Търговци на смърт

Глава 3

Бяха ми необходими само петнайсет минути да се освободя от опашката, която очаквах. Очевидно таксиметровият шофьор имаше опит в тези неща и не стана нужда да му давам напътствия. Когато ме остави пред една от станциите на метрото, му връчих цяла петарка за положените усилия, взех влака за долната част на града, където се намираше лабораторията на Ърни Бентли, и излязох на улицата.

Гледано отвън, мястото приличаше на всяко друго помещение, наето от малко независимо предприятие. Рекламните щитове и табелите, окачени по всевъзможни места, придаваха законен вид на бизнеса. Но след като оставеше зад себе си слабо осветеното фоайе, човек добиваше съвсем различно впечатление. Помещението представляваше комбинация от лаборатория, кабина за проявяване на филми и офис със странни играчки в различен етап от конструирането си, сякаш разхвърляни наоколо от непослушно дете. Д-р Франкенщайн можеше да завиди на такава обстановка.

Джак Брант и неговият екип все още не бяха пристигнали, но Ърни вече бе приготвил костюмите — автентични, разноцветни и в най-различни размери. Контролният център в Нюарк му бе предал съобщение, че Пит Мур е проникнал успешно в областта, граничеща със Селачин, но за съжаление не можеха да предоставят никаква по-нататъшна информация за това как се развиваше мисията му. По своя собствена инициатива той бе разследвал и събрал цялата възможна информация за ситуацията там, главното в която бе необходимостта от появата на наследник от мъжки пол за трона на Тейш Ел Абин. Двете му предишни жени бяха починали в ранна възраст, без да му осигурят потомство, като вината за това бе стоварена по един типичен за местния манталитет начин върху тях, а не върху възможната импотентност на техния съпруг. Трудно можеше да се каже как Вей Лока щеше да се справи с местните брачни обичаи, но за едно умно момиче като нея едва ли щеше да бъде трудно да дари съпруга си с мъжка рожба независимо от неговата потентност или импотентност. Този въпрос заслужаваше особено внимание.

Звънецът от входната врата на Ърни издрънча и той отиде да отвори на Джак и момчетата. Представих Джак, а той, от своя страна, се зае с представянето на останалите. Тримата, които го придружаваха, бяха набити, мургави мъже, с лица, от които усмивката не слизаше, и от начина, по който ме гледаха, разбрах, че Джак им бе наговорил куп приказки за мен и вероятно бе поукрасил някои от детайлите на съвместните ни приключения. Той пренебрегна собствените им имена, които очевидно бяха толкова дълги и завързани, че едва ли можеха да бъдат произнесени, и ги представи като Том, Дик и Хари. Вместо да се възпротивят на това, момчетата сякаш се зарадваха на внезапната си американизация. И тримата говореха доста сносно английски, с едва доловим акцент, но веднага преминаваха на родния си език, когато трябваше да обсъдят нещо помежду си.

— Каква е програмата, Тайгър? — попита Джак.

— Ще трябва да посрещнем кораба — казах аз. — Ще наредим така нещата, че момчетата ти да бъдат веднага забелязани от Тейш, и мога да се обзаложа, че той с удоволствие ще пренебрегне всякакви официални условности и ще ни покани, за да има възможност да побъбри със земляците си.

— Виж какво, тези момчета нямат паспорти. Вече ти казах, че са проникнали контрабандно в страната.

— Това е Ню Йорк, старче. Ако някой го е нарекъл вавилонско стълпотворение, значи е имал основание за това. Тук има толкова хора, увити в чаршаф, че сигурно изглеждат повече от хората в смокинги. Ако стане напечено, ще зарежем всичко и ще офейкаме. Под наметалата си ще носят нормални облекла в случай че се наложи да се смесят с тълпата по възможно най-бързия начин. Аз само ще наблюдавам, но ще бъда в групата. Засега ще трябва да играя ролята на глухоням. Ърни ще ме дегизира като арабин, а едни слънчеви очила ще скрият цвета на очите ми. Освен това искам да се запозная добре с тези тримата на кораба.

— Имаш ли някаква основателна причина?

— Да, и то доста голяма. Искам да разбера всичко за начина, по който се държат. Искам да знам какво става в техните глави. Искам да усетя ръцете им и да видя как се движат очите им. Искам да си спомнят за мен следващия път, когато се срещнем.

— Ти ще се открояваш много сред момчетата ми, Тайгър. С цяла глава си по-висок от тях и значително по-широк в раменете.

— Виждал съм големи момчета и там.

— Разбира се, евнусите.

