Убийство в Ню Йорк

Деветнадесет

Приятелят й не е дошъл.

Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.

Тя си намери маса с изглед към входа и гледаше вратата, очаквайки някого с безпокойство.

Той обаче се появи отзад, като постави стола си до нейния. Тя се чудеше, колко ли дълго е седял някъде и я е наблюдавал.

Беше облечен с тъмно кожено яке, красиво черно поло и панталон с цвят каки. Преди да седне, той завъртя тежката халка на малкия си пръст.

— Клер — каза й, — колко е хубаво да те видя.

Неговите очи с цвят на зелено френско грозде следяха нейните. За момент тя имаше усещането, че той може да види всичко, че знае всичко, че може да забележи жиците, залепени за кожата й и предателството в сърцето й.

— Здравей, Кристиан — поздрави го тя.

Цял следобед Кони се занимаваше с Клер, като репетираше историята й за последен път. Коя си ти? Защо си тук? Какво искаш?

Но съзнанието на Клер беше заето с доста по-практични неща. Когато работеше за Хенри, тя изпълняваше отделни поръчки с различен глас или акцент. Не за нещо друго, заради практиката.

Сега не можеше да си спомни с коя Клер Кристиан Воглер е имал последната си среща: с американката или с англичанката. Историята й беше достатъчно гъвкава, за да се нагоди и към двете. Въпросът беше дали той ще разбере несъответствието.

Тя се спря на американката. Един от двата варианта беше правилен, или просто Кристиан не я е запомнил добре от първия път.

— Ти си още по-хубава, отколкото те помня — каза той и понечи да я целуне по бузата.

Неговото кожено яке се плъзна по нея, меко като паяжина; тогава тя си спомни за Беси, която беше вегетарианка и й обясняваше, че, за да направят толкова мека кожа, използват още неродените малки.

— Благодаря ти — каза тя. Как ли щеше да реагира нейният типаж? — Макар че всъщност бих предпочела да не ме лъжеш, даже и с комплимент.

Дали прекалено много се чудеше? Воглер обаче се усмихна на нейните „ухапвания“.

— Това не са лъжи — каза той. — Не лъжа за неща, които имат значение.

В паузата, която настъпи, те си поръчаха питиета. Тя докосваше тила си, мързеливо поглаждайки непознатата бодяща коса отгоре на врата й. Фризьорът, при когото отиде този следобед, я умоляваше да не подстригва косата си толкова късо, като твърдеше, че тя никога повече няма да порасне същата. Но тя беше непреклонна и в крайна сметка той направи това, за което го молеха. Кичурите мокра коса падаха пред лицето й като сняг.

Къса коса, като на жена му. Малък детайл, но кой може да каже какъв детайл ще го накара да направи разликата.

Франк, който седеше в чакалнята на фризьорския салон, я наблюдаваше в огледалото, а погледът му беше омекнал с нещо, което можеше да се нарече жалост.

Докато фризьорът, щракайки с ножиците, изравняваше косата й, Клер имаше усещането, че преминава от сферата на влияние на Кони в тази на полицая. От гледна точка на идеята за действие.

Няма повече четене от начало до край, нито репетиции.

Шоуто започва.

— Това е… странно — започна тя колебливо.

— Странно? Защо странно?

— Да се срещнем така… на живо, така да говорим, когато бяхме вече толкова… близки. — Тя срещна погледа му. — Все едно да се събудиш до един непознат и да говориш за закуската.

Раницата на Клер е небрежно сложена под стъклената маса, като поддържа връзката с наблюдателите. Отвън в наблюдателния фургон Кони, слушайки собствената си линия, напрегнато следи разговора и кима, като го оценява по достойнство.

— Франк е прав. Момичето може да играе.

Очите на Кристиан не се откъсват от нейните.

— А често ли се случва това? Да се събудиш до един непознат?

— О, не. Аз просто помислих… добре, да. Понякога. — Погледът й се спусна надолу. — Всъщност повече през моята дива младост.

— Не ми изглеждаш толкова дива.

— Външността понякога лъже.

— Мисля, че не и твоята.

Тя започна малко да се дразни от предположението, че той я обърка и се отдръпна.

— И какво ти говори външността ми? — Той протегна ръка и внимателно обърна главата й, за да я види в профил. Клер не можеше да му помогне: тя изпитваше наслаждение, съвсем слабо, от докосването на пръстите му. Не личеше, че той го разбира.

— Виждам някоя… прекрасна, но нещастна — каза той. — Така е, нали?

— Не се осланяйте на погрешната идея — отговори тя с яд. — Аз не съм доведена до отчаяние самотница, която търси мъж.

— Нямах това предвид.

— Съмнявам се, в тази стая да има поне един човек, който е вършил нещата, които съм вършила аз.

— „Колко спомени — сякаш съм вечност живял…?“

— Точно така.

— Понякога — каза той внимателно — нещата, за които фантазираме, не искаме да станат реалност.

— Понякога знаем какво точно искаме, но ни трябва някой, който да ни заведе там.

— Много хора ще кажат, че табутата съществуват, за да ни защитават.

— Ние с теб сме по-различни от повечето хора.

— Това е така — промърмори той.

Тя срещна погледа на широко отворените зелени очи.

— Нашите фантазии — каза тя. — Ние имаме нашите фантазии.

В следващия миг той поклати глава.

— Не — каза той. — Тези бяха твоите, не моите.

Навън, във фургона Франк и Кони се спогледаха.

— Да, твоите фантазии. Ти ги написа. — Тя се обърка, осъзнавайки каква внезапна промяна се получи в настроението, а не знаеше защо.

— Разбира се — продължи Кристиан. — Ти ми каза какво искаш и аз бях длъжен. Аз съм преводач. Моята работа са гласовете на другите хора, стиловете на другите хора и така е през цялото време. Например Бодлер.

— Но нали обичаш Бодлер? — попита тя сконфузено.

— Така ли? О, той има няколко стилистически игрословия, което го прави интересен за мен на техническо ниво. Ето защо ме очарова: като предизвикателство. — Кристиан Воглер взе шепа соленки от чинийката на масата. — Ти не трябва да приемаш всички тези фатални и мрачни млади хора прекалено сериозно.

— Разбирам — каза тя, макар изобщо да не беше сигурна дали разбира нещо.

— Послушай ме, Клер — каза той по-внимателно. — Исках да те видя, защото… е добре, ти си права, когато казваш, че ние имаме нещо общо. Също както теб, и аз загубих скъп за мен човек.

— Знам. Видях го във вестниците.

— Не говоря за смъртта на Стела, не изцяло. Аз почнах да я губя даже преди това. — Той въздъхна. — Ако беше ме напуснала, може би щяхме да решим проблемите си. Това е един от многото въпроси, на които сега не мога да отговоря. Мнението ми съвпада с твоето, аз знам, какво значи да бъдеш огорчен. Знам колко е лесно да позволиш на огорчението да те разруши. Чувстваш се погълнат от чувството за вина, че си единственият, който продължава да съществува. Искаш да се накажеш… или, както в твоя случай, да намериш някого, който да наказва вместо теб. Но идва време, когато трябва да оставиш вината и злобата си да заминат! Животът продължава, но само ако му позволиш.

Тя кимна. Никога на репетициите не бяха обсъждали точи въпрос.

— Донесох ти нещо — каза той и извади малка книжка от джоба на якето си, като я сложи в ръцете й. — Ето.

В първия момент тя помисли, че това е друга книга със стихове. После видя, че е едно от тънките книжлета от поредицата „Философия на новото време“, от тези, които дават заедно с рестото в книжарниците. Тя погледна названието. „Малка книга за загубата“.

— Тази книга много ми помогна, когато Стела умря — добави той.

— Благодаря ти.

— Добре дошла. — Той махна на сервитьора за друго питие.

Тя отчаяно търсеше някакъв начин, за да спаси положението и да се върне към началния сценарий на операцията.

— Значи ти не искаш да ми навредиш? — отрони тя.

— Клер. О, Клер — Той се наведе към нея, внимателно разресвайки късата руса коса на врата й с опакото на пръста си. — Нима не виждаш? Искам да премахна вредата.

Двадесет

— „Защо ние понякога казваме «сладка мъка»?“ — четеше Клер на глас. — „Дали защото дълбоко в себе си знаем, че мъката е сладка и че раните болят най-много, когато ги лекуват?“ — „Малката книга за загубата“ описа дъга във въздуха, присъединявайки се към празните кутии от пица в коша за боклук. — Боже, кой написа това?

— Мисля, че не е чак толкова лошо, като за първи опит — каза Кони.

— Може би трябва да напишете една такава книга — каза сладко Клер. — „Малка книга за позитивните мисли“ от д-р Литмън.

— Ей, Клер, — каза Франк. — Стига вече.

— Дай да видим, Франк. Това не ни върши работа.

— Да погледнем фактите — отговори Франк. — Дали Кристиан Воглер изключва себе си от заподозрените?

— Не — твърдо каза Кони. — Той определено отбеляза, че са имали проблеми със Стела. Това е нова информация.

— Може би той просто е внимателен. Освен всичко друго, ние знаем, че нашият убиец е свръхпредпазлив. Напълно е логично, че е принуден да обвинява себе си.

— Бил ли си някога детектив? — попита Клер. Знаеше, че се държи като кучка, но още беше под въздействие на адреналина и злобата. Тя искаше аплодисменти, искаше да се махне оттук, да пие, да танцува и да се чука.

Франк не й обърна внимание.

— И така, каква игра играе той? Възможно е, освен всичко друго, Клер да не е негов тип.

— Но възможно е това да е тест — бавно каза Кони.

— Какъв вид тест?

— Той иска да види, колко решителна е тя — продължи Кони. — Дали може да бъде извадена от подвързията на баналността. Ти си прав, Франк, нашият убиец е умен; той иска да бъде напълно сигурен дали тя е подходяща, преди да действа. Така пъстървата души мухата, преди да я изяде.

— Клер, — попита Франк. — Да си почувствала нещо такова?

Тя въздъхна.

— Пусни пак записа.

Франк пренави лентата и тя изгледа записа още един път.

— Добре…

— Какво има, Клер?

— Когато излязох оттам, почти се бях напикала, затова изобщо не мислех за всичко това, като за театър. Но сега, когато го гледам отново… знаете ли, винаги можеш да кажеш кога един актьор преиграва. Даже и да няма къде точно да посочиш с пръст, просто знаеш, че е така. — Тя кимна. — Като гледам този запис, аз виждам, че Кристиан играеше.

— Което означава — замислено каза Кони, — че трябва да сме по-изкусни, отколкото се предполагаше.

Когато се завърна в ужасния си тъмен апартамент, тя включи лаптопа, който й даде д-р Литмън. Змията, която изглежда не спеше през нощта, беше заплетена в сложен възел в своя стъклен съд.

Клер нямаше представа дали е мъжка или женска. Но тайно започна да я нарича Кони.

Тя натисна „чат стая“. През нощта е препълнено: най-малко дузина имена, повечето от които са нови.

Виктор беше там, като пак висеше отстрани, скачайки от разговор на разговор; забележките му са кратки и саркастични.

За първи път тя се замисли как ли изглежда той. И си го представи като голяма прокрадваща се котка. Какво ли ловува? — се чудеше Клер.

Пръстите й бягаха по клавишите.

Паузата бе толкова дълга и тя помисли, че Виктор е прекъснал връзката.

Каза Виктор, и тя въобще не мислеше, че той се шегува.

Секс без тела, желание без съдържание, удоволствие без форма. В този странен нов свят мислите веднага ставаха чувства без посредничеството на плътта.

Това е като да правиш любов с ангел, помисли тя, или с дух. Толкова дълго, че не се опитваш да го замениш с нещо, което съществува в реалния свят, това беше… добре, беше различно.

Тя отговори:

Двадесет и едно

Тя все още не можеше да заспи.

Районът, в който е разположен апартаментът й, е наполовина изоставен, но старите складове и заводите за разфасоване на месо са подслон за различни долнопробни нощни клубове. Има и един с характерното название „Месо“, наблизо зад ъгъла. В клуба имаше дилър, който причакваше клиенти близо до душовете. Половин час по-късно Клер беше една от многото на кръглия дансинг.

Когато не можеше повече да танцува, тя тръгна към горната част на града в „Хърли Бар“. Брайън не изглеждаше зарадван да я види. Това не беше изненадващо, защото косата й изглеждаше мазна от изсъхналата пот, очите й бяха големи като патешки яйца и двойно по-ярки, а тя бърбореше за спасяването на света от серийните убийци.

Но най-интересното бе, че той нямаше никого за прекарване на нощните си почивки.

Но даже и да имаше, те не можеха да се сравнят с нея.

Беше почти обяд, когато Клер се върна на 14-та улица. Тя още се чувстваше зле; очите й смъдяха, а устата й сякаш бе натъпкана с телчета, които използват за изправяне на дръжките на цветята.

В първия момент тя се почувства така, сякаш попадна в друг апартамент.

Стените бяха боядисани в кремаво. Черепите на животните и имитациите от магазина за сувенири бяха изчезнали.

Сега тук беше обзаведено с евтини шведски мебели, пълно с купища книги и ярки турски килими. Чисто нова поставка с дискове с класическа музика — Рахманинов, Бах, Моцарт на мястото на местата на Зеления Ден и Пероните Девет Инча7. Копия на картини в боядисани с бяло дървени рамки вместо скъсаните рок-постери и тапетите от „Роткос“. И сякаш с магическата пръчка на някой вълшебник змията се бе превърнала в котарак, който лениво се бе разположил на фотьойла, като че завинаги щеше да остане тук.

— Той се казва Август — каза Кони, излизайки от спалнята.

— Наистина ли?

— А ти да не мислиш, че на котарака му трябва нелегално име? Разбира се, че се казва Август.

— Сега е много по-добре — каза Клер, като огледа стаята с одобрение. — Но защо толкова прибързано?

Вместо отговор, Кони натисна бутона на телефонния секретар.

— Това е гласът на Воглер.

— Клер, аз съм Кристиан. Исках само да ти кажа колко хубаво беше снощи, когато се видяхме. — Пауза, и после леко притеснен смях. — Дали ще можем пак да се видим? Не искам да те притеснявам, но ако си свободна… Обади ми се, ако имаш време.

— Да му отговоря ли?

— Със сигурност, но ще се направиш на недостъпна.

Клер тръгна към фотьойла, свали обувките си и седна, като вдигна краката си на масата.

— Мислих за това, как мъжете стават психопати — промърмори тя.

— Хайде, Клер, ставай. Имаме работа.

Барът е тъмен, голям и почти празен; той заема голяма част от помещението, намиращо се в задната част на блока. Стените са изчистени до тухла и единствената светлина идва от свещите в буркани, поставени на всяка маса.

Тя пристигна точно в осем и двадесет и пет. Видя го седнал в задната част; той четеше книга, обърната под ъгъл към една от свещите.

