Търсенето на Светия Граал

Галаад

И тъй, преданието казва, че след раздялата със своите съратници Галаад препускал три или четири дни, без да се натъкне на някакво достойно за споменаване приключение. На петия ден, някъде около часа на вечернята, пътят му го отвел пред абатство, населявано от бели монаси, и щом почукал на портата, местните братя тутакси наизлезли, помогнали му най-любезно да слезе от коня, тъй като разпознали в негово лице странстващ рицар.

Един поел коня му, друг го отвел в приземна зала, където го улеснил при снемането на доспехите, а когато Галаад облекчил снагата си от този товар, изведнъж се озовал пред двама от доскорошните си съратници от Кръглата маса: крал Бодемагю и Ивен Копелето. И те от своя страна, още щом го съгледали и разпознали, мигновено се затичали с протегнати ръце, за да го посрещнат и изразят радостта си, че отново са заедно. Двамата побързали да му се представят и когато и той ги разпознал, също изразил голямото си доволство, че е сред хора, които възприема като свои братя и съратници.

Вечерта, след като се нахранили и отишли да си отпочинат в близката овощна градина, тримата седнали под едно дърво и Галаад ги попитал какво ги е довело по тези места.

— Бога ми, сеньор — възкликнали в един глас и двамата, — дойдохме тук, за да видим, както ни дадоха да разберем, едно необикновено чудо: в абатството имало щит, който никой не можел да окачи на врата си и да го понесе, без било на първия, било на втория ден да го настигне голямо нещастие и той или да умре, или да бъде ранен, или да осакатее. За това именно и дойдохме тук — да се убедим дали тези приказки са верни, или не.

— Искам да го отнеса утре сутринта — доверително казал крал Бодемагю. — Така ще узная дали разказите за него са истина или измислица.

— За Бога! — изумил се на свой ред Галаад. — Наистина чудесии ми разказвате, ако премеждието е такова, за каквото го представяте. Ако вие не успеете да го вземете без никакви последствия, аз също ще се опитам да го отнеса, защото на всичко отгоре си нямам щит.

— Сеньор — отново в един глас заговорили двамата му събеседници, — в такъв случай ще го оставим на теб, защото сме убедени, че ти няма да претърпиш неуспех в това изпитание.

— Бих искал — отвърнал им Галаад — първо вие да опитате, за да съм сигурен дали онова, което са ви казали, е истина, или лъжа.

За това и се споразумели тримата.

Тази нощ Галаад и неговите другари били обслужени и задоволени с всичко, с което местните монаси били в състояние да им угодят. Особена ревност те проявили към Галаад, след като чули какво говорят за него двамата рицари. Настанили го да си легне в разкошно ложе — именно такова, каквото подобавало на човек от неговия сой, — а редом с него застлали постели и за крал Бодемагю и спътника му. Призори се явили на утринното богослужение, след което крал Бодемагю попитал един от братята къде е щитът, за който толкова много се говори из цялата страна.

— Сеньор — поинтересувал се божият човек, — защо ми задаваш този въпрос?

— Защото — обяснил Бодемагю — ще го отнеса със себе си, за да знам дали притежава могъществото, което му се приписва.

— Не ти препоръчвам да го отнасяш оттук — предупредил го монахът, — защото съм убеден, че няма да постигнеш нищо друго, освен да си навлечеш голям срам.

— Дори и така да е, искам да знам къде е този щит и от какво е направен.

Тогава монахът го отвел зад главния олтар на абатството, където му показал бял щит с пурпурен кръст на него.

— Сеньор — рекъл божият човек, — ето това е щитът, за който питаш.

Рицарите се втренчили в оръжието. Казали си, че това навярно е най-красивият и най-разкошен щит, който някога са виждали и от който се разнасяло такова благоухание, сякаш всички най-хубави подправки на света били разпръснати върху него. А когато Ивен Копелето го видял, възкликнал:

— Бога ми, това тук е щит, който не бива да виси на шията на никого, ако той не е най-добрият рицар на света! Затова и никога няма да го надяна на врата си, защото със сигурност не съм нито толкова доблестен, нито толкова благороден, че да се реша да го взема със себе си.

— В името на Господ Бог — произнесъл тогава крал Бодемагю, — каквото и да е писано да ми се случи, ще отнеса този щит оттук.

След което го провесил на врата си и го отнесъл извън църквата, а качвайки се на своя кон, казал на Галаад:

— Сеньор, моля те, бих искал да ме изчакаш тук, докато мога да ти съобщя какъв изход ми е отредила съдбата от това изпитание, така че ако ме сполети някаква злополука, ти да го отнесеш със себе си, защото съм убеден, че с лекота ще се справиш с подобно премеждие.

— На драго сърце ще те изчакам — отвърнал му Галаад.

Крал Бодемагю се качил на коня, а местните братя му дали един оръженосец, който да го съпровожда и ако се наложи, да върне щита обратно в абатството.

Така Галаад останал с Ивен, докато разбере какво било писано да се случи, а крал Бодемагю, който поел на път заедно с оръженосеца си, препускал в продължение на повече от две левги, додето не се озовал пред самотна малка къщурка, разположена в дъното на неголяма долина. Отправяйки поглед към нея, той видял как рицар в бели доспехи идва насреща му, носейки се на коня в пълен галоп и държейки копието си готово за нападение, и без да се бави нито миг, смушкал коня си, за да го пресрещне. При сблъсъка той строшил о неговите доспехи копието си, което се разлетяло на парчета, а белият рицар го издебнал в мига, когато останал неприкрит от щита, и го ударил с такава сила, че пробил халкичките на ризницата му и пронизал с желязното острие лявото му рамо. Сетне, показвайки храброст и мощ, го блъснал от коня, та го хвърлил на земята и докато той падал, му грабнал щита от врата и се провикнал достатъчно силно, за да бъде чут и от него, и от оръженосеца му:

— Сеньор рицарю, проявил си върховна глупост и безразсъдство, като си дръзнал да окачиш този щит на врата си. Защото да го носи, е позволено само на най-добрия рицар на света. Заради извършеното от теб прегрешение Господ Бог ме изпрати тук, за да раздам правосъдие според злодеянието.

Изрекъл веднъж тези думи, той се приближил до оръженосеца и му казал:

— Дръж този щит, връщай се обратно и го отнеси на служителя Христов, на отличния рицар, който се зове Галаад и когото ти остави в абатството. Кажи му, че Господ заръчва той да го носи и да знае, че ще го намира винаги все така нов и непробиваем, както е сега, в този миг. Кажи му също, че това е дар, който той трябва да цени изключително високо. Предай му и поздрав от мен, като го видиш.

Тогава оръженосецът го попитал:

— Господарю, кажи ми своето име, за да мога да го известя на рицаря, когато се срещна с него.

— Не ти е дадено да знаеш моето име — отвърнал белият рицар, — защото не е разрешено да бъде съобщавано нито на теб, нито на друг смъртен човек, така че ще ти се наложи да се задоволиш с наученото дотук. По-добре иди да свършиш онова, което току-що ти заръчах.