— Добре, тогава ще мина за евнух. Трябва да разиграем сцената перфектно, не искам провали.

— Няма да се стигне до провал.

— Добре. Тогава напиши сценарий. Момчетата трябва да приветстват Тейш с цялата помпозност, на която са способни. Трябва да го направят толкова добре, че да дадат възможност на шейха да ги покани на лична аудиенция.

— Хайде, Тайгър, тези момчета не са нищо друго освен селяни за него. В неговите очи те са просто презрени кучета.

— Не забравяй, че се намираме в Съединените щати, където няма привилегии. Той ще има възможност да се покаже добър в очите на обществеността и ако в главата си има поне малко мозък, ще постъпи както ние искаме. Виждал съм подобни неща и преди. Ако се провалим тук, ще трябва да измислим нещо друго, но нека първо използваме това, което имаме налице. Кажи на момчетата си, че ако планът сработи и стигнем до задоволителни резултати, аз ще направя всичко възможно да легализирам пребиваването им тук.

Джак се ухили и предаде обещанието ми. Техните усмивки станаха още по-широки и Джак ми съобщи:

— Те са готови да умрат за теб, ако пожелаеш.

— Не искам това. Трябва просто да говорят. О’кей, преоблечи ги в националните им носии и ги въведи в обстановката. Тейш пристига на Куин в девет и половина сутринта. Ще се срещнем тук в осем, ще проверим дали всичко е наред и след това ще тръгнем заедно.

— Добре. Нещата се подреждат. Искаш ли да те прикривам?

— Не. Никакви оръжия. Ако се провалим, искам всички да бъдат чисти. Ти също.

— Добре, приятел, но помни, че сам си помолил за това.

— Това е единственият начин да постигнем нещо.

В шест часа позвъних на Рондин. Оставих телефона да звъни десетина пъти, преди да пусна слушалката, след това се опитах да я намеря в офиса й в ООН. След няколко минути умореният глас на една чистачка ми каза, че всички били напуснали зданието преди повече от час и че до сутринта в офиса няма да има никого.

По някаква необяснима причина се чувствах напрегнат, малките пръстчета на съмнението се прокрадваха по извивката на гръбначния ми стълб. Усещах как мускулите се стягаха под сакото ми — беше едно старо чувство, което отдавна се бях научил да не пренебрегвам. Извадих малкия си бележник, намерих телефонния номер на Талбът, взех една монета от рестото си и я пуснах в слота.

Талбът беше британски агент за дребни поръчки в ООН, винаги на разположение, както и Рондин, човек достатъчно независим финансово, за да може да поддържа любимото си хоби. Беше имал работа и преди с мен и притежаваше достатъчно здрав разум, за да разбере кога картите не бяха добри. Обади се на второто позвъняване с типичния си оксфордски акцент:

— Тук е Талбът.

— На телефона е Тайгър Мен. Беше ли на работа днес?

— Бях, разбира се. Какво имаш предвид?

— Видя ли Рондин да излиза?

— Пихме заедно кафе точно преди да излезе. Прекарал си нашия човек съвършено. Изпуснал те е след четири квартала. Но отново ще те пипнем. Не би ми се искало да постъпваш повече така. Не изглеждаме много добре в очите на шефовете.

— Ще видя какво мога да направя. Слушай, къде отиде тя?

— Върна се в апартамента си, старче. Имаше да върши куп неща за утре и реши да поработи вкъщи. Знаеш на какво е способна.

— Да, и това не ми харесва. Няма я в апартамента й.

— Трябва да е там. Поканих я на вечеря, но тя отказа. Твърдеше, че се връща направо вкъщи. — Той спря за миг, след това гласът му се промени. — Какво е станало? — попита той меко, почти без акцент. Изведнъж се бе превърнал целият в слух.

— Не знам. Прескочи до зданието на ООН. Провери такситата и се свържи с всеки, който я е виждал да напуска. Аз ще отида да видя апартамента й.

— Дадено! — каза той и затвори слушалката.

Взех едно такси на ъгъла, дадох на шофьора адреса на Рондин и седнах на ръба на седалката, като едва изтърпях да стигнем зданието, в което живееше. Хвърлих му един долар през седалката, изхвърчах навън и се затичах към зданието.

Беше едно от онези места, които задължително имаха на входната врата огромен портиер, който не обичаше да го насилват. Вдигна ръка, за да ме спре, но като видя физиономията ми, се отказа.

— Рон… Едит Кейн — казах аз — прибирала ли се е?

— Мис Кейн се върна преди малко, сър.

Нямах време за губене. Сграбчих го за рамото и го завъртях на сто и осемдесет градуса.

