Убийство в Ню Йорк

Едно

Приятелят й не е дошъл.

Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Бе беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.

Барът беше претъпкан и щом се освободи маса, тя веднага седна на нея. От единия край на заведението млад мъж, накичен със златни бижута, се опитваше да улови погледа й и се усмихваше. Тя гледаше настрани. Той каза нещо на момчетата, които пиеха с него; те рязко се изсмяха и пак се заеха с бирите си.

— Може ли?

Тя вдигна поглед. Мъжът стоеше пред нея. Той носеше скъп, но семпъл костюм, с небрежна кройка, което подсказваше, че е нещо повече от корпоративен търтей; яката му се покриваше от косата, твърде дълга за Уолстрийт.

— Да — отвърна тя.

— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната.

Той посочи чашата си на масата.

— Оставих питието, за да си запазя мястото.

Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената стана и прехвърли чантата си през рамо.

— Съжалявам — каза тя, — не съм разбрала.

Главите пак се извърнаха, увлечени в своите разговори.

Настъпи леко раздвижване, когато мъжът стана и се отдръпна, за да й даде път и тя се плъзна в същата посока като в pas de deux1. Разбира се, той й предложи да остане. Кой не би го направил?

— Освен, ако не искате да я поделим? — той посочи масата.

За момент тя сякаш се поколеба, но понеже барът беше претъпкан и нямаше къде другаде да седне, сви рамене:

— Защо не?

Двамата отново седнаха. Крадешком, с крайчеца на очите си, те внимателно се изучаваха. Тя носеше черно вълнено сако „Дона Карън“, прилепнало към слабата й фигура, което подчертаваше тъмната коса и бледата кожа, правеше очите й да изглеждат по-сини, отколкото бяха.

— Чакате ли някого? — попита той и гласът му едва доловимо се промени: стана леко дрезгав от интерес и еротично внимание. — Може би снегът го е задържал. В Ла Гуардия е пълен хаос. Ето защо и аз останах още една нощ.

И тя се усмихна наум, защото наистина беше изискан начинът, по който той се опитваше да узнае дали човека, когото тя чака, е мъж или жена, докато същевременно й даваше да разбере, че той е сам.

— Изглежда тука мога да убия времето си — каза тя. — Хей!

— Хей — повтори той, без да беше сигурен какво значи това. — Нека да ви поръчам още едно от същото — той махна на сервитьорката. — Какво пиете?

— Благодаря. „Блъди Мери“.

— А откъде сте? Опитвам се да позная акцента ви.

— По произход съм от Айдахо.

— Наистина ли? Досега не съм срещал момиче от Айдахо.

Нещо в начина, по който той произнесе „съм срещал“, прозвуча предизвикателно, почти еротично, и тя се усмихна.

— Но сте срещали много момичета, нали?

Той й се ухили.

— Няколко.

Изненадан, той откри, че те вече флиртуват; техните тела водеха свой собствен разговор, когато й сподели, че е адвокат и тя му отвърна, че не изглежда толкова противен като адвокат. Той й обясни, че работи в музикалната индустрия, а тя го попита дали е тук по работа, или за удоволствие. Сподели й, че се надява и на двете. Облегна се назад, кръстоса крака и се усмихна с очарователна усмивка. Можеше да се позабавлява малко все пак.

— Преди да отлетите утре при съпругата и децата си.

Усмивката трепна смутено.

— Какво ви кара да мислите, че съм женен?

— Всички, които изглеждат добре, са женени — каза тя.

Сервитьорката донесе поръчката им. Макар че не бяха минали и пет минути, адвокатът й направи забележка за закъснението, а тя се извини намръщено и се оправда с навалицата. Докато се обръщаше, подръпна лекичко дясното си ухо, сякаш искаше да измъкне отвътре неговите думи и да ги хвърли на пода. Без да прекъсва разговора или да сваля погледа си от адвоката, момичето от Айдахо си помисли: „Трябва да запомня това, мога да го използвам някога“.

И го скъта дълбоко някъде в системата файлове на паметта си.

Адвокатът се казваше Алън. Той й подаде визитката си, където името му беше изписано с релефни сребърни букви. Тя му каза, че нейното е Клер и се извини, че няма визитка. Професията й не го изисквала, измърмори тя и закачлива усмивка заигра в ъгълчетата на устата й.

Той я попита какво работи.

— Колкото се може по-малко — каза тя и кимна към сервитьорката, сега измъчвана от друга маса, като поясни, че преди се е занимавала с това.

— Преди какво?

— Преди да разбера, че има много по-лесни начини да се печелят пари.

В очите му като електрическа крушка светна разбиране.

Все пак той не се втурна в атака веднага. Разказа й за някои от клиентите си в Атланта — назова известен тийнейджърски идол, който обичал малолетни момичета, и една хевиметъл звезда, която е гей, но не се осмелява да го признае. Обясни й, с явен намек, колко много пари могат да се правят от изготвянето на договори за хора, които са по природа импулсивни и е малко вероятно да ги спазят. Те се нуждаят от услугите на хора като него и при възлагането на договора, и при евентуалното му разтрогване. Накрая й предложи, понеже нейният приятел явно няма да дойде, да отидат някъде другаде, на ресторант или в клуб, където тя предпочита.

— Някъде, където е… скъпо — добави той, като наблегна на думата.

Окуражен от мълчанието й, тихо й каза:

— Или пък да си поръчаме рум-сървиз. Аз съм на горния етаж.

— Добре — съгласи се тя. — Рум-сървизът също може да бъде доста скъп. — Тя направи възможно най-късата пауза. — Ако съм в стаята.

Той издиша шумно.

— Аз не съм единственият тук в командировка, нали?

Същата усмивка пак се появи в ъгълчетата на устата й.

— Явно се справяш много добре с тоя случай, Алън.

— Преди всичко съм адвокат. Това ми е работата — да разбера кога свидетелят не казва истината.

— Нима аз съм свидетел? — промърмори тя и той поклати глава.

— По-надежден от съучастник.

Тя видя как сервитьорката измъкна писалка от косата си, за да се подпише клиентът. Още нещо за системата от файлове.

— Този трик с масата беше перфектен — каза той удивен. — Да ме хванеш под носа на персонала в бара.

Тя сви рамене.

— Трябва да ги научиш тези неща.

— И така — каза той, като се наведе напред заговорнически. — Колко скъп ще бъде един рум-сървиз тука? — Усмивката му стана още по-широка. Той все пак е адвокат. Преговорите са част от забавлението.

— Колко е обикновено?

Той се намръщи.

— Да не мислиш, че го правя обикновено!

Тя докосна ръката му.

— Нека да кажем, че знаеш какво правиш.

— Как звучи двеста? — попита меко той.

— Така ли вървят в Атланта?

— За това — увери я той — ти ще вземеш много в Атланта.

— Колко, най-много си плащал?

— Петстотин — призна той.

— Трябва да ги удвоиш — каза тихо тя.

— Седемстотин?

— За един адвокат, Алън, твоята математика е направо ужасна — тя поклати глава с иронично съжаление. — Беше ми приятно.

— Окей, окей — каза бързо той. — Споразумяхме се.

— Коя е стаята ти?

— 1409.

— Ще се качим в различни асансьори. Може да ме награбиш в коридора. И искам половината пари в аванс.

Той примига.

— Ще вървя пред теб — подчерта тя.

— Сигурно. Само че… не е ли малко явно?

— Ето защо се чувствам по-сигурна, ако го правя тук. Само сложѝ парите на масата, сякаш плащаш на сервитьорката.

Той сложи шест банкноти на масата. Когато станаха да си тръгват, тя небрежно взе петте от тях и ги пусна в чантата си.

Малките асансьори още от фоайето бяха препълнени с гости, които се изкачваха към стаите си.

— Четиринадесети, моля — каза тя, защото не можа да стигне бутона. Някой го натисна вместо нея. Алън изчака следващия асансьор. Изглеждаше нетърпелив.

Асансьорът спря на третия етаж, за да слязат няколко човека. Тя слезе заедно с тях и веднага щом вратата зад нея се затвори, се обърна и натисна бутона „Надолу“. Докато чакаше втория асансьор, извади минидиска от чантата си и натисна копчето за пренавиване, за включване, и пак за пренавиване, докато чу своя собствен глас: „Може да ме награбиш в коридора“. Тогава закри с длан микрофона и пак натисна копчето за запис.

Слезе със следващия асансьор надолу. Две манекенки с вечерни тоалети любопитно я изгледаха, когато тя отново прибра минидиска в чантата си. Клер не им обърна внимание.

Когато тя се появи във фоайето, Алън се изкачваше тринадесет етажа по-нагоре с най-бавния асансьор в Ню Йорк.

Навън снегът продължаваше да вали. Пожарните кранове по тротоара бяха с накривени бели перуки от сняг.

