Търговци на смърт

Глава 10

Момчето знаеше какво говори, когато каза, че целият квартал гъмжи от хора. Всеки бар и магазин в отсечката между двете авенюта бе украсен с ярки оранжеви плакати, които с големи букви известяваха, че това е годишната обществена седмица на Грийни и описваха предстоящите събития, започвайки от футболните срещи в Сентръл Парк до търкалянето на варели с бира надолу по улицата. Тази вечер бе откриването на седмичните тържества и обявите, както и поканите до другите клубове бяха насъбрали доста състезатели за съревнованията.

Всичките шест бара бяха широко отворени, джук-боксовете изригваха нескончаем поток от музика и тълпите от хора, препълващи заведенията, се местеха от едно място на друго в търсене на развлечения. Всеки бе обърнал вече по няколко бири и никой не се интересуваше от дъжда. Един тип се бе проснал върху някаква паркирана кола съвършено изключил, малко по-надолу други двама повръщаха на тротоара. Единият от тях приключи с отрезвителната операция и се върна в бара. Ходеше като пингвин, помислих си аз. Гледах ги с мила, щастлива усмивка, защото ако не бяха те, Таръс нямаше да изпитва необходимост от това да купува стари дрехи за Тейш. В националната си носия той щеше веднага да се набие в очи, докато в протъркания костюм, затиснат между няколко момчета, щеше да изглежда като всички останали наоколо, които бяха стягали колана цяла година и сега можеха да се отпуснат и да изпият няколко бири повече. След това приятелите им щяха да ги отведат вкъщи.

Барът на Слоун беше наистина в центъра на събитията. Вместо мюзикбокса на сцената се бяха изтъпанчили трима музиканта, а момичетата с неустановена професия сновяха из бара. Няколко сводника се опитваха да изкарат по някой друг долар от момчетата, които вече бяха прехвърлили мярата, но точно в този момент тях ги интересуваха повече бирата и останалата пиячка, отколкото уличниците, затова ги разкараха с едно „по-късно може би“.

Една от дамите ме засече, отърва се от приятеля си и се заклати срещу мен, като показваше белите си бедра под развяващите се поли на черния си найлонов дъждобран. Малката шапчица на главата й бе подгизнала, но това не беше в състояние да потуши страстите й.

Тя се усмихна широко и каза:

— Ще празнуваме ли тази вечер?

След това тя се оказа малко по-близо до мен, откъдето можеше добре да види лицето ми, и усмивката й стана малко пресилена. Надяваше се да си изпроси едно пиене от мен, но аз изстудих желанията й. Всъщност не исках да я разстройвам окончателно. Понякога с този тип хора можеше да бъдеш откровен и дори да спечелиш.

— Отпусни се, рожбо — казах й аз. — Няма да има тараш. Ченгетата от нравствената полиция са заети другаде.

Усмивката отново стана приятелска.

— Казаха на Бъди да вади патлака си срещу Греч. Някой е позвънил, нали?

— Нали ги знаеш тези социалисти. Момичето стана още по-откровено.

— Няма да ги опандизиш, нали? Поклатих глава.

— Не. Поне докато всичко е тихо и мирно. Нека си се забавляват.

— Ха, с всичките тези патрулни коли, които обикалят наоколо, никой не смее да си покаже рогата. Не е като миналата година.

— Виждала ли си Яму Горки.

— Този негодник ли? — Тя направи гримаса на отвращение. — Вероятно е горе и си брои мангизите, комунистическото му копеле. Постоянно говори с типове, които не знаят нищо друго освен идеята за равенството и свободния труд. Знаеш ли в колко първомайски паради е участвал?

— Зная.

— Разбира се, и му позволявате да върти този бизнес тук. Защо не го окошарите? Качи се горе преди малко. Разтреси го добре.

Смигнах й, оставих я да се върне при приятеля си и тръгнах към вратата, която водеше към апартамента над бара. Точно пред зданието бе паркирал един черен шевролет седан, модел 1963. Нямаше нужда да гледам какво е написано на задния капак, за да разбера на кого е.

Външната врата водеше към един малък хол, а вътрешната беше заключена. Извадих кредитната си карта и я напъхах в тясното пространство между вратата и касата, за да достигна резето и го вдигна нагоре. Вратата веднага се отвори. Затворих я зад себе си и пуснах тихо резето на мястото му, след това извадих моя 45-и и издърпах езичето назад.

