Убийците

Глава 10Разкритие

Джеймс надникна иззад ъгъла.

Мъжът, когото бяха проследили от „Шарения папагал“, тъкмо свиваше в следващата пряка. Джеймс даде знак на Уилям да не се подава. Както младият скуайър очакваше, миг след като изчезна, мъжът се появи отново и се огледа дали не го следят.

— Това е клопка — промърмори Джеймс.

Уилям извади меча.

— Ще бягаме или ще се бием?

— Нито едно от двете. Те знаят, че сме двама, и сигурно са наясно, че си въоръжен с това желязо и че те бива с него. Как си с катеренето?

— Какво? — Уилям се ококори. — Къде?

— Къде другаде? — отвърна с въпрос Джеймс и му посочи с поглед покривите. — Тръгвай след мен. И побързай. Нямаме много време. След няколко минути ще разберат, че не сме налапали примамката.

Стигнаха следващата къща, Джеймс спря и посочи една тясна дървена стълба, която водеше към горния етаж. Изтича нагоре по нея, като се опитваше да не вдига повече шум от необходимото, а Уилям го последва. Стори му се, че тропотът на тежките му подковани обувки ще събуди целия квартал, но Джеймс сякаш дори не го забелязваше. Когато стигнаха горния етаж, младият скуайър посочи надвисналата стряха и прошепна:

— Направи столче.

Уилям направи столче с ръце и повдигна Джеймс нагоре. След като се изкатери ловко на покрива, Джеймс се обърна и му подаде ръка.

— Хайде, по-бързо! — прошепна той.

Уилям се вкопчи в протегнатата ръка и задраска нагоре по стената. Малко след това се покатери задъхан горе. Джеймс го задърпа към другия край на покрива, надникна надолу, вдигна ръка и разпери четири пръста — толкова бяха мъжете под тях.

Уилям не посмя да надникне.

— Скачал ли си досега от покриви? — прошепна Джеймс.

— Какво?! До земята има поне пет метра!

— Горе-долу. Не те карам да падаш като камък. — Джеймс се плъзна до ръба на покрива, обърна се по корем и се улови за стряхата. Увисна за миг, намалявайки разстоянието до земята с дължината на тялото си, после се пусна и се стовари с ботуши върху раменете на един от мъжете долу. Нещастникът се строполи на земята — в несвяст или мъртъв, — а Джеймс се претърколи върху калдъръма. Без да мисли за последствията, Уилям се опита да повтори номера на Джеймс.

Ръката му се плъзна по стрехата и вместо да се улови за нея и да забави падането си, той се стовари с цялата си тежест върху втория от мъжете и направо му прекърши гръбнака. Уилям се огледа замаяно, но рефлексът от тренировките надделя и той бързо се изправи и машинално зае позиция за бой. Противникът му изглеждаше по-скоро изплашен, отколкото готов за атака. Джеймс вече се биеше с другия непознат. Мъжът, върху когото бе скочил скуайърът, лежеше и стенеше.

Противникът на Уилям, нисък набит мъж с изпъкнали като на докер мускули, неочаквано се нахвърли върху него и замахна със сабята си. Макар и замаян от падането, Уилям успя да парира удара, пропусна мъжа близо до себе си и го удари с рамо в гърдите. Непознатият се олюля, после неочаквано хвърли оръжието си на земята и вдигна ръце напред, разтворил длани в знак, че се предава. Зад него бе застанал Джеймс, опрял острието на сабята си в гърба му.

— Браво на теб — захили се скуайърът. — Няма смисъл да пукнеш като другите, нали?

Мъжът не отговори, пристъпи леко напред, после внезапно се извъртя и се хвърли с всичка сила върху острието на Джеймс.

— Ей, какво правиш? — извика ужасено Уилям.

Джеймс освободи сабята си и улови падащия мъж. Един поглед в изцъклените му очи бе достатъчен да обяви:

— Мъртъв е.

— Но защо?

