Търговци на смърт

Глава 6

Позвъних на Мартин Грейди веднага щом се озовах на улицата. Предадох му отчета за досегашното развитие на операцията и му съобщих за историята с АмПет Корпорейшън. За да облекчи нещата, той реши да прехвърли значителна част от акциите си в нефтопреработвателната промишленост на мое име, които трябваше да бъдат върнати след завършването на операцията. Междувременно щях да получа статус на ВИП в случай че някой се заинтересуваше от мен.

— Добре — казах аз, — мога да се оправя с един общ разговор на тема нефтени проучвания и рафиниране, но да предположим, че някой прояви специален интерес към делата на АмПет Корпорейшън.

Грейди изръмжа и чук как запалката му прещрака.

— Помислил съм и за това. Уолтър Мил ос, един от нашите научни експерти, се намира понастоящем в Ню Йорк. Ще му позвъним оттук и ще го помолим да ти приготви експозе по този въпрос. Ти бързо схващаш нещата, така че ще можеш да се оправиш някакси. Ще разполагаш с достатъчно достоверна информация, за да заблудиш тези, които се интересуват от АмПет, но едва ли ще можеш да им кажеш нещо по-специфично за нашата технология, което да им подскаже истинското състояние на нещата. Освен това ще е по-добре да не знаеш такива факти, защото и да искаш, не можеш да разкриеш. Във всеки случай нежеланието ти да се впускаш в подробности може да бъде оценено като търговска тактика — едва ли някой ще предположи, че си толкова наивен да издаваш секретите на компанията безплатно.

— Къде ще се срещнем?

— Той ще бъде в един от нашите апартаменти при Келвин, където е отседнал и Лени. Ще се настани още тази вечер, така че се свържи с него.

— Дадено. Как върви разследването?

Мартин Грейди се засмя — нещо, което не го бях чувал да прави от доста време.

— Засега не са постигнали нищо. Опитват се да ни изработят ниско, дори са предизвикали данъчно разследване срещу нас, но данъчните агенти се увериха, че всичко е чисто. Задържаха Стюбент и Лес за разпит по случая Милър, но тяхното алиби е непоклатимо.

— По дяволите, защо се занасят? Един от техните собствени хора пречука Милър. Трябва да ни бъдат благодарни, че мълчим.

— Не и тези момчета. Това, което искат от нас, са източниците, от които получаваме поверителната им информация. Чет пусна слух, че си в списъка на тези информатори, така че внимавай къде стъпваш. Недей да мислиш, че Хал Рандолф е настроен приятелски. Той съвсем спокойно може да ти надене примката на шията.

Беше мой ред да се засмея. Рандолф се опитваше да направи това от доста време, но все не можеше да затегне клупа.

— Нямам повод за безпокойство. Рандолф действа по учебник и когато някоя страница е откъсната, той не може да мръдне и крачка. Ще докладвам по-късно чрез контролния център в Нюарк. Мислиш ли, че трябва да знам още нещо?

— Това е твой проект, Тайгър. Ставаш много стар, за да те съветвам.

— Хиляди благодарности — казах аз. — Все още чакам съобщение за Пит Мур.

— Задръж малко…

Някой бе влязъл в стаята му, чух няколко приглушени думи и шумоленето на хартия. Когато Грейди взе отново слушалката, той изложи възможно най-сбито ситуацията в Селачин.

Засега Пит Мур все още не се е свързал с нашите хора в Селачин, но вече се носели слухове за някакъв особен бизнес в този район. Зад желязната завеса се говори, че просъветски кръгове сложили ръка върху тази операция. Що се отнася до Теди Тедеско, никой не знае нищо за него. Трябваше да изчакаме, докато Мур го открие.

Когато затворих телефона, махнах на едно такси и шофьорът ме откара до Тафт. Взех асансьора до стаята на Хари, почуках на вратата и съобщих, че съм аз. Все още предпазлив, той отвори вратата, без да маха веригата, и след като остана доволен от това, което видя, ме пусна да вляза. Още не беше свикнал с ръкостисканията и се ухили смутено, когато забелязах това.

— Не беше поради възбудата, сър — ми каза той. — Опасявах се, че ще ме хванат и ще ме върнат в пустинята, след което ще трябва да се простя с главата си.

— Сега си далеч от тази опасност — успокоих го аз. — Слушай, ти беше през цялото време с онова момче с брадата, което повали телевизионния техник.

— Точно така. Откакто дойде.

— Забеляза ли нещо особено в него?

— Не беше американец. Гласът му беше… много странен.

— Интонацията или диалектът?

Хари се загледа за миг в тавана, като размисляше.

— Май беше гласът му. Може да е бил настинал.

— Настинал е от течението, което става в гърлото му. Преди известно време му пробих дупка на това място. За какво говорехте?

— За незначителни неща. Обсъждахме красотата на Вей Лока, излизането на малките държави на международната арена, войната във Виетнам… това беше всичко. — Той отиде до прозореца, погледна навън, след това се обърна към мен. — Знаеше кога Тейш ще напусне салона. Беше точно пред малката стая, но не искаше да влиза, за да не се окаже в първите редици. Аз също не желаех да ме забелязват, затова сключихме негласно споразумение.

— Сподели ли нещо за себе си?

— Нищо. — Хари направи малка пауза и размисли. — Веднъж каза, че не харесва Ню Йорк. Ненавиждал миризмата на личи. Не можах да разбера за какво говори.

— Това е китайски деликатесен орех — обясних му аз. — В китайските перални имат цели подноси с него, с които угощават клиентите си. Това ли е всичко?

