Търсенето на Светия Граал

Начало на търсенето18

В навечерието на Петдесетница, когато пристигналите в Камелот рицари от Кръглата маса вече се били черкували и се канели да се настанят по масите, някъде към деветия час19 в залата нахлула на кон много красива госпожица. По плувналия в пот кон си личало, че била яздила с все сила. Скочила тя от коня, пристъпила към краля и го поздравила почтително, а той в отговор я благословил.

— Господарю — разнесъл се гласът й, — за Бога, кажете ми Ланселот тук ли е!

— Да, тук е — отвърнал кралят. — Ето го.

Госпожицата тутакси се насочила към рицаря, когото кралят й бил посочил, и му казала:

— Ланселоте, призовавам те от името на крал Пелес20 да дойдеш с мен в гората отсреща.

Удивеният Ланселот я попитал на кого принадлежи.

— Принадлежа — бил нейният отговор — на оногова, когото споменах току-що.

— И каква нужда имате от мен?

— Ще видиш това сам.

— Бог ми е свидетел — казал накрая Ланселот, — нямам нищо против да дойда.

Веднага повикал един от прислужниците, комуто наредил да оседлае коня и да му донесе доспехите. Последният тутакси изпълнил нареждането му. Станали свидетели на всичко това, кралят и рицарите в двореца много се натъжили. Въпреки това, разбирайки, че Ланселот няма да остане сред тях, го оставили да тръгне. Само кралицата рекла:

— Какво е това, Ланселоте? Нима ще ни изоставиш в този тържествен ден?

— Сеньора — обадила се госпожицата, — обещавам ви, че утре не по-късно от обяд той отново ще бъде при вас.

— Да заминава тогава — рекла кралицата, — защото ако нямаше да се върне до утре, аз не бих се съгласила да ни остави сега.

Ланселот скочил на коня си, госпожицата — също, след което потеглили без повече церемонии и без други придружители освен един оръженосец, дошъл заедно с младата дама. Излезли веднъж от Камелот, те препуснали до гората, където поели по застлан с камъни път и след около половин левга21 навлезли в долина и видели в далечината пред себе си женски манастир. Щом наближили, госпожицата свърнала към него.

Като се приближили до портата, оръженосецът извикал, тя се отворила, всички се спешили и влезли вътре. Когато обитателите на манастира разбрали, че е дошъл Ланселот, всички се затичали да го посрещнат и по всичко личало, че правят това с голямо удоволствие. Когато го отвели в една стая и го освободили от доспехите му, той видял, че там има две легла, на които спели двамата му братовчеди Боорт и Лионел. В изблик на радост той ги събудил, а те, отърсвайки се от съня, го познали, след което го прегърнали и разцелували. Щастието на братовчедите от неочакваната им среща било неописуемо.

— Любезни сеньор — обърнал се Боорт към Ланселот, — какво приключение те води тук? Мислехме да те видим в Камелот.

Ланселот им разказал как една госпожица го довела при тях, без той да разбере защо.

Докато си говорели така, в стаята влезли три монахини, водейки със себе си Галаад — прекрасен юноша, толкова строен и добре сложен, че едва ли би се намерил равен нему в целия свят. За ръка го водела, плачейки от вълнение, най-достолепната монахиня. Тя застанала пред Ланселот и му казала:

— Сеньор, водя ти нашия храненик, който е цялата наша радост, утеха и надежда, за да го направиш рицар. Защото по наше мнение няма друг по-достоен мъж, който би могъл да го посвети в рицарско звание, от теб.

Ланселот погледнал младежа и, възхитен от красотата, с която бил надарен, си помислил, че никога през живота си не е виждал толкова блестящ юноша. Очарован и от чистотата, която се излъчвала от него, той се преизпълнил с надежда, че ще извърши достойно дело, ако го посвети в рицарско звание. Затова отговорил на дамите, че ще изпълни молбата им и на драго сърце ще го стори рицар, щом те желаят това.

— Сеньор — казали му те тогава, — ние искаме това да стане довечера или утре.

— Бог ми е свидетел — отвърнал им той — ще бъде така, както желаете.

Ланселот останал в манастира и наредил на младежа да бодърства през цялата нощ в църквата, а на разсъмване, в първия час22 на деня, го посветил в рицарско звание, като най-напред двамата с Боорт закрепили за ботушите му по една шпора. Сетне препасал на кръста му меч и му дал традиционния удар зад врата, пожелавайки му Господ да му даде храброст и здрав разум, защото за хубостта вече не се бил поскъпил. Като приключил с въоръжаването на новия рицар, той му казал:

— Драги сеньор, ще дойдеш ли с мен в двора на нашия владетел крал Артур?

— Сеньор — отвърнал юношата, — няма как да дойда с теб.

Тогава Ланселот рекъл на игуменката:

— Госпожо, позволете на вашия нов рицар да дойде с мен в двора на моя владетел краля. Защото пребиваването му там ще му бъде от по-голяма полза, отколкото оставането му тук.

— Сеньор — отвърнала жената, — все още не е редно да прави това, но щом преценим, че за него ще бъде по-благотворно да отиде в кралския двор, ние веднага ще го изпратим там.

Тогава Ланселот се разделил с монахините и потеглил, придружен от своите братовчеди. Препускали заедно и не след дълго пристигнали в Камелот към третия час, когато кралят, съпроводен от голяма свита видни благородници, бил отишъл да се черкува. Още с влизането си в двора тримата братовчеди слезли от конете и се качили в залата, където започнали да си говорят за юношата, когото Ланселот бил посветил в рицарско звание. Боорт отбелязал, че никога през живота си не бил виждал човек, който толкова да прилича на Ланселот, колкото въпросният младеж.

— Кълна се, че ще престана да вярвам в каквото и да е, ако този Галаад не е момчето, заченато от прекрасната дъщеря на богатия Крал Рибар, защото е направо изумително колко много черти от неговия и от нашия род притежава.

— Бога ми — отвърнал Лионел, — и аз вярвам, че е така, защото твърде много прилича на моя сеньор.

Дълго разговаряли двамата по този начин, опитвайки се да измъкнат нещо от устата на Ланселот, но каквото и да си казвали по въпроса, той не промълвил и думичка.

Накрая млъкнали и заоглеждали креслата, наредени около Кръглата маса. Забелязали, че на всяко от тях имало надпис: „Това кресло принадлежи на този и този.“ Продължили да ги разучават, додето не стигнали до голямо кресло, наречено „Опасното кресло“, и намерили върху него наскоро изписан надпис, който разгледали с любопитство и видели, че пише следното: „Изминаха 454 години от разпятието на Иисус до днес и в деня на Петдесетница това седалище трябва да намери своя собственик.“

Като прочели написаното, те си казали един другиму:

— Господи, какво невероятно приключение!

— Кълна се в Бог — рекъл Ланселот, — ако някой наистина иска да пресметне посочения в надписа срок от възкресението на Господ Бог до днес, той, струва ми се, ще открие, че денят, в който това място трябва да бъде заето, е настъпил, защото днес е Петдесетница, а от онова велико събитие са изминали точно 454 години. Затова бих желал написаното да остане в тайна, преди да се появи онзи, за когото това приключение е отредено.

