Търговци на смърт

Глава 4

Обадих се от хотела в нюаркския контролен център и предадох доклада си. Върджил Адамс бе дежурен, записа отчета ми и каза:

— Искаш ли да започнем да преследваме Малкълм Таръс?

— Нямам нищо против. Виж дали не можете да откриете местонахождението му. Вероятно е проникнал в Щатите с подправен паспорт или пък от Куба, както постъпват напоследък. Може да го идентифицирате само по гласа му. Това момче владее отлично техниката на дегизиране. Имате ли негови снимки при себе си?

— Само някои стари фотографии, но и те не са достатъчно ясни. Не мисля, че ще свършат някаква работа.

— Изпрати ми ги въпреки това. Може да опитате и бразилската нишка. Той действаше там под името Артуро Пенса.

— Не е ли това човекът, когото застреля?

— Същият. Ако е лежал в болница там, може би разполагат с негови снимки. Местната полиция с удоволствие ще ви сътрудничи. Освен това никога не можеш да кажеш с точност какво можеш да откриеш в архивите на вестниците. През онази нощ там заведението бе пълно с журналисти.

— Ще се опитаме да изровим нещо.

— Нещо ново за Теди?

— Нищо. Пит все още не се е свързвал с нас. Мартин Грейди започва да става малко нервен, а ти знаеш какво означава това. Ако не стигнем до някакви резултати през следващите дни, той ще хвърли цял екип по следите му. Ситуацията е много деликатна и аз се надявам, че той няма да прибързва.

— Той си знае работата.

— Да, но при този темп на разследване той не може да си позволи да изгуби контрол върху положението. Имаме наш човек в Интерпол и от него можем да получим някои допълнителни сведения. Ако Тедеско е все още жив и могат да стигнат до него, ще го освободят. Можем да издържим всякакви обвинения от тяхна страна, стига само да му снасят кожата. Искаше ми се да си там, Тайгър.

— И на мен ми се иска същото.

— Недей да губиш надежда. Все още можеш да заминеш. — Той замлъкна за миг, след това каза: — Чакай малко — чух да шумолят някакви документи и той продължи: — О’кей, операцията по проследяването на Таръс започна. Сега се свързват с нашите хора. Наградата за главата му е десет пъти по-висока отпреди и можем да я удвоим допълнително, ако се наложи.

— Ще поддържам връзка. Все още имам усещането, че ще се опита да ме убие.

— Искам да ти кажа една умна дума, Тайгър.

— И каква е тя?

— Не го убивай.

— Ако има да казва нещо — отвърнах аз, — ще го накарам първо да проговори. Не съм ли постъпвал винаги така? — След това затворих слушалката.

В осем без петнайсет вече бях в лабораторията на Ърни Бентли, който се зае с промяната на тена ми. След като завърши процедурите, се оказах три пъти по-черен, отколкото бе естественият ми тен. Сложих перуката на главата си, надянах слънчевите очила и облякох арабското наметало. В тълпата спокойно можех да мина за жител на Саудитска Арабия, стига само някой да не се загледаше по-внимателно в мен. Ърни поставяше последните черти на грима, когато пристигнаха Дик, Том и Хари, ескортирани от Джак Брант. Не се хилеха повече. Очевидно Джак ги бе инструктирал доста добре и те знаеха какво могат да очакват.

Всички се зазяпаха в мен, а трите момчета направо загубиха ума и дума. Когато се погледнах в огледалото, разбрах защо. Джак клатеше глава и ми се хилеше от огледалото, застанал зад гърба ми.

— Проклет да съм, ако не изглеждаш като пръч. В никакъв случай не мога да кажа, че си евнух.

— Мога да представя клетвена декларация, че съм, старче.

— Добре де, няма значение. Спомням си няколко случая…

За да го накарам да млъкне, го ръгнах с лакът в корема.

— Всичко наред ли е?

— По-добре, отколкото предполагаш. Някои от момчетата на кея са мои стари приятели. Ще влезем, без да има нужда от преминаване през полицейския кордон, така че ти ще бъдеш в първата редица, както искаше.

— Малките неща понякога помагат много.

С нисък глас Джак каза сериозно:

— Сигурен ли си, че няма да имаме неприятности? Това е единственото нещо, което безпокои момчетата, но въпреки това те нямат намерение да се отказват.

— Тогава нека престанат да се потят.

