Убийците

Глава 14Убийства

Джеймс разпери пръсти.

Даваше знак на Трегар и Уилям, че в стаята има трима мъже. Трегар тръгна пръв, приведен и вдигнал сабята за удар.

Най-отзад вървеше Уилям, стиснал двуръчния си меч. Това инак страховито оръжие бе крайно неудобно в затворени помещения и затова бяха отредили на Уилям последното място в редицата.

Джеймс си пое безшумно дъх и отправи кратка молитва към онези богове, които сега бдяха над тях. После издиша, пристъпи в стаята и метна кинжала по най-близкия от мъжете. След това прекрачи трупа му, изправи се пред сащисаните му другари и бавно започна да изважда сабята.

Край него изтича Трегар и двамата почти едновременно се вкопчиха в бой. Капитанът беше опитен и силен фехтувач, лишен от скрупули, когато беше въпрос на живот и смърт. Използваше всички мръсни трикове, които биха могли да му донесат успех, и Джеймс неволно започна да му се възхищава. Капитанът направи лъжлив финт към лицето на противника си и когато той вдигна сабя, за да се защити, го изрита с коляно в слабините.

Джеймс изпита съчувствие към нещастника, който се превиваше мъчително, но не можеше да не признае, че номерът бе постигнал целта си. Преди убиецът да намери сили да се предпази, капитанът го удари в слепоочието с дръжката на сабята и когато се строполи на пода, го довърши с острието.

Джеймс също приключи набързо със своя противник, а междувременно и Уилям влезе в стаята.

— Дотук шестнайсет, като броим и четиримата, които сте убили в конюшнята — отбеляза капитанът.

— Остават още около сто и трийсет — рече Джеймс, докато вадеше кинжала от трупа на първия убит. — Засега още не са ни разкрили, но скоро и това ще стане и тогава ще започнат да ни търсят.

— Някой идва! — изсъска капитан Трегар.

— Нямаме време да крием труповете — рече Джеймс. — Оттук! — Той посочи един страничен коридор и тримата затичаха по него.

Движеха, се през поредица свързани помещения, които убийците бяха използвали за спални. Стаите бяха озарени от затъкнати в стените факли. В третото помещение се натъкнаха на някакъв мъж, който вдигна глава и ги погледна учудено. Умря, преди да осъзнае, че влезлите са негови врагове — Трегар почти не забави крачка, докато го посичаше.

Стигнаха едно разклонение. Джеймс свърна по левия коридор, който беше по-зле осветен. Скоро мракът се сгъсти дотолкова, че се наложи да забавят крачка. Отзад се чуваха виковете на преследвачите им.

— Подпрете се с ръка на перваза на лявата стена — предупреди ги Джеймс. — Точно отпред на пода има дълбока дупка. Ако се прилепите към стената когато ви кажа, ще я избегнете.

— Ти как разбра? — поинтересува се Уилям.

— По трудния начин — бе лаконичният отговор.

Уилям едва не се подхлъзна, когато кракът му не намери опора. Ако не го бяха предупредили, сигурно щеше да падне в дупката. Стигнаха серия от малки стаи и Джеймс каза:

— Това трябва да са били килии или складови помещения, но вратите са откачени.

— Нищо не виждам — оплака се Трегар.

— Аз също — успокои го Джеймс. — Но от предишната си професия съм се научил да запаметявам местата, които съм посещавал. Опирай се с ръка на стената.

— Къде отиваме? — попита Уилям.

— На едно място, където мисля, че ще сме в безопасност поне за известно време.

— Мислиш? — попита Трегар.

— Капитане, условията в подземията не са в наша полза. Има съвсем малко канали, повечето стаи са голи и без врати. Възможностите за скривалища са ограничени.

Продължиха още малко по коридора и Джеймс ги спря.

— Приближете се до дясната стена и плъзнете ръка по нея. Сега ме следвайте.

Двамата изпълниха послушно инструкциите му и свърнаха в следващия коридор.

— Тук открих едно местенце…

— Така ли? — попита Уилям. — И какво е то?

— Ще видиш. Вече стигнахме.

— Къде?

— Последния път, когато минавах насам, носех факла. Точно над нас има пукнатина в тавана. Достатъчно е широка да се промушим през нея и да се спотаим в една ниша поне за известно време. Хайде, кой ще ми помогне?

