Търговци на смърт

Глава 8

Събудих се от дъжда, чукащ по прозореца и влизащ в стаята като фин спрей през отвора над перваза. Беше пладне, но небето бе тъмносиво и поглъщаше върховете на небостъргачите, сякаш се канеше да ги разтвори в нищото, преди още да ги беше смляло.

Останах да лежа няколко минути, опитвайки се да съживя мисълта, която ме събуди. Бе дошла от най-дълбоките складове на паметта ми и поискала моментално разпознаване от съзнанието ми, след това си бе отишла, преди да мога да сложа ръка върху нея, и се бе загнездила в подсъзнанието ми като невидим дразнител. Спомнях си само лицето на Малкълм Таръс, което ми се хилеше. Дори не се хилеше, а ми се присмиваше с беззвучен презрителен смях.

Понякога ставаше точно така. Знаех, че убегналата мисъл бе краят на нишката, която можеше да ме доведе до него. Някъде тази мисъл ми бе предложена и аз я бях отхвърлил. Беше дошла и си отишла за един кратък миг, уловена в един непроизволен сетивен процес, но загубена след това в сферата на несъзнаваното, която се откриваше на съзнанието само когато върху нея не се упражняваше контрол.

Изтъркалях се от леглото, обръснах се и се облякох, след това слязох долу за едно кафе. Когато допих кафето, влязох в една телефонна кабина и се обадих на Дик Галагър. Той бе получил вече ретушираните копия от снимката на Таръс и ги бе разпратил, но поне засега все още не можеше да се похвали с никакъв резултат.

Чарли Корбинет също нямаше какво да добави към това, което ми бе казал вчера, освен предупреждението, че из въздуха се носи нещо ново, отнасящо се до разследванията на сенатската комисия по дейността на Мартин Грейди. Не знаеше все още за какво точно става дума, но слуховете намекваха, че комисията разполагала с някакъв нов материал за работа. Не се тревожех за Грейди, който можеше да се защити и сам, затова благодарих на Чарли и затворих слушалката.

Върнах се на рецепцията и взех оставения от Ърни пакет, разписах се, че съм го получил, и започнах да разучавам миниатюрното записващо устройство, монтирано под тънка огледална повърхност. Лени щеше да има подобно устройство, когато се окажеше в хотела, и щеше да запише всичко, което сметне за полезно. Разчитахме на случая, но трябваше да се погрижим за всички възможни канали на информация.

От щанда за вестници си взех сутрешното издание и го прегледах набързо. На първа страница имаше снимка на тялото, проснало се на паважа пред Стейси. Случаят бе описан като самоубийство. Един отчаян и болен безработен по някакъв начин се качил незабелязано на покрива на хотела и останал там, докато насъбере достатъчно кураж, за да скочи. Без малко щял да улучи няколко разхождащи се долу хора.

За другия мъж се казваше, че умрял при нещастен случай, докато поправял телевизора. Обяснението бе кратко и достатъчно мъгляво, за да предизвика нечие любопитство. Макар и да споменаваха името му, в статията не се казваше нищо за това, че е лежал в затвора. Службата за безопасност се бе погрижила за пълно прикритие и беше съвършено изключено някой да се заинтересува повече от случая. Дори тези, които присъстваха в стаята, когато бе направен опитът за покушение върху живота на Тейш, едва ли бяха разбрали какво се бе случило. Всичко се разви толкова бързо, че вниманието им бе концентрирано някъде другаде. При създадените, обстоятелства напълно естествено беше да ги помолят да освободят стаята. Нямаше нужда да им напомнят, че колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре. Този тип хора бяха склонни да казват само това, което им е наредено да казват, и не предлагаха никаква информация безплатно.

Макар да прегледах внимателно всички страници на вестника, не можах да открия дори и най-малкия намек за смъртта на Лили Торней. Тя беше живяла и умряла анонимно. Смъртта й бе погребана в полицейските досиета и в случай че разследванията по убийството й продължаха, пак нямаше да се напише нищо за нея, с изключение може би на кратко съобщение за семейството й, ако имаше такова.

Такова беше естеството на нашата работа. Или, както се казваше в песента на ВВС, „you live in fame and go down in flame“ (живееш в слава и падаш в огън). Никой не вижда отпътуването ти от този свят. А и едва ли от теб остава нещо, което може да се види.

Вдигнах яката на шлифера си високо до ушите, но дъждът продължаваше нахално да се стича във врата ми от периферията на шапката ми. Пълните таксита ме отминаваха, шофьорите бяха щастливи, че бизнесът не секва, лицата им издаваха пълно пренебрежение към тези, които не бяха успели навреме да се вмъкнат в таксито, когато разтоварваха пътниците си, и бяха настроени приятелски единствено към онези, които вече седяха в купето.

С изключение на малкото хора, екипирани с дъждобрани и чадъри, които се притискаха към стените на зданията, за да избягнат проливния дъжд, тротоарът бе изцяло мой. Тръгнах на запад към комплекса здания на ООН, чиято главна постройка се издигаше като гигантски въздушен климатик над града, без да я е грижа дали съм прогизнал до кости или не.

Умът ми продължаваше да се бори с убягващата ми малка информация, която танцуваше в подсъзнанието ми като невидим дервиш, опитвайки се да бъде чута, и когато постигаше това, се скриваше отново. По времето, когато стигнах до ООН, аз се отказах от умствения лов и се залепих за едно познато момче от охраната, като го помолих да повика мис Кейн. Каза ми, че била на специално заседание и че трябва да изчакам малко, така че започнах да се разхождам около паното, посветено на мира, долавяйки разговори за война и смесвайки се с туристите, които смятаха, че всичко това е част от световното изложение.