Клер бързо прекоси улицата и се запъти към лимузината, която я чакаше със запален двигател, и отвори вратата й.

Съпругата на Алън беше около четиридесет и пет годишна, с измъчена, но приятна външност, която подсказваше, че е била в музикалния бизнес, преди да му роди деца и да се грижи за неговите служебни обеди и вечери. Седеше на задната седалка близо до Хенри и трепереше, независимо от топлия въздух от парното. Гледаше изплашено.

— Всичко ли е наред? — попита Хенри.

— Да — каза Клер. Тя изостави акцента си и с естественото си британско произношение запита клиентката си:

— Искате ли да го чуете? Сигурно не бихте искали да го прослушвате вкъщи?

Жената отвърна като всички досега:

— Искам да го чуя.

Клер й подаде касетофона.

— Определено той постоянно спи с проститутки. Не само когато отсъства. Каза, че веднъж в Атланта е платил петстотин долара.

Очите на жената се насълзиха. Хенри я прегърна.

— Съжалявам — каза неловко Клер.

Тя слезе от колата. Хенри й подаде плик. Четиристотин долара. Не е зле за едночасов ангажимент.

Той прошепна, като й ги даваше:

— Даде ли ти още?

— Тц. Аз го оставих във фоайето. Всичко е на диска. Кълна се.

— Знаеш, че ще разбера, ако ме лъжеш!

— Знам.

Той кимна доволен, а тя махна с ръка за такси.

Клер Роденбург. Почти на двадесет и пет и почти красива. Очи — сини; коси — с променлив цвят, занимание — в паспорта й ще прочетете „актриса“, но това също беше непостоянно.

Тя не можеше да предположи, когато преди шест месеца се качи на самолета от „Гетуик“ с билет с намаление, колко трудно щеше да намери каквато и да е работа в САЩ. Свикнала с либералното отношение на британските работодатели към временните работници, тук тя видя една трудова борса, където ентусиазирани студенти работеха по двама за пени, или по-скоро по дузина за десет цента, където не можеш да си откриеш банкова сметка без номера на социалната си осигуровка или да наемеш стая без препоръка от банка.

Тя беше принудена да комбинира няколко почасови работи, препускайки в пиковото време от района на Мидтаун до бара в Лауър Ист Сайд, където собственикът се интересуваше повече от външния вид на персонала си, отколкото от работата му. Но той имаше толкова голям избор от момичета, че нямаше нужда те да остават за дълго. По този начин, ако Червеният кръст или Емиграционната служба дойдеха на проверка, можеше да се закълне, че документите на новите момичета са в пощата. След три месеца любезно каза на Клер, че трябва да си ходи.

Тя харчеше всичко, което припечелваше, по шоу програми, но не безвкусните или безкрайни евромюзикъли, които се играят в претъпканите театри на Бродуей, а по-малките представления в центъра на Скуеър и в клуб „Пирамида“, запознавайки се с имената на всички най-добри продуценти и режисьори.

Прослушванията, обявени във „Варайъти“, естествено бяха само за хористи и статисти, но тя трябваше все отнякъде да започне.

На първото й прослушване режисьорката я помоли да остане накрая. Когато всички си тръгнаха, тя се приближи замислена към Клер. В ръката си държеше формуляра, в който всеки кандидат преди конкурса трябваше да попълни своето име, тегло, предишен опит и агент.

— Тук пише, че вие нямате агент, скъпа — измънка жената.

— Тук нямам. Имах у нас.

— Ще ви запозная с една моя приятелка. Мисля, че тя ще прояви интерес към вас.

Агентката Марси Матюс беше наистина щастлива да се запознае с Клер. Тя я покани на обяд в „Орсо“, италиански ресторант в центъра на театралния квартал, подхвърляйки й названия на спектакли, в които можеше да участва, режисьорите, с които трябваше да се срещне, филмовите продуценти, пред които трябваше да се представи перфектно.

Докато Клер не спомена, че няма разрешение за работа.

— Я стига! Нямаш зелена карта?

— А това важно ли е?

— Важно е, ако искаш да си намериш работа — каза Марси без заобикалки.

— Не мога ли да върша нещо? Само за да печеля пари.

— Сигурно. Танцуване на маса, стриптийз, гол модел. Това, което наричат развлекателна индустрия, макар че лично аз не я намирам за развлекателна — Марси махна презрително с ръка, украсена с пръстени. — Аз нямам нищо общо с тия боклуци, но мога да ти дам имената на хора, които са в тоя бизнес.

— Наистина ли няма нищо друго?

Марси въздъхна.

— Не трябваше да ти го казвам, но аз имам много приятели. Вероятно ще успея да те вмъкна някъде — тя вдигна ръка, за да изпревари Клер, която искаше да й благодари. — И отпускай гласа си. Тези, които дават обяви, винаги търсят британски акцент. Но той трябва да бъде твърд. Ако бях на твое място и ако наистина исках да си намеря работа в Америка, щях да се върна вкъщи и да кандидатствам за зелена карта.

Клер сви рамене.

— Искаш да останеш? Е, не те упреквам. Но не чакай Ню Йорк да те посрещне с отворени обятия. Времето, когато приемахме прииждащите тълпи, копнеещи за свобода, отдавна е отминало.

Клер си намери работа в друг бар и започна да чака.

И чакаше.

Имаше едно прослушване за озвучаване и едно прослушване за роля без реплики в поп-видео. На кастинга трябваше да се съблече по бельо и да имитира яздене на кон. Не получи ролята.

Измина още един месец.

В началото тя се запозна с други млади амбициозни актриси и живя на квартира с една от тях, дружелюбната тексаска Беси. Клер й плати за наема на ръка, което я спаси от проблеми с банковата сметка. За съжаление това не я спаси от безпаричието.

Тогава й се обади Марси и я попита дали иска да поговори с един неин стар приятел на име Хенри Малори.

— Ще бъда честна с теб — каза тя по телефона. — Това е работа, което може и да не поискаш да вършиш. Но парите са страхотни и, е добре, знам, че ти ще се справиш добре.

Две

Детектив Франк Дърбън се качваше с асансьора заедно с управителя на хотел „Лексингтън“, с цял куп оборудване в метални кутии, със старшия офицер от криминалната полиция и със семейство туристи с карти на метрото, мушнати в мокри от сняг чантички на кръста.

Това вече бе четвърта пратка оборудване, което качваха нагоре, и изглежда, че управителят на хотела вече започваше да го втриса.

Тишината беше нарушена от единия турист, който искаше да разбере какво става. Дали не снимат филм?

Честно казано, това съвсем не беше глупаво предположение, защото материално-техническото обезпечение на съвременния оглед на едно местопрестъпление използва повече такова оборудване, отколкото снимането на филм: осветителни тела, два вида камери, видеомонитори, хора, вземащи отпечатъци от пръсти с техните малки куфарчета за грим под мишница и цяла малка армия от техници със закачени на коланите им портативни радиостанции.

— Познахте — нервно отговори управителят, — снимат филм.

Франк Дърбън вдигна очи към тавана на асансьора.

— И кой участва в него? — попита съпругата. — Има ли някой от известните?

Управителят с отчаяние погледна към Франк, но той разглеждаше облицовката на тавана.

— Ривър Феникс — изтърси накрая управителят. Съпругата кимна впечатлена.

— Той почина — каза Дърбън с въздишка.

— Исках да кажа, че филмът е за Ривър Феникс — поправи се управителят. — Използват дубльор.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и двойката слезе.

— Не се ли нуждаете от още някой? — попита мъжът, задържайки вратата.

— Той наистина е добър — потвърди жената. — Хайде, скъпи, покажи им какъв си Клинт Ийстууд.

Дърбън въздъхна и погледна демонстративно часовника си.

Мърморейки, управителят избута пръстите на туриста от вратата на асансьора.

— Пожелавам ви приятна вечер. Надявам се да я прекарате с удоволствие — каза рязко той.

До петия етаж се качиха в пълно мълчание.

Щом се раздели с жената на адвоката, Клер помоли шофьора да я закара до театъра на Петдесет и трета улица и Бродуей. Беси, нейната съквартирантка, току-що бе дебютирала в един мюзикъл и Клер й обеща да мине за кастинг-партито.

Това всъщност не беше премиера, а само смяна на актьорския състав на шоуто, което се играеше вече втора година. И понеже беше нещо като „разпродажба преди ликвидация“, възможностите за изява в него бяха ограничени, дори и повече от обикновеното, тъй като играеха танцуващи и пеещи овце.

Когато Клер пристигна, актьорите стояха в дъното на сцената, възбудени от аплодисментите. Миришеше на грим, на сценична боя и на прожектори, на специфичната опияняваща миризма на театър. Тя спря и я пое с пълни гърди.

За миг я прониза внезапна остра болка. За нея това царство бе забранено.