— Тръгвай с мен.

За миг си помислих, че ще ми окаже съпротива. Жилите на врата му бяха изпъкнали и той се опита да ме дари с усмивка, с която обикновено плашеше съперниците си на ринга. Счупеният нос и дебелите му уши подчертаваха заплахата в усмивката. След това очите му се присвиха, той кимна отсечено и се затича след мен.

Асансьорът сякаш се влачеше цяла вечност до етажа на Рондин и аз издърпах вратата още докато беше наполовина отворена, стигнах бързо до вратата й и натиснах звънеца. Почуках няколко пъти, отново натиснах звънеца, но не последва никакъв отговор.

— Какъв е проблемът, приятел? — попита портиерът.

Измъкнах моя 45-и, свалих предпазителя и го насочих към ключалката, без да му отговарям. Изстрелът откърти металическата брава и остави зееща дупка в дървото. Изритах вратата и тя се отвори докрай. Влязох с готов за стрелба пистолет в ръка и я видях да лежи на пода. Махнах му с пистолета и посочих към спалнята. Той разбра без думи какво имам предвид и започна да претърсва стаите.

Тя беше жива, но само още пет минути и щеше да бъде мъртва. Тънкият найлонов конец, стягащ ръцете и краката й отзад, образуваше примка около шията й и с всяко движение се впиваше все по-дълбоко в кожата. Лицето й бе станало моравочервено, дишаше на пресекулки, борейки се за живота си.

Издърпах портиера встрани, преди да може да я докосне. Всяко излишно движение можеше да се окаже последно, дори опитите ми да развържа кордата. За щастие Рондин се бе свила така, че краката й бяха притиснати назад към креслото и нямаше възможност да се движи. Издърпах краката й назад, за да намаля напрежението на примката, измъкнах джобното си ножче, промуших го под найлоновия конец отзад на врата й и го отрязах.

Тя започна да си поема дъх с дълбоки, непроизволни хълцания, които отекваха като стенания в стаята. Освободих я от останалата корда, вдигнах я на ръце и я положих на кушетката.

— Намокри една кърпа — казах аз. — Донеси също и чаша вода.

— Виж какво, може би е по-добре да повикаме полицията.

— По дяволите, прави каквото ти казвам.

Той преглътна, лицето му все още беше бледо.

— Разбира се, приятел.

Прокарах пръсти през косата й и освободих лицето й от нея.

— Рондин…

Очите й бавно се отвориха.

— Не говори. Сега вече си добре.

Тя се усмихна слабо, но очите й ми казаха всичко. Когато портиерът се върна, започнах да трия лицето й с мократа кърпа, докато дишането й не се нормализира и тя се отпусна. Дадох й да си пийне от чашата.

— Благодаря ти — промълви тя. — Сега наистина съм по-добре.

— Трябва да повикаме ченгетата, приятел — повтори голямото момче. — Това нещо…

Обърнах се и го изгледах твърдо. Сакото ми се отвори достатъчно, за да види ръкохватката на моя 45-и.

— А аз на какъв ти приличам? — попитах го аз и той ми се захили тъпо, сякаш току-що си бе изпуснал кораба.

— Извинявай… Бавно загрявам. Отначало си помислих, че не си ченге. Но не си от нашия полицейски участък, нали?

— От центъра съм. Сега искам няколко бързи отговора. Колко човека са влизали и излизали през последния половин час?

Той повдигна рамене, сбърчи замислено вежди и каза:

— Без да смятаме тези, които живеят тук, около двайсетина.

— Виждал ли си ги преди?

— Някои от тях. Не ги познавам по име, но са били тук и преди.

— Можеш ли да ги разпознаеш?

— Тези с големите бакшиши — да. Някои ми дават цял долар, за да им отворя проклетата врата на таксито. Тях ги познавам.

— Започвай да си освежаваш паметта тогава. Мисли за онези, които не са ти давали бакшиш. — Погледнах към Рондин. Обърканият израз на лицето й бе изчезнал вече и сега то просто бе бледо, а устните й пресъхнали.

— Можеш ли да говориш, или не трябва да те питам нищо?

— Мога… да говоря, Тайгър.

— О’кей. Започвай бавно и внимателно. Какво се случи?

Тя посочи към чашата с вода и аз й дадох да пийне още една глътка. Тя я пое благодарно и се облегна назад със затворени очи.

— Към… шест без двайсет… звънецът зазвъня.

— От входа, или оттук?

— От тази врата.

— Трябва да се е вмъкнал след някого от останалите — обади се портиерът. — Входната врата се отваря автоматично при позвъняване. По това време бях навън на тротоара.