Стълбите бяха покрити с килими, които приглушаваха шума от стъпките ми, но въпреки това се движех близо до стената, за да предотвратя скърцането им. Взимах стъпалата по две, но много бавно, и когато едно от тях издаде злокобен звук, спрях и зачаках да видя дали са чули шума. Имаше само една лампа и тя мъждукаше зад гърба ми, така че ако някой изскочеше внезапно, щях да бъда прекрасна мишена. Пред мен всичко бе покрито в тъмнина, през която не можех да видя нищо, направо чудесно място за засада.

Минаха цели пет минути, преди да стигна до края на стълбището. Останах на място и се опитах да свикна с тъмнината. Нямаше закъде да бързам, но не можех да си позволя и да чакам. Когато сметнах, че съм готов, започнах да се придвижвам покрай стената, напипах една врата и застинах. Пръстите ми докоснаха един катинар и аз изпитах изкушението да го разбия с един изстрел, но ако сгрешах, щях да предупредя тези, които бяха на пост. Катинарът обаче бе покрит с паяжина и аз облекчено въздъхнах: тази врата не беше отваряна скоро.

Трябваше да прокарам ръка по перилото, докато стигна до завоя, който водеше нагоре. Започнах да се изкачвам по стъпалата по същия начин, както и преди. Само че този път нямаше нужда да бъда толкова предпазлив. От площадката горе се долавяше отдалеченият звук на телевизор, излъчващ популярна музикална програма, прекъсвана от гласа на говорителя, който рекламираше търговската марка на някаква бира.

Бях пристигнал на мястото.

Вратата бе изработена от здраво дърво, а ключалката — съвсем нова. Къщата обаче беше стара и мазилката покрай вратата се бе олющила толкова, че дори масивен катинар нямаше да я опази. Кредитната карта отново свърши работа и аз бутнах вратата толкова, че да се отвори на няколко инча.

Но не повече. От вътрешната страна бе затворена на верига и през процепа можех да видя чифт кръстосани крака, които бяха отрязани от стената. Някой си лежеше много удобно и се наслаждаваше на любимото си шоу.

Имах два изхода. Можех да прострелям краката му и след това да се опитам да изкъртя веригата от касата, или да разкъсам проклетото нещо с два куршума и да вляза вътре колкото мога по-бързо. Бедата беше в това, че ако се забавех няколко секунди, човекът щеше да има възможност да хване оръжието си и да изравни резултата… или да застреля Тейш. Ако беше там, разбира се.

Не можех да поема този риск.

Когато погледнах по-внимателно веригата, разбрах, че има и трети изход. Тези неща трябваше да се закрепят по такъв начин, че всяко отваряне на вратата автоматично поставяше веригата в мъртво положение. Вратата трябваше първо да бъде затворена и едва тогава веригата можеше да бъде освободена от държателя си. Но в епохата на „направи си сам“ много хора правеха нещата, без да прочетат внимателно инструкциите и поради това допускаха грешки. Яму Горки беше направил една чудесна грешка.

Беше оставил веригата да виси.

Трябваше само да притворя вратата, да използвам върха на писалката си и да измъкна куката от държателя. Веригата се разклати покрай вратата с леко металическо дрънчене и аз влязох в стаята. Краката все още бяха кръстосани, тактувайки в унисон с ритъма на музиката.

Яму Горки беше едър тип с широко лице, което бе пресечено от дълбоки белези. Изглеждаше озъбен дори когато изпитваше наслаждение. Лежеше във фанелката си с дълги ръкави, с ръце покрай тялото, изразът на лицето му отразяваше действието на телевизионния екран. За разлика от фасадата на зданието апартаментът му бе обзаведен с най-скъпите неща, които можеха да се купят с пари, от цветния телевизор с възможно най-голям екран — до луксозните мебели, които бяха натикани на всяко място, където можеха да влязат. В един ъгъл се намираха три шкафа с папки и бюро, отрупано с документи и счетоводни книги. Яму Горки ръководеше бизнеса си както от офиса си, така и от къщи.

Стоях около трийсет секунди преди да ме забележи и когато ме видя, лицето му пребледня и се отпусна. Може би за първи път озъбената му физиономия се преобрази в гримаса на страх. Всичко беше много внезапно, много тихо. Патлакът в ръката ми беше много голям и той беше достатъчен, за да го накара да трепери от страх за живота си. Нямаше нужда да го плаша с думи.

Устата му се отвори и той преглътна с труд, накрая каза:

— Какво, по дяволите…

— Тейш — казах аз. — Къде е Тейш?

По някакъв странен импулс те всички постъпват еднакво. Смятат, че са гарантирани, защото няма смисъл първо да стреляш, а после да задаваш въпросите си. Вкопчват се за шанса си, защото знаят, че не притежават съвест, и когато смъртта е единственият отговор, който могат да дадат, те прибягват до него. Знаят, че добрите момчета няма да стрелят първи, докато лошите момчета стрелят, и се оказват прави, защото другите са вече мъртви.

