Тъмна любов

31

Мариса се въртеше неспокойно в леглото. Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна, местеше възглавницата си, но нервното напрежение си оставаше. Имаше чувството, че матракът е пълен с камъни, а чаршафите са се превърнали в шкурка.

Отметна завивките си, стана и отиде до прозорците, които бяха със спуснати щори и закрити от плътни атлазени завеси. Имаше нужда от свеж въздух, но нямаше начин да ги отвори, защото утрото вече беше настъпило. Седна на едно малко канапе и придърпа копринената си нощница, за да завие босите си крака.

Рот.

Не можеше да спре да мисли за него. И всеки път, когато си го представяше с другата жена, й се искаше да ругае. Което не беше типично за нея.

Винаги е била кротка. Чаровна. Въплъщение на женствеността и добротата. Гневът изобщо не й беше присъщ. Само че, колкото повече мислеше за Рот, толкова повече й се искаше да удари нещо с юмрук. Стига да можеше да свие ръката си в юмрук.

Погледна ръката си. Охо, можеше. Макар и юмрукът й да беше отчайващо малък. Особено в сравнение с неговия.

Господи, беше изтърпяла толкова много. А той така и не разбра колко труден е животът й.

Да бъде шелан на най-могъщия вампир и въпреки това да си остане девствена стара мома, беше същински ад. Провалът й като жена я беше лишил от всякакво чувство на самоуважение. Изолацията подкопаваше здравия й разум. Неудобството да живее с брат си, защото няма собствен дом, също я измъчваше.

Ужасяваше се, че другите я зяпат и говорят зад гърба й. Осъзнаваше много добре, че е постоянна тема на разговор, на завист, съжаление, шпионаж и дори подигравки. Чувала бе, че разказват историята й на младите момичета, но дали като предупреждение, или да им послужи за стимул, дори не искаше да знае.

Рот изобщо не съзнаваше колко много беше изстрадала. Но до известна степен и тя имаше вина. Смяташе, че постъпва правилно, като играе ролята на добрата малка женичка, че това е единственият начин да бъде достойна за него и единственият й шанс в крайна сметка да сподели живота си с него. Само че какво се получи? Той си намери тъмнокоса жена човек, която обичаше. Господи, отплатата за всичките й усилия беше не само несправедлива, а направо жестока. Освен това, не беше единствената, която страдаше. В продължение на векове Хавърс се притесняваше до болка за нея.

На Рот, от друга страна, винаги му е било добре. Без съмнение, беше му добре и сега. По всяка вероятност в този момент се търкаляше гол с онази жена. И използва усилено онова твърдо нещо между краката си.

Мариса затвори очи. Спомни си усещането, когато я придърпа към себе си, притисна я в смазващата си прегръдка и я остави без дъх. Тогава беше прекалено шокирана, за да се възбуди истински. Беше я затиснал с огромното си тяло, ръцете му се бяха вплели в косата й, устата му се беше впила в гърлото й и смучеше ожесточено. А ерекцията му малко я уплаши. Каква ирония. Защото дълго време беше мечтала за този момент, питайки се какво ще почувства, когато я обладае. Когато загуби девствеността си и разбере какво значи да усетиш мъж в себе си. Всеки път, когато си представяше, че са един до друг, по тялото й се разливаше гореща вълна и кожата й изтръпваше. Но реалността се размина с очакванията й. Беше съвсем неподготвена, искаше й се да бе продължило малко по-дълго и да не е чак толкова грубо. Имаше чувството, че щеше да й хареса, ако той беше по-внимателен. Но все пак тогава той изобщо не мислеше за нея.

Мариса отново сви ръката си в юмрук. Нямаше желание да си го върне. Искаше единствено и той да вкуси от болката, която тя беше преживяла.

Рот прегърна Бет и я придърпа по-близо към себе си, като наблюдаваше Рейдж над главата й. Това, че тя облекчи страданието на вампира, премахна всички прегради между тях.