Джеймс бръкна под наметалото на убития и извади окачен на верижка амулет. Беше изработен от тъмен метал, с гравиран отгоре ястреб.

— Нощни ястреби — прошепна той и се огледа. — Чакай ме тук.

Уилям кимна мълчаливо и Джеймс се изгуби в нощта. Секундите се нижеха бавно и младият рицар се зачуди къде ли се е дянал Джеймс. За всеки случай улови меча с две ръце. Тъкмо когато вече се питаше дали да не повика градската стража, Джеймс се появи също така неочаквано и безшумно, както беше изчезнал, следван от двама жандарми.

— Ето — посочи той труповете. — Искам един от вас двамата да ги пази, а другият да изтича за фургон. Ще ги откарате в двореца.

— Разбрано, скуайър — каза единият жандарм, погледна спътника си и той се обърна и потъна в нощта.

— Сега какво? — попита Уилям.

— Връщаме се в двореца веднага щом докарат фургона.

Уилям се облегна на стената, внезапно почувствал непреодолима умора. Кой знае защо, го споходи мисълта, че няма да успее да се справи със задачата, която му бяха поставили. Въздъхна дълбоко, опитвайки се да прогони неувереността си, и реши, че ще е най-добре, ако остави на съдбата и боговете да преценят доколко е способен за участта, която му бяха отредили.

Арута стоеше насред помещението, в което бяха докарали четирите трупа, и наблюдаваше мълчаливо, докато ги разсъбличаха и претършуваха. Всяка дреха и всеки предмет се преглеждаше внимателно в търсене на улики за това откъде са дошли тези мъже и какви са били намеренията им. Уилям също присъстваше на огледа. Както и очакваше, претърсването не даде никакви резултати. Четиримата носеха еднакви амулети с изображения на ястреби. Освен оръжията, пръстена на ръката на един от мъжете и малка кесия с жълтици на колана на друг, нямаше никакви насочващи предмети. Нападателите си оставаха напълно анонимни.

Арута посочи една от свалените ризи и заповяда:

— Дайте ми я.

Един от войниците изтича да му подаде ризата.

— Нямам опитното око на жена ми за тези неща, но ми се струва, че кройката е кешийска.

— Ботушите! — сети се Джеймс.

Арута кимна и войниците смъкнаха ботушите на мъртвите убийци. Тримата се наведоха да ги огледат внимателно. Върху кожата имаше печати на производителите.

— Не са ми познати — каза Арута. — Значи не са крондорски. Сигурен съм.

— Ще взема молив и хартия и ще ги прерисувам — каза Джеймс. — До утре следобед ще знаем имената на производителя.

Арута кимна и Джеймс прати един паж да донесе исканото. След по-малко от пет минути пажът се върна и докладва на Джеймс:

— Скуайър, казаха ми, че са ви търсили цял следобед.

— „Кои“ са го търсили? — попита високо Арута.

— Тъмничарят Моргон, сър, и хората му.

Арута си позволи лека усмивка.

— За какво ли си притрябвал на тъмничаря, приятелю?

— Ще ида да разбера — отговори скуайърът. — А ти рисувай — рече той на Уилям.

Джеймс излезе и тръгна след пажа. На горния етаж пътищата им се разделиха — пажът продължи към двореца, а Джеймс слезе по стълбите към тъмницата. Когато стигна вратата, зад която бе разположен миниатюрният апартамент на тъмничаря, вдигна юмрук и потропа.

— Кой е? — чу се глас от другата страна.

— Скуайър Джеймс. Разбрах, че си ме търсил.

— О, да — отвърна гласът. Вратата се отвори и старшият тъмничар Моргон надникна в коридора. Беше облечен с дебела фланелена пижама. — Чак сега ли идваш, скуайър? Пратих онова момче да те дири преди часове.

— Бях извън двореца по работа. Какво мога да направя за теб?