Рондин се освободи след двайсет минути и аз я последвах в залата за отдих, в която нямаше никой освен нас двамата. Не се чувствах спокойно с нея. Постоянно си спомнях червената следа от кордата на врата й и ми бе трудно да срещна очите й. Дори и да усещаше интуитивно състоянието ми, тя не го показваше въобще, отпусната в прегръдките ми, готова да посрещне ласките ми и аз знаех, че нищо нямаше да може да откъсне тази жена от мен.

— Имам само няколко минути на разположение, Тайгър.

— Не се безпокой. — Връчих й пакетчето, приготвено от Ърни Бентли, и й дадох съответните инструкции. Трябваше да го задържи у себе си по време на партито тази вечер и да записва всичко казано от Вей Лока, ако тя реши да използва език, който Рондин не разбираше. — До каква степен вашето посолство е ангажирано с този случай? — попитах я аз.

— Плътно сме заети с него. Тази сутрин се срещнахме с твоите хора и уговорихме всички подробности. Знаеше ли, че Тейш е настоявал специално за АмПет?

Кимнах.

— Може би ще те заинтересува и нещо друго.

— Какво например?

— Това е поверителна информация, но след като така или иначе ще разбереш за нея, по-добре е да ти кажа сега. Сутринта е имало още едно съвещание и един от нашите сътрудници е бил поканен на него в качеството си на съветник. Тейш се готви да моли за… как го наричате тук?

— Handout?

Тя ми се ухили.

— Шантави американци. Наистина, става дума за дългосрочен заем, и то за една значителна сума. Той вече е направил определени постъпления в Лондон и въпросът се обсъжда, но мисля, че правителството ви ще се отзове първо. Разбира се, всичко все още е неофициално и трябва да премине по обичайните канали, но предложението е много сериозно, за да бъде игнорирано.

— Той работи доста експедитивно — забелязах аз.

— Няма друг изход.

— Предполагам, че гарантира изплащането на заема, ако разработването на нефтеното находище се окаже успешно начинание.

— Точно така. От информацията, която успях да събера, може да се стигне до заключението, че АмПет е единствената компания, която е отбелязала сериозен напредък в технологичните си изследвания, за да се справи с предизвикателството.

Засмях се.

— Мога да си представя как се нахвърлят върху Мартин Грейди. Сега той държи всички козови карти и ако нещата потръгнат, ще стане още по-могъщ и ще размахва постоянно тоягата над главите им, което те няма да могат да забравят.

— Не е изключено.

Начинът, по който го каза, ме накара да изтрия усмивката от лицето си. Зад думите й се криеше някакво тайно значение и аз не можах да се сдържа.

— За какво става дума?

— Познаваш ли Ситън Коулмън и Портър Локууд?

Достатъчно бе споменаването на единия от тях, за да полазят мравки по гърба ми.

— И още как! Те са свободни художници в американския бизнес, флиртуват с онези въшливи малки диктатори, които раздават ритници и размахват ръце наляво и надясно. Тези негодници се опитват да прокарат идеалистическите си представи в нашата дипломация и смятат, че милиардите загуба за нашата икономика си струват, ако някоя страна тръгне по демократичен път на развитие, когато всъщност става дума за тънка игра на комунистите. Как са се оказали замесени в този случай?

— Не трябваше да подслушвам, но се оказах в положение, когато не бях в състояние да правя нищо друго, освен да слушам. Те са създали група, която е готова да пусне в ход всички средства, за да отнеме АмПет Корпорейшън от ръцете на Мартин Грейди и да я постави под правителствен контрол. Имат достатъчно влияние, за да го направят или най-малкото да ви създадат големи неприятности. Нямаше да ти кажа това, но аз също имам някои идеали, а и тази двойка авантюристи е отговорна за някои от трудностите, с които се сблъска нашето правителство, когато се опита за задържи контрола си върху някои части на Британската империя.

— Добре, кукло, благодаря ти за информацията. Ако Грейди действа достатъчно бързо, той ще може да осуети операцията им. Тези проклети чиновници няма да провалят споразумението ни с Тейш. Не и ако аз се намеся. — Целунах я но върха на нослето и тя се намръщи. Трябваше да последва нещо повече, но вратата зад мен се отвори и в помещението влязоха половин дузина хора, всички говорещи наведнъж. — Ще се видим тази вечер. Погрижи се да не бъдеш сама.

— Талбът ще дойде с мен. Ще ме вземе към осем часа. Всички са толкова настръхнали, че пътуват по трима и четирима.

— Не ме интересуват другите. Таръс си е избрал вече целта и сега чака подходящо време да я порази. Не е толкова голям фанатик, че да се лиши от прикритието си, когато не трябва, затова не смятам, че ще се опита да удари на открито. Неговите действия ще бъдат добре обмислени и задължително ще си остави изход за бягство. Той е професионалист с голям опит. Ще направи хода си, след като разбере какви ще бъдат нашите контрамерки. Остава ни само да се надяваме, че ще се подхлъзне някъде.

Рондин се повдигна на пръсти и ме целуна леко по устните.

— Моля те, Тайгър… внимавай.

— Познаваш ме, рожбо.

— Точно това е бедата — каза тя. — Познавам те много добре.

По целия обратен път се борех с вятъра и дъжда, докато стигнах до Стейси. Моят приятел беше на бюрото си в личния си офис, когато подадох глава от вратата. Кимна ми, че всичко е наред, и направи с пръст знак да вляза. По моя молба позвъня по телефона и каза да му изпратят Хари под предлог, че иска да се убеди дали той има всичко необходимо, за да приготви специалитетите, които кулинарната му къща трябваше да сервира на Тейш.