Грижата за братята ми е грижа за мен, помисли си той. Един от постулатите в най-стария кодекс на воинската класа.

— Ела в леглото ми — прошепна той в ухото й.

Тя се остави да я хване за ръка и да я отведе в стаята си. Щом влязоха вътре, Рот затвори и заключи вратата. После угаси всички свещи, освен една. Развърза колана на халата й и смъкна атлазената дреха от раменете й. Кожата й отразяваше светлината на единствената запалена свещ.

Рот събу кожените си панталони. После просто лежаха един до друг.

Не търсеше секс от нея. Не сега. Искаше само взаимна утеха и покой. Искаше да усеща топлата й кожа до своята, да чувства дъха й, галещ гърдите му, да чува туптенето на сърцето й до своето. Искаше на свой ред да я успокои. Погали дългата й, мека като коприна коса и пое дълбоко дъх.

— Рот? — гласът й прозвуча като музика в полутъмната тишина. Приятно му беше да чувства вибрациите на гърлото й върху гърдите си.

— Да — каза той и я целуна по главата.

— Кого си загубил? — тя се измести и постави брадичката си на гърдите му.

— Загубил?

— Кого са ти отнели лесърите?

Въпросът й му дойде като гръм от ясно небе. Но после разбра защо му го задава. Беше видяла последствията от битката. Беше усетила по някакъв начин, че се бие не само за расата си, но и за себе си.

Мина доста време, преди да й отговори.

— Родителите ми.

Почувства, че тя съжали за любопитството си.

— Извинявай.

Последва дълга пауза.

— Какво се е случило с тях?

Интересен въпрос, помисли си той. Защото съществуваха две версии. В преданията на вампирите кървавата нощ се беше превърнала в символ на героизъм, възвестявайки появата на велик воин. Той нямаше нищо общо с тази измислица. Но народът му имаше нужда да вярва в него и бе съчинил тази история, като беше решил да се уповава не, на когото трябва.

Единствено той знаеше истината.

— Рот?

Той отправи очи към смътните очертания на красивото й лице. Не можеше да отрече нежността в гласа й. Предлагаше му съчувствието си и, незнайно по каква причина, Рот беше готов да го приеме.

— Случи се преди моето преобразяване — тихо отвърна той. — Много, много отдавна.

Спомените, ужасяващи и живи, нахлуха в главата му и той спря за момент да гали косата й.

— Смятахме, че като Първо семейство лесърите не са опасни за нас. Домовете ни бяха добре защитени, скрити дълбоко в горските дебри, освен това постоянно се местехме от едно място на друго.

Установи, че може да продължи да говори само ако продължи да милва косата й.

— Беше зима. Студена февруарска нощ. Един от прислужниците издал местонахождението ни. Дойдоха петнадесет или двадесет лесъри, избиха всичко живо в имението и накрая влязоха в къщата. Никога няма да забравя как всичко кънтеше от ударите по вратите на нашите покои. Баща ми взе оръжието си и ме накара да се скрия в тайника. Заключи ме там точно преди да разбият вратата с таран. Той боравеше отлично с меча, но те бяха твърде много.

Бет погали лицето му. Смътно чуваше как устните й изричат нежни думи.

Рот затвори очи. В ума му изплуваха кошмарните призраци от миналото, които до ден-днешен крадяха съня му.

— Преди да убият родителите ми, избиха всички прислужници. Видях всичко през една дупка от чеп в дървото. Както ти казах, тогава очите ми не бяха толкова зле.

