Убийците

Глава 2Крондор

Колоната препускаше към града.

Крондор бе озарен от лъчите на следобедното слънце, тъмните му кули стърчаха към лимоненожълтото небе. Далеч на изток краищата на облаците бяха обагрени в розово и оранжево на фона на тъмносиния небосклон. С приближаване към най-южната градска порта, която бе най-близо до двореца и казармите, колоната зад авангарда на принца започна да сбива редове. Движението по пътя бе нормално за този час на деня: търговци, които бързаха да се приберат преди мръкване зад градските стени, и фермери, връщащи се по селата си от пазар.

— Не виждам тържествено посрещане — подметна ухилено Джеймс.

Локлир кимна. Край пътя наистина имаше само малобройна група зяпачи. Повечето минувачи не им обръщаха почти никакво внимание.

— Сигурно Арута не е пратил вестоносец да предупреди, че пристигаме днес.

— Не, трябва да е нещо друго — отбеляза Джеймс, чието пробудено любопитство бе прогонило остатъците от натрупаната умора.

Локлир плъзна поглед по лицата на зяпачите, които се отдръпваха бързо от пътя на конете, и забеляза с тревога и безпокойство.

— Май си прав, Джеймс.

Шумотевицата в столицата на Западните владения на Островното кралство не утихваше никога. Дори в най-късните часове на нощта из улиците се чуваха най-различни звуци. Всеки град има свой характерен пулс, а този на Крондор Джеймс познаваше като своя собствен. Достатъчно бе да се заслуша в ритъма, за да разбере какво му казва: „Нещо не е наред“. До залез-слънце оставаше само час, ала въпреки това градът бе необичайно смълчан.

— Какво смяташ, че може да е станало? — попита Локлир.

— Мисля, че ей сега ще разберем — отвърна Арута вместо Джеймс. Принцът бе забавил ход и незабелязано се бе приближил към двамата.

Младежите проследиха погледа му и забелязаха, че при градската порта ги очаква неголяма група. Най-отпред стоеше принцеса Анита и на лицето й се четеше облекчение. Все още млада, въпреки десетте години брак и майчинство, тя бе прибрала червеникавата си коса под широкопола бяла шапка, която — помисли си Джеймс — малко наподобяваше кораб с разперени платна. Но такава бе последната мода, а и той не би посмял да се шегува с предпочитанията на принцесата, особено когато следващата й усмивка бе предназначена за него.

Джеймс отвърна на усмивката и за миг си позволи да се отпусне в блажената й топлина.

Момчешкото му увлечение по Анита отдавна бе прераснало в зряла и всеотдайна обич и макар тя да бе твърде млада, за да я чувства като своя майка, често умело, с лекота и хумор, играеше ролята на негова по-голяма сестра. За всички, които ги познаваха достатъчно добре, бе вън от съмнение, че Анита гледа на Джеймс като на по-малък брат. Стигна се дори дотам, че децата й му казваха „чичо Джими“.

Отдясно на Анита стояха близнаците, деветгодишните принцове Боррик и Ерланд, които непрестанно се закачаха, сякаш не бяха в състояние да застанат спокойно дори за минута. Джеймс знаеше, че червенокосите малчугани са колкото интелигентни, толкова и палави. Някой ден с право щяха да заемат местата си сред най-могъщите благородници на Кралството, но за момента бяха просто две скучаещи момчета, на които им бе омръзнало да играят ролята на принцове и чакаха с нетърпение да ги освободят, за да се върнат към играта. От другата страна стоеше принцеса Елена, която бе с четири години по-малка от момчетата. Имаше нежните черти на майка си, но кожата й бе мургава като на баща й. Когато го зърна начело на неговата лична гвардия, лицето й грейна, тя посочи с ръка и извика:

— Ето го татко!

Арута даде знак на колоната да спре, пренебрегна официалните поздравления на церемониалмайстора, скочи от коня и пристъпи към семейството си. Първо прегърна жена си, после поздрави синовете и дъщеря си.

Джеймс кимна към почетната гвардия, строена отстрани, и подметна на Локлир:

— Уили е на служба.

Уилям, синът на Пъг, вече бе произведен в кадет. Той се спогледа с Джеймс и му кимна едва забележимо.