— Не беше разговор, за който си струва да споменавам. Просто разговор за нищо.

— Той знае как да се държи.

— Но чух и нещо друго — продължи Хари. — Беше точно след… събитието. Бях изблъскан настрани и се намирах близо до Тейш и Сарим Шей, когато те разговаряха. Преживяването беше възбудило Тейш и Вей Лока му даде няколко успокоителни хапчета. Аз донесох вода и точно по това време Сарим Шей му казваше, че това е американски заговор да го убият, за да поставят на трона на Селачин нов крал с проамериканска ориентация. Той беше много настоятелен и Тейш като че ли бе склонен да се вслуша в думите му.

— Не откриха присъствието ти, нали?

— Едва ли предполагаха, че някой може да разбере родния им език. Не, дори и не правеха опит да скрият разговора си. Да, сега се сетих и за нещо друго… Тейш бе много доволен от теб. Мисля, че наистина не му се искаше да повярва в казаното от Сарим Шей.

Седнах на ръба на масата и се замислих. Дори и ако Тейш не му повярваше, Сарим щеше да направи всичко възможно да представи версията си като единствено приемливата — американски опит за убийство, предотвратен нарочно от друг американец, за да се отклони вниманието в друга посока. Хората можеха да се купят и нямаше никой, който да може да докаже противното. Тези неща са ставали и преди, когато залогът е бил достатъчно висок.

— О’кей, Хари, ти свърши добра работа. Обади се на рецепцията на хотела, че напускаш, и върви в общежитието си. Аз ще се оправя тук сам.

— Моля ви, сър, предпочитам да остана тук.

— Не, приятелю. Това е жестока игра, бизнес само за професионалисти. Ако имам нужда от теб, ще те повикам. Ще проверяват всяко лице, което се е появило на приема, а освен това предполагам, че са снимали със скрити камери. Не искам да се замесваш в това.

— Добре, сър — послушно каза той, — ще постъпя както вие наредите.

Вдигнах телефона и помолих телефонистката да ми осигури връзка с Чарли Корбинет. Не беше на първия номер, но момичето ми каза, че може да ме свърже с него и набра номера на ресторанта, който той обикновено посещаваше. Беше малко ядосан, че прекъсват обяда му, но ядът му премина веднага щом разбра кой се обажда.

— Предполагам, че си чул вече за случилото се, полковник?

— Че има ли някой, който да не е чул? Играеш си с опашката на лъва, нали знаеш?

— Много лошо. Имаш ли вече заключението от лабораторните изследвания?

— Неофициално, да, но не мисля, че то ще те изненада. Иглата е била намазана с кондрин. Тейш е щял да колабира и да умре от привиден сърдечен удар само за двайсет минути, възбуден приятно от приема и съзерцаващ себе си по телевизията. Съмнявам се дали някой лекар щеше да открие истинската причина за смъртта му. Веществото не оставя никакви следи в кръвта или по кожата, които да са достъпни за химически анализ.

— Източникът му в Съединените щати ли се намира?

— Съмнявам се. Тази отрова се добива в една област на Южна Америка. Местните племена я използват за лов на животни или за противниците си. Представлява естествен продукт и не може да бъде синтезиран по химичен път.

— Тогава всичко съвпада — казах аз. — Последната задача на Малкълм Таръс бе в Бразилия. Може да си е доставил отровата оттам.

— Без съмнение. По една чиста случайност видях и доклада за другите две тела. Човекът, който трябваше да ремонтира телевизора, се нарича Парнел Рат. Две присъди за умишлено осакатяване на хора, подозиран е в няколко убийства. Преди няколко седмици е излязъл от затвора. Типът на покрива е бил негов приятел, с когото често са го виждали. Провериха стаята на Рат, в която е живеел, и откриха хиляда долара в дребни банкноти, скрити под перваза на прозореца. Никой не говори за това, така че и ти си затваряй устата.

— Познаваш ме.

— Разбира се, че те познавам, точно затова ме е страх. Извади късмет с намирането на фотографиите на Таръс и това до известна степен намалява натиска, който оказват върху мен заради нашата връзка. Но на твое място не бих насилвал нещата.

— Нямам друг избор.

— Тогава искам да ти кажа нещо… Никой, абсолютно никой няма да може да се доближи повече до Тейш, осигурили са му съвършена охрана.

Засмях се и казах:

— Искаш ли да се обзаложим?

Затворих слушалката още докато той продължаваше да ме обсипва с въпроси. Една от неговите стари аксиоми бе, че агресорът винаги имаше преимущество.

Казах сбогом на Хари, без да обръщам внимание на удължената му физиономия, и се върнах при асансьора.

Стаята на Лили Торней се намираше три етажа по-надолу. Излязох в коридора, почуках на вратата и й казах името си, когато попита кой е. Този път не си бе дала труда да крие пистолет под пешкира, защото той беше единственото нещо, което носеше на себе си. Косата й бе мокра, а вратът и раменете й розови от току-що взетия душ. Миришеше на фин сапун.

— Ще почакам навън, ако искаш — казах аз.

— Не ставай смешен — отряза тя. Очевидно не хареса начина, по който се хилех. Затворих вратата и влязох вътре. Като всички жени и тя не можеше да поддържа хотелската си стая в ред, най-малкото от съображения за безопасност. Дрехите й бяха разхвърляни навсякъде по помещението, а беретата й лежеше по средата на възглавницата. До леглото лежеше отворен куфар, подреден до половината.