— Добре. В такъв случай да тръгваме.

Градът е доста забавно нещо. Ако изглеждаш нормално, никой няма да ти обръща внимание. Ако си малко по-различен, ако носиш на главата си обръч вместо шапка или направиш нещо ненормално, пак никой няма да седне да ти задава въпроси. Минахме спокойно покрай единствения полицай на пост пред страничния вход към пристанището, който не беше в състояние да разбере любезното бръщолевене на Хари, а и не искаше да се замесва в дипломатически усложнения, които можеха да се отразят неприятно на службата му. Бяхме на кораба, преди да пуснат трапа за пасажерите, и се смесихме с тълпата около облечения в бяло стюард, докато долу на кея полицейският кордон едва сдържаше любопитните. Хари изпроси една стотачка от джобните ми и тя ни осигури свободен проход до луксозния апартамент. Стюардът почука нежно на вратата и един глас отвътре ни каза да влезем.

Моите трима приятели се промениха като хамелеони. Започнаха да се кланят учтиво и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да повтарям движенията им с надеждата, че няма да ми се счупи гръбнакът. Тихите им гласове изричаха витиеватите любезности и приветствия на Изтока, чийто смисъл не достигаше до мен. Всичко стана точно така, както бях очаквал. Сърдечният прием, притискането до гърдите, почти внезапно породилото се приятелство… резервирано, но добросърдечно.

Тейш Ел Абин стана от креслото си — малък, набит мъж на около шейсет, загорял като орех от миналогодишната реколта, но с блестящи змийски очи, които можеха да проникнат през теб. Той демонстрира западното си възпитание и се здрависа с всички, обърна се и ни представи на по-високия мъж, облечен в идеално ушит английски костюм. Аз бях последният, който си размени ръкостискане със Сарим Шей.

В него имаше нещо хлъзгаво. Беше прекалено искрен. Можеше да се усмихва с устата си, но очите му остава студени като айсберг, а ръката му бе ръка на човек, който нарочно я предлага меко и отпуснато, докато цялото му тяло бе стегнато като гвоздей. Познавах убийци от този сорт, които можеха да те заколят или да натиснат спусъка на пистолета, насочен в корема ти, с маникюрени пръсти, които само преди час или само след час можеха да галят жена, без дори да си спомнят за това, което се бе случило в промеждутъка от време, напълно забравили за изтичащата кръв или за писъците на жертвата си.

Сарим Шей беше човек, който трябваше да бъде следен внимателно. Неговото шутовско държане пред шейха беше само маскировка. Той беше сила в себе си и го съзнаваше. Чертите му бяха изтънчени и остри, кожата му — по-бяла от на всеки друг, а в гласа му се чувстваше култивираният с години британски акцент. Когато се разхождаше, имаше грациозната походка на котка или на човек, добре обучен в смъртоносните изкуства на Ориента.

Знаех, че ме гледаше. Както и Тейш Ел Абин. Те, изглежда, бяха готови да приемат факта, че съм ням по рождение, защото там, откъдето идваха, това не беше рядко срещано явление. Това, което ги учудваше, бе ръстът ми, моето маниерничене, опитваха се да дешифрират нещо, което за тях очевидно бе нереално. Но моите трима приятели поеха играта и отклониха вниманието от мен, като ме оставиха на заден план и продължиха с изтощителните си куртоазии.

Знаех, че времето ни бе на привършване. Можехме да разчитаме най-много на пет минути.

Тогава тя влезе. Никой не трябваше да ми казва коя е.

Вей Лока.

Човек, можеше да почувства присъствието й още преди да се появи, усещаше аромата на мускусовия парфюм, преди да може да го помирише. Макар очите й да не се движеха, тя видя всички наведнъж по начин, достъпен само за жените, и очите ни се срещнаха за миг над главите на останалите, преди да се поклоня автоматично в стила на моите „съотечественици“. Разбрах, че гледаше само мен.

Не беше висока, но създаваше впечатлението за стройност. Вей Лока беше жена от евразийски тип, с гордо вдигната глава, черна като арктическа нощ коса, която сякаш отразяваше светлините, проблясващи в очите й. Устните й бяха пълни и леко навлажнени, подчертани от формата на брадичката и наследствените скули. Имаше високи, пълни гърди. Ходеше сякаш танцувайки и провокационно демонстрираше красотата си, всяка малка стъпка очертаваше младежката закръгленост на бедрата й. Всеки неин маниер сякаш бе комбинация от грациозността на два континента, от най-малките движения на пръстите — до фините движения, изписани на лицето й. Всичко това я правеше да изглежда подчинена и господстваща в едно и също време.