В този момент бе подадена обща заповед да слизат от конете. Джеймс и Локлир скочиха едновременно от седлата. Дотичаха прислужници и отведоха изморените животни.

Дългът повеляваше да почакат, докато не бъдат освободени от принца, и те застанаха отдясно на Арута.

Анита ги поздрави лъчезарно и насочи вниманието си към принца.

— Знаех си, че не бива да се безпокоя и че ще се върнеш при мен.

— Винаги — отвърна с щастлива усмивка Арута.

Малка група придворни се бяха скупчили отзад и Арута ги поздрави. По израженията им видя, че ще се наложи да свика съвет, преди да си позволи удоволствието да отдели повече внимание на семейството си. Забеляза, че присъства и шерифът на Крондор, и от устните му се отрони въздишка. Това можеше да означава само, че има сериозни въпроси за решаване, защото макар и важен сановник, шерифът не беше член на крондорския двор. Принцът погледна към Гардан и му каза:

— Маршале, осведомете се какво искат шерифът и останалите и ми докладвайте след половин час в работния кабинет. Искам да се отърся от този прахоляк, преди да се заема с работа. — Той се усмихна на Анита. — Ще открадна и няколко минути, за да поговоря с жена ми и децата. — Той се наведе и целуна Анита по бузата. — Отведи децата в нашите покои. Няма да се забавя повече от няколко минути, скъпа.

Анита поведе децата, а Арута повика Джеймс и Локлир, и каза:

— Няма почивка за лошите момчета. — Погледна към дворцовата охрана и добави: — Младият Уилям изглежда, сякаш ще се пръсне, ако веднага не ни каже нещо важно — идете и вижте какво му е на ума. Сигурен съм, че ще чуя малко по-различна версия от моите придворни. Ако нещо изисква да поразузнаете из града, направете го, но гледайте да се върнете преди края на вечерята. — Той погледна Джеймс право в очите и му каза: — Знаеш какво трябва да правиш.

Джеймс кимна. Когато се отдалечиха, Локлир попита:

— Какво имаше предвид?

— С кое?

— Ами с това: „Знаеш какво трябва да правиш“.

— Едно нещо, което двамата с него обсъждаме още откакто те прати в Тир-Сог…

— Не е необходимо да ми напомняш за моето изгнание в Тир-Сог — прекъсна го нервно Локлир.

Джеймс го дръпна към дворцовата стража.

— Как са нашите млади кадети днес, мечемайстор? — обърна се той към техния началник Макуирт.

— Все още не ги бива за нищо, скуайър, макар че един-двама от тях биха издържали, ако ги назначат за офицери в моята армия.

Джеймс се засмя сухо, тъй като двамата с мечемайстора не се обичаха особено. Като придворен на принца, младият мъж формално не се числеше към армията, но от друга страна, се бе прославил с уменията си в сабльорството и с това, че е предпочитан партньор на принца в упражненията му по фехтовка. Освен това като скуайър, тоест офицер с някакъв макар и неуточнен ранг, той бе по-старши от войниците и можеше да ги командва, което несъмнено дразнеше Макуирт.

Въпреки всичко това Джеймс уважаваше Макуирт, тъй като старият войник си разбираше от работата и офицерите, които подготвяше, особено тези, които бяха подбирани за елитната кралска гвардия, до един бяха чудесни войници. По време на многобройните си пътувания Джеймс бе виждал както най-слабите, така и най-силните единици на войската на принца и знаеше, че хората на Макуирт са най-добрите, с които разполагат Западните владения.

— Бих искал да разговарям с братовчеда на принца, мечемайстор, стига да не ви е нужен в момента.

Ветеранът погледна намръщено Джеймс, после се извърна рязко и кресна:

— Свободни сте! Кадет Уилям, при мен!

Уилям дотича и застана мирно пред мечемайстора. Останалите кадети тръгнаха към казармата.

— Сър?

— Един придворен желае да разговаря с теб. Когато свършите, прибери се в казармата и си провери оборудването. — Макуирт изгледа Джеймс и Локлир и им рече: — Приятен ден, господа.

— Слушам, сър! — отдаде чест Уилям.

Старият мечемайстор се отдалечи и Уилям погледна въпросително Джеймс.

— Какви са новините? — попита го той.