— Да не отиваш някъде?

— Имам заповед да се върна. След последния ти подвиг няма нужда да оставам тук повече.

— Новините се разпространяват бързо.

Тя приготви по едно питие и ми подаде чашата. Парченцата лед чукаха по стената.

— Не мога да кажа, че съм си загубила напълно времето тук. Имах възможността да се поровя малко повече в миналото ти.

— И какво намери там?

— Вероятните отговори на няколко озадачаващи Интерпол въпроси. Твоят Мартин Грейди развива дейности, за които ние не сме и подозирали.

Не си дадох труда да отговоря каквото и да било. Тя отпи глътка от питието си и постави чашата на масата.

— Имам нещо, което може би ще ти бъде интересно да чуеш.

— О, така ли?

— Двама от нашите хора са в Селачин. Преди няколко часа са открили тялото на човек, който е бил местен експерт по експлозивите. Застрелян е в главата с 38-калибров пистолет, идващ от Америка. Освен Тедеско в Селачин има и друг американец, който очевидно е отговорен за убийството.

Все още не отговарях нищо.

— Името му е Питър Мур — продължи тя. — Ако мъртвият човек е предизвикал свличането на почвата, което е довело до смъртта на вашите специалисти в този район, то той е станал жертва на добре планирано отмъщение.

— Сладур — казах аз бавно, — някога да ти е минавало през ума, че може би руснаците са го пречукали, за да не може да проговори? 38-калибровите пистолети не са чак толкова трудни за намиране и те биха имали прекрасно извинение за убийството, щом знаят, че Пит разследва случая и търси Тедеско.

Лили вдигна отново чашата, разгледа я за миг и отпи още една малка глътка.

— Възможно е. Мисля, че скоро ще разберем това със сигурност.

Ръката с чашата замръзна на половината път към устата ми.

— Защо?

Тя се усмихна загадъчно като Мона Лиза.

— Защото нашите хора са открили мястото, където се крие Тедеско, и в момента поставят капан за другия юнак.

— По дяволите, значи е жив!

— Изглежда, че е така.

Не можех да противодействам на чистото чувство на удоволствие, което ме обхващаше. Устните ми се разтегнаха в усмивка и аз започнах да се смея. Трябваха ми трийсет секунди, за да се овладея.

— Толкова ли е смешно? — попита тя.

— По дяволите, да, сладур. Тези момчета могат да избегнат всеки капан и да насочат огъня срещу вашите хора.

— Не и когато хората от хълмовете на Селачин им помагат — добави тя натъртено.

Сложих внимателно чашата на масата и я оставих да си седи там.

— Знаеш ли какво ще стане, ако нашите момчета бъдат хванати?

— Разбира се. Ще има процес и…

— Глупости. Ще си го получат на място. Ще ги третират по местните закони и никакъв Интерпол или който и да било друг няма да може да направи нищо по въпроса.

— Те сами се поставиха в такова положение.

— Така ли смяташ? — казах спокойно аз, отидох до леглото и започнах да хвърлям дрехите й в куфара, докато не го напълних. Извадих патроните от беретата, за да не може да възразява, и затворих капака на куфара.

— Какво правиш?

Пресегнах се и с един замах свалих пешкира от нея, като я повалих на леглото. От гърлото й се разнесе приглушен писък. Тя беше прекрасна — бяла и гола и прекалено уплашена, за да се опита поне да се покрие с нещо. Русите й коси се бяха разлели по одеялото като ванилов сладолед.

— Известно време няма да излизаш никъде — казах аз.

— Проклет да си! Ако мислиш, че…

— Спомняш ли си какво казах, че може да ти се случи, рожбо? — Погледнах я с най-мръсната си усмивка, на която бях способен, и тя разбра за какво говорех. Протегна ръка, сграбчи покривката и се зави с нея. За първи път лицето й почервеня. — Дръж се добре и може би ще ти върна дрехите. Междувременно няма да мърдаш никъде. Може би ще имам нужда от теб.

Гласът й звучеше почти умоляващо.

— За какво?

— Ти май не си свикнала да мислиш, момиче — казах аз.

Долу дадох куфара й на гардероб, регистрирах го на мое име, взех квитанцията и напуснах хотела. До срещата с Вей Лока ми оставаше малко време, а аз исках да видя още някого преди това.

Едрият портиер ме поздрави с кимване на главата и след като погледна бързо нагоре и надолу по улицата, ме придружи до фоайето на зданието. Рондин и моят приятел все още бяха в апартамента й и досега не беше виждал човека, когото търсеше. Когато му показах фотографията на Таръс, той веднага го разпозна, запечата лицето му в паметта си и излезе обратно на улицата.

Позвъних горе по вътрешния телефон и им казах, че се качвам при тях, взех автоматичния асансьор и натиснах бутона за етажа на Рондин. Лени Байрнс първо ме провери през вратата, преди да я отвори, и смъкна 38-калибровия си пистолет със заглушител, когато влязох.

Първото нещо, което каза, бе:

— Талбът се обади на мис Кейн и й разказа за случилото се. Имаш страшен късмет.

— Надявам се той да заработи за Тедеско и Мур. Къде е Рондин?

— Рондин? О… мис Кейн. Облича се.

— Нещо да е станало?

— Не.

Подадох му снимката на Таръс да я изучи, след това я прибрах в джоба си.