— Сеньор — не спрял да го разпитва младежът — щом няма да ми кажеш своето име, то — в името на всичко онова, което ти е най-скъпо на света — кажи ми поне каква е истината за този щит, как се е появил той по нашите земи и защо възникнаха всички тези чудеса покрай него. Защото досега никой не успя да го вземе и окачи на врата си, без да пострада много тежко.

— Щом толкова настояваш, ще ти кажа — отвърнал му рицарят. — Но ти не ще си единственият, комуто ще доверя истината: искам да доведеш тук и рицаря, на когото ще предадеш щита.

Оръженосецът обещал, че така и ще стори.

— Ала къде ще можем да те намерим — попитал го той, — когато тръгнем от абатството да те търсим?

— На същото това място, на което сме сега.

Тогава младежът се навел над крал Бодемагю и го заразпитвал лошо ли е ранен.

— Да, така е — отвърнал му кралят, — толкова лошо, че едва ли ще се изплъзна от смъртта.

— А ще можеш ли да яздиш на коня?

Бодемагю казал, че ще опита, и въпреки тежката си рана се изправил на крака, а оръженосецът го прикрепял, докато стигнали до коня, от който кралят бил паднал. Тогава двамата се качили на гърба му — отпред кралят, отзад младежът, за да го придържа, защото бил убеден, че инак ще падне, а то несъмнено така и щяло да стане. Сетне се отдалечили от мястото на злополучния двубой и се отправили към абатството, от което малко преди това били тръгнали.

Когато в манастира се разбрало, че се връщат, монасите наизлезли да ги посрещнат, свалили крал Бодемагю от коня, отнесли го в една стая и се заели да обработят раната му, която се оказала много тежка и обезпокоителна. Докато траело това, Галаад попитал един от братята, които се суетели над него:

— Как мислиш, ще успее ли да оздравее? Струва ми се, че би било много жалко, ако заради подобно приключение Бодемагю приключи земния си живот.

— Сеньор — отвърнал му монахът, — ще се спаси само ако на Бог така Му е угодно. Уверявам те обаче, че е много тежко ранен, ала, от друга страна, няма защо да го оплакваме кой знае колко, понеже му казахме ясно и разбрано, че ако посегне към този щит, ще го застигне нещастие, а той въпреки нашата забрана го грабна и отнесе, и това беше налудничава постъпка.

След като монасите положили всички възможни грижи за ранения, оръженосецът се обърнал към Галаад и в присъствието на всички му рекъл:

— Сеньор, Добрият рицар с белите доспехи, който нанесе тежката рана на крал Бодемагю, те поздравява, изпраща ти този щит и ти нарежда да го носиш оттук насетне в името на Господ Бог. Защото, както ми каза той, освен теб днес на света няма друг човек, комуто е дадено да го носи. Ето защо този рицар ме натовари с поръчението да го връча именно на теб. Ако пък искаш да узнаеш откъде произлизат великите премеждия, които толкова пъти са възниквали покрай него, можем да отидем двамата при него и той ще ни разкаже за всичко, защото такова бе обещанието му пред мен.

Като чули тази новина, братята склонили почтително глави пред Галаад и възкликнали, че трябва да е благословена съдбата, която го е довела в техния край. Защото сега вече са уверени, че с великите и опасни премеждия най-сетне ще бъде свършено. Ивен Копелето пък рекъл:

— Сеньор Галаад, преметни през врата си ремъка на този щит, който не е сътворен за друг освен за теб. С това ще се сбъдне и най-съкровеното ми желание, защото през живота си не съм мечтал така силно за нищо друго, както да се запозная с Добрия рицар, който ще стане притежател на този щит.

Галаад отвърнал, че ще вземе този щит, щом му е пратен свише. Ала преди това поискал да му донесат доспехите, което, разбира се, било сторено. След като се въоръжил и качил на коня, той преметнал през врата си ремъка на щита и преди да потегли на път, си взел сбогом с монасите. Ивен Копелето също се въоръжил, качил се на коня, нагласил и той своя щит, взел си сбогом с монасите и обявил, че ще бъде дружина на Галаад. Ала последният му отвърнал, че това не може да стане, защото ще отпътува оттук съвсем сам, ако не се брои оръженосецът му. Така двамата се разделили и всеки поел по своя път, който отвел Ивен в непозната за него гора.

На Галаад и младежа пък не се наложило да яздят дълго, за да се натъкнат на рицаря с белите доспехи, с когото момъкът вече се бил срещал. Като видял приближаващия се Галаад, той излязъл насреща му, поздравил го и получил от него ответния поздрав, отправен му по възможно най-любезния начин. Двамата се представили един на друг и подхванали разговор, по време на който Галаад рекъл:

— Сеньор, заради щита, който нося, са възникнали, доколкото съм чувал, не едно или две невероятни премеждия в тази страна. Затова бих искал да те помоля, в името на моето най-искрено преклонение към теб, да ми кажеш истината защо и как се е случило всичко това. Моля те, защото съм убеден, че ти я знаеш.

— Разбира се, сеньор — отвърнал му рицарят — ще ти я кажа на драго сърце, защото съм напълно запознат с истината по този въпрос, така че имай добрината да изслушаш моя разказ.

След което започнал по следния начин:

— И тъй, Галааде, изминали били четиридесет и две години след Страстите Христови, когато Йосиф Ариматейски — благородният рицар, който снел Господ Бог от Светия Кръст — напуснал Йерусалим заедно с голяма част от своя род и тръгнал да броди по света по заповед на Господ Бог, додето не стигнал до град Сараз, над който властвал сарацинския крал Евалаш. По онова време Евалаш водел война с един от своите братовчеди, богат и могъщ крал, чиито владения били в съседство с неговите. Името на този крал било Толомер. Евалаш тъкмо се бил приготвил да потегли на поход срещу Толомер, който искал да завладее кралството му, когато Йосафат, син на Йосиф, му казал, че ако тръгне на война така безразсъдно, както възнамерява, ще бъде разгромен и унизен от своя противник.

„И какво ме съветваш да направя в такъв случай?“ — попитал го Евалаш.

„Ще ти кажа, господарю“ — отвърнал Йосафат.

И тутакси започнал да излага пред него основите на новата вяра, откровенията на евангелията, истината за разпятието на Господ и за възкресението Му, след което наредил да донесат щит, върху който поставил кръст от фина коприна и рекъл:

„Кралю Евалаш, сега ще ти покажа с възможно най-голяма яснота как ще можеш да познаеш мощта и владичеството на Истинния Разпнат. Вярно е, че Толомер Скитника ще има власт над теб в продължение на три дни и три нощи, и ще те притиска до такава степен, че ще се озовеш в преддверието на смъртта. Ала точно когато вече ще си мислиш, че няма да можеш да й се изплъзнеш, открий знака на кръста и кажи:

«Господи Боже, на Чиято смърт свещения знак току-що открих, спаси ме от надвисналата гибел и ме отведи жив и здрав там, където ще мога да приема Твоята вяра и упованието в Теб!»“

Сетне кралят повел своята войска срещу Толомер и му се случило точно това, което Йосафат му бил предсказал. По време на битката се озовал в такава опасност, че вече виждал смъртта пред очите си, ала в този миг забелязал по средата на своя щит изображението на разпнат мъж, целия окървавен, досетил се да произнесе думите, на които Йосафат го бил научил, и благодарение на това спечелил и победата, и велика слава, изтръгнал се от ръцете на враговете си и надвил Толомер и неговите хора.