— Рот…

— Вдигаха такъв шум, че никой не чу писъците ми — той потрепери. — Опитвах се със зъби и нокти да се освободя. Мъчех се да отворя резето, но то беше тежко, а аз бях слаб. Дращех и дълбаех дървото, докато ноктите ми се изпочупиха и пръстите ми се разкървавиха. Ритах с крака… — тялото му реагира на ужаса, който беше преживял затворен в онази изба. Дишаше на пресекулки, а по кожата му изби студена пот. — Когато си тръгнаха, баща ми се опита да допълзи до мене. Бяха го проболи в сърцето и той… Издъхна на половин метър от вратата на избата с ръце, протегнати към мен. Виках го, виках го непрекъснато, докато не ми остана глас. Молех се да живее, макар че виждах как светлината в очите му потъмнява и си отива. Прекарах часове наред в този капан с мъртвите им тела и гледах как локвите кръв стават все по-големи. На следващата нощ дойдоха няколко цивилни вампири и ме освободиха.

Усетил, че Бет го гали успокоително по рамото, той поднесе ръката й към устните си и целуна дланта й.

— Преди да си тръгнат, лесърите смъкнаха всички гоблени от прозорците. Когато слънцето изгря и лъчите му проникнаха в помещението, всички тела изгоряха. Не остана какво да погреба.

Почувства, че нещо падна на лицето му. Сълза. На Бет. Пресегна се и погали бузата й.

— Недей да плачеш.

Обикна я още по-силно заради тази проява на съчувствие.

— Защо?

— Сълзите не могат да променят нищо. Плаках, докато гледах какво става, но въпреки това те всички са мъртви — обърна се на една страна и я прегърна по-силно. — Само ако бях… Все още виждам онази нощ в сънищата си. Държах се като страхливец. Трябваше да бъда до баща си и да се бия.

— Но тогава щяха да те убият.

— Да, но като мъж. Защитавайки близките си. Както изисква честта. А аз подсмърчах в тайника — изсумтя с отвращение той.

— На колко години беше тогава?

— Двадесет и две.

Тя сви вежди. Мислеше си, че трябва да е бил много по-млад.

— Каза, че е било преди преобразяването?

— Да.

— Как изглеждаше тогава? — тя приглади косата му назад. — Трудно ми е да си представя как си се побрал в малкия тайник, като те гледам сега.

— Тогава бях различен.

— Каза, че си бил слаб.

— Да.

— Трябвало е някой да те защити.

— Не — ядоса се той. — Мъжът е този, който защитава. А не обратното.

Тя внезапно се отдръпна.

Настъпи продължителна тишина и той разбра, че тя обмисля как бе постъпил. Обзе го срам. Освободи я от прегръдката си и легна по гръб.

Не трябваше да й разказва за това. Представяше си какво си мисли сега Бет за него. В края на краищата, можеше ли да изпитва нещо друго, освен отвращение от провала му. Поради факта, че е проявил слабост, когато семейството му е имало най-голяма нужда от него?

Притеснен, той се запита дали все още ще го иска, след като бе споделил слабостта си? Дали отново ще му позволи да почувства как влиза в онова гладко, влажно и горещо място. Или ще сложи край на всичко? Сега, когато знае.

Очакваше, че тя ще се облече и ще си тръгне. Но тя все още беше в леглото.

Разбира се, че ще остане, помисли си той. Знаеше, че преобразяването й приближава и, независимо от всичко, има нужда от кръвта му. Въпрос на необходимост.

Чу я да въздиша в тъмнината. Като че ли току-що се беше отказала от нещо. Не беше сигурен откога лежаха така един до друг, без да се докосват. Може би часове. Унесе се за малко и се събуди, когато Бет се раздвижи и преметна голия си крак върху него. Надигналото се желание разтресе тялото му, но той успя да се пребори с него. Ръката й погали гърдите му и продължи надолу към корема и слабините му. Дъхът му спря и моментално се възбуди. Ерекцията му беше болезнено близо до мястото, където го докосваше. Тялото й се притисна в неговото, гърдите й милваха ребрата му. Може би още спеше? Но след това го взе в ръцете си. Рот изстена и изви гръб. Движенията на галещите й пръсти бяха уверени. Той инстинктивно се измести към нея, жаден за това, което като че ли му се предлагаше, но тя го спря. Надигна се, застана на колене и с длани притисна раменете му към матрака.