— Ако разбере, че могат да го познаят по лице, ще се дегизира. Единственото нещо, което не може да промени, е гласът му — казах аз. — Свържи се с Върджил Адамс и провери дали нашите информатори не са съобщили нещо интересно. Плащаме десет хиляди за всяко ценно сведение и тези пари ще накарат много носове да се напъхат на най-любопитни места.

Дадох му приблизително описание на програмата си, уверих се, че няма да мърда никъде сам, ако открият Таръс, и когато отиде до телефона, аз тръгнах към вратата на спалнята и я отворих.

Тя ми се усмихна в огледалото със забавна малка усмивка, която означаваше много неща, след това се завъртя на столчето пред тоалетката и стана с протегнати към мен ръце. Нежната мелодика на лондонския й говор извираше дълбоко от гърдите й с такава възбуда, че изостряше до краен предел мъжките ми сетива. Светлината зад гърба й създаваше ореол около главата й и сякаш двайсет години бяха унищожени за един миг и тя беше по-възрастната си сестра, Рондин, която се бе опитала да ме убие, въпреки че ме обичаше. Трябваше да изтрия бързо този спомен, защото макар някакъв странен навик да ме караше да я наричам Рондин, тази любов бе истинска и честна, пълна със себеотдаване, което само такъв род любов можеше да породи.

Взех я в обятията си и докоснах влажните й устни, които се разтвориха леко с желанието да бъдат задоволени, след това я отдръпнах от себе си и я погледнах c истинска наслада. Забелязах, че червеният белег на гърлото й личеше дори и под грима и когато го докоснах, тя примига и прехапа устни.

— Добре ли си?

— Малко съм уморена, това е всичко. — Очите й потърсиха моите и тя произнесе внимателно: — Съобщиха ми за приема… Ще ми отговориш ли откровено на някои въпроси? — В гласа й се долавяха нотки на загриженост и аз се намръщих.

— Не ме насилвай, рожбо.

— Няма.

— В такъв случай питай.

— Носят се слухове, че опитът за покушение върху живота на Тейш Ел Абин може да е планиран от вашата организация. Тейш е впечатлен от твоите действия и е помолил да присъстваш на партито, уреждано в негова чест от правителството. Гледайки на тези неща отстрани и познавайки методите на Грейди, много хора са склонни да приемат подобно обяснение за удовлетворително.

Свалих ръцете си от раменете й и стиснах здраво устни.

— Вече са убити трима човека, сладур.

— Вярно е, и един от убийците е успял да избяга. Ти беше там. Хора като тях могат да бъдат пожертвани, ако резултатите си струват.

— Знаеш прекрасно, че не действаме по този начин.

— Искам само да чуя, че го казваш.

Кимнах и опитах да се отпусна. Не беше лесно.

— О’кей, казвам го. Аз открих нередностите в тази операция и ги отстраних. От моя страна всичко беше честно.

Тя забеляза какво се бе случило с мен и протегна ръка.

— Съжалявам, Тайгър. Трябваше да попитам. Това също е част от моята работа.

Напрежението изчезна от раменете ми и аз видях, че усмивката се връща отново на устните й.

— Няма нищо. Имах голям късмет. Все още ли трябва да ми висиш на опашката?

— Бих искала, но струва ли си?

— Едва ли можеш да направиш нещо, ако аз не го искам.

— Тогава ми кажи какво да правя.

— Поканена ли си на следващото парти?

— Разбира се, след като и ти ще бъдеш поканен.

— Добре, но не се залепвай за мен. Дръж се плътно до Вей Лока, особено когато разговаря с Тейш или Сарим Шей.

— Те не говорят помежду си на английски — каза тя.

— Не се тревожи за това. Аз ще имам грижата.

— И какво смяташ да предприемеш? Целунах я по върха на носа и казах:

— Казва ли мишката на котката какво ще прави? Ще те въведа в детайлите по-късно.

— Но…

— Стой на пръсти. Лени ще ми трябва, така че се обади на вашите служби да изпратят човек за охрана в случай че Таръс се опита отново да те нападне. Само не бъди сама, разбра ли?

Рондин кимна сериозно. Тя беше добре обучена и знаеше добре за какво говоря.

— Добре, мой Тигре. — Ръката й стисна пръстите ми. — Трябва ли да се тревожа за теб?

— Ако се тревожиш, значи си единствената. Кога е партито?

— Утре вечер в Стейси.

— Все още не съм получил покана.

— Ще я получиш — каза тя лукаво. — Вероятно ще ти я даде Вей Лока, когато се видите тази вечер.

— По дяволите! — удивих се аз. — Кой е четял по устни в онова помещение?

— Един от нашите хора от посолството, скрит зад завеса. — Тя ми се изплези и добави: — Именно това имах предвид, когато те попитах дали трябва да се тревожа за теб.

Вдигнах рамене, хванах я за брадичката и я погледнах в очите:

— Когато подобни неща се случват в рамките на служебните ми задължения…

— Проклети да са служебните ти задължения — прекъсна ме тя, като се смееше.

Целунах я още веднъж, изблъсках я внимателно към тоалетката да се дооблече и се върнах при Лени.

Беше завършил разговора си с Нюарк и Върджил Адамс трябваше да признае, че засега не разполагат с никаква информация за Малкълм Таръс. Момъкът се бе покрил добре и не даваше възможности за откриване на самоличността му. Бяха изпратени хора в рускоезичните части на града, в зданието на операта и три мюзикхола на Бродуей, търговските къщи, предлагащи специална храна, бяха предупредени и бе разпространен слух за цената на главата му. Ако въобще се покажеше, щеше да бъде заловен на място, но аз не възлагах много надежди на подобен изход. Аз самият нямаше да се хвана в такава мрежа и очаквах същото от Таръс.

