Убийците

Глава 9Решения

Арута сбърчи вежди.

Стоеше до леглото на херцога на Оласко и наблюдаваше свещеника от ордена на Прандур, който го преглеждаше.

Свещеникът бе отскоро на служба при принца, посочен от ордена си да остане една година в свитата на Арута, в ролята на негов духовен водач. На този пост се редуваха представители на всички храмове от града, като всеки от тях изпращаше свой представител за една година — и през тази година изборът бе паднал върху отец Белсон.

Стройният, облечен във виолетово расо свещеник се изправи и се приближи към Арута.

— Раната е замърсена, но има и магия, която й пречи да заздравее. — Той потърси с очи Уилям. — Прахът, с който я посипаха, беше зелен, нали?

— Да, отче — отвърна Уилям.

Бяха се върнали само преди час в двореца и дори не му бе останало време да се измие. Когато същата сутрин в хана пристигна подкреплението, начело с капитан Трегар, придружаващият ги знахар заяви, че състоянието на херцога надхвърля способностите му, и поиска незабавно да го откарат в двореца. Капитанът нареди да изкарат един фургон от конюшнята и натовариха ранения херцог. Нямаше никакъв коментар за действията на Уилям, след като младият лейтенант му докладва подробно за всички събития.

— Зная нужното заклинание, за да преустановя въздействието на тази магия — обясняваше свещеникът, като поглеждаше и към Казамир, застанал до възглавницата на баща си. — Но като повечето подобни лечебни заклинания, то има доста тежки странични ефекти.

— Ще свърши ли работа? — попита разтревожено принцът.

— Да, но ще остане белег.

— Баща ми има много белези. Прави каквото щеш, но му спаси живота.

Белсон кимна.

— Ваше височество, ще ми е нужен калай и добре почистен нож, който да загрея на огън.

Арута даде знак да донесат исканите неща и кимна на Джеймс. Джеймс на свой ред махна на Уилям и му прошепна:

— Ела с мен.

Двамата излязоха отвън. Джеймс спря и сложи ръка на рамото на младия офицер.

— Добре си се справил, Уили.

Уилям го зяпна изненадано.

— Добре ли? След всичко, което стана?

Джеймс се засмя.

— Така смята капитан Трегар. Според него фактът, че си успял да опазиш живота на половината от войниците си и което е още по-важно — на семейството на херцога — не е за подценяване.

Уилям въздъхна.

— А аз си мислех, че ще ме разжалват. Не ми се струваше, че съм се справил кой знае колко успешно. Все си мислех за убитите.

— Не ми се ще да се правя на много видял и патил, но сам знаеш, че имам зад гърба си доста богат опит. Никога не забравяй, че си войник, а в тази професия човек рядко доживява преклонна възраст. Ела сега с мен.

— Къде отиваме?

— В кабинета на принца.

— Ама виж ме само. — Уилям посочи мръсните си дрехи.

Джеймс пак се засмя.

— А питаш ли ме, когато трябва да пълзя из каналите, а после ме викат на доклад? В момента експедитивността е по-важна от външния вид.

Стигнаха кабинета на принца, един от пажовете им отвори вратата и Джеймс въведе Уилям в приемната.

Вътре ги очакваха принцеса Анита и близнаците.

— Братовчеде Уили! — извикаха Боррик и Ерланд, скочиха от дивана, където майка им им четеше приказка, и се втурнаха към него.

— Научихме, че си участвал в битка! Страхотно!

— Не чак толкова — отвърна Уилям малко намръщено. — Изгубихме неколцина добри войници.

Това поохлади ентусиазма на момчетата.

— Ти уби ли някого? — попита Боррик.

— Да — кимна Уилям все така намръщен.

Анита стана и се приближи до тях.

— Пийнете нещо освежаващо, докато дойде Арута. — Тя посочи масичката в ъгъла. — А аз ще отведа двамата малки главорези.

— Ама, мамо… — почна Ерланд.

Анита вдигна пръст до устните си.

— Шшт. Това са държавни дела. Ще досаждате на Уилям и Джеймс по време на обяд. — Тя се обърна към двамата млади мъже. — Ще дойдете, нали?

Джеймс кимна.

— Освен ако съпругът ви няма други планове за нас.

Уилям се възползва от това, че останаха сами, за да се измие в поставения в ъгъла леген. Появи се един паж с чиста риза и той побърза да смъкне своята, която лепнеше от пот и бе опръскана с кръв. Тъкмо си бършеше лицето, когато влезе Арута.

