Убийците

Глава 5Тайни

Джеймс се размърда.

Имаше огромна болезнена цицина над лявото слепоочие — вероятно от сблъсъка с паважа, — както и подутина на челюстта. Опита се да се надигне, но главата му сякаш щеше да се сцепи и той се отказа. Ръцете му бяха завързани отзад и имаше превръзка на очите.

Един нисък глас произнесе:

— А, нашият момък се свести.

Нечии груби ръце го изправиха и същият глас попита:

— Нещо за пиене?

— Да, ако обичате — отвърна Джеймс. Гласът му прозвуча странно и някак отдалече.

— Възпитан е, а? — обади се някой друг от дъното на помещението.

— Донесете му вода — нареди мъжът с ниския глас.

Малко след това опряха чаша до устата му. Джеймс отпи внимателно. Мъглата в главата му бавно се разсейваше.

— По-добре ли си вече? — попита мъжът с ниския глас.

Джеймс се пое дъх и отвърна:

— Да, Уолтър. Струва ми се обаче, че можеше да привлечеш вниманието ми и по друг начин, вместо да ме удряш по главата.

— Казах ви, че ще ни надуши — засмя се ниският глас. — Я му свалете превръзката.

Джеймс премигна и се огледа. Намираше се в някаква изба и около него имаше трима мъже. Край една от стените бяха подредени бъчви и сандъци. Мъжът с ниския глас попита:

— Как я караш, Джеймс?

— Добре съм, Уолтър, или поне бях допреди… колко време мина, има ли час?

Уолтър се пресегна, развърза въжетата, с които бяха стегнати китките му, и рече:

— Извинявай, че се получи така, но нали се опита да ни избягаш.

— Щом си искал да си поговорим, има и други начини.

Мъжът, който се наричаше Уолтър, погледна към спътниците си.

— Джими, нещата вече не са такива, каквито бяха. В града настана страшна бъркотия.

Уолтър Блонт бе един от най-силните биячи на Шегаджиите, ученик на прочутия Етан Грейвс. Беше уравновесен човек и никога не влагаше чувства в работата си. Имаше плоско кръгло лице и щръкнала черна коса, изпъстрена със сивкави кичури.

Джеймс огледа спътниците му. И двамата приличаха на биячи на Гилдията: с дебели вратове, налети плещи и крака като дънери. Всеки от тях сигурно можеше да строши с юмрук човешки череп. Лицата им не издаваха никакво присъствие на интелект, но Джеймс знаеше, че нерядко външният вид лъже. Не ги познаваше, но беше сигурен, че не са онези, които го бяха следили на улицата.

— Че не ме ли дебнеха твои хора?

— Не. — Уолтър поклати глава. — Тези, дето се мъкнеха след теб, бяха толкова погълнати от задачата, та не забелязаха, че ние вървим подире им. — Той се захили, показвайки два реда жълтеникави зъби. — Напоследък в Крондор се навъдиха доста нови банди. Всяка седмица с корабите и керваните пристигат биячи и наемни войници. Някой май си събира своя армия.

Джеймс се отпусна на един сандък и въздъхна:

— Уолтър, защо не започнеш от началото?

Уолтър се настани на съседния сандък и подпря замислено брадичка с юмрук.

— Всичко започна преди няколко месеца. Сигурно си чул за един тип, известен като Гадника?

Джеймс кимна, но съжали, защото главата отново го заболя.

— От самото начало си имаме ядове с хората му. Първо бяха само досадни, но после играта взе да загрубява. — Уолтър погледна към спътниците си. — Преди няколко вечери са влезли в „При Мамчето“…

— Някой е влязъл там, без да го спрете? — възкликна учудено Джеймс.

— Премахнали са всички постове, бързо, ефикасно и безкомпромисно. Ние с Джош и Хенри — той кимна към другите двама — бяхме навън по работа, но ни устроиха засада в каналите. Все пак успяхме да се справим с четиримата, които ни причакваха. — Той махна към мъжа отляво. — Джош получи удар с кинжал в ребрата, а Хенри трябваше да зашие с рибарска игла раната на рамото ми. Когато се върнахме в „При Мамчето“, там всичко беше изпотрошено. Оттогава се спотайваме на разни места.

— Това си е истинска война, скуайър — обади се Хенри. — В каналите е като на бойно поле, дори по-страшно.