Ърни Бентли все още бе в лабораторията си, когато му позвъних. Дадох му личния си код и той веднага разбра, че става дума за нещо изключително сериозно. Неговата полева работа не надхвърляше рамките на лабораторията му, но това беше неговият свят и той беше истински магьосник в него.

— До какво степен можеш да миниатюризираш един магнетофон? — попитах го аз.

— Колко малък ти трябва?

— Да се побира в дамска чантичка.

— По дяволите, Тайгър, точно в момента имам един такъв.

— Прати го веднага в хотела ми по специален човек. След това се свържи с Луис Уикхоф, които ръководи службата за наемане на работен персонал в Стейси, и му кажи да уреди приемането на Лени Байрнс като сервитьор за партито. Искам той да поеме охраната на апартаментите, които заемат Тейш и Сарим Шей.

— Не се занимавай с това, за тази цел използват специални агенти.

— Те са много немарливи като сервитьори.

— Е, в такъв случай може и да си прав.

— Ще се обадя на малкия Хари и ще го помоля да приготви някои от местните буламачи, с които се хранят в Селачин, и ще му кажа да научи Лени как да ги сервира. Те имат някакъв специален ритуал и агентите едва ли ще пожелаят да се разкрият с незнанието на подробностите. Един от тях може да отиде заедно с него в апартамента, но това не ме тревожи особено. Приготви и за него едно записващо устройство. Всичко, което запишем, ще бъде преведено след това от Хари, но направи всичко възможно Лени да се окаже там. Луис ще му осигури подходящи документи, а ти уреди въпроса с профсъюзния синдикат. Нека го ангажират със задна дата, да речем, преди една година. Не трябва да пропускаме и най-малката подробност, защото можем да се провалим.

— О’кей, не ме учи какво да правя.

— Това е просто едно любезно напомняне. Ти така си залепнал за микроскопа, че се опасявам, че вече си забравил как стоят нещата в реалния живот.

— Много лесно мога да си ги представя, особено когато ти се навърташ наоколо.

Затворих слушалката, набрах номера на Джак Брант, помолих го да повика Хари на телефона и му описах ситуацията. Знаеше какво искам от него и разбираше добре какво въздействие щеше да има това върху цялостния ход на нещата. Щеше да му отнеме малко време да се подготви и събере цялата необходима информация.

Преди да затворя телефона, той каза:

— Мистър Тайгър, сър… Мислех си за…

— За какво, рожбо?

— Когато напусках хотела… тъкмо се приближавах до асансьора и видях някакъв човек да чука на вратата ми и да натиска бравата. Не познавам никого, затова се чудя какво ли може да означава това. Изпращал ли сте някого при мен?

Почувствах отново ледени игли по гърба си.

— Как изглеждаше той?

— О, нищо особено. Обикновен човек в костюм. Опитах се да не издам страха в гласа си.

— Може би е сгрешил номера на стаята си. Ще се видим по-късно.

Лени ме наблюдаваше внимателно.

— Какво става, Тайгър? Обърнах се и си взех шапката.

— Погрижи се някой да остане с нея — кимнах към спалнята, — преди да напуснеш зданието. След това се обади на Ърни. Нали знаеш какво да правиш?

— Схванах общата ситуация, но какъв е проблемът?

— Когато излязох от Стейси, мисля, че бях проследен. По дяволите, какъв дръвник съм понякога!

Портиерът наду свирката си за такси и аз се качих в него, като казах на шофьора да ме откара колкото може по-бързо в Тафт. Той се понесе като бесен и заслужено заработи петте си долара. Влетях във фоайето, взех веднага асансьора за етажа на Лили Торней, проклинайки скоростта му на костенурка. Когато излязох в коридора, вратата зад мен се захлопна, затичах се към стаята на Лили, като едва заобикалях препятствията по пътя си. От телевизора й се разнасяха звуците на някаква комедийна програма и аз завъртях дръжката на вратата. Не беше затворена… поддаде леко и влязох бързо с моя 45-и, готов за стрелба, припомняйки си всеки детайл от обстановката, очаквайки всеки момент някой да ми се нахвърли и да получа куршум в корема, преди да съм изстрелял моя.

Опасенията ми бяха напразни. Освен Лили Торней и сенките на екрана на телевизора, в стаята нямаше никой.

Лили беше мъртва.

Найлоновият конец бе увит по същия начин, но тя нямаше късмет да се окаже в позиция, която да не й позволява да мърда, в каквато се бе озовала Рондин. Беше се проснала на пода с ръце и крака, извити зад гърба й, и примката на шията се бе впила дълбоко в кожата от яростните й опити да се освободи. Голотата й бе почти неприлична сега, лицето й бе станало на петна, красотата й на разкошна блондинка — отлетяла завинаги.

До нея лежеше бележка, затисната с нейната берета вместо преспапие. Съдържанието й бе просто: Подарък за подарък, Тайгър Мен.

Виновният бях аз. Аз й причиних това. Не трябваше да се правя на голям умник. Можех да я пусна да си върви и сега щеше да бъде жива. Тя ми предаде сигнала Skyline на Теди и беше умряла заради това.

Е, добре. Нямаше да бъде самотна в смъртта си. Скоро щеше да си има компания.

