Убийците

Глава 1Бягството

Шумът от преследването ехтеше из тъмните тунели.

Лимм дишаше на пресекулки, напрегнал сетни сили да се измъкне от онези, които бяха твърдо решени да го убият. Младият крадец се молеше на Банат, бога на крадците, преследвачите да не познават така добре като него отходните канали на Крондор. Даваше си сметка, че не може нито да им избяга, нито да се бие с тях — единственото му спасение бе да ги надхитри.

Момчето разбираше, че паниката е негов враг, и полагаше отчаяни усилия да прогони нарастващия страх от душата си. Спря за миг на разклонението на два тунела, после свърна наляво, вдигнало пред себе си трепкащия фенер. Беше оставил отворена само една тясна цепнатина отпред и се ориентираше почти пипнешком. В някои участъци от подземията през решетките на тавана или случайни пукнатини се процеждаше по малко дневна светлина. Точно толкова, колкото да определи под коя част на града се намира. Но имаше и места на непрогледен мрак, където се чувстваше като истински слепец.

Стигна едно разширение, направено с цел да забави течащата вода, наведе се, за да не си издраска темето, и краката му зашляпаха в локвите мръсна вода, останали след последното наводнение.

После вдигна ръце, запъна се с крака в стената, извъртя се настрани и продължи да пълзи така, защото знаеше, че само на няколко крачки по нататък в пода на тунела има отвор, през който водата се спуска на десетина метра. За всеки случай затвори и последното капаче на фенера, за да не би преследвачите му да го забележат. От другата страна имаше участък, който постепенно извиваше надясно.

Съвсем скоро се озова над отвора и почувства повея на хладен въздух отдолу, където водата се стичаше с глух екот. Още няколко по-малки тунела завършваха в този участък, известен сред местното братство като Кладенеца. Той затаи дъх, защото най-малката грешка или подхлъзване можеше да му струва живота.

Изцяло съсредоточен в звуците зад себе си, Лимм едва не се блъсна в решетката, която запречваше тунела от другата страна. Скочи на пода и приклекна, за да не бъде забелязан и дори прострелян, в случай че някой го дебнеше зад металната преграда.

Само след минута до слуха му долетяха гласове, но отначало думите бяха неразличими. После чу един от преследвачите му да казва:

— Не може да е избягал надалеч. Той е още хлапе.

— Видял ни е — отвърна водачът и Лимм веднага го позна. Макар да бе зърнал и единия, и другия само за миг, в самото начало на преследването, бе запечатал образите им в паметта си. Не знаеше името на водача, но познаваше добре други като него. Бе прекарал целия си живот сред подобни мъже, но малцина от тях бяха толкова опасни.

Лимм не хранеше илюзии относно собствените си възможности — знаеше добре, че не може да се справи с двамата мъже. Не беше страхливец, но предпочиташе да прибягва до смелостта си само когато това щеше да му е от полза. Не се съмняваше, че тези двамата няма да се церемонят с него. Щяха да му видят сметката без капчица колебание, тъй като той единствен можеше да ги издаде за участието им в едно ужасно престъпление.

Младият беглец се огледа и забеляза, че от тавана се стича струйка вода. Рискувайки да бъде разкрит, той насочи тънък сноп светлина нагоре. Левият край на решетката не достигаше до края на отвора, над който започваше почти вертикална шахта.

Без да се двоуми, младежът се изкатери до ръждясалата решетка, пъхна ръка от другата страна и се опита да промуши жилестото си тяло през тесния отвор. Първо прокара главата си, като се молеше на Банат да му помогне и този път да отърве кожата. След това се извъртя, като остърга болезнено ухото си в грапавия таван. Обезпокоителните шумове се приближаваха. Почти веднага след това усети в устата си соления вкус на кръвта от прехапания си език. За миг го завладя паническия страх, че ще го заловят, докато виси безпомощен на решетката.

После главата му премина от другата страна, а след нея изтегли и другата си ръка. За да прекара гръдния си кош, трябваше да издиша максимално въздух. Едва сега осъзна, че фенерът е твърде голям, за да го издърпа след себе си. Помисли за миг, после разтвори пръсти и го пусна да падне на пода.

