Търговци на смърт

Глава 7

Вей Лока почака да влезем в таксито, след това се обърна усмихната към мен, вдигна чантичката, която лежеше между нас, сложи я от другата си страна и се долепи плътно до мен. Ръцете й се протегнаха, за да намерят моите и пръстите й се вплетоха в моите пръсти. Положи нежно глава на рамото ми и изпъна крака към вратата, така че яркозелената тъкан на роклята й прилепна до бедрата й.

— Странни ли ти изглеждат нашите обичаи, Тайгър?

— Виждал съм и по-странни.

— Например? — размърда се тя. — Кажи ми къде и кога.

— И как?

— Разбира се — веднага се съгласи тя.

Стиснах ръката й, тя примижа от болка и аз се ухилих, когато почувствах, че се напряга до мен, но така и не извръща глава.

— Светът навсякъде е еднакъв, рожбо. В него няма нищо, което да не можеш да намериш и тук, в Ню Йорк. Той е алфа и омега, началото и краят. Мръсотията и красотата, разюздаността и фригидността. В собствения ти заден двор можеш да намериш живот и смърт, както и секс във всичките му варианти. Трябва да гледаш само това, което искаш да видиш, и винаги ще намериш това, което търсиш. Какво искаш да видиш?

— Тигъра.

— Тигрите не се разхождат но зелените площи, за да бъдат чесани зад ушите като котенца, нали така, сладур? Те си стоят в джунглата, растат и живеят, защото никой не може да ги убие. Те са нощни разбойници с невероятна интуиция и чудесно развити сетива, които им позволяват да оцелеят. Ако наистина искаш да видиш тигър, трябва да тръгнеш да го търсиш и тогава ще трябва да бъдеш много внимателна, защото всички шансове са на негова страна — той ще те открие пръв и тогава ти ще си мъртва.

— Но когато тигърът намира тигрицата, която го търси…?

Освободих ръката й и потупах шофьора по рамото.

— Спри на следващия ъгъл.

— Не ми отговори — настоя Вей.

— Може би ще й отнесе главата. А може би ще я натика в леговището си и ще я изяде жива.

— Отведи ме в твоето леговище, Тигре — помоли ме тя.

Погледнах в тези големи черни очи и казах:

— Да пукна на място, ако го направя.

Тя се засмя в отговор и ми показа езика си.

Първото заведение, в което я заведох за по едно питие, не й хареса. Беше пълно с туристи, носещи сувенири от световното изложение в джобовете си, прекалено шумно и комерсиално, и макар да бе част от Ню Йорк, тя почти веднага пожела да го напуснем. Опитахме с няколко бистра, където цените надвишаваха качеството, няколко кръчми, където трябваше да се спасяваме от пияниците като от досадни мухи, както и няколко странни заведения, започвайки от Долен Бродуей до началото на Петдесетте, но, изглежда, нищо не я задоволяваше.

Малко преди да затвори, се оказахме в Блу Рибън на Четирийсет и четвърта, за да опитаме нещо истинско, което можеше да задоволи вкусовете и на най-големите гурмани. Тя си поръча някакъв немски специалитет, а аз се заех с порция уелски заек, сервирани от Оджи. Едва тогава тя започна да се държи като нормална жена, облегна се назад и каза:

— Именно това исках.

Застанал встрани до нас, Оджи се усмихна и запали цигарата й. Той бе странно момче със свръхразвита чувствителност. Не попита за произхода й, нито пък някой му бе споменал нещо за нея, но той вече знаеше. Усещаше и някои други неща за нея, които аз не исках да призная, но той беше в състояние да доведе нещата дотам, че да се почувствам неудобно.

— Може би младата лейди ще пожелае да види нещо от… собствената си страна. — Той я погледна, като продължаваше да се усмихва. — Така ли е?

— Ти си много проницателен, Оджи. Какво предлагаш?

Тогава той ми прехвърли топката. Повдигна рамене и посочи с пръст към мен.

— Попитайте Тайгър. Той знае. След като се намира в града, той ще може да ви заведе там.

Вей Лока ми се усмихна, белите й зъби проблясваха на фона на рубинените й устни. Тя прехапа долната си устна за миг и вирна глава.

— Ти трябваше да ме забавляваш, нали така? Оджи знаеше кога да се изниже. Каза ни „лека нощ“

и се измъкна нанякъде.

— Имаш право на избор — казах аз. — Какво искаш да видиш?

Вей дръпна дълбоко от цигарата, след това изпусна дима на тънка, ленива струйка през стиснатите си устни.

— Наистина ли трябва да ти казвам? — попита тя.