— Херцогът ще живее — обяви той без предисловия и посочи на двамата дивана, където доскоро бяха седели близнаците. — След всичко, което се случи през изминалите две седмици, вече не се съмнявам, че сме изправени пред огромна опасност за суверенитета на нашето малко владение — по-голяма от тази, която представляваше наскорошното нападение на моределите. В града се извършват убийства, съществува необявена война между престъпните групировки, някой премахва методично магьосници и знатни благородници, а на север от границата ни с Велики Кеш действа банда кешийски измали. Накратко, принудени сме да бъдем неми свидетели на нещо, което се ръководи и изпълнява от други.

Джеймс мълчеше и когато Уилям го погледна, забеляза едва забележимо поклащане на главата, което му подсказваше, че трябва да изчака, докато принцът им даде думата.

След кратко мълчание Арута продължи:

— Джеймс, имам задача за теб.

— Друга ли? — усмихна се Джеймс.

— Не, същата, но вече малко по-определена.

Уилям чакаше търпеливо. Мислеше, че всеки момент ще го освободят. Арута забеляза напрежението му и рече:

— Предполагам, че жена ми те е поканила да обядваш с нас, нали?

Уилям кимна.

— Хубаво, защото и ти ще играеш известна роля.

— Аз ли? — зачуди се Уилям.

— Сигурно се опасяваше, че ще те смъмрим?

Уилям кимна отново.

— Никога не е лесно да губиш войници, които са били под твоя команда. А когато е на първата ти задача, е дваж по-тежко.

— Благодаря, сър. — Уилям сведе глава.

— Така — рече Арута. — Това, което ще си кажем сега, да не напуска стените на тази стая.

Уилям и Джеймс кимнаха едновременно.

— Джеймс, от две години обсъждаш идеята да създадеш собствена разузнавателна мрежа.

Джеймс мълчеше.

— Искам да престанеш с обсъжданията и да се захванеш с тази задача. Младият Уилям ще ти помага.

— Аз ли, ваше височество?

— Ако още не си го разбрал, хора като мен не могат да си позволят да имат доверие всекиму. — Арута твърдо го погледна. — Дори тези, които се кълнат във вярност към мен, биха могли да ме предадат при определени обстоятелства, въпреки че сами не го искат. През изминалите няколко дни, синко, ти доказа своята благонадеждност, а освен това си син на Пъг.

Лицето на Уилям помрачня.

— Господарю?

— Известно ми е, че имаш противоречия с баща ти, свързани със службата ти при мен. Можеш да си сигурен, че двамата с него сме обсъждали този въпрос неведнъж. Това, което искам да знаеш, е, че баща ти е оказал неоценима помощ на моето семейство и на народа ни. Той е преживял неща, за които двамата с теб само можем да гадаем, но винаги е служил на доброто. Ако ти беше човек, на когото не може да се има доверие, щях да го зная много преди да се появиш в Крондор. В добавка към това — продължи Арута, — като един от новопроизведените ми офицери, едва ли ще бъдеш заподозрян в изпълнение на толкова важна задача.

— А аз? — попита Джеймс.

Арута го погледна.

— За пред обществото ти ще запазиш поста си на скуайър, но и двамата ще знаем, че ще разполагаш с много по-широки пълномощия, дадени ти лично от мен.

Джеймс се ухили доволно.

— Ако двамата с Локлир доживеете до по-почтена възраст, смятам да ви направя баронети, но макар да съм сигурен, че сте го заслужили отдавна, това ще стане едва когато вече не е необходимо да се притеснявам, че привличате върху себе си излишно внимание. Сега обаче ме безпокоят хората, които от известно време действат срещу нас.

— Мен също — каза Джеймс. — Като се има предвид, че всичките ми осведомители бяха избити, ще се наложи да си осигуря нови.

— Младият Мине сигурно ще може да ти помогне. Това, което трябва да направиш, е да наемеш четирима или петима — не повече — доверени хора, които познаваш добре. На тях ще поръчаш да си осигурят осведомители. Ще те пратя и в други градове на Крондор, както и зад граница, за да можеш постепенно да разшириш мрежата си. Този процес несъмнено ще отнеме години. — Той се изправи и двамата млади мъже последваха примера му. — Но на първо време да видим какво ще постигнем в пределите на Крондор. Само внимавай да не влезеш и ти в бройката на жертвите.

— Досега успявах да го избегна — подметна Джеймс.

— Тъкмо по тази причина избрах теб за тази задача, мой млади бъдещ херцоже.

Джеймс се усмихна на тази тяхна отколешна шега.

— Наистина ли някой ден ще ме направите херцог на Крондор?