Малкият Хари беше целият усмивка, на лицето му бе изписано огромно удоволствие и когато останахме сами, ми каза, че е нямал никакви проблеми с осъществяването на нашия план. Беше научил Лени да поднася правилно ястията, бе осигурил всички необходими продукти и получил място в кухнята, за да ги приготви, далеч от погледа на майстор-готвача, който смяташе целия този буламач за толкова отвратителен, че дори не искаше и да го погледне. Лени беше предприел няколко пътешествия до апартамента на Тейш, придружен от друг сервитьор, и на няколко пъти се бе оказвал лице в лице с краля и Сарим Шей, които явно бяха останали доволни от неочакваното обслужване.

Вей Лока се бе появявала на два пъти, но не беше присъствала на разговорите. Очевидно тя се грижеше за социалните контакти на Тейш, но по различно време е водела разговор с няколко от почетните гости на шейха, които са останали впечатлени от политическата й култура и възможностите й да влияе върху решенията на Тейш.

Когато ми описа цялостната картина, го освободих да се върне към задълженията си, направих знак на приятеля си, че всичко е наред, и излязох във фоайето. Обадих се на Вей по телефона, като предварително знаех, че разговорът се подслушва. Включването на подслушвателните устройства не отне много време. Сега бях зъбчатка в машината, наистина нежелана, но необходима за една странична фаза от операцията.

Вей вдигна слушалката с дълбокото си „здравей“ и каза:

— Трябваше ти много време, за да ми се обадиш, Тайгър.

— Нали знаеше, че ще го направя.

— Разбира се. Но въпреки това чаках. Трудно ми е да те забравя.

Смехът й бе топъл и нисък.

— Имам да ти върна нещо.

— Да, знам. Довечера. Ще ми позвъниш ли?

— Мислех, че ще бъдеш придружавана от Тейш.

— Той ще бъде зает с разговори до последната минута. Подозирам, че ти си една от точките за обсъждане. Утре ще бъдеш поканен да присъстваш на една доста важна среща.

— Предпочитам да чуя за това довечера.

— Ще бъда готова в осем. Но няма да нося робата.

— Предпочитам робата.

— И аз, но за съжаление това не може да стане. По друго време и на друго място може би ще има много повече неща. След като стана кралица, за мен ще останат много малко неща.

— Освен едно — казах аз.

— Да — повтори тя, — освен едно. Чудя се колко ли дълго ще трае удоволствието от него. Страхувам се, че винаги ще мисля за джунглата и за тигъра, от които се лиших заради това единствено нещо.

Не й отговорих.

— Довечера в осем — каза ми тя и чух как телефонът прещрака на умряло.

Започнах да се отдалечавам от наредените в дълга редица телефони, когато един носач мина покрай мен, тикайки машината за чистене на пода към служебната врата в края на късия коридор. Той я отвори с ключ и посегна назад за машината, когато видях, че зад него някаква фигура претича надолу по стълбите, прескачайки ги по две. Успях да я зърна само за миг, но лицето бе безусловно на Сарим Шей.

Преди да мога да си пъхна крака в процепа, вратата се затвори зад носача и при шума, който се раздаваше от машината за чистене, разбрах, че нямаше да чуе ударите на юмруците ми по стоманата. Затичах се обратно към рецепцията, повиках администратора и посочих с пръст към вратата.

— Къде води тази врата?

— Защо?

— Мисля, че видях един приятел, който слизаше надолу.

Той поклати недоверчиво глава.

— Съмнявам се. Това е просто служебно стълбище, което води към задния двор. Не е пожарен изход.

— Какъв е най-бързият начин да се окажа там?

— Трябва да заобиколите зданието откъм източната му страна. Има една алея, която води точно там, но съм сигурен, че сте се припознал. Бих могъл да кажа…

Не го дочаках да чуя какво би могъл да каже. Излязох бързо навън, пресякох улицата, завих зад ъгъла на зданието и тръгнах срещу шибащия дъжд, докато намерих алеята. Вратата с високи решетки бе отворена и едно такси тъкмо бе излязло през нея, като се намираше вече на средата на улицата и се придържаше към лявата страна, сякаш бе паркирало там.

В края на алеята, подпирайки се на стената под сенника на служебния вход, Сарим Шей бавно пуфкаше една дълга черна пура. Не си даде труда да погледне към мен, но издуха силна струя дим срещу порива на дъжда с явно удоволствие на лицето.

Това, за което Сарим Шей бе слязъл долу, беше вече направено.

Не мисля, че бе търсил усамотено място, за да изпуши пурата си.

Преди да може да ме забележи, тръгнах обратно, пресякох улицата към магазинчето за вестници на другия ъгъл и влязох вътре. Едно дебело момче зад щанда зяпаше отчаяно в сивия следобед навън.

— Имаше ли такси от другата страна на улицата преди една минута.

Получих празния нюйоркски поглед, с който те удостояват винаги когато се опитваш да получиш безплатно информация. Опитах да си придам разстроен вид и казах:

— По дяволите, казах й да чака… — и оставих недовършено изречението.

И като повечето нюйоркчани, които обожават да бъдат съпричастни на проблемите на ближния си, без обаче да се трогват от тях, той каза:

— О… да, видях едно.

— Дълго ли стоеше там?

Раменете му се повдигнаха.

— Не забелязах. Просто видях едно такси и това е всичко. Какво е станало?