— Всякакви — отвърна Уилям. Беше нисък на ръст, макар и по-висок от баща си. Момчешкият му вид постепенно се бе изгубил след няколко месеца служба и някога крехките му рамене се бяха налели. Знаеше се, че владее до съвършенство двуръчния меч, опасно оръжие, което повечето войници избягваха, а ездаческите му умения бяха несравними. — Идната седмица ще ме произвеждат.

— Моите поздравления — захили се Локлир. — А мен пък ще ме прогонят в изгнание.

— Пак ли? — попита Уилям.

Джеймс се засмя.

— Не пак, а все още. Арута одобри решението му да напусне определения му гарнизон и да се прибере с важните вести, но смята, че това не е достатъчно, за да отмени присъдата си. Студеният север го очаква.

— Утре потеглям за Тир-Сог — навъси се Локлир.

— Нещо май не е наред в града — смени темата Джеймс. — Какво си чул, Уили?

Само членовете на семейството на принца, Локлир и Джеймс наричаха Уилям така — фамилиарност, която не бе позволена на никой ДРУГ.

— Странни неща. Изглежда, че последната седмица е имало необичайно висок брой мъртъвци, открити по улиците и в домовете им.

Джеймс кимна.

— Това обяснява защо шерифът чакаше принца.

Той потъна в замислено мълчание. Неведнъж си бе имал работа с шериф Уилфред Мине още по времето, когато се препитаваше като крадец. На няколко пъти бе на крачка от това да стане негов почетен гост в стария градски затвор. Шерифът приемаше Джеймс като скуайър на принца и се държеше с нужното почитание за ранга му, но отношенията им винаги си оставаха хладни. Джеймс изведнъж бе споходен от един далечен спомен — младият Уилфред мърда ядосано мустаци, докато Джеймс за пореден път му се изплъзва по покривите.

Но шерифът бе стриктен в задълженията си и се опитваше, доколкото е възможно, да държи под контрол престъпния свят на Крондор. За разлика от някои други чиновници, Уилфред Мине се славеше като неподкупен служител.

Това, че си бе позволил да чака пристигането на принца заедно с първите благородници на града, означаваше, че има въпроси, чието решаване не търпи никакво отлагане.

— Прибирай се в казармата — рече Джеймс на Уилям. — Ние с Локи ще настигнем Арута.

— Жалко, че ще пропуснеш произвеждането ми — обърна се Уилям към Локлир.

— Не бери грижа, Уили — намеси се Джеймс. — Друг път ще празнуваме и тогава ще си поканим най-хубавите момичета в града.

Уилям се изчерви, после каза:

— Пази се, Локи.

Локлир му махна за сбогом и когато младежът се отдалечи, се обърна към Джеймс.

— Видя ли как се засрами? Обзалагам се, че още не е бил с жена.

Джеймс сръга приятеля си с лакът.

— Не всеки е чевръст като теб, Локи.

— Но той е почти на двайсет! — възкликна Локлир с престорено учудване.

— Той е умно момче и го чака блестящо бъдеще. Предполагам, че докато се върнеш, нещата ще се променят. Мислиш ли?

— Сигурен съм — кимна Джеймс, докато влизаха в двореца. — Лично ще се погрижа да му намеря някоя хубава девойка, която да му разкрие тайните на женските ласки.

— Докато се върна! — повтори ядосано Локлир. — Че кога ли ще е това? Колко още смяташ, че ще ме държи там Арута?

Джеймс се засмя, но не отговори. Докато крачеха по коридора, към кабинета на принца, Локлир се опита да му върне сръгването в ребрата, но Джеймс ловко отскочи — за миг двамата заприличаха на някогашните момчета.

Когато наближиха кабинета, Арута тъкмо идваше от кратката среща с жена си и децата. Крачеше уверено по коридора, който свързваше кабинета с личните му покои. Джеймс забърза да се изравни с него и Локлир го последва. Застаналите на пост пред вратата пажове я отвориха широко.

Вътре ги посрещна церемониалмайсторът Брайън Деласи. Вдясно от него стоеше неговият помощник Джеръм. Двамата се поклониха едновременно на принца, но Джеръм успя да кимне на Джеймс и Локлир, с които се познаваше от малък.

— Много съм изморен и искам колкото се може по-бързо да се върна при семейството си — заговори принц Арута. — Ето защо ще оставим официалната част за тържествената вечеря утре! Кое е най-неотложното?