По мъжки, тя протегна деликатната си длан, здрависа се с всеки и когато дойде до мен, задържа ръката си малко повече от обикновеното, очевидно от съчувствие към моята природна ощетеност. На родния си език тя ме приветства с добре дошъл на борда на кораба, след това, сякаш между другото, ме попита дали ми харесва в Съединените Щати. Успях да схвана точно толкова от въпроса, колкото да му отговоря, кимнах бързо с усмивка, вдигнах ръка и направих типичния жест за „о’кей“ с палеца и показалеца си. В очите й се прочете удивление и изчезна още преди някой да може да го забележи, но аз успях да го уловя навреме. От тримата тя бе единственият човек, който очевидно смяташе, че моето присъствие тук е неуместно, но след този жест не можеше вече да бъде толкова сигурна. Тя се обърна, заговори с другите, след това ние отново се заехме с поклоните и излязохме.

Когато се оказахме навън, Хал Рандолф и още четири човека от Службата за безопасност бяха завардили коридора и закриваха достъпа до покоите на шейха. Хвърлиха ни един бърз поглед, когато минавахме покрай тях, но не казаха нищо. Едва когато стигнахме трапа, един цивилен полицай ни спря, но любезното бръщолевене на Хари, широките приятелски усмивки и поклоните ни осигуриха възможност да се измъкнем безпрепятствено.

Напуснахме пристанището по същия начин, по който проникнахме в него, стигнахме до мястото, където Джак беше започнал вече да нервничи, смъкнахме екзотичните си облекла и се превърнахме в нормални американци. Спряхме едно такси на ъгъла и казах на шофьора да ни закара в Блу Рибън на Четирийсет и пета улица. Исках Джордж да ме види с кафявото ми лице.

Беше много рано за обедната тълпа и след едно двойно уиски Джордж ни поведе към една маса в края на помещението, където веднага прати по още едно уиски.

— О’кей, как мина всичко? — попита Джак.

— Видях това, което исках да видя. Те са истинска напаст.

— Ако момчетата от митницата разберат какво сме направили, вонята ще се разнесе доста нависоко.

— Престани да се безпокоиш.

— Тогава какъв е следващият ни ход? Кимнах към Хари.

— Това момче знае как да се оправя. Можеш да го освободиш за няколко дена, за да поработи малко с мен. Той може да събере ценна информация. Аз схващам само откъслечни изрази от езика им и ако те поискат да разговарят, това ще бъде на собствения им диалект.

— Имаш нужда от преводач?

— Нещо такова.

— Не смяташ ли, че ще го познаят.

— Мисля, че Ърни ще го преобрази до неузнаваемост. Виждал съм да го прави и преди. Другата възможност е да го представим като жител на чужда страна.

— Ами ако се досетят?

— Срещата ни беше доста кратка. По това време те сигурно са се здрависали с десетки други хора и след още един ден едва ли ще си спомнят лицата ни.

— Надявай се.

— Остави Хари да реши.

Джак ми се ухили и прокара пръст по масата.

— Не мога да го направя. Виж лицето му. Той си има стари сметки за уреждане.

— Кажи ми, Хари — помолих го аз.

С един удивителен бруклински акцент Хари каза:

— Кралят, с когото се срещнахме, е много жесток човек, приятелю. Уби двама члена на семейството ми. Хората, намиращи се под властта му, не живеят добре. Мога да ти кажа следното… каквото и да планира, то не е за благото на народа, а само за негова лична изгода. Ще направя всичко, каквото поискаш, защото научих много неща в тази страна. Знам защо вършиш нещата, които правиш. Желанието ми е да ти помогна.

— Значи си в отбора, старче. Благодаря ти.

— Аз ви благодаря, сър — каза той сериозно.

— Тогава върви и се регистрирай в Тафт. Фамилията ти е трудно произносима, затова използвай името Смит. — Подадох му няколко банкноти през масата и казах: — Купи си смокинг и бъди готов да го облечеш. Стой там, докато не се свържа с теб.

— Добре, мистър Тайгър.

— И още нещо… ако положението стане напечено, не се замесвай.

— Моля ви…

— Какво?