Така че на лицето му се появи този израз и аз поисках да му кажа колко голяма грешка нравеше, но той не ми даде възможност да сторя това. Пистолетът му се намираше встрани от него, така че не се виждаше, и едва когато го бе вдигнал в ръката си и насочил към мен, той разбра, че бе направил голямата грешка, единствената по рода си, и се опита да ми извика да спра дори когато натискаше спусъка на пистолета си.

Куршумът ме улучи в лявата страна и ме завъртя на сто и осемдесет градуса. Зад себе си чух, че нещо се счупи, но това вече нямаше значение. Яму Горки се бе лишил от върха на главата си и се строполи от кушетката на пода, където остана да лежи като безформена маса, един труп, който беше толкова мъртъв, че не можеше дори и да кърви.

Говорителят се появи отново на телевизионния екран и започна да говори още нещо за любимата си бира.

Разкопчах сакото си и погледнах дупката в ризата, която постепенно започваше да почервенява. Куршумът бе преминал през месестата част между ребрата и хълбока. Засега не усещах болка, но след малко сигурно щях да се превивам. Стоях облегнат на стената, прикрит от ъгъла. Нямаше повече куршуми, насочени към мен; не се чуваше и никакъв звук, с изключение на шума от телевизора, дъжда и виковете от улицата.

Оставих Горки да си лежи където си беше и тръгнах да обикалям из останалите стаи, докато не стигнах до спалнята в края на зданието. Всеки път, когато отварях врата, очаквах някой револвер да се изплюе от тъмнината в лицето ми и бях готов да го посрещна, само че нищо не се случи.

Тейш Ел Абин лежеше свит на кревата, китките и кокалчетата на краката му бяха завързани за едно място на металната табла на леглото, от устата му стърчеше мръсен парцал. Очите му бяха широко отворени от страх, защото не знаеше кой съм аз, а виждаше само силуета ми с 45-калибровия в ръката, очертан в рамката на вратата.

Измъкнах парцала от устата му и го развързах. Все още не беше ме познал. Ако си мислех, че щеше да се разсипе в благодарности, грешах. Цялата източна натруфеност сякаш се върна изведнъж в него и с израз на абсолютно презрение той каза:

— Вашата игра отиде прекалено далеч, мистър Мен.

Беше изтощен, уплашен и стар, но трябваше да ми го каже.

Вдигнах го от леглото и го оставих сам да стигне, препъвайки се, до хола. Дори гледката на мъртвото тяло на пода не промени отношението му. Той седна и продължи да ме гледа.

— Това едва ли ще помогне с нещо. — Той протегна ръка към пода, без да гледа това, което бе останало от Яму Горки. — Да не мислите, че на времето не съм… поставял подобни сцени?

Тогава се ядосах. Той все още беше „кука“ в страната ми и не трябваше да се отнася с мен но този начин. Той идваше с молба при нас, а не ние. Беше дошъл тук с протегната ръка и нещо за продан, но не притежаваше целия свят. Имаше само незначителна част от него, която можеше да му донесе печалба само ако ние се заемехме с нея.

— Преметнаха те, старо момче. Беше отвлечен от руснаците, които искаха да те накарат да мислиш, че това е американски заговор.

Тейш посочи към тялото.

— Той е американец.

— Може би по рождение.

— А другият?

— Агент на червените.

— А, не. Говореше добре езика. Твърде добре.

— Ти май не си толкова проницателен, Тейш. Езиците се овладяват лесно. Другият тип бе Малкълм Таръс.

Очите му бяха зачервени. В този момент ме мразеше и мислеше за това как ми бе предложил Вей Лока на поднос.

— Можеш да ме убиеш, но съм сигурен в това, което казвам.

Да върви по дяволите, помислих си аз. Отворих сакото си. Кървавото петно бе обиколило кръста ми.

— He се подлагам на изстрели за когото и да било — казах аз, като се убедих, че ме вижда.

Жестът му беше слаб, но напълно определен.

— Това е нищо. Самонараняванията се използват за много цели. Могат например да ти помогнат да напуснеш бойното поле. Доказателство за хора, които не са свикнали с подобни неща.

Ухилих се на малкия досадник, който седеше там и ме ненавиждаше. Възрастта има някои предимства и той се възползваше от предимствата си колкото можеше. Но все още разполагах с една скрита карта. Извадих записващото устройство и говорителя от джоба си и ги съединих. Пуснах лентата и го заставих да изслуша разговора между Вей и Сарим. Когато лентата свърши, казах:

— Не си избрал правилно отбора си, старче.