Още със завръщането си в Сараз той известил на всички свои поданици истината, която Йосафат му бил разкрил, и съумял да обясни толкова ясно същината на Разпнатия, че Насциен побързал да приеме кръщението. И ето ти чудо: докато извършвали кръщението и посвещението му във вярата, край тях минал човек с отсечена длан, която държал в здравата си ръка. Йосафат го повикал при себе си и човекът се приближил. А когато по негово настояване докоснал изобразения върху щита кръст, изведнъж отсечената длан се върнала на предишното си място и той се оказал излекуван. Случило се и друго чудо: кръстът, който се намирал върху щита, се откъснал оттам и се сраснал с ръката на изцеления, така че оттогава насетне никога не го видели отново върху щита. Ето как Евалаш приел кръщението и станал служител на Иисус, скътал в сърцето си безпределна обич и благоговение към Него, а щита съхранявал с най-голяма грижа и внимание.

След време Йосафат заедно с баща си отпътувал от Сараз, ала с пристигането си във Велика Британия се натъкнал на жесток и вероломен крал, който хвърлил и двамата в тъмницата, а наред с тях — и голяма част от християните. Новината за застигналата го участ се разнесла надалеч, защото по онова време нямало на света човек с по-голяма известност от него. Още щом достигнала до крал Мордрен, той веднага свикал своите васали и приближени, сред които бил и неговият шурей Насциен, и се отправил към Велика Британия срещу владетеля, държащ Йосафат като затворник, отнел му всички владения и покорил цялото население на страната, така че от този миг насетне светото християнство се разпростряло над тези земи. Победителите така се привързали към Йосафат, че изобщо не пожелали да напуснат страната, а останали с него и го следвали навсякъде, където отидел, а когато настъпило времето Йосафат да легне на предсмъртното си ложе и Евалаш научил, че е на прага да напусне този свят, той се явил пред него, заронил обилни сълзи и рекъл:

„Сеньор, ти ме напускаш и аз ще остана съвсем сам в тази страна, в която толкова години пребивавам от обич към теб, изоставил и кралство, и сладостта на родината си. В името на Господа Бога, след като ти предстои да напуснеш този свят, дай ми някакво свидетелство, което да ми служи за спомен след твоята смърт.“

„Сеньор — отвърнал му Йосафат, — ще ти дам каквото искаш.“

Сетне потънал в размисъл какво би могъл да му остави, и подир дълго мълчание промълвил:

„Кралю Евалаш, кажи на хората си да ми донесат онзи щит, който ти дадох, преди да се отправиш на битка с Толомер.“

Евалаш му отговорил, че желанието му веднага ще бъде изпълнено, защото оръжието му било под ръка: след сражението с Толомер той го носел със себе си навсякъде, където отидел, така че било много лесно да го донесат на Йосафат.

В мига, в който щитът бил поставен пред Йосафат, от носа му бликнала обилна струйка кръв, която не можела да бъде спряна. Тогава той грабнал щита и със собствената си кръв очертал върху него този кръст, който виждате сега. Така че знайте: това е именно онзи щит, за който ви бях говорил. А след като изобразил на повърхността му кървавия кръст, той рекъл:

„Ето този щит ти оставям за спомен. Няма да погледнеш към него, без да си припомниш за мен, защото си наясно, че този кръст е начертан с моята кръв. Знай, че докато съществува, той винаги ще бъде така свеж и яркочервен, както е сега пред очите ти. И няма така лесно да изчезне, защото никога никой, колкото и доблестен да е, не ще го окачи на врата си, без да се разкае впоследствие за това, додето най-сетне Добрият рицар Галаад, последният от рода на Насциен, не го отнесе със себе си. Ето защо никой не трябва да проявява чак такава дързост и да го окачва на рамото си — това ще е по силите само на оногова, за когото Бог го е предопределил. И още едно важно сравнение: както този щит е станал причина за чудеса, несравнимо по-големи от свързаните с всеки друг щит, така и този рицар ще извърши несравнимо по-велики подвизи и ще води далеч по-доблестен живот, отколкото може да се наблюдава при който и да е друг рицар.“

„Понеже нещата се развиха така — рекъл кралят, — че ще запазя прекрасен спомен за теб, кажи ми, моля те, къде да оставя щита? Защото бих искал да го положа на място, където Добрият рицар ще може да го открие.“

„Ще ти кажа какво трябва да сториш — отвърнал му Йосафат. — Където Насциен бъде погребан след смъртта му, там и ще сложите щита, защото Добрият рицар ще пристигне на това място на петия ден след като получи рицарското си звание.“

Всичко протече именно така, както го бил предсказал Йосафат, защото на петия ден, откакто бе посветен в рицарството, ти дойде в абатството, където Насциен спи вечен сън. Ето, разказах ти защо изпълнените с лудешка храброст рицари, които се опитаха да се сдобият с този щит, бяха сполетени от такива злощастни премеждия.

Щом приключил своя разказ, рицарят с белите доспехи изчезнал така безследно, че Галаад изобщо не разбрал нито какво е станало с него, нито в коя посока се е отдалечил. Тогава момъкът, който стоял недалеч и чул цялата история, скочил от своя кон и проснат в нозете на Галаад, му се примолил, облян в сълзи, в името на обичта към Оногова, Чийто знак носел върху своя щит, да му позволи да го следва като оръженосец и един ден да го посвети в рицарско звание.

— Приятелю — отвърнал му Галаад, — ако исках да имам дружина, нямаше в никакъв случай да ти откажа.

— Господарю, за Бога — отново се обърнал към него младежът, — моля те тогава да ме произведеш в рицарски сан и аз ти се заклевам, че, стига Бог да пожелае това, ще се покажа достоен за рицарството.

Галаад погледнал младежа, който ридаел безутешно, и, обзет от голямо състрадание, се съгласил да изпълни молбата му.

— Сеньор — радостно възкликнал момъкът, — върни се тогава в абатството, откъдето потеглихме, защото оттам ще мога да се сдобия с доспехи и кон. Пък и трябва на всяка цена да сториш това. Не само заради мен, но и заради едно явление, което съществува там и с което никой не може да се справи, но аз съм убеден, че точно ти ще го доведеш до добър край.

Галаад му отговорил, че на драго сърце ще се заеме с това и веднага поел към абатството. Когато го видели да се връща, монасите не съумели да сдържат голямата си радост и попитали оръженосеца защо рицарят се е завърнал обратно.

— За да ме произведе в рицарско звание — отвърнал той.

Монасите отново много се зарадвали, а Добрият рицар се поинтересувал къде е мястото на приключението, което го очаквало.