— За мен нищо, но долу в тъмницата има един тип, който държи да разговаря с теб. — Моргон беше възрастен мъж с издължено лице и гъста черна коса, в която не се виждаха никакви бели косми. Беше я подрязал на черта над челото, но отстрани бе спусната върху ушите. — Странна птица, ако ме питаш. Държим го от три седмици, а не беше казал и думичка на никого. Утре обаче ще го изправим на съд и изведнъж взе да врещи, че искал да се срещне с теб.

— Как се казва?

— Забравих да го питам — отвърна Моргон и се прозина. — Трябваше ли?

— Добре, ще сляза да го погледна. Кой е на смяна?

— Сайкс. Той ще те отведе при него.

— Хубаво. Лека нощ, Моргон.

— Лека нощ, скуайър — каза тъмничарят и хлопна вратата. Джеймс се спусна по тесния тунел, който водеше към тъмницата.

Самата тъмница бе на два етажа. Горният бе прокопан така, че през прозорците да прониква поне малко светлина откъм двора на двореца.

В долния цареше непрогледен мрак. Килиите тук бяха затворени с решетки и разделени от два кръстосани тунела. Един фенер, окачен на стълбището, бе единственият и доста оскъден източник на светлина. Часовият, който бе застанал в осветения кръг на фенера, се извърна, когато чу стъпките на Джеймс, и отдаде чест.

— Тук някой искал да разговаря с мен.

— Да, онзи тип в най-отдалечената килия. Ще ви отведа при него.

Джеймс последва войника покрай две празни килии, после покрай други две, на пода на които се бяха сгушили мъже и няколко жени — крадци, скандалджии, джебчии и бандити, на които предстоеше сигурно за пореден път да изпитат строгостта на закона върху плещите си. Някои от тях се опитаха да го заговорят, но Джеймс не им обърна внимание.

Най-отдалечената килия на пръв поглед имаше само един обитател, който го очакваше, провесил ръце през решетките.

Джеймс се изправи пред него и мъжът го посрещна с думите:

— Радвам се да те видя, Джими.

— Етан! — възкликна Джеймс. — Мислех те за отдавна умрял. Бившият монах от храма на Ишап и някогашен бияч в братството на Шегаджиите отвърна:

— Аз също, но изглежда, боговете имат други планове за нас.

— За нас?

Етан посочи с брадичка назад, към дъното на килията, което тънеше в мрак.

— Кет и Лимм са тук с мен.

— Кога е процесът?

— Утре.

— Какво е обвинението?

— Обвиненията. Бягство, съпротива при арест, побой над служител на закона, вероятно и предателство.

Джеймс повика часовоя.

— Изкарай ги оттук и ги отведи в моята стая.

— Скуайър?

— Казах да ги изкараш оттук и да ги отведеш в моята стая. Можеш да оставиш някой на пост пред вратата, докато се върна.

Часовият го гледаше колебливо.

— Налага ли се да повикам и принца, за да потвърди заповедите ми?

Като всички останали войници в гарнизона, часовият не се съмняваше, че скуайърът разполага с доверието на принца и със сигурност ще получи подобно разрешение, така че каза покорно:

— Слушам, скуайър.

— Чакам те горе, Етан — обърна се Джеймс към затворника и излезе.

Малко по-късно на вратата на стаята му се почука. Отвън стояха Грейвс, Кет и Лимм, оковани във вериги.

— Свалете веригите и пазете отвън — нареди Джеймс на войниците.

— Разбрано, скуайър — отвърна един от тях.

След като тримата затворници бяха освободени от оковите, Джеймс им махна да се настанят около масата, на която вече бяха поднесени ейл, сирене, хляб и студено пушено. Лимм започна да яде без повторна покана. Грейвс си напълни цяла чиния, докато Кет пресуши две халби.

— Етан, последния път, когато те видях, смяташе да тръгнеш с Кет за Крондор.

— Такъв беше планът.

— И какво стана?

— Изгубих почти цяла седмица да открия Кет и веднага се приготвихме да тръгнем за Дърбин. Скрихме се на едно тайно местенце, докато дойде денят, когато потегляше корабът. А после започнаха убийствата. — Той кимна на Лимм да продължи вместо него.