— Там е! — извика някой от мрака веднага щом се чу металното дрънчене на фенера.

Лимм се промуши през дупката и се изправи внимателно върху решетката, като се ориентираше пипнешком в мрака.

— Проклети да са всички подземни плъхове! — изруга някой наблизо.

— Не можем да минем оттук — чу се друг глас.

— Но острието ми може!

Събрал цялата си сила, младият крадец започна да се катери нагоре по шахтата, подпирайки се от време на време с гръб в стената, за да си поеме дъх. Под него се разнесе стържене на метал в решетка. Ако се беше забавил още няколко секунди, сега острието щеше да е забито в тялото му.

— Изкатерил се е нагоре в шахтата — изсумтя някой отдолу.

— Значи ще излезе на горното ниво.

За миг ризата на гърба на Лимм се плъзна и той се изплаши, че ще се строполи надолу. Натисна по-силно с крака, молейки се да се задържи още малко. След секунда приплъзването му спря и той си пое дъх.

— Изчезнал е! — извика един от мъжете, които го преследваха. — Ако щеше да падне, досега да е паднал.

— Качете се на горното ниво и се разпръснете! — извика водачът. — Ще има награда за онзи, който го убие! Искам този плъх до зори да е издъхнал!

Лимм продължи да пълзи нагоре — едната ръка, кракът, другата ръка, три-четири сантиметра нагоре, после два-три надолу. Бавен и мъчителен напредък, който предизвикваше раздираща болка в мускулите му. Хладното течение, което се спускаше насреща, му подсказваше, че наближава по-горното ниво. Молеше се само каналът да е достатъчно широк, за да може да се придвижва по него. Нямаше никакво желание да се връща през тесния отвор на решетката.

Когато стигна горната част на шахтата, спря да си поеме дъх и опипа внимателно ръба. Пръстите на едната му ръка докоснаха нещо плъзгаво, но с другата успя да се залови здраво. Вече си мечтаеше за гореща вана, в която да остави цялата натрупана по дрехите и тялото му мръсотия.

Увиснал на ръце, прилепен към стената на шахтата, Лимм напрягаше слух да долови и най-малкия шум. Даваше си сметка, че мъжете, които го преследваха, може да се появят тук всеки момент. Импулсивен по природа, с времето той бе научил ползата да се въздържа от прибързани действия. Седем момчета се бяха появили в странноприемницата „При Мамчето“ — безопасното пристанище на Шегаджиите — приблизително по едно и също време, с не повече от няколко седмици разлика. Другите шест вече не бяха между живите. Две от тях загинаха при падания от покриви. Три бяха обесени като обикновени престъпници по време на размириците. Последното издъхна предната нощ в ръцете на мъжете, които сега преследваха него — на това убийство бе станал свидетел младежът…

Лимм изчака пърхащото му сърце да се успокои. След това се изкатери през отвора, изправи се бавно и закрачи в тунела, опрял дясната си ръка в стената. Макар че познаваше повечето подземни канали като пръстите на ръката си, знаеше колко е лесно да се заблуди, ако пропусне някой важен ориентир. В тази част на града имаше централен резервоар и стига да знаеше къде точно е разположен, Лимм бе в състояние да се ориентира почти толкова добре, колкото ако разполагаше с точна карта на района. Докато вървеше напред, мислите му неусетно се върнаха към безумието, което се бе настанило в града през последните няколко седмици.

В началото всичко изглеждаше почти невинно: нова банда, като много други, които се появяваха от време на време и започваха борба за място под слънцето. Обикновено проблемът се решаваше след среща с биячите на Шегаджиите или кратко донесение до шерифа.

Но не и този път.