— Сеньор — обърнали се към него те, — знаеш ли за какво приключение става дума?

— Ни най-малко — отвърнал им той.

— Тогава знай, че става дума за гласа, който излиза от една гробница в нашето гробище и звучи така пронизително, че никой не може да го чуе, без да изгуби задълго всякаква телесна мощ.

— А знаете ли откъде излиза този глас?

— Не, не знаем, но сме сигурни, че не може да бъде на друг, освен на Дявола.

— В такъв случай ще трябва да дойдете с нас — заключил Галаад.

Както бил в пълно бойно въоръжение, но без шлем, монасите тутакси го повели към най-отдалечения край на манастирския двор, и с наближаването му един от братята казал:

— Сеньор, виждаш ли онова голямо дърво и онази гробница под него?

— Да — отвърнал рицарят.

— Тогава да ти кажа какво трябва да направиш. Иди до гробницата, повдигни плочата и ти казвам, че тогава ще видиш чудо невиждано.

Насочил се Галаад в посоката, която му показали, и чул глас, който надал толкова страховит вик, че предизвикал всеобщото смайване, тъй като всички можели да го чуят:

— Аааа! Галааде, служителю Иисусов, не се приближавай повече към мен, защото ще ме накараш да напусна мястото, на което живея вече толкова години!

Чувайки тези думи, Галаад изобщо не се трогнал, а пристъпил към гробницата и когато понечил да повдигне плочата откъм горната й част, от нея излязъл облак дим, сетне — пламък, а накрая — възможно най-противният силует с човешки облик. Рицарят побързал да се прекръсти, защото знаел, че това е Дяволът, и тогава се разнесъл глас, който му казал:

— Ах! Галааде, свето създание, виждам те обкръжен от толкова ангели, че моята власт не може повече да издържа на твоята мощ. Оставям ти това място!

Като чул това, Галаад се прекръстил и отправил благодарствени думи към Господ, след което повдигнал надгробната плоча и видял в гроба да лежи труп в пълно бойно въоръжение. До него имало меч и всичко необходимо за посвещаването на един мъж в рицарско звание. Виждайки всичко това, той повикал братята и им казал:

— Елате да видите какво намерих. Кажете ми какво да направя с него, ако изобщо трябва да върша още нещо.

Монасите се приближили и като съгледали проснатото в ямата тяло, му казали:

— Сеньор, няма нужда да правиш нищо повече от това, което си сторил досега, защото, както ни се струва, този труп не ще може никога да бъде изваден от гроба.

— А, не! Ще може! — разнесъл се гласът на възрастния монах, който разказал на Галаад какво приключение го очаква. — Трябва само трупът да бъде изваден от гробището и изхвърлен извън него, защото тази земя е благословена и осветена, и ничие тяло на лош и лъжовен християнин не трябва да се намира в нея.

Сетне наредил на манастирските прислужници да извадят трупа от ямата и да го изхвърлят извън гробището, което те и сторили. А Галаад казал на стареца:

— Сеньор, свърших ли всичко, което се искаше от мен, по време на това приключение?

— Да — бил отговорът, — защото гласът, който ни причини толкова много неприятности, никога повече няма да се чуе.

— А знаеш ли каква е причината да ви сполетят толкова много премеждия? — поинтересувал се рицарят.

— Разбира се, че знам, сеньор — отвърнал му старецът. — И на драго сърце ще ти разкажа всичко, а ти трябва добре да го знаеш, защото в него е скрит дълбок смисъл.

Тогава излезли от гробището и се върнали в абатството, а Галаад казал на своя оръженосец, че е необходимо да се отдаде на всенощно бдение в църквата, за да може той на сутринта, както повеляват правилата, да го посвети в рицарско звание. Момъкът му отвърнал, че друго и не би могъл да си пожелае. Сетне се приготвил според изискванията на благородническия орден на рицарите, в който толкова много желаел да влезе, а старецът отвел Галаад в една стая, помогнал му да свали доспехите и да се освободи от оръжията си, след което го поканил да седне на едно легло и му казал:

— Сеньор, само преди малко ти ме помоли да ти разкрия смисъла на това премеждие, което ти доведе до успешен край, и сега аз с удоволствие ще го сторя. В него имаше три неща, от които трябваше да се притесняваш: надгробната плоча, която изобщо не бе лека за вдигане, трупа на рицаря, който трябваше да бъде изхвърлен от гроба, и гласа, от който всеки от нас губеше и ума, и дума, тялото му се вцепеняваше, а крайниците му омекваха. Сега ще ти обясня смисъла на тези три неща: надгробната плоча, която покриваше трупа, символизира закоравялостта на този свят, която при идването на Господ на земята изглеждала в Неговите очи прекомерна, защото по онова време не съществувало нищо освен неумолимо коравосърдечие — нито синът обичал баща си, нито бащата — своя син, и това било причината Дяволът безпрепятствено да ги завлича в преизподнята.

Когато Небесният Отец видял, че на земята съществува толкова голяма безчовечност, че хората не се разпознават помежду си, не вярват нито един другиму, нито на словото, разпространявано от пророците, а точно обратното, възприемат всекидневно вярата във все нови и нови богове, Той, за да смекчи тази закоравялост и да омекоти и обнови сърцата на грешниците, изпратил на земята Своя Син, Който ги намерил дълбоко затънали в своята греховност. И когато слязъл на земята и ги заварил дотам закоравели в смъртен грях, че било по-лесно да смекчиш някакъв твърд предмет, отколкото сърцата им, Той изрекъл чрез устата на пророк Давид следните думи: „Аз съм сам чак до мига, в който ще премина в отвъдното“. Което всъщност означавало: „Отче, преди смъртта Ми ще си обърнал във вярата нищожна част от тези люде!“

Приликата с времето, когато Бог Отец изпратил на земята Своя Син, за да донесе избавление на Своя народ, днес отново е налице. Защото както нявга, при Неговото пришествие, грехът и лудостта изчезнали и истината се появила и разкрила пред людете, така днес Господ те е избрал сред всички останали рицари с намерението да те изпрати в чужди земи, за да прекрати гибелните премеждия и да разпространи знанието как са възникнали. Ето защо сме в правото си да сравняваме твоето идване с пришествието на Иисус не само поради приликите помежду им, но и поради възвишената им цел. И както пророците, живели далеч преди слизането на Иисус, оповестили бъдещото Му пришествие и предсказали, че Той ще избави хората от адските окови, така съвременните пророци известиха за твоето идване преди повече от двадесет години и всички до един казваха, че преди твоята поява премеждията в кралство Логрия не ще престанат, поради което и ние толкова дълго те очаквахме. Но сега, слава Богу, ти вече си тук.

— Кажи ми сега — рекъл Галаад — какво символизира трупът, защото по отношение на надгробната плоча ти успя прекрасно да ме осветлиш.