— Жени! — изрекох аз с отвращение.

Момъкът се съгласи с мен.

— Да, такива са.

Върнах се обратно по пътя към алеята, но Сарим Шей го нямаше вече на входа. Пурата му обаче още лежеше на цимента и пускаше леко дим. Горе сигурно щяха да побъркат някого, че му е позволил да отсъства толкова време незабелязано, но това си бяха техни проблеми. Беше ми просто интересно как е успял да го направи.

В хотела ме очакваше кодирана инструкция да се обадя на Върджил Адамс. Когато му позвъних, той каза:

— Стой си в стаята, Тайгър. Изпратих човек, който ще бъде при теб след няколко минути. Спомняш ли си Кейси Баланка?

— Преди десет години работехме заедно.

— Хванал е голямата риба. Успял е да се добере до информация за Таръс. Поддържай тясна връзка с нас, ако можеш.

— Не се тревожи, ще бъде направено.

— Не мислиш ли, че имаш нужда от малко повече хора?

— Не, но ще ми трябва кола, която да е готова да потегли всеки момент, ако се наложи.

— Ще ти отделим две, специално за теб. Едната е в гаража на Тилсън, а другата в сервизния център. Ърни Бентли ще ти остави под седалката по един набор от най-необходимите неща.

— Прекрасно — казах аз. — Сега, има нещо, на което трябва да се реагира веднага. Обади се на Мартин Грейди и му кажи, че Ситън Коулмън и Портър Локууд са се лепнали на гърба му. Замислят да го лишат от контрола върху АмПет, ако сделката с Тейш се осъществи. Ако нещата наистина са сериозни, мога да задържа тези типове в града. Едва ли ще бъде нещо по-мръсно от това, което те се опитват да ни изиграят, но една снимка с някоя прелестна блондинка в хотелско легло ще им затвори устата, ако се наложи.

— По-добре остави Мартин да се оправи отгоре. Ако е необходимо, ще ти даде знак да действаш. Тези двамата са истинска напаст.

— Те са просто глупаци — казах му аз. — Виж само какви богатства оставиха в ръцете на Кастро.

— Ще му предам веднага. Ще се чуем по-късно.

Когато затворих слушалката, телефонът веднага позвъня и един дълбок глас от Средния Запад изръмжа:

— Тайгър?

Почаках, докато си каже идентификационния код, и се ухилих.

— Здрасти, Кейси, качвай се.

— След минута съм при теб.

Той беше едър мъж, почернял от слънцето, който на пръв поглед бе създаден за мързелуване. Всяко движение, което правеше, изглеждаше уморено и когато седна в креслото, не можа да си намери място, затова преметна единия крак през облегалката. Но Кейси Баланка бе много далеч от първото впечатление, което създаваше у околните. Беше дипломиран инженер, който си бе пробил път от обикновен работник в нефтените полета на Оклахома до шеф на отдела за проучване в нефтената компания на Грейди. Не че това беше единственото му занимание. Участваше в решаването на оперативни задачи толкова често, колкото и аз, тъй като това бе единственото му условие в договора с Грейди. Обичаше напрежението.

Подаде ми един дебел кафяв илик, пълен с машинописни листа.

— Това е цялата информация за новата технология на АмПет, подготвена от Уолтър Милос. Ако ти зададат въпроси, ще можеш да им отговориш, без да издаваш нещо съществено, като в същото време създадеш впечатлението, че знаеш за какво става дума. Мартин ти е създал прекрасна легенда — всичко ще говори за това, че ти си неизвестният, но направляващ гений на всички операции на АмПет. Запомни всичко наизуст, след това унищожи документите.

— Ще ми трябват няколко часа.

— Късметлия си, че имаш такава шантава памет. — Той ми даде възможност да прегледам листата, за да си съставя обща представа за програмата, и когато ги сложих в джоба си, попита: — Видях отчетите за Малкълм Таръс в Нюарк. Някой ги е допълнил с подробностите за проекта Гаспар за един милион рубли. Готов съм да направя всичко, за да ми позволят да унищожа тази банда. — Той ми се ухили. — Надявам се, че отново ще видя Таръс преди теб.

— Отново?

— Разбира се. Той преподаваше електроинженерство в политехническото училище в Париж, което и аз посещавах. Водещ специалист в своята област, но истинската цел на пребиваването му там бе подронване авторитета на френската камара на депутатите. Това беше точно когато започнаха всички неприятности с левицата във Франция. Беше се забъркал с няколко красавици и те проговориха. Опита се да отреагира бързо, но беше вече прекалено късно. Французите разстроиха играта му навреме, но той успя да избяга.

— Защо ти трябва?

— Защото проклетото копеле едва не ме уби. Една нощ случайно се оказах в някакво отдалечено от центъра бистро и го видях с още няколко човека, погълнат в сериозен разговор. По дяволите, не знаех, че са съветски агенти, тогава въобще не мислех за подобни неща, но той сигурно реши, че го следя, и след като напуснах заведението, една кола за малко не ме прегази, когато пресичах улицата. Не успя да го направи, но човекът зад кормилото беше Таръс, в това съм абсолютно сигурен. Тъкмо бях решил да си го върна, когато два дена по-късно той изчезна с французите по петите си.

— Все още можеш да си го върнеш.

Кейси стана, протегна се лениво и тръгна с тържествената си походка към вратата.

— Ще бъда при Келвин, ако ти потрябвам за нещо. Пожелавам ти приятно прекарване тази вечер. Представлението сигурно ще ме накара да заспя.

— Благодаря ти за информацията.