Бързо прогони това чувство. Не беше честно по отношение на Беси да проявява ревност в тази незабравима за нея нощ. Тя намери приятелката си и я поздрави, като силно я прегърна.

Беси отвърна на прегръдката, но някак разсеяно. Клер забеляза, че тя още беше на работа. Един от групата млади актьори нахално се подмазваше на режисьора, дебел гадняр, чиито шеги със сигурност не бяха и наполовина толкова смешни, колкото се предполагаше от гръмогласния смях на подмазвача. Клер реши да си тръгне. Беси я обичаше като сестра, но извън личните отношения Клер се явяваше част от конкуренцията.

Тя погледна часовника си. Адвокатът, крачещ надолу-нагоре в апартамента си в Роялтън, точно в момента трябваше да получава съобщение по телефона, че жена му е на партера.

— Здравей, Клер — чу се глас.

Беше Раул Уолш, момче, с което тя беше излизала няколко пъти, след като пристигна в Ню Йорк.

— Минават ли номерата? — попита я той.

Дали на нея й се стори така или той постави едва доловимо ударение на думата „номера“, намек за другото му значение.

— Не е зле — отговори тя. — Моят агент ми уреди няколко дублажа. И ще ме прослушват за ролята на Ваня следващата седмица.

— Наистина ли? Аз чух, че последната роля са я дали на Керъл. На Керъл Рюбен — каза той, като гледаше над рамото й и кимаше на минаващите си познати.

— О-о-о… Не съм чула за това.

— Все пак да получиш работа за дублиране е супер. Наистина супер — той й се усмихна с фалшивата нюйоркска усмивка.

Тя помисли, че е достатъчно добър актьор, за да го изиграе по-добре, ако поиска.

— А как е твоят приятел детектив? — попита той провлечено. — Още ли работиш за него?

— Хенри Малори — каза тя. — Да, понякога.

— Хенри Малори — повтори той. Устните му трепнаха. — Господи, Хенри Малори! Харесвах го, когато бях момче. Когато играеше в „Детективът“. А той добре ли е, нали се сещаш… — Раул имитира жест на пиене от чаша.

— Хенри е добре — отвърна тя отегчено.

— Е, добре — каза Раул, като се раздели с нея. — Пак ще се видим, нали?

И наистина, всъщност Хенри не беше частен детектив. Някога той беше играл роля на инспектор в един телевизионен минисериал, след което характерът му рязко се променил. Говореше се, че все бил прекалено пиян и не можел да си чете репликите.

Каквато и да е била причината, но той решил да си смени професията. Отворил истинска детективска агенция.

Много преди Клер да го срещне, телевизията беше завела съдебно дело срещу него, за да престане да носи името на своя герой от шоуто.

Не беше изненадващо, че най-многобройни при него бяха семейните случаи. Както и тези за изгубени домашни любимци.

Марси й каза по телефона само:

— Просто иди и виж. Ако се разбереш с него, ще говорим допълнително. Ако ли не — още един изгубен следобед.

Клер стигна с метрото до Лоуър Ийст Сайд и се пребори с решетката на античния асансьор в една стара офис сграда. На четвъртия етаж имаше редица врати с имена на компании, написани с кафяви букви, подобни на картините на Едуард Хопър. „Сахид импорт“, „Дрехи от нутрия“, „Застраховка живот“ и накрая „Частно детективско бюро Малори“.

— Търся господин Малори — обърна се тя към слабия възрастен мъж зад бюрото.

— Аз съм — отговори той и тромаво свали краката си на пода.

Неговото сякаш изсечено от камък лице беше все още красиво, но очите му сълзяха, а бялото им беше жълто като пожълтелите му от никотина пръсти.

— А вие трябва да сте дамата.

— Дама? — там, откъдето тя идваше, „дамите“ бяха част от пантомимата.

— Дамата, която накарала епископа да пробие с ритник дупка във витражния прозорец.

Тя сигурно изглеждаше объркана, защото той се засмя със самоуверен, лаещ звук.

— На нищо ли не ги учат днес младите актьори? „Сбогом, моя красавице“ с блестящия Дик Пауъл и Клер Тревор. Всички най-хубави детективски истории започват с „дама“.

Изведнъж тя разбра защо малката стаичка й се стори толкова позната.

Хенри Малори бе подредил своя офис като в черно-бял филм от 50-те години. Тежък металически вентилатор раздвижваше напоения с цигарен дим въздух над закачалката за шапки, шкаф за документи от преди войната, стол с извити крака и бюро от чам. Единственото, което липсваше на сцената, беше бакелитен телефон и двестаграмово шише „Бърбън“, но тя скоро щеше да открие, че последното липсваше само защото Хенри по принцип държеше двестаграмките си в кошчето за боклук.

Това, което тя никога не откри обаче, беше дали реквизитът е в чест на клиента или на собственика.

— Марси ми каза, че вие провеждате прослушване… — започна тя.

Хенри поклати глава.

— Не, не, не прослушване. Прослушване означава стотици талантливи хора, които ги карат да се чувстват като месо за продан. Това е повече като… вербуване. Нямате избор, Клер.

— И какво ще правя?

— Ще работите за мен.

— Като детектив? Слушайте, тук сигурно е станала…

— Като актриса — прекъсна я той. — Марси каза, че можете да играете.

Тя сви рамене.

— Но дали можете в реалността? — попита той на глас. Неговите обувки пак се качиха плавно на бюрото, а той се облегна на стола, като я гледаше с насълзените си, но озарени от интелект очи. — Вероятно умеете да се разхождате по сцената и да правите това, което правят и другите актьори, всичките малки маниерни ефекти, които хората наричат игра. Но можете ли да го правите в реалния живот? — той посочи с палеца си към улицата. — Ще можете ли да го правите там навън?

— Играя професионално от четиринайсетгодишна.

— Аха, сценично училище за хлапета.

— Ние не бяхме хлапета.

— Вземи някого на работа, за да видиш какъв е — сега палецът бе насочен към неговите гърди. — Когато аз бях на четиринайсет, работех при Орсън Уелс.

— Снимали сте се във филм на Орсън Уелс?

Хенри намигна и с крак побутна другия стол към нея.

— Седнете — предложи той — и аз ще ви разкажа за времето, когато бях прелъстен от Одри Хепбърн.

Една седмица по-късно Клер седеше в един уютен бар зад Сентрал парк и слушаше как един бизнесмен й обяснява, че жена му повече не го привлича. После в лимузина, паркирана от другата страна на улицата, Хенри й даде плик с петстотин долара, а тя връчи на съпругата на бизнесмена минидиск с разговора им.

В крайна сметка това беше далеч по-добра работа от язденето на кон по бельо.

Три

Франк Дърбън следеше внимателно на монитора, докато камерата обхождаше тялото. Тя започна отгоре, мина по китките, закопчани с белезници за рамката на леглото, после по ужасната каша между бедрата, надолу към стъпалата.

— Там — каза той в своя микрофон. — Снимай това.

Камерата се спря на петсантиметрово квадратче от бял картон до крака на леглото.

— Погледнете.

Инспекторът от криминалния отдел на полицията вдигна бялото картонче с хирургическа ръкавица и го обърна. Беше снимка от „Полароид“, едър план на онова, което камерата току-що беше заснела.

— Някаква следа от фотоапарата? — попита Франк.

— Не. Обаче има едно портмоне — каза глас в слушалката му. Франк, заобиколен от малка армия чакащи техници, беше в съседната на престъплението стая, където те временно бяха изгонени, за да не се заличат следите, преди да са заснети.

— Да видим.

Камерата се фокусира върху нощното шкафче до леглото. В кадъра се появи ръка в хирургическа ръкавица, пръстите й отвориха портмонето и извадиха шофьорска книжка.

Даже на екрана на монитора Франк видя от снимката, че тя е била привлекателна жена.

— Стела Воглер. Мисис Стела Воглер. Живуща в Мерсер — отбеляза криминалният инспектор.

— Мерсер? — мислеше усилено Франк. Това е в Сохо и апартаментът едва ли е евтин. — И стаята е резервирана на нейно име, така ли?

— Точно така, сър — отговори управителят, който още се навърташе наоколо.

Защо ще наема стая на миля и нещо от собствения си апартамент, продължи да се чуди Франк.

Безплътният глас на криминалния инспектор прекъсна мислите му:

— И така, тя пристига тук за среща с любовника си, той носи няколко играчки, белезници, „Полароид“, за да щракне няколко мръсни снимки. Междувременно нейният мъж научава, проследява я и — фрас.

— А след като, побеснял от ревност, я убива, спира и си прави няколко снимки за спомен — каза сухо Франк. — Както ти го направи.

Засегнат, инспекторът продължи да описва съдържанието на портмонето.

— Шестстотин долара. Не е било с цел грабеж.