— Аз съм доста способен, сър. Служил съм в армията.

— Това не е пустинна война, приятел.

— Всички убийства са еднакви. Въпрос на място и метод. Ще бъде по-добре, ако не ме смятате за напълно безпомощен.

— Дадено, Хари.

Привършихме сандвичите, които Джордж ни беше донесъл междувременно, и се разделихме. Оставих ги да излязат първи и ги последвах едва след като допих кафето си. Обедната тълпа бе започнала да наводнява заведението и аз минах покрай бара, махайки с ръка за сбогом на големия Джим.

В дванайсет и петнайсет едно момче от службата за доставка на пратки ми предаде плика с фотографиите в хотела. Дадох му бакшиш и седнах да разглеждам снимките, които Върджил Адамс ми бе изпратил. Представляваха фотографии на Малкълм Таръс с размер 8×10, направени преди повече от десет години очевидно c лош фотоапарат, защото нито една от тях не беше на фокус. На една от тях той стоеше на авансцената на някакъв театър и се здрависваше с няколко свои поклонници. В ръцете си държеше букет цветя. Беше непредставителен човек, с шлифер и широкопола шапка, тежки мустаци и тънка усмивка. Другата бе направена през лятото, точно когато се канеше да влезе в една кола с някаква жена. Този път беше без мустаци и носеше светъл костюм. Фотографиите не можеха да служат за положителна идентификация и ако Върджил не успееше да намери нещо по-добро в Бразилия, ще трябваше да разчитам само на слабия си спомен за момъка, който попадна под прицела на пистолета ми но време на престрелката там. Можех да си спомня само един зле скроен бял костюм, лека панамена шапка и едно неподлежащо на описание лице, падащо в купчината тела с шуртяща от врата кръв.

Сложих фотографиите в дъното на дипломатическото си куфарче, затворих го и отидох под душа, за да измия резултата от козметичните експерименти на Ърни. По времето, когато се приведох в нормален вид, телефонът зазвъня и когато го вдигнах, чух гласа на Чарли Корбинет.

— Много хитър ход, Тайгър.

Ухилих се, но той не можеше да види това.

— Обичам да гледам врага в лицето.

— Имаш повече врагове, отколкото си мислиш. Някои от тях са тукашни.

— Чудесно — казах аз. — Благодаря ти за предупреждението, но защо го правиш?

— Защото някои от тях точно сега са се запътили към теб. Ако имаш пистолет, скрий го някъде. Ще те приберат под всякакъв предлог. Не знам защо, по дяволите, си се регистрирал под собственото си име. Мислех, че съм те научил на някои неща.

— Наистина ме научи, затова именно постъпих така. Благодаря ти.

— Приготви си някои лъжи.

— В тази област съм експерт.

Затворих слушалката и извадих кобура с моя 45-и, като започнах да се оглеждам за място, където бих могъл да го скрия. Не исках да се разделям с него — не че не можеше да се замести, но ръката и очите ми бяха толкова свикнали с него, че не исках да го губя. В този щат аз нямах разрешително за носене на оръжие и те можеха да ми представят обвинение по закона на Съливан дори без да изслушат обясненията ми.

Не можеш да криеш пистолети в телевизора или климатика. Онези момчета щяха да претърсят всеки инч от помещението, всяка вдлъбнатина в стената зад прозореца, всяко място в банята и ако не измислех нещо бързо, щях да пострадам.

Отворих прозореца и погледнах навън. Два етажа по-долу терасите на два апартамента бяха разделени с метална решетка, която се издигаше по стената на зданието, за да убие желанието на любопитните да прескачат от един балкон на друг. Смъкнах си колана, промуших го през предпазителя на спусъка и го закопчах, като направих широка примка. Когато звънецът зазвъня, го пуснах и за миг реших, че съм пропуснал целта, но коланът се закачи на един от прътите на решетката и остана там. Ухилих се доволно, затворих прозореца и тръгнах към вратата.

На прага стоеше Хал Рандолф заедно с едно голямо момче, а зад тях надничаха още двама типа, облечени в светлосиви костюми, за които човек можеше да си помисли, че са купени на Медисън Авеню.

— Влизайте, джентълмени — поканих ги аз. Рандолф ми показа първо ордера за обиск, а на лицето му се бе изписал израз на истинско удоволствие.

— Предстои тараш, Мен. Надявам се, че няма да ти причиним неудобства.