Бандата, сред която имаше немалко кешийски главорези, в началото действаше в района на пристанището. В това също нямаше нищо странно — основният търговски партньор на Крондор бе Кеш. Това, което правеше тази група различна от предишните, бе безразличието и нехайството пред заплахите на Шегаджиите. Държаха се предизвикателно, вкарваха и изкарваха стока от града, без да се крият, подкупваха чиновниците и открито се подиграваха на Шегаджиите. Сякаш едничката им цел бе конфронтацията.

Най-сетне Шегаджиите решиха да действат, но последствията бяха катастрофални. Единадесет от най-отявлените биячи — елитът на Гилдията на крадците — бяха примамени в един склад в края на изоставен док. След като ги затворили вътре, негодниците бяха подпалили сградата, избивайки всички до един. Това бе началото на войната в подземния свят на Крондор.

Шегаджиите бяха притиснати в ъгъла, но и нашествениците, които работеха за някого, известен само с прозвището Гадника, също понесоха сериозни загуби, особено след като принцът взе мерки за възстановяването на реда в града.

Говореше се, че някакви непознати, облечени като Нощни ястреби — членове на прочутата Гилдия на убийците — били видени преди няколко седмици в подземията — примамка, която да накара армията на принца да слезе долу и да нахлуе във владенията на Шегаджиите. Хитър план, целящ да противопостави двете сили, които владееха града, който обаче се бе провалил.

Скуайър Джеймс, известен някога сред старите си приятели, Шегаджиите, като Джими Ръчицата, бе надушил капана, преди да потъне в неизвестност, вероятно пратен от принца на поредната тайна и важна мисия. А след като принцът нареди на армията си да се въздържа от преки действия, се бяха появили хората на Гадника.

Известно време двете враждебни сили се придържаха към районите си — Шегаджиите се навъртаха около „При Мамчето“, а хората на Гадника се срещаха на тайно място в един от доковете. Опитите да открият къде е това място се бяха провалили.

Каналите станаха ничия територия, в която дръзваха да навлизат малцина. Лимм също би предпочел да остане в странноприемницата, ако не бяха две неща: един ужасен слух и вест от стар приятел. Всяко от тези две събития би го накарало да се свие в някой ъгъл на безопасно местенце, но комбинацията го бе принудила да действа.

Сред Шегаджиите нямаше много приятели, лоялността между членовете на братството бе почти забравено понятие, затова пък към всички извън него крадците се отнасяха с нескрито недоверие. На почит бяха силата и хитростта.

Понякога обаче се случваше да възникнат и приятелски връзки, дори по-силни, отколкото се предполага в подобни обстоятелства, и такива приятели струваха повече от всичкото злато на света. Лимм би могъл да изброи само неколцина, заради които би си рискувал живота, и сега двама от тях бяха изпаднали в беда.

Нещо се размърда в мрака отпред и Лимм замръзна. Затаи дъх и се ослуша за някакви необичайни шумове. В канала винаги се чуваха звуци — екот на падаща вода, тътен от далечния прибой на морето, капещи от тавана капки, дращене и цвърчене на плъхове.

За пръв път Лимм съжали, че трябваше да се раздели с фенера. Търпението не бе присъщо за младеж на неговата възраст, но всеки знаеше, че припреният крадец е мъртъв крадец. Лимм бе спечелил авторитет и уважение сред Шегаджиите с джебчийските си умения, както и със способността да се промъква незабелязано през тълпата, а когато направи удар, да се измъкне с нехаен и непринуден вид. Повечето от момчетата на неговата възраст все още работеха в групи по улиците — сюрии, често използвани като средство за отвличане на вниманието, докато по-големите крадци направят удара.

Лимм скоро бе награден за търпеливото си очакване — дочу съвсем слабо драскане на подметка върху калдъръмения под. Недалеч отпред се събираха два широки подземни канала. Налагаше се да прекоси бавния поток в единия от тях, за да стигне от другата страна.

Мястото беше удобно за засада. Шумът от плискащата се вода щеше да предупреди притаилия се отсреща противник за приближаването му.