— Прекрасно, Шерлок — измърмори Франк и въздъхна.

— А това какво е? — злорада нотка се прокрадна в гласа на инспектора. Той поднесе към обектива на камерата една визитка. — Изглежда, че имате конкуренция, детективе.

— Какво е това?

— „Частно детективско бюро Малори“. Да ви дам ли телефонния номер?

— Почакайте. Какво пише на гърба й?

Инспекторът обърна визитката.

— Ето — каза той, като я нагласи така, че тя изпълни екрана.

На обратната й страна някой беше написал с молив:

— Така — каза Франк. — Така, дай ми номера.

Заедно с група актьори от шоуто, Клер тръгна за бар „Харлей“. Независимо че минаваше полунощ, беше претъпкано. От джубокса гърмеше Спрингстийн.

Клер си поръча мартини. Барманът напълни една ниска чаша с „Джак Даниълс“ и я плъзна по тезгяха.

— Поръчах мартини — изкрещя му тя, надвиквайки музиката и тълпата, и блъсна чашата обратно.

Барманът пак й върна чашата.

— Тук така правим мартини — извика й весело той. Беше австралиец. Той се ухили насреща й, желаейки да предизвика недоволството й. Хората на бара крещяха и се веселяха.

Беше млад и мускулест и носеше само тениска, независимо от студа, който нахлуваше всеки път, когато някой отваряше вратата; тя забеляза как кухненската кърпа, мушната в колана му, се увива като опашка около мускулестото му тяло, когато той се обърне към наредените зад бара бутилки.

Тя взе чашата, изпи я и каза:

— В такъв случай налейте ми „Океански бриз“.

Той й сипа още една доза „Джак Даниълс“ в чашата, след това още една и накрая завърши с още един „Джак Даниълс“.

Тя внимателно го изля в гърлото си, предизвиквайки спонтанните аплодисменти на момчетата на бара.

Аплодисменти. Отдавна не ги бе чувала.

— И запишете в сметката ми един студен чай „Лонг Айлънд“ — каза тя. — С много, много чай.

Тя не е най-красивата от жените на Хенри. Според нея най-красива беше Алана.

Алана имаше прическа на момче, глас на малко момиче и фигура на манекен, каквато е била преди да чукне двадесет и седем години и ангажиментите й към списанията да попресъхнат. Алана беше жилеста като чистокръвна кобила и нейният обикновено разголен корем бе опънат като тенисракета.

Понякога обаче се намираха мъже, невиждащи чара на Алана като на красиво момиче от корица на списание. Такива мъже обикновено отиваха при Лизи. Или по-точно, те отиваха при гърдите на Лизи. Тези гърди бяха големи и пищни като разбит каймак; те се полюшваха като водно легло, щом тя се раздвижваше, а това не се случваше често. Клеър особено обожаваше лявата й гърда, в горната полегата част на която беше татуиран скорпион.

И сега идваше ред на Лола. Измамно хубава не бе точното определение за нея — тя притежаваше своя особена красота. Наполовина японка, наполовина еврейка, с неразгадаеми очи на гейша и с мръсна уста на бруклинска сводница, Лола преди е работела като стриптийзьорка на маса в нощен клуб. Там нейният специалитет за спечелване на допълнителни петдесет долара бил да се наведе над скута на някой зрител и зад завесата на дългата си коса да наруши ненарушимото правило на такива клубове „не пипай“, и то за около десет секунди или повече. Тя даже не си правела труда да им вдига циповете, както сподели веднъж с Клер. Това не се налагало.

Клер не пожела да разпита Хенри за това къде бе намерил Лола.

Но независимо от това, че не беше най-красивата, най-сексапилната или най-самоуверената, Клер притежаваше едно качество, което според Хенри я правеше уникална.

Тя даваше резултати.

Според Хенри причината за това е, че в нея имаше нещо, което я правеше да изглежда по-леснодостъпна, отколкото другите му момичета. Клер знаеше, че не беше така. Дължеше се на факта, че от всички негови „примамки“ само тя можеше да играе.

Пол, който водеше драматичен клас, в който тя се включи, обичаше да казва, че названието на актьорството идва от това, че около нас всичко е действие. Не е важно какъв претендираш да бъдеш, а какъв ще станеш, не е важно това, което казваш, а това, което правиш.

Клер не беше сигурна в това. Може би този подвеждащ метод, по който се обучаваше, да беше само една холивудска глупост.

Но тя беше виждала актьори да излизат на сцената на ледено течение и да стоят там по три часа, а започват да кихат едва в гримьорната, когато свалят грима си.

Беше виждала и мъже, готови да захвърлят всичко, което имат — съпруги, годеници, семейства, кариери — само за шанса да бъдат пет минутки с плода на своето въображение.

С нея.

Клеър не се гордееше с това, което трябваше да прави, за да изкарва прехраната си.

Но, по дяволите, тя се гордееше с начина, по който го правеше.

Четири

Доктор Сюзън Линг извади внимателно дългия метален термометър от ректума на мъртвата жена и го поднесе към светлината. Без да иска, Франк отмести погледа си.

— Четиридесет и осем часа — констатира медицинският експерт. — Плюс-минус няколко часа.

— Заявявате го съвсем уверено — каза Франк.

— Със сигурност — доктор Линг протегна ръка и разтресе хладнокръвно задника на трупа, както някой разклаща желе. — Вкочаняването е преминало. Може и да са четиридесет и четири часа, ако се е съпротивлявала.

Сега вече мястото на убийството беше заснето от всички ракурси. Белезниците, с които бяха закопчани китките на трупа за рамката на леглото, бяха свалени и патологът можеше да прави своите проучвания. В стаята миришеше на месо.

Задникът и плешките на Стела Воглер са тъмни, болезнено пурпурни, сякаш цялата кръв на тялото се е стекла и втвърдила в долната му част. Франк знаеше достатъчно за това, което ставаше пред очите му.

Следите от ухапвания и от ударите с камшик, покриващи бедрата, задника и гърба й, не са толкова обичайна гледка.

Доктор Линг пак пристъпи към тялото и повика своя асистент да обърнат трупа.

Главата на трупа се клатеше наляво-надясно, като на пиян. Кашата между краката се плъзгаше и въртеше. Франк се изкашля:

— Какво я е убило?

Както всички останали в стаята, с изключение на патолога, той стоеше с ръце в джобовете. Това придаваше на обстановката измамно небрежен вид. Щеше да им бъде позволено да ги извадят, чак когато техническият персонал свършеше работата си.

— Не мога да ви дам категоричен отговор, докато не я срежем. Но не мисля, че има място за съмнение. Виждате ли тази линия на врата й? — Франк я забеляза, но знаеше за вредата от предварителните, изпреварващи патолозите, коментари. — Това е следа от лигатура. Може би от ремък или плътно колие, но най-вероятно от въже или тел. Ето тук.

Доктор Линг извади миниатюрен прожектор от джоба си и отвори с пръсти очите на трупа. Роговиците сега бяха замъглени и матови, като при катаракта. Франк се бе въртял около доста трупове, за да знае, че така става с очите след известно време.

— Микроскопични кръвоизливи в кръвоносните съдове. Била е удушена, за по-сигурно. Когато я отворим, в белите й дробове ще има кървава пяна — прозвуча така, сякаш ще отваря капака на двигателя на кола.

— А какво ще кажете за другите контузии?

— Приблизително двадесет и седем повърхностни хематома, трудно е да се каже със сигурност, защото някои от тях се припокриват — смесени с удари от камшик или пръчка. Всичките са отпреди убийството. Осемнадесет следи от ухапвания, няколко убождания по кожата, вероятно нанесени след смъртта й. Малко очакваме от зъбната идентификация, но ще видим какво може да се направи.

— А това с камшика сексигра ли е било? Или изнасилване?

Докторът се наведе и започна да сресва косата на мъртвата със ситен метален гребен.

— Е, мотивацията не е моя специалност. Доколкото се касае до медицинските факти, това може да бъде и едното, и другото — косите на Стела Воглер бяха руси и красиви и металическите зъбци на гребена издаваха неприятен звук, когато патологът със сила го дърпаше. — Мога да ви предложа няколко варианта как е била удушена. В ъгълчетата на устата й има засъхнала кръв.

Франк посочи купчината от черва между краката на жертвата.

— А това? Какво е станало тука?

Докторът постави резултатите от сресването в плика за изследвания, внимателно го затвори и написа нещо отгоре.

— Не съм сигурна. Трябва да изчакате резултатите от аутопсията.

Тя отиде до ръцете на трупа и започна да стърже деликатно под всеки нокът с къса дървена пръчица, извадена от кутията за веществени доказателства. Безкръвните върхове на пръстите изглеждаха като восъчни.

— Сигурно. Обаче ако имате някои първоначални предположения… Дали е проникнал в нея с нещо? Може би с нож?