Деласи кимна, огледа присъстващите и попита:

— Да изчакаме ли идването на рицар-маршала?

В този момент Гардан влезе.

— Хиляди извинения, ваше височество. Исках да се уверя лично, че хората ми ще се погрижат за животните и екипировката.

Арута се засмя.

— Гардан, отдавна вече не си десетник. Ти си рицар-маршал на Крондор. Имаш подчинени, чието задължение е да проверяват подобни неща.

Гардан кимна невъзмутимо и отвърна:

— Има нещо важно, което трябва да обсъдя с вас. — Изгледа присъстващите благородници и добави: — Но може да почака, докато приключим с разговора. Ваше височество?

Арута даде знак, че могат да започват.

— Ваше височество — заговори Деласи, — по време на вашето отсъствие пристигнаха две писма от Велики Кеш, които, макар и свързани с маловажни въпроси, налагат официалния ви отговор.

Арута махна с ръка към Джеймс.

— Оставете му ги. Ще ги прочета довечера и ще подготвя отговора утре заранта.

Деласи подаде писмата на Джеймс, който ги пъхна под мишница, без да ги поглежда.

Церемониалмайсторът погледна към шерифа, който пристъпи напред и се поклони.

— Ваше височество, боя се, че се налага да докладвам за бум на улични убийства, откакто напуснахте града.

Принцът помълча за миг, сякаш обмисляше чутото, после отвърна:

— И смяташ, че това е нещо, което изисква личното ми внимание? В този град убийствата не са невиждано явление.

— Така смятам, ваше височество. Сред убитите има и известни хора, открити с прерязани гърла в леглата. Жените им спели до тях, без дори да разберат какво се е случило.

Арута погледна към Джеймс и кимна едва забележимо. Джеймс знаеше за кого мисли принцът: за Нощните ястреби.

Вече близо десет години градът не познаваше страха от Гилдията на смъртта. Наети от самия Мурмандамус, за да всяват ужас, убийците бяха изчезнали в края на Войната на разлома. Но преди няколко месеца плъзнаха слуховете за тяхното завръщане. А сетне наистина се появиха неочаквано, на различни места в пределите на Крондор. Джеймс собственоръчно бе премахнал техния главатар, но не хранеше надежди, че с това Нощните ястреби ще изчезнат от хоризонта. Сигурно другарчетата им в Крондор вече бяха известени за смъртта на Навон дьо Сандау, който бе работил под прикритието на кешийски търговец. Разкривайки истинската му самоличност, Джеймс едва не изгуби живота си на дуел и успя да му надвие само благодарение на упоритите занимания по фехтовка в партньорство със самия Арута.

— Какво откриха хората ви? — попита обезпокоено Арута.

— Нищо, ваше височество. Някои от жертвите бяха хора, за които би могло да се очаква, че ще завършат живота си по този начин: търговци с влияние в града. Но други не изглеждаха толкова важни за никого, освен за семействата си. Няма никакъв смисъл, нито връзка, между тези злодеяния. Изглеждат напълно… случайни.

Арута се облегна назад, претегляйки чутото.

— Случайни значи? — повтори накрая. — А може би ние не разбираме принципа в подбора на жертвите. Наредете на хората си още утре да разпитат подробно семействата на убитите, тези, които са работили с тях, съседите и всеки, който би могъл да знае нещо за причините. Нищо чудно да има някаква важна информация, която просто да не забелязвате или да пропускате. Нека всеки от хората ви се придружава от писар, който да записва разговорите. Едва тогава може би ще открием връзка между всички тези убийства. — Той въздъхна с посивяло от умора лице. — Връщайте се на поста си, шерифе. Утре ви чакам в двора, за да обсъдим отново този въпрос. Искам докладите на хората ви да са на бюрото ми до утре вечер.

Шерифът се поклони и излезе. Арута се обърна към Деласи.

— Какво друго?

— Нищо, което да не може да почака, ваше височество.

Арута се надигна.

— Всички сте свободни до утре, десет сутринта.

Деласи и Джеръм напуснаха кабинета, но Арута даде знак на Гардан и скуайърите.

— И така, Гардан, за какво искаше да говорим одеве?