— Ни най-малко. Ще имате ли нещо против, ако се облека?

— Няма закъде да бързаш, засега не излизаш никъде.

Разгънах ордера, прочетох го и хвърлих поглед към Рандолф.

— Само ако откриете това, което търсите.

Нямаше нужда да казва на останалите какво да правят. Те също бяха професионалисти, работеха бързо и чисто. Прегледаха откритите места и преминаха към тези, които не бяха достъпни за повърхностен оглед. Сложиха на леглото кутията с патрони 45-и калибър заедно с кожения кобур и се загледаха в тях. Хал взе кутията и отвори капака.

— Къде е пистолетът, Тайгър?

— Не бъдете глупави.

— Не сме.

Привърших с обличането на ризата си, сложих си вратовръзката и започнах да се закопчавам пред огледалото. Зад мен едно от по-младите момчета беше отворило прозореца и оглеждаше внимателно перваза и корниза отвън, опитвайки се напразно да намери някакви конци, на които можеше да бъде закачен пистолетът.

— Доколкото ми е известно, няма закон, забраняващ носенето на пълнители.

— За съжаление няма.

След десет минути окончателно бяха завършили обиска. Сложиха всичко по местата, но никой не изглеждаше доволен. Хал се опитваше да запази самообладание, но лицето му бе почервеняло от яд. Той вдигна лениво плика, погледна го и попита:

— Имаш ли нещо против?

— Моля.

Когато видя снимките, веднага разбра какво представляваха. Поднесе ги към светлината и започна внимателно да ги разглежда. След това ги подаде на голямото момче, което беше дошло с него. Когато му ги върнаха, той ги хвърли на леглото.

— Искаш ли да си поговорим, Тайгър?

Повдигнах рамене.

— Защо пък не?

— Каква е връзката ти с всичко това?

— Веднъж стрелях по него в Бразилия. Куршумът го улучи в гърлото и повреди прекрасния му баритон. Очевидно сега иска да ми го върне.

— Продължавай.

Закачих един стол с крака си, придърпах го към себе си и седнах.

— Той е тук, в САЩ.

— Знаем това. Но не е регистриран официално.

— Малкълм Таръс не е от хората, които ще облекчат живота на ближния си — усмихнах се аз.

Хал Рандолф и останалите си размениха по един бърз поглед, след това той се върна при мен и се взря в лицето ми. Останалите заеха стратегическа позиция и останаха там, без да знаят какво можеха да очакват.

— Заповедта предполага ли разпит?

— И това може да се уреди — отвърна Хал с обикновен глас.

— Не си давай труда.

— Тогава да се върнем към Таръс. Не мисля, че е пристигнал в Щатите само за да те застреля.

— А за какво друго?

— Престани да се правиш на глупак и да минем към същината на въпроса. Нека актуализираме нашия разговор и да включим и Тейш Ел Абин в картината. Имаш ли нещо против да поговорим за четиримата души, които са се качили на кораба и са слезли необезпокоявани от полицията и митническите служители?

— За какво говориш? — възкликнах аз изненадан. — И аз ли съм бил между тях?

— Именно това искам да разбера.

— Съжалявам, приятел.

Хал си пое дълбоко дъх и ме изгледа така, сякаш всеки миг щеше да избухне. След това изпусна въздуха от дробовете си и тръгна към прозореца, погледна навън и надолу и се обърна отново към мен.

— Трима от тях са били истински съплеменници на Тейш, в това няма съмнение. Четвъртият обаче не се е вписвал в картинката. Бил е ням и голям. Носил е черни очила. Описанието на външността му съвпада с твоята.

— Доста момчета могат да влязат в костюма ми, мистър.

— И все пак има нещо, което понамирисва. Известно е, че само девет съотечественика на Тейш се намират понастоящем в Съединените щати. Всички бяха проверени и нито един от тях не е бил по това време на кораба.

— Е, и какво?

— Това означава, че някой друг се е намесил в играта. Знаем, че Тедеско е в Селачин, и ни е известно също какво се е случило с него там. Ти си затънал до ушите, така че престани да ни разиграваш.

Престанах да му се усмихвам и се наведох напред на стола.