— Няма защо. Ако изникне нещо, за което ти трябва допълнителна информация, можеш да ми позвъниш. Аз съм тук точно за това.

— Добре.

Седнах в креслото, извадих листата и започнах да попивам съдържанието им. Цялата събрана информация трябваше да бъде добре запаметена и ако трябваше да обсъждам някой въпрос, коментарите ми трябваше да се появят автоматично. В обши линии нещата щяха да бъдат представени достатъчно точно, всички щяха да получат смътна представа за действителните подробности, без да възниква необходимост от конкретизиращи въпроси.

Навън нощта се спускаше над града, една мръсна, дъждовна нощ, която чукаше с раздразваща монотонност по прозорците. Вятърът пораждаше свистящи звуци, когато докосваше краищата на зданията. След като се убедих, че материалът се е загнездил добре в съзнанието ми, докоснах всеки лист със запалена клечка кибрит, оставих ги да се превърнат в купчина черни отпадъци, изхвърлих ги в тоалетната чиния и пуснах водата.

В седем часа се облякох, почистих и смазах моя 45-и, взех няколко резервни пълнители, напъхах пистолета в кобура и се намъкнах в сакото си. Когато го закопчавах, видях червения рубин с големина на яйце от червеношийка да лежи там, където го бях оставил предишната вечер, и дълго останах на едно място, като просто го съзерцавах.

He, не беше рубинът, имах усещането за нещо друго. Беше нещо в ума ми, което се присмиваше на опитите ми да го уловя и изкарам на открито. Загасих лампата и рубинът загуби блясъка си. Стана почти пурпурен на цвят и като че ли започна да ми се открива по нов начин, изпълнен с ново значение. Малкият гласец отново се разсмя, предизвиквайки ме да стигна до асоциацията, която щеше да ми позволи да спечеля играта на криеница.

Отговорът имаше нещо общо с Малкълм Таръс, знаех го. Овалният рубин и Малкълм Таръс. Вдигнах го и го претъркалях в дланите си, търсейки възможната връзка, след това отвратен го пуснах в страничния джоб на сакото, взех си шлифера и шапката и излязох.

Както и да е, връщането на скъпоценния камък обещаваше да бъде много приятно. Може би дори щеше да ми позволи да го сложа там, откъдето го бях взел.

Дъждът не бе обезкуражил туристите, които се тълпяха пред входа на Стейси. Кралските величия си имаха почитатели като филмовите звезди и макар шансовете да зърнеш някой крал отблизо да бяха нищожни, за тълпата, изглежда, имаше нещо привлекателно и възбуждащо във възможността да се окажат близо до това, което смятаха за велико.

Полицията отново бе поела функциите си, ченгетата от транспортния отдел принуждаваха колите да се движат, насочваха лимузините и такситата към тротоара, униформените полицаи бяха разрешили преминаването по тревните площи, като същевременно се стараеха да осигурят свободен проход за постоянно пристигащите коли.

Пробих си път през тълпата и влязох през страничния вход. Изкачих се по стълбите до рецепцията, казах на администратора, че отивам в офиса на персонала, и открих моя изтормозен приятел зает със сортирането на различни документи, обграден от цяла джунгла от телефони. Когато влязох, той вдигна безпомощно ръце с измъчен израз на лицето си.

— Много ми дойде! Защо не можем да имаме една нормална седмица? Защо тези идиоти не си изберат някой друг хотел за разрушаване?

— Какъв е проблемът?

— О, обичайните неща. Персоналът се бунтува, защото не могат да мръднат без позволението на полицията. Всичко, което правят, се намира под строг надзор, хората ми са третирани като престъпници. Знаеш ли, че днес си подадоха оставката шест човека? Извадих късмет, че приех предложението ти и назначих тези две момчета. Те май са единствените, които не изглеждат разтревожени от цялата тази бъркотия. Онзи малкият е направо чудо. Ще искам да го задържа.

— Тейш хареса ли националните блюда?

— Сигурно ги сънува, но на другите им се повръща от тях. Главният готвач не може да понася овчи очи да го зяпат от чинията. Как могат тези хора да ядат подобни неща?

— Не познават нищо по-добро.

— Може би, но ми ги дайте само за една седмица и техните вкусове ще се променят. Да не говорим за апетита. Не ми се иска да плащам сметките им.

— Ще трябва да си развържеш кесията, старче… когато дойде време да си плащаш данъците. Виж какво — казах аз, — искам да поговоря с Хари и Лени насаме. Можеш ли да го уредиш?

— Няма проблем. — Той взе един ключ от таблото и ми го връчи. — Долу има складово помещение, точно зад кухнята. Използвай го. Ще им кажа да те чакат там.

— Благодаря ти. Той ми се усмихна.

— Плащаш си за това. Радвам се, че мога да ти услужа.

Беше успял да им се обади, преди да стигна до склада, и те вече ме чакаха. Лени вече бе свикнал с маймунската си униформа и дори сякаш му бе приятно в нея. Отключих вратата, пуснах ги да влязат, след това я затворих и заключих отново.

Лени свали записващото устройство от вътрешната страна на жакета си и ми го подаде заедно с миниатюрния говорител.

— Имаше ли нещо интересно?

— Само дискусии. Изглежда, АмПет е спечелила съревнованието и много хора не харесват това. Ти си главната тема за обсъждане там горе и всички са разтревожени, защото не те познават въобще. Можеш ли да повярваш, направили са някакво бързо проучване и се готвят да те изстискат като лимон.

— Ще се оправя с това.

— Без съмнение. Успях да разбера нещо — произнесе сериозно Лени. — Намерили са някакви инженери по петрола и ще се опитат да те подложат на кръстосан разпит.