— Ваше височество, служа във вашия дом от съвсем малко момче. Бил съм войник и десетник при баща ви, а при вас имах честта да бъда произведен в капитан, после в маршал. Време ми е обаче да се прибирам у дома, в Крудий. Бих желал да се оттегля.

Арута кимна.

— Разбирам. Може ли да поговорим за това по време на вечеря?

— Както желаете — отвърна рицар-маршалът.

— Добре. — Арута се обърна към двамата младежи. — Локлир, ти най-добре върви да се приготвиш за отпътуването ти утре заранта. Ще ти напиша пропуск и заповед за ново назначение. Ще тръгнеш със сутрешния патрул за Сарт. Ако не успея да те видя преди това, пожелавам ти лек път до Тир-Сог.

Локлир се опита да запази равнодушно изражение.

— Благодаря ви, ваше височество.

Арута се извърна към Джеймс и пак каза:

— Знаеш какво трябва да правиш.

След което се разделиха. Арута и Гардан тръгнаха към покоите на принца, а младежите се отправиха към изхода. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Локлир си позволи да имитира принца:

— „Знаеш какво трябва да правиш.“ Добре де, за какво е цялата тази тайнственост?

Джеймс въздъхна.

— Това означава, че и тази нощ няма да подгъна крак.

— Което е различен начин да ми кажеш, че не бива да си пъхам носа в чужди работи?

— Да — бе откровеният отговор. Джеймс не каза нищо повече, докато вървяха към крилото на двореца, в което бяха техните стаи. Заговори едва когато наближиха стаята на Локлир: — Аз също сигурно няма да те видя, преди да тръгнеш, та затова, пази се да не те убият, Локи.

Локлир му подаде ръка, после, подтикнат от внезапен импулс, го прегърна и обеща:

— Ще се постарая.

Джеймс се захили.

— Добре. В такъв случай, ако ни е писано, ще се видим на празника на Средилетието, стига да не забъркаш някоя нова каша, заради която Арута да те прати в поредното изгнание.

— Ще бъда послушен. — Локлир наведе комично глава.

— Гледай наистина да е така — засмя се Джеймс.

Раздели се с приятеля си и продължи към своята стая — като придворен на принца имаше право на помещение в двореца. Стаята му бе обзаведена доста скромно: легло, писалище, масичка за хранене и двукрил гардероб. Джеймс влезе, заключи внимателно вратата, след това се съблече. Отвори гардероба, побутна встрани вързопа с ризи, които имаха нужда от пране, и под тях откри онова, което търсеше. Тъмносива куртка, и сиви панталони с кръпки и петна, които ги караха да изглеждат доста по-стари, отколкото бяха в действителност. Облече се, нахлузи старите си ботуши и затъкна в колана обикновен на вид, но добре наточен кинжал. Огледа се, колкото да се увери, че отново е заприличал на някогашния обитател на подземния свят, след което се измъкна безшумно и като се стараеше да избягва среща с прислугата и охраната, се спусна право в подземията на двореца.

Скоро вече крачеше по тайния проход, който свързваше подземията с градската канализация. Когато нощта най-сетне се спусна, Джими Ръчицата вече бе стъпил на Широкия път на крадците.

Когато Джеймс стигна мястото, където тунелът под двореца се свързваше с градските канали, навън вече бе нощ. Докато денем каналите се озаряваха от мъждива светлина, която се процеждаше през уличните решетки, нощем долу цареше непрогледен мрак. Само истински познавач можеше да се придвижва в този лабиринт. От момента, когато напусна двореца, Джеймс имаше съвсем ясна представа къде се намира.

Като бивш член на Гилдията на крадците Джеймс познаваше всички условия за оцеляване в тази сурова среда, за което му винаги му бе помагала вродената му интелигентност. Той спря на едно място до стената и побутна фалшивия камък, изработен от плат, вълна и боя така изкусно, че вероятно би издържал на проверка дори ако някой оглеждаше този участък от стената на ярка светлина. Джеймс постави фалшивия камък на пода и извади от нишата скрития вътре фенер. В скривалището имаше и кибрит и няколко предмета, на които едва ли щяха да погледнат с добро око в двореца: разяждащи вещества, катераческа екипировка, както и нестандартни оръжия. Старите привички наистина умират трудно.