— Ще ти кажа, разбира се — отвърнал старецът. — Трупът символизира народа, който пребивавал в закоравялост толкова дълго време, че всички били досущ като мъртъвци, заслепени от непомерния грях, в който живеели ден подир ден, ала с пришествието на Иисус заслепението им станало очевидно. И макар сред тях да пребивавал Царят на Царете и Спасителят на света, те Го обявили за грешник и решили, че е като тях самите, защото вярвали повече на Дявола, отколкото на Него, и по съвет на Сатаната, който всекидневно им припявал на ухо и бил обсебил сърцата им, предали плътта Му на смърт. Така те извършили всички онези мерзости, заради които Веспасиан изтребил и прокудил рода им веднага щом узнал истината от думите на пророка, когото те били предали, защото във всичките си действия се ръководели от Дявола и неговите съвети.

Сега сигурно се питаш как това събитие и неговата символика се съчетали в едно. Гробът означава коравосърдечието на евреите, а тялото олицетворява тях и потомците им, умрели до един заради смъртните си грехове. Гласът, който излизаше изпод надгробната плоча, символизира злокобните думи, произнесени от тях в разговора им с проконсула Пилат: „Нека вината за Неговата кръв тегне над нас и нашите деца!“28 Именно заради тези им думи те били унищожени: те и техните деца заедно с всичките им богатства.

Ето защо в настоящото премеждие ти можеш да видиш символа на Страстите Христови и голямата прилика с Неговото пришествие; впрочем и тук неведнъж се е случвало нещо подобно, защото когато бродещите рицари идваха по тези места и отиваха при гробницата, Дяволът, който ги разпознаваше като долни и недостойни грешници и виждаше, че са потънали в разкош и неправда, ги наплашваше до такава степен с ужасния си и страховит крясък, че те губеха цялата си телесна сила. И това изпитание нямаше никога да престане, тъй като грешниците винаги щяха да бъдат стъписвани, ако Бог не те бе изпратил тук, за да му туриш край. Още с появата ти Дяволът, който подуши, че си целомъдрен и чист от всякакъв грях, както никой друг човек на земята не може да бъде, не посмя да влезе в сблъсък с теб, а предпочете да си отиде, тъй като с твоето идване бе загубил всякаква власт. Ето така приключи премеждието, в което мнозина прочути рицари опитаха своите сили, и сега аз ти казах цялата истина по този въпрос.

На тези му думи Галаад отговорил, че в тази история е имало далеч по-голяма символика, отколкото си е мислел преди.

През тази нощ Галаад бил обгрижен от братята по възможно най-добрия начин. А на сутринта посветил младия си спътник в рицарско звание по обичая на тогавашното време. Като приключил цялата церемония, попитал го как се казва. Момъкът отвърнал, че името му е Мелиан и е син на датския крал.

— Драги приятелю — рекъл тогава Галаад, — след като вече си рицар, а и произлизаш от най-знатно потекло, каквото е кралското, старай се оттук насетне да носиш с достойнство титлата рицар, както и да опазиш ненакърнена честта на своето родословие, защото получи ли един кралски син рицарското звание, той трябва да изпъква с качествата си над всички останали рицари, както слънчевият лъч затъмнява блясъка на звездите.

Новопосветеният рицар му отвърнал, че с Божията воля ще пази непокътната честта на рицарския сан и няма да проявява мекушавост независимо от тежестта на изпитанията, които ще му се наложи да преодолява.

Тогава Галаад поръчал да му донесат доспехите и когато това било изпълнено, Мелиан отново се обърнал към него:

— Сеньор, с Божията и твоята благословия ти ме произведе в рицарски сан и с това ме направи неизразимо щастлив. Знаеш, че според съществуващия обичай онзи, който е посветил другиго в рицарско звание, не бива да отхвърля първото желание на новопосветения, стига то да е достатъчно разумно.

— Истина е — отвърнал Галаад. — Но защо казваш всичко това?

— Защото искам да те помоля за една услуга. Моля те да не ми отказваш, понеже това е нещо, което няма да ти причини нищо лошо.

— Добре, обещавам, дори да понеса някакви неудобства.

— Безкрайно ти благодаря! — възкликнал Мелиан. — Това, за което ще те помоля, е да ми позволиш да те придружа в това Търсене, додето обстоятелствата не ни разделят, а ако след това случаят ни събере отново, да не ме лишаваш от своята компания, за да я предложиш някому другиму.

След което наредил да му доведат кон, защото искал да потегли на път заедно с Галаад. Така и било сторено и двамата напуснали абатството.

Препускали те през целия ден, а сетне — и през цялата седмица. Сутринта на следващия вторник стигнали до един кръст и открили, че върху дървото му е издълбан надпис, който гласял:

„Слушай, рицарю, който търсиш премеждия! Виж двата пътя, които тръгват оттук: единият — наляво, другият — надясно. По този вляво ти забранявам да тръгваш, защото реши ли някой реши да поеме по него, трябва да е изключително умен, ако иска да стигне до добър край. Ако пък поемеш по този вдясно, можеш тутакси да загинеш.“

Като прочел тези думи, Мелиан рекъл на Галаад:

— Благородни рицарю, за Бога, нека аз потегля по левия път, защото по него ще мога да изпитам моята сила и да разбера дали притежавам сърцатост и неустрашимост, необходими за спечелването на рицарска слава.

— Ако нямаш нищо против — отвърнал му Галаад, — по-добре аз да хвана левия път, защото съм убеден, че ще се справя по-успешно от теб.

Момъкът обаче му възразил, че по него ще тръгне или той, или никой. Така двамата се разделили и всеки поел по своя път.

Ала тук повествованието спира за малко да разказва за Галаад, а се насочва изцяло върху Мелиан и случилото се с него.

И тъй, разказът гласи, че след като се разделил с Галаад, Мелиан препускал известно време, докато навлязъл в стара гора, която не можела да се прекоси за по-малко от два дена и в която на следващия ден в първия час на деня излязъл на една поляна. По средата на пътя забелязал разкошно кресло, на което имало изключително красива корона, а пред креслото направо на земята били разположени множество трапези, отрупани с вкусни ястия. Мелиан впил смаян очи в това чудо, ала не бил привлечен от храните, а единствено от короната, която била толкова изящна, че под щастлива звезда би трябвало да е роден човекът, който имал правото да я носи пред своя народ. Тогава той я грабнал и си казал, че ще я отнесе със себе си. Надянал я на дясната си ръка и поел отново през гората.

Не бил изминал обаче много път, когато видял рицар, възседнал огромен кон, да препуска към него.

— Благородни рицарю — обърнал се новодошлият към Мелиан, — остави тази корона, защото не ти принадлежи! Знай освен това, че си я взел за собствена погибел.

Като чул това, Мелиан завърнал коня назад, защото му станало ясно, че няма как да избегне двубоя. Изправил се гордо той и възкликнал:

— Мили сеньор Господи, помогни на новия си рицар!

Тогава другият рицар препуснал насреща му и го ударил толкова жестоко, че копието му пронизало и щит, и ризница, и заседнало в хълбока му, след което го блъснал грубо и го хвърлил на земята. Мелиан паднал тежко по гръб, а острието заедно с част от дръжката останали да стърчат, забити в тялото му. Съперникът се приближил към младия рицар, снел короната от ръката му и му казал:

— Сеньор рицарю, пусни тази корона, защото нямаш право над нея.