— Вече се знаеше, че зад всичко това стои Гадника с хората си — взе думата Лимм. — Чу ли миналия месец, когато откриха трупа на стария Донк?

Джеймс кимна, макар че не се сещаше кой точно е старият Донк.

— Тогава сигурно си чул и за биячите, дето ги издебнаха край пристанището?

Джеймс кимна пак — предполагаше, че става въпрос за случая, за който му бе разказал Уолтър Блонт.

— Та когато главорезите на Гадника удариха и „При Мамчето“, всички се пръснахме накъдето ни видят очите. Тъкмо щях да нося храна и вода на Кет и Грейвс, когато се разбра, че са пречукали и Нощния майстор. Намерили трупа му да плува в залива. Дневният майстор се сбра с Мик Гифън, Рег де Врайс и Фил Пръстите и изчезнаха нанякъде, а като се появиха отново, рекоха, че Праведника също бил мъртъв. И после започна войната из каналите. Повечето от момчетата се простиха с животеца, от биячите също. — Лимм спря да си поеме дъх и продължи: — Тримата с Грейвс и Кет се спотаихме, докато дойде моментът да отпрашим за Кеш. Накрая излязохме, като се преструвахме на благопочтено семейство, но на пристанището избухнаха размирици и войниците ни спипаха. Останалото го знаеш.

— Мда, напоследък убийствата в тоя град зачестиха твърде много — подметна замислено Джеймс. После им разказа всичко, което не смяташе, че трябва да държи в тайна, и което не би заплашило по някакъв начин сигурността на Крондор. Когато приключи, Грейвс каза:

— Тези измалски убийци никак не ме учудват. Забелязах неколцина кешийци на пристанището, които си бяха досущ главорези. Сигурно щяха да ни видят сметката, ако не ни бяха прибрали войничетата.

— Но защо им е да убиват магьосници? — попита Джеймс.

Грейвс за момент спря да дъвче, преглътна, ококорил очи, и рече:

— Единствената причина, която ми идва наум, е свързана с храма на Ишап. Може да съм предател на ордена, но има тайни, които няма да разкрия. Не е въпросът за дълга ми пред храма, а за вярата ми в боговете.

— Възможно ли е да е свързано със заемането на една къща, която е разположена срещу западната дворцова врата?

Грейвс не отговори, но в очите му блеснаха пламъчета.

— Няма значение — рече Джеймс. — Не ми се ще да наскърбявам чувствата ти — зная какво значи за теб вярата. Но ще съм ти безкрайно благодарен, ако ми подскажеш какво ги кара да избиват магьосниците.

— Ти ли?

— Аз… и Короната. — Джеймс се захили.

— И това ще бъде ли достатъчно да ни измъкнеш от тъмницата и да ни изпратиш по живо по здраво за Велики Кеш?

— Още тази нощ, ако принцът остане доволен от наученото.

— Отведи ме при него.

Джеймс кимна и каза на Лимм и Кет:

— Вие чакайте тук.

Двамата с Етан откриха принца в помещението с четиримата мъртви убийци.

— Този човек може би знае някои неща, които ще ни помогнат да разрешим загадката — почна Джеймс.

— И по-точно? — попита Арута.

— А опрощението? — попита и Грейвс.

— Какво опрощение? — Арута вдигна вежди.

— Дребна работа — намеси се Джеймс. — Обвинен е в нарушаване на обществения ред. Трябваше да го съдят утре заранта.

— Тази заран — поправи го Арута. — Слънцето ще изгрее след три часа. Но ако сведенията ти струват нещо, мисля, че ще можем да забравим тази дреболия.

— Известно ли ви е, ваше височество — заговори Етан, — че навремето бях монах от храма на Ишап? Но предадох клетвата си, измених на братята си и сега ме чака наказанието на боговете.

— Опрощението за твоята информация става все по-скъпо, абат Грейвс. Чувал съм за теб и от малкото, което зная, би трябвало веднага да наредя да те хвърлят обратно в тъмницата.