В очите му нямаше повече страх. Само умора и когато погледна към мен, видях и болка, ярост от това, което бяха сторили с него, видях скритите последици и неизречените обещания за това, което щеше да се случи, ако възвърне властта си.

— Съжалявам, мистър Мен — каза той. — След това, което ви казах, обидата може да бъде изтрита само с живота ми и той е във вашите ръце.

Седеше и чакаше. На мое място щеше отдавна да ме е застрелял.

— В Селачин има двама души — казах аз. — Наши хора. Единият от тях е Теди Тедеско, другият — Питър Мур. Понастоящем са преследвани по хълмовете от вашите хора, предвождани от същите, които се опитаха да ви убият.

— Да?

На масата до него лежеше телефон.

— Спрете ги. Искам ги живи. Те са мои приятели.

— Това достатъчно ли е?

— Това е достатъчно — казах аз.

Телефонното обаждане бе за сметка на Яму Горки, който никога нямаше да бъде в състояние да си го плати. То мина по трансатлантическия кабел, беше прехвърлено през ретранслационните станции и вероятно прехванато по пътя, но това вече нямаше никакво значение. След половин час Тейш Ел Абин говореше с хората от двореца си и думите му бяха открити и пълни със сила. Говори пет минути, преди да остави слушалката, след това ми кимна тържествено.

— Направено е.

— Почти — казах аз. Вдигнах телефона и позвъних на Върджил Адамс. Предадох му доклада си и когато му казах, че Теди и Пит са свалени от куката, той не можеше да проговори нищо в течение на цяла минута. След това долови острите нотки в гласа ми.

— Добре ли си, Тайгър?

— Ранен съм.

— Лошо ли?

— Не. Ще се оправя.

— Не бъди глупак. Разполагаш с Лени и Кейси Баланка. Прехвърли им случая.

— Заинтересуван съм лично от него, старче — казах аз и сложих слушалката на вилката.

Тейш ме гледаше с нарастващ интерес, очите му придобиваха странно изражение. Набрах номера на Чарли Корбинет и след няколко секунди той вдигна слушалката.

— Намерих Тейш, Чарли.

Можех да го чуя как се върти на токовете си.

— Къде?

— В един апартамента над бара на Слоун. — Дадох му адреса и попитах: — Как е Вей?

Когато споменах името й, ръцете на Тейш побеляха от стискане на облегалките на стола. Чарли каза:

— В съзнание, но все още не може да говори. Ще се оправи. Не иска да говори с никого освен с теб. Изглежда, си влязъл под кожата на всички.

— Какво е положението с Мартин Грейди?

— Доста по-спокойно. Засега са суспендирали дейността на сенатската комисия по разследването на неговия случай. Натиснали са ги от много страни. Никой не разбира как, по дяволите, си успял да постигнеш това, но повече не задават въпроси… Ще пратим нашите хора веднага. По-добре се подготви за един дълъг разговор с Рандолф.

— Няма да бъда тук, полковник.

— Виж какво…

— Малкълм Таръс все още е на свобода. Лиши се от главната си плячка, но има и още една цел. Мен.

Затворих слушалката и се обърнах към Тейш, който все още седеше спокойно и очакваше да чуе какво ще му кажа. Разказах му всичко — накратко, но в детайли. Когато свърших, той кимна, тъмните му очи ме пронизваха.

— Искам да имам син като теб — каза той. — По един или друг начин той ще прилича на теб.

Не му отговорих. Взех носната кърпичка от джоба си и я притиснах към раната от куршума под ризата. Беше започнала да ме боли. През дъжда и шума навън чувах виенето на приближаващите се сирени. Завих се в шлифера и пъхнах ръце в джобовете.

Под пръстите си чувствах рубина.

В него имаше нещо гладко и чувствено и когато го докоснах, малката фигура отново изплува в съзнанието ми и започна да ми се смее. Тя се приближаваше все по-напред и по-напред и за първи път разбрах, че няма да ми избяга. Можех да я различа добре и знаех, че тя бе свързана по някакъв начин с рубина. Ако помислех малко повече върху нея, щях да й дам име и тя щеше завинаги да си отиде.

Сирените виеха все по-силно и хората излизаха на улицата.

— Ще бъдат тук след минута. Сега всичко ще бъде наред.

Тейш кимна бавно.

— Всичко ще бъде наред — каза той.

Думите му бяха многозначителни.