Сетне потеглил натам, откъдето бил дошъл, а Мелиан, който нямал сили да се надигне, останал да лежи с мисълта, че е смъртно ранен, упреквайки се наум, че не е повярвал на Галаад и сам е станал причина да бъде сполетян от подобно нещастие. Докато бил измъчван от болки и угризения, край него се появил Галаад, който, следвайки своя път, се озовал на това място. Забелязал той проснатия на земята Мелиан и почувствал в душата си голямо съжаление, защото помислил, че е смъртно ранен, приближил се към него и го попитал:

— Мелиане, кой те подреди така? Мислиш ли, че ще оздравееш?

Като го разпознал, раненият възкликнал:

— Ха! Сеньор, за Бога, не ме оставяй да умра в тази гора! Отведи ме до някое абатство, където да получа последно причастие и да умра като добър християнин.

— Как така, Мелиане — стъписал се Галаад, — нима си ранен толкова тежко, че мислиш вече за своята смърт?

— Да! — отвърнал му той.

Галаад се почувствал съкрушен и го заразпитвал къде са хората, които са му сторили това. Тогава изпод дървесата изскочил рицарят, ранил така тежко Мелиан, и се обърнал към новодошлия:

— Сеньор рицарю, пази се от мен, защото ще ти причиня цялата злина, на която съм способен.

— Ха, сеньор! — обадил се от земята Мелиан. — Това е онзи, който ме уби. За бога, сеньор, пази се от него!

Галаад не му отвърнал и дума, ала се насочил към рицаря, който вече се носел в пълен галоп насреща му, и именно поради големия си устрем не съумял да уцели противника си. Галаад обаче го ударил с такава мощ, че копието му го пронизало в рамото, и рицарят се строполил на земята заедно с коня си, копието се строшило, а Галаад го ранил смъртоносно. Обръщайки се, той забелязал, че към него препуска друг рицар, който му извикал:

— Сеньор рицарю, остави коня за мен!

След което се втурнал срещу него, насочил копието си и го строшил о щита му, ала изобщо не могъл да го помръдне от седлото. Галаад обаче успял да отсече с меча си лявата му китка. Почувствал се тежко ранен, нападателят го ударил на бягство от страх да не бъде убит, а Галаад не се впуснал да го преследва, тъй като нямал намерение да му причинява повече зло, отколкото онзи вече бил претърпял, ала се върнал при Мелиан, без изобщо да поглежда към сразения рицар, и го попитал с какво желае да му помогне, защото е готов да направи за него всичко, което е по силите му.

— Сеньор, ако можех да понеса ездата, бих искал да ме сложиш пред себе си и да ме отведеш до най-близкото абатство, защото съм убеден, че добера ли се дотам, монасите ще положат всички усилия да ме изцерят.

Галаад отвърнал, че ще стори това на драго сърце.

— А няма ли да е по-добре — попитал го той — да изтръгна най-напред това желязо от тялото ти?

— Не, сеньор! — възкликнал раненият. — Няма да се реша на подобно нещо, преди да съм се изповядал, защото ми се струва, че щом изтеглят това острие от хълбока ми, аз тутакси ще умра. По-добре просто ме отведи там.

Тогава Галаад го повдигнал по най-грижовния начин, наместил го на коня пред себе си и го прегърнал, за да не падне, защото виждал, че е останал съвсем без сили. Пътували така известно време, додето не стигнали пред едно абатство. С озоваването си пред портите му те се заели да чукат и викат, и ето че местните братя, които били свети хора, побързали да им отворят, приели ги с голямо внимание и отнесли Мелиан в тиха стая. Той снел шлема си, след което ги помолил да му дадат причастие и то му било донесено. Веднага щом се изповядал, той като добър християнин отправил призив да му бъдат простени всички прегрешения, и след приемането на Тялото Христово, се обърнал към Галаад:

— Сега, когато съм се изповядал, можеш да се опиташ да извадиш това желязо от моето тяло.

Галаад хванал острието и го изтръгнал заедно с остатъка от дръжката. От непоносимата болка Мелиан изгубил свяст, а рицарят попитал монасите дали сред тях няма човек, който би могъл да се погрижи за раните.

— Да, сеньор, има такъв — отвърнали му те.

Сетне довели един възрастен монах, който навремето бил рицар, и му показали раната на Мелиан. Той я погледнал и рекъл, че само за един месец ще го изцери напълно.

При тази новина Галаад много се зарадвал, снел доспехите си и казал, че ще остане през този и следващия ден в абатството, за да се убеди, че Мелиан ще може да бъде излекуван.

Всъщност останал при монасите в продължение на три дни и попитал приятеля си как се чувства, а той му отвърнал, че е започнал да се поправя.

— Значи, утре ще мога да потегля оттук — заключил той.

Мелиан обаче с голяма болка в гласа му рекъл:

— Ха, монсеньор Галаад, нима ще ме оставиш тук? Та аз съм човекът, който най-много от всички на света копнея да пребивавам, стига това да е възможно, в твоята компания!

— Сеньор — отвърнал му Галаад — полза от мен тук няма да имаш никаква, а аз имам нужда не да си почивам, а да продължа търсенето на Светия Граал, което бе започнато благодарение на мен.

— Какво? — възкликнал един от братята. — Нима Търсенето вече е започнало?

— Да — потвърдил Галаад — и ние двамата сме част от дружината, която се е заела с това.

— За Бога — рекъл монахът, — тогава трябва да ти кажа, сеньор ранени рицарю, че тази беда те е сполетяла заради твое прегрешение, и ако ми разкажеш за всичко, което си сторил от самото начало на Търсенето, аз бих могъл да те осветля за това, кой твой грях е причинил сегашното ти страдание.

— Сеньор — отвърнал му Мелиан, — ще ти разкажа всичко.

Тогава Мелиан заразказвал как Галаад го бил произвел в рицарско звание, как двамата открили на един кръст писмена, които забранявали да тръгне по пътя, отклоняващ се вляво, как той поел по него, а също и как след това го било застигнало настоящото нещастие. От своя страна монахът, който бил много свят и умен човек, му рекъл:

— Няма съмнение, сеньор рицарю, че това е произлязло под въздействието на Светия Граал, защото нищо от онова, което ти току-що ми разказа, не е лишено от върховен смисъл и аз ще ти кажа какъв е той. Когато си решил да станеш рицар, ти си отишъл да се изповядаш, за да влезеш в рицарския орден безупречен и пречистен от всички мерзости и грехове, с които си се чувствал омърсен, и по този начин си се включил в Търсенето на Светия Граал именно такъв, какъвто би трябвало да бъдеш. Ала когато е видял това, Дяволът се е почувствал дълбоко засегнат и си е наумил още при първа възможност да те подхлъзне, нещо повече, успял е да го стори и аз ще ти кажа кога точно това е станало.