Тогава останалите се наговорили да скрият надписа, като за целта донесли копринена покривка и я разстлали върху креслото.

Когато се върнал от църквата и видял, че Ланселот е пристигнал и е довел със себе си Боорт и Лионел, кралят много се зарадвал, поздравил ги с „добре дошли“ и дал знак да започне празникът — забележителен и великолепен, озарен от радостта на всички рицари от Кръглата маса, че двамата братя отново са сред тях. Монсеньор Говен ги попитал как са се чувствали след заминаването си от кралския двор, а те отвърнали:

— Добре, слава на Господа!

И това било така, защото през цялото това време били здрави и читави.

— Чудесно — възкликнал монсеньор Говен, — това е голяма радост за мен.

Сред възторзите на хората от кралската свита, които не можели да се нарадват на Боорт и Лионел след дългото им отсъствие, кралят наредил да слагат трапезите, защото било време за гощавка. Тогава обаче се изстъпил сенешал Ке и казал:

— Господарю, ако седнеш сега на трапезата, струва ми се, че ще нарушиш тукашния обичай, защото, доколкото си спомняме, ти никога не си сядал на трапезата по време на голям празник, преди пред очите на всички барони от твоя двор да е възникнало някакво важно събитие.

— Прав си — съгласил се кралят, — истина казваш, Ке! Аз винаги съм държал на този обичай и ще държа на него, докато мога. Но така се зарадвах на Ланселот и неговите братовчеди, които се върнаха здрави и читави в двора, че забравих за него.

— Затова ти и напомням — рекъл Ке.

Докато водели този разговор, внезапно в залата влетял прислужник и на един дъх изрекъл:

— Господарю, нося ти необикновена новина!

— Казвай бързо!

— Господарю, там долу пред твоя дворец се появи огромна канара, която отначало видях да плава над водата. Ела да я видиш, защото съм сигурен, че това е чудодейно събитие.

Кралят веднага слязъл, за да види това чудо, и когато стигнал до брега, съзрял канарата, която била доплавала и спряла на него. Тя била от яркочервен мрамор, а в нея бил втъкнат меч, наглед великолепен и богато украсен, а предпазителят на дръжката бил от скъпоценен камък, инкрустиран много деликатно със златни букви. Бароните заразглеждали надписа, който казвал: „Оттук ще ме извади само онзи, комуто ще принадлежа и който ще бъде най-добрият рицар на света.“

Като прочел тези думи, кралят се обърнал към Ланселот:

— Драги сеньор, този меч по право ти принадлежи, защото съм убеден, че именно ти си най-добрият рицар на света.

А той му отвърнал с горчивина:

— Господарю, със сигурност не ми принадлежи и аз нямам нито куража, нито дързостта да го докосна, защото не съм нито достоен, нито достатъчно доблестен, за да го притежавам. Така че ще се въздържа и не ще посегна към него. Защото инак, ако го пожелая, би било проява на истинска лудост от моя страна.

— При все това — възразил му кралят — ще опиташ, надявам се, да го измъкнеш от камъка.

— Господарю — отвърнал му Ланселот, — няма да сторя това. Защото знам, че никой не ще опита, без да претърпи неуспех и дори да се нарани.

— И откъде знаеш за това?

— Знам го, господарю, а и ще ти кажа и още нещо, защото искам да си наясно: днес ще започнат големите приключения и великото чудо на Светия Граал.

Като чул, че Ланселот не желае да стори нищо повече, кралят се обърнал към монсеньор Говен:

— Драги ми племеннико, опитай тогава ти.

— Господарю — отвърнал той, — нека Твоя Светлост ми позволи да не правя това. Щом сеньор Ланселот не иска да си опита късмета, то очевидно и моите усилия ще бъдат напразни, защото е знайно, че той е несравнимо по-добър рицар от мен.

— И все пак — настоял кралят — направи поне един опит. Не за да се сдобиеш с меча, а защото аз искам това.

Тогава Говен протегнал ръка, хванал меча за дръжката и го дръпнал, но не успял да го извлече от камъка.

— Остави, драги ми племеннико — рекъл кралят. — Достатъчно е, че се подчини на моето нареждане.

— Монсеньор Говен — обадил се и Ланселот, — да знаеш, че този меч ще ти създаде един ден такива неприятности, че не ще пожелаеш да го държиш в ръка и на цената на цял замък.

— Сеньор — отвърнал Говен, — аз нямах никакъв избор. Дори да ми бе писано начаса да умра, пак щях да постъпя така, за да изпълня волята на моя господар.

Като чул тези му думи, кралят взел да се разкайва за стореното от монсеньор Говен. Тогава поискал от Персевал да се подложи и той на изпитанието с меча. Персевал му отвърнал, че на драго сърце ще го стори, за да направи компания на монсеньор Говен.

Грабнал меча и го дръпнал с все сила, но също не успял да го изтегли. Тогава всички присъстващи се убедили, че Ланселот е прав и че надписът върху предпазителя на дръжката казва истината. Оттук насетне нямало как да се намери мъж, толкова дързък, че да се заеме с подобно нещо, а Ке се обърнал към краля:

— Господарю, господарю, кълна се в главата си, сега вече можеш спокойно да седнеш на трапезата, когато пожелаеш, защото, както ми се струва, преди гощавката не ти липсваше истинско приключение.

— Тъй да бъде — рекъл кралят, — наистина е време за гощавка.

Всички рицари си тръгнали и оставили канарата на брега, а кралят наредил да оповестят водния сигнал23. Сетне се настанил на високия си престол, а рицарите от Кръглата маса насядали всеки на своето място. Този ден там присъствали четирима короновани крале, а наред с тях — толкова много благородници, че било затруднително дори да бъдат изброени.

И тъй, заел кралят своето кресло в двореца заедно с голяма компания знатни барони на служба при него. След като насядали, станало ясно, че всички рицари от Кръглата маса са дошли и всички места около нея са заети с изключение на Опасното кресло. Тъкмо приключило поднасянето на първото ястие, и настанало чудо на чудесата: всички прозорци и врати на двореца се затворили от само себе си, без никой да ги е докосвал, ала при все това в залата не настъпила мрачина. Присъстващите — и по-наивните, и по-мъдрите — се вцепенили от смайване. Пръв се окопитил Артур, който казал:

— За Бога, сеньори, не ни липсваха днес чудеса и тук, и на брега, но съм убеден, че тепърва ще има да се нагледаме на още по-големи и от тях.

Докато кралят произнасял тези думи, в залата влязъл мъж на преклонна възраст, облечен в бяла роба, ала никой от присъстващите така и не разбрал откъде е дошъл. Старецът вървял пеша и водел за ръка рицар с яркочервени доспехи, но без меч и без щит. Озовавайки се в средата на залата, той казал:

— Мир вам!