Нямаше достатъчно светлина за миникамерата, за да направят снимки; техниците, проучващи мястото, го докладваха в отчета си. Вместо това Клер имаше микрофон, скрит в чантата й и свързан директно с фургона отсреща.

Когато вдигна поглед и видя, че тя приближава, топла усмивка се разля бавно по неговото слабо аскетично лице.

— Последният ти имейл засегна нещо, което е особено важно за мен — започна той — и това е въпросът за вярата.

За секунда тя помисли: „Той знае“.

Тогава той продължи.

— Мислиш ли, че можеш да ми вярваш, Клер?

— Журито мисли по въпроса.

— Не се интересувам от журитата, а само от съдията. — Той я погледна. — Винаги съм вярвал, че за знанията няма значение кой ги притежава. Но този, който ги притежава, трябва да ги използва.

— Какво всъщност значи това?

— Сложи ръката си върху свещта — каза той меко.

Тя погледна надолу. Свещта е поставена в стъклен буркан, висок около четири инча с отвор отгоре като на фенер.

— Повярвай ми — каза той.

Тя постави ръката си отгоре на отвора, а той сложи ръката си върху нейната, без да я натиска, но оставяйки тежестта й да задържа нейната върху горещото стъкло.

— Сега — каза той. — Каквото и да се случи, ти не трябва да махаш ръката си, докато аз не ти кажа, че можеш. Съгласна ли си?

— Ще се изгоря. — Горещият диск под дланта й вече е непоносим и тя се намръщи.

— Ако ми вярваш, всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Те заедно гледаха пламъка. Той приличаше на дълъг нокът, нокът, който се опира в дланта й. Болката от нещо, което я бодеше, се превърна в нещо, което я караше да отметне главата си назад и да вие, кръгчето от игли дълбоко се заби в кожата й. Нервните й окончания викаха пронизително, карайки я да махне ръката си. Очите й се навлажниха. Кожата й се топеше и се покриваше с мехури, като препържена коричка.

И изведнъж пламъкът започна да спада. Секунда по-късно той започна да се свива и след малко угасна. Болката отслабна.

— Сега можеш да си махнеш ръката.

Тя обърна дланта си и я огледа. Имаше червен диск, като петно от засмукване, от кутрето до показалеца. Нямаше воден мехур. Тя поднесе ръката към устните си и почна да я смуче.

— Пламъкът остана без кислород, затова изгасна, преди да те изгори — каза Кристиан.

— Откъде знаеше, че той първо нямаше да ме изгори?

— Първо го опитах сам, докато те чаках. — Той й показа дланта си. Имаше едва забележимо червено петно. — Ти трябваше да решиш дали ми вярваш, Клер. И това е всичко.

Тя докосна с още горещата си ръка бузата му.

— Не съм я махнала, нали?

— Ела с мен — каза той. — Има и нещо друго, което искам да ти покажа.

Като подминаха няколко блока, те стигнаха до входа на едно помещение. Нямаше никакво име, само червено въже отпред. Имаше двама бодигарда и една жена. Тя презрително огледа Клер, сякаш бе нарушила закона за обличане. Клер носеше най-хубавото сако на Беси от „Прада“, което изглежда леко подразни жената. Но щом влязоха вътре, тя разбра, че тук „Прада“ не се смята за нещо особено. По-точно, нищо, което бе от плат, не се смяташе тук за нещо особено. За предпочитане бяха обработената кожа, PVC и залепващите мушами. И пак кожа. Тук много обичаха кожата.

Клер никога преди не бе посещавала садо-мазо клуб. Първата глупава мисъл, която й дойде в главата беше: „Как, по дяволите, се прибират вкъщи с такси?“

Мъжът, който вървеше пред нея, носеше кожен панталон и нищо друго. В ръката си той държеше верига. Веригата водеше до малка стоманена халка, закопчана за зърното на необикновено красива жена. На челото й беше написано „РОБ“.

Клер се огледа и видя кожени панталони за езда, кожени сбруи и странни запушалки за уста във вид на топчета. Друг мъж носеше само качулка, която изцяло покриваше лицето му и имаше тръба, през която дишаше.

— Тук навсякъде — каза Кристиан в ухото й — ще ни бъде приятно. Тука има зрелище.

В единия край на стаята се тълпяха хората. Кристиан заведе Клер напред и тя видя груба дървена рамка, върху която беше завързано голо момиче. Двама мъже отстрани държаха камшици за езда. Гърбът на момичето бе цял на кръгове, като при игра на кръстчета и нулички. Първият мъж отпусна дръжката на камшика надолу. Даже през шума на тонколоните Клер можа да чуе плющенето на камшика и да види свиването и отпускането на кожата под ударите. Момичето скимтеше. Тълпата аплодираше и я окуражаваше. Когато първият мъж вдигаше ръката си нагоре, вторият от другата страна отпускаше камшика си надолу, като добавяше нов белег на гърба на момичето.

Клер гледаше ужасена и очарована. Момичето на рамката повдигна глава и изглежда нещо промърмори на единия от мъжете. Той се обърна към стената зад себе си и закачи камшика си на една кука. Едва сега Клер забеляза, че цялата стена е покрита с инструменти: навити въжета и кожени гривни, изкусно изработени камшици и Чаплински бастунчета, белезници и каиши. Мъжът свали от стената голяма обла бухалка. Жената леко размърда краката си в гривните и Клер зърна проблясването на нещо остро дълбоко между бедрата й. Мъжът с бухалката започна да я налага с нея по-бързо отпреди. Бедрата й започнаха да треперят. Тя вдигна главата си и започна да вие. Едва тогава мъжът спря. Той застана до главата на момичето и я накара да целуне бухалката.

Когато я отвързаха, тя остана да лежи екзалтирана. Малката група наблюдаващи, възбудена от представлението започна да споделя своите впечатления. Някои продължаваха да гледат. Шоуто свърши.

— Горе има бар — каза Кристиан. — Или искаш да отидем на по-спокойно място?

— И така? — попита той. — Това ли беше, което очакваше?

Сега те се разхождаха по Бродуей. Независимо, че вечерта беше топла, Клер трепереше.

Те, разбира се, очакваха, че нещо подобно ще се случи.

— О, всичко това вече съм го опитала — каза тя толкова равнодушно, на колкото беше способна.

— Бях там, правих това, получих тениската. Това не ми направи впечатление.

— Не си и помислих, че това ще стане — промърмори той.

— Всичко това е толкова… глупаво, не е ли така? Толкова измислено. Освен това, в ситуация, подобна на тази, това е най-малкото за хората, които наистина се контролират. Винаги има спасителни думички. Цветовете обикновено са: червен за „спри всичко“, жълт за „спри този вид наказание“, зелен за „дай ми още от това“. Обзалагам се, че това момиче точно така се обади на биячите, за да превключат на бухалката, защото по-малко боли.

Той кимна, явно впечатлен от дълбоките й познания.

— Тези места малко ми напомнят атракциите в Дисни — продължи тя. — Изглежда ужасно, можеш даже да се почувстваш ужасно в първия момент, но дълбоко в себе си знаеш, че всичко това е преструвка.

Той спря.

— Точно така. И аз точно така го виждам, Клер.

— Какво виждаш?

— Ти не търсиш някакъв тъмничар, като в анимационен филм, който ще прави с теб всякакви глупости. В това няма реалност. Ти търсиш някого, който да те хване за ръка, когато заедно ще скочите в бездната.

— Това е вярно — каза тя меко.

— Някого, който ще те заведе на мястото, където няма спасителни думи, за да викаш, когато те обхване ужас.

Отзад, малко по-надолу на същата улица имаше пешеходци, които спираха, когато спираха и те. А също така и бял фургон със затъмнени прозорци, който се движеше по тротоара на петстотин ярда след тях, и спираше за малко до бордюра.

— Имаш предвид смъртта нали? — попита тя.

— Имам предвид вярата — каза той. — Когато изцяло вярваш на някого, няма спасителни думи.

Той каза, че харесва апартамента й. Това е точното място, където той си представяше, че тя живее: непретенциозно, но с безупречен вкус.

Тя се извини за леката миризма на боя, като каза, че скоро е правила ремонт.

На 49-та улица в китайския супермаркет той купи подправките: джинджифил, смес от пет подправки, семе кардамон, пресни кълнове от фасул и от грамаден аквариум, който бълбукаше до задната стена на магазина — жив морски рак, грамадните предни щипки на който бяха вързани с връв. На връщане в таксито тя със страх наблюдаваше, как чантата с обяда им се опитва да се придвижва по седалката.

Той напълни тенджерата със студена вода в кухнята и й демонстрира безболезнен начин за убиването на рака, като го загряваше постепенно заедно с водата. От време на време той удряше с щипките си по стените на тенджерата, като стар боксьор със завързаните си юмруци. След няколко минути стаята се изпълни с високо свистене.

— Въздухът излиза от черупката — каза той.

Докато ракът се готвеше, Кристиан приближи и нежно взе в ръка брадичката й. Той обърна лицето й към себе си. Тя усети слабо ухание на непознат вносен одеколон. След това почувства неговите тънки, твърди устни върху нейните. Тя отвърна на целувката, позволявайки на тялото си да бъде послушно на неговото, като се извиваше в прегръдките му; платът на сакото му дращеше оголените й рамене и крака.

— Мисля, че пъстървата току-що глътна мухата — промърмори Кони. — Или това скоро ще стане?

— Във всеки случай изглеждат така, сякаш и двамата глътнаха по нещо — каза Франк. Той оправи контраста на монитора, мърморейки под носа си.

— Съблечи се — каза той.

На печката ракът удряше с щипките си по тенджерата, от което тя дрънчеше.

— Не — каза тя, гледайки под краката си. — Не сега, Кристиан. Извини ме, но не сега.

„Не мисля, че той ще прибегне до насилие, ако му отговориш с «не» — й беше казала Кони. — Очевидно той има много повече самоконтрол, отколкото си мислехме. Този убиец изчаква момента си, той контролира събитията по-добре, отколкото се възползва от тях. Но за всеки случай ние ще сме наблизо“.

Сега зелените му очи са неразбираеми и тъмни като нефрит.

— Не и при първа среща? Не те мислех за жена, живееща по такива правила.

— Не е така. Всичко се случи толкова бързо. Объркана съм. Направих грешки преди това. Бях съсипана.

— Както и аз. Но ти си ми ясна, Клер.

— Трябва ми повече време — каза тя. — Малко повече време.

— Разбира се — отговори той и пак я целуна. — Имаш време, колкото ти трябва.

Той извади рака от врящата вода; показа как се разбива черупката с чук, за да се отстрани отровният мозък.

Двадесет и две

— Беше… интересно — каза тя.

Франк и Кони я гледаха скептично.

— Какво мога да кажа? — сви тя рамене. — Той е чаровен, интелигентен… много емоционален, разбира се, но мисля, че не е толкова самонадеян, колкото изглежда… Е, какво?

Те гледаха на нея, като двама родители, които не одобряват срещата на дъщеря си.

— Как ти се стори той, когато разчупваше рака? — попита Кони. — Беше ли въобще развълнуван?

— Сигурно. Аз също. Бяхме гладни, а яденето беше много вкусно. Всъщност той е прекрасен готвач.

— Безпокоя се за това — каза Франк на Кони.

— Трябва да разбереш, Клер, че една от опасностите на тази операция е, че можеш да хлътнеш дълбоко — каза Кони. — В момента, в който усетя, че това става, ще спра всичко.

— Но аз не хлътвам — с раздразнение отговори Клер. — Казвам само, че ако той е убиец, то той е приятен и очарователен убиец и това е всичко. — Тя почувства лек спазъм на вина, като си спомни как позволи на тялото си да реагира на целувките на Кристиан. Или просто играеше ролята си докрай.

— Пусни й записа — каза Франк.

Кони включи видеото. Картината бе мъглява, на снежинки и черно-бяла, но Клер разбираше, че пред нея бе апартаментът. Фигурата на преден план бе Кристиан, който правеше кафе. Отляво в кадъра бе тя.

— В дванадесет и двадесет и една ти влезе в банята — каза Франк. — А сега гледай, какво правеше той.

Кристиан се отдръпна от печката и с две крачки прекоси кухнята. По-точно, с два скока. Другата камера го показа, когато той влезе в спалнята й. Отвори гардероба й и светкавично прерови дрехите й. След това се приближи до леглото й и разгледа съдържанието на чекмеджетата на нощното шкафче. После взе книгата, която тя остави, и внимателно прочете заглавието.

Той се обърна, сякаш се вслушваше в нещо, и тръгна към вратата. До леглото имаше кош за бельо, от който извади нещо, поднесе го към лицето си, помириса го няколко пъти и го сложи обратно. След няколко секунди първата камера пак го показа, като изсипваше кафето от кафемелачката, тогава и Клер пак се появи в кадъра.

Тя сви рамене.

— И какво? Той разглеждаше апартамента.

— Той тършуваше в спалнята ти. Душеше мръсното ти бельо.

— Повярвайте ми — отговори тя, — случвали са ми се и по-лоши неща.

— Слушай — каза Кони, — показахме ти всичко това не за да докажем, че е виновен. Далеч съм от тази мисъл. Веднъж вече Кристиан не успя да се самоубие. Това, което искам да ти кажа, е — не загубвай контрол. Нито за секунда.

Двадесет и три

Дните й минаваха монотонно.

Сутрин ходеше на гимнастика, прочиташе текстовете на пиесите в библиотеката, ходеше до театралното студио или спеше. От полицията й намериха работа като сервитьорка в един бар в горната част на града само за обяд. Работата беше за прикритие, ала доста тежка. Почти всяка вечер Кристиан идваше и те излизаха навън, придружавани на дискретно разстояние от цивилни полицаи, колегите на Франк.

Тя носеше тежко колие от фалшиво злато с миниатюрен микрофон, вграден в камъка, и предавател, поставен в клипса й.

— Клипсите са отвратителни. Хората, които използват подобни неща — обясни Франк, — за да шпионират метресите си, обикновено са богати.

Понякога Кристиан й изпращаше имейлите с фантазиите си. Веднъж, преди той да я остави да заспи, тя щеше да облече тениската си, която носеше вместо нощница, щеше да се изтегне в леглото си и той щеше да й ги чете на глас, както се четат приказки на дете. Само че това не бяха приказки.

Д-р Литмън не се надяваше много, че една от тези фантазии изведнъж ще разкрие Кристиан като убиец на жена си. Играта, която те играят сега, е дълга и неясна, игра на наблюдение и очакване.

Клер така свикна с камерите, че съвсем забрави за тях.

Когато се разхождаше гола из апартамента, клатушкаше се пияна или си говореше сама, изведнъж се сещаше, за тях и мислеше, че в момента някой полицай я наблюдава.

Понякога нейните вечери с Кристиан оставяха у нея чувството на нервност и разочарование. Тогава тя се успокояваше с разходките до „Хърли Бар“ и със срещите с Брайън, когато той приключеше работата си.

Веднъж, след като прекали с коктейла на Брайън „бърбън с бърбън“, тя го замъкна в апартамента си. Едва когато престъпи прага с наполовина празна бутилка в ръка, тя се стресна.