Когато си напуснал абатството и си бил произведен в рицарски сан, първото нещо, на което си се натъкнал, е бил знакът на истинския кръст, а той е символът, на който всеки рицар трябва да се уповава най-много. При това е имало и още нещо: върху него е бил издълбан надпис, който е сочел, че пред теб има два пътя — единият надясно, а другият наляво. По десния път си щял да чуеш гласа на Иисус, гласа на милосърдието, в който рицарите на Господ вървят ден и нощ, водени от душата през деня и от тялото — през нощта. По левия път е трябвало да чуеш гласа на грешниците, в който велики опасности заплашват людете, дръзнали да поемат по него. И понеже този път съвсем не е така безвреден, както другият, надписът е забранявал на всеки, който не се чувства по-вещ и по-благочестив от останалите, да тръгва по него. Сиреч ако не е до такава степен обгърнат с любовта на Иисус, че няма как случайно да изпадне в грехопадение.

Когато си прочел надписа, ти си се удивил какво ли би могъл да означава, и точно в този миг Неприятелят човешки те е заковал със своята стрела. И знаеш ли с коя? С тази на горделивостта! Защото си решил, че храбростта ти е достатъчна, за да се справиш с всяко изпитание, ала именно тук твоето разбиране те е подвело, защото надписът е говорел за небесното рицарство, а ти си решил, че става дума за земното. Ето защо си бил обзет от горделивост, поради която си изпаднал в смъртен грях.

В мига на раздялата ти с Галаад Дяволът, който видял, че си слаб, проникнал в теб, ала решил, че не ще да е сторил достатъчно, ако не те накара да извършиш още едно прегрешение, и така — от грях на грях — да те отведе в ада. Тогава нагласил пред теб онази златна корона и ти, още щом си я видял, си изпитал неудържим ламтеж и още щом си я взел, си изпаднал във втори смъртен грях — към горделивостта си прибавил алчността. Като видял, че си се поддал на този втори грях и отнасяш короната, Неприятелят човешки възприел облика на рицар грешник и подбудил това свое творение да извърши голяма злина, стигаща дори до убийство, нападнал те с насочено срещу теб копие и несъмнено щял да те погуби, ако кръстът, който си очертал, не те спасил.

При все това, за да те накаже, задето си изоставил служението към Него, Господ те е довел до преддверието на смъртта, така щото следващия път да имаш по-голямо доверие в Неговата подкрепа, отколкото в собствените си сили. Затова изпратил при теб Галаад — този свети рицар, — който да се опълчи срещу двамата рицари, символизиращи двата вселили се в теб гряха. А те нямало как да му устоят, защото той не притежава в себе си смъртен грях. Ето, обясних ти вече каква е символиката на премеждията, които са те сполетели.

Двамата рицари признали, че премеждието е знаменателно, а скритият в него смисъл — изключителен.

Дълго си говорили през тази нощ мъдрият монах и двамата рицари за изпитанията на Светия Граал. Накрая Галаад се примолил толкова горещо на Мелиан, че последният му дал своето съгласие да си тръгне, когато пожелае, на което Галаад отвърнал, че щом е получил одобрението му, непременно ще поеме на път.

На сутринта, веднага след като изслушал утринното богослужение, той се въоръжил, взел си сбогом с Мелиан и препускал много дни, без да се натъкне на никакво приключение. Ала веднъж станало така, че напуснал дома на скромен феодал, без да се е явил на утринната меса, и през цялото време чувствал голямо притеснение, че този ден не е присъствал на богослужение, та когато пристигнал на едно място, където нямало жива душа, а всичко лежало в развалини, той коленичил и отправил молитва към Господ да му даде съвет как да постъпи. Едва приключил молитвата си, и дочул глас, който му казал:

— Слушай, рицарю, който търсиш приключения, върви право към Девичия замък и изкорени всички непристойни нрави, които царят в него.

Като чул това, Галаад отправил голяма благодарност към Господ за посланието, което му бил изпратил, тутакси скочил на коня и препуснал в указаната посока. Не след дълго забелязал далеч напред в насрещната долина един замък — и добре укрепен, и умело разположен, — край който течала голяма бурна река, наречена Саверна, свърнал натам и с приближаването си срещнал един бедно облечен много възрастен мъж, който го поздравил любезно, а Галаад му отвърнал по същия начин и го попитал как се нарича този замък.

— Сеньор — отвърнал му старецът, — нарича се Девичия замък. Това е едно прокълнато място и всички, които пребивават в него, са прокълнати, защото всякакво милосърдие е прогонено оттам и е заменено с жестокост.

— Но защо? — зачудил се Галаад.

— Защото — бил отговорът — там унижават всички онези, които минават край него. Затова и те съветвам да поемеш по обратния път, защото ако продължиш, както си тръгнал, не те чака нищо освен срам и позор.

— Нека Господ да те закриля, мъдри сеньор — казал тогава Галаад. — Ще се върна, макар и с голямо нежелание.

Сетне огледал въоръжението си, за да се убеди, че всичко е в ред. Когато се уверил, че нищо не му липсва, се устремил в галоп към замъка и по пътя си срещнал седем млади момичета, яздещи коне и разкошно облечени, които му казали:

— Сеньор рицарю, преминал си през границите на имението.

Той обаче им отвърнал, че никакви граници не ще го откажат да се добере до замъка. Сетне продължил напред, додето не срещнал един прислужник, който му съобщил, че господарите на замъка му забраняват да се приближава повече, преди да са узнали какви са желанията му.

— Желанието ми е едно-единствено — отговорил Галаад. — Да бъда посрещнат според обичаите на замъка.

— Със сигурност — рекъл тогава прислужникът — това е нещо, което не е много добре човек да си пожелае и ти ще видиш, че никой рицар не е в състояние да сложи край на тези обичаи. Но почакай ме тук и ще получиш онова, което търсиш.

— Върви тогава по най-бързия начин — подканил го Галаад, — защото имам друга работа, която не може да чака.

Прислужникът влязъл в замъка, откъдето не след дълго Галаад видял да излизат седмина рицари, които били братя и които се провикнали към него:

— Сеньор рицарю, защитавай се, защото не ти обещаваме нищо освен смърт.

— Как така? — удивил се той. — Нима искате да се биете седмина срещу един?

— Да — дружно му отговорили те. — Защото такъв е тукашният обичай.

Като чул това, Галаад пришпорил коня си с насочено напред копие и така блъснал първия, че го пратил на земята, та той насмалко да си счупи врата, а останалите го ударили заедно по щита, но изобщо не успели да го помръднат от седлото. При все това от силата на удара конят му от пълен галоп застинал намясто и малко останало да рухне на земята.

При сблъсъка всички копия на нападателите се изпочупили, Галаад повалил трима със своето, след което грабнал меча и се нахвърлил срещу останалите, както и те от своя страна — срещу него. Започнала люта и много опасна схватка, по време на която изпопадалите на земята се изправяли, за да яхнат конете си и да подновят битката с още по-голямо настървение от преди, ала най-добрият от всички рицари извършил такива подвизи, че ги накарал да побегнат, и ги подредил така с острия си меч, че доспехите им не били в състояние да попречат на кръвта да потече от изранените им тела.