— Продължавай, кукло.

— Отговорих му. Попита ме дали… съм Едит Кейн и каза, че имал да ми предаде бележка от офиса.

— Покани ли го да влезе?

Рондин кимна.

— Имаше дипломатическо куфарче. Отвори го… но това, което измъкна, беше кош.

— Какво? — попита ме портиерът.

— Британски термин за полицейска палка.

— А-а-а!

— Той просто ме удари — продължи тя. — Когато се върнах в съзнание, ме бе вързал.

— Какво искаше?

Тя се намръщи, очите й затърсиха моите.

— Нищо… що се отнася до мен. Изглеждаше дори… доста мил. В него нямаше нищо особено. Приличаше на… бизнесмен. Би могъл да кажеш, че е средният тип бизнесмен… с изключение на прическата: косата му бе вчесана назад точно така, както се вчесват чужденците. Достатъчно различно, за да не изглеждат като… американци.

— Знам какво имаш предвид.

— След това… гласът му — каза тя.

— Какво му имаше на гласа му?

— Някак си беше странен. Сякаш му бе трудно да говори. Не че беше пресипнал… насилваше се.

Усетих как ледът започна да се спуска от раменете към пръстите ми. И така, Малкълм Таръс бе намерил слабото ми място. Информацията му беше прецизна, източниците — достоверни. Смъртта на Рондин трябваше да бъде неговият малък подарък за куршума във врата, който му подарих. Но той беше сгрешил. Неговият подарък не беше приет, така че сигурно щеше да опита още веднъж. Наслаждаваше се на задачата си и дори когато научеше, че тя все още е жива, пак щеше да се наслаждава, защото знаеше, че ще бъда под напрежение и нямаше да мога да участвам пълнокръвно в играта, защото ще трябва едновременно да й осигурявам защита, както и на самия себе си и нашия проект. По такъв начин той щеше да осуети действията ни. Знаеше прекрасно, че ако тя беше умряла, щях да зарежа собствената си работа и да тръгна да го търся, а човек, който е излязъл от нерви, е мъртъв, преди да е започнал. Но той бе свалил картите си преждевременно. Надяваше се, че историята ще изплува и много очи щяха да наблюдават играта, защото искаше да го наблюдават как се хили, докато необезпокояван снове из къщата ми. Беше забравил само едно, а именно, че най-добре се смее този, който се смее последен.

— Успокой се, момичето ми — казах аз. — Стига вече приказки.

Тя поклати глава и ме изгледа внимателно.

— Знаеш ли… кой е бил?

— Да.

— Какво възнамеряваш…?

— Ще се погрижа сам за това.

Станах, отидох до телефона и набрах номера на Келвин. Слушалката вдигна Лени Байрнс, дадох му адреса си и го помолих да дойде колкото може по-бързо.

Едрият портиер ме наблюдаваше внимателно и попиваше всичко. Отведох го настрана и го попитах:

— Някой с деформиран глас да е говорил с теб? Той повдигна раменете си, след това поклати глава.

— Не.

— Да си виждал някого с дипломатическо куфарче? Строен, слаб… среден тип.

— Може би шестима или осмина. Доста хора влизат тук просто така. — Той спря за момент, намръщи се и добави: — Като си помисля за това, всъщност тези с дипломатическите куфарчета са идвали доста често и преди. Изглежда, че имат клиенти в зданието или нещо от този сорт. Само един от тях не съм го виждал преди. Да, спомням си го добре, защото гледаше номерата на сградите, сякаш търсеше нещо определено. Имаше розов белег на врата с размер на десетцентова монета. Влезе точно след Уилърови. Те излизаха от едно такси и той се залепи за тях.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш още веднъж?

— Разбира се, че ще го позная.

— Добре тогава, ще ти дам някои указания, но трябва да ги изпълняваш точно, разбираш ли?

Той кимна и се ухили.

— Разбирам ти намека.

— Ако се появи отново тук, ще трябва да го задържиш много хладнокръвно. По възможно най-твърдия начин. Направи го така, че останалите да не видят нищо. Във фоайето или в асансьора. Този тип е въоръжен и изключително опасен, така че внимавай.

— Имал съм работа и преди с подобни мъжаги.

— Не си опитвай късмета върху този. Задачата надхвърля пълномощията на градската полиция. Ако ти избяга или не си в състояние да го удържиш, обади се в полицейския участък и вдигни тревога, защото случаят може да има много неприятни последици.

— Разбрано.

Извадих химикалката си и му записах телефонния номер на Чарли Корбинет и на Службата за безопасност, като добавих и моя накрая.