— Не. — Посегнах към кожената й яка и я подържах, за да може да обвие раменете си с нея. — Само че има някои малки особености. В тази държава все още има закони. Мога да се справя с много неща, но не искам да си играя с пистолета, когато на рамото ми е виснала хубава жена.

На ъгъла на Бродуей взехме такси и казах на шофьора да кара надолу към Турските градини. Той се обърна назад, ухили се и кимна разбиращо, след това се включи в трафика, като умело се промушваше между останалите таксите, задръстили Таймс Скуеър. Зави и пое но Девето Авеню покрай тъмните фасади на зданията, в които се помещаваха офисите на солидни фирми, докато не стигнахме до другата част на града, за която много малко хора знаеха.

Турските градини се намираха на втория етаж на едно старо здание с вити стълби, които скърцаха и се огъваха под краката ни. Още от средата на пътя започнахме да долавяме чувственото звънтене на звънчета и ритмичните удари на дайрета, които проникваха през тънките стени. Нито музиката, нито инструментите бяха характерни за Ню Йорк. Те идваха от улиците на Истанбул, пренесени от един предвидлив имигрант, който знаеше, че вкусовете на неговите хора нямаше никога да се променят.

Отворих вратата и пуснах Вей да влезе в помещението, задимено от синия пушек, който се издигаше от множеството цигари и пури, събираше се на тавана и се засмукваше от два огромни вентилатора, по един във всеки ъгъл.

Човекът, който ни въведе, се поклони, изрече някакво приветствие на непонятен език и ни поведе към масата. Долавях възбудата, която обхващаше Вей, забелязах я в начина, по който държеше раменете си, и в поклащането на бедрата й. Главата й се поклащаше в ритъма на музиката. Седнахме и когато я погледнах, видях, че на лицето й бе изписано радостно възхищение.

Колкото и красива да беше и колкото и много хора да имаше наоколо, никой не се обърна да я погледне. Очите на всички бяха приковани в танцьорката, която се извиваше като змия на дансинга. Последната част на костюма й висеше в ръката й като символ на победата. Беше голямо момиче, с пищни форми, натежали от здраве и сила, капчици пот блестяха по кожата й и потрепваха от движението на мускулите, които се движеха в нарастващото темпо на музиката. На пръстите й имаше закачени звънчета, които отбелязваха всяко движение и вибрираха с толкова висока честота, че дори бе трудно да се повярва в реалността на ставащото.

Постепенно музиката засвири в бясно темпо, достигна точката на лудостта и постави танцьорката на колене с извито като дъга тяло и глава, почти докосваща пода. Тя изпълни заключителния ритуал без всякакви движения, като изключим полюшванията на стомаха й.

За миг публиката затихна като пред буря, разнесоха се сдържани въздишки на одобрение, преди да се върнат към действителността. Нямаха време да изразят възхищението си с ръкопляскания, защото на дансинга се бе появила друга жена.

Не беше професионалистка, но се вписваше хармонично в обстановката и царящото настроение. Беше обхваната от възбудата на момента и тя струеше от нея, когато се включи в ритъма на барабана и започна да се извива с някакъв вроден усет към изящното, който принадлежеше на малкото жени, имащи пълна представа за силата на емоциите, заключени в истинската музика.

На два пъти обиколи малкия дансинг, преди да насочи бавно ръце към копчетата на дрехата си отзад. Разкопча ги едно по едно, изниза се от покривалото си и застана с разперени ръце. Цялото й тяло представляваше средоточие на фини движения. Очите на седящите на масите поглъщаха всяко движение, глави се свеждаха одобрително при всяка нова вариация и чакаха търпеливо за по-нататъшното развитие на събитията и когато тя освободи горната част на облеклото си и го остави да падне на пода, из помещението се разнесе удовлетворен шепот.

В нея нямаше нищо разочароващо. Притежаваше пълни и здрави гърди, подобни на самостоятелни експонати, които танцуваха сякаш независимо от тялото, лъскави бедра, които се извиваха и трептяха, и дълги крака, които се огъваха бавно, докато подът не се превърна в нейно легло и тя се озова в прегръдките на някаква грандиозна мечта.

С всяка секунда музиката ставаше все по-динамична, докато движенията й не станаха спазматични и устните й не застинаха в беззвучен вик. Очите й се отвориха широко и заблестяха като вълшебни диаманти. От една маса започнаха да хвърлят банкноти и мнозина ги последваха — банкноти с различна стойност, които се стелеха като есенен листопад по голия й стомах и докосваха безгрижно пода. И още веднъж музиката завърши в дивото, пулсиращо темпо на дайретата и зурлите и с подлудяващите удари на барабана зад тях.