— В тъмното ли? — попита Уилям.

— Да имаш светлина? — попита Джеймс.

— Не.

— Така и предполагах. Хайде, повдигни ме.

Уилям прибра меча си, след това зашари с ръце и докосна Джеймс по рамото.

— На ръце или на рамене?

— Наведи се, за да мога да ти стъпя на раменете, после се изправи.

— Както кажеш. — Уилям коленичи.

Джеймс се покатери на раменете му, балансирайки като акробат.

— Давай! — нареди той и Уилям се изправи, като го придържаше за глезените. — Пусни ме! — каза Джеймс и след миг добави: — Сега вдигни ръце, за да мога да те изтегля.

Наложи се Уилям да подскочи три пъти, преди Джеймс да успее да го улови. После дойде ред на Трегар. Когато и тримата се сгушиха в тясното пространство върху гредите на тавана, Уилям попита шепнешком:

— Какво е това място?

— Не зная — отвърна Джеймс. — Може би са се разместили камъните. Или оттук е текла вода.

— Водата щеше да дойде отнякъде, а доколкото познавам района, наоколо няма никакви водоизточници — възрази Трегар.

— Тук сме под повърхността — отвърна Джеймс. — Може би нивото в кладенеца преди години е било по-високо. Не зная. Важното е, че можем да се възползваме от нишата.

— Между нивото, на което се намираме, и повърхността има поне петдесет стъпки яка скала — рече Уилям. — Нищо чудно в нея да са прокопани и други помещения.

— Но нали каза, че не си срещал други стълбища — посочи Трегар.

— С изключение на последните две стаи в западния коридор, където покривът бе напълно срутен. Може там да е имало стълбище.

— Какво ще правим сега? — попита Уилям.

— Ще чакаме — рече Трегар.

След няколко минути чуха приближаващи се стъпки и коридорът отвън се озари от светлина. Покрай вратата се засуетиха въоръжени до зъби мъже, които осветяваха пътя си с факли. Всички носеха черни наметала — само един бе загърнат в свещеническо расо.

Те огледаха мълчаливо стаята и продължиха нататък. Малко след това Джеймс заговори:

— Докато онези долу светеха с факлите, забелязах няколко разместени камъка над нас.

— Гледал си нагоре? — попита Уилям.

— Стар навик — отвърна Джеймс. — Когато те преследват из каналите и си осветяват пътя, е хубаво да отместваш поглед настрани, за да не губиш остротата на зрението си в тъмното. Джеймс прокара ръка по тавана над тях.

— Плочите са дялани и еднакви.

— Може би е под на друга стая — подхвърли Трегар.

— Помогнете ми да отместя този камък — рече Джеймс и лекичко се надигна.

Трегар се промуши в тясното пространство до него и двамата разклатиха масивната плоча, а после я пуснаха внимателно на пода на стаята. Отгоре се посипа прах и мазилка. Джеймс подаде глава през образувалия се отвор и каза:

— Стая е.

Наложи се да разместят още две плочи, за да успее да се промуши през отвора. Трегар и Уилям го последваха.

Въздухът бе застоял и влажен. Мракът бе непроницаем.

— Почакайте да проверя колко е голямо помещението — предупреди ги шепнешком Джеймс. Приклекнали зад него, Уилям и Трегар не помръдваха, докато Джеймс обикаляше пипнешком стаята.

— Тук има стена — докладва той след няколко секунди: гласът му долетя от десетина стъпки разстояние. После го чуха да крачи в обратната посока и след още няколко секунди да казва: — Подът изглежда стабилен, с изключение на отвора, през който минахме. Аха!

— Какво има? — попита Трегар.

— Врата. Дървена. Затворена. — След още няколко секунди се чу дращене, блесна искра и изведнъж се появи пламък. — Открих една стара факла. Да видим какво имаме тук.

Стаята бе правоъгълна, дълга и широка приблизително четирийсет стъпки, с празни рафтове за оръжие покрай стените. В средата бяха поставени две стойки, с празни жлебове за копия.

— Ако оръжейната е под нас… — произнесе замислено Джеймс.

— Значи тук са държали резервните оръжия — довърши Трегар. Джеймс постави факлата в пръстена на стената и се приближи към вратата.