— По дяволите!

— Какво има?

— Нищо.

Това, което той не знаеше, нямаше да го нарани. А тя винаги ще изключва тока, докато са в спалнята.

Той се огледа.

— Хубаво местенце. Тук е гот.

— Моля?

— Много е подредено. Има възрастни. Очаквах нещо по-малко културно.

След това тя го блъсна в спалнята и го язди, докато той я помоли да спре.

Бяха с Кристиан на театър, когато тя се сблъска с Раул.

Обикновено тя избягваше театъра, даже като тема за разговор, но Кристиан по някакъв начин беше разбрал, че това е страстта й. В театър „Кръг“ даваха нов спектакъл, който събра възторжена критика. Всичките билети бяха продадени, но с някаква магия той успя да намери отнякъде билети за тях.

По време на антракта, в бара тя чу „отровен“ глас зад гърба си.

— Разбира се, цялата тази еуфория винаги се подкрепя от публиката. Нищо по-хубаво не могат да направят, милинките.

Клер се опита да се отдръпне, но той я видя.

— Клер, скъпа. Нали това е ужасно?

Тя трябваше да предвиди, че подобно нещо можеше да се случи.

— На мен ми харесва — плахо каза тя.

— Наистина ли? Мисля, че щом отдавна не се занимаваш, трудно можеш да съдиш — каза той подигравателно.

— Това е Раул Уолш — с неохота го представи тя на Кристиан. — Той играеше пеещия плъх в мюзикъла.

— По-скоро пеещата мишка — каза Раул и очите му се стесниха. — Но, по дяволите, Клер, какъв е този акцент?

— Чух, че второто действие ще е по-хубаво — каза тя, за да се отърве от него. — Това звънеца ли е?

Но веднъж започнал, Раул не възнамеряваше да я пусне толкова лесно.

— Та говорейки за симпатичен акцент, видях твоя познат барман миналата вечер. Какво направи с него? „Не бих казал, че сексът с Клер е груб, но когато накрая слезе от мен, разбрах, че преди малко бях обрязан.“

Той великолепно имитира австралийския акцент на Брайън. Приятелите на Раул се разсмяха угоднически. Кристиан също се разсмя.

Той прегърна Раул за раменете, сякаш го поздравяваше за шегата му, сякаш имаше намерение да закачи медал на гърдите му и да го целуне по бузите. Наведе се рязко и с едно движение напред удари с глава Раул по носа. Той се строполи като кукла. Сякаш от нищото му се появиха провиснали мустаци от кръв. Зад тях изпищя някаква жена. Раул не ставаше от килима, давеше се. От устата му капеше кръв и лиги.

— Хайде, Клер — каза спокойно Кристиан, — да тръгваме. — Неприятен млад човек — каза той, когато излязоха на улицата.

— Артистите понякога са толкова аморални — допълни тя, треперейки, като се огледа.

Двама мъже ги последваха от театъра. Като видяха, че с нея всичко е наред, те се върнаха. Кристиан вдигна ръка, за да извика такси.

— Какво имаше той предвид? — спокойно попита той.

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— За това, че отдавна не се занимаваш.

— А, за това ли? — Тя мислеше светкавично. — Възнамерявах да ставам актриса. Раул и приятелите му ми помогнаха да проумея, че това е тъпа идея.

— Мисля, че идеята е прекрасна.

— По-точно?

— Играта. Трябва да имаш нещо, което да направлява живота ти, Клер. Сервитьорството, с което се занимаваш, не води доникъде. Трябва да се запишеш в драматични курсове, а може би и да вземаш частни уроци. Имаш външност и глас. Четиринадесета улица, номер три — каза той на шофьора на таксито.

— Не мога да си позволя частен репетитор.

— Аз ще платя.

— Кристиан, не ставай смешен.

— Какво смешно има? Мога спокойно да си го позволя.

— Но ти нищо не знаеш за мен. Нищо не знаеш за нас. Не мога просто така да взема парите ти. Това зависи от много неща.

— Знам за теб всичко, което трябва да знам — каза той. — Пълно доверие, помниш ли? Няма спасителни думи.

— Ще проверя за курсовете — смотолеви тя. — Но аз не мога…

Той я прекъсна.

— А защо той се присмя на акцента ти?

— Майка ми беше англичанка, и това понякога проличава, а сега малко и от нюйоркския говор — импровизираше тя.

— Те казаха, че имаш и хубав слух, така ли? И френският ти също е прекрасен. От теб ще стане брилянтна актриса.

Продължиха да пътуват в мълчание.

— Що се касае до другото момче, за което той говори — започна тя.

— Ти не ми дължиш никакви обяснения, Клер. Докато не решиш, че искаш да бъдеш с мен, с кого ще спиш е лично твоя работа. — Като говореше, той гледаше през прозореца, но тя знаеше, че бе наранен повече, отколкото си позволяваше да покаже.

— Какво ще правиш през почивните дни? — попита след малко той.

— Нищо особено.

— Няколко приятели ме помолиха да им гостувам. Те имат къща долу по крайбрежието. Мисля, че ще ни се отрази добре, ако отидем заедно.

— Окей, и на мен ми харесва.

— В петък по обяд имам лекция. Можем да тръгнем направо след нея. — Той замълча. — Не е нужно да казвам, че нямам предвид тъпия уикенд. Всичко зависи от теб.

— Благодаря ти.

Имаше и други думи, които тя искаше да му каже, други обяснения, които да даде, но те не подхождаха на речника на нейната самоличност и затова не каза нищо.

— Кристиан, послушай. Искам да ти обясня нещо.

— Окей.

Сега те бяха в апартамента и пиеха вино. Музиката, която слушаха, бе някаква средновековна от диска, който бе донесъл Кристиан.

— Разказвах ти, че загубих близък човек.

— Да. Елиът. Ти спомена, че той се казвал Елиът.

— Но не съм ти разказала как всъщност умря.

— Чаках да ми го разкажеш, когато бъдеш готова.

— Беше един от учителите ми. — Тя втренчено гледаше чашата си. — Когато всичко това се случи, той просто изгоря, жена му го остави, нямаше възможност да намери друга работа. И се самоуби. Това трябваше… трябваше да бъде общото ни самоубийство. Но аз нямах смелост тогава, не можах да я събера и после.

Той кимна.

— Даже и после, бях като човек, застанал на края на трамплина за скачане в басейн: страшно е да скочиш, но е невъзможно да се върнеш обратно.

— Мухльо — каза Кристиан. Тя погледна към него слисана. Никога не го бе чувала преди да говори вулгарно. Той удари единия си юмрук в другия. — Що за жалък, страхлив, самозадоволяващ се мухльо! Това, че е прелъстил собствената си ученичка, е достатъчно гадно. Това, че те е принуждавал да правиш нещата, които си правила, кара кръвта ми да ври. Но да стовари вината за извършеното на теб, това направо е покъртително.

Тя учудено го гледаше.

— Така ли?

— Разбира се. Кой е способен да направи такова нещо? Ако този мъж не бе вече мъртъв, щях сам да го убия.

Един етаж по-надолу Кони, която седеше пред монитора, свали едната от слушалките си, за да говори с Франк.

— Май пак се връщаме на стария сценарий.

Той сви рамене. По тефтера, който лежеше пред него, моливът му изписваше заплетени детелинки с линии, които нямаха начало и край. Д-р Литмън реши, че няма да е зле, ако му обясни какво в действителност означава това.

Франк гледаше на екрана, на който Кристиан и Клер се целуваха.

— Хайде, край — промърмори Франк.

Но двойката на екрана изглежда смяташе да се целува вечно.

Двадесет и четири

Кристиан четеше лекцията си в „Мезон Франсез“ в района на Вашингтон Нюз. Към обяд тя намери сградата и влезе да попита портиера къде може да го намери.

— Стая номер дванадесет. Горе и надясно. — Той погледна часовника си. — Вече трябва да е свършил.

Клер намери лекционната зала. Вратата беше отворена и тя чу неговия глас отвътре. Погледна в залата. В едната й част бяха наредени около дузина редове със седалки, а Кристиан стоеше на малък подиум. Заради пътуването им той се бе облякъл с поло и с панталон цвят каки.

Тя се шмугна на задния ред. Един-двама студенти с любопитство погледнаха към нея и пак съсредоточиха вниманието си към Кристиан. Гласът му бе мек, както винаги, но актрисата у нея веднага забеляза, че не се чува добре.

— Ние не можем да се надяваме да разберем Бодлер — каза той, — докато не проумеем, че не можем да осъждаме неговото отношение, а по-точно неговото отношение към жените от гледна точка на съвременните стандарти. „Moi, je dis: la volupte unique et supreme de l’amour git dans la certitude de faire le mal“ — „Казвам, че върховното удоволствие от секса се дължи на възможността да извършиш грях.“ Според Бодлер жените не са просто индивиди, а идеализираното присъствие на техния секс са слетите заедно символи на прекрасната телесна обвивка и невъзможността в този покварен свят да докажеш, че си нещо повече от кратка илюзия.

Като видя Клер, той леко й се усмихна, преди да продължи.

— И така, в седемдесет и първото си стихотворение той пише за любовницата си:

Няколко момчета се ухилиха. Единият прошепна с възторг: „Мъж — един път“.

— Този конфликт е забележителен в живота на Бодлер, също както и в неговата поезия — продължи Кристиан, като умишлено не обръщаше внимание на реакцията, която предизвикаха цитираните от него стихове. — Вероятно си спомняте неговото известно писмо-отказ, което изпратил на Venus Blanche, в което й казва — за първи път Кристиан погледна в записките си, като сложи очилата си и ги свали след прочита на цитата: — „Скъпа моя, виждаш ли, преди няколко дена ти беше за мен богиня: толкова благородна, толкова недосегаема. И ето сега си тук, жена… Аз се страхувам от страстта, защото познавам ужаса, с който тя ме изкушава“.

Клер изведнъж осъзна нещо, което не познаваше преди: Кристиан е необикновено талантлив изпълнител. Той задържаше вниманието на аудиторията върху себе си.

— За Бодлер сексът не е силно физиологично желание, а метафизична история. Не няколко безсмислени акробатични упражнения, а връзка или даже проводник към ужасни тъмни мистерии на всекидневието. Както всички мистици, и той естествено е обречен на разочарование. Постиженията — героизмът — се базират на опит.

Даже когато Кристиан свърши да говори, ръката му остана протегната във въздуха. Момичето, което седеше на първия ред с отворен пред нея яркочервен лаптоп, бурно се изказа:

— Вие казахте, че той е третирал жените като сексуални обекти. Като го слагате в учебната програма, не помагате ли за възвеличаване на неговите възгледи?

Кристиан учтиво и методично започна да обсъжда нейното твърдение. Другите студенти, приемайки това за края на лекцията, събраха конспектите и лаптопите си и взеха да стават от местата си.

Клер изчака, докато Кристиан и момичето приключат. Когато страстите се успокоиха и студентите излязоха, Кристиан дойде при нея.

— Да тръгваме — каза той. — Имаш ли чанта?

— Долу е.

— Тогава ще я вземем на път за паркинга — Той изглеждаше много весел, очаквайки почивката извън града.

— Имаш ли кола?

— И още как!

Колата беше ситроен отпреди войната, грамадна и темпераментна антика, която се противопоставя с бумтене на скоростния лост да се пребори с петъчното задръстване в южно направление през тунела Линкълн. Нямаше плейър за компактдискове, но имаше радио с фиксирани станции. Тя беше учудена, че хваща американски станции — R.E.M. звучаха почти като богохулство от уред, създаден за песните на Едит Пиаф и за Le Jazz.

Белият фургон трябваше да се придвижва много бавно, за да не се удари в тях.

Приятелите на Кристиан живееха на четири часа път южно от града. Когато Кристиан отбиваше встрани от главния път, гърбът на Клер я болеше немилостиво.

Тя знаеше предварително, че хората, с които щеше да се запознае, Филип и Елен, са приятели на Кристиан и Стела. Не беше много сигурна, че за Кристиан беше важно да я убеди през тази седмица, но беше сигурна, че това е нещо, което той направи с лекота.

Къщата бе голяма и обкована с ламперия. Тя гледаше отгоре на отдалечен скалист залив. Беше пълна с боядисани в бяло и синьо мебели, както и с множество картини с маслени бои с изгледи на морски нос. Елен бе художничка, доста добра според Клер.

Елен и Филип приятелски я поздравиха, което не можа да прикрие тяхното любопитство.

— Значи, вие сте момичето, което убеди Кристиан да излезе от черупката си — прошепна Елен, когато Кристиан се обърна с гръб към тях. — Наистина много ни е приятно да се запознаем. Той се срамуваше да ни разказва за вас.

Когато пренесоха багажа си от колата, те се запознаха и с другата двойка, която седеше на голямата кухненска маса и почистваше грах.

— Кристиан, нали помниш Хана и Соул? Хана, Соул, това е Клер — представи ги Елен. Хана и Соул се усмихнаха вместо поздрав.

— А тези там, които гледат телевизия, са техните деца. Страхувам се, че къщата е абсолютно пълна — Елен посочи вратата. — Оставете багажа си и елате долу да пийнем.

В стаята имаше двойно легло и гледка към океана, от която спираше дъха. Морган, рижият сетер на Елен влезе през отворената врата и скочи на леглото.

— Аз ще спя на пода — каза спокойно Кристиан. — Извини ме, мислех, че съвсем ясно й обясних…

— Няма проблем — отговори Клер, прогонвайки кучето от леглото. — Изглежда сякаш Морган трябва да защитава честта ми.

Обядът беше истинско удоволствие — миди от залива, костур, който Филип бе уловил собственоръчно, и салата от грах. Кристиан беше прав: хубаво бе да излезеш от града и да пиеш „Пулини-Монтраше“ с тези образовани, интелигентни и свободни хора, които я приеха за събеседник, не обръщайки внимание, че на възраст тя бе по-близо до децата на Соул и Хана, отколкото до тях.

След като изядоха рибата, Соул се извини под предлог, че трябва да говори по телефона.

— Не се опитвай с клетъчния телефон. Няма обхват — извика Филип след него.

— Няма ли?

— Няма. Никакви комуникации не работят по тази страна на крайбрежието. Има апарат с подземен кабел в кабинета.

Клер опипа колието си, като се чудеше дали микрофонът й работи. Тя се извини, излезе до банята и отвори малкото прозорче към пътя в предната част на къщата. Изключи тока, за да вижда по-добре. Небето навсякъде бе черно, облаците покриха като паяжина луната, която се стараеше да ги пробие.

— Франк — каза тя тихо, — ако ме чуваш, би ли присветнал с фаровете?

Тя изчака. Никакви светлини не разкъсаха тъмнината.

— Франк — прошепна тя — ако си навън в колата, включи фаровете си или леко натисни клаксона, или направи нещо друго. Дай ми някакъв сигнал, че ме чуваш.

Внезапно почукване по вратата я накара да подскочи.