Сетне се обърнал към краля със следните думи:

— Кралю Артуре, довел съм Желания рицар, чието потекло произлиза от коляното на цар Давид и се родее с това на Йосиф Ариматейски. Благодарение на него премеждията и изпитанията, сполитащи непрекъснато твоето кралство и чуждестранните земи, най-сетне ще секнат. Ето го и него пред теб.

При тази новина кралят силно се зарадвал и казал на непознатия мъж:

— Сеньор, добре си дошъл и дано твоите думи са истинни! Добре е дошъл и твоят спътник, защото ако той е рицарят, от когото очакваме да доведе докрай изпитанията на Светия Граал, ще го посрещнем с най-голяма радост. Пък и който и да е — този, за когото говориш, или някой друг, — желая му всичко най-добро, след като е благородник от толкова знатно потекло, както ти го представяш.

— Бога ми — възкликнал божият човек, — съвсем скоро ще видите какви хубави неща ще има тепърва да ви се случват.

При тези думи кралят наредил на прислугата да снеме доспехите на рицаря и да го облече в роба от червена коприна, а сетне му дал да се загърне в червената мантия, която носел преметната през рамо, цялата от брокат и подплатена отвътре с бял хермелин. Щом свършил с обличането и натъкмяването, старецът се обърнал към младежа:

— Последвай ме, сеньор рицарю.

Последният се подчинил, а непознатият мъж го отвел право до Опасното кресло, до което седял Ланселот, и повдигнал сложеното върху него копринено покривало. На него намерил следния надпис: „Това е креслото на Галаад.“ Божият човек се взрял внимателно в него, намерил, че е прясно написано, и разпознал името. След което на висок глас — така, че всички да го чуват, — заявил:

— Сеньор рицарю, седни тук, защото това място ти принадлежи.

Младежът седнал уверено и казал на стареца:

— Сега вече можеш да се завърнеш обратно, защото прекрасно се справи с онова, което ти бе заръчано. Бъди така добър да поздравиш всички в светата обител, както и моя чичо крал Пелес, а също и моя дядо — богатия Крал Рибар, — и им кажи от мое име, че ще отида да ги навестя при първия удобен случай.

Старецът тръгнал да излиза, призовавайки Господ да закриля крал Артур и всички присъстващи, а когато те един през друг го заразпитвали кой е той, не пожелал да им даде обяснение, а само отвърнал, че засега няма да се разкрие, защото ще имат възможност да разберат това, когато му дойде времето, стига тогава да имат смелостта да зададат същия въпрос. Сетне се приближил до затворената главна порта на двореца, отворил я и слязъл в двора, където го очаквали петнадесетина рицари и други благородници, които били дошли с него. Качил се той на коня и напуснал двора, така че този ден никой не могъл да научи за него нищо повече.

Когато присъстващите видели младият рицар да сяда в креслото, от което толкова доблестни мъже изпитвали голям страх и от което неведнъж произлезли невъобразими събития, всички до един изпитали голяма почуда. Виждали, че е твърде млад, и не можели да си представят откъде би могъл да бъде осенен с подобно благоволение, освен по волята на Господ Бог. Празникът навлязъл в разгара си и всички отдавали почит към рицаря, защото били убедени, че именно той е човекът, благодарение на когото чудесата на Светия Граал най-после ще престанат. Увереността им идела от изпитанието с креслото, което се било случило пред очите им: до този ден всеки, който дръзнел да седне без позволение в него, неизменно бил спохождан от голяма беда. Но не и този младеж. Ето защо му прислужвали и го обграждали с почести, сякаш бил господар и властелин над рицарите от Кръглата маса.

Ланселот, впечатлен от необикновеното събитие, също се взрял внимателно в него и с изненада узнал, че това е същият младеж, когото призори бил посветил в рицарски сан. Той силно се възрадвал от това и му оказал всевъзможни знаци на внимание и уважение. Отворил разговор за много неща, помолил го да му разкаже за себе си, а младежът, понеже също го разпознал, не посмял да му откаже и му отговорил на много въпроси. Но Боорт, който се радвал като никой друг, защото знаел, че това е Галаад, синът на Ланселот и рицарят, призван да доведе нещата до успешен край, се обърнал към брат си Лионел със следните думи:

— Драги братко, знаеш ли кой е рицарят, седнал на Опасното кресло?

— Нямам особена представа — отвърнал му Лионел. — Може би е онзи младеж, който бе посветен тази сутрин в рицарско звание от ръката на сеньор Ланселот и за когото ние с теб през целия ден си говорихме, че е заченат от дъщерята на богатия Крал Рибар и сеньор Ланселот.

— Бъди сигурен — казал Боорт, — че това е той и че е наш близък братовчед. Цялата тази история би трябвало да ни доставя голяма радост, защото няма съмнение, че той ще извърши велики дела, каквито никой рицар никога не е извършвал, след като още първите му стъпки са толкова забележителни.

Така си говорели за Галаад двамата братя, не по-различни били и думите, които всички присъстващи в двора на Артур си разменяли. Новината така бързо се разпространила из двореца, че достигнала дори до кралицата, която се хранела в своите покои. Един от младите й прислужници дотичал при нея и й казал:

— Господарке, чудеса се случиха в двореца днес!

— Какво говориш? — озадачила се тя. — Казвай какво е станало!

— За Бога, сеньора — възкликнал той, — в двора пристигна един рицар, който сложи край на историята с Опасното кресло. А е толкова млад, че всички се чудят и маят на какво се дължи това благоволение свише към него.

— Наистина ли? — удивила се кралицата. — Вярно ли е това, което говориш?

— Да, сеньора! — отвърнал той. — Нима може да си измислям?

— Боже мой! — възкликнала тя. — Трябва да е имал голям късмет, защото на подобен подвиг досега не се бе решавал никой мъж, без да бъде покосен от смъртта или да бъде ранен в желанието си да доведе нещата докрай.

— Господи! — ахнали и останалите дами. — Този рицар наистина е роден под щастлива звезда! Никой мъж, колкото и да е бил храбър, не е успявал досега да стигне дотам, докъдето е стигнал този младеж, а и от това чудо може да се съди, че именно той ще бъде човекът, който ще сложи край на бедите, връхлитащи Велика Британия, и с помощта на когото Раненият Крал24 ще получи изцеление.

— Приятелю — обърнала се кралицата към младежа, — кажи ми, за Бога, как се чувства той сега!

— Сеньора — отвърнал й той, — кълна се, че той е един от най-добрите рицари на света, но е удивително млад и толкова много прилича на Ланселот и роднините на крал Бан, че всички в двореца са смаяни. Ходят и разправят, че няма как да не е техен потомък.

Тогава желанието на кралицата да го види се разгоряло още повече, защото откакто чула да говорят за приликата между двамата, си помислила, че наистина става дума за Галаад, заченат от връзката на Ланселот с дъщерята на богатия Крал Рибар, за която многократно й било разказвано. Това, както и начинът, по който той бил измамен, биха могли да я накарат да се чувства много ядосана на Ланселот, стига да се докажело, че вината е негова.