— Оттук вероятно се излиза на парадния площад. — Той натисна дръжката. — Клеясала е. Да опитаме да раздвижим пантите.

Уилям и Трегар извадиха кинжалите и почнаха да стържат ръждата от пантите.

— Де да имахме масълце — промърмори Трегар.

— Зная откъде да взема — сети се Джеймс.

— Откъде? — попита Трегар.

— От едно местенце долу — рече Джеймс и се запъти към отвора в пода.

— Да не си се побъркал? — опита се да го спре Трегар.

— Не е изключено — отвърна нехайно Джеймс и се спусна през отвора.

Трегар и Уилям се спогледаха. Не им оставаше нищо друго, освен да седят и да чакат.

Времето се точеше бавно. Най-сетне чуха гласа на Джеймс от тъмнината в долната стая.

— Ей, някой да ми подаде ръка.

Уилям изтича и се наведе през отвора. След няколко неуспешни опита Джеймс успя да го улови за ръката и се озова при тях.

— Ето — рече той и подаде на Уилям един буркан. — Олио.

— Как е положението долу? — попита Трегар.

— Тъкмо започнаха второ претърсване. Сигурно са пратили хора до горния отвор на стария кладенец и като не са открили там следи, са решили, че още сме някъде долу. Вероятно смятат, че става въпрос само за Едуин. Рано или късно ще се доберат и до това местенце.

— И тогава ще ни открият — довърши Уилям.

— Навярно — рече Джеймс. — Но не това ме тревожи.

— Че кое тогава? — учуди се Трегар.

Джеймс измъкна от колана си тежък железен лост и кимна към вратата.

— Смажи пантите. — Докато Уилям изпълняваше заръката, той продължи: — Страхувам се да не ни заловят преди Арута да получи предупреждението. Докато се надлъгваме тук долу, повечето от тези негодници ще бъдат твърде заети, за да забележат приближаването на принца. Ако всичко върви според плана, крондорската кавалерия ще преследва конниците отвън до последния момент и те ще се натъкнат на здраво залостената порта.

— Това ли ти е планът? — попита Трегар.

— Това беше старият план — отвърна Джеймс. — Ако тази врата води там, където си мисля, разполагам с още по-добър.

След като смазаха пантите, Трегар нагласи железния лост в цепнатината до бравата и натисна с всичка сила. Чу се пукот, но вратата се отмести само с няколко сантиметра.

— Не зная какво я затиска от другата страна, но я държи здраво.

— Капитане, ще позволите ли? — предложи услугите си Уилям.

Трегар подаде лоста на широкоплещестия момък.

Уилям огледа вратата, после постави лоста в горната й част и натисна силно и рязко, като използва и тежестта на тялото си. Вратата се премести още малко. Уилям натисна повторно и изведнъж вратата изхвърча от пантите си и се стовари върху каменния под сред облак прах.

— Вижте — посочи Уилям.

Помещението бе прокопано в скалата непосредствено под централния площад на крепостта. Точно от средата нагоре водеше широка полегата платформа, която опираше в двукрила врата в тавана, залостена с масивно резе. Краищата на металното резе завършваха с пръстени, от които някога вероятно бяха висели въжета, отдавна изгнили. Издърпването им освобождаваше резето и вратата се разтваряше надолу към платформата.

— Хитро измислено — възхити се Джеймс. — При отварянето си крилата се подпират на горния край на платформата.

— Стар кешийски номер — обясни Трегар. — Лично аз не съм се сблъсквал с него, но рицар-маршал Дуланич веднъж ни разказа как превзели някакво укрепление насред пустинята. Уж избили всички, влезли вътре и се настанили на лагер. Но посред нощ укреплението се напълнило с врагове, които сякаш изникнали изпод земята! — Той огледа помещението. — Сигурно и там е имало подобно тайно подземие.

Трегар се изкатери на платформата и огледа вратата.

— Отгоре сигурно са застлали платнище, върху което са изсипали пясък. Така няма да чука на кухо, в случай че някой реши да тропне с крак, за да търси скривалище.

— И като добавиш прахта от няколко столетия — промърмори Джеймс, — ще са ни нужни осем коня, за да отворим тази врата.

— Ако я дърпат навън — да — потвърди Трегар.

— Прав си — съгласи се Джеймс. — Почакайте! Какво ще стане, ако освободим тези скоби? — Той посочи скобите, които придържаха резето.