— Войник ли си? — попита го Джеймс.

— Бях. Някога.

Джеймс кимна и отново потрепери.

— Трябва да престана да си мърдам главата.

— Съжалявам за удара, но инак е доста трудно да те улови човек — рече Уолтър.

Джеймс се намръщи. Главата щеше да го боли още дълго.

— Защо просто не ми прати бележка?

— Не е толкова лесно, когато на всяка крачка дебнат убийци. Изгубихме обичайните си канали за връзка.

— Убийци? — повтори Джеймс. — Да не са Нощни ястреби?

— Може и да са. Но не носят черните дрехи, с които ги помним от едно време. Каквито и да са, тия момчета не знаят нито страх, нито пощада.

— И си гледат сериозно на работата — добави Хенри.

Уолтър кимна.

— Успяхме да им се измъкнем само защото познаваме обстановката по-добре от тях. Рискувахме малко, като тръгнахме след теб, но едно от нашите момчета, дето ни носи тук храна, те видяло да се мотаеш из града и дойде да ни каже. От доста време не се беше показвал по улиците.

— Бях насам-натам по работа — засмя се Джеймс. — Нали знаеш, че служа при принца?

— Чух за това. Тъкмо по въпроса. Май ще ни трябва помощ.

— На кого, на Шегаджиите?

— На каквото е останало от тях — отвърна мрачно Уолтър.

— Че за какво е тогава Праведника? — Джеймс знаеше, че Уолтър никога не би говорил без негово разрешение от името на Шегаджиите. Вероятно бе само посредник.

Тримата се спогледаха и Уолтър попита:

— Ама не знаеш ли наистина?

— Какво да зная?

— Говорят, че Праведника е мъртъв.

Джеймс въздъхна.

— Това май доста променя нещата.

Уолтър сви рамене.

— Трудно можеш да се изкачиш до неговото положение, без да си създадеш цяла армия врагове.

— И кой ръководи сега Шегаджиите?

— Никой — отвърна Уолтър. — Ние вероятно сме единствените оцелели биячи. Най-много да има още един-двама, скрити като нас. Повечето са били избити при нападението срещу „При Мамчето“. Те убиват всички, Джими. Убиват джебчиите и просяците, курвите и уличните хлапета.

— И уличните хлапета? — повтори невярващо Джими.

— Мисля, че зърнах малкия Лимм и още няколко хлапетии да се спотайват долу в каналите, но не съм съвсем сигурен. Нямаше време да проверя, защото по дирите ми търчаха поне половин дузина мъжаги. Може и да са се измъкнали, но ако не са, едва ли са ги пощадили. Слухът за убийствата се разпространява бързо и всеки гледа да напусне час по-скоро града и подземията.

— Тези типове не са нито обикновени пристанищни кавгаджии, нито дори биячи като нас, скуайър — добави Хенри. — Това са убийци, които действат, без да се замислят, без да говорят, без да поискат нещо. Разпорват гърлата на всички наред — мъже, жени и деца — и даже не спират да погледнат какво са оставили след себе си. Няколко нощи си играхме с тях на криеница из каналите, преди да се доберем дотук. Оттогава гледаме да не си подаваме носовете навън.

Джеймс огледа помещението.

— Това не беше ли тайник на контрабандисти?

— Не си ли идвал тук? — попита го Уолтър.

— Няколко пъти, докато работех за Тревор Хъл и бандата му. Когато Батира беше регент.

— Спомням си — кимна Уолтър. — Дори много от Шегаджиите не знаят за него. Особено след като изгоря старата мелница отгоре и прокараха павиран път.

— Има ли нещо за ядене в тия сандъци?

— И да е имало, отдавна е изядено — отвърна Джош. — Това място не е било използвано, откакто Хъл стана човек на принца и взе да плава из моретата под флага на Короната.

— И все пак — колцина от вас може да знаят за него? — попита Джеймс.

— Не ще да са много — отвърна Уолтър. — Говоря за тези, които са оцелели. Преди тук се вясваха само хората на Хъл. Ние, биячите, си имахме други тайни места.

— В такъв случай — рече Джеймс, — нека това остане нашата малка тайна. — Той се изправи и се подпря на стената. — Кое време стана?

— Около час след залез-слънце — отвърна Хенри.