Като приключили с угощението, кралят и рицарите от Кръглата маса станали от местата си. Владетелят лично отишъл до Опасното кресло и в желанието си да узнае името на младия рицар, повдигнал копринената покривка и открил написано името на Галаад. Тутакси го показал на монсеньор Говен с думите:

— Драги племеннико, очевидно ние вече сме заедно с Галаад — съвършения Добър рицар, когото и ние, и всички от Кръглата маса толкова се надявахме да намерим. Хайде да помислим как да се погрижим за него и да го почетем, докато е сред нас, защото няма да остане задълго тук, убеден съм в това, а съвсем скоро ще започне голямото търсене на Граала. За същото нещо спомена днес пред нас и Ланселот — нещо, което той не би направил, ако не знаеше за какво става дума.

— Сеньор — отвърнал монсеньор Говен, — и ти, и всички ние трябва да бъдем на неговите услуги, като на човек, когото Бог ни изпраща, за да отърве страната от необикновените чудеса и странните изпитания, които не спират да я преследват от толкова време насам.

Тогава кралят отишъл при Галаад и му казал:

— Сеньор, добре си дошъл, ние отдавна искахме да те видим и ето че по волята на Господ и по твое благоволение ти си тук, сред нас.

— Господарю — отвърнал младежът, — дойдох тук, защото бях длъжен да го сторя. Знам, че оттук трябва да потеглят участниците в търсенето на Светия Граал, което ще започне съвсем наскоро.

— Сеньор — взел отново думата кралят — чувствахме голяма нужда от твоето идване тук заради много неща, но най-вече за да сложим край на необикновените чудеса и приключения по нашите земи, както и да доведем до щастлив завършек едно изпитание, което днес стана факт и с което всички останали тук така и не успяха да се справят. Знам, че няма да се провалиш, защото ти си човекът, който е длъжен да сложи край на премеждията, оказали се непосилни за другите рицари. Знайно е, че Бог те е изпратил сред нас, за да приключиш веднъж завинаги с онова, което останалите не съумяха да доведат докрай.

— Господарю — рекъл тогава Галаад, — любопитен съм да видя мястото, където трябва да се състои това изпитание.

— Веднага ще ти го покажа — отвърнал му кралят.

Сетне го хванал за ръка, за да го изведе извън двореца, а всички барони, които били там, ги последвали, изпълнени с надеждата да станат свидетели как изпитанието при голямата канара ще получи своята развръзка. От всички посоки започнали да се стичат хора, така че в целия дворец не останал нито един рицар, който да не се озове на въпросното място. Нещо повече, новината стигнала до кралицата и тя, още щом я чула, начаса наредила да вдигнат трапезите и се обърнала към четири от най-високопоставените дами, намиращи се при нея:

— Любезни дами, бъдете така добри да ме съпроводите до брега, защото за нищо на света не ще пропусна да видя как ще приключи това изпитание, стига, разбира се, да успея да стигна навреме.

Сетне кралицата излязла от двореца, съпроводена от голяма свита дами и госпожици. Когато се озовали на брега, рицарите ги видели да идват и си казали:

— Обърнете се да видите кралицата!

Тутакси най-прославените от тях й сторили път. А кралят рекъл на Галаад:

— Сеньор, ето го изпитанието, за което одеве споменах пред теб. Днес някои от най-прочутите рицари от моя двор не успяха да изтеглят меча, стърчащ от тази канара, и всичките им опити да го сторят се провалиха.

— Господарю — отвърнал му Галаад, — в това няма нищо чудно, защото изпитанието е предназначено за мен, а не за тях. Увереността ми, че ще се сдобия с този меч, е толкова голяма, че, както вече се убедихте лично, не нося със себе си друг.

Поднесъл тогава ръка към меча Галаад и го изтеглил от канарата с такава лекота, сякаш не бил заседнал в камъка, после взел ножницата, втъкнал го в нея, препасал го на кръста си и се обърнал към краля:

— Господарю, сега положението е далеч по-добро отпреди. Не ми липсва нищо освен щит.

— Драги сеньор — веднага се отзовал кралят, — Бог ще ти изпрати отнякъде и щит, както стори това с меча.

В този миг се загледали надолу към брега и видели как към тях на бял жребец се носи в пълен галоп неизвестна госпожица. Щом се озовала пред тях, тя поздравила краля и всички присъстващи, след което попитала дали Ланселот е сред тях. Той пък се оказал лице в лице с нея и й отвърнал:

— Госпожице, аз съм този, когото търсиш.

Тя го погледнала, разпознала го и през плач му казала:

— О, Ланселоте! От тази сутрин нещата много се промениха за теб!

Чувайки тези думи, той я попитал:

— Какво говориш, госпожице?

— За Бога! — отвърнала тя. — Ще ти кажа пред всички тук присъстващи. До тази сутрин ти бе най-личният и всеки, който би те нарекъл най-добрия рицар на света, би казал истината, защото до този миг нещата стояха така, но който каже това сега, ще трябва да бъде смятан за лъжец, защото вече има по-добър от теб и това бе доказано от изпитанието с меча, до който ти не посмя да се докоснеш. Така в славата на твоето име, което аз тъй често съм споменавала, настъпи промяна и превратност, защото оттук насетне не бива да мислиш, че си най-добрият рицар на света.

Ланселот отвърнал, че и на ум нямало да му дойде такова нещо, защото изпитанието било избило всякаква подобна мисъл от главата му.

Тогава госпожицата се обърнала към краля и му рекла:

— Кралю Артуре, чрез мен отшелникът Насциен те осведомява, че през днешния ден ще те споходи най-великата почит, която някога е спохождала който и да било рицар в Британия, ала тази почит ще е отредена не за теб, а за другиго. И знаеш ли за какво иде реч? За Светия Граал, който ще се появи в твоя дворец и ще засити кавалерите на Кръглата маса.

Едва изрекла тези думи, тя се обърнала и препуснала по пътя, по който била дошла. Мнозина от присъстващите барони и рицари понечили да я задържат, за да узнаят коя е и откъде идва, но тя не обърнала внимание на молбите им, а и кралят наредил на бароните от свитата си:

— Драги сеньори, ето че вече се сдобихме с истинско доказателство, че в най-скоро време ще пристъпите към търсенето на Светия Граал. И понеже никога повече няма да ви видя всички заедно, както сте сега пред мен, аз искам начаса да устроите в равнината пред Камелот бляскав турнир, за който наследниците ни ще си спомнят дълго след нашата смърт.

Всички на драго сърце приели кралската воля. Върнали се в града и някои от тях взели оръжията си, за да се сражават с по-голяма увереност, а други се задоволили само с наметалата и щитовете си, защото повечето от тях разчитали изключително много на своята храброст. Кралят пък бил подхванал всичко това с едничката мисъл да види поне отчасти рицарските достойнства на Галаад, защото с право смятал, че напусне ли веднъж двора му, ще мине много време, преди да се върне отново в него.