Никой не ръкопляскаше. Сякаш някаква огромна дренажна машина бе пресушила всичките им чувства. Седяха, без да помръднат, докато танцьорката напускаше дансинга и някаква жена събираше остатъците от дрехите, за да й ги занесе. Трябва да съм поръчал пиене несъзнателно, защото келнерът постави две чаши на масата и взе доларите, които бях оставил там. Също толкова несъзнателно Вей пое чашата си, надигна я леко, когато оркестърът започна отново да свири и след това внезапно я изля в гърлото си сякаш обзета от някаква налудничава идея.

Нещо бе станало с очите й. Бяха се превърнали в тънки процепи, с още по-ясно изразеното очарование на Изтока. Устните й изглеждаха още по-пълни, а гърдите й се надигаха и падаха дълбоко с всеки дъх, който си поемаше. Зазвуча далечна флейта, странните й звуци първо бяха приглушени, след това ставаха все по-ясно изразени. Обадиха се няколко звънчета, отекна цимбал и из въздуха се разнесе магията на някакъв странен духов инструмент, който едва се долавяше от сетивата, но оказваше непреодолимо влияние върху съзнанието. Светлините станаха бледосини и хората около дансинга зачакаха какво щеше да стане — не бяха нетърпеливи, просто чакаха.

Флейтата нададе нежния си призив още веднъж и Вей Лока стана от стола си.

Не се опитвах да я спра.

Нейният танц не беше като другите. В него се смесваха различни култури, веднага се чувстваше присъствието на някакъв нов фактор. Чертите на Ориента си бяха там, дивата чистота на всяко движение принадлежеше към един далечен свят, но намесата на племенните ритуали караше нещата да изглеждат съвършено различни.

Тя стоеше в средата на дансинга със затворени очи, устните й бяха навлажнени и леко отворени, краката й сякаш не се движеха въобще, но въпреки това преминаваха през цяла серия от фини движения, които придаваха огън на музиката и вътрешен пламък на танца в душата ти. По някакъв начин роклята й се свлече през рамото и с едно тръсване тя я остави да падне надолу, като оголи гърдите си с цвета на портокал на фона на почти пурпурната от призрачната синя светлина кожа.

Под краката си можех да почувствам като подът трепери от дружните тактувания на публиката, телата се устремяваха напред, когато Вей демонстрираше една по една прелестите си на жадните им погледи. Роклята бавно продължаваше да се свлича, след това оголи бедрата й, когато тя изви гръб и докосна с косите си пода.

Кървавочервеният рубин блестеше още по-кърваво в средата на корема й. Злото му око наблюдаваше стотиците вперени в нея очи и когато тя се обърна, имах чувството, че рубиненото око наблюдава само мен.

Мигът бе изпълнен с прекалено много напрежение, за да продължава дълго. Той трябваше да свърши и това стана на една ниска нота на флейтата, която отново се скри в сянката, откъдето бе излязла. Вей бе застинала на едно място. Тя остана там достатъчно дълго, за да напъха ръцете си отново в дрехата и с едно бързо движение се облече. Едва тогава напусна осветения от прожекторите кръг и се върна на масата с мълчаливото одобрение на тълпата, която възхитено я наблюдаваше.

Когато седна, едва си поемаше дъх, но това не бе от движенията й на дансинга. Имаше нещо друго и то се отразяваше в очите й. Взе чашата, която й предложих, и едва тогава ме погледна през масата и се усмихна като жена, с която току-що бяха правили любов.

— Беше великолепна — казах аз.

Езикът й облиза пресъхналите й устни и тя прокара пръсти по косата си, за да я пръсне отново по раменете.

— Отдавна не съм танцувала — прошепна тя. — В живота има много неща… които съм пропуснала. Наистина ли ти беше приятно?

— Наистина.

— Мога и… по-добре.

— Не виждам как.

— Но ще видиш, скъпи ми Тигре. Ще танцувам само за теб. Скоро.

Мъжете на естрадата за оркестъра напуснаха местата си, които веднага бяха заети от други. В тяхната музика все още се чувстваше ароматът на нещо чуждо, но дивата страст вече я нямаше. Някой започна да пее, други се присъединиха към него, след това виковете за нови питиета раздвижиха сервитьорите в паузите между отделните изпълнения.

Един едър плешив мъж ме накара да се обърна. Той извика нещо на гръцки, стана и започна да ръкопляска възторжено, а останалите на масата подеха инициативата му. Трябваше да се наведа напред, за да видя самотния човек на една малка ъглова масичка, скрита в тъмнината. Който и да бе, той привличаше към себе си вниманието на малката компания.

Човекът, който се занимаваше с прожекторите, насочи розовата светлина в негова посока и го очерта на фона на тъмнината. Сега вече го виждах ясно, мъж с остри черти на лицето, тъмни коси и провиснали мустаци, облечен в безупречно кафяво сако и поло.