Слязох по стълбите, застанах по средата на улицата, докато патрулните коли и автомобилите с обикновени граждански номера спираха пред зданието, след това пресякох на другата страна, преди да са опасали мястото с кордон, и тръгнах да се разхождам безцелно, с наведена глава под дъжда и поемайки дълбоко озонирания въздух.

Пръстите ми гладеха рубина в джоба.

Има нощи, когато целият град принадлежи само на теб. Дъждът натиква обитателите му дълбоко в пещерите на зданията, далеч от вените и артериите, които свързват огромните му части. Мястото, по което вървях, приличаше на ампутиран крайник на тяло, един призрачен град, който само няколко часа по-рано е бил жив.

Над главата ми гърмяха гръмотевици и дъждът се сипеше на вълни от остри игли, оспорвайки правото ми да бъда там. От двете страни на улицата се издигаха здания със стара зидария, която засмукваше дъжда в сухите си пори, жадна за живителната субстанция. Отвътре прозорците бяха мръсни и празни. Влагата освобождаваше миризмите, които се бяха набили в паважа през деня, когато въздухът бе наситен с многоликия аромат на търговията, зелени миризми, морски миризми, машинни миризми и намеци за потящи се хора, които бяха оставили следи зад себе си.

Бях сам, но някъде в града се намираше Малкълм Таръс и една свиня, наречена Сарим Шей. В джоба ми се намираше ключът, който можеше да отвори вратата на тайното им скривалище, за да мина през нея, и докато се разхождах, докосвах с пръсти кървавочервения рубин, който почиваше толкова спокойно в розовия пъп на една прекрасна жена.

212

Death Dealers

На какво приличаше той? — помислих си аз. Обикновен рубин. С овална форма и удебелен в средата. Външният му вид нямаше никакво значение — знаех това със сигурност. Цялата работа беше в неговата форма. Тя ми напомняше за нещо казано — думи, които се бяха изплъзнали от нечий език, незапомнени от човека, който ги бе изрекъл, но стояха здраво в ума ми, пораждайки малкия дервиш в съзнанието ми.

Отново ми се смееше.

Аз му отвърнах.

След малко — помислих си аз — всичко ще си дойде на мястото. Смей се, докато можеш, защото когато си спомня, ти ще изчезнеш като димен облак.

Рубин… мрамор? Не, не беше това. Проклетото нещо не беше толкова голямо. Ако не разберях какво е то, ще приема, че някой е решил да си разменя орехи с мен.

Спрях, защото малкият дервиш също спря и ме гледаше с малките си очи, ужасен от мисълта, че е бил разпознат, след това поднови лудешкия си танц в напразен опит да ме отклони от правилно намерената насока на мислене.

Орехи. Повторих тази дума, след това се замислих. Кой беше говорил за орехи?

Дервишът бе полудял и аз разбрах, че се бях докопал до него.

Хари го беше казал. Малкълм Таръс бе споменал, че не харесва града, защото не можел да понася миризмата на китайските орехи.

И малкият дервиш изчезна в облак дим, както и знаех, че ще направи.

Напуснах тази част на града, която приличаше на ампутиран крайник, и тръгнах към светлините, докато не видях авенюто с кипящия на него живот.

Пареща болка пронизваше хълбока ми, пулсираше непрекъснато, и аз разбрах, че това, което трябваше да направя, трябваше да бъде сторено веднага и когато стигнах до кръстовището, застанах на ъгъла и чаках цели двайсет минути за такси. Накрая се появи едно, което се връщаше към Манхатън, след като бе разтоварило пътниците си на моста за Бруклин.

Не исках да давам никакви обяснения и освен хората, които работеха по разширението на летище Кенеди, нюйоркските таксиметрови шофьори бяха единствените, които можеха да се отнесат към теб по човешки, ако си откровен с тях. Протегнах му през седалката една десетдоларова банкнота от запасите на Мартин Грейди, наблюдавах го как я взима от пръстите ми и му казах:

— Намери ми една китайска пералня.

Той срещна погледа ми в огледалото, опитвайки се да определи дали бях наркоман или не, след това реши, че сигурно имам уважителна причина, отлепи колата от тротоара и започна да снове по двете страни на улицата в търсене на това, което ми трябваше. Когато изчерпваше възможностите на една улица, той се прехвърляше на друга, кръстосвайки търпеливо града.

За китайците, които работеха в този бизнес, може да се каже само едно нещо — те бяха амбициозни. Изглежда, никога не спяха. Понякога човек можеше да си помисли, че работят на смени, но на дъската за гладене винаги заварваш същото момче, независимо от това по кое време отиваш там.