— Клер — попита Кристиан, — всичко наред ли е?

— Добре съм.

— Помислих, че попадна на развалени миди.

— Наистина съм добре. След секунда идвам.

Преди да затвори прозореца, тя за последен път погледна в тъмнината.

През нощта те отвориха прозорците, за да влезе полъхът от океана. Кристиан се уви в одеялото и легна на пода до прозореца.

Тя лежеше будна и се вслушваше. После се опита да диша в ритъм с морския прибой.

След това чу как той стана и с леки стъпки приближи леглото. Тя почувства как то се огъна и той легна до нея.

Обгърна я с ръка през раменете, като я промуши между нейната ръка и гърдите й.

Сърцето й туптеше, но тя се преструваше, че спи.

Така те лежаха дълго, докато Клер почувства, че Кристиан вече спи.

Двадесет и пет

Те се завърнаха в града късно през нощта в неделя. В понеделник Франк я събуди в девет сутринта.

— Ставай, Клер, трябва да видиш нещо. — Той хвърли вестника на леглото, след това отиде до прозореца и дръпна пердето.

В първия момент тя не можа да си спомни къде се намира. Като пияна посегна към вестника и автоматично го отвори на театралната страница.

— Не там — Той взе вестника от ръцете й и го обърна. — Тук е. Първа страница, втора колонка.

— Каква гадост! — ядоса се Клер.

— Абсолютно вярно, гадост — съгласи се Франк. — Дупка, пълна с гадост и точно в нея аз се наврях. — Той се огледа. — Къде е лаптопът ти?

Тя кимна към ъгъла.

Той написа уебадрес и прочете на монитора:

— „Добре дошли в pictureman.com. Вие сте посетител номер 39584.“ Народът полудява от тези картинки.

Тя стана от леглото, облечена в тънка тениска, за да погледне.

— Защо не го затворите?

— Да, разбира се. Ние засякохме сървъра. Той се намира в Сенегал, където те са наели дисково пространство с висока скорост на достъп, както те го наричат, до безплатни имейл-услуги в Австралия. А те дават право на своите членове да откриват собствени сайтове. Момчетата от сенегалската полиция не отговарят на обажданията, в Австралия сега е към полунощ, но и да беше по друго време, няма гаранция, че те биха се съгласили да го махнат. Те печелят от продаването на рекламно пространство. Колкото повече хора посетят сайта, толкова повече са парите. — Той пак натисна бутона. — Вече са около петдесет хиляди.

— Нещо във връзка с Кристиан?

— Кони се занимава с това. — Той се изправи. — Искаме да дойдеш в Куинс. Ще има съвещание след час и половина.

Тя посочи тениската.

— Трябва да се облека.

За нейно учудване, той остана на мястото си.

Няколко секунди той я гледаше, сякаш неуверен в себе си. После каза рязко.

— Не си от срамежливите, Клер.

— Какво имаш предвид?

— Разхождаш се тук без дрехи през цялото време. Ти…

— Ти гледаше това, така ли? — попита тя ядосана.

— Изслушай ме. Наблюдавах те, защото това е работата ми: да осигурявам безопасността ти. Кристиан може да се върне тук по всяко време, мислила ли си за това? Мисля, че не се срамуваш от това коя си. Миналата седмица доведе тук това приятелче…

— Ти и това ли си гледал? — изкрещя тя. — А какво ще кажеш за правото ми на личен живот?

— Послушай — каза той, — послушай. Разбира се, че не съм гледал — не повече, отколкото трябваше. Но видях достатъчно, за да разбера, че ти нямаш задръжки. Ти си актриса. Правила си голи снимки преди, нали така?

— О, не — каза тя, разбирайки изведнъж накъде бие той. — О, не. Не ме карай да правя това.

— Ако няма да спиш с Кристиан, не се знае колко дълго ще играем на тези гатанки. Съвсем ясно е, че ние нямаме толкова време. Ако до две седмици нямаме резултат, Кристиан ще бъде зачеркнат от списъка, а ти трябва да си заминеш.

— Какво имаш предвид?

— Ще те изпратим в Англия в „бизнес класа“ с някоя пара в джоба.

— А зелената карта? Ти ми обеща.

— Да ти осигуря карта, ако приключим с операцията. Но ако се налага да се откажем от нея, то това вече е друг сценарий. Не можем да оставим Клер Роденбург, английска актриса, да се разхожда по Бродуей. Това ще накара Кристиан излишно да се разтревожи.

— Ако е виновен.

— Това е нещо, което никога няма да узнаем, ако не намерим начин да влезем под кожата му.

— Така е — промърмори тя повече на себе си. — Аз никога няма да узная това.

— Ако проблемът е в осигуряването на правото ти на интимен живот, то можем да махнем камерите и да оставим само микрофоните. Знам, че това не е идеално, Клер, но е всичко, което мога да ти предложа — каза Франк.

— А какво казва Кони?

— Кони мисли, че аз съм прав.

— Охо! Ролята си я бива.

— Не бих те молил, ако не беше станало така.

— Трябва да помисля.

— Не мисли прекалено дълго — каза той. И тогава тя чу учителя си: „Не мисли. Играй!“

— Добре — каза тя. — Ще го направя.

— Ти я помоли да направи какво?

— Да спи с Воглер — каза спокойно Франк. — Тя го прие с удоволствие. Нали, Клер?

— Долу-горе — отговори неуверено Клер. — Понеже ти ме увери, че вие с Кони предварително сте го обсъдили.

— Обсъдихме генералното действие.

— Не сме — яростно изкрещя Кони.

— Клер, ще ни оставиш ли за момент, моля?

Тя се обърна, за да излезе.

— Не, остани — каза Кони студено.

Тя остана.

— Искам Клер да го чуе — добави Кони. — Франк, нека да те върна няколко седмици назад. Аз се заех да събера някои материали по психология, които биха ни помогнали да елиминираме или да предположим обвинението. Змии и подвижни стълби, спомняш ли си? Ти обаче говориш за съвсем различно нещо: меден капан. А това не само е неетично, но и много опасно.

— Не по-опасно от това, което тя вече направи.

— Спомняш ли си предишната му приятелка, Франк? С която Кристиан играеше игрите на смъртта? Това няма да са сладки любовни фокуси от холивудски екран. Никъде не е казано какво може да направи убиецът на Стела в сексуална ситуация.

— Добре. Ако тоя се опита да я убие, ние ще знаем, че той е виновен. — Той хвърли погледа към Клер. — Не се безпокой. Ще има въоръжени полицаи близо до теб. Ако се държи грубо, ние ще го застреляме.

— Ще го застреляме? Мили Боже! — Доктор Литмън изглеждаше раздразнена. — Това е безумие.

— Виж, Кони. Хората, които ти изучаваш, не са фигури в някой учебник. Те са вън, по улиците. Ако искаш да ги хванеш, трябва да изцапаш ръцете си.

— Като да обезвреждаш бомба — добави Клер.

И двамата погледнаха към нея. Тя се обърна към Кони.

— Помните ли как ги сравнихте с неексплодирала бомба? Добре, когато намират подозрителен пакет, не винаги го отварят и отрязват жиците. Понякога просто слагат под него допълнителен експлозив и го взривяват. Предполагам, че понякога грубият начин е най-ефикасен.

— Всъщност ти изобщо не смяташ, че той го е направил. Нали така? — скептично попита Кони. — Ето защо се съгласяваш. Мислиш, че той е всичко, което искаш да бъде.

Клер се изчерви.

— А вие въобще мислили ли сте някога, че той може да е невинен? А? Какво би направил невинен човек, когато се изправи срещу някого, който иска всички тези странни глупости? Ще продължи ли с това? Няма ли да се преструва той, че му е интересно всичко онова, за което тя му говори, че й харесва?

— Защо ли ще го прави? — попита д-р Литмън.

— Ако… ако той мислеше, че тя е особена. Такава, която той наистина би оценил. Ето защо той ще иска.

— Франк.

— Да?

— Ти не можеш да го направиш. Това момиче започва да хлътва — предупреди Кони.

— Възможно е — уморено каза Франк, — но тя е единственото момиче, с което разполагаме.

Двадесет и шест

Клер бродеше часове наред по улиците на Ню Йорк; не пазаруваше, само се шляеше. Франк беше прав: тя имаше задръжки по отношение на играта си. Преди години се учеше да гледа на тялото си като на нещо отделно, като на парче сурова материя, като на средство.

Тя мислеше за актьорите, които стигнаха доста далеч, много по-далеч от нея, превръщайки се в надменни чудовища, докато върви постановъчен сценарий или живеят в инвалиден стол, изпълнявайки ролята на паралитици. В сравнение с това, ролята, която я караха да изиграе, не беше кой знае какво.

Ако тя имаше задръжки относно следващата си стъпка, то не беше заради самата нея, а заради него. Тя се страхуваше, че ако има интимни отношения с Кристиан, той още повече ще се оплете в паяжината на д-р Литмън.

Кони бе права, че тя хлътна прекалено дълбоко и по начин, който не очакваше. Обръщайки поглед назад, тя не можеше да разбере, кога точно се случи това, кога стана толкова зависима.

Ако сега се оттеглеше, щеше напълно да загуби Кристиан, а тя не искаше това да става.

Сутринта тя мина покрай книжарницата за театрална литература. Не беше идвала тук вече няколко седмици; нейният предишен живот се бе отдалечил в миналото, както и спомените й сякаш се отнасяха за съвсем друг човек.

Тя влезе и се спря в секцията за сценарии. Тук имаше фотьойли и тя седна в един от тях с въздишка на облекчение. Намери на лавицата копие от „Случката в зоопарка“ на Алби и се потопи в пиесата.

Минаха около десетина минути. Тя не усещаше присъствието на другите купувачи около себе си, но изведнъж, обезпокоена от нещо в периферното си зрение, вдигна поглед и видя познато лице.

Той минаваше покрай лавиците, докато не спря съвсем близо до нея и тя знаеше, че не греши. Тясно лице на невестулка. За част от секундата тя помисли, че може би е от актьорския клас. Не, не беше. От някакъв английски филм? И тогава се сети. Пред нея е изнасилвачът на деца, когото Коки хипнотизираше.

Клер разгледа лицето му, за да бъде съвсем сигурна. Усетил погледа й, той се обърна и видя, че тя го гледа. Каза й: „Привет“ и пак се обърна към лавицата. След минута отново се обърна и погледна книгата й.

— Добър избор — каза той с желание да завърже разговор. — И аз харесвам тази пиеса.

Тя се чудеше защо той не можеше да я познае, но се сети, че той изобщо не беше имал възможност да я види. Тя го помнеше от телевизионния канал CCTV.

— Извинете — побърза да каже тя. — За миг си помислих, че някъде съм ви виждала.

— Често се случва — отговори той и приглади с ръка косите си назад, смятайки, както много други, че така става по-красив. — Когато те виждат по телевизора, хората си мислят, че ти живееш някъде наблизо до тях — обясни й той.

— Така е — би трябвало той да помни онзи сеанс, съобразяваше тя.

— Може би сте ме видели в компютърната програма „Епъл“? — попита той.

Тя се намръщи.

— Вие актьор ли сте?

— Безспорно — той се усмихна.

— Лежали ли сте някога в затвора?

— Ей! — пошегува се той. — Бившата ми жена мислеше, че би трябвало, но… — думите замряха на устните му. Той пак я погледна. — По дяволите — рече стреснато и хукна да бяга.

Той бягаше през магазина, разблъсквайки другите посетители, а тя бързо го следваше, доколкото можеше. Той лавираше в потока от хора, спасявайки живота си. Клер се опитваше да го сграбчи, но не беше издръжлива колкото него, нямаше и място, за да бяга по-бързо и да го настигне.

Полиция!

На кръстовището имаше полицай, регулиращ движението. За последно тя се втурна в потока от коли, избягвайки камиони и влекачи.

— Онзи мъж е избягал затворник — викаше тя, сочейки го с ръка.

— Кой мъж? — попита полицаят, като се вглеждаше в минувачите.

Отговор не последва.

В момента, когато полицаят се обърна към нея, тя разбра грешката си и потъна в тълпата.

— Ей! — викаше полицаят. — Послушайте, госпожице!

Свивайки рамене, той се обърна към движението и силно изсвири, възмущавайки природозащитниците в Манхатън.

За около час тя намери в актьорския регистър „Прожектор“ в книжарницата неговата фотография.

Ерик Съливан. Индивидуални роли в няколко телевизионни филма и няколко в игрални. Но безспорно е актьор, както сам каза.

За да стигне до офиса в Куинс, Клер взе такси. Тя все още имаше паспорт, който показа на рецепцията. Както винаги, коридорите бяха пусти.

Тя бавно влезе в офиса на Кони. Психиатърът имаше заседание със секретарката си и половин дузина костюмирани мъже.

Клер успя да забележи, че секретарката сякаш се обръщаше към присъстващите, като поясняваше записа с Клер, който беше на екрана почти към края си.

— Каква изненада, Клер — каза студено д-р Литмън. Тя се пресегна и изключи записа.

— Какво стана със затворника?

— Какъв затворник?

Клер хвърли на масата страницата, която бе откъснала от „Прожекторът“.

— Този, когото видях да хипнотизирате тук. Изнасилвачът на деца. Този, за когото казахте, че трябва много време, за да бъде пуснат на свобода. Този, когото срещнах в театралната книжарница.

За момент изглеждаше, че Кони онемя. Тя каза бавно:

— Клер, от всички ти най-добре разбираше значението на добрия театър. Ние сметнахме, че е по-добре ръководната ми роля да бъде определена от самото начало.

— Каква ръководна роля? — Тя огледа стаята. — Кои са всички тия хора?

Мъжът най-близо до нея се изправи и й подаде ръка.

— Пол Аштън, Клер, от ФБР. Аз нося пълна отговорност за операцията „Магнит“.

— Каква е тая операция „Магнит“?

Никой не отговори. Тя обходи с поглед лицата.

— Мислех, че Кони движи всичко.

— Сметнахме за по-добре да съкратим числото на хората в непосредствен контакт с тебе, Клер. Д-р Литмън беше определена за твой водач.

— Мой водач? — Тя тръсна глава. — Аз да не съм куче.

— Тези хора са мои колеги, Клер. Повиках ги, защото искам да ми дадат съвет. Тази операция се базира на сътрудничество. За вземането на решения е отговорен полицейският департамент в Ню Йорк, който действа в зависимост от, как да го нарека, краткотрайната локална необходимост, влияеща на неговите решения. Преди малко ние обсъждахме дали можем реално да разрешим тази операция да започне предвид… променените обстоятелства, с които ни запозна Франк — каза Кони.

— Това обаче не ви засяга, нали така? То засяга мен.

— Ние можем да гарантираме безопасността ти — вежливо каза психиатърът.

— Но досега не го направихте.

Жената, която Клер познаваше като секретарката на Кони, се изкашля.

— О, Клер, някои от нас имат впечатление, че в тази операция нещата вървят все по-произволно. Не може повече да се упражнява истински контрол.