За момент гръкът премина на английски, когато започнаха да крещят: „Пей! Пей! Великият Бокало… пей!“, ръкоплясканията станаха още по-френетични, за да принудят човека да демонстрира гласа си. Той им помаха с ръка и се усмихна леко, като се опитваше да се скрие от светлината, но хората бяха много настоятелни. Едрият грък напусна масата си, почти се затича към ъгъла и се опита да изправи човека на крака, след това се обърна и изкрещя на приятелите си:

— Това е той! Париж, Мадрид, Москва…

Останалото се загуби в потока от гръцки думи, но от случайните фрази, които можах да разбера, стана ясно, че сред нас се намираше един знаменит баритон.

Само че той нямаше да пее.

Не можеше. Имаше дупка в гърлото.

Извадих моя 45-и от кобура и го приготвих за стрелба, като си запробивах път сред тълпата, която го обкръжаваше. Под техните нетърпеливи ръце яката на полото му се свлече надолу и аз вече ясно можех да видя белега на шията му. Той също ме видя. В яростно отчаяние изблъска стоящите най-близо до него, пресече дансинга, докато аз напразно се опитвах да го взема на мушка.

Имаше прекалено много хора, които се чудеха какво става и се блъскаха, за да могат да видят всичко по-отблизо. Той бе погълнат от една група до вратата още преди да успея да стигна там и когато накрая се добрах до нея, тя се затваряше бавно на пневматичната си пружина. Достатъчно бе да хвърлят един поглед на желязото ми, за да очистят пътя, и аз се затичах надолу по стълбите към улицата, прескачайки стъпалата по две наведнъж.

Този път късметът ми бе изневерил. Червените стопове на едно такси изчезваха надолу към края на авенюто, а друго така и не се забелязваше наблизо.

Малкълм Таръс бе излязъл да види любимото си вечерно представление и без малко да влезе в собствения си гроб. Но сега знаех едно. Не беше толкова умен в края на краищата. В неговата професионална техника имаше някои недостатъци и тези недостатъци щяха да го убият. Спрях да тичам, сложих пистолета обратно в кобура и се замислих. Значи той бе започнал да се появява в обществото.

Казах на управителя да предаде на Вей, че я чакам отвън. Беше му приятно да направи това. Не бе разбрал какво става и не поиска никакви обяснения. Искаше само да съм извън заведението му, макар и да съжаляваше за Вей Лока. Взех я за ръка и я поведох надолу по стълбите, стигнахме до ъгъла и подсвирнах на едно такси.

Когато се озовахме в купето, тя каза:

— Сега ще ми кажеш ли защо направи всичко това?

Дадох воля на злобата, която се бе спотаила в мен. Ако посещението на Турските градини не бе резултат на моя собствен избор, щях да нарека това клопка и сега Вей Лока щеше да бъде в някоя звукоизолирана стая и да ме проклина за това, че не съм я опазил. Макар че мъртвите едва ли щяха да се трогнат от клетвите на живите. Но всичко бе в резултат на моя избор. Случайността тук не играеше никаква роля. В действие беше една и съща система от първични импулси, които насочваха събитията към една обща цел. Двама човека от друг континент търсеха удоволствие и шансът постави картите в ръцете ми.

— Този човек бе Малкълм Таръс — казах аз.

Вей Лока тъкмо палеше цигарата си от един златен „Ронсън“. Когато споменах името му, пръстите й дори не потрепнаха. В нея нямаше неочаквана уплаха или изненада. Тя беше или голяма актриса, или студена жена, която умееше да сдържа чувствата си.

— Това е човекът, който се опита да убие Тейш — добавих аз.

Тогава запалката подскочи. Тя отново щракна с нея, запали цигарата, дръпна дълбоко и ме изгледа остро.

— Знаеше ли, че ще бъде там?

— Не.

— Тогава как…?

— Той е в една чужда страна. Разполага с много време. Чака. Няма да посещава обикновените места, където човек би предположил, че ще отиде, но самотата в края на краищата си е казала думата и той направи една погрешна стъпка. Турските градини представят неща, които са близко до светоусещането на европейците, и освен това не се посещават от обикновените туристи, което очевидно му е допадало. Не е очаквал, че ще го познаят, дори с перука и мустаци, но онзи зорък грък го засече и си спомни, че навремето е бил знаменит певец в Европа. Истински късмет бе, че и аз бях там. По дяволите, можех да го застрелям, ако не трябваше да се провирам между тълпата. Един-единствен изстрел щеше да го повали и с това играта щеше да свърши.

Когато тя остана замълчана за повече от минута, разбрах, че бях казал прекалено много неща. Без да ме гледа, Вей понита:

— Кой си ти всъщност, Тайгър?