Ухилих му се.

— Ще имам новини за тях.

— Да се надяваме, че и аз ще имам новини за теб. — Той посочи с пръст магнетофона. — Оставих това нещо в подноса, докато сервирах на Тейш и Сарим Шей. По дяволите, какъв боклук. Извинявай, Хари, не исках да те обидя.

Завъртях копчето и са заслушах в странните шумове, които предположих, че идваха от тракащите чинии, след това шумът от гласовете запълни цялото звуково пространство. Можех да различа гласа на Лени, след това доволния смях на Тейш и Сарим Шей, които явно бяха изненадани да открият домашно приготвени ястия толкова далеч от собствения си дом, и отново Лени, който приемаше благодарностите.

Хари се бе навел над говорителя и ако не беше той, щях да реша, че става дума за непонятен, повърхностен разговор. Той кимна мълчаливо, тъмното му лице бе напрегнато в усилие да хване всяка произнесена дума и аз не исках да му преча. Накрая каза:

— Сарим Шей настоява, че храната е отровена — американски заговор с цел да убият краля и да поставят някоя послушна марионетка на трона на Селачин.

След това се ухили.

— Какво става? — попитах аз.

— Тейш просто му каза да опита пръв всичко.

Две или три минути преминаха в мълчане и само от далечния край на стаята се дочуваха приглушени разговори. След това двамата заговориха отново и се разнесе лек смях.

Хари продължи да превежда.

— Тейш смята, че наистина е много забавно. Отбелязва, че Сарим все още е в добро здраве и го моли да не изяжда всичко. Сарим Шей прави уместната забележка, че той се е грижел единствено за сигурността на краля, сега и двамата ядат.

Можех да доловя тракането на приборите по чиниите. От време на време Тейш или Сарим казваха по нещо на английски на тези, които седяха до тях, но колкото и да се опитваха да ги приобщят към трапезата си, отвсякъде получаваха учтив, но категоричен отказ.

Лени се разсмя и посегна за цигара.

— Не мога да ги обвиня в нищо. Останалите сервитьори им донесоха обикновени сандвичи и питиета… ако въобще можеха да вкусят нещо след това, което Хари бе забъркал.

— Някой ден може би ще се окажеш толкова гладен, че ще изядеш дори и това — засегна се Хари. — Веднъж дори ядох…

— Не ми казвай какво си ял — помоли го Лени. Направих им знак да млъкнат. Хари се наведе към говорителя и се опита да улови думите. На два пъти трябваше да спирам магнетофона и да превъртам ролката, за да може да разшифрова неясно артикулираните звуци.

— Сарим Шей казва на Тейш да не избързва. Трябва да се придвижват бавно, но сигурно. Ако той вземе назаем пари от тази страна, ще се окаже зависим в много отношения.

— И какво отговаря Тейш? — попитах аз.

— Нищо не казва. Слуша внимателно. Сарим иска малко повече време. А… чакай малко. Сега говори Тейш. Смята, че предложението е добро. Може да стане велик крал, чиято власт да бъде призната по цялата страна. Не го е грижа откъде ще Дойдат парите, след като са налице. Сега се обажда Сарим… Казва, че американците желаели неговата смърт. Ще се опитат да го убият, защото са алчни. Тейш трябва да изслуша всички оферти и да ги обсъди внимателно. Той е велик водач и неговият народ го следва с религиозно благоговение. За да бъде на власт, трябва…

— Какво стана?

Хари се ухили отново.

— Тейш току-що му каза да си затваря устата. След това нямаше нищо. Ролката се бе извъртяла.

Вдигнах я от гнездото й, пуснах я в джоба си и оставих Хари да сложи нова. Качвайки се нагоре, щях да я изпратя на Чарли Корбинет с придружителна бележка и да накарам момчетата от държавния департамент да я прослушат, за да разберат колко много са впечатлили с помпозността си хората от хълмовете.

— Какво искаш да направя по-нататък? — попита ме Лени.

— И двамата трябва да продължите да изпълнявате задълженията си. Тейш може да поиска да опита отново от своите деликатеси. Освен това, ако те извадя сега от играта, това може да предизвика основателни подозрения у някои хора. Дръж записващото устройство подръка и го използвай, ако имаш възможност. Най-малкото сега сме сигурни накъде клони Сарим. Той иска да си издейства допълнително време по някакви неясни причини. Очевидно Тейш може да действа по инерцията на момента и ако той подпише някакви споразумения със САЩ, Сарим ще бъде много нещастен. — Спрях за момент, помислих малко и добавих: — Между другото, Сарим оставал ли е без надзор за известно време?

— Разбира се — веднага отговори Лени. — Тъкмо прибирах чиниите. Извади пура, на което Тейш се противопостави гневно и му каза да я изпуши някъде другаде. Видях, че Шей излиза от стаята в съседното помещение, но се върна още преди да бях свършил с прибирането на посудата.

— Изглеждаше ли задъхан или нервен?

— Постоянно си гледаше часовника.

На ъгъла имаше телефон и помолих да ме свържат с офиса. Слушалката вдигна моят човек и аз казах:

— Знаеш ли колко стаи са свързани с апартамента на Тейш?

— Естествено. До тази сутрин бяха девет, след това мистър Шей поиска и малката стая в края на коридора, която не е част от комплекса. Входът към нея е от съседния коридор. Защо питаш?

— Служебният изход близо ли е до нея?

— Чакай малко. — Чух го как отваря едно чекмедже, прави справка с картата на етажа, след което каза: — Да, непосредствено до нея. Но този изход е винаги затворен. Да не би нещо да не е наред?