Джеймс запали фенера. Не го държеше в двореца, за да не могат да го проследят оттам и да открият мястото, през което проникваше в градската канализация. Това място бе най-строго пазената му тайна. На всеки от множеството чертежи на двореца двете канализации неизменно се обозначаваха като напълно самостоятелни, също както каналите във вътрешната част на града би трябвало да са разделени от тези зад стената.

Джеймс запали фенера и дръпна капачетата, докато не остана само един тесен лъч светлина, който обаче беше напълно достатъчен, за да се ориентира из тунелите. Би могъл да го направи и в непрогледен мрак, но това щеше много да го забави, тъй като тогава трябваше да се придвижва пипнешком, а го чакаше доста път.

Джеймс се огледа внимателно, за да се увери още веднъж, че не е оставил никакви следи. За миг се замисли върху странния парадокс: кралските инженери прахосваха купища пари и време да поправят градските канали и със същата скорост Шегаджиите ги рушаха, за да разполагат със свои пътища за придвижване. Навремето Джеймс също често бе участвал в тези набези за прокарване на нови проходи. От всички тях бе скрил за себе си само един — този, който му позволяваше да напуска двореца незабелязано.

Като разсъждаваше за новите отговорности, които идваха с поста му при двора, някогашният крадец забърза към мястото на първата си среща.

Когато Джеймс се запъти за срещата с последния си осведомител, наближаваше изгрев-слънце. Челото на младия скуайър бе сбърчено от безпокойство. Първите трима осведомители, които потърси, бяха изчезнали. На пристанището цареше необичайна тишина, не се чуваше дори обичайната среднощна глъчка от моряшките кръчми. Бедняшкият квартал бе като ничия земя — не се виждаше жива душа и всички врати бяха здраво залостени.

От Шегаджиите също нямаше и следа, но в това нямаше нищо необичайно. Той не бе единственият специалист по безшумно и невидимо прокрадване из каналите. Все пак тази нощ усещаше нещо различно. Обикновено имаше и други, които използваха каналите — просяци, които диреха тук спокойствие за през нощта, контрабандисти, пренасящи стоките си от един таен склад до друг или до пристанището. Всички тези дейности неизменно пораждаха присъщи за тях шумове: слаби и на пръв поглед неуловими, освен ако слухът ти не е привикнал да ги различава. Тази нощ обаче цареше мъртвешка тишина, ако се изключеше ромонът на водата, драскането на плъховете и гъргоренето на тръбите, шахтите и колекторите.

Обитателите на каналите се бяха притаили. А това означаваше само едно — опасност. При други подобни случаи, във време на заплаха, Шегаджиите обикновено изолираха отделни части на канализацията, затваряйки пътя към своята бърлога, която между крадците се славеше с името „При Мамчето“. Въоръжени биячи заемаха ключови позиции в очакване кризата да отмине. Извън тези райони на относителна безопасност всеки друг можеше да се превърне в жертва. Последния път, когато Джеймс си спомняше за подобно обстановка, бе в периода непосредствено след края на Войната на разлома, когато принцесата бе ранена и Арута бе обявил военно положение.

Колкото по-дълго Джеймс стоеше в тунелите под градските улици, толкова повече се изпълваше с убеждението, че за времето на неговото отсъствие в града се е случило нещо ужасно. Той се огледа, за да провери дали някой не го следи, после се запъти към дъното на уличката.

Две стари прогнили щайги бяха подпрени на тухлената стена като единствена защита срещу природните стихии. Под тях лежеше неподвижно тяло. Рояк мухи се вдигна нагоре в мига, когато Джеймс се наведе над него. Още преди да докосне крака на лежащия Джеймс вече знаеше, че той не е заспал. Претърколи вкочаненото тяло на Стария Едуин, някогашен моряк, чиято привързаност към чашката му бе коствала работата, семейството и последните остатъци от човешко достойнство. Но дори непрокопсаник като Едуин, помисли си Джеймс, заслужаваше по-милостива участ от това да му прережат гърлото като на теле в кланица.

Локвата полузасъхнала кръв сочеше, че убийството е било извършено вечерта или още предния ден. Джеймс подозираше, че съдбата на другите изчезнали осведомители не е била по-различна. Който и да стоеше зад престъпленията в града, убиваше или без да подбира — и тогава осведомителите на Джеймс бяха станали негови случайни жертви, — или изтребваше методично всички негови агенти в Крондор. Логиката диктуваше, че второто обяснение е много по-вероятно.