Когато мало и голямо се насъбрало в равнината пред Камелот, Галаад, изпълнявайки настойчивата молба на краля и кралицата, надянал ризницата на гърба и шлема — на главата си. Щит обаче не пожелал да вземе въпреки многото предложения, които му били направени. А монсеньор Говен, който не можел място да си намери от радост, заявил, че той лично ще му носи копията; същото казали Ивен и Боорт от Гон25, а кралицата се качила на крепостната стена, съпроводена от пищна свита дами и госпожици.

Галаад, който излязъл на равното заедно с останалите рицари, започнал да чупи копия с такава мощ, че никой от наблюдаващите го не съумявал да сдържи удивлението си. За съвсем кратко време проявил такива чудеса от храброст, че нямало нито мъж, нито жена, които, виждайки рицарската му доблест, да не се прехласне пред него и да не го обяви за най-добрия от всички. Така хората, които никога преди не го били виждали, оживено обсъждали как бил започнал живота си на рицар по блестящ начин и как по онова, което бил извършил през този ден, можело да се съди, че занапред с лекота ще надмине останалите си събратя, защото с края на турнира станало ясно, че от всички рицари на Кръглата маса, взели участие в него, имало само двама, които той не бил повалил — Ланселот и Персевал.

Турнирът продължил все по същия начин чак до деветия час26, когато най-сетне бил прекратен, защото кралят се побоял да не би успехите на младежа да предизвикат всеобщия гняв срещу него, и заповядал на всички да се разотидат. Сетне му наредил да снеме шлема си, дал го на Боорт от Гон да го носи, и тръгнал заедно с него към Камелот, където го повел по главната улица с открито лице, за да го виждат всички. Като го разгледала, кралицата си казала, че негов баща несъмнено би трябвало да е Ланселот, защото едва ли имало в целия свят двама души, които да си приличат толкова много. Нищо чудно, че бил надарен с такива рицарски качества, защото инак би бил срам и позор за целия си род. Една дама, която чула част от тези думи, тутакси попитала:

— Господарке, за Бога, нима по право трябва да е толкова велик рицар, както ти го представяш?

— Да, точно така е — отвърнала й кралицата, — защото и по бащина, и по майчина линия произхожда от най-великите рицари на света, а и от най-благородното известно нам потекло.

Сетне дамите слезли, за да присъстват на вечернята, с която приключил този забележителен ден. След края й кралят излязъл от църквата и се върнал в двореца си, където веднага наредил да слагат трапезите. Рицарите побързали да седнат всеки на своето място, както били сторили това сутринта. Ала веднага щом гостите се настанили и в залата настъпила тишина, около тях се разнесла страховита гръмотевица, от която като че ли целият дворец щял да рухне. Още в същия миг обаче в него проблеснал слънчев лъч, който залял вътрешността му със светлина, седем пъти по-силна отпреди. Всички се почувствали така, сякаш били осенени от благодатта на Светия Дух, и започнали с почуда да се оглеждат едни други, понеже не знаели какво им се е случило. Настъпила гробна тишина, нямало човек, който да е в състояние да говори или дори да произнесе една-единствена дума. Всички, малки и големи, били онемели.

Доста време останали в подобно вцепенение, при което само се гледали едни други като безсловесни зверове, и едва след това в залата се появил Светият Граал, покрит по такъв начин с бяло копринено було, че никой не можел да види кой го носи. Той влязъл през главната порта на двореца и веднага след появата му цялата вътрешност се изпълнила с благоухания, сякаш всички благовонни треви по земята били разпръснати в нея, понесъл се през залата между масите и навсякъде, откъдето минел — и от едната, и от другата страна, — те се оказвали отрупани с ястия от такова естество, каквото всеки желаел.

Когато на всички било поднесено, Светият Граал изчезнал така внезапно, че никой не разбрал какво е станало с него. Така и не видели накъде е поел, а всички от свитата, които допреди малко не били в състояние да промълвят и дума, сега вече си били възвърнали дар слово. Тогава повечето от тях отправили благодарности към Господ Бог за това, че ги е обсипал с благодатта на Светия Граал. Ала от всички присъстващи не можело да се намери по-щастлив от крал Артур, който ликувал, че Господ е проявил към него благоволение, каквото не е проявявал към никой владетел дотогава.

Събитието предизвикало възторг както сред свитата, така и сред чуждестранните гости, защото на всички им се струвало, че Господ не ги е забравил, щом е проявил такова велико благоволение към тях. Към него били насочени и всички разговори, докато траела гощавката, а и кралят лично подхванал приказка за това, обръщайки се към своите най-приближени велможи:

— Няма съмнение, сеньори, че трябва да бъдем изключително радостни, задето Господ Бог ни даде велик знак за Своята обич, като пожела да ни обсипе със Своята благодат в един толкова тържествен ден, какъвто е денят на Петдесетница.

— Господарю — обадил се монсеньор Говен, — има още едно нещо, за което не знаеш: в този дворец няма човек, който да не е получил всичко, от което е имал нужда или го е пожелал, а подобно нещо не се е случвало никога в никой кралски двор освен у Ранения крал. Но хората тук бяха толкова заблудени, че не можаха да видят ясно това и истинската му същност остана скрита за тях. Ето защо още сега обявявам моята воля, че още утре сутринта, без да чакам нито миг повече, ще предприема Търсенето на Граала, и то така, че да го намеря за една година и един ден, та дори и повече, ако се наложи. Каквото и да се случи, няма да се върна в двора, преди да съм видял Граала още по-отчетливо, отколкото ми бе показан тук. Ще го видя, стига някак си да мога или да ми бъде позволено, а ако това се окаже невъзможно, ще се върна тук.

Когато присъстващите на Кръглата маса чули тези думи, всички наставали от местата си и произнесли същия обет като този, който току-що бил дал монсеньор Говен: зарекли се, че за нищо на света нямало да спрат да бродят, преди да се озоват седнали край също толкова височайша трапеза, на която винаги да им бъдат поднасяни не по-малко вкусни и крехки ястия от намиращите се в този миг пред тях. Когато видял как всички до един се нагърбват с този обет, кралят се почувствал много нещастен, защото знаел много добре, че не притежава силата да ги отклони от това начинание. Ето защо се обърнал към монсеньор Говен:

— О, Говен, да знаеш, че с обета, който даде, ти предизвика моята смърт, защото ми отне най-прекрасната и вярна дружина, с каквато бих могъл някога да се сдобия. Става дума за рицарите от Кръглата маса, защото когато те си заминат оттук, аз знам, че никога няма да се върнат обратно всички до един, а мнозина от тях ще оставят костите си в това премеждие, което изобщо няма да приключи толкова скоро, колкото си представяте. И това много ме натъжава, защото направих всичко по силите си, за да ги въздигна и обогатя, а и винаги съм ги обичал и още ги обичам като мои синове или братя. Заминаването им ще ми причини огромна тъга, защото свикнах да ги виждам едва ли не всеки ден и да бъда заедно с тях: затова и не мога да си представя как ще живея, без да ги виждам.