Лимм прецени внимателно възможностите си. Нямаше никакъв начин да заобиколи разклонението. Би могъл да се върне по обратния път, но така щеше да изгуби няколко безценни часа и да се изправи пред опасностите, които го дебнеха там. Можеше да опита да се прокрадне покрай стената, без да влиза във водата, и да поеме по дясното разклонение. В такъв случай трябваше да разчита, че никой няма да го забележи в мрака и че ще успее да запази пълна тишина. Отдалечеше ли се достатъчно от разклонението, можеше отново да поеме в нужната посока.

Лимм се долепи до стената и тръгна бавно, опипвайки внимателно с крак тесния перваз, за да не настъпи някое камъче, което да го издаде. Бореше се с желанието да бърза и се мъчеше да диша колкото се може по-безшумно. Така, стъпка по стъпка, приближи кръстовището на двата тунела и тъкмо когато стигна ъгъла, зад който смяташе да мине, долови слаб шум. Съвсем леко драскане на метал върху камък, като от ножница. Или оголено острие. Той замръзна.

Дори в мрака Лимм държеше очите си затворени. Не знаеше защо, но по такъв начин се изостряха останалите му сетива. Може би постоянното напрягане на очите в тъмнината опорочаваше възможността да разчита на слуха, нюха и допира.

След един продължителен, лишен от звуци и движение период, Лимм чу шум от стичаща се към него вода. Някой дюкянджия или обикновен работник вероятно бе излял каца с вода или бе отворил един от шлюзовете, които захранваха каналите. Но и този шум бе напълно достатъчен да прикрие движенията му и той веднага продължи да се прокрадва напред, докато не свърна зад ъгъла.

Тук ускори крачка, макар че все още се движеше предпазливо, докато не се отдалечи на достатъчно разстояние от онзи, който го дебнеше от другата страна на канала. Преброи стотина крачки и чак тогава отвори очи.

Както очакваше, далеч пред него се виждаше мъждукаща светла точка, която — предположи той — бе отражение на лъчите, спускащи се през решетката на Западния пазарен площад. Дори това бе достатъчно, за да се ориентира напълно.

Той ускори крачка и стигна един напречен тунел, движещ се успоредно на този, който бе следвал, преди да се приближи към дебнещия го непознат. Скочи на дъното, прекоси доста по-буйния подземен поток, от който се вдигаше тежка миризма, и стигна отсрещния перваз, без да вдига кой знае какъв шум.

Изкатери се върху него и продължи по пътя си. Знаеше, че мястото, където се спотайват приятелите му, е сравнително безопасно, макар че като се имаха предвид събитията от последно време, вече нищо не можеше да се нарече безопасно. Покривите на Крондор — наричани някога Широкия път на крадците — сега бяха зона на военни действия, също като каналите. Крондорското гражданство може би все още пребиваваше в щастливо неведение относно тази война, която се водеше под и над главите му, но Лимм не се съмняваше, че една случайна среща с хората на Гадника, войниците на принца или Нощните ястреби може да му струва живота.

Спря и опипа стената вляво от себе си. Макар че се движеше в почти пълна тъмнина, установи със задоволство, че преценката му е все така точна. От стената стърчаха метални пръстени. Той започна да се катери нагоре в тесния комин и съвсем скоро се озова на дъното на изба. Протегна ръка и напипа металното резе. Достатъчно бе да го дръпне леко, за да се увери, че е залостено от другата страна.

Лимм почука: два пъти късо, пауза, отново два пъти, още една пауза и единично потропване. Почака, броейки наум до десет, после повтори комбинацията в обратен ред: едно почукване, пауза, две, пауза, още две. Резето застърга.

В помещението бе почти толкова тъмно, колкото и в тунела под него. Който и да го очакваше вътре, предпочиташе да го посрещне на тъмно.

Лимм започна да се катери по въжената стълба и в същия миг нечии ръце го сграбчиха за раменете и го изтеглиха вътре.

— Какво правиш тук? — прошепна женски глас. Лимм се отпусна на пода и въздъхна уморено.