— Произволно? — попита Клер. Произволно? — тя невярващо тръсна главата. — Кристиан и аз не сме просто факт. Ние не сме някакъв експеримент, който вие разбърквате в епруветка. Това е моят и неговият живот, а вие го обърквате.

— Уебсайтът, който се появи, е дело на убиеца. Ние мислим, че това е много опасно развитие на нещата.

— Вие не казахте нищо.

— Послушай ме, Клер. Всеки сериен убиец се смята за изпълнител, който разиграва персонална психодрама. Като всеки спектакъл, той е незавършен, ако няма зрители. Ето защо много серийни убийци подреждат своите жертви в различни пози: те получават импулс, като си въобразяват, че някой ги наблюдава. Нашият убиец си намери начин да изнася представления пред огромна аудитория. За него това беше страхотна нервна възбуда и възможно пристрастяване. Той възнамерява пак да го направи.

— Още повече причини да бъде хванат.

— И още повече причини да проявим професионализъм при залавянето му.

Вътре в себе си Клер чу ехо: „Извърших най-големия грях, знаеш ли? Постъпих непрофесионално.“

— Мамка ви! — извика тя. — Мамка ви…

Клер затръшна вратата след себе си. Минавайки покрай рецепцията, тя попита дежурното момиче:

— Хей, сладурано, кой ти е агентът?

— Ейлийн Форд — автоматично отговори момичето и млъкна смутено.

Модели, актриси, сервитьорки. В Ню Йорк е пълно с тях.

Тя му се обади в апартамента. И когато чу познатия мек и ясен глас, просто му каза:

— Отговорът е „да“. Довечера.

Той пристигна в апартамента й доста късно. Донесе й цветя лилии, лалета и дълги навити върбови клонки.

— О, благодаря ти — каза тя, приемайки цветята. — Прекрасни са. Ще донеса ваза.

— Съблечи се — меко каза той.

— Трябва да ги сложа във вода.

Тя искаше да се обърне, но той я спря.

— Съблечи се. Искам да те видя гола.

Тя кротко му позволи да докосне и свали обиците от ушите й, да махне колието й — колието на Франк — и да откопчее горното копче на блузата й. Когато прокара ръка по гърба й, за да откопчее сутиена, тя каза срамежливо:

— Прекалено са малки.

— Идеални са. — Той обхвана с ръце гърдите й и се наведе да засмуче зърната им между зъбите си.

Копчето на панталона й се счупи като пластинка между пръстите му. Бикините й се заплетоха в сложна фигура между глезените й. Тя ги прекрачи, но се спъна и направи няколко крачки, сякаш се изкачваше нагоре. Остана съвсем гола.

— Е? — каза той, като я гледаше.

— Аз ли трябва да го направя? — пошегува се тя преднамерено.

— Не се шегувай — каза той. — Никога не се шегувай с това.

В стомаха й се появи усещането като при изкачването на небостъргач с асансьор.

Той се загледа в нея. После тя започна да разкопчава ризата му. Кристиан имаше лъскави къдрави косми на гърдите си, като по челото на бик.

Когато освободи пениса му, той отрони въздишка, и за няколко секунди тя го държа нежно, усещайки едва уловимите пулсиращи удари на кръвта. Тя също трепереше, или от нерви, или от това, че й беше студено, или от нещо такова, което не можеше да обясни.

Тогава той започна да я целува много нежно, нещо в съзнанието й започна да се стопява, сякаш изчезна някаква бариера и тя потъна в блаженство. Това състояние я изпълни цялата, тя започна да диша тежко, когато той я сложи на пода, позволявайки му да прави с нея това, което иска. Пронизвайки я с пениса си, той повдигаше колената й и го правеше рязко, с див напор, така както биволите намушкват с рогата си конете отдолу в корема. Тя викаше, като се задъхваше замаяна, а той продължаваше да потъва все по-дълбоко в нея.

Долу в апартамента Уийкс потриваше ръце.

— Виж я какво прави сега! Колко копия ще направиш, Франк? Ще взема няколко за момчетата.

— Остави това — спокойно каза Франк.

— Ти какво, не искаш ли сувенир? — той побутна с лакът Позитано. — Мисля, че Франк иска всичко само за себе си. За дългите си нощи. Така ли, Франк?

Дърбън рязко посегна и изключи картината.

— Казах, че ще ползваме само микрофоните.

— Така е. Ако на нея й пука. Тя е професионалистка, Франк, а професията, за която става дума тук, не е актьорското майсторство — той пак включи картината. — Как се казва, когато жената имитира оргазъм?

— Не знам — отвърна Позитано. — А ти как казваш, когато жената имитира оргазъм?

— Че на кой му пука! — засмя се Уийкс. — Ей, разбра ли? Това е австралийски виц. На кой му пука!

Но на Франк Дърбън, който гледаше телата на екрана, му пукаше. Наистина, много му пукаше.

По-късно, когато лежаха на пода, прекалено уморени, за да се преместят на леглото, те опитаха да намерят виното в купищата дрехи.

— Има нещо, което искам да ти кажа — меко каза той.

— Какво?

— Помниш ли, оня ден ти питаше за жена ми?

Долу в стаята за наблюдения всички мълчаха, струпани пред екрана.

Той се обърна по корем и започна да докосва с любопитство зърната й, като ги въртеше с пръстите си, така както по радиото търсят изплъзваща се честота.

— Ако смъртта на Стела ме научи на нещо, по-точно остави ме с нещо, то това е ужасът от тайната.

Тя говореше към тавана.

— Ти имаш ли тайни, Кристиан?

— Да — каза той. — Само една.

Тя чакаше така, както я учеха. Мълчанието е най-добрият следовател.

— Трябва да ти призная нещо, Клер — започна той — Откакто се запознахме с теб…

Нейното въображение ли беше или се чуха стъпки пред вратата, а може би някакво щракване и внезапно усилване на радиопредавател, мушнат после бързо в джоба на палтото?

— Почакай — каза тя. Трябва да им дам време да заемат позиция. — Искам вода.

Тя стана гола от леглото и отиде до банята. Лицето, което я погледна от огледалото, беше маска. Тя отвори крана и наплиска лицето си с вода.

— Окей — каза, като се върна в спалнята и застана пред него. — Какво беше това, което искаше да ми кажеш?

— Аз трябва… Мисля, че трябва да го знаеш… — Той погледна ръцете й. — Кожата ти настръхна.

— Добре съм — прошепна тя. — Продължавай.

— Това, което искам да ти кажа, е, че аз започвам да се влюбвам в теб.

Клер изпусна въздуха, който задържаше — една дълга въздишка на благодарност и облекчение.

Двадесет и седем

Вторият път беше леко и внимателно. Той я обладаваше безкрайно бавно, придържайки главата й с ръка, така че да я гледа в очите.

Неговите очи й напомняха фотографиите на облаци в ефира: пламтящозелени, фосфоресциращи, разтварящи се в сянка, с проблясъци от светлина.

Тя разбираше, че той я люби не заради себе си, а заради самата нея, за да изгуби контрол пред него. Мисълта, че следващият оргазъм се надига в нея толкова бързо, я плашеше и я караше да се пази от него, да се крие, да премахне кризата. Но постигна точно обратното — той я връхлетя още по-бурно. Когато го почувства, оргазмът я заля като вълна, която я объркваше и я мяташе на гребена си, беше нещо като безсмъртие. Тя изгуби себе си, стенеше, виеше и се мяташе, а лицето й се покри с пот и слюнка.

Той бавно й кимаше, сякаш накрая тя му каза истината.

После той я сложи във ваната и търпеливо взе да я мие. Сапунисваше я навсякъде, пръстите му се плъзгаха по кожата й. Миеше с шампоан косата й и правеше на нея различни фигури. Тя го наблюдаваше в огледалото. Косата й, обилно покрита с пяна, наподобяваше сладкиша „целувка“.

Той плъзна надолу насапунисана ръка към слабините й. Миеше я така, както и косата на главата й. Разтваряйки я с насапунисаните си пръсти, той пак докосна клитора й. Възбуди се и тя с нежелание го помоли да спре. Той я заставяше да замълчи, подтиквайки я още веднъж да стигне до върховното блаженство заедно с него.

Изслушването на отчета вървеше съвсем делово. По различни причини, както тя се досещаше, нито Кони, нито Франк не искаха да я гледат в очите.

Навън колите надуваха клаксоните, пробивайки си път в утрешния поток. Камион с хидравличен компактор, който пухтеше и свиреше под прозореца й, накрая тръгна. Тя седеше и играеше с косата си, като с половин ухо слушаше как те говорят за някоя, която се казваше Клер Роденбург.

— Това, за което можем да бъдем абсолютно наясно — казваше Кони, — е, какво искаме да се случи и как възнамеряваме да контролираме събитията, за да постигнем това, което очакваме. Ние се надявахме на признанията върху възглавницата, но изглежда моментът е отминал. Мисля, че си задавате въпроса, дали разговорът върху възглавницата ще ни даде допълнителен материал за разобличаване.

— Ти какво мислиш, Кони? — попита я Франк.

Клер наблюдаваше пречупването на слънчевите лъчи в чашата на масата. Дискът от светлина на тавана се превърна в елипса, в овал, после пак се разшири и стана диск. Тя гледаше надолу. Въпреки че Кони продължаваше да говори, очите на полицая бяха вперени в Клер. Тя го изгледа, докато той махна погледа си от нея.

— Както ти е известно, аз имах съмнения относно начина, по който действаме. Сега, щом сме тук, ние трябва да решим, как да използваме тази интензивно развиваща се връзка, която става все по-ефективна.

— Ти какво предлагаш?

— Мисля, че ние трябва да променим сценария. Кристиан е човек, който иска абсолютна преданост и абсолютно подчинение. Ако той е убиец, то е, защото се чувства излъган от жена. Предлагам да му дадем възможност да повярва, че Клер го приема по същия начин, по който той приема нея и тогава тя ще му изневери.

Стана абсолютно тихо.

— Имаш предвид с някой друг? — скептично попита Клер. — Искаш да накараш Кристиан да мисли, че му изневерявам?

— Защо не? Ако той се хвана на въдицата, както изглежда, ще иска да отмъсти. За обикновения мъж това може да приеме формата на шамар или на порой мръсни думи. Ако той е убиец, той ще иска да те убие.

— Това е много рискована стратегия — каза Франк.

Кони сви рамене.

— Ти си покерджия, Франк. Според теб висок ли е залогът?

— Разбира се, че не.

— Както и за него. Ние ще продължим да вдигаме дотогава, докато някой не падне, нали така?

— Още не — промърмори Клер.

— Какво беше това? — попита Кони.

— Още не. Не го правете засега. Прекалено рано е. Той още не е… той не се е влюбил истински в мен. Не толкова, колкото ще бъде.

— Клер е права — съгласи се Франк и се изправи. — Трябва да му дадем малко повече време, нека хубаво да се закачи на въдицата. И ако междувременно той отпадне или потвърдим подозренията към него, ще избегнем възможността от опасна конфронтация за Клер. Нека да направим така, както тя предлага, Кони, само още няколко дена.

Тази вечер тя се обади на познатия си барман Брайън и му каза, че ще отсъства за кратко. Незначителна работа. Малка пиеса, в която трябва да замести някого, който се е разболял.

Двадесет и осем

Харолд Дж. Хопкинс, собственик и директор на погребалното бюро „Кросуейз Парлор“, погледна младия мъж, стоящ пред него и го попита:

— Къде още сте работили, Глен?

Глен Фърниш отговори възпитано:

— Сър, както видяхте от резюмето ми, откакто получих квалификацията на лицензиран погребален агент, аз работих в Хюстън, Сан Антонио и Ню Йорк. Работих също така в няколко учреждения в Европа. Не ги отбелязах в резюмето си, защото сметнах, че това беше експеримент, който не се отнася към работата ми.

— Разбрах, че там не работят така, както тук.

— В повечето протестантски страни е така, сър. Те нямат традиции в балсамирането, да не говорим за козметологията. Както ще видите от резюмето ми, козметология е главната сфера на моите професионални интереси.

— Така е — каза Харолд. Харесваше му този млад човек. Харесваше му сериозния начин, по който той говореше с ниския си глас. Харесваше му как той носеше погребалния си костюм на това интервю. Харесваше му как го нарича „сър“. Според Харолд, млад човек, който показва дължимия респект към работодателя си, ще прояви същия респект и към покойниците.

Той се замисли за сина си, малко по-голям от младия човек пред него. Проявата на уважение не беше силната страна на Мервин. Всъщност това, че той не пожела да продължи семейния бизнес, щеше вероятно да му спести много неприятности в бъдеще.

— Сър?

Той пак се обърна към младия мъж.

— Сър, аз бих искал да поработя пробно за известно време, ако това ще ви помогне да направите избор между мен и други кандидати.

— О, добре. Впрочем други кандидати няма. Поместих предложението за работа миналия петък и вие сте първият, който отговори. Е, който изпревари, той ще натовари… Кога можете да започнете?

Лека усмивка се плъзна по устните на младия човек.

— Трябват ми само два дни да си намеря жилище. Благодаря ви, мистър Хопкинс. Вие няма да съжалявате за решението си. Мисля, че ще ви бъда полезен и че ще науча много неща, наблюдавайки работата на такъв квалифициран специалист, какъвто сте вие.

Леко смутен, Харолд Хопкинс отпъди с ръка комплимента.

— Глупости. Вие сте този, който ще учи стария практик, като мен, на новите постижения. И няма нужда да ми казвате „сър“. Харолд е достатъчно.

Два дни след интервюто, Глен Фърниш беше записан на работа в погребалното бюро „Кросуейз Парлор“. Харолд му показа оборудването и го представи на жена си Елен и на дъщеря си Алис, която също работеше в бизнеса, както и на Джоуел, своя бизнеспартньор. Глен направи добро впечатление на всички. В стаята за балсамиране двамата с Харолд останаха по-дълго.

— Подвижно легло, аспираторна помпа, машина за балсамиране — обясняваше му Харолд, показвайки различните апарати. — Вентилацията е на масата. Катафалките могат да спират направо до тази врата.

Глен го поздрави за ефективните уреди, на което Харолд отговори е протестиращ жест.

— Възможно е всичко тук да изглежда като на хокейна площадка, Глен, но ние работим упорито. Хората предпочитат да го правим по този начин. Над дузина клиенти минават през нас за седмица.

Глен кимаше, наистина впечатлен.

— Какъв разтвор за балсамиране ползвате?

— Формалин. Обикновено с ниска концентрация за премахване на миризмата. Защо?

— Много специалисти преминават на сорбент. Ползвахме го в Хюстън. По-малко токсичен е от формалина.

— Сорбент. Мисля, че съм чел нещо за него.

— Ако искате, аз ще проуча въпроса — предложи Глен.

— Това е добра идея. Защо не го направите?

— Нямах това предвид. Има нещо погрешно в използването на формалдехидната основа на разтвора, разбирате ли? Най-малкото, което ви трябва, е някакъв новодошъл младок да ви съветва да промените всичко.