Този, когото открихме, се казваше Джордж Тан и пералнята му се намираше в сутерена на една тухлена сграда някъде по горните Петдесет. Духаше вода през пръскалото под тихата музика на местната радиостанция.

Слязох от таксито, казах на шофьора да ме почака и му връчих още една десетачка. Това действие очевидно му хареса и той запали една цигара, за да се успокои от обзелото го вълнение.

Джордж Тан беше малък кафяв човек с неизменна усмивка на лицето. Когато влязох в пералнята, той засия като рожденическа торта. Разговорът вървеше трудно, най-вече заради болките в хълбока, които спираха дишането ми.

— Да? Има нещо за пране?

Китайците притежаваха невероятна памет и той знаеше много добре, че никога не бях се появявал тук.

Вместо да се опитвам да говоря, извадих още една десетачка на плота. Той погледна банкнотата, след това мен, усмихна се, но все още не разбираше нищо и започна очевидно да ме смята за побъркан или нещо такова. Тикнах банкнотата към него.

— Ли-чи орехите… къде ги купувате?

Той закима с кръгли от учудване очи над широката си усмивка.

— Аз не купува. Не харесва. Аз дава нещо друго. — Той бръкна под плота и измъкна един календар с голи блондинки на него.

— Кой ги продава?

— Ти купува ли-чи орехи?

— Не, искам да знам кой ги продава.

— Ти ходи Чайна таун3?

— Не съм ходил.

— Това добре. Те не продава там.

Имаше само един начин да го спра. Пресегнах се да си взема десетте долара и той веднага постави палеца си върху тях.

— Джеймс Харви, той продава.

— Но той не е китаец.

— Майка китаец — каза той.

— Имаш ли телефонен справочник?

Главата му отново се затресе нагоре-надолу и той добави:

— Джеймс Харви мой братовчед. Има много братовчед. Той продава близо до Флъд Уеърхаус. Ти знаеш къде е? Джеймс живее в хубава къща далеч в горна част на града. Утре ти купиш и аз кажа него ти дойдеш, о’кей?

— Разбира се. Направи това.

— Иска сега ли-чи орехи?

Вече бях тръгнал към вратата.

— Не. — Той продължаваше да ме гледа сякаш самият аз бях орех. — Продават ли ги на други места?

— Мой братовчед най-голям. Попита всеки. Том Лий Фой има магазин недалеч от Джеймс. Той продава. Той също има хубава къща в горна част на града. Ти знае Флъд Уеърхаус!

— Знам къде се намира Флъд Уеърхаус.

Когато стигнах до вратата, той изхихика.

— Донеси пране на Джордж Тан. Свърши добра работа. Много добра, хубаво колосване.

— Имаш достатъчно работа — казах аз.

Таксиметровият шофьор изхвърли цигарата си през прозореца, когато се качих.

— Сега накъде?

— Към Флъд Уеърхаус. Знаеш ли къде е?

Срещнах отново погледа му в огледалото.

— Да, знам къде е.

— Тогава да тръгваме.

Настаних се отзад удобно и притворих очи. Чувствах как кръвта попива в дрехите и се чудех доколко сериозна е раната ми. Трябваше да отида на лекар, но точно сега разполагах с най-малко време за това. Мразех да се лишавам от шансовете си, а с човек като Таръс това беше опасно. Опитвах се да не мърдам, докато препускахме по улиците, но друсането на таксито правеше това невъзможно.

Флъд Уеърхаус имаше огромна неонова табела на върха на зданието, но по-голямата част от него бе забулена от дъждовните облаци, които се стелеха над града. Неоновата светлина хвърляше синкави отблясъци върху квадратната постройка, на която се намираше, и стигаше чак до жилищните кооперации, наредени от двете страни на търговския център.

Слязох на ъгъла. Лицето ми се бе изопнало от страшната болка, която изпитвах. Шофьорът ме изгледа любопитно.

— Искате ли да ви почакам?

Този път му протегнах двайсетачка.

— Дай ми един час на разположение. Можеш ли да останеш толкова?

— Ще паркирам със заключени врати и угасени фарове и ще оставя броячът да се върти. За тези мангизи мога да го направя.

— Да наистина, защо пък не? — казах аз и започнах да се отдалечавам от таксито.

— Хей, мистър!

— Какво има?

— Да не сте в беда?

— Не аз, приятел. Някой друг, не и аз.

— Бих могъл да повикам ченгетата или нещо от този род.

— Ако не се върна до един час, можеш да ги повикаш.

— Хей, мистър!

— Сега пък какво има?

Тогава видя лицето ми на неоновата светлина.

— Нищо. Ще ви чакам.

