Тъмна любов

16

Бързайки надолу по уличката, Бет знаеше, че залага живота си на карта. Имаше много голяма вероятност да са я подвели. Измамена от убиец. Само че откъде знаеше той всички тези неща за това как се чувства?

Преди да завие зад ъгъла, тя погледна назад към Бъч. В опита си да я спре, той беше протегнал ръка към нея. Не виждаше лицето му в тъмнината, но отчаяното му желание преодоля разстоянието между тях. Тя се поколеба и забави крачка.

Рот я хвана за ръка.

— Хайде, Бет.

Господ да й е на помощ, тя отново се затича.

Щом стигнаха „Трейд“, тя махна на едно минаващо такси. Слава Богу, то веднага спря. Качиха се в него и Рот даде някакъв адрес на няколко преки от този на „Уолъс Авеню“. Очевидно това беше номер, за да не ги проследят.

Сигурно знае много такива номера, каза си тя.

Когато таксито потегли, тя почувства погледа му върху себе си.

— Ченгето… Значи ли нещо той за теб? — тя извади мобилния си телефон от чантата и се обади на дежурния в участъка. — Попитах те нещо — тонът на Рот беше рязък.

— Върви по дяволите — чу гласа на Рик и пое дълбоко дъх. — Хосе там ли е?

Отне само минута, за да бъде намерен другият детектив, и когато затвори телефона, той вече беше тръгнал да търси Бъч. Хосе не я разпитва много, но тя знаеше, въпросите ще дойдат по-късно. И как точно щеше да обясни защо е избягала със заподозрян?

Това я превръщаше в съучастник в подпомагане и подбуждане към престъпление, нали така?

Бет прибра телефона си в чантата. Ръцете й трепереха, главата й беше замаяна. Едва дишаше, макар че в таксито имаше климатик, който осигуряваше блажена прохлада. Открехна прозореца. Бризът, горещ и влажен, разроши косата й. Какво беше направила? С тялото си предишната нощ? С живота си сега? Какво още щеше да се случи? Да запали апартамента си?

Гадно й беше, че Рот бе използвал единствената примамка, на която не можеше да устои. Че безспорно е престъпник. Че се страхуваше от него и въпреки това се възбуждаше, като си спомнеше целувките му.

Мразеше факта, че той знае, че това бяха първите й оргазми.

— Оставете ни тук — каза Рот на шофьора десет минути по-късно.

Бет плати с една двадесетдоларова банкнота, радвайки се, че има в себе си пари. Парите на Рот, голямата пачка, останаха на земята в задния двор, така че едва ли би могъл да уреди сметката.

Таксито потегли и те поеха по идеално поддържания тротоар на хубав, богаташки квартал. Смяната на обстановката й се стори абсурдна. От насилието в задната уличка до моравите и цветните лехи тук.

Готова беше да се обзаложи, че хората, които живееха в тези къщи, никога не са бягали от полицията.

Обърна се към Рот, който вървеше малко след нея. Оглеждаше се, като че ли очакваше някой да ги нападне, макар че нямаше представа можеше ли изобщо да види нещо с тези тъмни очила. Просто не можеше да разбере защо му е да ги носи. Освен че бяха вредни за зрението му, всеки лесно ще го запомни заради модните очила. Един поглед беше достатъчен, за да бъде описан с точност. Не че дългата черна коса и ръстът му не биха свършили същата работа.

Тя извърна глава. Стъпките на обутите му в кубинки крака по тротоара отекваха като удари с юмруци по солидна врата.

— И така, ченгето — плътният глас на Рот прозвуча съвсем близо. — Любовник ли ти е?

Бет едва не се засмя. Господи, той ревнуваше.

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Защо?

— Защото не съм длъжна. Не те познавам. Не ти дължа нищо.

— Снощи ме опозна адски добре — каза той с нисък, дрезгав глас. — Както и аз те опознах много добре.

Да не подхващаме тази тема, помисли си тя и веднага усети влага между краката си. Господи, какви неща можеше да прави този мъж с езика си.

Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в една добре поддържана колониална къща. Много от прозорците светеха и сякаш я приканваха да влезе. Къщата й изглеждаше някак позната. Вероятно защото във всички уютни домове има нещо общо и неизменно те привличат. В момента не би имала нищо против да прекара тук една седмица.

— Случилото се снощи беше грешка — каза тя.

— Нямах такова чувство.

— Бъркаш. Много грешиш.

Той протегна ръце към нея още преди да е усетила движението му. Както си вървеше по пътя, изведнъж се оказа в обятията му. Едната му ръка обхвана тила й, другата притисна бедрата й към неговите. Усети ерекцията му върху корема си.

Затвори очи. Всеки сантиметър от кожата й като че оживя, температурата й се покачи бързо. Мразеше се, че реагира така, но също както и той, това беше нещо, което не беше в състояние да контролира. Очакваше да усети устните му върху своите, но той не я целуна. Приближи уста към ухото й.