— Спасявам си животеца — бяха първите му думи. Той си пое дъх и продължи: — Снощи убиха Джеки Сладура пред очите ми. Уби го някакъв злобен мръсник, който работи за Гадника. — Той щракна с пръсти. — Строши му вратлето като на пиле, а другарчетата му зяпаха. Дори не му даде шанс да се помоли. Смачка го ей така, като дървеница. — Той преглътна напиращите в очите му сълзи, почувствал облекчение, задето най-сетне — от много часове насам — е на безопасно място. — Но това не е най-лошото.

Едър мъж с посивяла брада запали фенер. Погледът му бе пронизващ: от Лимм се очакваше по-добро обяснение, задето си е позволил да се появи в това толкова потайно местенце.

— Какво друго? — попита мъжът.

— Праведника е мъртъв.

Етан Грейвс, Някога главатар на биячите на Шегаджиите, а после член на ордена на Ишап — преди да се превърне в издирван от съдебните власти беглец — сведе угрижено глава, когато чу тази новина.

Жената — казваше се Кет и бе стара дружка на Лимм — бе два пъти по-млада от мъжа.

— Как? — попита тя.

— Говори се, че е бил убит. Никой не знае със сигурност, но едно е сигурно — вече не е между живите.

Грейвс приседна на малката масичка и облегна назад едрото си тяло.

— Но откъде са разбрали? — попита той. — Никой не знаеше, че той е… че той беше…

— Ето какво знам — прекъсна го Лимм. — Снощи, когато отидох „При Мамчето“, все още беше на смяна Дневният майстор. Седяха отзад с Мик Гифън, Рег дьо Врайс и Фил Пръстите.

Грейвс и Кет се спогледаха. Изброените бяха най-главните крадци сред Шегаджиите. Гифън бе наследил Грейвс като главатар на биячите, дьо Врайс се разпореждаше с крадената стока, а Фил отговаряше за джебчиите, уличните бандюги и хлапетата, които скитосваха из крондорските пазарища.

— Нощният майстор така и не се появи — продължи Лимм. — Пратиха хора да го потърсят — открили го едва преди зазоряване да се носи в един канал близо до пристанището. Главата му била смазана.

— Кой би посмял да му посегне? — възкликна изненадано Кет.

— Никой, когото познаваме — обади се Грейвс. — Някой, който не се страхува от гнева на Шегаджиите.

— Идва и най-лошата част — рече Лимм. — Дневният майстор каза, че Нощният трябвало да се срещне с Праведника. Доколкото ми е известно, ако имаш среща с Праведника и не се появиш на нея, той има свои начини да прати за това вест на Дневния или на Нощния. Такава вест обаче така и не дойде. Ето защо Дневният майстор изпроводи едно от момчетата, Тими Басколм, ако го помните — те кимнаха, — и час по-късно намериха Тими мъртъв. Та значи тогава Дневният майстор излезе с група биячи и само след час се върнаха тичешком в „При Мамчето“. Никой не каза нищо, но скоро всички вече знаеха, че Праведника го няма.

Грейвс кимна замислено и подметна:

— Сигурно и той е мъртъв. Няма друго обяснение.

— Двамата с Джеки решихме, че положението е достатъчно сериозно и че ще е най-добре, ако се притаим някъде, докато бурята отмине. Но снощи и нас ни издебнаха близо до Петте шахти — Кет и Грейвс кимнаха в знак, че познават мястото, — и след като видяха сметката на Джеки, аз реших, че ще е най-добре да се добера до вас.

— И сега какво? Искаш да напуснеш Крондор, така ли? — попита Грейвс.

— Ако ме вземете с вас — отвърна момчето. — Започва война, а аз съм последният оцелял от моята банда. Ако Праведника е мъртъв, нямам никакви шансове. Сега всеки трябва да се спасява сам.

— Зная правилата — прекъсна го Грейвс и Лимм мимоходом отбеляза, че в гласа му липсват командните нотки, които се долавяха, когато бе водач на биячите. Но въпреки това Грейвс го бе спасявал няколко пъти — както от гастролиращи главорези, така и от хората на принца. Лимм бе готов да направи всичко, което Грейвс му нареди.

