18

Бет пое дълбоко дъх и плахо докосна с дланите си каменните стени. Въздухът не миришеше на мухъл, не се усещаше неприятна, лепкава влага, просто беше много, много тъмно. Заслиза бавно, опипвайки стъпалата. Лампите приличаха повече на светулки, горяха по-скоро за себе си, отколкото за да осветяват пътя на слизащите по стълбите. Накрая стигна дъното на стълбището. Вдясно имаше отворена врата, през която се процеждаше топлата светлина от свещи.

Стаята беше точно като коридора: с черни стени, слабо осветена и чиста. Мъждукащата светлина на свещите действаше успокояващо. Бет остави чантата си на масичката за кафе и се зачуди дали Рот спи тук. Леглото беше достатъчно голямо за него. А това не бяха ли черни атлазени чаршафи? Помисли си, че сигурно е водил много жени в тази своя бърлога. И не беше необходимо да си гений, за да се сетиш какво е ставало, след като той затвори вратата.

Чу се щракането на ключалка и сърцето й прескочи един удар.

— И така, за моя баща — каза тя енергично.

Рот мина покрай нея и свали якето си. Под него беше с фланелка без ръкави и Бет не можеше да не забележи грубата сила на мускулестите му ръце и вълнообразното движение на бицепсите и трицепсите му, когато остави якето си. Зърна татуировките от вътрешната страна на предмишниците му, когато смъкна празните кании от раменете си.

Той влезе в банята и се чу плискането на вода. Върна се, като подсушаваше лицето си с кърпа. Преди да се обърне към нея, сложи тъмните си очила.

— Баща ти Дариъс беше достоен мъж — Рот небрежно захвърли кърпата в банята и отиде до дивана. Седна и подпря лакти на коленете си. — Беше аристократ от старата родина, преди да стане воин. Той е… беше мой приятел и мой брат в работата, която вършим.

Брат. Пак използва тази дума. Бяха мафиоти. Определено.

Рот леко се усмихна, сякаш си спомни нещо приятно.

— Ди умееше много неща. Беше съобразителен, адски умен, добре боравеше с ножа. Но беше образован, културен. Истински джентълмен. Владееше седем езика. Изучаваше всичко, от религиите по света до история на изкуството и философия. Можеше да говори надълго и нашироко за Уолстрийт и да ти обясни защо Сикстинската капела всъщност е произведение на маниеризма, а не на Ренесанса.

Рот се облегна назад и преметна мускулестата си ръка през гърба на дивана. Коленете му се отпуснаха настрани и бедрата му се разтвориха.

Изглеждаше много спокоен и отпуснат, отмятайки назад дългата си черна коса.

И страшно секси.

— Дариъс никога не губеше самообладание, колкото и трудно да бе положението. Вършеше винаги работата си докрай, независимо от всичко. Умря, уважаван от всичките си братя.

Изглежда, баща й наистина липсваше на Рот. Или мъжът, който използваше, за да…

Какво точно се опитва да постигне, запита се Бет. За какво му е притрябвало да й говори всичките тези глупости?

Обаче беше в неговата спалня, нали?

— Знам от Фриц, че той много те е обичал.

Бет сви устни.

— Дори да приемем, че вярвам на всичко това, все пак не мога да не попитам защо баща ми, след като толкова ме е обичал, не си е направил труда да ми се представи?

— Сложно е.

— Да, толкова е трудно да отидеш при дъщеря си, да й подадеш ръка и да се представиш. Наистина е трудно — тя прекоси стаята и се озова до леглото. Осъзнала този факт, бързо се отдалечи. — И каква беше тази военна риторика? И той ли беше в мафията?

— Мафията? Ние не сме мафиоти, Бет.

— Значи сте просто убийци на свободна практика и наркодилъри? Хммм… Като се замисли човек, разностранната дейност е, може би, добра бизнес стратегия. За да се поддържа такава къща, са нужни много пари. Както и за да се напълни с произведения на изкуството, чието място е в „Метрополитън“.

— Дариъс наследи парите си и ги използваше разумно — Рот отметна глава назад, сякаш загледан в нещо на тавана. — Като негова дъщеря, сега всичко е твое.