— Още не мога да кажа — повтори тя. Отвори последния плик от своята кутия и извади друг гребен, с който щеше да вземе косми от венериния хълм. — Не мога да ви кажа дали тук е била контузена — каза тя. — Като гледам всичко това, вероятно е извършено след смъртта. — Тя раздели космите с гребена, за да му покаже. — След спирането на кръвообращението вече няма такъв ясен цвят, какъвто има след контузия на жив човек. Но даже леко петънце ще се разлага по-бързо, отколкото плътта около него. Като петно от натъртване на ябълка.

— Какво означава това според вас?

— Това означава, че каквото и да е правил той с нея, го е направил, след като вече е била мъртва — доктор Линг сложи гребена обратно в плика, затвори го и написа пояснителна бележка на лицевата му страна. — Окей — каза тя, — аз свърших.

Тя свали ръкавиците си и ги хвърли в чантата си. Провисналите млечни топчета латекс заприличаха на Франк на използван презерватив.

— Благодаря ви — каза той.

— Ще се видим на аутопсията, детективе.

Франк кимна и извади ръце от джобовете си. Пръстите му, свити в юмруци, бяха вкочанясали.

Пет

Франк Дърбън седеше в бара пред чаша бира. От време на време барманът го питаше дали не се нуждае от компания за разговор или от още едно питие, но той всеки път поклащани отрицателно глава.

Даже кратък разговор щеше да е прекалено дълъг за тази вечер. Тази вечер той просто искаше да гледа хората, които идват и си отиват. Хубавите момичета, отразени в огледалото зад бара. Тези, които бяха още живи.

На мястото на престъпление винаги става нещо странно. То не е нещо, от което изпитваш отвращение или неприязън, щом го видиш. Странното е това, че изглежда напълно нормално. Подобно на убиеца, и ти гледаш на голото безлично тяло на жертвата като на суров материал, като възможност да проявиш своите професионални умения.

Но понякога има и нещо, което те кара повече да се вълнуваш, отколкото да оставаш безстрастен. Нещо инстинктивно, неконтролируемо и почти жестоко. Не е гняв или отвращение, а мимолетно чувство на жажда за кръв.

Както диво куче, което прогонва себеподобното си от своята храна, ти си близо до убийството, озъбен, с настръхнала коса, и нещо дълбоко в кръвта ти вика: „Това е мое, а не твое“.

За краткия миг, когато докторът повдигна омекналата ръка на Стела Воглер и мушна дървената клечица под белия обезкървен нокът, точно в този момент тази вечер Франк го почувства.

Той довърши бирата си и се изправи.

Знаеше, че не трябва да взима работата си вкъщи. Но работата идваше сама, неканена.

Когато пристигнеше в Бруклин Хейтс, обезобразеното тяло на Стела Воглер щеше вече да е там. Щеше да седи в неподредената кухня между планини от мръсни кутии за храна, взирайки се в мигащия телевизор. Щеше да е проснато в долната част на леглото.

Честно казано, щеше да бъде доволен от компанията му.

Минаваше два след полунощ. Беси отдавна беше вкъщи и барманът се стараеше да склони Клер да тръгне с него. Когато в къщите се запалиха лампите, тя седеше в бара в очакване последните клиенти да се изтъркалят навън на снега; някои от тях още танцуваха като публика, напускаща шоу. Барманът, който се казваше Брайън, сложи отрова за хлебарки в средата на пода и включи алармата. Той все още беше по тениска и твърдеше, че не му е студено. Леко пийнали, те тръгнаха в снега към неговия апартамент. Влажните снежинки падаха от мрачното небе, сякаш бяха под водата, а снегът като планктон се плъзгаше към морското дъно. Дърветата се превърнаха в рифове, обраснали с пухкави сиви корали. Тяхното дихание се превръщаше в бълбукаща пара и изчезваше, като балончета въздух от диханието на ловците на бисер, сребърните струи се извиваха нагоре към далечната тъмнина на повърхността.

Когато стигнаха апартамента му, той се оказа по-голямо бунище, отколкото й го бе описал; малко по-голям от матрак, заобиколен от купища дрехи за пране. Но изведнъж на нея ужасно й се прииска да легне в леглото му, напълно облечена, за да бъде стоплена от това тяло, подобно на топлинен двигател, а той да я съблича под завивките дрешка по дрешка, докато тя се сгрее достатъчно, за да прави любов.

Тя се научи на всичко това, след като започна работа при Хенри. Не можеше да си обясни защо.

Така както не можеше да си обясни дали виковете, които издаваше сега, докато поемаше бармана в себе си, са истински, или фалшиви, или по малко и от двете.

Шест

На другата сутрин тротоарите бяха покрити с дебел слой мокър сняг, натрупан заплашително нависоко върху паркираните коли и казаните за боклук. Тук-там парата, излизаща от пътната настилка, бе направила разтопени дупчици в снега, лениво димейки в зимната слънчева светлина.

Клеър купи вестник от продавача в метрото, за да види дали споменават Беси в театралните рецензии. Споменаваха я. „Измежду участващите артисти, забележителни бяха изпълнението на Беси Херои — енергичната Овца, Раул Уолш — Мишката и Виктория Колън — малкото сексапилно Прасе“. Тя сгъна вестника на рецензията, за да я занесе вкъщи.

На втора страница имаше и нещо за някакъв труп, намерен в един хотел. Полицията не разкриваше никакви подробности.

Когато пристигна в малката къщичка от червено-кафяв камък, където делеше стая с Беси, съквартирантката й още спеше, като купчина, покрита със спални завивки. Клер обаче я събуди, закачайки тоалета „Дона Карън“ в гардероба й. Но първо изпразни джобовете си. Малка картичка падна на пода. Визитката на адвоката.

— Безпокоях се за тебе — се чу гласът на Беси изпод юргана.

— Защо? Беше забавно.

— Глупости. Било е безсмислен секс с абсолютно непознат.

Клер се ухили.

— И това също.

— Това не е безопасно.

— Той ползваше презерватив.

Главата на Беси се подаде от завивките.

— Не безопасен секс, глупачке, а безопасен живот.

— Беси — каза спокойно Клер, — не мислиш ли, че понякога си параноичка? Имам предвид… какво, по дяволите, е това?

Тя повдигна нещо, което току-що намери в чекмеджето с бельо на Беси, повдигна го внимателно в случай, че беше заредено.

— А ти какво мислиш? Това е пистолет, Клер.

— Да, виждам. А какво прави при чорапогащите ти?

— Подарък е от баща ми.

— Но нали искаше за Коледа куклена къщичка?

— Жизненоважен подарък. В случай, че ми се наложи да се защитавам в големия лош град.

Клер внимателно върна пистолета в неговото скривалище. Извади пуловер, риза и някакви черни гамаши „Алайя“ и ги хвърли на леглото.

— Ето пак — каза Беси замислено. — Аз май трябва да застрелям човека, който открадна всичките ми дрехи.

Клер скочи в леглото:

— На кого му трябват модни парцалки, когато е звезда?

— Какво трябва да означава това?

Клер я погали с вестника.

— Рецензия. Заключение на ръководството. Ти си брилянтна. Енергетичен и забележителен принос в историята на мюзикъла. Ето и наема за три месеца. Извини ме, че се забавих.

Поставена пред дилемата вестник или пари, Беси грабна първо вестника.

Сега Франк имаше подкрепление от трима способни детективи, които щяха да работят по случая заедно с него: Фостър, Уийкс и Позитано. Покрай четиримата вече гъмжеше от проверяващи. Всички искаха да видят документите по делото и да чуят мнение по случая.

Документация. Франк едва сега започна с нея, като пишеше на компютъра на бюрото си рапорт за огледа на мястото на престъплението.

Той беше чул, че днес в полицейския колеж учат и машинопис.

Но можеше да се обзаложи, че не могат да те научат как да кажеш на човек, че жена му е била намерена мъртва и изнасилена в хотелска стая.

Със сигурност не можеха да те научат как да му го кажеш, ако той вече го знае.

— Сър, сещате ли се за някаква причина, поради която вашата жена е трябвало да резервира стая в хотел на една крачка от дома ви?

Кристиан Воглер поклати глава.

— Тя ми каза, че смята да отиде до сестра си — измърмори той.

Той бе висок, мургав мъж, косата му бе подстригана толкова късо, че по-добре да си беше обръснал главата; с такава фигура, която караше Франк да го смята за бивш боксьор-професионалист: торс, подобен на бъчва, върху тесни бедра; формата на тялото странно контрастираше с безукорния костюм с жилетка, обувки с връзки и копчета за ръкавели. Франк му даваше около четиридесет, четиридесет и една години. Малко по-възрастен от жена си.