— По дяволите! — изруга Джеймс. — Трябва да се връщам в двореца, а вие ме отвлякохте на дваж по-голямо разстояние.

— Най-добре иди при близкия пост, който е на две пресечки оттук, и поискай да те придружи някой от стражниците.

— Така само ще се забавя повече — промърмори Джеймс. — Освен това знам един път, по който ще стигна по-бързо и без никой да ме забележи.

Уолтър се засмя — за пръв път от началото на разговора.

— Такъв си беше открай време. Винаги знаеш как да минеш незабелязано. Затова все ти възлагаха допълнителна работа. Тайно от Нощния майстор, разбира се.

— Аз да съм работил без разрешението на Нощния майстор? И да рискувам да ме хванете и да ми натрошите кокалите? Не, момчета, никога не бих го направил.

— Хубаво е, че си запазил чувството си за хумор — отбеляза Хенри. — Но какво да правим сега?

— Останете тук. Ще се опитам да се върна преди изгрев-слънце с храна и вода.

— И защо ще го правиш? — попита Джош.

— Защото ме помолихте. И защото сега вече работите за мен.

— Но клетвата на Шегаджиите… — поде Джош.

— … е валидна само докато съществуват Шегаджиите — довърши Джеймс и тръгна към най-отдалечената от изхода за каналите стена. — Ако по някакво чудо Праведника се завърне, смятайте, че сте свободни от всякакви ангажименти към мен. Зная какво е да нарушиш клетвата си към него. Само единици оцеляват. Но ако не се покаже, имам за вас една работа, която ще ви помогне да се очистите пред закона.

— Да се очистим пред закона? — попита учудено Джош.

— Това май ми харесва. — Хенри закима.

Джеймс ги посочи един по един с пръст.

— Имате нужда от всички приятели, на които можете да разчитате, а в момента аз съм ви единственият приятел.

— Май си прав, Джими — съгласи се Уолтър.

— Отсега нататък ще бъда за вас скуайър Джеймс.

— Разбрано, скуайър. — Уолтър се изпъна.

Джеймс заопипва стената и намери онова, което търсеше. Дръпна скритото резе и вратата — която отвън наподобяваше най-обикновена зидария — се отмести встрани.

— Не знаех че тук има врата! — възкликна Уолтър.

— Още колко неща не знаеш — засмя се Джеймс и преди да излезе, подхвърли през рамо: — Ако не се върна до два дни, смятайте, че се е случило най-лошото, и се оправяйте кой както може. В такъв случай ви съветвам да намерите шерифа и да му разкажете всичко, което знаете. Мине е суров човек, но е справедлив.

— За второто не знам, но в първото не се съмнявам — рече Уолтър. — Ще му мислим, ако стигнем дотам.

Джеймс кимна и излезе. Когато затвори вратата, се озова в непрогледен мрак. Знаеше, че тунелът се издига постепенно стотина стъпки и излиза в мазето на една изоставена къща в съседство с изгорялата мелница. Дворът на къщата бе обрасъл с шубраци и бурени.

Щом се озова на повърхността, той се отправи към дворцовия квартал. След половин час стигна градската порта северно от двореца и махна на изненадания часовой, който, изглежда, се готвеше да го попита нещо. Джеймс не му даде тази възможност.

Скоро след това прекоси малкия площад, отделящ града от двореца, и потропа на вратата. Двамата стражници понечиха да го спрат, но го познаха.

— Скуайър Джеймс? — попита единият. — Да не се е случило нещо?

— Винаги се случват разни неща — отвърна замислено Джеймс и продължи по пътя си без повече коментари.

Щом влезе в двореца, спря първия паж, изпречил се на пътя му.

— Съобщи на принца, че съм се върнал и ще го посетя веднага щом се приведа в подходящ вид.

Пажът сбърчи нос от миризмата на канал, която се носеше от дрехите на Джеймс, но после си спомни за задълженията си и отсече:

— Слушам, скуайър! — Обърна се и забърза по коридора. Джеймс почти дотича до стаята си и веднага смъкна вмирисаните дрехи. Смяташе да се изкъпе по-късно, засега успя само да се наплиска в един леген.

След минути излезе от стаята и се натъкна на същия паж, когото бе пратил при принца.

— Скуайър! — докладва момчето. — Негово височество каза, че ви очаква в кабинета си.