Джеймс Харви притежаваше търговска кантора, която се занимаваше с внос на китайски специалитети. Намираше се точно до търговския център. Представляваше стара триетажна постройка, която е била ремонтирана преди години, за да отговаря на условията на бизнеса, и оттогава нищо не се бе променило. Макар районът да бе замърсен с отпадъци от други места, неговият магазин можеше да се нарече сравнително чист, имаше гараж от едната страна и бакалия за продажби на едро от другата. Няколкото кашона с боклук бяха грижливо подредени и очакваха сутрешното вдигане на боклука. Единствената миризма, която се долавяше, бе приятна за носа и ми напомняше за един стар селски магазин за сушени билки от времето на детството ми.

Встрани от бакалията се намираха две сгради със спуснати капаци на прозорците и неприлични надписи на вратите. Минах покрай тях, но знаех много добре, че Малкълм Таръс нямаше да рискува и да използва място, които децата можеха да използват за решаването на пубертетни задачи и към които скитниците можеха да предявят определени претенции.

Така че отминах Флъд Уеърхаус, опитвайки се да мисля така, както би мислил Таръс, отдалечавайки се все повече от таксито, което сега се бе превърнало в тъмно петно накрая на квартала.

Помирисах бизнеса на Том Лий Фой дълго преди да се доближа до магазина му. Това беше миризма, която ме върна към времената, когато трошахме огромните орехи от магазина на Чарли Хоп Сун на Калъмбъс Авеню и за майтап го бяхме нарекли Личи Чък. Той беше дебел стар китаец със склонност към децата, които ни позволяваше да крадем по цели шепи орехи, защото с удоволствие щеше да ни ги даде и така.

Или Том Лий Фой беше развъртял огромен бизнес с ли-чи орехите, или пък просто притежаваше огромно количество от тях, защото те оставяха такъв аромат на улицата, че дори и проливният дъжд не можеше да го унищожи. Движех се до стените на зданията, където сенките бяха по-дебели, и преценявах възможните места, където можеше да се намира той.

Реката не бе далеч и вятърът духаше главно оттам. От едната страна на магазина на Фой се намираше някакво ателие за електрически уреди, а от другата страна се издигаха четири къщи под наем, на чиито врати нямаше никакви надписи. Само на едната от тях пишеше „Давам стаи под наем“. Две от тези къщи не ме интересуваха въобще. Пред градинската порта на едната имаше бебешка количка, а на стълбите на другата се бе излегнала лениво котка, а зад нея на стената бе опрян детски велосипед.

Къщата посредата изглеждаше безопасна с нощната си лампа, която гореше зад стъклената входна врата. Това беше място, където можеше да се крие само един човек, далеч от любопитните погледи на съседите.

Дъждът и гръмотевиците заглушаваха шума от обувките ми, докато заобикалях къщата, за да вляза през оградата в задния двор. Открих две жици, които отиваха към къщата, и разбрах, че бях намерил Малкълм Таръс. Той не искаше да поема излишни рискове, но не си бе дал труда да инсталира както трябва аларменото си устройство. Беше направил това, което и аз щях да направя, затова знаех какво да търся.

Някъде горе той седеше, без все още да знае, че всичко се бе провалило, вярвайки, че го търсим по всички авенюта… че Вей Лока е мъртва, че Тейш се намира под сигурната охрана на един тъп американец, който смяташе, че работи в името на мира и социализма. Таръс се бе скрил добре и бе поставил капани, които щяха да го предупредят, ако се появеше някой нашественик, и когато този нашественик се хванеше в тях, Таръс щеше само да го довърши за свое огромно удоволствие.

Дори светът навън да се разпадаше, той щеше да си стои тук и да събира частите му. Поне така си мислеше.

Ухилих се в тъмнината и дъжда и тръгнах покрай прозорците, докато не стигнах до нужния прозорец, от който се подаваше краят на жицата.

Прерязах я, като разбирах, че всяка алармена инсталация, монтирана от него, бе предназначена много повече да плаши местните нехранимайковци, отколкото тези, които го търсеха. Вдигнах прозореца, проврях се през отвора над перваза и скочих безшумно в стаята.

Отвън долових същата миризма, за която говореше и Таръс, и затворих прозореца зад себе си. Имаше обаче и още нещо, нещо, което не беше характерно за една търговска къща, занимаваща се с внос на китайски деликатеси. Подуших въздуха, усетих откъде идва миризмата и разбрах какво беше. Сарим Шей бе пушил пура подобна на онази, когато го видях в края на алеята в задния двор на хотела.