Щом изрекъл тези думи, кралят потънал в нерадостен размисъл и от мрачните мисли от очите му потекли сълзи, които околните нямало как да не забележат. А когато заговорил отново, гласът му отекнал толкова силно, че всички го чули да казва:

— Говен, Говен, стовари ти в сърцето ми голяма мъка, от която не ще мога да се отърва, преди да узная със сигурност какъв ще е краят на това дирене, защото душата ми е изпълнена със съмнения, че най-скъпите ми приятели никога повече не ще се върнат при мен.

— О, господарю! — възкликнал на свой ред Ланселот. — За Бога, защо говориш така? Мъж като теб не трябва да храни страх в сърцето си, а да е изпълнен със справедливост и храброст, както и с добра надежда. Длъжен си да възвърнеш мъжеството си, защото дори да изпогинем всички в това начинание, това ще бъде за нас по-висша чест, отколкото ако сложим кости при други обстоятелства.

— Ланселоте — рекъл кралят, — голямата обич, която изпитвам към тях, ме кара да изричам тези думи, и никак не е за учудване, че съм натъжен от тяхното заминаване. Защото никога никой християнски крал не е имал край себе си толкова велики рицари и толкова мъдри мъже на своята трапеза, колкото имам аз днес, нито пък такъв цвят на обществото ще се събере някога някъде. И никога няма да седнат заедно край която и да било друга маса, както ги виждаме тук. Ето кое ми причинява най-голяма мъка.

На тези думи монсеньор Говен така и не намерил какво да отговори, защото много добре разбирал, че кралят казва истината. Ако се бил въоръжил с достатъчно смелост, сигурно би понечил да си оттегли думите, но това било невъзможно, защото те вече били отекнали навсякъде. Нещо повече, почти веднага из всички помещения на двореца било обявено, че търсенето на Светия Граал е започнало и че на следващия ден от кралския двор щели да потеглят всички онези, които са се наели да участват в него. Мнозина от местните хора били по-скоро нажалени, отколкото радостни, защото благодарение на подвизите на рицарите от Кръглата маса дворът на крал Артур внушавал на всички останали немалко страхопочитание.

Когато дамите и госпожиците, които вечеряли заедно с кралицата в покоите, чули тази новина, повечето от тях се натъжили и нажалили. Особено онези, които били съпруги или приятелки на рицарите от Кръглата маса. И в това нямало нищо чудно, защото винаги се били радвали на уважението и обичта на мъжете, за които сега се бояли, че можело да загинат в предстоящото изпитание. Затова по лицата им била изписана голяма скръб, което пък накарало кралицата да се обърне към младия прислужник, стоящ пред нея:

— Кажи ми, млади момко — попитала тя, — ти присъства ли там, когато това търсене бе оповестено?

— Да, господарке — отвърнал той.

— Ами монсеньор Говен? — продължила тя да разпитва. — Ами Ланселот от Лак? Те също ли се канят да участват?

— Със сигурност, госпожо — отговорил той. — Монсеньор Говен пръв положи клетва, последва го Ланселот, същото сториха и всички други, така че от рицарите на Кръглата маса не остана нито един, който да не се присъедини към тях.

Като чула тези думи, кралицата била обсебена от мисълта за Ланселот и била налегната от такава мъка, че почувствала как още малко, и ще умре. Колкото и да се мъчила, не съумяла да сдържи сълзите си, които бликнали от очите й, и чак след известно мълчание, по-безутешна от всички останали, смогнала да промълви:

— Много жалко! Много жалко! Това Търсене не ще бъде доведено до успешен край, без цената за това да е гибелта на не един или двама храбри мъже, щом толкова много от тях се включиха в начинанието. Чудя се единствено как Негово Величество кралят е допуснал подобно нещо, защото цветът на неговите барони ще се отправи на поход и тук, в двора, ще останат далеч по-малоценни рицари.

След което отново заплакала с горчиви сълзи, последвана от всички дами и госпожици от нейната свита.

Дворът изпаднал в смут от новината за заминаването на рицарите. Когато трапезите както в голямата зала, така и в покоите били раздигнати и дамите се събрали със своите кавалери, започнали нови излияния, защото всяка дама или госпожица, независимо дали била съпруга или приятелка, заявила на своя кавалер, че ще тръгне с него в предстоящото дирене на Граала. На неколцина не им трябвало много и щели тутакси да се съгласят, ако не била появата на един достопочтен старец, облечен в църковни одежди, който влязъл в залата веднага след вечерята. След като я прекосил и се озовал пред краля, той заговорил на висок глас, така че да могат всички да го чуят:

— Чуйте ме, сеньори рицари от Кръглата маса, заклели се да предприемете търсенето на Светия Граал. Чрез моята уста отшелникът Насциен повелява, щото никой участник в това Търсене да не повежда със себе си нито дама, нито госпожица, за да не изпадне в смъртен грях. И никой да не потегля на това премеждие, без да се е изповядал или без да е отишъл тепърва да стори това, понеже никой не бива да се посвещава на една тъй възвишена служба, без да се е освободил и пречистил от всички низости и всички смъртни грехове. Защото това Търсене не е търсене на земни блага, а трябва да се превърне в дирене както на великите тайнства на Господ Бог, така и на великите убежища на вярата, които нашият всевишен Господар ще разкрие на онзи благословен рицар, когото Той е избрал измежду всички останали земни рицари за Свой служител. Нему Той ще разкрие чудесата на Светия Граал, нему Той ще позволи да види онова, което никое земно сърце не би могло да си помисли, нито пък езикът на земен човек — да изрази.

Тези думи осуетили участието на съпругите или приятелките на рицарите в Търсенето, а кралят дал пищен прием на божия човек, по време на който се заел да го разпитва кой е и какъв е. Ала старецът не му доверил почти нищо за себе си, защото мислел за съвсем други неща.

Що се отнася до кралицата, тя отишла при Галаад, приседнала до него и започнала да го разпитва откъде е, от каква вяра е и от какво семейство произлиза. Той от своя страна отвърнал на почти всички въпроси като човек, който е посветен в нещата. Ала за това, че е син на Ланселот, не проронил и дума. Кралицата обаче, осмисляйки чутото, стигнала до убеждението, че той наистина е син на Ланселот и че е бил заченат от дъщерята на крал Пелес, за която тя неведнъж била слушала да се говори. Водена от желанието да чуе и научи от собствената му уста дали нещата наистина стоят така, тя го обсипала с въпроси за личността на баща му, ала той й отвърнал, че не е напълно уверен чий син всъщност е.

— О, сеньор — възкликнала тогава тя. — Ти криеш истината от мен! И защо постъпваш така? За Бога, не се срамувай да назовеш своя баща, защото той е най-прекрасният рицар на света и произхожда и по бащина, и по майчина линия от крале и кралици, от най-благородно потекло, каквото изобщо може да съществува, а и досега е имал славата на най-добрия рицар на света. Ето защо и ти би трябвало да надминеш всички рицари по земята. Да не говорим, че си приличате с него като две капки вода и сред нас едва ли съществува човек дотам глупав, че да не го разбере, стига само да пожелае да си даде сметка как стоят нещата.

