Убийство в Ню Йорк

Четиридесет и седем

— Съжалявам, Харолд — каза неловко Дан Етъридж. — Приеми моите съболезнования. Марта също ти изпраща своите.

Харолд кимна неприветливо. През всички тези години беше изказвал съболезнования, погребалната формула за съчувствие и съжаление. Сега той разбра колко празни и безсмислени са били те.

— Получихме резултата от аутопсията — каза бавно Дан. — Както знаеш, точно това и очаквахме. Когато хората се бесят има един особен знак под ушите им, докато в този случай катарамата… — Гласът му се сниши. — Понякога се случва с децата. Нещо като мания. Един ще го направи, а другите ще копират от него, и докато разбереш какво става, плъзва пяла епидемия.

— Да — каза Харолд. Той погледна през прозореца към горите, където след едноседмично търсене беше намерено тялото на дъщеря му, висящо на едно дърво.

— Не знам дали ще искаш ти да се занимаеш… с приготовленията — каза Дан. — Харолд, длъжен съм да те предупредя. Тялото й — в гори като тези — вероятно е било нападнато от диви животни, докато е висяло. Би било по-добре някоя друга фирма да се погрижи за него.

Младият асистент Глен, който стоеше тихо зад работодателя си, за пръв път проговори.

— Харолд — каза той любезно. — Харолд, за мене ще бъде чест да направя нещо за нея. Ще бъда много доволен да дам най-доброто от себе си за Алисия.

Харолд беше загубил способността си да взема каквито и да било решения.

— Ако смяташ, че можеш да го направиш — отвърна той. Дан Етъридж плъзна погледа си по скромно облечения млад мъж. За пръв път той забеляза, че панталоните на Глен Фърниш бяха без колан.

Фърниш си тананикаше, докато включваше аспираторната помпа към тялото на Алисия. Една тръба влизаше в него и една излизаше, сякаш аспираторът беше някакво стоманено сърце, една алтернативна циркулация, която веднъж задействана, щеше да вдигне момичето и отново да го задвижи.

Глен се усмихна, като си спомни за онези дни, които двамата прекараха заедно. Той и Алисия. Спокойно време. Усмивката му се разшири. За творението си, което възнамеряваше да нарече „Спокойствие“, той положи момичето пред телевизионния екран, където порнозапис представяше една оргия.

Той изпробва да напъха във вагината й най-различни предмети. Накрая, във връзка с нейната проницателност за работата му, той избра една развалена риба.

— Тържествуващата смърт, която дойде от морето.

Той знаеше, че неговите покровители ще оценят тази ирония.

Глен възнамеряваше да оцени „Спокойствие“ на 10000 долара.

Докато аспираторната помпа се тресеше и гъргореше, а Глен продължи да поправя повредите, нанесени от хищниците, той започна да прехвърля в ума си възможностите за друга идея.

В края на краищата, тук той разполагаше с телата на още две млади жени. А такъв шанс рядко се отдава.

Глен беше сигурен, че наближава момента, когато ще трябва да си отиде. Преди това имаше време само за още една скулптурна група.

Някъде беше чел как Микеланджело твърдял, че статуята била вече затворена в мрамора; работата на скулптора била само да я освободи. Заинтригуван, Глен разгледа серията скулптури, известна като „Робите“ и ги изучава с часове, изпаднал в транс от израженията на лицата на тези поданици на художника, които се бореха да се освободят от прегръдката на камъка. Той усещаше силата, която Микеланджело вероятно е чувствал, подобна на силата на Бога, когато е стоял пред своите създания и е знаел, че единствено той е имал власт да ги освободи.

Когато Глен беше в Италия, направи специално пътешествие, за да ги види, висейки на опашка пред Академията с останалите американски туристи, докато я отворят. Другите естествено искаха да видят грациозния и спокоен „Давид“, а не осакатените, сгърчени от болка фигури на „Робите“. Фотоапаратите се вдигаха пред колонадата от статуи, заснемайки „Давид“, разположен стратегически в края на галерията. Глен беше удивен. Как можеше някой просто да подмине „Робите“, пренебрегвайки тези груби, измъчени тела?

Един ден Глен щеше да направи нещо велико като „Робите“. Не от мрамор, разбира се, но в условията на своя живот, със средството на своето време: плътта. Неговите творения на изкуството, съхранени като байтове, като електронни частици информация, летяха от компютър към компютър през инфосферата.

Все още не. Не още. Засега Глен се нуждаеше от парите на покровителите си, както Микеланджело се е нуждаел от златото на Медичите. Само още една работа тука и той щеше отиде в града към своето следващо назначение.

Дан Етъридж методично преглеждаше купчините от факсове, които идваха от ФБР, Интерпол, от нюйоркското полицейско управление и от други полицейски управления. Както обикновено, Дан съвсем не пренебрегваше тези известия — нищо не беше изхвърлено и всеки факс беше внимателно прибавен към камарата зад резервните касетки за принтера, — но пък и не им обръщаше чак толкова внимание. Всъщност тук законът се изпълняваше повече за пияните шофьори по пътя, отколкото за търсенето на криминални типове от списъка на най-издирваните.

Сега обаче нещо безпокоеше Дан. Младият асистент, който Харолд беше наел, имаше добри препоръки от всеки, при когото бе работил. Но от друга страна, откакто той се бе появил, смъртните случаи се бяха увеличили. Особено на млади жени. После бе последвало и промъкването на крадци в приемния салон на бюрото на Харолд. И накрая случаят с колана.