Взех бележката, запалих я и разтрих с ток пепелта по килима. Когато излязох от стаята, изтрих с кърпичка дръжката на вратата, тръгнах пеша надолу по стълбището и два етажа по-долу взех асансьора, стигнах на партера и излязох на улицата. Съзнателно давах възможност да ме проследят, надявайки се, че Таръс ще се изкуши да го направи и с това ще допусне последната си грешка в живота. Използвах всички достъпни средства, за да открия преследвача, но след два квартала се убедих, че всичко е напразно. Усещането за преследване абсолютно отсъстваше. Ако той беше зад мен, щях да го зная.

Малкълм Таръс си губеше времето. Той имаше други планове и аз щях да се появя, когато той се приготвеше да ги осъществи. От Бродуей се обадих на Чарли Корбинет и му съобщих къде да намери Лили. След като бе свързана с цялата тази история, те трябваше да направят всичко възможно, за да потулят случая, докато видя сметката на Таръс, но след това щях да си имам доста неприятни разговори. Можех да си осигуря алиби, след като установяха точния час на смъртта й, но точно сега нямах излишно време за губене. Чарли каза, че ще направи каквото може, но ме предупреди да не очаквам чудеса.

Това беше повече от достатъчно. Времето летеше бързо и аз летях заедно с него. Върнах се обратно в хотела, взех един душ и се преоблякох. Казах на администратора да приема всички пратки, адресирани до мен, и да ги прибира на сигурно място и тръгнах бавно към Стейси.

Очакваха ме на рецепцията, когато попитах за Вей Лока, — още двама от ония младоци с печата на вашингтонските агенции на лицата си. Усмихваха се широко, с изключение на очите им, в които можех да видя следите от специалното им обучение и заповедите, на които се подчиняваха. В тях се четеше и малко объркване, защото и те ме познаваха и не можеха да си представят по какъв начин съм се оказал замесен в играта.

Формално за тях аз бях човек, който е поканен лично, желаеха да се убедят, че и аз се придържам към същата версия, и бяха щастливи да ми покажат пътя към апартамента на Вей Лока. На всяка врата и изход дежуреха по още двама като тях, а няколко други бяха разположени на стратегически места, откъдето можеха да наблюдават всичко.

В асансьора не разговаряха и аз не им предложих нищо друго освен многозначителна усмивка, предназначена да ги раздразни малко. Когато стигнахме до нужния етаж, този от лявата ми страна натисна звънеца и почака камериерката да отвори вратата, след което каза:

— Мистър Мен има среща с мис Лока. Забелязах погледа, който камериерката ми хвърли, и се убедих, че основната й професия е различна от това да почиства хотелските стаи. Полицията си бе осигурила мястото навреме.

— Тя го очаква — каза тя. — Моля, влезте.

Помахах за сбогом на момчетата от агенцията, подадох на камериерката шапката си и учтиво й благодарих. С жест на явно отвращение тя я захвърли на масата и ме поведе.

Не бяха си спестили никакви разходи, за да направят престоя на Тейш Ел Абин приятен. Луксът на обстановката съперничеше с разкоша на кралски дворец във всеки детайл, включително и личния бар в стаята, който малко се отличаваше от множеството питейни салони в града. Камериерката посочи с ръка към него и ми предложи да се самообслужа с тон, който една истинска камериерка никога нямаше да си позволи да използва.

Преди да успея да си смеся коктейла, един студен глас от другия край на стаята каза:

— Може да направиш и един за мен, Тайгър. Нещо освежително. — Вей Лока стоеше в рамката на вратата и ми се усмихваше. Всичко, което успях да помисля в този момент, бе, че тя нямаше да играе на Бродуей, защото не умееше да превключва от една роля на друга. Талантът й стигаше за семейни представления, но и това не беше малко. Тя махна с ръка към камериерката, като й даде да разбере, че е свободна.

— Можете да се оттеглите сега.

— Но, мадам…

Вей Лока я погледна сякаш въобще не съществуваше, но в гласа й зазвучаха заповедни нотки, специално запазени за непослушни прислужници.

— Казах, че можете да се оттеглите — повтори тя. Този път аз я изпроводих до вратата.

— Наистина постъпете така — посъветвах я аз и когато тя ме зазяпа учудено, продължих: — И предайте моите почитания на лейтенанта — след което треснах вратата зад гърба й.

Направих си един лек хайбол и нещо завъртяно в една висока чаша за Вей, като започнах да разбърквам леда. Чух я да се провиква:

— Донеси я тук, ако обичаш.

На стената имаше огромно огледало и тя бе застанала пред него, обръщайки се на едната и на другата страна, за да може да се разгледа по-добре, правейки пируети като момиченце, което смята, че е само. Брилянтната белота на домашния й халат контрастираше с тъмния тен на кожата й, косата й се стелеше като черен облак по раменете й. Лампите от двете страни на огледалото очертаваха силуета й през прозрачната тъкан, така че можех да я видя цялата, едно дразнещо видение в съблазнителна поза. За да я накарам да престане да ме изтезава, протегнах чашата с коктейла и я оставих в ръката й, вдигнах моята и казах:

— Много мило.

Веждите й полетяха като крила на птица, източният й профил изразяваше присмехулна изненада.

— И това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Тигрите не говорят много.

— А — усмихна се тя, — значи си чувал историята.

Надигнах чашата с хайбола и не отговорих нищо.

Тя се доближи на една крачка и в ъгълчетата на очите й пробяга учуден поглед.

— Тогава какво правят тигрите? — продължи тя. Предизвикателството бе толкова ясно изразено, че не можех да го оставя без отговор. Ухилих й се над върха на чашата си и преди да може да помръдне, хванах деколтето на това ефирно нещо, което тя използваше вместо дреха, и с рязко движение го разкъсах. С мека въздишка халатът се свлече на пода.