Реших отново да се върна в старата си кожа.

— В този бизнес на големи финанси, сладур, човек не се върти само из офиса си. Работиш на открито, както и по улиците на града. Участвал съм в толкова революции, колкото и конференции и често човек остава жив, защото успява да извади пръв пистолета и е готов да рискува. Само през последните седем години АмПет е открила и разработила шестнайсет нови находища в седем страни и е вършила неща, които преди са били смятани за невъзможни. Нашата технология изпреварва с години напред технологията на конкурентите и за да запазим лидерската си позиция, ние трябва да се сражаваме с всички — от правителството до наемните убийци. Само така можем да се задържим на върха. Залогът е много висок. Да си изпълнителен директор при нас означава да си запознат с всяка фаза на операцията и ако някога теорията за оцеляването на най-приспособените е била доказана, това е само в нашия бизнес. Аз съм просто обикновен човек, скъпа, ни повече, ни по-малко. Може би понякога се изнизвам през задната врата, но винаги съм на мястото си. Не мисля, че някой може да заблуждава хората дълго. Намираме се под постоянен натиск и много хора са заложили живота си за нас. Когато се занимаваш с въпросите на властта или парите, ти се занимаваш със смъртта, и всеки, който се окаже близо до сцената, се превръща автоматично в мишена. Що се отнася до мен, аз съм само по-добре приспособен от другите.

Ръката на Вей докосна крака ми и тя се засмя, манджурският изрез на очите й създаваше в полумрака впечатлението за две стрели.

— Тайгър — каза тя, — не мисля, че ти вярвам.

— А пък аз не давам и пукната пара.

— Това вече го вярвам. — Тя стисна крака ми, след това го потупа.

— Разкажи ми за себе си — внезапно казах аз.

Тя изхихика, явно развеселена.

— Истината, или предпочиташ някоя захаросана лъжа? Мисля, че е по-добре да ти разкажа някоя чудесна история за себе си, защото това ще ти достави по-голямо удоволствие.

— Каквото си избереш. Ако исках да разбера всичко за теб, щях да позвъня по телефона и след двайсет и четири часа щях да разполагам с всяка подробност от живота ти, започвайки от деня на раждането.

— В такъв случай може би е по-добре да ти спестя този труд. — Тя тръсна пепелта от цигарата си на пода. — Майка ми беше наполовина китайка, наполовина рускиня, баща ми произхождаше от японо-ирландско семейство и аз не мога да си представя, че на света съществува по-странна смесица от раси. Искаш ли да знаеш печалните детайли на детския ми живот?

— Не изгарям от желание. Кога се запозна с Тейш?

— Преди три години. Точно по това време се намирах в Мароко. Той си търсеше съпруга и бе изпратил агентите си да видят как танцувам. Има и още някои неща, но те също са печални. Съгласих се с условията му и ме отведоха в Селачин. Може да се каже, че бях доволна от предложението, затова останах.

— Тогава той е бил женен.

— Бях наета като негова секретарка, докато жена му почина.

— Добре замислено — казах аз.

— Те също поемаха определени рискове. Както казах, там все още съществуват обичаи, които са ужасни от гледна точка на чужденците. Никакво външно влияние не може да ги промени, така че трябва да се приемат такива, каквито са. Въпреки цялата религиозна пропаганда на западния свят, хаитяните все още практикуват вуду. На места там все още се принасят човешки жертви, съществува търговия на роби и ловци на глави. Толкова ли сме различни?

Таксито спря до тротоара пред Стейси, преди да мога да отговоря каквото и да било. Излязох, разплатих се с шофьора и я взех подръка, като й помогнах да се изкачи по стълбите. Двамата мъже на пост, които привидно бяха заети в обикновен разговор, ни наблюдаваха внимателно, след това тръгнаха след нас, докато не стигнахме до асансьора. Друг се качи с нас в кабината на асансьора, но не излезе на нашия етаж. Нямаше нужда. Хал Рандолф седеше на един стол с права облегалка и говореше с Дик Галагър. Полагаше големи усилия да не ни забележи.

Извадих ключа, който ми бе дала по-рано, отворих вратата на апартамента й и я пуснах да влезе. Този път вътре имаше нова камериерка: висока, добре сложена жена със стегнати сиви коси и израз на лицето, който явно идваше от работата в трудните квартали на града, където някое мило момиченце изведнъж можеше да ти се нахвърли с нож в ръката, а малките негодници, чиято единствена грижа бе да си доставят поредната инжекция хероин, можеха да се превърнат в изчадия на ада, ако сметнеха, че полицията е но следите им.

— Това е всичко — каза Вей. — Можете да си тръгнете.