— Този път е за теб — прошепна тя и нежно го целуна.

Рот едва успя да попита:

— Ти все още… ме желаеш?

Бет вдигна учудено вежди:

— А защо не?

С въздишка на облекчение и благодарност, Рот отново се опита да се притисне в нея, но тя не му позволи. Застави го да остане легнал, хвана китките му и вдигна ръцете му над главата.

Целуна го по врата.

— Последния път, когато бяхме заедно, ти беше много… щедър. Заслужаваш същото отношение и от моя страна.

— Но твоето удоволствие е и мое — гласът му прозвуча грубовато. — Нямаш представа какво изпитвам, когато те доведа до оргазъм.

— Не съм толкова сигурна — той я усети да се раздвижва и ръката й отново започна да го гали. Рот се изви като дъга и от гърдите му се надигна нисък, гърлен звук. — Може би имам някаква идея.

— Не е необходимо да го правиш — каза той дрезгаво, мъчейки се да я докосне.

Бет притисна китките му по-силно, за да лежи неподвижно.

— Отпусни се. Остави на мен.

Целуна го по устните. Рот просто я гледаше невярващо, затаил дъх в очакване.

— Искам да го направя за теб — прошепна тя.

Плъзна език в устата му. Проникна в него. Вкарваше го и го изкарваше, все едно че извършваше полов акт. Тялото му се втвърди като камък.

С всеки тласък като че ли навлизаше по-дълбоко в него — в кожата, в мозъка, в сърцето му. Обсебваше го, обладаваше го. Маркираше го.

Извади езика си от устата му и продължи надолу по тялото му. Лижеше го по врата, смучеше зърната на гърдите му. Прокара нокти по корема му. Захапа леко със зъби бедрата му.

Рот сграбчи таблата зад главата си и я дръпна, при което леглото цялото се помести и заскърца, сякаш протестираше.

Жарки вълни се плискаха в тялото му и имаше чувството, че ще припадне. Целият беше в пот. Сърцето му биеше толкова силно, че започна да прескача удари.

От устата му се изливаха думи на древния език, накъсани фрази, които изразяваха това, което тя правеше с него и възхваляваха красотата й. Когато го пое в устата си, Рот почти свърши. Извика, тялото му се заизвива конвулсивно. Тя се отдръпна, давайки му време да се успокои. След това отново го подложи на мъчение.

Знаеше точно кога да започне и кога да спре. Комбинацията от влажните й устни и ръцете й, които се движеха нагоре-надолу, го подлудяваха. Отново и отново го довеждаше до ръба, докато той не започна да се моли за милост.

Най-после го възседна и се надвеси над него. Рот погледна надолу между телата им. Беше разтворила широко бедра над него и той почти загуби контрол.

— Вземи ме в себе си — простена той. — Господи, моля те.

След миг бе вече в нея и я почувства с цялото си тяло. Стегната, влажна, гореща, тя го пое в себе си. Започна да се движи бавно и ритмично нагоре-надолу, но той не издържа дълго. Когато свърши, се почувства така, сякаш беше разцепен на две. Избликът на енергия предизвика шокова вълна, която заля стаята, мебелите се разтресоха, а свещта угасна.

Постепенно се върна на земята и осъзна, че за пръв път някой полага толкова усилия, за да му достави удоволствие. Идеше му да се разплаче от радост, че тя все още го желае.

Бет се усмихна в тъмнината при вика, изтръгнал се от устата на Рот, когато тялото му се разтърси под нейното. Силата на оргазма му я отведе до кулминацията и тя се отпусна върху гърдите му, които се надигаха и спадаха, останала без дъх от вълните на собственото си удоволствие.

Притесни се, да не би да му натежи и понечи да се отдръпне, но той я спря, обгърнал бедрата й. Отново произнасяше красивите звуци на неразбираемия за нея език.

— Какво?

— Остани така — каза той на английски.