— Засега остани тук, момче — заяви след кратко размишление Грейвс. — Никой от гилдията не знае, че си ни помогнал, а и няма да крия, че си ми симпатичен. Ти си добро момче, Лимм. Сега навън е страшно — всеки срещу всеки и кръвта се лее на поразия. Имам още неколцина приятели, на които се надявам, че мога да разчитам, но кой може да е сигурен?

— Но другите мислят, че си избягал! — възрази Лимм. — Знаехме само аз и Джеки, нали ни поръча да ти носим храна. И нали прати едни писма до Храма и до някои от твоите приятели, до онзи магьосник, с когото си пътешествал… — Момчето спря, защото не можеше да си спомни името.

— Оуин — подсказа му Грейвс.

— Оуин — повтори Лимм. — Та след тях из града плъзна слух, че си избягал в Кеш. Дори проводиха неколцина биячи по дирите ти.

— И още толкова монаси от Храма, не се съмнявам — кимна Грейвс.

— Вярно, че такъв беше планът. Да се спотайваме тук, докато ни търсят надалече.

— Планът си го биваше, Грейвс — обади се Кет.

Лимм кимна.

— Надявах се след десетина дни — заговори унило Грейвс, — когато вземат да ни позабравят, да се промъкнем незабелязано през нощта до пристанището и да се качим на кораб за Дърбин. Като някой обикновен търговец и дъщеря му.

— Жена му! — поправи го ядосано Кет.

Лимм се ухили.

Грейвс повдигна рамене, разпери ръце и каза:

— Младата му жена.

— Само дето сега моментът никак не е подходящ да се навъртате около пристанището — рече Лимм и огледа избата. — Защо просто не излезете през онази врата?

— Зазидана е — отвърна Грейвс. — Тъкмо по тази причина избрах това място за скривалище. Сградата на горния етаж е изоставена, покривът е рухнал. Човекът, чиято е била, е умрял и сега тя формално принадлежи на принца заради неплатени данъци. Само дето никой не би се наел да ремонтира тази съборетина.

— И колко още смяташ да останем тук? — попита го Лимм.

— Ти — надигна се Грейвс — оставаш в Крондор. Млад си и животът е пред теб. Зарежи това съмнително препитание и си намери свестен господар. Стани чирак, хвани се с някой занаят или пък си потърси работа като прислужник.

— Честен труд? — подсмихна се Лимм. — Че кога някой Шегаджия си е изкарвал прехраната с честен труд?

— Джими го направи — посочи мрачно Грейвс.

— Джими Ръчицата — съгласи се Кет. — Той си намери свястно занимание.

— Та той спаси живота на принца! — възрази Лимм. — Приеха го в двора. Освен това над главата му виси смъртна присъда. Никога вече не може да се върне при Шегаджиите.

— Ако Праведника е мъртъв, значи край с тази смъртна присъда — рече Грейвс.

— Все пак — какво да направя? — повтори притихнало Лимм.

— Скрий се някъде, докато всичко утихне, после напусни града — посъветва го Грейвс. — Има един човек, Тъскобар, някога беше търговец от Родез. Държи малко дюкянче в Бискар — градче на два дни път нагоре покрай брега. Той ми е задължен. Освен това няма момчета, няма и кой да му помага в магазинчето. Ако вземе да се опъва, ще му кажеш: „Грейвс обеща, че вземеш ли ме на работа, сметката ви е чиста“. Той знае какво имам предвид.

— С какво се занимава? — попита Лимм.

— Продава платове. Печели добре, защото търгува с дъщерите на благородниците.

Лимм кимна намусено.

— Предпочитам да отида в Дърбин и да си опитам там късмета. Ти какво ще правиш там?

— Останало ми е малко скътано злато — отвърна Грейвс. — Двамата с Кет възнамеряваме да отворим странноприемница.

— Странноприемница значи! — повтори с блеснал поглед Лимм. — Обичам такива местенца. — Неочаквано той падна на колене и протегна ръце в театрален жест. — Нека и аз да дойда! Моля те! Ще върша каквото ми поръчате. Мога да наглеждам огъня и да показвам стаите на клиентите. Ще нося вода и ще набелязвам най-дебелите кесии за крадене.