— Не, Глен, не се извинявай. — Харолд Хопкинс меко го погледна. — Тук ще има голям персонал, с който ще работя. Огледай всичко, което се нуждае от модернизация; искам да знам, какво мислиш по въпроса.

На следващия ден по обяд Харолд и неговият нов асистент отидоха до местен старчески дом, за да вземат тялото на един от неговите обитатели. Повикванията в старческия дом бяха едни от най-тежките задължения, които трябваше да изпълняват агентите на погребалното бюро, и Харолд нямаше намерение да придиря на протежето си, гледайки го как се справя с тази задача.

Той със задоволството забеляза, че Глен не приказваше по пътя към дома. Харолд знаеше, че много погребални агенти обичат да се смеят и да се шегуват, когато пътуват до адреса и после изведнъж стават много сериозни, щом пристигнат на място. Той чуваше да се говори, че погребалните агенти, заобиколени от покойници, трябва да се отпускат от време на време, за да издържат на напрежението. Харолд не беше съгласен с това и беше доволен, че Глен Фърниш нямаше намерение да се държи по този начин. По същата причина той се ядосваше и на Мервин, когато ползваше катафалката, за да ходи в „Макдоналдс“. Нямаше значение, че колата беше празна. Какво значение имаше, че хората очакват услуги с по-висок стандарт от тези, с които ще ги погребат, когато починат.

Той хареса също така, че Глен не обърна веднага катафалката пред портата на старческия дом, когато пристигнаха. Както Харолд казваше на Мервин, погребалните агенти не се срамуват да изнасят покойници. Карай по главния път, а ние ще се погрижим, когато дойде време да погребваме клиенти.

Директор на старческия дом беше опитната госпожа Марго Уингейт, която ги очакваше до входната врата. Харолд вече много пъти й бе правил услуги. Той обясняваше нещата на Глен, когато двамата вървяха след госпожата към стаята на починалата. Ето каква беше една от причините, поради която идването в старческия дом беше толкова тежко. Трябваше да се срещнеш с много хора, които знаеха защо си там; тези, които още имаха жизнени сили и се питаха дали следващият път няма да дойдеш за тях. Харолд винаги намираше време да поприказва с възрастните хора, които искаха да дойдат и да поговорят с него по пътя към стаята на покойника. Понякога те просто искаха да се пошегуват, че още не е техен ред, а понякога оставаха сериозни и искаха да поговорят за починалия, особено ако бяха негови приятели. Налагаше се да балансираш между най-бързото пристигане до стаята на покойника без много шум и да останеш вежлив.

Още веднъж той забеляза със задоволство, че Глен Фърниш беше добре възпитан и говореше с обитателите на дома по същия културен, но сериозен начин, както го правеше и Харолд.

Тялото на старата госпожа още беше в леглото, където беше издъхнала.

— Махнах й катетъра — каза Марго. — Готова е.

Харолд прецени разстоянието между леглото и вратата.

— Мисля, че стаята е достатъчно широка за нашата количка.

Докато Глен отиде до катафалката за количката, Марго попита Харолд:

— Този е новият, нали?

— Днес му е първият ден. Обаче той има голям опит и, струва ми се, правилно мислене.

— Как го намерихте?

— По Интернет. Там има бюлетин за трудовата заетост с обявени вакантни места. Реших да опитам.

— Той ще се справи — каза Марго. — А и старите изглежда го харесват.

— Да — усмихна й се Харолд. — Толкова много хора не се реализират. Да бъдеш погребален агент е също работа за хора.

Глен се върна с количката и те заедно вдигнаха тялото на покойницата, за да го сложат в калъф с цип. Глен започна да го закопчава отгоре, но Харолд го спря.

— Сега искам да ти дам един съвет, Глен. Обикновено ние пренасяме тялото в калъф, закопчан отгоре, обаче в старческия дом правим това малко по-различно. Знаеш ли, някои от тези възрастни хора са прекалено слаби да дойдат на погребението, затова им даваме възможност да дойдат и да се сбогуват, докато се придвижваме до катафалката.

Глен кимна с разбиране.

— Това е прекрасна идея, мистър Хопкинс, и аз съм доволен, че я споделихте с мен.

— Харолд, ако обичаш! — поправи го Харолд и нагласи калъфа така, че лицето на покойницата да се вижда добре.

Двадесет и девет

Тя планираше да се срещне с Хенри на обяд в бара. Но като си спомни за проблема му при посещенията в бара, отложи закуската за следобед.

Изглеждаше по-стар, откакто го видя за последен път. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, а торбичките под очите му се бяха подули. Тя усети, че миришеше на алкохол даже по това време на деня.

— Помислих, че си ме забравила — каза той, когато тя седна до него в сепарето.

— Знам, че закъснях. Извинявай.

— Нямах това предвид, Клер.

Тя погледна красивото му някога лице, забеляза болката в очите му и си помисли: „Не и ти. Не ме натоварвай и ти с твоята болка.“

Но каза меко:

— Бях много заета.

— Някой приятел?

Тя сви рамене.

— Надявам се, той знае, че е късметлия.

— Трябва ми твоята помощ, Хенри.

— За какво става въпрос?

— Помниш ли клиентката ни Стела Воглер?

— Разбира се. Първо, защото беше хубава, второ, защото беше убита и трето, защото, по дяволите, беше последната клиентка, която имах.

— Кристиан Воглер е главният заподозрян от полицията. Аз им помагам да открият дали наистина той го е направил.

Хенри учудено я изгледа.

— И как?

— Както го правех преди. Като примамка.

Той подсвирна.

— Работата е там, че не съм сигурна дали той го е направил.

— Полицаите също ли не са сигурни?

Тя поклати глава.

— Тази операция… има нещо странно във всичко това. Там е пълно с тези ненормални психолози от ФБР в сградата в Куинс. Има и един полицай, който… е, добре, аз мисля, че той ме ревнува от Кристиан. Струва ми се, че той е заинтересуван Кристиан да бъде признат за виновен, за да го махне от мен.

Хенри кимна.

— Какво мога да направя аз?

— Имам нужда от добър детектив.

— И ти помисли, че аз мога да ти предложа някого?

Тя се усмихна.

— Помислих, че ако не си толкова зает, можеш сам да ми помогнеш.

— Не съм добър детектив — категорично каза той и тя знаеше, че за него това е по-добре, отколкото да лъже.

— Може и да не си, но ти не вземаш много. И макар че звучи малко налудничаво, но аз зная, че ти си това, което казваш, а не артист.

— Какво искаш да кажеш с това „не артист“? Има осемдесет и седем театрални програми с моето име!

— Имах предвид, че сега не си артист. Всички други, с които говорих, по някакъв начин имат отношение към „Прожектора“.

Той се замисли за малко.

— Окей. Какво трябва да разследвам? Обаче още отсега трябва да те предупредя, че ако става въпрос за изгубен домашен любимец, това си е твой проблем.

— Преди време Кристиан е имал приятелка. Не знам името й, но мисля, че няма да е трудно да я открием; те са били сгодени за известно време. Тя го обвинила, че я дрогирал и използвал в нещо като ритуал на пасивен секс. Ако тя лъже… След това случаят със Стела. Искам да разбера, защо са възникнали проблеми в брака им.

— С други думи — истинска детективска работа.

— Истинска детективска работа. Ще се заемеш ли с това?

— За дама като теб… ще се опека гол върху изригващия вулкан. — Той й намигна. — Виждаш ли? Още помня всичките думи.

Клер започна разследването сама.

В общинската библиотека за начало, тя се зарови в сборниците със закони и в учебниците за първокурсници, а после — в препратките, които пропусна, в регистрите с частни случаи, в книгите с прецеденти и международни закони.

Чак към края на деня тя намери това, което й трябваше.

Тази вечер те се срещнаха с Кристиан на бара в „Мерсер“. Къщата му беше зад ъгъла.

— Искаш ли да се върнем? — попита той към края на вечерта.

Тя знаеше, че не трябва да го прави — беше предупредена, че микрофонът на врата й има ограничен обхват — знаеше, че трябва пак да го замъкне в своя апартамент, с неговите весели, безлични шведски мебели, с чекмеджетата, пълни с бельо, което не беше купила тя, с шкафове, пълни с наблюдатели, полицаи и лъжи.

— Малко е рано за това — почна да увърта тя. — В тази къща ли живяхте заедно с жена ти?

— Разбира се. Да ходим у вас — съгласи се той.

Когато бяха в апартамента, той й показа една игра.

Тя трябваше да лежи съвсем неподвижно, докато той пишеше буквите от азбуката по клитора й с език, и да назовава на глас всяка буква, след той като я „напишеше“.

Отначало изглеждаше лесно, даже несексуално, просто като шарада или игра за отгатване. Но постепенно концентрацията на тези кратки усещания започваше да ги прави нетърпими. И тогава самото очакване се превръщаше в нещо изискано, всяко кратко движение се „гравираше“ върху нервните й окончания точно преди да се случи. Тя трябваше да стиска краката си, за да възпре своите движения към него, като в същото време искаше още.

Когато стигна до Z, тя цялата трепереше, очаквайки той да я докосне с езика си и да я повлече в забвението.

— Почакай — каза Кристиан с въздишка и започна да „пише“ още нещо. Сега буквите не следваха поред. Тя разбираше, че той пише буква по буква цели думи.

— Разбра ли какво беше това? — попита той, много по-късно, когато лежаха на пода.

Тя поклати глава.

— Не можах да се концентрирам.

И излъга, защото беше абсолютно сигурна, че това, което той написа със своя език по тялото й беше: „Искам те завинаги“.

Той остана цялата нощ, затова беше късно сутринта, когато Кони и Франк дойдоха да говорят с нея.

— О, това сте вие — каза тя, като отвори вратата и се върна в трапезарията, оставяйки ги да я последват.

— Май не изглеждаш много доволна, че ни виждаш — каза Кони. Тя порови в джоба си за цигарите и мушна една в устата си.

Клер посегна към нея и я издърпа, хвърляйки я на масата.

— Между впрочем по-добре да не пушиш в този апартамент. И не съм доволна, че ви виждам. Не съм се наспала.

— Нито пък ние — каза многозначително Кони.

— Идвате да проверите чаршафите, така ли? — промърмори Клер.

— Виж, Клер, миналата нощ беше добре…

— За мен също, скъпа — прекъсна я Клер.

— … в много отношения. Но ако бъдем честни, ние не дочакахме момента, на който се надявахме.

— Имаше прекрасни моменти за мен — Клер започна да изброява, разтягайки думите. — И лежах, и пълзях, и коленичех за тази цел.

Кони не й обърна внимание.

— Той не се разкри повече отпреди. Трябва да отбележа, че ти започна по-малко да говориш с него и ние получаваме по-малко информация отпреди.

— И какъв е проблемът?

— Ти как мислиш, Клер?

Тя сви рамене и нахално я изгледа.

— Ще го кажа направо — каза рязко Кони. — Той трудно ще признае нещо с твоята катеричка в устата му.

— Долавям ли нотка на ревност? — промърмори Клер. — Възможно ли е психологът да се нуждае от малко терапия за себе си?

Кони направи злобен жест.

— Клер, аз разбирам вътрешните ти терзания. От една страна се чувстваш използвана и омърсена от тази операция; а от друга този мъж изглежда ти предлага обич и самоуважение. Но ако операцията се провали, то ти оставаш само с чувствата си и ще трябва да се захванеш за работа.

— А има ли?

— Да има какво?

— Има ли някаква полза от операцията?

Франк хвърли към Кони тревожен поглед.

Клер продължи:

— Ходих вчера в юридическата библиотека и намерих интересни неща. Чували ли сте за постановлението на Върховния съд от 1984 година? Не сте ли? Нека да ви запозная със същността му. Всякакви записи, направени без знанието на заподозрения и без неговото съгласие, не могат да се смятат за доказателство.

— Така е — съгласи се Франк.

— Тогава защо е всичко това — изсъска тя към него. Тя махаше към стените, към микрофоните, камерите, невидимите жици, които я обграждаха като ажурна клетка. — Защо го правя?

— Почакай. Да, права си. Ако по време на записа Кристиан се разкрие, то не трябва това непременно да се признае за доказателство в съда. Но може да бъде използвано по време на разпита. И може да бъде решаващо при отстояване в департамента на тезата, че той е потенциалният извършител.

— А моята роля свършва на пода в тази стая.

— Клер — каза Франк. — Това, което ти вършиш, е безценно. Той е готов да се пречупи, знам това. Всичко, от което се нуждаем, е да го направиш малко по-твърдо.

— Трябва да се изкъпя — каза тя рязко и се изправи.

— Нали вече се къпа — каза той, без да се замисли.

Тя му хвърли гневен поглед и затръшна вратата на банята.

След обяд тя дръпна всичките пердета и седна в тъмното да гледа телевизия, като усили звука до край.

— Какво прави тя? — попита Уийкс, когато дойде да смени Франк в края на деня.

— Нищо особено. Гледа записи на стари филми, като надува звука до дупка. Вика. Ходи натам-насам.

— Добре — каза Уийкс, натискайки клавишите, — това е темпераментът на звездите. Точно за тебе.

Тя влезе в Некрополис. Единствено екранът на монитора светеше в стаята й.

Настъпи дълго мълчание. Тя чуваше бръмченето на телефонните жици, ниското бучене на смущенията, свиренето и пиукането на модемите и тяхното мълчание, отскачащо от сателитите, щракането на безкрайните телефонни кабели, чиито линии чертаеха пътища високо във въздуха.

Тя помисли за мъжете, които се увличаха по нея, за колко мъже тя „играеше“, ставайки химера и плод на тяхното въображение.

Пак дълга пауза. Или просто неопределено изоставане във времето?

Тя изчака.

Тридесет

Тя пристигна в кафето петнадесет минути по-рано и се настани на един компютър в ъгъла.

Две японки до нея бяха потънали в най-увлекателния кибер-чат. Една бизнес дама енергично пишеше доклад, удряйки по клавишите с два пръста. Тийнейджър играеше на компютърна игра.

Няколко туристи си бъбреха; едно възрастно момче с коса на конска опашка изглеждаше сякаш пише с шифър; една жена в кожено яке с камара книги до нея; няколко студенти, които работеха и едно момче с вид на измамник с дълъг шлифер, въртящо в ръцете си празна чашка за кафе.

Тя влезе в чата и попита:

Тя вдигна погледа си. Бизнесдамата печално се усмихваше.

— Ти някога наранявала ли си някого?

Виктор, чието истинско име беше Патриция, отвърна:

— Във фантазиите си мечтая за сексуално доминиране. Но също и за мирен свят, където да живея с Кейт Мос и да стана професионална китаристка. Аз съм благодарна за ангажиментите си към обществото, Клер. Искам да живея между хората, а това значи, че като всеки друг, трябва да регулирам своите потребности. — Тя сви рамене. — Вярно е, че добри и покорни „роби“ е трудно да се намерят, особено ако си дебела стара лесбийка. Но и моите „нормални“ приятели изглежда също не ги намират лесно.