Всички виждали, че той притежава изключителна сила и такава сръчност, че били убедени: не можело противникът им да е от този свят, понеже нямало на земята човек, който да понесе и половината от онова, на което го били подложили. Като виждали, че не могат да го помръднат от мястото му, а силите му са пак толкова, колкото са били в началото на битката, братята много се изплашили. И наистина, както свидетелства цялата история на Светия Граал, нямало случай, в който някой да бил видял Галаад изтощен и отпаднал от ратни подвизи.

Все в този дух битката продължила чак до следобед и седмината братя проявили голяма храброст, ала когато се стигнало до този час, те се почувствали толкова изтощени и пребити, че вече нямали сили да се защитават. Ала рицарят, който никога не сещал умора, продължавал да ги хвърля от конете. Като видели, че няма дълго да издържат така, те обърнали конете и потърсили спасение в бягството.

При тази гледка Галаад не тръгнал да ги преследва, а се упътил към подвижния мост, през който се влизало в замъка, и тогава насреща му излязъл възрастен мъж с бели коси, облечен в монашески одежди, който му донесъл ключовете на замъка и му ги предал с думите:

— Сеньор, вземи тези ключове и от днес нататък можеш да правиш с него и с всички негови обитатели каквото ти душа иска, защото ти извърши такива подвизи, че замъкът вече ти принадлежи.

Галаад взел ключовете и отворил портите. Още с влизането си вътре видял по улиците толкова много млади момичета, че изобщо не можел да установи броя им. Всички те в един глас се обърнали към него:

— Сеньор, добре си дошъл! Отдавна чакаме нашето избавление и благословен да е Господ, задето те е обикнал, защото инак никога нямаше да се отървем от този замък на мъките и страданията.

— Нека Господ ви благослови! — отвърнал им Галаад.

Тогава те повели коня му за юздата, съпроводили го до централната част на замъка и свалили почти насила доспехите му, макар той да повтарял, че все още не било време за пренощуване.

Една от госпожиците обаче възкликнала:

— Ха, сеньор, какво говориш? Та нали ако напуснеш прибързано това място, онези люде, които храбростта ти обърна в бягство, още тази нощ ще се върнат обратно и ще подновят ужасния обичай, който наложиха в този замък от толкова време. Така всичките ти усилия ще отидат на вятъра.

— Какво искате в такъв случай? — попитал ги той. — Кажете ми, за да знам. Готов съм да постъпя според вашите желания, стига да съм убеден, че ще доведат до нещо добро.

— Искаме — отвърнала му госпожицата — да събереш всички рицари и феодали от околността, защото те са получили във владение своите земи именно от този замък, и да ги накараш както тях, така и хората от цялата местност да се закълнат, че никога повече няма да съблюдават този обичай.

Той обещал, че така ще постъпи, и когато го отвели до централната сграда, той слязъл от коня, снел шлема си и се качил в голямата зала. Още с появата му от една стая в съседство излязла млада госпожица, която му поднесла рог от слонова кост с разкошна златна украса и го посрещнала с думите:

— Сеньор, колчем пожелаеш при теб да дойдат онези, които оттук насетне ще зависят от теб, надуй този рог, чийто звук може да бъде чут дори на десет левги околовръст.

Галаад отвърнал, че точно така и би трябвало да постъпи, а после го подал на един рицар, който стоял пред него. Той го огледал и го надул с такава сила, че звукът му можел да се чуе в цялата околност. Тогава Галаад и всички присъстващи седнали, а Добрият рицар се обърнал към стареца, който му бил предал ключовете, с въпроса дали е свещеник, и той му отговорил утвърдително.

— Кажи ми тогава — продължил Галаад — що за обичай е това и откъде са дошли всички тези пленени девойки.

— На драго сърце — отвърнал свещеникът. — Истината е, че изминаха седем години, откакто седмината рицари, които ти победи, дойдоха по волята на случая в този замък и бяха подслонени от херцог Линор — господаря на тази страна, който бе и най-достойният мъж от всички известни нам люде. След като се навечеряха, между седмината братя и херцога избухна свада заради една от дъщерите му, която братята искаха да обладаят насила. Разправията свърши с това, че херцогът, както и един от синовете му бяха убити, а девойката, заради която се разрази крамолата, бе задържана като затворничка. Извършили веднъж това злодеяние, братята сложиха ръка на цялото съкровище на замъка, наеха си рицари и войници и започнаха да воюват срещу хората от областта. След поредица от битки успяха да се наложат и получиха клетва за вярност от населението на страната.

Когато дъщерята на херцога видя всичко това, тя изпадна в пристъп на голям гняв и досущ като пророчица изрече следните думи:

„Сеньори, за нас няма особено значение това, че сте присвоили владението на замъка, защото както сте се сдобили с него заради една жена, така и ще го изгубите заради една девойка, и ще бъдете до един покорени от мощта на един-единствен рицар.“

Предсказанието силно разгневи седмината и те обявиха, че щом е така, до пристигането на въпросния рицар, от когото щели да бъдат победени, те ще задържат в плен всяка минаваща пред замъка девойка. Така и постъпваха чак до днес и поради това на крепостта й излезе името Девичия замък.

— А тази госпожица — попитал Галаад, — която била в основата на разпрата, тя още ли е тук?

— Не, сеньор — отвърнал старецът. — Тя си отиде, но една по-млада от нея госпожица все още е тук.

— И как се отнасяха с тези девойки? — продължил да разпитва Галаад.

— Наложи се да преживеят много злочестини, сеньор.

— Сега обаче са избавени от всичко това благодарение на Бог, Който пожела да стане така.

В деветия час29 замъкът започнал да се изпълва с хора, научили новината за новия му владетел. Устроили на Галаад голямо празненство като на свой сеньор, ала той веднага обявил, че предава на по-малката дъщеря на херцога владението върху замъка и всички зависими от него земи. Сетне направил необходимото всички рицари от страната да станат васали на госпожицата, и накарал цялото присъствие да се закълне, че никога повече няма да бъде възстановен предишният обичай. Накрая всички пленени девойки се разотишли по домовете си из своите краища.

Галаад прекарал остатъка от деня в замъка, където бил удостоен с възможно най-големите жестове на почит, а на сутринта пристигнала новината, че седмината братя били убити.

— И кой ги е убил? — поинтересувал се Галаад.

— Сеньор — отвърнал един млад момък, — станало е вчера, след битката с теб. Ето на онова хълмче се натъкнали на монсеньор Говен и брат му Гахериет30, както и на сеньор Ивен. И едните, и другите се втурнали в люта битка помежду си. Всичко завършило с пълен разгром на седмината братя.

Галаад бил много изненадан от подобно развитие на нещата, поискал да му донесат доспехите, след което се въоръжил и напуснал замъка. Местните хора го изпроводили далеч извън него, додето той не им наредил да се връщат, а после се впуснал по своя път и препуснал по него сам-самичък.

Ала сега разказът замълчава на неговите приключения и се обръща към тези на монсеньор Говен.