Гласът на Воглер бе мек, той почти шепнеше, отговаряйки на въпросите им. Може би това бе последица от шока. Той току-що бе дошъл от моргата, където трябваше да идентифицира покритите с петна, като мрамор, останки на жена си. Патологът или нейният асистент бяха завързали врата на трупа с превръзка, закриваща следата от лигатурата, както завиват със салфетка бутилка с вино. Но даже и така Стела Воглер не беше приятна гледка.

Франк съзнателно бе планирал този разпит, възползвайки се веднага след това от момента на максимален шок.

— А вие — включи се Майк Позитано — къде бяхте вие преди три нощи?

— Работих до късно. В библиотеката — той сви рамене. — Стела замина. Нямаше смисъл да се прибирам у дома.

— Тя ви се е обадила — каза Франк. Той показа на Воглер компютърна разпечатка от хотела. — Тя ви се е обадила от стаята си. Това ли е вашият домашен номер?

— Да. Но аз не бях там.

— Е, това е другото нещо, което не можем да разберем, сър. — Позитано говореше много възпитано. — Виждате ли, съгласно този запис, тя е била на телефона близо три минути.

Мълчание. И след това:

— Сигурно е проверявала дали е имало обаждания. Нашият телефонен секретар може да се провери от външен телефон.

— Имало ли е някакви обаждания, когато се прибрахте вкъщи и проверихте?

— Имахме отделни гласови пощи.

Франк забеляза, че той използва минало време. От опит знаеше, че на роднините им трябва около една седмица, за да почнат да говорят за починалия по този начин.

— Или може да ви е оставила съобщение — предположи Позитано — посочвайки ви къде е отседнала.

Воглер бавно примига. Сега, когато Франк имаше време да го наблюдава, забеляза арогантния начин, по който високият мъж постоянно вдигаше втрещения си поглед, със сянка на презрение в студените си зелени очи.

— Нямаше съобщения.

— Ние можем да поискаме вашето устройство, за да го видят нашите специалисти — каза Позитано. Воглер се съгласи, като сви рамене и кръстоса крака. Обувките му бяха лъснати идеално. Франк се чудеше дали не са ръчна изработка.

— Мистър Воглер, някой видя ли ви в библиотеката? Някой, който може да свидетелства за вас?

— Там, разбира се, имаше хора, но аз не познавам никого от тях — той се взираше във Франк. — Вие не можете да мислите… Трябва ли ми адвокат?

Франк направи неопределен жест.

Докато Воглер се обаждаше на адвоката си, Позитано каза:

— Всяка минута се ражда човек.

— Всяка минута разбирам какво представлява поне един човек — допълни Франк.

— Смяташ ли, че той е извършителят?

— Рано е да се каже. Обаче той е прекалено спокоен за човек, сполетян от нещастие.

Позитано кимна.

— А какво ще кажеш за ПЗООП?

ПЗООП — Програмата за задържане на особено опасни престъпници е база данни, събрани от ФБР за намирането на серийни убийци при тяхното придвижване из страната. Трябва да попълниш тридесет страници компютърна информация, само за да ти кажат дали твоето престъпление прилича на някое друго, което така или иначе още не е разкрито.

— Даже ако има достатъчно данни, ПЗООП няма да ни каже защо Стела Воглер е била в тази хотелска стая. Това е първото орехче, което ни предстои да счупим — Франк се изправи и внимателно изхвърли пластмасовата чаша със студено мляко в кошчето за боклук, за да не опръска панталона си. — Засега се справихме. Адвокатът на Воглер ще го посъветва да мълчи, докато дойде тук.

— А и след това, доколкото познавам адвокатите… — мрачно завърши Позитано.

Медицинският експерт сложи скалпела си на дясното рамо на Стела и внимателно я разряза надолу към центъра на гръдния кош. Тя трябваше да отмести гърдата, за да се получи прав разрез. След това отново направи разрез от другото рамо, за да могат и двете линии да се срещнат точно под ребрата. Оттам скалпелът продължи по права линия надолу под стомаха на Стела Воглер.

„Спортно тяло“ — помисли Дърбън. Мускулите на корема бяха стегнати. Затова ли са били часовете на шведската стена?

Пъпът й, сложен и заплетен, като входно отверстие на въздушен балон. Скалпелът на патолога го сряза на две, продължавайки пътя си към половите органи.

Те бяха грубо избръснати, за да се види контузията, за която доктор Линг говореше на мястото на престъплението; следи на слабо разлагане под наболи светли косми. Доктор Линг проведе и вътрешно изследване, при което краката на трупа бяха вдигнати на екстензия, като в гротескна пародия на гинекологичен преглед, когато облечената в ръкавици ръка на патолога влезе вътре в него.

— Вагинално разкъсване с размери около седем и половина на два сантиметра — отбеляза тя. — Това е разкъсване, а не рана.

— За какъв вид инструмент става дума?

— Тук не става въпрос за инструмент. Разкъсването е с размера на човешки юмрук.

Франк почувства, че устата му пресъхва.

— Това може ли да е случайно? По време на сексигра?

— Съмнявам се. Природата е създала този орган за раждане на деца. Той трудно може да бъде увреден — погледите им се срещнаха. — Дойде доклад от лабораторията. Там е отбелязано незначително количество гликол стеарат при вземането на вагинална натривка.

— Какво е това?

— Това е съставка на крем за овлажняване. Предполагам, че е възможно убиецът да го е нанесъл с ръката си като овлажняваща смазка. Трябва допълнително да проверите в хотелската стая за тоалетни опаковки, за да видите дали не липсва някоя от тях.

— Ще го направим — каза Франк.

Сега, когато тялото беше измито, на вътрешната страна на бедрото се забелязваше малък кръгъл белег, не по-голям от десетцентова монета. Появи се релефно кръгче върху твърдата бяла тъкан, като излъскана месингова монета.

— Какво е това? — попита Франк. — Убиецът ли го е направил?

— Не. Този белег е отпреди години.

— Имате ли някаква идея как се е получил?

— Може би неправилно е слизала от мотоциклет и се е изгорила в капака на двигателя му. Или нещо е залепнало на кожата й от някое барбекю; това е точно под линията на бикините. — Доктор Линг сви рамене и се върна към работата си.

Ножиците, с които тя разрязваше гръдния кош, бяха големи колкото градински, и й костваше голямо усилие да ги затваря.

Франк застана отзад. Засега още нямаше миризма. Леденият въздух, който излизаше от бръмчащия грамаден климатик, струеше над главите им.

Патологът си сложи маската и извади от коремната кухина вътрешностите и безкрайните сиви тънки черва, между които имаше и други, по-ярко оцветени органи. От време на време с умело движение на скалпела тя изрязваше някой от тях и внимателно го подаваше на асистента си.

След няколко минути спря и тръгна към пейката, където бяха наредени изрязаните органи, очакващи следващата дисекция.

— Странно — каза тя, сваляйки защитната си маска. — Тук нямаме пълен комплект.

— Моля? Не ви разбирам.

— Липсва далакът. Не е много атрактивен орган. Единственото, което прави, е да създава червените кръвни телца, но не бихте искали да останете без него, нали?

— Той… взет ли е?

— Мисля, че може да се допусне като вариант. Няма операция, която може да обясни отсъствието му.

Патологът и детективът се спогледаха за кратко. Каквото и да искаше да каже всеки от тях, за каквото и да мислеха, тук не беше нито мястото, нито времето да го разискват. Доктор Линг се върна при тялото и продължи да се занимава с гръдния кош, като го разсичаше и разрязваше. Когато тя се изправи, Франк можа да види цялата картина на дисекцията до бялото на гръбначния стълб.

„Изглежда професионално“ — помисли той.

Доктор Линг застана до главата и направи разрез през слепоочието. Тя свали парче кожа, откривайки част от черепа с цвят на слонова кост, направи го по-перфектно от камериерка, оправяща легло.

— Сега трябва да излезете — каза тя, като пак си сложи маската. — Можете да гледате през прозореца.

Близо до нея на масичка с колелца бяха подредени комплект електрически инструменти. Тя избра дисков циркуляр със ситни зъбци и натисна бутона. Чу се стържещ звук от електромотора, който направи невъзможен по-нататъшния разговор. В следващия миг из въздуха се завъртя вихрушка от костен прах.

Седем

Клер казва:

— Аз съм в кутията.

— Кой те сложи в кутията?

— Баща ми.

— Какво още има в кутията? — младият мъж, който задава въпроси, седи срещу Клер, плътно до нея, краката му са преплетени в нейните.

— Плъх — отговаря тя.

— Какво носи плъхът?

Тя се замисли само за секунда:

— Диамантен пръстен.

— Откъде е този пръстен?

— От една прекрасна жена.

— Какво още има плъхът?

— Нож.

— Къде забива този нож?

— В корема ми.

— Какво излиза от дупката?

— Сняг.

— Какво става със снега?