— Ето какво мога да кажа: в страната ви, ваше височество, са пристигнали хора, тъмни сили, които ви мислят злото. Те действат незабелязано и използват наемници, които дори не подозират в чии ръце са станали пионки. Скоро предстои да се случи нещо много важно. Досещате се за какво говоря, така че няма да го казвам.

Принцът кимна.

— Продължавай.

— Та ако тази работа се провали, споменатите хора ще спечелят много. За тях не е толкова важно дали ще успеят, по-важно е да се провалят храмовете.

— И искаш от мен да ги предупредя, така ли?

Грейвс се усмихна.

— Ваше височество, всичко, което ви казах, е добре известно в храма на Ишап, както и сред последователите на останалите ордени. Опитвам се да ви докажа, че враговете ви действат хаотично и избират жертвите си напосоки, без някаква конкретна причина, само и само за да ви създадат затруднения.

— Дотук не научих нищо ново — отвърна Арута.

— В такъв случай предстои да чуете нещо, което не знаете. Съществува една организация, ръководена от човек, известен като Гадника. Той се опитва да прогони Шегаджиите от Крондор, както и от останалите близки градове. Това, което иска да постигне, е ясно: власт и сила. Но за да го получи, се е съюзил не с друг, а с Нощните ястреби. — Грейвс млъкна, изчаквайки реакцията на принца.

— Продължавай — рече невъзмутимо Арута.

— Това е неравен съюз, защото Нощните ястреби преследват свои собствени цели, включително и да служат на онези тъмни сили, които споменах в началото. Хората на Гадника гонят крадците от града. Нощните ястреби избиват магьосниците.

— Знаеш ли нещо за нападението срещу херцога на Оласко?

— Дори когато си в тъмницата, пак можеш да научиш нещо. Това е заговор, измислен и осъществен от Гадника или Нощните ястреби. Ако е от Гадника, вероятно херцогът по някакъв начин е попречил на плановете му. Ако пък са Нощните ястреби, направили са го, защото така са поискали тъмните сили.

— Има ли магьосници, които да служат на Нощните ястреби? — попита. Джеймс.

— Не ми е известно, но не зная и да има такива, които да работят за Гадника. Крадците не вярват много на магьосниците, както ще потвърди и Ръчицата.

При споменаването на прякора Арута се усмихна.

— Джеймс също знае как да изстисква истината. Добре, ако ти кажем, че онези, които нападнаха херцога, са магьосници и че целта им бе не той, а принцът?

— В такъв случай трябва да е въвлечена и трета група. Вероятно споменатите тъмни сили са пратили свои агенти, за да постигнат замисленото, независимо дали Гадника и Нощните ястреби ще успеят.

Арута въздъхна с досада.

— Проклет да съм, но във времена като тези предпочитам да гледам врага си в очите.

— Ваше височество — обади се Грейвс, — мисля, че мога да ви посоча поне един.

— И той е?

Грейвс застана до най-близкия труп.

— Мъртъвците много бързо се променят, но този тук мисля, че го познавам. Името му е, или беше Дженди. Той е бандит от Джал-Пур, навремето Праведника си имаше вземане-даване с него. Убиец, крадец, търговец на роби. — Грейвс погледна принца. — Как се е озовал тук?

— Опита се да ме заговори, но аз не бях в настроение за приказки — ухили се Джеймс.

— По-скоро е мислел да изтръгне от теб всичко, което знаеш, преди да ти види сметката.

— Значи го познаваш — рече Арута. — И за кого според теб е работил?

— Говореше се, че от време на време се свързвал в начинанията си с Нощните ястреби.

— Но как е възможно? — зачуди се Арута. — Смятах, че Нощните ястреби винаги действат сами?

— О, така е, но нали им трябва връзка с външния свят. Затова понякога прибягват до подобни услуги — срещу подкуп или заплащане. Все някой трябва да се захване с преговорите, когато става въпрос за убийство срещу заплащане.