Тя присви очи.

— Така ли?

Той кимна.

Дрън-дрън, каза си тя.

— Е, и къде е завещанието? Има ли негов изпълнител, който да ми предаде документите? Почакай, нека да отгатна. Завещанието чака съдебна легализация. През последните тридесет години — тя потърка очите си, които я боляха. — Знаеш ли, Рот, не е нужно да ме лъжеш, за да ме вкараш в леглото. Колкото и да се срамувам от себе си, достатъчно щеше да е да си поискаш.

Тя тъжно пое дълбоко дъх. До този момент не съзнаваше, че частица от нея се е надявала да получи някои отговори. Най-после. Но, от друга страна, отчаянието може да превърне всеки в глупак.

— Виж какво, тръгвам си. Това просто беше…

Рот изникна пред нея, преди тя да успее да мигне.

— Не мога да те пусна.

Сърцето й се сви от страх, но не се издаде.

— Не можеш да ме принудиш да остана.

Ръцете му обхванаха лицето й. Тя се дръпна назад, но той не я пусна. Погали бузата й с палец. Винаги когато беше толкова близо до нея, тя беше като омагьосана. Така стана и този път. Усети как тялото й се притиска към неговото.

— Не те лъжа — каза той. — Баща ти ме изпрати при теб, защото скоро ще имаш нужда от помощта ми. Довери ми се.

Тя се дръпна назад.

— Не искам да чувам тази дума от твоята уста.

Ето го, престъпник, който едва не уби ченге пред очите й и отгоре на всичко очаква от нея да повярва на небивалиците, които й разказваше. И гали лицето й като любовник. Сигурно я смята за слабоумна.

— Чуй ме сега, виждала съм документите си — гласът й не потрепна. — В свидетелството ми за раждане пише „баща неизвестен“, но в папката с делото има бележка. Майка ми е казала на една сестра в родилното, че той е починал. Не е успяла да съобщи името му, защото е изпаднала в шок поради загуба на кръв и е умряла.

— Съжалявам, но не е било така.

— Съжаляваш. Да бе.

— Не играя игрички…

— Не играеш, как ли пък не! Господи, как изобщо можах да си помисля, че ще науча нещо поне за единия от тях, макар и от втора ръка… — тя го погледна с отвращение. — Толкова си жесток.

Той грубо изруга, гласът му обаче прозвуча отчаяно.

— Не знам какво да направя, за да ми повярваш.

— Не си прави труда да се опитваш. Нямам ти доверие — тя грабна чантата си. — По дяволите, може би така е по-добре. По-добре да си мисля, че е мъртъв, отколкото да разбера, че е бил престъпник. Или че е живял в същия град през целия ми живот и нито веднъж не е дошъл да ме види. Не е проявил любопитство поне да види как изглеждам.

— Знаеше как изглеждаш — чу гласа му съвсем близо до себе си. — Познаваше те.

Тя се завъртя. Той беше толкова близо, че се почувства смазана от огромната му фигура. Бет отскочи назад.

— Престани.

— Познаваше те.

— Престани да го повтаряш!

Баща ти те познаваше — извика Рот.

— Тогава защо не ме е искал? — изкрещя тя в отговор.

Рот трепна.

— Искаше те. Наблюдаваше те. През целия си живот беше близо до теб.

Тя затвори очи и обгърна тялото си с ръце. Не можеше да повярва, че отново е готова да се поддаде на магията му.

— Бет, погледни ме. Моля те.

Тя отвори очи.

— Подай ми ръката си. Хайде.

Когато тя не реагира, той взе ръката й и я постави на гърдите си, там, където беше сърцето му.

— Кълна се в честта си. Не те лъжа.

Той застана напълно неподвижен, сякаш й даваше възможност да разчете всеки нюанс в изражението на лицето му и езика на тялото му.

Ами ако е истина, каза си тя.

— Той те обичаше, Бет.

Не му вярвай. Не му вярвай. Не…

— Защо тогава не е дошъл при мен?