— Баща ми го пие.

Прекосявайки стаята за репетиции, Пол плесна с ръце и ги прекъсна:

— Не е лошо. Но, Клер, ти пак мислиш прекалено дълго. Колко пъти да ти казвам? Не мисли, просто кажи първото, което ти дойде на ума.

— А не може ли да направят повече с идеята за кръга? — предложи друг студент. — Иначе упражнението изглежда донякъде провалено в този момент.

— Аз съм съгласен — каза Пол. — Разменете си местата, Клер. Ти ще задаваш въпроси на Кейт.

Актьорският клас се провежда в голяма отделна репетиционна стая близо до университета. Присъстват около дузина студенти и Пол.

Тя си спомня прослушването при него преди четири месеца. Тези курсовете бяха най-доброто от всичко и със страшно много желаещи. Даже и да можеше да плати непосилната такса, знаеше, че влизането в този клас щеше да бъде много трудно.

Беше подготвила монолог — Брехт или Тенеси Уилямс, от известни литературни произведения — и седеше нервна навън пред стаята на прослушването, встрани от Лафайет, очаквайки реда си заедно е всички очарователни нюйоркски красавици, самоуверени, стройни същества, отблъскващи я с поглед. Когато най-сетне редът й дойде, тя влезе в стаята за репетиции, намирайки я абсолютно празна, само с едно човече, подобно на джудже, в черна тениска. Той седеше на единствената мебел в стаята — бяла маса, като си играеше с пластмасова лъжичка за кафе.

Тя назова името си и той се направи, че го пише с лъжичката върху масата. После погледна лъжичката, сякаш се учудваше, че тя не пише. Потапяйки я във въображаема мастилница, той я изтръска в Клер.

Тя веднага вдигна ръце към очите си и избърса с пръсти въображаемото мастило. Той кимна.

— Окей — каза й. — Приета сте. — Извади истинска писалка и записа нещо.

— Само това ли е?

Изглежда това му се стори забавно.

— Защо? Искате да продължим и да видим дали мога да намеря причина да не ви приема?

Тя сви рамене, а той каза:

— Добре. Класовете започват с началото на семестъра. Тогава ще се видим.

Тя пое дълбоко въздух.

— Има нещо, което трябва да ви кажа. Аз нямам тук постоянно жителство. Искам да кажа, че нямам зелена карта или нещо подобно. Даже не съм студентка в университета.

— Но можете да играете, нали? — попита Пол.

Тя сви рамене.

— Мисля, че да.

— Тогава играйте, сякаш вече сте студентка. Ако не греша относно вас, това е най-малкото, което можете.

В първия ден на занятията Пол им предложи да играят сцена от „Хамлет“. По мнение на Клер състудентите й се представиха доста добре. След това Пол ги накара да повторят същото, като балансират с дръжки от метли на пръстите си. В усилието си да запазят равновесие, те объркаха сцената, грешаха и се спъваха на непознатите думи.

Накрая Пол ги събра край себе си.

— Нека да ви кажа нещо. Това, което правихте в началото, не беше игра. Беше преструвка. Вие копирахте това, което сте виждали други артисти да правят, а то не беше ваше. Ето защо не можахте да го повторите, когато се наложи да се концентрирате и върху друго. Актьорството е да правиш…

— Това ли е Методическият клас? — попита един от студентите.

Лека досада мина по лицето на Пол.

— Никога повече не искам да чувам тази дума. Това предполага наличие на някои правила или формули. Станиславски е казвал: „Изживей момента“. Това е целта ни.

Днес те завършиха с импровизирана история, в която санитари бяха взети за неврохирурзи и оперираха любовницата на президента. Клер лежеше на пода в ролята на любовницата. „Неврохирурзите“ тъкмо решаваха да заменят мозъка й, който бяха повредили от небрежност, с един от техните мозъци, когато някой се намеси в сценката.

Тя видя висок човек в дълъг кафяв шлифер, целия в сняг. Той спря и каза: „Клер Роденбург?“, без да се обърне към никого определено, но го каза по такъв начин, който моментално показваше, че е ченге.

— Вие не можете да я вземете! — изкрещя единият от „хирурзите“. — Тя няма мозък.

Гримаса на отвращение мина през лицето на полицая. Той погледна надолу, право към Клер.

— Мис Роденбург?

— Тя е много добра приятелка на президента — каза другият „хирург“. — Внимавайте с нея.

Тя забеляза, че той не се вълнува от тези сюрреалистични глупости. Само извади картата си, протегна я надолу, за да може тя да я види, и каза:

— Детектив Франк Дърбън. Защо да не си направите една почивка?

Съседната стая беше свободна. Вътре имаше няколко пластмасови стола. Тя седна, обаче детективът остана прав.

— Простете, че така нахлувам в следобеда ви — каза той.

Тя започна да се досеща защо е дошъл.

Адвокатът, когото бе „обработила“, се е оплакал.

— Вижте, нека по-добре аз да ви обясня.

— Дали не греша, че вие понякога работите с Хенри Малори? — внезапно попита той.

— Да.

— В какво по-точно се изразява това?

— Следя дали мъжете… нали разбирате, дали те имат намерение да изневерят — нервно отговори тя, като докосна косата си. — Неговите клиентки ми плащат да провокирам съпрузите им…

Детективът изтегли една снимка в прозрачен найлонов плик и й я показа:

— Познавате ли тази госпожа?

— Да, познавам я — отговори тя. Трябваше да прикрие изненадата в гласа си, защото това не беше съпругата на адвоката, а съвършено друга клиентка отпреди седмица.

— Знаете ли как се казва?

— Мисля, че Воглер — каза тя колебливо. — Стела Воглер.

— Според мистър Малори тя е ваша клиентка.

— Да, така е.

— Защо се е обърнала към агенцията ви?

Клер му разказа всичко, което помнеше. Не беше много.

— Стела се безпокоеше за съпруга си Кристиан. Те бяха женени от две години и за това време той много се променил. Тя обясняваше, че криел от нея къде ходи. Излизал неочаквано, без да дава обяснения. Друг път бил уклончив и не отговарял на въпросите й. И въпреки че винаги проявявал чувство за собственост по отношение на Стела, напоследък станал безразличен към нея и я намразил.

Позната семейна история. Клер едва започна да работи при Хенри, а имаше чувството, че вече я бе чувала хиляди пъти преди това.

Сега детективът бързо записваше в тефтера си.

— И така, помолиха ви да се… хм… срещнете с мистър Воглер. Как протече срещата?

— Ами, това беше много необичайно…

— В какъв смисъл?

— В такъв, че той не се заинтересува от мен…

Франк допря химикала о зъбите си.

— Често ли се случва това?

— Не. Всъщност беше за пръв път. Обикновено аз съм… добре де, обикновено успявам.

— Мога да си представя — каза той.

Настъпи неловко мълчание. Тя гледаше в пода. Полицаят се покашля.

— Разкажете ми — каза той — точно какво се случи.

Барът бил голямо, спокойно място, предна стая на стара търговска къща. Едно от тези заведения, които тя не посещавала поради финансовите си възможности.

Съпругата на Воглер ги беше осведомила, че той често посещава този бар. Понякога работел в обществената библиотека, а барът се намира на пътя му за вкъщи. Винаги сядал на едно и също място, изпивал чаша червено вино и четял книга.

Те се уговорили със Стела да го предупреди, че щяла отсъства две денонощия от града, така че ако той поискал да кривне зад гърба й, да има удобен случай. За целта тя щяла да отседне временно в един хотел в горната част на града.

— В „Лексингтън“ ли?

— Да, там.

Франк записваше всичко това, кимайки замислено.

Клер поръчала питието и седнала на бара, близо до мястото, където седял Воглер. След кратко време забелязала, че той вдигнал глава да я погледне.

Тя отпивала от питието си и чакала.

Била на третата си чаша „Върджин Мери“ преди да си даде сметка, че чакането не вършело работа.

В един момент той станал от масата си и тръгнал към бара, прекосявайки нервно с големи крачки залата към нея. Но това било само за да развали пари за телефон.

— Колко време говори по телефона?

— Не много. Малко повече от минута.

— Окей. Продължавайте.

Докато го нямало, тя небрежно наближила масата му и взела книгата, която четял. Била стихосбирка на френски език.

Когато той се върнал, тя започнала да се оправдава:

— О, извинете. Ваша ли е?

— Да — отговорил той грубо. Сякаш над главата му имало надпис „Не ме безпокойте!“.

Тя погледнала заглавието. „Les Fleurs du Mal“.

— Това значи „Цветя на злото“. Нали така?

— Да, така е — той посегнал да прибере книгата и само за миг тя успяла да погледне в очите му. Кристиан Воглер имал зелени, като френско грозде, очи с ириси, очертани като с въглен.

Тя си наложила пак да погледне книгата.