— Аз бих могъл да опитам — намеси се Уилям и се зае със задачата без повече подканване. След минута обяви: — Дървото е съвсем изсъхнало. Троши се като стар хляб. — Продължи да работи и скоро две от скобите изскочиха от местата си и тупнаха на пода. Още една ги последва, а заедно с нея и тежкото резе, което издрънча върху плочите и накара Джеймс да подскочи. Уилям дишаше тежко. Очакваше всеки миг вратите да се люшнат към него, но не последва нищо.

— Не трябваше ли да се отворят надолу? — попита той.

— Трябваше — потвърди Трегар.

Джеймс се изкатери на платформата и се зае да оглежда процепа между вратата и рамката. После извади кинжала си и го забоде в него. Изстърга нещо с острието и го пусна в шепата си, за да го огледа внимателно.

— Какво е това? — попита Уилям.

— Кал.

— Кал ли? Че откъде се е взела?

— По тези места вали рядко — рече Трегар, — но понякога се случва. Водата е проникнала през процепа и е размекнала прахта, а след това жегата я е спекла.

— Като тухла — каза Джеймс и им подхвърли парченцето, което бе изстъргал.

— Значи сме затворени тук? — попита унило Уилям.

— Не е задължително — отвърна Джеймс и се огледа. Скочи долу, застана до едната от двете масивни стойки и каза: — Помогни ми да я избутаме на платформата. — След като я изтикаха там, продължи: — А сега ми подай резето. — Покатери се върху стойката и запъна резето между нея и вратата. — Няма да я задържи, тръгне ли да пада, но поне ще я забави, та да мога да се измъкна. — След тези думи се зае да стърже спеклата се кал в цепнатината. — Няма да я махна всичката — обясняваше им той, — а само колкото да се отвори, ако някой стъпи отгоре.

— Ти си се побъркал — въздъхна Трегар.

— Все това ли ще повтаряш? — захили се Джеймс.

— Или може би пак имаш план? — отвърна с въпрос Трегар.

— Както винаги — рече Джеймс. — Някой от вас има ли представа кое време е?

— Около полунощ, плюс-минус един-два часа — рече Трегар.

— Чудесно — заяви Джеймс. — Ще чакаме значи.

— Какво? — попита Уилям.

— Да заспят онези, които са пратили горе да пазят шахтата над кладенеца.

Притиснат към грапавата стена на кухнята, Джеймс се опитваше да се слее напълно със сянката. Самотен часовой се навърташе около кладенеца и от време на време се оглеждаше с видима досада.

Джеймс внимателно прецени всички възможности. Би могъл да метне кинжала, но шансът да убие часовоя от това разстояние бе минимален. Можеше да се нахвърли върху него, но предполагаше, че наблизо има и други, готови да му се притекат на помощ при първия вик.

Беше влязъл в кухнята само преди няколко минути и се бе притаил зад шкафовете в ъгъла. Сега стоеше там неподвижно и чакаше да му се усмихне щастието.

Мъжът отмести поглед встрани и Джеймс реагира мигновено — заобиколи пъргаво шкафовете и закрачи по коридорчето, опитвайки се да си придаде нехаен вид.

Мъжът вдигна глава и го погледна.

— Здрасти — подметна Джеймс. — Това бе единствената дума на кешийския пустинен диалект, която знаеше.

— Здрасти — отвърна машинално мъжът и премигна сънено. После зададе някакъв въпрос, който Джеймс естествено не разбра, но той вече замахваше със скрития в ръкава си кинжал и след миг от гърлото на часовоя рукна кръв. С гъргорещ звук мъжът се строполи по гръб.

Някъде наблизо се чуха гласове и Джеймс скочи върху кладенеца. Повтори номера си от по-рано и се закатери по шахтата, като се запъваше с крака и ръце. Скоро стигна до средата, спря и се ослуша. Знаеше, че не може да остане дълго тук, а и небето над него просветляваше. Ето защо си пое дъх и продължи нагоре.

Отново дочу гласове. Надзърна предпазливо над ръба и видя шестима часовои — четирима спяха на земята, а другите двама разговаряха оживено.