Както и другата, тя не желаеше да си отива, но нямаше голям избор. Извърших същите действия, уверих се, че е излязла, след това пуснах резето на вратата. Ако Малкълм Таръс проникнеше през защитния екран от полицаи, който бяха инсталирали пред апартаментите на нашите гости, той трябваше да бъде признат за гений.

Не ми отне много време да открия четирите миниатюрни подслушвателни устройства, монтирани в апартамента. Очевидно не бяха се погрижили да ги скрият добре, затова предположих, че е трябвало да бъдат открити, за да могат гостите да си създадат фалшивото чувство за сигурност. С напредъка в електронната техника записването на гласовете, дори и от дистанция, не представляваше никакъв проблем и всеки приличен специалист можеше да монтира микрофон, който да не можеше да се открие. Само за да покажа колко съм гаден смачках с ток микрофоните, които намерих, и ги изхвърлих в пепелника. Вей Лока ме наблюдаваше с комична усмивка на устните, явно не беше съвсем незапозната с този род неща.

Кралете и техните приближени винаги си имаха проблеми.

Тя отиде до музикалната хай-фай уредба до стената, избра няколко плочи и ги сложи в устройството на грамофона.

— Това е най-добрият начин да предотвратиш подслушването.

Можех да й кажа, че греши, но не го направих. Откровено казано, не ме беше грижа.

От тонколоните се разнесе лека нощна музика — нежни и ласкави тонове, които не бях чувал преди. Нощна музика от един друг свят и когато се разположих на кушетката и притворих очи, можех да видя мъглата и празните пазари, призрачните фигури, пресичащи покривите на къщите, проблясването на лунната светлина върху оголената стомана на ножа. Музиката бе чувствена, картинна… не можеше да я слушаш, без да виждаш образите, които тя пораждаше.

Знаех, че Вей Лока е в стаята, защото тя също бе част от пресъздавания образ и аз можех да почувствам присъствието й. Докато бях със затворени очи, тя бе намалила осветлението, така че само една малка лампа хвърляше слаба жълтеникава светлина през лампиона с изрязани миниатюрни звезди, които трептяха по стените и тавана.

Когато обърнах глава, я видях. Не както беше в Турските градини, изпълняваща очарователната смесица от ритуали, а гола, съвършено гола, една дива, порочна, езическа голота, която не забравяше за присъствието на другите в стаята, а въздействаше с пълното съзнание за този факт, насочвайки същността си към мен по един влудяващ начин. Сякаш ни разделяше една непреодолима стъклена стена, тя можеше да ме дразни и измъчва безнаказано, предлагайки един истински празник на желанията на умиращия от глад, който можеше да гледа, мирише и желае всичко това, но не можеше да проникне през бариерата.

Очите й бяха широко отворени и се движеха като кинжали в ръцете на безпощаден разбойник, наблюдаваха и се наслаждаваха от мъките, които причиняваше. Устните й бяха влажни и леко отворени, за да покажат блестящата белота на зъбите й. Имаше широки рамене и пищни гърди, изпълнени със страст, нахални и горди в свободата си, стегнатият й стомах бе нежно очертан от мускули, които играеха като малки пръстчета под кожата й, след това се спускаше стръмно към бедрата й. Беше моделът мечта на всеки художник.

И сред всичко това кървавочервеният рубин в центъра на стомаха й бе фокусната точка, която продължаваше да мами към себе си, и тя очакваше да направя следващия ход.

Тя се приближи до невидимата стена, изкушавайки ме с прелестите си, предизвиквайки ме, и когато не успя да долови моя отговор, самопредлагането й стана още по-самоотвержено.

Именно тя счупи бариерата. Беше подготвила празник за сетивата, но самата бе толкова огладняла, а и знаеше, че действителният затворник бе тя, че се хвърли през пространството, което ни разделяше, със стон, изтръгнат дълбоко от гърдите й, след това се превърна в топло и ласкаво същество, което се опитваше да ме зарази със страстта, която повече не можеше да потиска.

Видението си бе отишло, пред мен отново бе реалността. Голотата също си бе отишла… сега тя беше просто съблечена, напарфюмирана, търсеща, искаща, настояваща за абсолютно задоволяване.

Кървавочервеният рубин бе в ръката ми и аз не можех да си спомня кога съм го взел.

Хал Рандолф търпеливо ме чакаше. Можеше да си го позволи. Имах възможност да го избегна, като се спусна по резервното стълбище, но тогава ще трябваше отново да се срещам с него, пък и нямаше защо да го избягвам. Когато ме видя, той натисна бутона за асансьора и ние застанахме заедно в очакване на пристигането му, след това мълчаливо се спуснахме в партера.

