Търсенето на Светия Граал

Галаад и Персевал

И тъй, в разказа оттук нататък се говори, че цялата нощ Галаад и Персевал прекарали в църквичката, отдадени на молитви към Господ Бог да закриля Боорт и да му показва пътя навсякъде, където отиде. На другия ден още призори, с края на бурята и изчистването на небето от облаците, двамата рицари яхнали конете и се отправили към замъка, за да видят какво е станало с обитателите му. Пристигайки до портата, те забелязали, че всичко било изгорено, а стените били напълно разрушени.

С навлизането си във вътрешността те били още по-потресени от преди, защото установили, че нямало нито мъж, нито жена, които да не са мъртви. Бродейки надлъж и нашир, те не преставали да се удивляват на големите поражения и поголовната гибел на хора. Когато стигнали до голямата зала, заварили стените порутени, а пода — покрит с труповете на рицарите, разхвърлени наляво и надясно, сякаш Господ Бог ги бил поразил с мълнията си и изложил на бесовете на бурята заради порочния живот, който водели. Като видели този погром, приятелите си казали, че той несъмнено е небесно възмездие и че това нямало как да се случи, ако не е трябвало да се умиротвори гневът на световния Създател.

Докато си говорели така, се разнесъл глас, който им казал:

„Това изтребление е разплата за кръвта на младите добродетелни момичета, пролята тук за земното изцеление на една закоравяла грешница.“

Като чули тези думи, те си казали, че отмъщението на Господ Бог е било ужасно и че трябва да е истински луд онзи, който върви против Неговата воля както в живота, така и в смъртта.

Двамата приятели обиколили замъка във всички посоки и станали свидетели на великото кръвопролитие, извършено между неговите стени. Сетне в подножието на един параклис открили гробище, изпълнено с клонати храсти, зелена трева и красиви надгробни паметници, които навярно били повече от шестдесет. Мястото било толкова красиво и привлекателно, че очевидно бурята изобщо не го била засегнала. А това било така, защото в него почивали телата на младите момичета, приели смъртта, за да спасят болната дама.

Двамата влезли в гробището, без да слизат от конете си, и се приближили към паметниците. Върху всеки от тях било изписано името на погребаната под него девойка. Продължавайки четенето на надгробните надписи, те си дали сметка, че на това място са намерили покой дванадесет кралски дъщери или момичета с благороден произход. Тогава приятелите си казали, че обитателите на замъка и страната са поддържали в него един твърде злотворен и гибелен обичай, и че не един или два могъщи и знатни рода са били унизени или съсипани чрез смъртта, която техните дъщери са намерили тук.

След като останали там до първия час, двамата спътници напуснали гробището и изминали заедно разстоянието до гората. Щом стигнали до първите дървеса, Персевал рекъл на Галаад:

— Сеньор, днес трябва да се разделим и всеки да поеме по своя път. Пожелавам ти Бог да е с теб. И дано да ни отреди скорошна среща. Защото никога през живота си не съм общувал с човек, чието присъствие да ми е толкова сладостно и приятно, колкото е твоето. Ето защо раздялата е за мен по-мъчителна, отколкото можеш да си представиш, но се налага да продължим сами, защото такава е волята на Господ Бог.

Сетне снел шлема си. Галаад сторил същото. Двамата се прегърнали и целунали, защото взаимната им обич била неизмерима. Това си проличало дори в тяхната смърт, понеже единият надживял другия за съвсем кратко време.

С това двамата приятели се разделили в началото на гора, която местните хора наричали Об, и всеки поел по своя път.

Ала тук разказът спира да говори за тях и се връща към Ланселот, защото от доста време вече за този рицар не е казано нищо.