Джеймс забърза към кабинета на Арута, почука и влезе. До вратата стоеше сконфузен млад мъж с униформа на градски жандарм. Арута седеше зад бюрото си.

— Този млад човек, изглежда, търси теб — рече Арута и посочи с брадичката си жандарма. — След като не могли да те открият никъде, Гардан го прати при мен. Младежът твърди, че трябвало да се срещнете по някаква важна работа. Май бе доста обезпокоен от факта, че не го чакаш в уговореното време.

— Сигурно, но бях задържан против волята си — отвърна с усмивка Джеймс.

Лицето на Арута остана безстрастно, но в гласа му се долови спотаено любопитство.

— Виждам, че все пак си ми спестил неудобството да пращам градската стража, за да те спасява.

— Да, защото се споразумях с похитителите си.

Арута му даде знак да седне. Преди това Джеймс се обърна към младежа и го попита:

— Ти ли си Джонатан Мине?

— Да, скуайър — отвърна младият жандарм. Беше горе-долу на възрастта на Уилям, но животът сред подземния свят бе оставил отпечатъка си върху лицето му. В присъствието на принца Джонатан бе само едно неуверено в себе си момче, но в някоя кръчмарска свада сигурно знаеше как да се защити.

— По-късно ще ми разкажеш как си се измъкнал — продължи Арута. — Сега искам да знам какво става в града.

— Нищо добро — рече Джеймс. — Както Джонатан и другите жандарми несъмнено ще потвърдят, градът е залят от вълна на убийства, които на пръв поглед изглеждат напълно безсмислени. Струва ми се обаче, че между тях има връзка. Само дето още не сме я открили.

— Но все пак имаш нещо предвид, така ли? — попита Арута.

Джеймс кимна.

— Има един човек, Гадника. Изглежда, се е захванал да разбие организацията на Шегаджиите и от това, което научих, почти е успял.

— Какво значение, ако едни главорези изтласкат други от мястото им? — попита учудено Арута. — Хората пак ще бъдат бити и грабени.

— Като оставим настрана някогашните ми връзки с Шегаджиите и това, че имам приятели сред тях, мисля, че има съществена разлика. Шегаджиите са крадци. Сред тях има всякакви — едни биха отрязали кесията от пояса ви, без да забележите, други ще ви халосат с нещо по главата, за да я вземат. Има просяци, улични хлапетии, курви и такива като мен, които се специализират да се промъкват по къщите, без дори да пробудят обитателите. Но те не са убийци.

— Чувал съм друго — изръмжа Арута.

— Е, понякога се случва някой бияч да се поувлече или някой да се събуди, докато крадецът е в къщата му. Но това са по-скоро изключения. Праведника обичаше да ни повтаря едно нещо: убийството привлича много повече внимание, отколкото е необходимо за нормалното съществуване на организацията.

— А какво знаеш за Гадника и хората му?

Джеймс се замисли за миг, после се обърна към Джонатан.

— Шерифът каза ли ти защо искам да се срещнем в двореца?

— Не. Предаде ми само, че си пожелал да те потърся тук.

— Помолих го да ми намери човек, който има опит в събирането на информация от опасни места, без да се пари от огъня.

Младежът си позволи лека усмивка.

— Истина е, че имам един-двама информатори, които ми се доверяват.

Преди да продължи, Джеймс изгледа продължително принца и каза:

— Ваше височество, ще ми е нужна помощ. Събрах бащата на Джонатан и капитан Гурут и ги накарах да си разпределят задълженията в града.

— Това е добре — кимна Арута.

Джеймс описа накратко обиколката си из града и малко по-подробно преследването от двамата непознати и неочакваната среща с Уолтър, както и разказа на последния за онова, което се е случило в „При Мамчето“.

— Тъй че — завърши той, — ако искаме да свършим някоя свястна работа, ще са ни необходими повечко хора като Джонатан и Уолтър и приятелите му. Всъщност това, от което имам нужда, е мой собствен отряд.

— Отряд ли? — Лицето на Арута помрачня. — Скуайърите не командват отряди, Джеймс.

Джеймс се засмя.

— Не зная дали си спомняте, ваше височество, но само преди няколко седмици командвах целия гарнизон на Северен страж.

Арута също се засмя, после въздъхна:

— Как можах да забравя?

— Може би отряд не е най-точната дума, но ми трябва група от хора като Джонатан, хора, които няма да бият на очи, когато ги пращам на едно или друго място, и същевременно ще работят за мен.