— Не ми вярвай. Не ме понасяй. Изобщо не ме интересува. Но никога не ме лъжи — той пое дълбоко дъх, като че ли искаше да вдиша уханието й в себе си. — Усещам желанието ти в момента. Мога да те поваля веднага на земята и да вдигна полата ти. И ти изобщо няма да се съпротивляваш, нали?

Не, със сигурност нямаше да се съпротивлява. Защото беше идиотка. На която явно животът й е омръзнал. Устните му докоснаха шията й, след това езикът му леко близна кожата й.

— Виж сега, можем да бъдем цивилизовани и да почакаме, докато влезем вътре. Или да го направим направо тук. Така или иначе, умирам от желание да вляза в теб и знам, че няма да ми откажеш.

Бет се вкопчи в раменете му през коженото яке. Трябваше да го отблъсне, но направи точно обратното. Придърпа го още по-близо до себе си и притисна гърдите си към гръдния му кош.

От гърдите му се откъсна стон на мъжко желание, изпълнен с доволство и отчаяна молба.

Ха, помисли си Бет, възвръщайки до известна степен силите си. Откъсна се от него с мрачно задоволство.

— Единственото нещо, което прави тази ужасна ситуация поне отчасти поносима, е фактът, че ме искаш още повече.

Тя вирна брадичка и закрачи. Той я последва. Усещаше погледа му върху тялото си, все едно я докосваше с ръце.

— Права си. Готов съм да убия, за да те имам.

Бет се обърна и размаха пръст.

— Значи това било. Видял си ни, когато с Бъч се целувахме в колата. Така ли? — Рот повдигна вежда и разтегли устни в усмивка. Не й отговори. — Затова ли го нападна?

— Просто оказах съпротива при ареста.

— Да. Така изглеждаше — промърмори тя. — Е, какво? Видя ли го да ме целува?

Рот се приближи, от него струеше заплаха.

— Да, видях го. Мисълта, че те докосва, беше непоносима. Сега по-добре ли се чувстваш? Искаш ли да ме нараниш още повече, като ми кажеш, че е по-добър любовник от мен? Би било лъжа, но въпреки това адски ще ме заболи.

— Защо отдаваш на случилото се толкова голямо значение? — попита тя. — С теб прекарахме само една нощ. Дори не цялата! Само няколко часа.

Той замълча и стисна челюст. Разбра, че скърца със зъби по движението на мускулите под скулите му. Радваше се, че е с тъмни очила. Имаше чувството, че погледът му би я уплашил до смърт.

По пътя мина кола и тя си спомни, че той бяга от полицията, на практика — тя също. Какво, по дяволите, ги беше прихванало да спорят на улицата като… двойка влюбени?

— Виж какво, Рот. Не искам да ме арестуват тази вечер — никога не беше мислила, че е възможно да изрече подобно нещо. — Хайде да вървим. Преди някой да ни е открил.

Понечи да тръгне, но той хвана здраво ръката й.

— Още не го знаеш — каза мрачно той, — но си моя.

За секунда се люшна към него, но после поклати глава и вдигна ръце към лицето си, за да не го гледа.

Чувстваше се като белязана, но странното беше, че всъщност нямаше нищо против. Защото тя също го искаше.

От което нямаше да й стане по-добре, когато я вкарат в лудницата.

Господи, всичко така се беше объркало през последните два дни. Само ако можеше да върне часовника четиридесет и осем часа назад, към времето, когато седеше на бюрото си, а Дик, както обикновено, я сваляше.

Би променила две неща. Щеше да си поръча такси, вместо да потегли пеша за дома, и никога нямаше да попадне на Били Ридъл. И в мига, в който се озовеше в апартамента си, щеше да си стегне багажа и да отиде на мотел. А когато този облечен в кожа наркобос и донжуан дойдеше да я потърси, нямаше да знае къде е отишла.

Просто искаше да си върне предишния жалък, скучен живот. Толкова глупаво ли беше това? А доскоро смяташе, че единственото й спасение е да се отърве от този начин на живот.

— Бет — гласът му вече не беше толкова рязък. — Погледни ме.

Тя поклати глава. Той свали ръцете от лицето й.

— Всичко ще се оправи.

— Да бе. Сега сигурно пишат заповедта за ареста ми. А аз препускам наоколо с тип като теб. И всичко това, защото толкова много искам да разбера кои са починалите ми родители. Рискувам живота си заради съмнителния шанс да науча нещичко за тях. Казвам ти, от положението, в което съм, до твоето „всичко ще се оправи“ има много път.

Той погали с пръст бузата й.

— Няма да ти направя нищо лошо. Нито ще позволя някой друг да го стори.

Тя потърка чело и се запита дали някога отново ще се почувства нормална.