Като чул това, младежът се почувствал крайно неловко, защото бил много срамежлив. Затова й отвърнал следното:

— Господарке, щом си толкова убедена кой е моят баща, ти би могла сама да ми го посочиш. Ако е този, за когото предполагам, ще приема твоите думи за истина, но ако не е, няма как да се съглася с тях, независимо какво ще ми кажеш.

— За Бога — възкликнала отново кралицата, — щом не искаш да ми съобщиш кой е, тогава аз ще ти го кажа! Онзи, който ти е дал живота, се нарича сеньор Ланселот от Лак — най-прекрасният, най-добрият и най-изисканият рицар на света, най-желаният от всички хора и най-обичаният от родените по наше време! Ето защо ми се струва, че не бива да криеш това нито от мен, нито от останалите, защото няма как да бъдеш син на по-доблестен мъж и по-велик рицар.

— Сеньора — промълвил тогава младежът, — след като си наясно с истината, защо е необходимо и аз да я потвърждавам? Нали всички ще я научат, когато й дойде времето!

Дълго разговаряли кралицата и Галаад — чак додето се свечерило. А когато настъпил часът за лягане, кралят отвел Галаад в своите покои и го устроил да спи на собственото си ложе в знак на почит и уважение, след което отишъл и той да си легне. Същото сторили Ланселот и останалите барони от кралския двор.

През тази нощ кралят се чувствал много нерадостен. Не го напускала мисълта за тези доблестни мъже, които той толкова обичал, но които на сутринта трябвало да го напуснат и да се запилеят в скитане по места, от които — той бил напълно убеден — нямало да се върнат скоро. Плашела го не толкова мисълта, че ще трябва дълго да ги чака. Голямата болка в сърцето му идвала най-вече от опасението, че голяма част от рицарите ще изпогине по време на това Търсене. Именно то пораждало голямата му покруса.

Същата мъка и същите размисли гнетели благородните барони не само в кралския дворец, но и в цялото кралство Логрия. И когато Господ решил да вдигне тъмата, за да настъпи денят, рицарите, чиито мисли били заети със същите тревоги, станали до един, за да се облекат и приготвят.

На разсъмване кралят също се надигнал от леглото си и след като се натъкмил, слязъл в стаята, където се намирали монсеньор Говен и Ланселот. Нощта и двамата прекарали в една и съща стая. Виждайки още с влизането, че двамата са облечени и готови да отидат на утринната литургия, и изпитвайки към тях толкова голяма обич, сякаш били произлезли от собствената му плът, той се втурнал към тях, за да ги поздрави, а те се изправили, за да го посрещнат, приветствайки го с „добре дошъл“. Той обаче им дал знак да седнат по местата си и се настанил до тях, след което се втренчил в монсеньор Говен и му казал:

— Говен, Говен, предаде ме ти! Това, което си дал досега на моя двор, не може да се сравнява с това, което сега ще му отнемеш, защото оттук насетне той никога не ще се радва на честта да е дом на такава благородна компания, на толкова храбри рицари, колкото са тези, от които твоето начинание е на път да ме лиши. И все пак не ми е толкова мъчно за тях, колкото за вас двамата, защото съм ви обичал с цялата любов, която един човек може да изпитва към друг, и това не е отскоро, а откакто открих огромните добродетели, които притежавате.

Като изрекъл тези думи, кралят се смълчал, потънал в нерадостен размисъл, от който по лицето му се търкулнали няколко сълзи, а двамата му събеседници, нажалени и те до немай-къде, не посмели да проронят и дума, виждайки колко му е мъчно. Дълго останал той така, унесен в мислите си, а когато проговорил отново, думите му зазвучали с истинска горест:

— Боже мой! Мислех си, че никога няма да се разделя с тази дружина, която самата съдба ми бе изпратила.

Замълчал за кратко, а сетне продължил:

— Ланселоте, Ланселоте! В името на клетвата, която ни свързва, те моля да ми помогнеш със съвет дали да взема едно решение.

— Господарю — веднага се отзовал Ланселот, — готов съм. Само ми кажи как да го сторя.

— Иска ми се да отменя това Търсене — рекъл кралят, — стига това някак си да е възможно.

— Господарю — отвърнал му Ланселот, — толкова много доблестни мъже пред очите ми се заклеха да вземат участие в това Търсене, че не мога да си представя как и на каква цена биха пожелали да се откажат от него, защото всички до един ще извършат клетвопрестъпление, а онзи, който реши да изиска от тях подобно нещо, ще си навлече обвинението в неимоверно вероломство.

— Бога ми! — възкликнал кралят. — Много добре знам, че си прав. Но безкрайната обич, която изпитвам към теб и всички останали, ме тласка да говоря така и ако една такава постъпка беше възможна и подходяща, бих я сторил на драго сърце, защото заминаването им оттук ще ми тежи много на душата.

Така разговаряли помежду си, додето настъпил хубав светъл ден, слънчевите лъчи стопили нощната роса, голямата зала в двореца започнала да се изпълва с барони от всички краища на страната, а кралицата, която също била станала, влязла в стаята, където се намирал кралят, за да му каже:

— Господарю, рицарите стоят в очакване да ги поведеш за утринното богослужение.

Кралят станал и избърсал очите си, за да не узнаят хората от свитата, с които щял да се срещне, каква мъка е легнала на сърцето му, а монсеньор Говен наредил да му донесат доспехите. Ланселот побързал да стори същото и след като надянали цялото си въоръжение, оставяйки засега единствено щитовете си, двамата се явили в голямата зала, за да се присъединят към своите съратници, които също били в пълна готовност да се отправят на път. Озовали се веднъж в църквата, те, както си били в доспехите, изслушали богослужението, а после се върнали в двореца.

Всички бъдещи участници в Търсенето насядали един до друг, след което думата взел крал Бодемагю27:

— Господарю — рекъл той — понеже това начинание е обявено на всеослушание пред всички и не може да бъде изоставено, бих искал да донесат тук реликвите на светците. Така моите съратници ще положат клетва, каквато подобава да бъде произнесена при предприемането на подобно Търсене.

— Това и ще сторя, щом вие го желаете — отвърнал крал Артур. — То инак и не може да бъде.

Тогава прислужниците от замъка донесли реликвите на светците, върху които в кралския двор се полага клетва. Когато били положени пред централната трапеза, кралят се обърнал към монсеньор Говен с думите:

— Ти пръв отвори дума за това Търсене, хайде пристъпи сега и положи пръв клетвата, която трябва да повторят след теб всички участници в това начинание.

— Сеньор — обадил се крал Бодемагю, — ако Твоя милост ми позволи, пръв да положи клетва трябва не друг, а онзи, когото ще приемем за наш предводител и за старши на рицарите от Кръглата маса, и според мен това е монсеньор Галаад. Когато той се закълне, ние без никакви възражения ще повторим дума по дума неговата клетва, защото всичко трябва да премине именно по този начин.