— „J’ai plus de souvenirs que si j’avais mille ans“2 — прочела на глас.

Той примигнал учудено.

— Имате хубаво произношение.

— Учих малко френски в училище. Но това е трудно „… гробище от пирамиди… не…“

— На другата страница има превод. Ако наистина се интересувате…

Тя обърнала страницата.

— Да, тука е — тя започнала да чете със своя трениран глас, като правела паузи и почивки.

Тя направила пауза и погледнала към Воглер. Той съсредоточено я гледал.

— Моля, продължавайте.

Клер свила рамене и продължила:

Мълчанието се проточило. Докато тя четяла, Кристиан Воглер бил притворил очи. Сега той пак ги отворил, като я гледал с безразличие.

— Това е като празнота — казала тя в тишината. — Какво означава това?

Тогава тя забелязала фотографията на гърба на книгата.

— О, това сте вие. „Превод и предговор от Кристиан Воглер“. Вие сте поет.

Той поклатил глава.

— Преводач. Само в свободното си време.

— За какво пише той? — попитала тя, за да продължи разговора.

— За нищото. За самия себе си.

— Сигурно, но защо е написал такава особена поема?

— Ами — замислил се за миг Воглер, — имал е сложен любовен живот.

— Звучи ми като момче за мен. — „Внимавай, момиче. По-леко.“

— Бил е увлечен по две жени — Воглер се огледал около бара, сякаш подреждал мислите си. — Възможно е обаче думата „увлечен“ да не е съвсем точна. Едната била проститутка, чернокожа, която той наричал „Venus noire“, неговата Черна Венера. Другата била с изтънчена светска красота, жена на негов приятел. Казвала се Аполони Сабатие, но биографите му я наричат „Venus blanche“ — Русокосата Венера. Проститутката го обичала и той бил нейният любовник, но той бил влюбен и във „Venus blanche“.

— Любовен триъгълник.

— Нещо такова.

— И какво се е случило?

— Той написал огромно количество еротични стихове. Казвал, че иска да направи нещо напълно ново, да създаде красота, лишена от зло. В стиховете му бегло се споменават всички видове перверзни, но ефектът е слаб. Той ги изпраща анонимно на „Venus blanche“. Рано или късно тя разбира кой ги е писал и му предлага да спят заедно. За нея това не е било голям компромис, защото била спала с много от приятелите на мъжа си. С Бодлер са били заедно само една нощ.

— Изоставила ли го е?

— Не. Никой не знае какво се е случило. Единствената следа е писмо с отказ, което той й изпратил на следващия ден. Писал й, че предпочита да я запомни като богиня, а не като жена.

— Някои хора не обичат да бъдат обвързани. А вие?

Това било грешка, прекалено явна, прекалено тъпа. Тя разбрала това в момента, когато изговорила тези думи. Кристиан Воглер се изправил.

— Трябва да тръгвам — промърморил той, като се оглеждал наоколо.

— Но, моля ви, аз исках да ви попитам нещо. За… ох… — Тя хвърлила поглед на страницата — за Бодлер. Къде мога да намеря вашия превод? Звучи толкова интересно и…

— Задръжте книгата — той извадил пари да плати на сервитьорката.

— Да я задържа? Вижте, защо да не ви дам моя номер и…

— Адресът ми е вътре на корицата. Изпратете ми я, щом я прочетете.

— Сигурен ли сте? Няма да ми отнеме много време.

— Няма проблем — казал той, като обличал сакото си.

— Мога ли да ви почерпя едно питие? — попитала тя безнадеждно.

Той спрял. За кратък миг очите му я огледали с любопитство.

— Приятно ми беше да поговоря с вас — казал той. После си тръгнал, а тя останала, изпращайки в празното пространство закъснели въпроси.

— Мислите ли, че се е върнал на работа, след като излезе? — попита скептично франк.

Клер сви рамене.

— Откъде мога да знам?

— А мисис Воглер? Как реагира тя, когато й разказахте?

— Очевидно удовлетворена. Успокоена. Щастлива.

— Плати ли ви?

— Разбира се. Защо не?

— Намерихме у нея голяма сума пари в брой — каза той направо и очите на Клер се разшириха.

— Искате да кажете… че тя е мъртва?

Дърбън кимна, наблюдавайки реакцията й.

— О, Боже — каза тя ужасена. И попита: — Как?

— Смятаме, че е убийство.

— Това е ужасно!

Той я накара да повтори всичко три пъти и едва тогава прибра бележника си.

— Последен въпрос. Какво стана с книгата?

— С книгата?

— Със стихосбирката. Върнахте ли я?

— Мисля, че е някъде в апартамента ми.

— Добре, възможно е това да не е много важно — каза той, като ставаше. — Просто не я изхвърляйте. Окей?

Осем

Франк Дърбън въздъхна и се облегна на ергономичния стол, инсталиран пред компютъра му. Столът го караше да седи така, сякаш коленичи пред „великия бог“ — Документацията.

Той завърши почти двадесетина страници с опознавателни данни на ПЗООП. Независимо от стола, кръстът го болеше.

В края на работата си той натисна бутона за изпращане на информацията. За кратко компютърът на главното управление на ФБР във Вирджиния сканира доклада и го сравни с тридесет хиляди други доклади за неразкрити престъпления от цялата страна.

Статистически е по-вероятно да попаднеш на търсения престъпник, като забодеш карфица в телефонния указател.

Освен това с карфицата щеше да стане по-бързо.

На монитора се появи следното:

Неочаквано заинтригуван, Франк натисна копчето за следващата операция. Но вместо да му посочи подробности, компютърът го информира:

Когато Клер се върна вкъщи, Беси се готвеше да тръгва за театъра. Тя сменяше каналите на телевизора с глава, увита с хавлия.

— Как мина денят? — попита Беси, когато Клеър постави покупките на барплота.

— Беше лош ден — Клер разказа за идването на полицая и за убитата клиентка. — Чувствам се странно — завърши тя.

— Освен персонала на хотела, предполагам, че аз и Хенри сме последните хора, които сме видели госпожа Воглер жива.

— Воглер ли каза?

— Да. Защо?

— Сега го показаха по новините — тя натисна дистанционното. — Ето тук.

На екрана се появи висок плешив мъж с тъмно уморено лице, който говореше пред цяла батарея от микрофони. Осветяваха го фотосветкавици.

— Това е той — каза Клер. — Ще усилиш ли звука?

Когато звукът се усили, те чуха как говореше с тих глас, почти шепнеше:

— … благодарен за всяка помощ, за всяка помощ въобще, която може да бъде оказана на полицейското управление в Ню Йорк. — Той млъкна, примигвайки като нощна птица срещу подновената атака на светкавиците. Униформеният полицай, седящ до него, посегна към микрофона.

— Пресконференция — каза многозначително Беси. — Знаеш ли какво означава това?

— Че правят изявления за пресата?

— Не, глупачке. Те мислят, че той го е направил — тя погледна с раздразнение нищо неразбиращата Клер. — Боже, толкова си наивна понякога. Когато полицията мисли, че съпругът го е извършил, но адвокатът му им пречи да му задават трудни въпроси, те го карат да дава пресконференция, за да могат журналистите да му ги зададат вместо тях. Следващият път, когато го видиш по телевизията, той ще е с качулка на главата.

Клер поклати глава.

— Не и него. Той беше щастливо женен мъж, помниш ли?

— Не ми говори глупости — каза Беси, бършейки косата си с хавлията. — Такова нещо просто не съществува.

На следващия ден Клер отиде при Хенри. Той се бе отказал от двестаграмовите шишенца бърбън. Вместо това покритата му с тъмнокафяви петна ръка стискаше еднолитрова бутилка „Уайлд Търки“.

Щом видя Клер, той я скри в чекмеджето.

— Клер — каза той. — Какво мога да направя за теб?

Не заваляше думите, но тя знаеше, че това е просто тренираният глас на стария артист. Той щеше да се строполи, но нямаше да развали дикцията си.

— Полицията беше при мен, Хенри.

Той посегна и пак отвори чекмеджето.

— Ще пийнеш ли?

— Да — прие тя.

Като търсеше чаши, той се обърна към нея.

— Изглежда скоро няма да има работа, Клер. При мен също идваха полицаите. Не бяха много впечатлени. Изглежда, че за проследяване на хора без тяхно разрешение ще се изисква съдебно постановление или лиценз, или нещо подобно. В бъдеще май ще издирвам изгубени домашни любимци.

Той наля по малко и изпи своята чаша до половина.

— Страхувам се, че няма да има нужда от актьорски данни за тази работа.

— Уволняваш ли ме, Хенри?

— Не, разбира се — той направи жест с чашата си. — Антракт. Завесата спуска. Яде се сладолед. Ние ще се върнем Клер.

Тя знаеше, че той изобщо не си вярва.