Остана легнала върху него и се отпусна напълно.

Питаше се какво й беше говорил, докато го любеше, но в общи линии можеше да се досети по тона на гласа му, изпълнен с благоговение и възхвала. Каквото и да бе казал, това бяха любовни думи.

— Родният ти език е прекрасен — каза тя.

— Няма думи, достойни за теб.

Гласът му прозвуча различно. Чувствата му към нея бяха различни.

Никакви прегради, помисли си тя. В този момент между тях нямаше никакви прегради. Нямаше ги напрегнатата му бдителност, навикът да бъде вечно нащрек, защитната му реакция на хищник.

Неочаквано й се прииска да го защити. Странно беше желанието й да покровителства някого, физически далеч по-силен от нея. Но той имаше нужда от защита. В спокойствието и тишината на мрака тя долавяше вътрешната му уязвимост. Можеше почти да докосне сърцето му.

Боже мой, тази история за ужасната гибел на семейството му.

— Рот?

— Мммм?

Мислеше да му благодари, че я беше споделил с нея. Но не й се искаше да разруши крехкото чувство на единение между тях.

— Казвал ли ти е някой колко си красив? — попита тя.

Той се подсмихна.

— Воините не са красиви.

— Но ти си. За мен. Страшно красив.

Той затаи дъх. Премести я от себе си. После бързо стана и след минута в банята се появи мека светлина. Чу се шум от течаща вода. Би трябвало да се досети, че това няма да продължи дълго. Доплака й се. Напипа дрехите си и се облече.

Когато Рот излезе от банята, тя вече се беше запътила към вратата.

— Къде отиваш?

— На работа. Не знам колко е часът, но обикновено съм там около девет, така че със сигурност съм закъсняла.

Не виждаше много добре в тъмното, но накрая намери вратата.

— Не искам да си тръгваш — Рот беше до нея и гласът му я накара да подскочи.

— Аз имам собствен живот и трябва да се върна към него.

— Твоят живот е тук.

— Не, не е.

Ръцете й търсеха ключалката, но не успя да отвори, въпреки че напрегна всичките си сили.

— Ще ме пуснеш ли да изляза? — промърмори тя.

— Бет — той хвана ръцете й и я накара да спре. Свещите се запалиха, като че ли той искаше Бет да го види. — Съжалявам, но с мен… не се живее лесно.

Тя измъкна ръцете си.

— Не исках да те притеснявам. Исках просто да знаеш какво чувствам. Това е всичко.

— А на мен ми е трудно да повярвам, че не те отвращавам.

Бет го погледна учудено.

— Боже мой, защо трябва да ме отвращаваш?

— Защото знаеш какво се случи.

— С родителите ти? — тя отвори уста от учудване. — Нека да се изясним. Според теб трябва да съм отвратена, защото си бил принуден да преживееш убийството на майка си и баща си, така ли?

— Не направих нищо, за да ги спася — възрази той.

— Ти си бил заключен.

— Държах се като страхливец.

— Не, не си страхливец — може би не беше честно да му се ядосва, но защо той не виждаше по-ясно миналото? — Как можеш да кажеш…

— Аз спрях да крещя! — гласът му проехтя в стаята и тя се сепна.

— Какво? — попита тя шепнешком.

— Аз спрях да крещя. След като убиха родителите ми и догена, аз спрях да крещя. Лесърите претърсиха навсякъде. Търсеха мен. А аз се спотайвах. Затиснах устата си с ръка. Молех се да не ме намерят.

— Естествено — каза нежно тя. — Искал си да живееш.

— Не — отвърна той. — Страхувах се от смъртта.

Бет искаше да го прегърне, но беше убедена, че няма да й позволи.

— Рот, не разбираш ли? Ти си бил жертва също като родителите си. Единствената причина, поради която си тук сега, е, че твоят баща те е обичал много и е искал да те опази. Мълчал си, защото си искал да оцелееш. Няма защо да се срамуваш от това.