— Нали в това няма нищо незаконно? — попита Джонатан. После се сепна и добави: — Ваше височество?

— Няма, разбира се, особено след като аз го казвам — отвърна Арута. — Не е необходимо баща ти да знае, че си преминал на служба към Короната. Само от време на време ще те викаме да изпълняваш някоя задача и за нас.

— Ще събера десетина мъже, може и една-две жени — продължи Джеймс. — Стига да намеря подходящи кандидатури.

— И какви трябва да са тези подходящи кандидатури? — попита Арута.

— Хитри, корави, способни да се оправят във всякаква ситуация. И верни.

— Верни на теб? — попита Арута.

Джеймс помълча няколко секунди, преди да отговори.

— Някои от хората, на които възнамерявам да разчитам, ваше височество, не изпитват особена почит към Короната. За тях е по-важна верността към техния главатар, клетвата, която са дали пред него. Има такива хора, които са готови да се закълнат във вярност към мен и на които бих могъл да поверя дори живота си, но които не биха си мръднали пръста, ако вашата власт е изложена на опасност. Може да ви е неприятно, но такава е горчивата истина.

Арута кимна.

— Знаеш, че от доста време обмислям идеята да създам собствена разузнавателна организация, която да си съперничи с тази на кешийците. Неведнъж двамата с краля сме обсъждали трудностите, които произтичат от това да разчиташ на платени информатори и разпространители на слухове. Каквото и да твърди посланикът им пред двора, Кеш винаги е проявявал нездрав интерес към онова, което става на север, и крои планове за възвръщането на изгубената провинция Босания, а също и на Долината на сънищата.

Джеймс се засмя.

— И на всичко останало, до което биха могли да се докопат.

— Това, което повече ме безпокои в този момент, е докладът за разгромяването на Шегаджиите, тъй като ако го свържем със срещата ти с агентите на Гадника в Силдън и с очевидната връзка между Гадника и Нощните ястреби в Кентингска треска, изводът е само един.

— И какъв по-точно?

— Че се готви нещо много голямо. И че виждаме само отделни, дребни фрагменти от цялостната картина.

Джеймс кимна.

— И аз се боя, че е нещо подобно. Мислех си, че сме приключили веднъж завинаги с Нощните ястреби, след като убихме водача им в Кавелската крепост.

— Джеймс, опасявам се, че той е бил само един от многото водачи. През всичките тези години, откакто за пръв път се натъкнахме на Нощните ястреби, имаше едно нещо, което не ми даваше покой. Май едва сега взех да осъзнавам кое е то.

— И кое? — попита Джеймс.

— Че има твърде много убийци — отвърна Арута.

Джеймс го погледна неразбиращо и повтори озадачено:

— Твърде много?

Арута се надигна и Джеймс скочи от стола си.

— Има различни причини, поради които могат да бъдат наети убийци — продължи принцът, като закрачи из стаята. — Първата е изнудване: пращат ти писмо, в което искат определена сума, за да не ти видят сметката, и ако не се подчиниш, те убиват. Втората е, когато са наети да премахнат някого заради отмъщение, пари или политика.

Той замълча.

— Забравихте третата причина — рече Джеймс. Арута махна с ръка.

— Не, не съм. Изключвам религиозния фанатизъм, тъй като храмът на Лимс-Крагма от години избягва всякакви контакти с Нощните ястреби, а храмът на Ги-Уа разполага със собствено котило убийци, които се различават в действията си от тези на Ловците на кръв.

Джеймс почувства, че се изчервява. Както винаги, Арута беше много по-подготвен, отколкото предполагаше.

— Прав сте — съгласи се той.

— Ако мотивът е печалба — продължаваше разсъжденията си Арута, — в такъв случай поне един или двама от пострадалите щяха да ни предупредят, че са получили заплашителни писма. Значи това отпада. Остава да се преследва някаква друга полза.

— Но каква?

— И аз това се питам. Защо трябва да убиват случайни граждани, за да разгромят Шегаджиите?

Джеймс се замисли, разбрал, че въпросът не е риторичен. Арута очакваше да чуе мнението му.

— Нямам обяснение по въпроса за случайните граждани — заговори той след малко, — още повече, вече се съгласихме, че може да не се окажат чак толкова случайни. Що се отнася до второто, единствената причина да преследват Шегаджиите е или за да ги изместят, или да им попречат да забележат нещо важно.