По това време на денонощието фоайето бе почти празно. Тези, които се намираха в него, бяха твърде напрегнати, за да бъдат гости на хотела, и ако човек се взреше малко по-внимателно, можеше да забележи издатините под саката им, където се намираха пистолетите им. Слязохме по стълбите и се загледахме в дремещия град.

— Трябваше да се отбиеш да си поговорим — каза Рандолф.

— Възнамерявах да го направя.

Той измъкна пакет цигари от джоба си, извади една и я запали.

— Проверихме ролята ти в тази афера с АмПет. Грейди може би е допуснал огромна грешка. — Очите му ме следяха внимателно, за да уловят реакцията ми.

— Съмнявам се. Неговите адвокати са толкова добри, колкото и данъчните ти служители.

— Може би. — Той повдигна незаинтересувано рамене. — Но има и още един проблем. Лили Торней. Трябваше да мине много време, за да може историята да стигне до нас, и някои хора са побеснели. Получихме също и рапорта за случая с Едит Кейн.

— Не ме притискай, Хал. Ако трябва, мога да докажа къде съм бил всяка минута по това време. Не искам да се свързвам с тези случаи.

— Може би ще ти се наложи.

— Така ли мислиш?

Той хвърли ядосано недопушената цигара настрани и тя се разпръсна в дъжд от искри по паважа.

— По дяволите, Тайгър, нещата отидоха доста далеч. Трябва да отстъпим пред претенциите на тази змия Тейш, защото държавният департамент го иска, но аз няма да позволя да ме заливаш с глупости.

— Зарежи това, Рандолф. Знаеш кого търсиш. Всяко полицейско отделение в страната е получило съответните инструкции за залавянето на Малкълм Таръс, а не на Тайгър Мен. Без малко да ви го поднеса на тепсия преди малко, но той избяга…

— Какво!

Разказах му какво се бе случило в Турските градини, наслаждавайки се на червенината, която се готвеше да взриви лицето му. Когато завърших, му казах:

— Но не си го изкарвай на мен, приятелю. Аз съм частен гражданин и не се подчинявам на полицейски нареждания. От друга страна, ти нямаш ордер за арестуването ми. Можеш да правиш каквото искаш, но знаеш много добре, че е достатъчно само да подсвирна на вестниците и цялата тази история ще се превърне в истинско пропагандистко находище за червените. Ако смяташ, че няма да си спася кожата по всички достъпни ми начини и няма да ти завържа нещо на опашката само за да го раздам мръснишки, значи не ме познаваш.

Устата на Рандолф се сви и той извади още една цигара, като я напъха между зъбите си, без да я пали. Замисли се за миг, след това изкриви устни и се ухили грозно.

— Направи една грешка, Тайгър. Просеше си го и сега си го получи. — Бръкна в джоба на сакото си и извади един плик, приглади го на дланта си и ми го подаде. — Временно си назначен в един от отделите на армейското разузнаване. Сега ще трябва да се подчиняваш на заповеди. Подпиши двата екземпляра и задръж единия за себе си. — Той ми подаде писалка. — Разрешено ти е да носиш оръжие, но си набий в главата, че наказанията, които са свързани с активния ти статус сега, са много сурови. Това, което искам, е да те спипам в нарушаване на правилата и тогава ще си го получиш.

Засмях се, подписах екземплярите и му върнах единия заедно с писалката.

— Ще трябва да благодаря на Тейш. Той знае къде и как да натисне.

Рандолф се направи, че не забелязва сарказма ми и изрече със студен глас:

— Искам доклад за намеренията и действията ти. Не трябва да се опитваш да правиш повече, отколкото ти е казано. Утре вечер ще трябва да присъстваш на това проклето парти заедно с всички нас, но само в качеството си на охрана. Службата за сигурност има пълна представа за операцията на Грейди с АмПет, но в дадения момент ти вече не работиш за него. Надявам се, че някой от вас ще предприеме ход, който ще ни даде възможност да те вкараме където ти е мястото.

— Момчетата от Вашингтон се пробват от доста време — напомних му аз. — Но можеш ли да ми кажеш как един сенилен чиновник ще научи на ум и разум човек, който печели по трийсет милиона на година? Именно това е бедата с тази страна… някои проклети дребни политици, псевдодържавници или сенатори, които с приказки са си пробили път от фермата до столицата, смятат, че могат да кръстосат шпаги с хората, които наистина са направили тази страна велика. Те ги мразят, защото са ревниви, и се опитват да спрат единствените хора, благодарение на които се намираме на върха. Те мобилизират немощните си умове и искат да контролират по законодателен път онези видове бизнес и промишленост, в които не могат да си намерят работа дори като чистачи, и народът пъшка под техните задници.