Джеймс се изправи и погледна към небето. Нощта бавно се топеше в зората на идващия ден. Имаше само още едно място, където би могъл да потърси отговори на въпросите си, без да рискува да се сблъска с Шегаджиите.

Джеймс знаеше, че още години преди да отиде на служба при принца между Арута и Шегаджиите е било постигнато някакво споразумение, чиито детайли обаче не му бяха известни. В известен смисъл съществуваше неписано споразумение и между него и Шегаджиите. Той не биваше да се навърта около тях и те нямаше да го закачат. Можеше да ползва колкото си иска каналите и покривите, Шегаджиите щяха да извръщат погледи. Но никога и при никакви обстоятелства не биваше да посещава тяхната бърлога. Или си Шегаджия, или не си, а той не беше такъв вече близо четиринайсет години.

Джеймс прогони опасенията си, че ще трябва да навести „При Мамчето“, и се отправи към единственото място, където би могъл да получи достоверни сведения.

Върна се в каналите и тръгна към колектора под една добре позната му кръчма. Намираше се на границата между най-бедния квартал на града и относително по-заможен район, обитаван от работници и техните семейства. Тук в стената, под обрасъл с мъх капак, бе скрита тайна ръчка и когато Джеймс я дръпна, част от стената се отмести.

Изработена майсторски от дърво и просмукан с восък плат, „каменната плоча“ прикриваше входа към тесен къс тунел. Веднага щом Джеймс се промуши в тунела, вратата зад него се затвори. Той беше почти сигурен, че познава всички разположени в тунела клопки, но тъй като акцентът падаше върху „почти“, се промъкваше с максимална предпазливост.

В другия край спря пред масивна дъбова врата, зад която започваше стълбище, водещо до избата над него. Той огледа ключалката и със задоволство отбеляза, че нищо не се е променило от последния път, когато бе наминавал насам. Въпреки това веднага щом бравата изщрака, той се отмести встрани, в случай че от другата страна на вратата има някоя неизвестна за него клопка. Нищо не се случи и той се изкачи по стълбите.

Горният край на стълбището извеждаше в просторна тъмна изба, наблъскана с бъчви и чували. Той си проправи път през лабиринта от продукти, изкачи се по дървените стъпала на приземния етаж на сградата, в един килер точно зад кухнята, и отвори вратата.

Вик на млада жена разцепи въздуха и миг по-късно пусната от арбалет стрела се заби на мястото, на което бе стоял само преди секунда. Младият скуайър се претърколи на дъсчения под, скочи и разпери ръце.

— Лукас, спокойно! Аз съм! — извика той.

Кръчмарят, който на младини си бе изкарвал прехраната като професионален войник, вече бе захвърлил арбалета и вадеше сабята. Като видя Джеймс, се поколеба, прибра сабята в ножницата, но продължи към него.

— Ах, ти, идиот такъв! — изсъска той. — Какво си намислил? Да не ти е омръзнал животът?

— Честно казано — не — отвърна Джеймс.

— Да се промъкваш, облечен по този начин, през вратата за избата! Как можех да зная, че си ти? Трябваше да пратиш вест, че ще дойдеш оттам, или да чакаш един час пред вратата, както правят порядъчните хора.

— Аз също съм порядъчен човек — засмя се Джеймс, заобиколи масата и влезе в гостната, където в този час нямаше никого. Огледа се, дръпна един стол и се тръшна уморено на него. — Поне в известна степен.

— В известна степен — повтори с усмивка Лукас. — Какво те води насам, та се промъкваш като изкормена котка?

Джеймс огледа девойката, която го бе последвала заедно с Лукас в общото помещение. Беше си възвърнала самочувствието, след като разбра, че непознатият е приятел на кръчмаря.

— Извинявам се, ако съм те изплашил.

— Така беше и се справи доста добре — отвърна тя. Поруменялото й от вълнението лице контрастираше с лъскавата й катраненочерна коса. Беше около двайсет — двайсет и пет годишна.

— Новата ти помощничка? — попита Джеймс.

— Това е дъщеря ми, Талия.

— Лукас, ти нямаш дъщеря — рече Джеймс.