— Това са хора на федералните служби. Ако се наложи, ще ти се притекат веднага на помощ. Моят номер е най-отдолу. Може би няма да можеш да ме откриеш, но все пак опитай. Аз съм натоварен с тази задача и ще се занимавам само с нея… повтарям ти още веднъж, при всеки извънреден случай се свързваш с полицията или с някой от тези телефони.

Той взе бележката, прочете внимателно числата и я сложи в джоба си.

— Мога ли да те попитам нещо, приятел?

— Карай.

— Кой си ти?

— Казвам се Тайгър Мен. Името едва ли означава нещо за теб.

Той ме изгледа през присвитите си очи, след това се ухили бавно.

— Така си мислиш. — Усмивката стана по-широка. — Всъщност ти не си истинско ченге.

— О!

— Помниш ли Макси Макол?

— Разбира се. Все още ли е на ринга?

— Не. Сега е собственик на една боксова зала. Двамата бяхме заедно в армията. Доста пъти ми е разказвал за теб. По дяволите, смятах, че си измисля.

— Вероятно го е правел.

Момъкът хвърли поглед към Рондин, която все още лежеше на кушетката.

— Сега вече му вярвам. Мисля, че всичко, което ми е казал, е вярно.

— Запази мнението си за себе си — казах аз.

— Отдавна съм се научил да си затварям устата, Тайгър. По-добре е да сляза долу.

На Лени му бяха нужни петнайсет минути, за да стигне дотук. Имах време да се свържа с Чарли Корбинет, да му опиша ситуацията и да му кажа да предупреди Службата за безопасност и ЦРУ, че Малкълм Таръс се е появил на сцената, но да запази в тайна източника си на информация. Това не му хареса много, но все пак се съгласи.

Лени схвана бързо картината, доволен, че може да помогне с нещо, макар главното действие да бе минало, и кимна при указанията ми да остане с Рондин, докато тя е тук. Трябваше да я ескортира до работата й и обратно, да бъде на разположение пред зданието на ООН, макар възможността тя да стане обект на второ покушение да не беше много голяма.

Отидох при нея и взех ръката й.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. Трябва ли… да си тръгнеш?

— Ще се върна. — Стиснах нежно пръстите й. — Съжалявам, че се оказа замесена в това, рожбо.

Тя ми се усмихна, очите й се събуждаха за живот.

— Разбирам.

— Все още не разбираш, но нека се опитам да ти обясня. Ти си получила основното си обучение в британското разузнаване. Казано ти е било да очакваш подобни неща. Виждала си ги да се случват преди и сега те отново се случват. Това, което става сега, предполага съвместното действие на службите за сигурност на нашите две страни. Световният мир може би зависи от резултата на тази операция. Трябва много да внимаваш. Имаш право да носиш оръжие, ако се наложи, и аз искам да държиш пистолета си винаги под ръка. Вашето посолство сигурно вече е уведомено и те ще ти осигурят прикритие, както и аз. По-късно ще се свържем и аз дори мога да те използвам като примамка, ако се наложи. Не искам да го правя, но може и да се наложи.

— Това… наистина ли е толкова сериозно? Найлоновият конец все още беше на пода, където го бях пуснал. Вдигнах го, опънах го с две ръце и го показах на Рондин.

— Това не са обикновени възли. Те са нещо специално — предназначението им е първо да те измъчат, а след това да доведат до смъртта ти. Участваме в голяма игра и винаги когато забравиш за това, погледни този сувенир.

Хвърлих кордата в ръцете й. Тя започна да я навива на пръстите си, след това отново ме погледна.

— Няма да забравя, скъпи.

Наведох се към нея, целунах я нежно по устните и се изправих. Лени все още ме наблюдаваше.

— Грижи се добре за нея, момче — казах аз.

— Не се безпокой за това.

— Надявам се.

Намерих портиера долу на тротоара. Точно отваряше вратите на едно такси. Когато останахме сами, му казах:

— Поправи, ако обичаш, ключалката на вратата на мис Кейн.

— Вече се обадих на монтьора. Тръгнал е насам.

— Някой да е чул изстрела?

— Засега никой не се е оплаквал. На другите етажи едва ли са чули нещо, а двете групи в края на коридора отдавна са си отишли. Не, не мисля, че някой е чул нещо.

— Добре. Ще повикаш за помощ, когато отново видиш нашия човек.

— Ще направя нещо по-добро — каза ми той и стегна мускули под сакото. — Не обичам когато обиждат квартирантите ми.

— Остави едно парче от него и за мен.

— Дадено. Но не се надявай на много голяма порция.