Братко… случаят ти е в ръцете. Големите политици са вече уморени. Те се опитват да направят нещо, но искат да са сигурни, че ще спечелим — въпреки тъпотията и страха, които откриваш в чиновническите плъхове.

— Но ти няма да бъдеш в играта — каза Рандолф. — Няма да имаш възможност да направиш нищо.

— Да опитаме и ще видим — казах аз.

Сложих моя екземпляр от заповедта в джоба си и тръгнах надолу по стъпалата. Зад мен Рандолф се разсмя и това не ми хареса. Трябваше да дими от яд, а не го правеше.

От моя хотел се обадих в контролния център в Нюарк и им разказах какво се бе случило в Градините. Със заспал глас Върджил Адамс ме разпита за подробностите, записа всичко на магнетофон за по-късно транскрибиране и каза:

— Джонсън се обади от Лондон. Интерпол са вдигнали голяма пара по случая Лили Торней и са изпратили друг агент.

— Ще се оправим някакси. Тя ми каза, че Тедеско е жив. Вярно ли е това?

— Да. Пит Мур се е свързал с него и сега двамата се крият някъде из хълмовете на Селачин. Пит взе късовълнов предавател със себе си, наистина с ограничена мощност, така че имаше време само за едно предаване, а и то беше доста накъсано.

— Някакъв местен експерт по взривните вещества е бил пречукан. Той ли го е направил?

— Не. Това беше съветска акция. Те разполагат със собствен екип там и използват този случай като претекст за залавянето на Пит и Теди. Интерпол решиха също да се намесят, но бързо си обраха крушите, когато видяха какво става. Пит не се отлепя от Теди… ранили са го в бедрото и не може да ходи сам.

— Как изглежда ситуацията като цяло?

— Доста е напечено.

— Ще се справят ли?

— Пит излъчи сигнала R-I, което означава, че шансовете им са минимални. Всички граници са затворени и никой не иска да си цапа ръцете. Седят върху буре с барут, Тайгър.

— Някой трябва да бъде изпратен при тях.

— Невъзможно, а и нямаме съответните пълномощия. Не можем да си го позволим. Единственият човек, който може да уреди нещата, е Тейш. Една дума от негова страна и ловът на лисици ще спре.

— О’кей, Върдж, ще получите тази дума.

— Кога? Момчетата няма да издържат повече. Попаднали са в истинска беда. Ако бяха в град, може би щяха да имат някакъв шанс, но те се намират в планинска местност, която не познават, а проклетите бедуини обожават кървавите преследвания.

— Утре вечер ще уредя въпроса.

— Надявам се, че ще го направиш.

Затворих слушалката и започнах да удрям в безсилна ярост юмрук в дланта си. Трябваше да притисна Тейш. Трябваше добре да пресметна всяко движение, защото и най-малкият погрешен ход можеше да отклони действията му в ненужна посока. Той преследваше свои собствени цели и смяташе, че ще ги достигне. Разполагаше с всичко, каквото човек можеше да пожелае, и ако решеше, че някой се кани да му го отнеме, щеше веднага да се прехвърли на другата страна, за да си осигури защита.

Независимо от късния час се обадих на Ърни Бентли, който по някакво странно стечение на обстоятелствата си беше у дома. Измъкнах го от леглото. Той се прозя и каза:

— Ти никога ли не спиш, Тайгър?

— Когато е необходимо. Успя ли да подготвиш екипировката на Лени Байрнс?

— Да. Струваше доста скъпо, но той ще бъде готов за действие. Обадих се и на твоето момиче, но там всичко е наред. Талбът бе повикан по някаква спешна работа и е оставил при мис Кейн някаква жена, която работи за тяхното посолство. Лени не искаше да поема никакви рискове и затова накара Френки Хил да стои на пост отпред на улицата. Снимките на Таръс свършиха ли някаква работа?

— Помогнаха ми малко, но заедно с това са и объркващи. Нашият човек си слага перука и мустаци, затова само по снимките е трудно да се установи някакво сходство.

— Въобще не съм смятал, че ще постъпи иначе. След като ти излезе, аз направих още няколко снимки, но ги ретуширах с коса и лицева маскировка. Искаш ли да ги вземеш със себе си?

— Нека да ускорим нещата. Намери човек да ги занесе на Чарли Корбинет. Той знае какво да прави с тях. Заеми се веднага с това.

— Дадено. Да имаш нужда от нещо?

— Само от сън. Ще ти се обадя утре сутринта. Оставих телефона на мястото му и започнах да си приготвям леглото. Проверих джобовете на сакото си, преди да го сваля. В десния джоб открих кървавочервения рубин и го сложих на нощното шкафче. Все още не можех да разбера как го крепеше на пъпа си.