— Никакви кражби няма да има в моята странноприемница — заяви Грейвс.

— В Дърбин? — попита с нескрито съмнение Лимм. — Е, щом го казваш.

— Ще си имаме детенце — рече Кет. — Искаме да израсне като честен човек.

Лимм я погледна занемял. Очите му се ококориха.

— Детенце? — повтори прегракнало той. — Да не си се побъркала? Кой Шегаджия мисли за подобни неща? — Той махна отчаяно с ръка.

— Кое време на деня е? — попита го Грейвс. — Толкова дълго сме откъснати от света, че изгубих представата за време.

— Трябва да наближава полунощ — рече момчето. — Защо?

— Ако Праведника наистина е мъртъв, събитията сигурно се развиват с главоломна бързина. До утре повечето кораби ще са напуснали пристанището, независимо дали са били обслужени.

Лимм втренчи въпросителен поглед в Грейвс.

— Ти май знаеш нещо?

— Много неща знам, момче — бе отговорът. Лимм отново скочи на крака.

— Моля ви, вземете ме с вас. Вие сте единствените ми приятели и ако Праведника наистина е мъртъв, никой не знае кой ще заеме мястото му. Ако е Гадника, песента ни е изпята на всички.

Грейвс въздъхна примирено.

— Е, добре. Още един чифт ръце винаги може да е от полза. — Той погледна към Кет и тя кимна мълчаливо.

— Какъв е планът?

— Трябва да стигнем пристанището преди зазоряване. Има един кораб, „Стела Марис“, държи го квегански търговец. Капитанът ми е старо приятелче. Чака ме от няколко дни, пуснал е слуха, че трябва да направи някои поправки. Ще потегли за Дърбин веднага щом се качим на борда.

— И никой няма да му обърне внимание, защото утре с отлива ще отплават много кораби — добави Кет.

— И кога тръгваме за пристанището? — попита развълнувано Лимм.

— Час преди зазоряване. Още ще е тъмно, та ще можем да се спотайваме из сенките, но по улиците ще има достатъчно хора, за да не привличаме внимание.

— Ще бъдем като семейство — засмя се Кет.

— И ти ще си ми майка? — погледна я навъсено Лимм.

— По-скоро кака — побърза да уточни Кет.

— Само че имаме един проблем — рече Лимм.

— Да излезем на улицата — каза Грейвс.

Лимм въздъхна. Знаеше, че няма безопасен път, който да ги изведе отвън. Зад всеки ъгъл, във всеки страничен тунел можеше да ги дебне опасност. Изведнъж го налегна непреодолима умора.

— Ще взема да поспя — рече той.

— Добра идея — съгласи се Грейвс. — Легни на ей онзи сандък в ъгъла. Ще те събудим, когато стане време да тръгваме.

— Какви са ни шансовете? — попита шепнешком Кет, докато Лимм се отдалечаваше към ъгъла.

— Доста лоши — призна Грейвс. — Трябва да намерим дрехи за момчето. Не че на пристанището не се навъртат мръсни хлапета, но чак толкова мръсни… И все пак — продължи той с престорен оптимизъм, — ако Праведника наистина е мъртъв в града ще цари достатъчна бъркотия, за да се промъкнем незабелязано.

— Имаме ли друга възможност?

— Има още една — призна Грейвс, — но не ми се ще да я използвам, освен ако не ни заловят.

— И каква е тя?

Грейвс изгледа момичето, което бе захвърлило всичко заради него, и отвърна:

— Имам само един приятел, който не би спечелил нищо от моя провал. Ако се наложи, ще пратя Лимм да го помоли за помощ.

— Кой е той? — попита притихнало Кет.

Грейвс затвори очи и помисли за миг.

— Единственият, който би могъл да поиска от принца на Крондор да ми пощади живота.

— Джими?

Грейвс кимна.

— Да. Джими Ръчицата.