— Надяваше се, че няма да се наложи да узнаеш за него. Че животът, който той водеше, ще ти бъде спестен — Рот сведе поглед към нея. — И времето, което му беше отредено, изтече.

Последва дълго мълчание.

— Какъв беше баща ми?

— Такъв, какъвто съм и аз.

Рот отвори устата си.

Дълги кучешки зъби. Той имаше дълги кучешки зъби.

Кожата й настръхна от ужас. Тя го блъсна.

— Ти… побъркано копеле!

— Бет, чуй ме…

— Какво ще ми кажеш, че си шибан вампир! — тя му се нахвърли и заудря с юмруци по гърдите му. — Откачено копеле! Откачено… копеле! Ако искаш да изживееш фантазиите си, намери си някой друг!

— Баща ти…

Тя го зашлеви по лицето. Доста силно.

— Не започвай пак. Дори не се и опитвай — ръката й пареше, тя я притисна към корема си. Плачеше й се. Защото изпитваше болка. Защото искаше и него да го заболи, но той изобщо не се впечатли от факта, че го е ударила.

— Господи, почти успя да ме заблудиш, наистина — изстена тя. — Но не, трябваше да стигнеш още по-далеч и да ми покажеш тези фалшиви зъби.

— Истински са. Погледни ги по-внимателно.

В стаята от само себе си се запалиха още свещи, една по една. Въздухът излезе от устата й със свистене. Внезапно придоби чувството, че нищо не е такова, каквото изглежда. Нямаше правила. Реалността придобиваше други, непознати измерения. Тя се втурна към вратата, но той беше вече там. Сви се, като че ли имаше някакъв шанс да го задържи далече от себе си.

— Не се приближавай — Бет посегна към дръжката на вратата. Натисна я, напрягайки цялото си тяло. Тя не помръдна.

Паниката запълзя по вените й.

— Бет…

— Пусни ме! — дръжката на вратата се впи в дланта й, докато се опитваше да я завърти.

Усетила ръката му на рамото си, тя изпищя.

— Не ме докосвай!

Отскочи от него и затича из стаята. Той тръгна след нея, приближаваше я бавно и неумолимо.

— Ще ти помогна.

Стрелна се покрай него и се спусна към вратата. Този път тя се отвори още преди да е докоснала дръжката. Като че ли той я беше отворил със силата на волята си.

Тя се извърна ужасена към него.

— Това не е истина.

Втурна се нагоре по стълбите, препъна се само веднъж. Счупи си нокътя, докато се опитваше да отвори заключващия механизъм на картината, но накрая успя. Прекоси салона на бегом. Изскочи от къщата и…

Рот беше там, изправил се на моравата отпред.

Бет рязко спря. Ужас заля цялото й тяло, страхът и недоверието стиснаха сърцето й като в юмрук. Усещаше, че полудява.

Не — побягна без посока, само и само да бъде по-далеч от него.

Усети, че е по петите й и затича още по-бързо. Продължи да бяга, докато остана без дъх, погледът й се замъгли от изтощение и краката я заболяха. Тичаше с всички сили, но той я следваше неотлъчно.

Падна на тревата и зарида. Разплакана, тя се сви на кълбо, сякаш да се предпази от удар. Когато я вдигна, тя не оказа съпротива. Каква полза? Ако това беше сън, накрая щеше да се събуди. А ако е истина… Щеше да му се наложи да обясни много други неща, освен живота на баща й.



Докато Рот отнасяше Бет в стаята долу, усещаше мъчителния прилив на вълни от страха и объркването й. Сложи я на леглото и издърпа покривката, за да я завие. След това отиде да седне на дивана с мисълта, че разстоянието, което ги делеше, ще я поуспокои.

Накрая тя се обърна и той почувства, че го гледа.

— Чакам да се събудя. Да чуя звъна на будилника — каза тя пресипнало. — Но това няма да стане, нали?

Той поклати глава.

— Как е възможно? Как… — тя прочисти гърлото си. — Вампири?

— Просто сме друга раса.

— Кръвопийци. Убийци.