— Може би. Стига преди това да не те обеся. — Арута им даде знак да го последват към столовата. — Но ако успееш да създадеш такава шпионска мрежа, която да се мери с кешийската, нищо чудно да завършиш дните си в Риланон. На изток се нуждаем много повече от сигурно разузнаване, отколкото тук. — Пренебрегвайки формалностите, Арута сам отвори вратата.

Застаналите от другата страна пажове се втурнаха да му нагласят стола. Уилям зае място непосредствено до Джеймс и погледна няколко пъти крадешком младия скуайър, който вече явно бе потънал в мисли за предстоящата си задача.

— По-късно ще продължим този разговор — обяви Арута и насочи вниманието си към жена си и децата.

Джеймс се сепна, кимна и прошепна на Уилям да се храни. Обядът мина в спокойна обстановка. От време на време Анита задаваше по някой въпрос на Уилям, колкото да научи повече за живота на младежа.

Когато приключиха с храната, Арута се надигна и даде знак на двамата млади мъже да го последват в кабинета. След като стигнаха там и се настаниха на креслата, принцът каза:

— Джеймс, мислих доста по този въпрос. Зная, че си от хората, които работят най-добре, когато им отпуснат юздите, но този път бих желал да ми докладваш подробно за всеки агент, който възнамеряваш да вербуваш.

— Това ще ни забави, ваше височество.

— Разбирам, но не ми се иска да губим перспективни агенти от излишна прибързаност. Бих предпочел да пипаме крайно предпазливо и да проучваме хората внимателно.

— Аз също мислих по този въпрос, ваше височество. Какво ще кажете, ако организираме две агентурни мрежи?

— Какво имаш предвид?

— Да речем, че наема дузина докери, джебчии и улични търговци — все от онзи тип, който използвах за осведомители, преди да унищожат мрежата ми — и същевременно, тайно, подготвя група от дълбоко засекретени истински агенти?

— Звучи примамливо, но даваш ли си сметка каква може да е съдбата на тези, които ще наемеш открито? Дали няма да ги постигне същата печална участ?

— Може и да е така, ваше височество, но такива са правилата на играта. Всеки ден умират невинни жертви, тъй че онези, които са готови да получават от златото на Короната, за да изпълняват определени задачи, би трябвало да си дават сметка какъв риск поемат. Не ми се ще да се обграждам с примамки и искрено се надявам първият кръг от агенти също да изпълнява задачите си, стига да пипа достатъчно внимателно.

— Не бих казал, че всичко това ми харесва — рече Арута, — но има много неща, свързани с Короната и властта, които не ми се нравят. — Той се обърна към Уилям. — Разбираш ли ме, млади момко?

— Сър?

— Питам те, разбираш ли защо трябва да върша неща, които не ми се нравят?

Уилям потъна в размисъл, после отвърна:

— Господарю, през изминалата година научих доста неща за живота на войника. Обучението е само половината от него. Другата половина — най-трудната според мен — е да убиваш хора. Но като гледах как други войници, мои бойни другари, ми поверяват всеки ден живота си… мисля, че ви разбирам.

— Хубаво, защото ти си единственият младши офицер, комуто бих могъл да се доверя. Баща ти ми служи вярно, а сега прехвърля тази отговорност и върху твоите плещи. Време е да докажеш, че си заслужил неговото и моето доверие.

— Какво се иска от мен, ваше височество? — попита Уилям.

— Да бъдеш упорит, да се учиш, да слушаш внимателно, да трупаш опит, да си вършиш работата. От време на време Джеймс ще те откъсва от непосредствените ти задължения и ще ти поверява по-важни задачи. С течение на времето ще опознаеш всички свои преки командири — искам да си изработиш мнение на кои от тях можеш да имаш доверие за по-специални задачи. Напоследък дворцовата гвардия изпълнява предимно церемониални функции. Време е това да се промени. Бих искал да превърна този отряд в елитна бойна част, но засега ще го запазя в тайна. Защото ако обявя намерението си предварително, ще предупредя онези, които предизвикват хаос в града ми. — Арута се облегна назад и опря върховете на пръстите си. — Вече няма никакво съмнение, че на наша територия действат могъщи и злонамерени групировки. Все още не знаем дали срещу нас се изправя един, или множество врагове. Ето Нощните ястреби. Дали са свързани с измалите? Защо атаките им зачестиха? Ако действаха малко по-уверено, Уилям, опасявам се, че сега дори ти нямаше да си тук. Уилям кимна мълчаливо.

— И най-важното — защо избиват магьосниците?

— Нямаше да е зле, ако Пъг или Кълган бяха тук — подметна Джеймс.

Арута кимна замислено.