Вей Лока бе от онези жени, които никога не можеха да бъдат наречени голи. Тя бе без дрехи, прекрасна, провокационно гола с гордостта на високо повдигнатите гърди, които преминаваха рязко в стегнат стомах, бедрата й се извиваха омагьосващо с почти професионални еротични движения. Беше мургава, черната й коса подчертаваше още по-силно приглушената копринена белота на кожата й, която сякаш започна да се вълнува в нежни и плавни движения на мускулите, извиращи от раменете й и стичащи се концентрично към центъра на стомаха й.

Точно там се намираше един кървавочервен рубин, който блестеше хипнотически като зло око на обещанието и желанието, което сякаш живееше свой собствен живот.

— Каза, че и аз съм тигър. Аз съм котка.

Не можех да сваля поглед от нея.

— В семейството на котките — казах аз — женските никога не дават. Мъжките винаги вземат. Когато са готови.

Тя ми се усмихна нахално, явно изпитвайки огромно удоволствие от това, което ставаше, протегна се сякаш се опитваше да одраска тавана с нокти и каза:

— Ти си Тигър.

Но играта бе приключена. Вече бях на половината път от вратата и се насочвах към бара.

Разбрах, че тя бе планирала цялото това представление, когато се появи отново, точно преди да завърша поредното си питие, в блестяща зелена вечерна рокля, която подчертаваше формите на тялото й, а на рамото й лениво почиваше кожата на една невестулка.

Когато си взе питието, приготвено от мен, аз докоснах с пръст единствения диамант, прикрепен на роклята й.

— Трябва да призная, че рубинът ми направи по-силно впечатление. — Ухилих й се в очите. — Как го крепеше там?

— Да предположим, че ще разбереш по-късно.

— Ти си сгодена, Вей. Убийства са ставали и за по-дребни неща.

Тя повдигна гордо глава и се съгласи с рязко кимване.

— Може би, но в дадения случай е налице определена култура в поведението на жените, която е различна от вашата и не робува на същите нагласи.

— И ти смяташ, че лекото поведение ще ти бъде позволено?

— Точно така.

— Тейш Ел Абин може да има различно мнение по въпроса.

Очите й се разшириха за един кратък миг и в тях можеше да се прочете една странна смесица от яростни чувства, мисли, спомени и надежди.

— Страхуваме се, че няма да е така. Тейш също има някои… стари навици. — Тя преполови питието си и сложи чашата на бара. — Но ако искаш, можеш да го попиташ. Ще се срещнем след няколко минути.

— Мислех, че…

— Такова е неговото желание. Той ме помоли да се види с теб. Сега са в апартамента му и ни очакват.

— Кои са тези „те“?

— Представителите на вашето правителство. Плъзнах чашата си към нейната.

— Това обещава да бъде интересно. Да тръгваме тогава.

Тя ме взе подръка и ми протегна един ключ. Обърнах длан нагоре и го поех.

— За по-късно — каза тя.

Пред вратата на асансьора стоеше на пост един униформен полицай, а други двама се бяха разположили пред апартамента на шейха. Ченгето, което ни въведе, носеше цивилни дрехи, а момъкът, който се бе изправил мълчаливо зад него, беше още едно от кучетата, които Вашингтон бе изпратил за охрана. Той ми кимна с глава в знак, че ме е познал, и ни пусна да минем. Действаха много просто, като че ли бяха част от персонала на хотела, наети да прислужват и за нищо друго.

По всичко личеше, че това бе специален апартамент, пазен за президенти и крале. Обстановката бе още по-приказна от тази в покоите на Вей, прислугата — декорирана като за френския двор, а тихите разговори, които се водеха наоколо, създаваха впечатлението за погребение. В салона имаше около двайсет души, тъмносините и черните костюми, идентифициращи гостите, се смесваха с белите униформи на сервитьорите, които изглеждаха малко тромави в усилията си да изглеждат истински. За първи път работеха „на хладно“, тъй като плътно прилепналите жакети не им позволяваха да носят револверите си, които се бяха превърнали в същностна част от природата им.

В един от ъглите, разположен удобно в едно дълбоко кресло зад бюрото, Тейш Ел Абин бе захапал дълго цигаре, в което нямаше нищо. До него стоеше Сарим Шей, зает в сериозен разговор с Хаскел от държавния департамент.

Спрях да вземе едно питие от подноса и получих любопитен поглед от момчето, което го носеше. В същото време Вей се приближи с усмивка до Тейш и го поздрави, като получи в отговор едно бащинско кимване. Тя го целуна страстно, каза нещо, което накара Сарим Шей да избухне в смях, и се здрависа със светилата, които го бяха заобиколили.

Тогава Тейш попита нещо и Вей Лока се обърна, като ме посочи с ръка. Старият човек погледна към мен, махна ми за поздрав и единият му пръст се сви, което можеше да означава само, че иска да се приближа.

Можех да доловя смяната на тона на разговорите в салона. Тихото бръмчене сякаш нарасна нарочно и макар никой да не гледаше откровено, всички наблюдаваха какво става с крайчеца на очите си. Очите на Хаскел издаваха овладялата го злоба и когато ни представиха, ръкостискането му бе повече от формално. Работата бе там, че се бяхме срещали и преди. Една нощ го бях изритал отзад и той не можеше да го забрави.

Тейш ме погледна и след като въздъхна, каза:

— Мистър Мен, бих искал да поговорим. Насаме, разбира се.