— Аз пък бях чувал — заговори Джеймс, — че когато искаш да премахнат някого, просто оставяш бележка с името му на определено място, а после на същото място откриваш друга — с цената.

— Така е, но нали някой трябва да вземе едната бележка и да върне другата. Нощните ястреби не си мърсят ръцете с подобни дреболии.

— Известно ли ти е — попита Арута, — дали сред Нощните ястреби има кешийци?

— Те са братство без нации, ваше височество — отвърна Грейвс. — Имат се за рода.

— Е, поне е ясно, че кешийците действат заедно с Нощните ястреби — рече Арута.

— И още как!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че бихте могли да намерите Нощни ястреби — кешийци и ваши сънародници — на едно място само на седмица езда оттук.

— Къде? — попита Арута. — Кажи ми и престъпленията ти ще бъдат опростени.

— На юг от Шандънския залив — рече Грейвс — има един стар търговски път, който от много време не се използва. Зад него започва верига от хълмове, на един от които се издига стара разрушена кешийска крепост. Зная за нея само защото този човек — той посочи трупа — веднъж в пиянски унес разкри местонахождението й. Видял я на някаква древна карта. Но да знаете, че кулите и стените отдавна са рухнали и сега са останали само подземията.

— Прилича ми на скривалището, което използваха под крепостта Кавел — подметна замислено Джеймс.

Грейвс продължи:

— Там има вода от подземен извор, а храна могат да купуват от Шамата или Земен край. Достатъчно близо е до Крондор, за да нанасят светкавични удари, и ако не знаете какво търсите, лесно можете да минете съвсем близо до скривалището им, без да ги откриете.

Арута се обърна към Уилям, който слушаше всичко това внимателно, и му нареди:

— Изтичай до покоите ми — вземи колкото помощници ти трябват, но искам час по-скоро да преровите всички карти и да ми намерите някакъв знак за съществуването на тази кешийска крепост.

— Можеш ли да четеш кешийски, момче? — попита го Грейвс.

Уилям кимна.

— Мога.

— В такъв случай ще търсиш място, наречено Долината на изгубените хора. Оттам ще прокараш пръст на изток. Ако тази крепост я има на картата, вероятно ще е обозначена като Могилата на безнадеждните.

— Сигурно не са се претрепвали от мерак да служат там — подметна Джеймс.

— Това не зная — рече Грейвс, — но съм сигурен, че онзи пияница я нарече точно така. Каза също, че според легендата гарнизонът бил оставен да умре, докато защитавал крепостта от многократно по-силен противник. И до ден-днешен крепостта била обитавана от духовете на избитите войници — кръвопийци и разни подобни фантасмагории.

— Ако беше видял това, което видях аз с очите си, докато се биех с Нощните ястреби, щеше да смениш тона — каза сериозно Джеймс. — Не знаеш какво е да изтребиш цялата пасмина и след малко да ги видиш как се надигат окървавени от пода и отново ти скачат.

Грейвс въздъхна.

— Ваше височество, вече ви предупредих, че срещу вас действат тъмни сили, и не остава нищо друго, освен да го повторя.

— Добре, Грейвс — каза Арута. — Тазсутрешният съд ти се разминава, но засега ще останеш мой гост. Ако разказът ти отговаря на истината, лично ще наредя да те качат на кораба за Дърбин или Квег, или накъдето искаш да отплаваш. Джеймс, върни го в тъмницата.

— Слушам. — Джеймс отдаде чест, поведе Етан към изхода и пътем му пошушна: — Май мина добре.

— Щом ти го казваш, Джими.

— Не те предаде на ишапците, нито нареди да те обесят, нали?

Грейвс се усмихна.

— Да, и това не е малко.

Минаха покрай стаята на Джеймс, за да вземат Лимм и Кет, и отново слязоха в подземията. За Грейвс те бяха много по-уютни и безопасни и от най-луксозната странноприемница на Крондор. Така поне смяташе Джеймс.