Призовали Галаад. Той излязъл пред всички, коленичил пред реликвите на светците и се заклел като доблестен рицар, че ще участва в предприетото Търсене в продължение на една година и един ден, та дори, ако се налага, и по-дълго, и че няма да се завърне в двора, преди да е научил цялата истина за Светия Граал, стига да му бъде позволено да се добере до нея. След него същата клетва положил Ланселот, сетне монсеньор Говен, Персевал, Боорт, Лионел, подир тях — Елен льо Блан, накрая — всички сподвижници от Кръглата маса. А когато мъжете, обрекли се на участие в Търсенето, турили край на тази церемония, се оказало, че общият брой на рицарите, записали своите имена, бил сто и петдесет. Всички били толкова доблестни, че сред тях не се намерило името и на един-единствен страхливец.

Сетне похапнали малко, най-вече за да угодят на краля, който много държал на това, а с приключването на закуската надянали шлемовете на главите си. Тогава станало безпощадно ясно, че няма да останат нито час повече, и с плач и ридания си взели сбогом с кралицата, а когато осъзнала, че са с единия крак навън и не могат повече да отлагат, тя изпаднала в неописуема мъка и тъга, сякаш виждала всичките си приятели мъртви, и за да не забележат до каква степен е покрусена, се затворила в покоите си, хвърлила се на ложето и заплакала така неутешимо, че не съществувало из целия свят сърце, дотам закоравяло, щото при тази гледка да не изпита велико състрадание.

Когато вече бил напълно готов да се качи на коня, Ланселот си помислил какво страдание е причинил на своята господарка кралицата, и бил обзет от толкова голямо угризение, че едва ли имало на света човек, по-нажален от него. Воден от това си чувство, той се упътил към покоите, в които я видял да влиза, и отворил вратата, а тя, щом го забелязала в пълно бойно въоръжение на прага, тутакси избухнала в ридания:

— Ах, Ланселоте, ти ме предаде и ме обрече на смърт, готвейки се да напуснеш двореца на моя сеньор краля, за да се скиташ из чужди земи, откъдето няма да се прибереш, ако Господ не благоволи да те възвърне тук.

— Господарке — отвърнал й Ланселот, — стига на Бог да му е угодно, аз ще се върна далеч по-бързо, отколкото си мислиш.

— За Бога! — възкликнала тя. — Съвсем не това ми подсказва моето сърце! То ме прави най-злочестата жена на света и ме кара да понасям всички страхове, които една благородна дама може да изпитва заради един рицар.

— Господарке — отново се обърнал към нея Ланселот, — ще тръгна оттук само с твоето разрешение, когато и ако ти бъде угодно да ми го дадеш!

— Ако е моята воля, ти никога не ще напуснеш това място! — промълвила тя. — Но след като нещата са стигнали дотам и заминаването ти е неизбежно, върви и бъди страж и защитник на Оногова, Който се остави да бъде измъчван на истинния Свети Кръст, за да освободи човешкия род от вечната смърт! Той ще ти носи спасение навсякъде, където и да се озовеш.

— Господарке — отвърнал рицарят, — дано Бог ми го отреди в Своята височайша милост и благоволение!

Така Ланселот се разделил с кралицата и слязъл на двора, където видял, че съратниците му вече са яхнали конете си и за да потеглят, очаквали единствено него. Той се приближил към коня си, качил се на седлото, ала в този миг кралят забелязал, че Галаад е без щит и така, недостатъчно въоръжен, иска да се отправи в Търсене на Граала. Затова притичал до него и му казал:

— Сеньор, струва ми се, че не си напълно готов, след като не носиш никакъв щит, за разлика от всичките ти спътници.

— Господарю — отвърнал му Галаад, — за мен ще бъде истински позор, ако потегля оттук с щит в ръка. Няма никога да взема такова нещо със себе си, преди моята орисия да ми го е изпратила.

— Нека тогава Бог да те пази! — възкликнал кралят. — Принуден съм да замълча, защото няма как да бъде иначе.

Тогава бароните и рицарите възседнали конете си. Всички един подир друг потеглили по улиците на града и се отправили към градските порти. Несъмнено не сте ставали никога свидетели на толкова мъка и такъв неудържим плач, на какъвто се отдало цялото население на града, когато съгледало рицарите да се отправят в Търсене на Светия Граал. Измежду принудените да останат нямало барон — ни беден, ни богат, — който да не заплаче с горещи сълзи, защото заминаването причинявало всекиму мъчителна тъга. Ала това съвсем не се отнасяло до напускащите града: те изобщо не си давали вид, че се впечатляват от подобно нещо, и ако ги бяхте видели, сигурно щяхте по-скоро да си помислите, че са преизпълнени с щастие. Което впрочем си било самата истина.

Когато навлезли в гората недалеч от замъка на Ваган, рицарите се спрели пред един кръст и тогава монсеньор Говен се обърнал към краля:

— Господарю, достатъчно се отдалечихте ти и твоята свита, поемайте по обратния път, защото не е редно да ни съпровождате по-нататък.

— Обратният път ще ми причини повече мъка, отколкото този дотук — рекъл кралят. — Раздялата с вас е изцяло против моето желание, ала понеже виждам, че няма какво друго да направя, ще поема по пътя назад.

Тогава монсеньор Говен снел своя шлем, същото сторили и останалите му спътници. Кралят пък хукнал да прегърне и него, и всички негови спътници и барони. А когато отново надянали шлемовете, всички през плач и сълзи си отправили взаимното пожелание Бог да ги пази и се разделили: кралят се завърнал в Камелот, а рицарите навлезли в гората.

Препускали известно време из нея, додето не се озовали пред замъка на Ваган и не влезли в него. Неговият владетел Ваган бил човек, водещ добродетелен живот, а в своята младост бил един от известните рицари. Щом съгледал съратниците да навлизат в замъка му, той тутакси наредил да затворят всички порти и заявил, че щом Бог го е удостоил с честта да постави тези благородници под своя власт, той няма да ги пусне да си заминат, без да ги е зачел според силите си, и ги задържал едва ли не насила, накарал ги да си снемат доспехите и им устроил такава прекрасна и пищна вечеря, че всички изпаднали в почуда откъде се е сдобил с подобни богатства. Затова и късно през нощта се събрали на съвет, за да решат как да постъпят. В края на краищата стигнали до съгласие, че на сутринта, напускайки замъка, ще се разпръснат и всеки ще поеме по своя път, защото да вървят всички заедно, както досега, не ще е на добре и би могло да им навлече срам и позор.

На сутринта, още с развиделяването, всички съратници скочили от леглата си, надянали доспехите си и отишли да изслушат утринното богослужение в един параклис. След като църквата пуснала, те се качили на конете си, взели си сбогом с господаря на замъка и горещо му благодарили за оказаната им почит. Сетне напуснали замъка и се разделили, както били решили вечерта: едни потеглили в една посока, други — в друга, навлезли в гората било където била най-гъста, било където имало път или пътека. По време на раздялата дори онези, които мислели, че притежават възможно най-закоравели сърца и непоклатима гордост, плакали с горчиви сълзи.

Ала оттук насетне разказът замълчава за всички тях и заговорва единствено за Галаад, защото той бил в основата на цялото Търсене.