— Точно така. — Арута го погледна одобрително. — Но кое е по-възможно?

Джеймс въздъхна.

— Първото — да ги изместят. Ако целта беше да се скрие нещо, едва ли щяха да избиват хора наляво-надясно. Просто щяха да се притаят и да чакат. Има стотици потайни местенца в околните гори и планини, където можеш да си създадеш удобна база на не повече от ден път от града. Но не, за да се опитват да прогонят Шегаджиите от каналите, причината е само една — контрол върху престъпния живот в града.

— Съгласен съм — рече Арута. — Сега, след като стигнахме до този извод, каква може да е ролята на Нощните ястреби?

— Не зная със сигурност — отвърна Джеймс и с мъка потисна една прозявка. — Изглежда, работят за Гадника, но струва ми се, покрай това преследват и свои собствени цели.

Арута кимна.

— Помниш ли лъжливите Нощни ястреби, на които Локлир се натъкнал в каналите, докато водел Горат в двореца?

— Чух тази история — отвърна Джеймс.

— Успя ли някой да разбере за кого са работили?

Джеймс сви рамене.

— Локи не е могъл да ги попита, тъй като вече са били мъртви, а и по онова време бе по-логично да предположим, че работят за някой, който се опитва да попречи на Горат да стигне в двореца. Сега обаче съм по-склонен да вярвам, че целта им е била да ви накарат да пратите цялата си армия в каналите.

— И в двата случая са искали вината да падне върху истинските Нощни ястреби — рече Арута. — Имам една хипотеза. Да предположим, че Нощните ястреби са склонни да работят за Гадника тогава, когато това съвпада с техните интереси и може би подпомага осъществяването на някакви техни планове, или им осигурява нужните доходи. В края на краищата не е никак лесно да се издържа цяла една тайна армия. А после по някаква причина Гадника е започнал да се страхува от тях. Няма ли най-добрият начин да се отърве от доскорошните си съюзници да е, като стовари върху тях вината за всичко, което се върши от главорезите му в града?

— Тоест стигаме до извода, че в града действа повече от една група убийци — продължи мисълта му Джеймс. — От една страна, Нощните ястреби, а от друга — наемниците на Гадника.

— Напълно възможно — отвърна Арута. — Искам от теб да вземеш младия Джонатан под твое покровителство и двамата да организирате възможно най-обширна мрежа от информатори. Няма да ви казвам как да го правите, тъй като разполагате с необходимия опит, но ще ви предупредя да подбирате само опитни и проверени хора. Ще получите всякаква необходима финансова подкрепа. От вас ще искам само доклади.

Арута се обърна към Джонатан:

— Кажи на баща ти, че от време на време ще работиш за мен, но без да го посвещаваш в подробностите, и че ако се наложи да напуснеш поста си без предупреждение, е станало по моя заповед.

— Господарю — рече почтително младежът и сведе глава. На устните му трепкаше усмивка. — Зная, че няма да му се хареса, но след като сте го наредили вие, няма избор.

— А ти, скуайър — обърна се Арута към Джеймс, — започни да събираш групата.

Джеймс се захили.

— Сега вече мога ли да похапна и да се наспя?

— Да, но утре рано се захващай за работа.

Джеймс тръгна към вратата, но се сети нещо и спря.

— Какво правят гостите ни от Оласко?

— Ще ходят на лов в планините — отвърна Арута. — Ще се отървем поне за седмица от тях, а като се върнат, ще организирам прощално тържество и ще ги изпратим по живо по здраво за Дърбин.

— Ваше височество — поклони се Джеймс.

— Докато не съм забравил — спря го Арута. — Гледай да си тук утре рано сутринта. Ще произвеждаме в чин младите кадети и съм наредил да се събере целият двор.

Джеймс успя да запази безстрастно изражение, но вътрешно изстена мъчително. След като се нахранеше и изкъпеше, щяха да му останат не повече от пет часа за сън.

Джонатан се поклони на принца и последва скуайъра навън. Когато излязоха в коридора, Джеймс се обърна към младежа и му каза:

— Ела с мен в кухнята, ще хапнем заедно. Хем ще си поговорим и ще спестим още половин час за сън.

Джонатан кимна усмихнато и закрачи до него.