— Господи, така ми се иска никога да не се беше появявал на прага ми. Иска ми се никога да не бях виждала лицето ти.

Той отдръпна ръката си.

— Почти стигнахме — каза той кратко.

Бъч се отказа от опитите си да се изправи и се свлече на земята. Поседя малко, като просто поемаше и изпускаше дъх, без да помръдва тялото си. Причината не беше болката в главата му, въпреки че я усещаше. Не беше и слабостта в краката му, която също усещаше. Беше го срам.

Фактът, че го победи по-едър от него противник, не беше проблем, макар че егото му беше наранено. Не, причината беше, че изпорти работата и изложи на опасност живота на една млада жена. Когато се обади за иззетите оръжия, трябваше да поиска двама полицаи да го чакат пред вратата на участъка. Знаеше, че заподозреният е особено опасен, но беше прекалено сигурен, че ще успее да се справи с него. Да, справи се просто чудесно. Сритаха му задника. И сега Бет беше в ръцете на убиец. Бог знае какво я чакаше.

Бъч затвори очи и опря брадичка на коленете си. Гърлото адски го болеше, но всъщност го безпокоеше главата му. Проклетият му мозък не работеше. Мислите му бяха хаотични, възприятията му бяха объркани. Може би беше останал прекалено дълго време без приток на кислород и мозъкът му беше изключил. Опита се да събере мислите си, но затъна в още по-гъста мъгла. И тъй като мазохистичната страна на характера му избираше винаги най-подходящия момент, нерадостното му минало надигна грозната си глава.

От обърканата плетеница картини, които се въртяха в главата му, внезапно изплува една, която извика в очите му сълзи. Младо момиче на не повече от петнадесет години. Качва се в непозната кола. Маха му с ръка от прозореца и изчезва надолу по улицата.

По-голямата му сестра. Джейни. На следващата сутрин намериха тялото й в гората зад местното бейзболно игрище. Беше изнасилена, пребита и удушена. Не непременно в този ред. След отвличането й Бъч не можеше да спи през нощта. Минаха двадесет години, но все още не можеше да върне съня си.

Пред очите му изникна Бет, която го поглежда през рамо и тръгва със заподозрения. Фактът, че изчезна заедно с онзи убиец, беше единственото, което накара Бъч да се вдигне на крака и да се опита да се добере до участъка.

— Ей, О’Нийл! — по уличката се чуха тежките стъпки на Хосе. — Какво е станало с теб?

— Трябва да пуснем сводка до всички полицейски звена — това неговият глас ли беше? Беше прегракнал, все едно е бил на футболен мач и два часа е крещял, без да спира. — Бял мъж, висок към два метра, около сто и двадесет килограма. Облечен в черни кожени дрехи, носи тъмни очила, с дълга до раменете тъмна коса — Бъч протегна ръка и се подпря на стената, за да не падне. — Заподозреният не е въоръжен, защото отнех всичките му оръжия. Но без съмнение ще успее да се снабди с нови, преди да мине и час.

Направи крачка напред, но се олюля.

— Господи — Хосе го хвана под мишницата, за да не падне.

Бъч се опита да не се обляга на ръката му, но имаше нужда от помощта му. Краката му не го слушаха.

— И една бяла жена — гласът му предрезгавя. — Висока метър и седемдесет и пет, с дълга черна коса. Облечена в синя пола и бяла блуза с копчета отпред — той замълча. — Бет.

— Знам. Тя се обади — лицето на Хосе се изопна. — Не я попитах за подробностите. Но по гласа й личеше, че няма да ми ги каже.

Коленете на Бъч се огънаха.

— Дръж се, детективе — Хосе го изправи. — Хайде да вървим по-бавно.

Тъкмо стигнаха входа на участъка, когато Бъч се извърна.

— Трябва да я потърся.

— Дай да си починем на тази пейка.

— Не…

Хосе го пусна и Бъч се строполи на земята.

Навън се изсипа половината от проклетия участък. Групата загрижени момчета в тъмносини униформи и значки го накара да се почувства жалък.

— Добре съм — озъби се той. Но след това се наложи да отпусне глава между коленете си.

Как можа да допусне това да се случи?

Ако намереха Бет мъртва на следващата сутрин…

— Детектив? — Хосе приклекна, за да може Бъч да вижда лицето му. — Извикахме бърза помощ.

— Няма нужда. Пуснахте ли сводката?

— Да, Рики работи по въпроса в момента.

Бъч вдигна глава. Бавно.

— Човече, какво е станало с шията ти? — прошепна Хосе.

— Използваха я, за да вдигнат тялото ми във въздуха — той преглътна няколко пъти. — Прибрахте ли оръжията от адреса, който ви съобщих?

— Да. Прибрах ги, както и парите. Кой, по дяволите, е този юнак?

— Нямам никаква представа, дявол го взел.