— Не, всичко съвпада. Благодаря ти.

Затворих слушалката.

— Какво беше пък това? — попита Лени.

— Сарим Шей имаше среща навън преди малко. По някакъв начин е успял да се сдобие с ключ от служебния изход, което вероятно не е било много трудно за него, и ни се е изплъзнал за няколко минути.

— Защо ли?

Поклатих глава.

— И аз не знам. Този трик с пурата е бил планиран предварително. Проклетата врата, изглежда, не е била охранявана, защото е била здраво заключена. — Погледнах часовника си. Беше почти осем часът. Хвърлих шапката и шлифера си на масата и се обърнах към Леки. — Навъртай се наоколо. Ще те повикам, ако възникне нужда от теб.

— Да се надяваме — ухили се Лени.

Лицето му бе почервеняло от щастие, че може да преживее нещо възбуждащо. Но аз бях в този бизнес прекалено дълго време, за да се поддавам на юношески представи за героична романтика. По тялото си имах много белези и някои от зарасналите ми рани се обаждаха, когато времето се разваляше.

— Да се надяваме, че няма да възникне — парирах аз. Този път нямаше защо да се тревожа, че ще ме спрат. На рецепцията ме очакваше едно учтиво младо момче, което трябваше да облече малко по-голям костюм, тъй като можех да видя издатината на хълбока му, където държеше патлака си. Каза ми, че Вей Лока е оставила инструкции веднага да бъда отведен в апартамента й и посочи към асансьора в далечния край на коридора, който стоеше отворен, със загасено вътрешно осветление и наполовина дръпната защитна решетка.

Когато тръгнахме към него, аз обърнах любопитно глава към тълпата, която очакваше другите асансьори, мъже и жени, облечени в модни вечерни костюми и тоалети, каквито само един официален прием от висок ранг можеше да изкара на бял свят. Чакаха търпеливо реда си да се качат в балната зала, която се намираше на петия етаж.

Там беше и Рондин, усмихваше ми се отдалеч, в прекрасна вечерна рокля, толкова великолепна, че бе естественият център, който привличаше вниманието на всички мъже наоколо. До нея се бе изправил Талбът, светски мъж, плейбой и свободен агент, който си гледаше кефа за моя сметка.

Влязох в асансьора и потеглихме за етажа на Вей Лока.

Тя отвори сама вратата и музиката от радиоапарата във всекидневната се разнесе като тържествена увертюра, като съвършено оркестрово изпълнение, което трябваше да подчертае значимостта на момента.

Не знаех какво очаквах, но във всеки случай бях изненадан. Вей Лока бе се съобразила с вкусовете на западния свят и сега бе обвита от удивителна бяла коприна в странни, почти флуоресциращи нюанси, която контрастираше по един възбуждащ начин с мургавата й кожа и блестящата черна коса.

Нищо не бе скрито. Но нищо не бе и показано. Тъканта се стелеше покрай нея по такъв удивителен начин, че човек веднага разбираше, че под нея е гола, защото просто нямаше нужда от нищо друго, което да носи отдолу. Всяка линия и закръгленост на разкошното й тяло бе притежание на финото одеяние, което я притискаше ревниво, очертаваше чувствените контури на бедрата й, благодарно, че са му позволили да се докосва до гърдите й. Едното рамо бе покрито, а другото голо, кръстът й бе стегнат от колан, а роклята се спускаше надолу до бедрата, където се разтваряше в дълга цепка до пода така, че когато ходеше, човек имаше възбуждащото усещане, че вижда пред себе си идеала на истинската жена, който е бил дълго време скрит от очите на света и сега се готви да го порази.

Тя знаеше какво си мисля. Схвана веднага въздействието, което имаше върху мъжете, и се наслаждаваше на знанието за желанието, което четеше в очите ми.

Ухилих се, защото схващах, че очаква комплимент.

— Ти ще бъдеш сензацията на вечерта.

— Така и трябва да бъде — каза тя.

Беше малко повече самоуверена, отколкото е нужно, затова я подразних.

— Ела с мен, момиченце, и ще ти дам бонбонче.

За момент тя загуби царствения си вид, изглеждаше объркана, след това се засмя нежно.

— Ех вие, янки — каза тя. — Никога няма да ви разбера. — Постарах се да бъда прекрасна, а ти пускаш глупави шеги. Освен това не искам бонбонче.

— А какво искаш?

Тя тръгна из всекидневната, след това се обърна и ме погледна в очите.

— Трябваше да ми върнеш нещо.

Извадих рубина, погледнах го отново и изпитах същото странно усещане, че притежавам отговора на голямата загадка, след това й го подадох.

Богатият цвят на устните й се превърна в усмивка.

— Няма ли да го сложиш на мястото му?

— Надявах се, че ще ме помолиш.

Докоснах с пръсти топлата й кожа, повдигнах копринената тъкан и сложих рубина на мястото му. Усещах как коремът й танцува под пръстите ми и плътта около камъка го обхваща, засмуква го и го задържа здраво.

Чудех се как го прави и сега вече знаех. Вей Лока почака за още ласки, сетивата й бяха открити за наслада, искайки повече, независимо от последиците, само че аз не се включих в играта. Не разполагахме с достатъчно време.

— Няма ли да тръгваме?

Вей взе ръката ми и ме поведе към бара.

— Аз съм жена, скъпи ми Тигре. Макар Тейш да е почетният гост, аз разполагам с прерогативите да направя едно късно, но драматично появяване на сцената.