— Бях страхливец.

— Не говори глупости! Видял си как убиват родителите ти!

Тя поклати глава и поради неуспеха си да го убеди заговори по-рязко:

— Казвам ти, че трябва отново да премислиш случилото се. Позволил си тези страшни часове да оставят отпечатъка си върху теб и никой не те вини за това. Но ти виждаш нещата неправилно. Абсолютно неправилно. Зарежи тези глупости за воинска чест и си отдъхни!

Тишина.

О, по дяволите. Оплеска всичко. Той разкри душата си пред нея, а тя му крещи и го кара да се срамува. Идеалният начин да насърчи близостта им, няма що.

— Рот, извинявай, не трябваше…

Той я прекъсна. Лицето и гласът му бяха твърди като камък.

— Никой никога не ми е говорил като теб.

Мамка му.

— Наистина съжалявам. Не мога да разбера защо…

Рот я придърпа към себе си и я прегърна силно. Отново й заговори на древния език. Когато я пусна, завърши монолога си с нещо, което й прозвуча като лийлан.

— Това да не е „кучка“ на вампирски?

— Не, нищо подобно — той я целуна. — Знай само, че адски много те уважавам. Макар че не съм съгласен с мнението ти за миналото ми.

Тя сложи ръката си на шията му и леко разтърси главата му.

— Все пак трябва да приемеш факта, че станалото тогава по никакъв начин не променя мнението ми за теб. Макар че ми е страшно мъчно за теб, за семейството ти и за всичко, което е трябвало да преживееш.

Последва дълга пауза.

— Рот? Повтори след мен: „Да, Бет, разбирам и вярвам, че си искрена в чувствата си към мен.“ — тя отново разтърси главата му. — Да го кажем заедно — нова пауза. — Веднага. Да не отлагаме.

— Да — каза той през стиснати зъби.

Господи, ако беше стиснал още повече устни, сигурно щеше да счупи предните си зъби.

— Да, какво?

— Да, Бет.

— „Разбирам и вярвам, че си искрена в чувствата си към мен.“ Хайде. Кажи го.

Той неохотно повтори думите.

— Добро момче.

— Голям инат си, знаеш ли?

— И по-добре, след като имам намерение да бъда с тебе.

Той внезапно обхвана лицето й с ръце.

— Искам — каза пламенно Рот.

— Какво?

— Да бъдеш с мен.

Дъхът й секна. В гърдите й припламна надежда.

— Наистина ли?

Рот затвори грейналите си очи и кимна.

— Да. Адски глупаво е. Шантаво. Опасно.

— Значи се вписва много добре в сценария на твоя живот.

Той се усмихна и я погледна.

— Да, идеално.

Господи, в погледа му имаше толкова нежност, че сърцето й направо се късаше.

— Бет, искам да бъда с теб, но трябва да знаеш, че ще бъдеш мишена. А аз не знам как да ти осигуря достатъчно безопасност. Не знам как, по дяволите, да…

— Ние ще решим проблема — каза тя. — Можем да го направим заедно.

Целуна я. Целува я дълго и бавно. С невероятна нежност.

— Значи сега ще останеш? — попита той.

— Не, наистина трябва да отида на работа.

— Не искам да тръгваш — хвана брадичката й с ръка. — Ужасно е, че не мога да бъда с теб навън през деня.

Но ключалката щракна и вратата се отвори.

— Как го правиш? — попита тя.

— Върни се, преди да се стъмни — това изобщо не беше молба.

— Ще бъда тук по някое време след залез-слънце.

Той изръмжа.

— Обещавам да се обадя, ако се случи нещо особено — тя завъртя очи. Май ще трябва да преразгледа смисъла, който обикновено се влага в тази дума. — Имам предвид нещо по-особено.

— Това не ми харесва.

— Ще бъда внимателна.

Целуна го и се отправи към стълбището. Все още чувстваше погледа му, когато избута картината и влезе в салона.