Въпреки че не гледаха към него, Джеймс не се съмняваше, че ще го забележат, ако се опита да излезе от кладенеца. Но друга възможност като че ли нямаше. Той се обърна с гръб към тях и бавно започна да се прехвърля през отсрещната стена на кладенеца. Надяваше се, че ще остане скрит в сянката, и се молеше уморените очи на часовоите да са поизгубили остротата си след нощното бдение.

Успя да прехвърли безпрепятствено рамене и бавно се отпусна върху пясъка. Ако съдбата бе благосклонна към тях, Едуин вече трябваше да е открил другия Следотърсач или авангарда на принц Арута. В такъв случай до пристигането на основния отряд оставаше не повече от един, най-много два дни.

Джеймс се завъртя леко и приклекна зад кладенеца. Извади сабята, пое си въздух, като се стараеше да не обръща внимание на болката в ожулените ръце, после скочи.

Единият часовой успя да извика и заспалите му другари скочиха и се заозъртаха сънено. Джеймс затича право към мястото, където по негови предположения се намираше скритата врата към подземната стая. Още няколко крачки и изведнъж почувства, че земята под краката му поддава. Спря, обърна се и отскочи назад.

Пясъкът пред него внезапно се свлече надолу. Джеймс погледна преследвачите — наближаваха го, но най-неприятното бе, че се готвеха да се разпръснат, за да го заобиколят. Той отново затича напред, сякаш завладян от внезапна паника, и докато прескачаше мястото, където се намираше скритата врата, до слуха му долетяха ядните им викове. Последва оглушителен трясък и Джеймс се обърна и видя, че шестимата мъже пропадат. Мигновено спря и се затича с всичка сила обратно. Макар изненадата да бе на негова страна, противникът имаше числено преимущество.

Стигна отвора към подземната стая, скочи, без да се колебае, и се извъртя във въздуха така, че да се приземи с лице към платформата.

Засъхналата кал бе попречила на лявото крило да се отвори до долу. Мъжете бяха нападали един върху друг и се блъскаха в тясното пространство. Уилям и Трегар вече се биеха с двама от тях.

Джеймс скочи върху следващия от часовоите и усети хрущящ звук под ботушите си. Мъжът нададе болезнен вик. Джеймс се препъна в него и тъкмо когато политаше надолу, забеляза, че вместо да се сражава, един от противниците се опитва да се изкатери обратно. Джеймс замахна към него, но не го уцели и мъжът се покатери върху платформата. Не можеше да му отдели повече внимание, тъй като пред него се изправи друг убиец, размахал святкащ ятаган. Джеймс успя само да се метне назад, за да избегне острието, което бе насочено към гърлото му. Макар и проснат по гръб, се извъртя ловко и прониза мъжа, който седеше до него и стенеше от болка.

Изправи се и зърна един облечен в черно наметало гръб. Промуши го, без да се двоуми. Все още му се виеше свят от удара в платформата.

Трегар бе стъпил върху един мъртъв убиец и се биеше с друг.

Уилям посече единия си противник, като същевременно отбиваше атаките на втори.

Джеймс му се притече на помощ и със съвместни усилия ги довършиха.

— Един избяга! — извика Джеймс.

— Аз ще го пипна! — отвърна Уилям и изтича нагоре по платформата. Мъжът бе вече на стотина крачки от него и бягаше към една цепнатина в скалата. Уилям се втурна по петите му.

Джеймс и Трегар довършиха последния убиец и надникнаха какво става горе. Видяха, че Уилям тича към източната врата.

— Бягай след него — нареди Джеймс. — Като приключите с онзи, вземи момчето й тръгнете към пустинята.

— А после?

— Открийте Арута. Първоначалният план беше да задържим вратите на конюшнята затворени, докато хората на принца довършат убийците отвън. След това щяхме да пуснем нашите вътре.

— Тримата да задържим сами портата срещу всички в крепостта?

— Нали затова се опитвахме да им намалим броя?

— А сега какво ще правим?

— Предай на Арута да прати десетина изпитани мъже, които да слязат през тази стая и отвора на пода в коридора и да проникнат в крепостта от изток. Останалите да се преструват, че искат да разбият източната врата — така ще задържат убийците там.

— А ти какво ще правиш?

— Ще им отвлека вниманието. Ако открият този изход към повърхността, губим голямо преимущество.