— Пъг е готов да ми прати нов придворен магьосник. След историята с Макала и цуранския Велик и сега тази мистерия с менящия облик и убийствата на магьосници… — Той въздъхна. — Мисля, че Пъг е прав. Ще му пратя вест да ми изпроводи онова кешийско момиче.

— Яжара? — Уилям се ококори.

— Да — кимна спокойно Арута.

— Но тя е…

— Зная — прекъсна го Арута. — Тя е племенница на лорд Хазара-хан. — Той погледна към Джеймс. — Който, предполагам, ще е твоят пряк опонент в двора на Велики Кеш.

— Ласкаете ме — отвърна Джеймс. — Ще ми е нужно поне едно десетилетие да създам агентурна мрежа, която да се мери с неговата.

— Имаш ли нещо против срещу назначаването й в двора? — обърна се Арута към Уилям.

— Не… ваше височество. Просто се изненадах.

— Защо?

— Ами защото е кешийка и е свързана с едно от най-влиятелните семейства в северните райони на Империята. И защото е твърде… млада.

Арута не можа да сдържи смеха си.

— А вие двамата с Джеймс сте застаряващи ветерани, така ли?

Уилям се изчерви.

— Не, но през целия си живот съм се срещал само с магьосници, повечето от които са най-малкото на преклонна възраст. Аз бях само…

— Какво само? — прекъсна го принцът.

— Малко изненадан, че баща ми е спрял избора си върху нея.

— Защо? — попита Арута.

— В Звезден пристан има и други, много по-опитни магьосници.

— Кои?

— Кои ли? — повтори смутено Уилям.

— Кои например? — Арута втренчи поглед в него. — Кого ще препоръчаш?

— Ами аз… те са няколко. — Уилям трескаво прехвърляше в ума си имената на познатите магьосници от Звезден пристан в търсене на подходяща кандидатура. Постепенно си даде сметка, че повечето от тях са прекалено погълнати от собствените си интереси и научни изследвания или пък нямат необходимите умения, за да изпълняват подобна функция при двора. — Май не мога да препоръчам никого — призна той. — Корш и Ватум също са кешийци и се занимават с някои проучвания по поръчка на академията. Золан Хусбар и Кълган са твърде стари. Има и други, но само Яжара притежава както познания по дворцовата политика, така и солидни магьоснически умения.

— Опасяваш се да не излезе предателка?

— Не — отвърна без колебание Уилям. — Не и това. Ако се закълне във вярност към вас и Короната, тя никога няма да измени на клетвата си.

— И аз така смятам — рече Арута, но още известно време разглежда лицето на Уилям. — Май има още нещо, което не ми казваш, но засега ще го оставим без внимание. — Той се обърна към Джеймс. — Ще наредя да създадат специален фонд, от който да черпиш средства за създаването на твоята агентурна мрежа. Искам да ми докладваш всяка седмица, дори ако докладът ще е в смисъл „тази седмица не се случи нищо“. Но не ми се ще много да чувам подобни думи. — Джеймс кимна. — Има три въпроса, които не търпят отлагане. Първо: каква е връзката между Нощните ястреби и Гадника? Второ: каква е крайната цел на тези на пръв поглед несвързани помежду си убийства? И трето: защо убиват магьосници?

Арута се изправи и Джеймс и Уилям скочиха.

— Ще отида да навестя херцога на Оласко и семейството му. Добавете към гореизброения лист и въпроса: защо трябваше да нападат херцога, докато е на приятелско посещение в нашата страна?

— Значи четири — промърмори Джеймс.

Арута отиде до вратата и я отвори, без да чака прислугата.

— Утре сутринта ви искам и двамата на сутрешния сбор на двора. Уилям изчака принцът да се отдалечи по коридора, после попита шепнешком Джеймс:

— Май се изложих напълно, а?

— Не напълно — успокои го с усмивка Джеймс. — Какво има между теб и онова момиче?

— Това е дълга история — смотолеви Уилям, забил поглед в пода.

— Разкажи ми я — имаме време.

— Май нямаме. Трябва да се явя на доклад при Трегар.

— Не е необходимо. Съобщено им е, че си повикан от Арута. Отсега нататък всеки път, когато си с мен или на доклад при принца, те ще знаят, че изпълняваш специално поръчение. Нищо повече.

Уилям въздъхна.

— А като дойдох тук, си мислех, че ще изкарам подготовката и после ще ме пратят на някой граничен пост.

Джеймс прихна.

— Ти си роднина на принца, макар и приемен. Нима очакваше да те пратят да гниеш зад стените на Висок замък или Железни проход?

— Защо не? Никога не съм се мислил за част от дворцовото семейство.