— Добре, Хал, в такъв случай ще ти кажа някои неща специално за твоите уши. Може би нашата операция не ви харесва, но аз не давам пукнат грош за настроенията ви, защото ние успяваме да стигнем до положителни резултати там, където вие тъпчете на едно място. Последния път позволих да се превърна в мишена по ваше предложение и ние всички получихме това, което искахме. Може би рутинната работа не беше от типа, който ви се харесваше, но тя бе достатъчно ефикасна. С удоволствие съм работил с всеки един от вас и ще продължа да работя. Извън пределите на страната ние сме равни, но тук ти имаш решаващата дума и затова се опитваш да ми създаваш неприятности. О’кей, ти можеш да затрудниш операцията, докато аз мога да я осъществя по възможно най-лесния начин.

— Какво имаш предвид, Тайгър?

— Дай ми отново разрешително за онова оръжие.

— Това не може да стане.

Облегнах се назад и се замислих за няколко секунди.

— Това ли е последната ти дума?

Едно от младите момчета каза:

— Мисля, че можем да осигурим разрешително чрез армейското разузнаване.

Хал го изгледа със стиснати зъби. Накрая отиде до телефона, набра някакъв номер и поговори няколко минути, преди да затвори слушалката.

— Искат стария ти номер от службата за армейска сигурност, серийния номер на пистолета и личното ти досие.

— На Чърч Стрийт!

— Да.

— Ще ги имат утре сутринта. — Станах и протегнах на Хал писалка и лист хартия. — Да удостоверим писмено съглашението.

— Това едва ли ще има някакво значение.

— Тогава недей да се противиш. Просто го направи.

Той написа няколко реда, подписа се отдолу и ми връчи документа. Подадох писалката и листа на всички останали и ги помолих да се подпишат като свидетели, взех си обратно листа и го сложих в джоба си. Последният, който подписа, ме попита с любопитство:

— Още едно нещо, Мен…

— Знам какво ви интересува — прекъснах го аз, — къде е пистолетът?

— Проявявам чисто професионален интерес.

Показах им „скривалището“ си и те складираха поредния професионален трик в паметта си, преди да излязат от стаята. На вратата Хал се обърна към мен:

— Ще поддържам връзка с теб.

— Нямам нищо против — отвърнах му аз. Веднага се обадих на централата в Нюарк с молба да подготвят документите ми за армейското разузнаване, слязох долу и си взех пистолета. Когато беше на кръста ми, се чувствах по-добре.

Рондин обикновено обядваше между един и два, така че й дадох цял час на разположение, за да има време да се върне в зданието на ООН, и позвъних точно в три. Знаех, че Лени Байрнс следеше за чистотата на линията, и ме бе свързал с нея, когато се бе убедил, че всичко е наред. Засега нито един от тях не беше виждал подозрителни лица, нито пък някой бе предприемал открити действия срещу тях. Лени се намираше в постоянна готовност, като играеше ролята на журналист за едно списание и помагаше на преводачите в ООН. И двамата изгаряха от желание да ми сътрудничат.

Казах им, че ще ги чакам пред зданието в шест часа и че ако ме няма там, да се върнат в апартамента и да чакат. Затворих слушалката и се готвех да позвъня на Чарли, за да му кажа какво се бе случило с Хал Рандолф, когато телефонът зазвъня.

— Да? — казах аз.

— Обажда се Върджил Адамс, Тайгър. Идентифицирай се.

Две думи направиха контакта определен и той каза:

— Току-що по телетайпа пристигнаха няколко снимки от Бразилия. Предположението ти за това, че в болниците могат да имат фотографията му, се оказа вярно. В момента разполагаме с три снимки — две от тях са на раната, но едната е хванала и лицето му. Ще ти ги изпратя веднага.

— О’кей, но ги адресирай до Ърни Бентли. Искам да получа няколко дубликата и освен това нямам желание да рискувам със собствената си пощенска кутия.

— Дадено. Ще ги имаш след около час.

— Получихте ли нещо от информаторите?

— Нищо. Проверяваме обичайните места, но имам усещането, че едва ли ще открием нещо там. Таръс си знае работата. Ако това е солова операция, той няма да влезе в контакт с никого.

— Той винаги се е справял сам — напомних му аз.

— Имаш ли нужда от още нещо?

— Най-вероятно — да. Потърси ме по-късно чрез Ърни, ако се появи нещо ново.

— Дадено.

Оставих слушалката на мястото й, опитах пак да се свържа с Чарли Корбинет, но никой не ми отговори. Сега трябваше отново да започна играта от началната линия.