Съдържателят на „Шареният папагал“ приседна срещу Джеймс и отвърна:

— Талия, изтичай в кухнята и виж дали нещо не загаря.

— Да, татко — отвърна девойката и излезе.

— Имам дъщеря — повтори натъртено Лукас. — Когато майка й почина, я пратих да живее във фермата на брат ми близо до Танербрук.

— Не си искал да израсте на лошо място? — попита с усмивка Джеймс.

— Да. Тук щеше да се нагледа на простотии.

— Брей! — Джеймс завъртя глава в престорено учудване. — Не бях забелязал подобно нещо.

Лукас го посочи обвинително с пръст:

— Далеч по-пропаднали типове от теб, Ръчице, са търкали задници на този стол.

Джеймс разпери ръце, все едно се предаваше.

— Склонен съм да се съглася. — Погледна към вратата на кухнята, сякаш можеше да вижда през нея. — Но тя не ми прилича на момиче, израснало на село.

Лукас се облегна назад и прокара пръсти през посивялата си коса. На лицето му се четеше раздразнение.

— Ходила е да се учи в близкия манастир. Може да чете, да пише и да смята. Доста й сече пипето.

— Щом казваш — съгласи се Джеймс. — Но се съмнявам клиентите ти да оценяват тези способности. Сигурно ги интересуват други неща…

Лицето на Лукас помрачня.

— Тя е добро момиче, Джеймс. И един ден ще се омъжи за свестен човек, не за някой… е, знаеш за какви хора говоря. — Лукас се наведе напред и продължи почти шепнешком: — Джеймс, ти си единственият от нашите, който се има с богаташите, имам предвид в двореца. Поне остана единственият, след като Лаури избяга от нас и се уреди като херцог на Саладор. Не можеш ли да се погрижиш моето момиче да се срещне с някое почтено момче? Върна се само преди няколко дни в града, а вече усещам, че не мога да се справя с нея. Братята й загинаха във войната и тя е всичко, което имам. — Той огледа разтребеното, но доста скромно обзаведено помещение. — Искам за нея повече от това тук.

Джеймс се захили.

— Разбирам те. Ще видя какво мога да направя. Може да доведа няколко приятелчета да пийнем по едно и да оставя на природата да свърши останалото.

— Но само не Локлир! — сепна се Лукас. — Него го дръж надалеч.

Джеймс се разсмя.

— Не се тревожи. Предполагам, че точно в този момент напуска града. Чака го дълъг път до Тир-Сог.

В този момент Талия се върна и докладва:

— Всичко е наред, татко.

— Добричката ми — разнежи се Лукас. — Отваряй вратата тогава и ако има хора отвън, пускай ги за закуска.

Когато тя се отдалечи, Лукас отново се наведе към Джеймс.

— Толкова по този въпрос. Предполагам, че не си изложил главата на риск само за да си бъбрим за бъдещето на дъщеря ми. Какво те води насам още преди изгрев-слънце?

Джеймс мигновено стана сериозен.

— Лукас, в подземията е започнала война. Някой е избил трима мои близки приятели. Какво става?

Лукас се облегна назад и кимна.

— Знаех си, че ще дойдеш тук да задаваш подобни въпроси. Дори очаквах да цъфнеш по-рано.

— Едва вчера вечерта се прибрах в града. Бях далеч, по работа с принца.

— Най-добре ще е Арута да обърне внимание какво става в града, защото скоро ще си има много големи ядове. Не зная доколко е вярно, но хората говорят, че някакви типове трепели всичко живо в каналите и по пристанищата. Този път мрат не само обикновени граждани, но и Шегаджии. Чух, че някакви кешийци си направили дюкян в къща, която доскоро била притежание на търговци от Кралството, и че на пристанището се подвизавали нови главорези. Никой не знае какво става освен Шегаджиите, които обаче са се изпокрили. Не съм виждал нито един от тях вече цяла седмица. Повечето от редовните ми клиенти сега идват по-късно и си тръгват рано — гледат да са на сигурно у дома, преди да се стъмни.

— Кой стои зад всичко това, Лукас?

Лукас се огледа, сякаш се боеше, че може да ги подслушват, и прошепна:

— Един тип, когото наричат Гадника.

— Защо ли не съм изненадан? — въздъхна Джеймс.