В момента Тейш е в градинския апартамент с членове на правителството ви. Точно след десет минути ще бъде придружен долу от Хенри Балфор от държавния департамент и двама полицаи, ще се появи в залата и няколко минути след това ще го последвам и аз, но не много по-късно, за да не разстроя или раздразня някого, но все пак достатъчно късно, за да се забележи. Имаш ли нещо против?

— Нямам нищо против, рожбо — казах аз. — Надявам се, че и Тейш няма да има.

Очите й придобиха сантиментален вид и тя повдигна поглед.

— Той те е превърнал в свой фаворит, Тайгър. Ще се радва, ако има син като теб… И вероятно ще има.

Не й отговорих нищо. Исках да й кажа, че можех да поискам такса за услугите ми като жребец, но си замълчах.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Four Roses1 и джинджифил.

Тя смеси питиетата в шейкъра, взе две чаши на високи столчета, напълни ги и се чукнахме. Чашите бяха малки и скоро им видяхме дъното. Над бара се намираше богато украсен часовник и стрелката за минутите се придвижваше бавно и неотклонно към крайната позиция. Вей остави чашата си на плота и протегна ръка.

— Хайде. Време е. Всички ще чакат. — След това добави лукаво: — Но ще виждат само мен. Имам предвид мъжете.

Проклетите жени навсякъде са еднакви.

В коридора бяхме сами и се запътихме към редицата от асансьори. Бяха четири и когато погледнах към индикатора за етажите над вратите, забелязах, че само единият накрая имаше буквата Р (penthouse2) след двайсет и шестия етаж. Асансьорът започна да се изкачва от фоайето по етажите, мина покрай нас, забави движението си и спря в градинския апартамент.

Остана няколко минути там, след това започна да брои етажите обратно, насочвайки се към петия етаж. Когато мина покрай нас, можех да доловя приглушения шум на въздушната възглавница, видях светлината на спускащата се кабина и долових странен смях зад вратата.

Несъзнателно погледнах нагоре към индикатора на етажите. Останалите все още се намираха на партера, а официалната кабина се намираше вече до петия етаж. Видях, че указателят се готви да отбележи цифрата 5, и зачаках да спре.

Но той не спря.

Вместо това продължи да се движи надолу с бързо темпо, докато не достигна главното фоайе, но дори и там не преустанови движението си.

Когато спря, индикаторът сочеше С и аз знаех вече, че кабината, в която се намираше Тейш, се бе озовала в сутерена, и косите ми се изправиха, а мускулите на врата ми изпъкнаха като корабни въжета.

Не разбрах, че нашият асансьор бе пристигнал, докато Вей не ме хвана за рамото. Тя ме гледаше учудено.

— Тайгър… — опита се да каже тя, но аз я изблъсках в кабината и казах на момчето да се спуска и да не спира никъде. Той сметна, че имам предвид петия етаж, и отмина всички етажи, дори и тези, на които гореше червена светлина, спря леко и отвори вратата.

Вей стоеше, разбирайки, че нещо не е наред, очите й бяха изпълнени с неописуем страх. Блъснах я с ръка и тя почти излетя от кабината в коридора.

— Сутеренът… прати няколко ченгета долу, по дяволите! Направи го веднага.

Ръгнах момчета с върха на пръстите си.

— Карай надолу. И недей да спираш никъде.

— Тайгър!

Вратата вече се затваряше, но имах време да изкрещя:

— Хванаха Тейш!

Сякаш пълзяхме. Сантиметър по сантиметър. През стъкленото прозорче, което се използваше от асансьорния служител, за да брои етажите, можех да видя слоевете стомана и бетон. Цифрите на индикатора над вратата се сменяха в обратен ред агонизиращо бавно, докато стигнахме мецанина, след това партера и накрая сутерена.

Преди вратата да се отвори докрай, аз се промуших през отвора, затичах се към мястото, където бе спрял другият асансьор, и се спрях с ръце, дращещи по стените на кабината.

На пода й лежаха трима мъже, от телата им шуртеше кръв, единият от тях все още стискаше в ръката си служебен револвер, от който така и не е могъл да стреля, а другият бе протегнал ръка напред с напразната надежда да сграбчи убиеца. Униформеният служител все още натискаше лоста за спиране.

Другото тяло бе вън на бетона, където човекът бе успял да изпълзи, преди да изключи, и от официалния му костюм можех да разбера, че съм открил Хенри Балфор.

Нямаше и следа от Тейш Ел Абин.

От другата страна на помещението зееше отворена врата, която водеше към улицата. Дъждът се стичаше по рампата и на пода започваха да се образуват вадички.

На улицата нормалният трафик не бе нарушен с нищо и настроението на Ню Йорк си оставаше същото. Излязох и се загледах в преминаващите таксита. До тротоара вдясно догаряше неугасена цигара, но дъждът бързо погълна трепкащото сияние.

„Също като рубина, когато угасих лампите“ — помислих си аз.

Горе партито бе започнало.

А някъде Малкълм Таръс държеше в ръцете си Тейш Ел Абин.

Теди Тедеско бе изпратил сигнала Skyline и това бе направено навреме. Той просто не подозираше колко прав е бил. Смърт в различни краища на света. Ние търгувахме със смъртта. Отново се бях оказал в центъра на събитията и целият свят бе река. Хераклит сигурно е мислел за смъртта, когато е изрекъл известната си фраза. Само че животът изтичаше прекалено бързо.

Загледах се в мъртвата цигара на тротоара.

Слабият глас в мен се засмя отново, защото не бях в състояние да го назова, но той ми посочи рубина като намек и продължи да се смее.