— По-скоро преследвано малцинство. Ето защо баща ти се надяваше, че при теб няма да настъпи промяна.

— Промяна?

Той мрачно кимна.

— О, Боже мой — тя закри устата си с ръка, сякаш щеше да повърне. — Не ми казвай, че аз ще…

Шоковата вълна на обзелата я паника раздвижи въздуха и достигна през стаята до него като студен бриз. Не можеше да понесе страданието й и му се искаше да направи нещо, за да я утеши, но проявата на състрадание не беше сред силните му страни. Ако ставаше въпрос за нещо друго, той щеше да се бие за нея. Да, в момента не можеше да направи нищо. Нищо. Истината не беше цел, която можеш да унищожиш. И не беше неин враг, въпреки че й причиняваше болка. Просто… положението беше такова.

Изправи се и се приближи до леглото. Тя не се отдръпна и той приседна на него. Сълзите, които се стичаха по лицето й, ухаеха като пролетен дъжд.

— Какво ще стане с мен? — попита тихо тя.

Отчаянието в гласа й показваше, че въпросът й е отправен по-скоро към Бога, а не към него. Но все пак й отговори.

— Времето на промяната ти настъпва бързо. При всички нас този момент идва около двадесет и пет годишна възраст. Ще те науча как да се погрижиш за себе си. Ще ти покажа какво да правиш.

— Боже мой…

— След като минеш през този процес, ще трябва да пиеш.

Тя се задави и рязко се изправи.

— Нямам намерение да убивам никого!

— Това изобщо не е нужно. Трябва ти кръв от мъжки вампир. Това е всичко.

— Това е всичко — повтори тя вяло.

— Ние не ловуваме хора. Това са измислици.

— Никога ли не си нападал… хора?

— Не и за да пия от тях — избягна той прекия отговор. — Има вампири, които го правят, но силата им не трае дълго. За да бъдем силни, трябва да пием от собствената си раса.

— От устата ти всичко звучи толкова нормално.

— Нормално е.

Тя замълча. И после, като че ли току-що й бе дошло наум, каза:

— Ти ще ми позволиш…

— Ще пиеш от мен. Когато моментът настъпи.

Тя издаде сподавен звук, сякаш искаше да извика, но се задави.

— Бет, знам, че ти е трудно…

— Не, не знаеш.

— … защото аз лично съм го преживял.

Тя го погледна.

— И за теб ли новината, че си вампир, дойде като гръм от ясно небе?

Нямаше намерение да го предизвиква. По-скоро се надяваше да намери някой, с когото има нещо общо. Който и да е.

— Аз знаех кои са родителите ми — отвърна той, — но по времето, когато настъпи моментът за преобразяването ми, те бяха мъртви. Бях сам. Не знаех какво ме очаква. Така че знам колко объркана се чувстваш.

Тя отново се отпусна на възглавниците.

— И майка ми ли е била вампир?

— Не, била е човек, доколкото знам от Дариъс. Вампирите и хората могат да зачеват деца, но децата рядко оцеляват.

— Мога ли да спра промяната? Да я предотвратя?

Той поклати глава.

— Ще боли ли?

— Ще почувстваш…

— Не става въпрос за мен. Ще ти причиня ли болка?

Рот не показа изненадата си. Никой не се беше тревожил за него. Както вампирите, така и хората се плашеха от него. Расата му се прекланяше пред него. Но никой никога не беше проявявал загриженост за него. Не знаеше как да реагира при такова отношение.

— Не. Няма да ме боли.

— Мога ли да те убия?

— Няма да ти позволя.

— Обещаваш ли? — попита тя настойчиво, седна в леглото и стисна ръката му.

Не можеше да повярва, че дава обет да се пази. По нейна молба.

— Обещавам — посегна да покрие ръката й със своята, но спря, преди да я докосне.

— Кога ще се случи?

— Не мога да ти кажа със сигурност. Но ще бъде скоро.

Тя пусна ръката му и се облегна на възглавниците. След това се отдръпна от него и се сви на кълбо, легнала на една страна.

— Може би ще се събудя — промърмори тя. — Може би все пак ще се събудя.

Загрузка...