Клер кимна с глава.

— Кажи ми, за какво става дума? — попита Патриция.

Клер скри някои подробности, но дори и без тях историята беше твърде странна.

— Какво смяташ да правиш? — пак попита Патриция, когато тя свърши.

Клер въздъхна.

— Не знам. Просто искам да бъда сигурна по един или друг начин.

— Тогава защо не се движиш по плана? Работи с полицията, докато те арестуват или елиминират Кристиан?

— Когато започнах това — каза Клер, — то ми изглеждаше… налудничаво, но възможно. Сега не съм толкова сигурна. — Тя помисли за момент. — Знаеш ли, преди да се занимавам с тези глупости за Хенри, аз никога не съм разбирала колко силен контрол оказват жените върху мъжете, колко е лесно да се включиш в техните фантазии. Убедена съм: Кристиан се преструваше, че е участвал във всички тези чудновати неща, само за да запази връзката ни.

— Питай някого, като мен, който е вътре в тези чудновати неща, за да ти каже, че той е твърде щастливо момче.

— Съжалявам. Не го направих…

Тя не обърна внимание на извинението на Клер.

— Не се безпокой, аз знам какво имаш предвид. Как мога все пак да ти помогна?

— Според полицията, Кристиан е посещавал Некрополис. Чудя се има ли някакъв начин да се провери това?

— Малко е вероятно той да използва своето истинско име. Дори и да попадна на него, как мога да разбера, че е той?

— Е, добре — вие и двамата се интересувате от Бодлер, ако това може да помогне.

— Хм — помисли Патриция. — Имаше някой. Неотдавна. Миналата есен? Казваше се Бланш.

— Тя ли?

— Да. Което, естествено, не означава, че беше жена. Различията между половете не са много устойчиви в Некрополис, когато се събират в него. Мъжете стават жени, жените се преструват на мъже. После това престава да има значение. Започваш да възприемаш хората само в техните лични отношения.

— Значи наистина не можа да разбереш дали Бланш беше мъж или жена?

— Не, разбрах само това, че определено беше заинтересована в своята пасивна и покорна роля. Спомена нещо за съпруг, но това явно беше само димна завеса.

— Не — каза бавно Клер, — не вярвам да е така. Ти не говориш за Кристиан, нали? За какъвто и да се представя той, аз не вярвам някога да е претендирал за пасивната роля. Това е била Стела, използваща компютъра на Кристиан. Издава я името: Бланш. Биографите на Бодлер са нарекли една от жените, в които той е бил влюбен и която е обожавал — неговата Venus Blanche. Аз смятам, че Стела е жадувала да бъде обожавана. Некрополис й е предлагал това, дори ако е било само фантазия.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — каза Патриция. — Когато попаднеш в Некрополис, ти вероятно няма да разбереш, че това, което виждаш не е всичко. Има една част от Некрополис, която дори членовете не могат да намерят, независимо, че знаят за нея. Нещо като вътрешна скиния.

— Ти какво мислиш?

— На една от страниците в чата има място, на което няма нито текст, нито картина. Но ако знаеш къде да поставиш мишката и да щракнеш, то ще те отведе до „музата“8.

Клер се намръщи.

— Музата ли? Какво значи това?

— „Многопотребителска виртуална среда“. Съкращение за измислена дума, от онези, които съществуват само в мрежата. Например, ако ти подадеш команда да влезеш в стаята, компютърът ще ти каже как изглежда стаята, какви предмети има в нея и кой е там. Така че освен да разговаряш с хората, ти можеш също така да се въртиш наоколо и дори да си създаваш свои стаи и предмети. „Музата“ в Некрополис се нарича „Тартар“.

— Мога ли да знам какво значи това?

— В класическата митология Тартарът е бил царството на мъртвите.

— Разбрах — каза Клер, — подземният свят. Нивото под нас.

— Позна. Както и да е, причината за дългото обяснение е, че Тартарът е мястото, където се случват сериозните неща.

Клер изгледа Патриция.

— Какво имаш предвид под „сериозни неща“?

— Търговия.

— С какво?

— Главно с фотографии.

— Ти говориш за незаконни снимки, така ли?

— Опитай се да не ни съдиш строго, Клер. За някои от нас Некрополис е всичко, което имаме.

Тя докосна ръката на Патриция.

— Извини ме. Продължавай.

— В Тартара всеки има кодово име, различно дори от псевдонимите, които се ползват в главната територия на Некрополис. Това е нещо като специална защита. Както и да е, тук има един особняк, който винаги има някакви странни снимки за продан. Аз не съм от тази група, повярвай ми. Но има хора, които са.

— Как се казва този човек?

— Той се нарича Харон. Мисля, че това също е от гръцката митология. Харон е бил лодкарят, който прекарвал мъртвите през реката, която ги отделяла от подземното царство. Ти трябва да му платиш; затова някога са слагали монети върху очите на мъртъвците.

— И ти наистина ли не знаеш кой е той?

Патриция поклати глава.

— Но докато аз си чатех с Бланш, Харон също е бил тук.

— Той може да се е сближил по-късно със Стела.

— Възможно е.

— И ако те са сключили договор — при положение, че този Харон е убиецът, — това вероятно е бил начина, по който той я е набелязал за следващата си жертва.

— Добре, това е възможно, нали? Очевидно е, че ти, естествено, не си оставила името и адреса си в мрежата. Но също е изненадващо лесно да се открият тези детайли. Съществуват сайтове с публичните регистри за гласуване. Освен това може да се намери някъде и сайт с фотографията ти. Това се случва. Аз намерих онзи ден един мой стар университетски годишник в мрежата.

Клер кимна замислено.

— Ще кажеш ли на полицията?

— Да, естествено. Но не смятам, че това ще промени нещо. Няма доказателство, нали така? — тя въздъхна. — Това не е, защото съм неблагодарна, Патриция, но се нуждая от нещо повече, от нещо много повече. Искам да ги накарам да стоят далече от Кристиан.

По-късно, когато излизаше от клуба, тя леко докосна опърпания човек с дъждобрана, покрай когото минаваше, и му прошепна:

— Ще бъде по-убедително, ако си включиш компютъра, детективе.

В контраст с лъскавия, ярък функционализъм на киберкафето, тя се срещна с Хенри в един бар в Апър Ийст Сайд, свърталище на сериозни пиячи, където барманът оставя пяната на бирата Гинес да спадне достатъчно дълго време, както и трябва да бъде, преди да напълни чашата догоре и да изрисува с последните няколко капки детелина9 върху пяната.

Хенри обаче пиеше сода с лимон.

— На дъното на всичко това е, че тази жена — каза й той — името й е Джейн Бърнс — е искала да се омъжи за Кристиан доста нахално. Според мен нейният биологичен часовник е звъннал и той изглежда е бил добър вариант за баща на децата й. Тогава, месец преди сватбата, Кристиан решава, че този брак няма да го бъде. Затова не е чудно, че тя е откачила. Аз разговарях с портиера в блока, където той е живял преди. Наложило се е да я задържат, за да не се върти около фоайето, оскърбявайки го и клеветейки го пред съседите му. Ако ме питаш, тя ще дочака шанса си, когато и да е било.

— Дали полицията знае това?

— Да, аз съм твърд привърженик на нюйоркския прекрасен, но ограничаващ ред. Те трябва да го знаят. — Той я изгледа проницателно. — Освен ако не искат да го знаят.

Тя седна, потънала в мисли, а питието й остана недокоснато.

Тридесет и едно

Както беше предсказал Харолд, Глен Фърниш беше голям успех. Ако той бе впечатляващ в старческия дом, в стаята за подготовката на мъртвите, беше направо забележителен. Той се отнасяше към телата с достойнство и уважение, което много допадаше на Харолд. Освен това беше бърз и способен техничар.

Тялото най-напред се събличаше, напръскваше се с препарат против разлагане и се изтриваше с дезинфекцирана кърпа. Тогава, преди да бъде аутопсирано, и преди да бъдат извадени вътрешностите му, кухините се прочистваха от онова, което Харолд определяше като „отвратително“. След това троакарът — дълга игла за балсамиране — се вкарваше в артерията и се свързваше към аспираторна тръба, която пък с друга игла и с остатъка от тръбата се вкарваше във вената. Кръвта се изпомпваше от кръвоносната система обикновено под налягане, тъй като се съсирва след смъртта. Едва след като аспирацията и прочистването завършеха, започваше балсамирането. Във вените на мястото на изсмуканата течност се впръскваше антибактериален разтвор, а накрая в по-слаба концентрация — и под кожата.

Целта на балсамирането, естествено, не е да съхрани тялото завинаги, а да гарантира, че то ще остане в приемливо състояние, за да го видят родствениците на мъртвия. Балсамирането, както обичаше да казва Харолд, е само първата стъпка от по-всеобхватната наука на козметологията, и в това Глен Фърниш безспорно беше неотразим. Той беше изпълнен с блестящи идеи, като например добавянето на „Доуни“, фабричен омекотител за впръскването на разтвора.

— Фабричен омекотител ли? — попита учудено Харолд. — Искаш да кажеш да запазим погребалните дрехи да изглеждат добре.

Глен Фърниш не се изсмя на неговото незнание.

— Не, Харолд. Модерният фабричен омекотител съдържа влажност, базирана на глицерина, който ще запази кожата от изсушаване.

Харолд забеляза тези козметични способности при тяхното първо съвместно балсамиране, когато двамата подготвяха тялото на старицата от дома. Харолд зашиваше устните на старата жена и споделяше мислите си с Глен.

— Би трябвало да знаеш, че устните са най-важната част от целия процес. След като се затворят очите, устните са тези, по чието изражение хората си правят извода дали някой е умрял в мир или не. Сега ние с тебе знаем, че нормалният израз на трупа е всъщност съвсем различен, защото кожата се изсушава и устните оголват зъбите. Но повечето роднини не го знаят и това, което те искат да видят върху лицата на своите близки, е дори един бегъл намек за усмивка. Не едро: евтино ухилване, сякаш някой се пръска от смях, а някакво умиротворено, доволно изражение. Така че, когато зашивам устните, аз се стремя да ги направя по-стегнати в краищата.

— С лепило е по-добре — каза Глен.

— Моля?

— Много от собствениците на погребални бюра сега използват лепило за закрепване на устните. По този начин можете да бъдете сигурен, че няма да се види някой конец. А що се отнася до усмивката, тя ще изглежда много по-добре, ако напълните отдолу горната устна с малко маджун. Може ли?

Той показа на Харолд как да използва пулверизатора за маджун, за да повдигне ъглите на устните, и последният се закле, че така мъртвецът изглеждаше много по-естествено, отколкото, когато беше зашиван с игла.

Харолд никога не се беше чувствал силен в козметологията, оставяйки я на съпругата си, а напоследък и на Алисия. Скоро това беше поверено изцяло на Глен. Той намазваше с крем за скиори устните на труповете, за да ги запази меки, и пълнеше гръдните им кошове със слама от постелки за котки на мястото на извадените бели дробове. Вкарваше и памучни подплънки, накиснати в инсектициди, дълбоко в ноздрите им, за да изглеждат така, сякаш току-що са вдъхнали последното си приятно дихание. Пълнеше хлътналите участъци на кожата им с маджун и замазваше белезите с невидима за окото паста. Той пръскаше трупа с оцветяващ аерозол, за да му придаде здрав вид. Едва тогава започваше да работи с кутията за грим, налагайки слоеве фон дьо тен върху восъчнобледата кожа, червило върху безкръвните устни, оцветявайки с лак изсъхналите нокти на пръстите. На този етап, ако мъртвият беше жена, Глен често се съветваше с Алисия, дъщерята на Харолд, и двамата с нея се опитваха да направят около три или четири варианта, споделяйки идеите си тихо, като коригираха грешките си с почистващ крем, докато се спрат на най-подходящия.

Ако Глен допуснеше грешка, Харолд решаваше, че това е така, защото той си имаше любимци сред покойниците. Към втората седмица, Харолд забеляза, че той мрази прекалено пълните трупове, особено пълните мъже. Влизайки веднъж в предоперационната, когато Глен работеше над един такъв труп, Харолд видя, че той е вкарал аспираторната игла в сънната артерия, точно под ухото, с троакара, излизащ от югуларната вена. Това щеше да доведе до гримаса, тъй като основно правило беше да не се правят някои интервенции на лицето, когато това не е необходимо. Харолд не коментира този ефект.

— Никъде другаде не мога да хвана артерия — каза Глен.

Той беше потен, независимо, че имаше климатична инсталация. — Трябваше да го обърна няколко пъти. Не му беше останала дори една хубава артерия. Не се учудвам, че дебелото копеле ги е втвърдило. — Той плесна ядосано набръчканата плът на трупа.

Харолд се опули, защото не можеше да повярва, че един кротък млад мъж можеше да използва такъв език.

— Глен — каза му той накрая, — ти наистина се справяш добре тука и не бива да мислиш, че не сме доволни от работата ти, но аз лично смятам предоперационната за свято място, дори осветено, където към мъртъвците се отнасят с нужното уважение, каквото можем да поднесем на Бог в Неговата църква. Поради това аз не се чувствам комфортно тук, когато някой ругае или псува.

Младият човек веднага се извини.

— Добре — каза Харолд, — забрави. Ние всички се стресираме понякога.

Нищо подобно не се случи повече, въпреки че Харолд забеляза как Глен се опитваше да избягва пълните мъртъвци след този случай.

Ако Глен не обичаше дебелите покойници, напротив, щом се налагаше да обработва телата на млади жени, които минаваха през ръцете им, той ставаше съвсем друг. Имаше един случай наскоро с двадесетгодишна жертва от автомобилна катастрофа. Нейното лице беше на каша, и тя се нуждаеше от много работа, за да бъде в приемливо състояние при поставянето й в ковчега. Всъщност Харолд вече бе провел успокоителен разговор с опечалените й родители, като им внуши, че може би ще е необходим затворен ковчег. Но когато той спомена на Глен за това, младият мъж му каза:

— Нека да видя какво мога да направя, Харолд.

След балсамирането Глен извади своя пистолет за маджун, тубичката си с лепило и прозрачната паста против белези. Той още работеше, когато Харолд се прибра вкъщи.

Харолд погледна в предоперационната и видя младия мъж да наглася косата на момичето.

Глен го чу пред вратата и го погледна.

— Има бензин по главата й — каза той, почти нежно.

Къщата на Харолд бе точно зад погребалния салон за приемане на покойници, така че не се чувстваше неловко да остави Глен сам да работи. Но беше около единадесет часа, когато той чу, че колата му тръгва.

На следващото утро, Харолд стана пръв и отиде да види какво е направил Глен. Той трябваше да признае, че младежът имаше забележителна дарба за своята работа. Лицето на момичето беше възстановено с прозрачна паста и с фон дьо тен, така че ако човек нямаше предварителна информация, би помислил, че тя е само леко ударена. Харолд беше прекарал целия си живот покрай трупове и отдавна ничие тяло не го беше въодушевявало, но момичето изглеждаше толкова благо и спокойно, че той се прекръсти и прошепна кратка молитва. Докато се молеше, той дочу слаб звук, като стенание, излизащо от гърлото на момичето.