Трегар го погледна, сякаш се канеше да каже нещо, но само кимна, обърна се и се затича след Уилям.

Джеймс пое дъх, огледа се, после се спусна в подземията на древната крепост.

Макар да не се бе прославил като най-бързото хлапе в Звезден пристан, нито като най-бързия кадет в Крондор, Уилям знаеше, че силата му е в неговата издръжливост. Ако надбягването между двамата опираше до последното, тогава убиецът, който несъмнено бе много по-бърз от него, му беше вързан в кърпа. Уилям изведнъж осъзна, че противникът му е допуснал грешка, като бе избрал да се спусне надолу към оврага от западната страна, а оттам вероятно да свърне към западния проход, през който тримата бяха проникнали в крепостта. Ако беше побягнал в противоположната посока, вероятно щеше да открие свои край източната врата или да вдигне шум, за да му се притекат на помощ. Сега обаче шансът бе на страната на Уилям.

Оврагът се разшири и постепенно изви на север и той отново забеляза тичащия мъж. Без да забави крачка, Уилям отбеляза мислено, че мъжът пред него вече не бяга толкова бързо. Страхът и жаждата да оцелее го бяха пришпорили в началото, но сега вече умората казваше тежката си дума. Уилям също усещаше, че сърцето му блъска лудо и очите му парят от напрежение. Премигна и се опита да изтрие стичащата се от челото му пот. След това си наложи да ускори крачка и скоро забеляза, че разстоянието между двамата започва да се скъсява. Уилям нямаше никаква представа къде точно се намират и какво разстояние ги дели от завоя и пътеката към крепостта. По-важното бе, че беше скъсил дистанцията наполовина и бе само на стотина крачки зад убиеца, когато той за първи път погледна през рамо. Или бе усетил по някакъв начин приближаващия се Уилям, или го бе чул, но в крайна сметка вече знаеше, че го преследват.

Мъжът побягна по-бързо и Уилям трябваше да се пребори със споходилото го отчаяние. Какъвто и да беше планът на Джеймс, нямаше съмнение, че той не предвиждаше убийците да открият входа към крепостта откъм платото.

Без да обръща внимание на болката в краката си, той също се помъчи да ускори бяг. Убиецът сигурно беше много изморен. Сега вече идваше моментът за истинска проверка на силите. Разстоянието отново започна да се съкращава и Уилям почувства, че надеждата му се възвръща. Вече нямаше никакво съмнение, че противникът му е твърде изморен, за да се измъкне.

Оврагът се разшири още и най-сетне Уилям зърна пътеката, където преди няколко дни се бяха разделили с двамата войници.

Когато излезе на нея, убиецът се поколеба за миг накъде да тръгне и тази колебливост реши съдбата му. Не му оставаше друго, освен да приеме боя.

Той се извърна, извади ятагана си и се приготви за схватка. Очевидно очакваше Уилям да спре, да извади оръжието си и едва тогава да нападне, но вместо това момъкът сграбчи двуръчния меч и без да забавя бяг, го размаха над главата си, като нададе боен вик.

Убиецът отскочи встрани, стреснат от неочакваната атака, но без да губи присъствие на духа. Парира удара на Уилям и се извъртя към него, когато момъкът го подмина и заора в мекия пясък.

Двамата приклекнаха и се измериха с погледи. С лявата си ръка мъжът измъкна кинжал от пояса и се приготви да отбива с него ударите. Уилям знаеше, че подобна тактика е напълно безполезна срещу тежко и дълго оръжие като неговото, но въпреки това беше нащрек, защото не се съмняваше, че убиецът ще хвърли кинжала по него при първа възможност. Вече бе преценил, че противникът му може да действа еднакво добре и с двете ръце.

Уилям заобиколи противника си отляво — търсеше и най-малката възможност за атака. Когато беше отпочинал, Уилям можеше да се мери с меча си и с най-бързите сабльори, но сега усещаше, че умората надделява. Даваше си сметка, че ако не успее с първите два или три удара, с него е свършено.

Той скочи напред и замахна. За да не му избият оръжието, убиецът, вместо да парира, се отдръпна и Уилям реши да използва удалата му се възможност. Пристъпи още две крачки и влезе в обсега на кинжала, който убиецът размахваше с лявата си ръка. Мъжът замахна към шията му, но Уилям се извъртя навреме и острието само се плъзна по рамото му, оставяйки кървава диря.