— Нищо чудно, след като си израсъл на оня остров сред магьосници.

Уилям се прозя.

— Щом не е нужно да се явявам на доклад, може поне да поспя.

— А, не — спря го Джеймс. — Чака ни още работа.

— Работа ли? Сега?

— Да. А освен това искам да чуя всичко за теб и тази Яжара.

Вместо да отговори Уилям завъртя очи към тавана в немия въпрос: „Защо на мен се случва всичко това?“

Джеймс дръпна вратата и пристъпи в шумната странноприемница. Уилям вече приключваше разказа си за връзката си с магьосницата, която възнамеряваха да поканят в двора.

— Та, виждаш ли, аз бях само едно глупаво момче, а тя се държа много мило. Въпреки това още ме е срам. Не зная какво ще кажа, когато се появи.

— На колко години беше тогава?

— На шестнайсет.

Джеймс огледа странноприемницата.

— Мисля, че те разбирам. Макар че на твоите години имах доста по-богат опит с жените. Не точно в този смисъл естествено. — Той махна с ръка. — Ей там има свободна маса.

— Защо дойдохме тук? — попита Уилям, когато седнаха.

— Първо — да се порадваме на обстановката — отвърна привидно нехайно Джеймс. Уилям се намръщи, сякаш не разбираше за какво говори. — Пък и докато седиш в твоята тясна стая в компанията на онзи, другия млад офицер…

— Гордън — подсказа Уилям.

— Да, Гордън. — Джеймс кимна. — Сигурно не можеш да правиш нищо, освен да дрънкаш празни приказки или да си блъскаш главата над предстоящата задача. Освен това обещах на Талия да те доведа пак.

— Какво си обещал? — подскочи Уилям, но в същия миг до тях застана Талия.

— Джеймс, Уилям, радвам се да ви видя. Какво обичате?

— Два пъти ейл, ако бъдеш така добра — поръча Джеймс.

Девойката се обърна и дари Уилям с мила усмивка, преди да се отдалечи.

— Видя ли? — сръга го Джеймс.

— Какво да видя?

— Ами тя те харесва.

Уилям се извърна и изпрати момичето с поглед.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. — Джеймс се наведе през масата и го стисна приятелски за рамото. — Повярвай ми. Тя те мисли за принц.

— Какво? — Уилям подскочи. — Казал си й, че съм принц?

Джеймс се разсмя.

— Не, дървена главо. Казах й, че си „благороден като принц“. Ужасно мил млад човек.

— Уф, това ли? — въздъхна Уилям и се облегна назад. После отново втренчи поглед в Джеймс. — Значи наистина смяташ, че ме харесва?

Джеймс едва сдържа смеха си, тъй като девойката междувременно се върна с поръчката. Докато поднасяше чашите, Уилям си позволи да й се любува скришом, но веднага след като се изправи, отмести поглед. Тя го изгледа внимателно и попита:

— Уил, нали не се опитваш да ме избягваш?

Уилям я погледна и като видя, че му се усмихва, й отвърна по същия начин.

— Не, аз просто… сега изпълнявам една задача по поръчка на принца.

— Ами това е чудесно — изчурулика тя, прибра парите, които Джеймс бе оставил на масата, и се отдалечи.

Уилям отпи от ейла и погледна Джеймс. Преди да успее да каже нещо, Джеймс повтори уверено:

— Тя те харесва.

— Ох! — изпъшка Уилям и заби поглед в чашата.

Джеймс се изкиска. Няколко минути двамата се наслаждаваха мълчаливо на питиетата си. Джеймс наблюдаваше посетителите с привидно безразличие, но Уилям забеляза, че погледът му скача по лицата им, сякаш се опитва да ги запомни или търси някого.

— Време е да тръгваме — надигна се неочаквано Джеймс. — Допий си ейла.

— Защо?

— Побързай.

Уилям довърши ейла, стана и последва Джеймс. Докато се промъкваха през тълпата посетители, Талия им подвикна:

— Да дойдете пак!

Уилям й помаха, но Джеймс продължи към вратата, без да й обръща внимание. Щом излязоха, спря и улови Уилям за ръката.

— Чакай.

— Какво?

— Ей онзи тип там — посочи Джеймс непознат мъж, който се отдалечаваше към ъгъла. — Сега ще се скрие.

Мъжът изчезна зад завоя и Джеймс го дръпна.

— Размърдай се.

— Преследваме ли го?

— Позна.

— Но защо?

— Защото преди няколко дни той и неколцина негови приятелчета преследваха мен. Искам да узная причината.

Уилям премълча, но ръката му инстинктивно легна на дръжката на меча.