Беше достатъчно само слабо движение на очите. Кралят бе казал тежката си дума. Вей Лока и Сарим Шей се отдалечиха, а Хаскел, както и останалите, се извиниха и отидоха да си вземат по едно питие.

Може би старото момче искаше да се опита да ме научи на някои обноски. Не знаех дали е така, а и не давах пет пари за това. В края на краищата той беше в моята страна, а тук аз бях крал, а той — един обикновен турист, и ако смяташе, че ще целуна задника му, беше на грешен път.

Почувствах се достатъчно добре, за да го халосам с едно:

— Как го даваш, братче?

Той се облегна назад напълно озадачен.

— Моля…

— Това е американски израз за „Как върви?“.

Той все още не можеше да включи, след това се замисли за момент и се засмя.

— Много изразително. Не е много… разбрано, но изразително.

— Внимавайте с нас, проклетите янки — казах аз. Взех една чаша скапано мартини и се огледах из стаята.

Все още ни наблюдаваха.

— Разузнах някои неща за вас, мистър Мен — каза Тейш.

— О, така ли?

— Вие имате доста внушителен пакет акции в АмПет Корпорейшън.

Сега трябваше да изиграя ролята на изпълнителен директор, който е твърде зает, за да говори с някакви си дребни крале.

— Това е една от страничните ми дейности.

— Какво ще кажете, ако престанем да разиграваме сцени?

Придърпах един стол и седнах до него, като се чудех какви ли глупости са му наговорили за мен.

— Съгласен съм — казах аз, без да го гледам.

— АмПет Корпорейшън бе първата компания, която разкри възможностите на моята страна. Идването ви там бе едно доста рисковано начинание.

Реших да го спра навреме.

— В такъв случай знаете, че не можете да действате без нас. Ние сме единствените, които разполагат с подходяща технология за извличане на вашия нефт.

— Вярно е. Но не това ме интересува в дадения случай. — Той повика един сервитьор, взе си пълна чаша с джинджифилов ейл от подноса и не каза нищо, докато момчето не се отдалечи.

— Вие сте неизвестният фактор.

— Не и ако наистина сте ни проучили, както казахте.

— Говоря не за компанията, а лично за вас. Предпочитам да се осланям на… как го казвате?

— Първите впечатления.

— А, да, точно така. Известно ви е, че между нашите две страни в момента цари известно напрежение.

Исках да му кажа, че в сравнение с нас неговата страна изглеждаше като досадна конска муха, като камилска тор, която можеше да служи само за една цел, но заради Теди и заради хазарта на международната политика му позволих да си запази илюзиите. Само кимнах и отпих от питието си, като надянах на физиономията си израз на пълно безразличие.

Тейш се засмя широко.

— В такъв случай може би ще ви бъде интересно да узнаете, че вашето правителство и аз стигнахме до определени съглашения. Разбира се, има някои обезщетения, върху които трябва да се помисли, но аз предпочитам именно САЩ да осъществяват контрола върху този проект. Доволен ли сте?

— До известна степен — казах аз откровено.

— Добре казано, мистър Мен. — Тейш се засмя, забавлявайки се с примамката, която се готвеше да ми подхвърли. — Освен това поставих условието именно АмПет Корпорейшън да се заеме с разработването на нефтените находища.

— По този начин едва ли ще се сдобиете с много приятели тук — казах аз.

— Подобно на вас, мистър Мен, аз не съм дошъл тук, за да печеля приятели. Предполагам, че имате достатъчно много… да кажем, врагове… тук, в тази стая, хора, които не са доволни от моето решение. За нещастие те не са в състояние да възразяват. Сега, докато довършим подготовката на документите, бих ви помолил да придружите бъдещата ми невеста в една обиколка из града и да се погрижите добре да се забавлява.

Сложих чашата си на масата и повиках сервитьора, който се завтече с подноса в ръка. Както и Тейш, аз почаках, докато той се отдалечи на достатъчно разстояние, и тогава казах:

— Няма ли да предпочетете вашия съветник? Той говори езика…

Тейш повдигна ръка и поклати глава.

— Трябва ми тук, за да ми помага в уговарянето на подробностите по нашата съвместна дейност. Сарим е дясната ми ръка. Без него, мистър Мен, аз съм загубен. Именно той е този, който познава западните методи и обичаи, както и особеностите на хората извън малката ни страна. Залагам на неговата помощ по вътрешно убеждение и трябва да се облегна на него.

Забелязах, че от другия край на помещението Вей Лока ни гледа с явно любопитство.

— Ще направя всичко възможно, за да прекара добре времето, Тейш.

Той седна напред и се облегна на масата, очите му бяха пронизващи и блестящи.

— Да, трябва да го направите. Тя ще бъде моя съпруга и аз имам намерение да й доставя всички удоволствия, които може да изпита една жена. Аз съм водач на много хора и ние трябва да имаме синове. Те трябва да бъдат способни синове, достойни да станат крале на една малка, но горда нация. Никой няма право да влияе или осъжда избора ми на съпруга. Могат само да ме обвиняват в това, че нямам синове, които да ги поведат. Достатъчно ясно ли се изразявам, мистър Мен?

За първи път виждах краля на Селачин в ореола на едно патетично чувство, което го превръщаше в истински крал. Разбирах неговите желания и неговите страхове, комедията и трагедията на това да си крал, без значение малък или голям.

— Ясно и определено — казах аз.

През цялото време се чувствах като жребец на оглед.