— По дяволите! — изруга Уилям и очите му се замъглиха. Ако кинжалът го бе улучил няколко сантиметра по-навътре, щеше да го прободе в сърцето. Въздухът излизаше на пресекулки от дробовете му. Убиецът се възползва от объркването му, изви се, блъсна го с рамо в гърдите и го повали на земята. Като се стараеше да не обръща внимание на болката, Уилям се претърколи и се надигна на коляно. В същия миг убиецът го изрита в лицето и отново го събори по гръб. Пред очите на момъка затанцуваха червени кръгове.

Уилям отчаяно се мъчеше да не изгуби съзнание. Изведнъж осъзна, че е изпуснал меча. Докато се опитваше да седне, му нанесоха още един удар и главата му забуча. Заслепен от болка, той едва усещаше, че на гърдите му се е стоварила някаква тежест.

Уилям премигна в мъчителни усилия да махне кървавата пелена пред погледа си и видя притисналия го с крак убиец, вдигнал ятаган, за да нанесе последния удар. Но в мига, в който Уилям осъзна, че съдбата му е решена и че вече е твърде късно да се бори, убиецът замръзна и после започна да се свлича.

Над Уилям се надвеси фигура, облечена в метална ризница, която доста наподобяваше неговата собствена, и трябваше да минат още няколко секунди, преди младежът да познае капитан Трегар.

Капитанът прибра сабята си и се наведе над него.

— Чуваш ли ме, Уилям?

— Да — простена младежът.

— Можеш ли да се изправиш?

— Не зная — отвърна Уилям. — Нека се подпра на вас и ще разберем.

Трегар му подаде ръка и му помогна да се надигне.

— Я дай да видя — рече той и огледа раната на рамото му. — Ще я преживееш.

— И това ако не е добра новина — засмя се Уилям.

— Ще смъди доста, след като я превържем. — Докато говореше, капитанът откъсна парче от наметалото си и пристегна раната. Уилям почувства, че коленете му се подгъват, но Трегар го прихвана. — Сега не е време да припадаш, лейтенант.

— Прав сте, сър — отпаднало се съгласи Уилям.

— Отиваме да намерим принца. Ще те оставя с някой от хората му.

— Разбрано, сър — рече Уилям, който все още дишаше на пресекулки. — Разчитайте на мен.

— Зная, Уили — рече Трегар. — Хайде да видим къде е принцът, преди убийците да са ни открили.

— А Джеймс? — сети се Уилям.

— Той остана вътре. Каза, че ще трябва да се поизпотят, ако искат да го намерят.

Уилям не каза нищо, но се запита дали би имал куража да постъпи по същия начин. Джеймс трябваше да разчита на много повече от късмета си, ако искаше да оцелее, докато пристигнат хората на принца.

Тръгнаха на изток. Отначало вървяха бавно, но скоро Уилям взе да идва на себе си и ускориха крачка.

Джеймс се огледа. Намираше се в коридора под стаята, през чийто таван се бяха измъкнали горе. Беше преценил, че вероятността да го търсят в тази част на крепостта е относително най-малка.

— Рутия — прошепна той: обръщаше се към богинята на късмета. — Зная, че невинаги съм ти бил верен и че от доста време не съм посещавал храма ти, но ако се постараеш и този път да ме опазиш от неприятни случайности, обещавам да стана твой най-страстен поклонник.

Сви зад ъгъла и се озова в голямо помещение. Нещо се раздвижи зад него и Джеймс се извъртя, но беше твърде късно. Две тъмни фигури се спотайваха зад вратата и сега сабите им сочеха към гърдите му. В същия миг още поне десетина убийци нахлуха през останалите три врати.

Джеймс се огледа, но като видя, че положението му е безнадеждно, бавно вдигна ръце. Пръстите му се разтвориха и сабята издрънча на пода.

— Ах, Рутия — прошепна той едва чуто. — Защо си толкова отмъстителна?

Един от убийците пристъпи напред и го зашлеви през лицето. Джеймс се строполи на пода и мъжът го изрита в ребрата.

— Рутия — каза той пресекнало, докато се опитваше да си поеме дъх. — Ама ти наистина си мръсна кучка!

Мъжът го изрита още веднъж и той изгуби съзнание.