Измъкнах моя 45-и и го стиснах здраво, след това го напъхах под шлифера си за секунда, за да притъпя звука от вдигането на езичето. Малко по малко очите ми свикваха с тъмнината и когато започнах да различавам смътните очертания на мебелите в стаята, се насочих към вратата.

Точно тогава намерих Сарим Шей.

Сега не струваше много. Беше само един мъртвец, все още притискащ ръце към гърдите си, с повдигнати от агонията колене. Лежеше в положението на зародиш на пода, кожата му току-що бе започнала да изстудява. До него имаше един прекатурен стол и когато докоснах шията му и намерих найлоновия конец, впил се дълбоко в плътта, разбрах, че бе умрял мъчително. Не изпитвах никакво съжаление към него. Беше дошъл като искащ триумфатор, но вместо подчинение бе намерил смъртта си. Бе на път да осъществи една грандиозна програма, но се съобразяваше единствено със себе си и никой не можеше да бъде винен за това, че големият град му бе отмъстил.

Чух стъпки по стълбите и се изправих толкова бързо, че хълбокът ми пламна в болки, сякаш някой бе забил нож в него. Трябваше да издържа, докато болката утихне, след това тръгнах към вратата, която водеше към предната стая, и зачаках там. Слаба ивица светлина се процеждаше под вратата за коридора и аз поставих ръка на дръжката, спирайки за момент.

Той не очакваше да ме види. Беше стигнал почти до края на стълбището, той, човекът със сивото сако, който можеше да се разтвори в тълпата по всяко време, мъжът с очила и куфарче и толкова блестящи очи, че изглеждаха сякаш животински.

Трябваше да стрелям пръв, вместо да се наслаждавам на момента. Трябваше да му пусна един куршум, преди болката да се появи отново и да ме скърши на пода подобно на Сарим Шей.

Малкълм Таръс получи нужната му секунда, за да направи каквото трябваше да направи, малкият пистолет със заглушител се появи в ръката му като по магия и се изплю безшумно. Почувствах как куршумите разкъсаха дрехите ми, а един раздра кожата на рамото ми.

Същата болка, която ме бе превила на две, фактически ми бе спасила живота, защото той помисли, че ще се хвърля настрани, вместо да се строполя направо на пода, и бе насочил изстрелите си в предполагаемото направление. На лицето му се изписа израз на неподправена радост и белегът на гърлото му почервеня, той нададе победоносен вик, когато ме позна и помисли, че ми се бе отплатил напълно за подаръка в шията му.

Но се бе заблудил. Инстинктът натисна спусъка на 45-калибровия в юмрука ми и чистият професионализъм и годините практика изпратиха този единствен куршум точно където исках да отиде. Пистолетът със заглушителя изхвърча от ръката му и падна в стаята. Когато се наведе, за да го вземе, аз го халосах по главата с дръжката на моя 45-и и той се просна на пода.

Трябваше да отмъстя за Рондин и за Лили Торней. Имаше и други като него, които щяха добре да си помислят, преди да опитат нещо подобно отново. Досието на мое име в Москва щеше да се увеличи с една страница и човекът, който ме бе избрал за мишена, щеше да намери уважителен предлог за оставката си, доколкото смъртта можеше да бъде уважителен предлог, а следващият на негово място щеше да знае какво е станало с хората преди него. Нямаше да могат да действат със същата ефикасност, на която разчитаха, и на свой ред щяха да умрат.

Намерих в джоба му ролката с найлоновия конец и го вързах. Прибавих и някои допълнителни щрихи, които издаваха почерка ми и не след дълго щяха да предизвикат спазматична мускулна реакция. Завързах ръцете и краката му зад гърба и когато Малкълм Таръс се върна в съзнание, надянах на шията му примката, която щеше да го задуши до смърт дълго преди да бъде намерен. Никой нямаше да го е грижа.

Той беше вече бита карта.

Щеше да има официални оплаквания и трябваше да отговарям на множество въпроси, но те щяха да станат значително по-редки и по-малко настоятелни, когато цялата история излезеше наяве.

Ето какво става, когато играеш на късмет. Някой печели, а друг губи.

Първо щях да се отбия при лекаря, след това при Рондин. Тя също щеше да поиска да разбере какво бе станало. Но нямаше да й кажа веднага. Щяха да минат няколко дена, преди някой да разбере.

Малкълм Таръс ме погледна с ужасени очи, когато кордата се впи в шията му.

— Такъв ти е късметът, приятел — казах му аз и го оставих сам със смъртта.

Върнах се под дъжда навън и тръгнах по дългата улица към таксито. Събудих шофьора и се проснах на задната седалка. Хълбокът ме болеше адски.

— Да тръгваме — казах аз.