Харолд Дж. Хопкинс подскочи.

Тогава се усмихна. Отдавна никой труп не го беше завладявал така. И причина за това беше, че творението на Глен беше закърпено толкова правдоподобно, че направо плашеше.

Отваряйки капака на автоклава, той избра прясно стерилизиран закривен метален форцепс. После се надвеси над момичето и внимателно го пъхна в гърлото му.

Както очакваше, форцепсът не срещна съпротива. Глен просто беше забравил да запуши с тапа дихателната тръба. Звукът от натрупвалия се газ, излизащ през гласовата кутия, наподобяваше стенание. Той се сгъстяваше, разширяваше се, изтласкваше тапата и я улесняваше по пътя й надолу в гърлото на трупа, трамбовайки я с края на форцепса, докато я натъпче здраво.

Грешка, която често се правеше. Впрочем не беше излишно да знае, че Глен не бе перфектен. Понякога той караше Харолд да се чувства не точно глупав, но малко по-бавен.

Все пак… лесно е да направиш такава грешка, но е също толкова лесно да я откриеш. Всеки път, когато Глен се е навеждал над гърдите й, тя е стенела, сякаш въздухът е излизал от акордеон. Как не е забелязал това?

Но когато той е свършил работата си е било много късно и вероятно е бил смъртно уморен. Сигурно е оставил това за накрая, но после е забравил за него.

Харолд реши да подмине този инцидент.

Тридесет и две

— Аз не вярвам той да го е направил — каза тя.

Франк въздъхна.

— Казах ти, Клер. За съжаление твоите мнения не са доказателства.

— Сведенията за заниманията в Некрополис…

— Са слухове, а не свидетелски показания. Ти го знаеш.

Те бяха в апартамента й, подготвяйки я за поредната й среща с Кристиан. Той я беше поканил на ресторант, така че тя се бе запасила със способи за наблюдение в допълнение на огърлицата си: един невидим микрофон беше забит в подгъва на полата й, а миниатюрна видеокамера — в чантата й.

Франк, коленичил пред нея с карфици в уста, закрепваше микрофона на мястото му. За миг това напомни на Клер за родител, който забожда с карфица ученическата дреха на детето си. Тя поклати глава и изтри смътния спомен.

— Аз искам да го разпитам за предишните му приятелки, които сте намерили — каза тя настойчиво. — Интересен ми е неговият поглед върху нещата.

— Идеята ти не е добра — предупреди я Франк. — Когато и да го арестуваме, ние не искаме той да разбере, че знаем. Между другото, как ще му обясниш, че ти знаеш за тях?

Кони, която ги наблюдаваше от другия край на стаята, каза:

— Всичко това отиде твърде далеч.

— Кое? — попита я Франк.

— Аз взех решение, Франк. Ние приключваме с всичко това още сега. Предупредих те, че трябваше да го направим още преди две седмици.

Франк извади една карфица от устата си.

— Това не е твоя операция, д-р Литмън. По-точно казано, ти нямаш право да я спреш.

— А какво право имаш ти да я продължиш?

Той не отговори.

— Погледнете се — каза унищожително Кони. — Каква партньори сте само. Единият рискува всичко, за да докаже, че Кристиан е убиецът, а другият рискува, за да докаже, че не е. Ако аз не мога да накарам детектив Дърбън да гледа по-разумно на нещата, то ти, Клер, със сигурност можеш да го направиш. Съблечи този екип и си тръгни.

Клер се поколеба, объркана.

— Тръгвай си — каза Кони. Тя отиде до вратата, отвори я и я изчака да излезе.

След миг Клер поклати глава. Психиатърът сви рамене и затръшна вратата след себе си.

Франк, все още се суетеше с карфиците си и каза, без да вдигне глава:

— Тя ще се върне. На нея също й е трудно.

Клер усети остра болка в бедрото си. Една от карфиците се бе забила в него. Малка капчица кръв, пълна и кръгла, набъбна върху кожата й.

— Оу! — каза Франк, размазвайки я с палеца си.

Клер дойде в ресторанта рано, така че полицаите успяха да нагласят подслушвателното устройство. Тя седна, мърморейки си като старица, сякаш произнасяше монолог, който бе научила много отдавна.

Сервитьорката, която й донесе менюто, се усмихна недоверчиво.

Кристиан дойде точно в седем, раменете му бяха просмукани от дъжда.

— Това е за теб — каза той, като седна и й подаде едно пакетче.

Това беше квадратна кутия, малко по-голяма от кутия за компактдиск и два пъти по-дълбока. Тя я отвори. Вътре имаше огърлица или по-точно плътно колие от фино сребро. В средата имаше някаква малка рисунка.

— Моят фамилен герб — каза той. — Виж. — Той й показа пръстена-печат, който носеше на малкия си пръст, гравиран със същата рисунка.

— О, Боже — възкликна тя, — не можеш да ми подаряваш това. То е наследствено бижу.

— Естествено. Затова искам да го притежаваш.

Тя извади финия полумесец от кутията.

— Прекрасно е.

— Нали нямаш нищо против да свалиш това, което носиш винаги? — попита той нетърпеливо.

— Това ли? — каза тя, ужасено докосвайки с пръсти фалшивото злато на Франк. — Не ме е грижа, дори и никога да не го видя повече!

Той се пресегна, откопча тежката верижка и пусна огърлицата на Франк в джоба си. После докосна нежно с пръсти оголения й врат, преди да постави колието около него. Той трябваше леко да го отвори, като стетоскоп, за да направи достатъчно голяма пролука. Тя почувства непознатия метал около врата си като яка и посегна да го докосне.

— Но това е много скъпо — запротестира тя. — Ти не можеш да го даваш просто така.

— Аз не го давам. Аз го подарявам на теб.

— Разбираш какво искам да кажа. Нека да го взема временно.

— Не — каза той твърдо. — Или го приемаш, или не.

Тя усети по гласа му, че ако приеме подаръка, ще приеме много повече от парчето метал.

— Следващата седмица заминавам за Европа — каза той.

— О — тя не очакваше това. — Колко дълго ще отсъстваш?

— Две седмици. Може и повече.

— На конференция ли?

— Няколко лекции. Няма значение.

— Може ли да дойда с теб?

Той й се усмихна.

— Не ставай смешна. Имиграционните няма да те пуснат обратно.

— О, вярно.

— Така че ще се видим като се върна.

— Кристиан?

— Моля?

— Когато ти преди пътуваше, докато беше женен за Стела, бил ли си й някога неверен?

— Никога — той нагласи колието й. — Казах ти вече. Аз никога не правя случайни връзки.

Тя каза набързо:

— Полицаите смятат, че ти и тя… че ти може би си я убил, нали? Затова те дадоха по новините, за да видят дали ще се издадеш.

Той махна на сервитьорката за менюто. Тя забеляза как очите му бързо се плъзнаха надолу по тялото на момичето. Това не беше прикрит поглед, а по-скоро открита преценка. Когато сервитьорката пак дойде, той повече не я погледна.

— Полицията ли? Естествено, че ме подозират. Статистически съпругът винаги е най-вероятният престъпник. А те бяха твърде глупави и твърде лишени от въображение, за да преследват някой друг.

— Ти обичаше ли я?

— Да, обичах я. Но сега съм щастлив, че е мъртва. Това не е хубаво да се признава, нали? — Той плъзна пръстите си между нейните. — Ако Стела беше все още жива, аз нямаше да съм тука с теб. Достатъчно въпроси засега. Нека да поръчаме нещо.

— Има и още нещо — каза тя. — Момиче на име Бърнс. Джейн Бърнс.

Той се намръщи.

— Тя каза, че сте били сгодени.

— О, разбира се. Джейн. Но това беше много отдавна и ние никога не сме били сгодени. — Той се разсмя, развеселен от някаква мисъл. — Тя беше лабилна. Откъде знаеш за нея.

— Приятелка е на моя позната — промърмори Клер.

Малко преди да напуснат ресторанта, тя се извини и отиде до тоалетната.

Когато се върна, той каза:

— Полата ти е цепната.

Тя погледна надолу към разпрания си подгъв.

— Закачих я за вратата. Ще тръгваме ли?

В наблюдателната камионетка Франк чу шум от течаща вода, кънтеж и банално бъбрене на две жени, оплакващи се от годините си.

— Тя ни остави в тоалетната — каза той уморено.

— А какво става с камерата? — попита Позитано. Техникът я фокусира. Появи се дамска обувка и шумът от течаща вода изпълни слушалките им.

— Изглед от кошче за боклуци — предположи техникът. Една ръка ги взе, раздруса ги и ги пусна в синтетична торба за отпадъци.

— Това вероятно е чистачът в тоалетната — допълни той услужливо.

— Какво ще правим сега? — попита Позитано.

— Нищо — отвърна Франк. — Ние знаем къде са отишли.

Независимо че не бяха далече от апартамента на Кристиан, те прогизнаха от проливния дъжд. Той отиде да потърси сухи дрехи и шампанско, докато тя се разхождаше из стаята, докосвайки внимателно вещите в нея. Апартаментът беше просторен и тъмен, пълен с марокански антики, стари книги с кожени подвързии, няколко произведения на модерното изкуство — повечето голи жени — и много лавици с френска и испанска литература. Той беше пропит със застоял мирис на кедрово дърво и кожа, примесен с аромат на подправки.

Нямаше фотографии на Стела. Тя предположи, че той беше почистил наоколо, премахвайки всички следи от нея, за да се подготви за настоящия момент.

На масата имаше снимка на Клер, която тя дори не предполагаше, че той е направил. Снимка, на която тя вървеше по улицата, а лицата около нея бяха размазани.

Тя се спря пред малка мраморна скулптура, висока около десет инча. Беше на гола жена от полиран камък, гладък като стъкло. Тази статуя раздвижи една асоциация в паметта й, която тя не можеше да възстанови напълно в съзнанието си.

— Ето — каза й той, като се върна. — Облечи това.

Той й подаде един пеньоар, дълга арабска джелаба.

— Това… на жена ти ли беше? — попита тя, докато се събличаше. Той я погледна равнодушно, когато тя свали бельото си и се опита да се загърне с дрехата от грубо платно.

— Не така — каза той, — а ето така. — Той й показа как да нагъне пеньоара, като тога. За момент той не отговори на въпроса й, а после каза: — Има ли значение?

— Не — отвърна тя. Клер усети силния полъх от още една миризма, просмукана в грубата тъкан, нещо по-леко, по-женско, отколкото неговия мирис.

— Добре — каза той, плъзна ръка под плата и я хвана за гърдите. — Наведи се.

Тя постави ръце на масата пред статуята. Клер усети как той повдига пеньоара й до кръста, запретвайки го внимателно, така че да остане в това положение. Един пръст, навлажнен с шампанско, се плъзна по цепката на задника й от основата на гръбнака до вагината й. Тя усети, че той се върти около набръчкания отвор на ануса й и неволно се възбуди. Кристиан се разсмя. Клер дочу дрънчене, когато той изхлузи колана си от гайките на панталона.

— Довери ми се — каза й той.

Тя чакаше неспокойна, но възбудена. Коланът я удари с лениво плющене по десния бут. Огън се пръсна по нервните й окончания, каскади от искри запращяха и заблещукаха в главата й. Болката дойде по-късно, едно ужилване, което я накара да завие. Коланът я удари още веднъж по другото полукълбо и тя пак изстена на глас.

Той направи пауза, но тя не помръдна, все още заровила глава в ръцете си. Тя разбра, че ако той е ядосан, ако изпитва нужда да я нарани, то гневът му не е насочен към нея, а към бившата притежателка на пеньоара, онази, която го е напуснала, като е умряла. Той пак я шибна и тя се залюля да поеме следващия удар, грухтейки, сякаш я чукаха. Още един удар и този път й достави удоволствие викът й, както и шибването. Тя почувства горещината в себе си, но не можеше да каже дали влагата по наранената й кожа беше от пот или от кръв. Тя откри, че това не я интересува. Клер никога нямаше да повярва, че след като беше бита, стигаше до оргазъм само с едно докосване до клитора си, но само ако той не спираше, само ако болката и огънят продължаваха. Тя му сподели това, или по-скоро се опита, и въпреки че думите й не бяха съвсем точни, той изглежда я разбра.

— Исусе — измърмори Франк. — Това звучи болезнено.

Минаваше полунощ и имаше твърде много хора, натъпкани в микробуса, паркиран пред апартамента на Кристиан. Въздухът беше спарен от телата и миризмата на стари униформи.

Входящата информация от огърлицата в джоба на Кристиан се чуваше доста силно и пълно. Имаше някакво съскане и случайно пращене от смущения в колата, но звукът от ударите на колана по плътта се чуваше перфектно, както и виковете на Клер в отговор на това.

Никой във фургона не каза нищо. Франк извади носна кърпа от джоба и изтри челото си.

Кристиан я отнесе в широкото двойно легло и напълни устата си с шампанско. Пое зърното й с уста и нежно го навлажни. Мехурчетата на шампанското забълбукаха по чувствителните й нервни окончания.

Все още с течността в уста, той се отдръпна и капна няколко капки върху корема и бедрата й, като ги нацелува по пътя си към нейната бедна, обидена вагина.

Първо езикът му, хлъзгав от шампанско, после, като изсмука всичко от нея с уста, тя изпита внезапно вълнуващото усещане, като че ли мехурчетата проникнаха във всеки процеп и гънка на вагината й. Сякаш в нея бяха нахлули хиляди дребни пчелици.

— О, Исусе! — каза тя, хващайки главата му. — Исусе!

Надяваше се, че апартаментът му е добре звукоизолиран или че съседите ги няма.

Тридесет и три

Тя си тръгна призори, когато градът току-що се събуждаше. Беше прекрасно утро. Катеричките подскачаха по върховете на дърветата, притичваха между краката на ранните бегачи, любители на джогинга.

Тя тръгна между тях, потънала в мисли, като една фигура, която се движеше с различна скорост от тази на останалия свят.

Във фургона Франк свали слушалките си и потърка очи.

— Тя си тръгна. Хайде да вървим.

Заедно с Кони, той отиде до входната врата на блока на Кристиан и натисна звънеца.

Гласът на Кристиан долетя по домофона.

— Кой е?

— Дърбън.

Вратата изскърца.

Те влязоха. Кристиан беше по хавлия и пиеше кафе.

— Хей, Крис — кимна му Франк. — Как е?

— Окей. — Воглер изглеждаше уморен. — Вие открихте ли нещо?

— Начинът, по който я манипулира в ресторанта беше перфектен — каза Кони. — Като й каза, че си бил доволен от смъртта на Стела.

Примамката кимна и пак отпи от кафето.

На масата зад него снимката на Стела беше сменена от тази на Клер.