Коланът, с който се бе обесила Алиса, беше мъжки. В това нямаше нищо особено — много от момичетата предпочитаха по-големи колани, а и тя е носела джинси с едри мъжки гайки — но съчетан с всичко останало, този факт тревожеше полицая.

Изведнъж, както сортираше купчината от федерални сигнали и известия отвън, той забеляза нещо, което го накара да спре и да подсвирне с уста.

Дан се качи в колата си и полетя към дома на Харолд.

Четиридесет и осем

Нямаше много хора, на които да каже, освен на Беси и на няколко приятели от актьорския курс. С Беси не се бяха виждали няколко месеца. За нейно учудване бившата й съквартирантка се бе наместила благополучно в горната част на Ийст Сайд, заобиколена от холивудски сценарии, подпечатани с логото на ICM и „Уилям Морис“. Телефонните обаждания, които ги прекъсваха, не бяха за прослушвания, а за кастинг-тестове. Междувременно приятелката й се беше преобразила от енергична Овца в изгряваща звезда.

— Ще се омъжваш? — изкрещя Беси поразена. — По дяволите, момиче, та ти го познаваш само от няколко седмици.

— Вече няколко месеца, Беси. Достатъчно дълго.

— През половината от тях ти мислеше, че той е заклал жена си. А какво ще кажеш за разликата във възрастта?

— Кристиан не е стар. Той е просто по-голям от мен.

— Добре — каза Беси. — Сигурна съм, че сексът при вас е страхотен. Защото иначе, по дяволите, не виждам защо ще го правиш.

Клер не отговори.

— Добър ли е, а? — настоя Беси.

— Добър е.

— Трябва ли да бъда шаферка? Пазителка на честта или както там го наричат?

— Не, ако не се подготвиш за полет до Париж. Смятаме да се оженим там.

Беси присви очи.

— Той богат ли е?

— Аз… аз предполагам. Не сме говорили за това.

— Това не е защото…?

— Беси!

— И има американско гражданство, така ли? Значи ти получаваш зелена карта и златна карта. А с какво се занимава?

— Университетски преподавател е.

— Баснословно богат, невероятен в леглото, а също и умен. Със сигурност ли не си тази, която е пречукала първата му жена? Не отговаряй на този въпрос, в тази страна имаш правото да ползваш „петата поправка“. И така, кога е големият ден?

— Веднага, щом приключи сесията. Кристиан има лекции, а аз искам да завърша актьорския си клас.

Когато Етъридж стигна до Кросуейз, той заобиколи погребалното бюро от задната страна и почука на вратата на Харолд. Отвори му Харолд. Беше сам. На Дан му направи впечатление колко уморен изглеждаше погребалният агент. Личеше си, че много страда.

— Как си, Харолд — попита вежливо той.

— Господ вижда всичко — отговори Харолд. Дан забеляза, че в ръцете си той държеше библия.

— Харолд, извинявам се, че те безпокоя. Всъщност бих искал да говоря с мистър Фърниш, ако е тук.

— Глен? За днес той вече приключи. Приключи с… с… — възрастният човек беше физически отпаднал, обаче се съвзе и каза: — Той приключи с Алисия. Обеща, че ще я направи наистина успокоена. Аз исках малко да почета, преди да отида и да поседя при нея.

— Разбира се — каза Дан. — Имаш ли му адреса?

— Трябва да го имам. Той е в офиса, записан на пейджъра ми. Аз ще…

— Не се безпокой — побърза да каже Дан. — Нямах намерение да те безпокоя, Харолд. Сам ще го взема.

— Ще ти трябва ключа — каза погребалният агент, тършувайки в джоба на жилетката си. — Ето го. Глен заключи, като си тръгна.

Етъридж взе ключа и тръгна към вратата на погребалното бюро. Офисът беше отдясно и той успя да види пейджъра върху шкафа с картотеката, но нещо го накара да продължи и да хвърли първо бърз поглед на предоперационната стая.

Той влезе и запали осветлението. Големите флуоресцентни лампи светнаха навсякъде една след друга, леко трепкайки и заливайки стаята със светлина. Те осветлиха гротескната гледка на пода.

Етъридж искаше да раздели телата на момичетата, искаше да ги откъсне едно от друго, но знаеше, че не може. Не и преди да бъдат заснети.

Да, заснети. Дан си спомни за капачката от фотоапарата, която бе намерил на пода, и помисли, че криминалните инспектори няма да са първите, които ще заснемат това място.

Той изтича навън, като спря само да вземе пейджъра. Заключи вратата след себе си и тръгна към къщата.

— Харолд — попита той, когато Харолд накрая отвори вратата. — Има ли друг ключ като този? — той държеше в ръка ключа, с който бе затворил вратата на погребалната агенция.

— Не, този е единственият…

— Добре. Харолд, аз заключих. Нещата не са наред и не искам да ходиш там, чуваш ли? Стой засега настрани. Може би скоро ще дойдат няколко полицаи, за да огледат мястото. Ще те извикам по-късно. — Казвайки това, Дан вече тичаше към колата. Не чу какво му отговори Харолд през шума на двигателя.

Глен вкара в сайта последните си снимки и потърси съобщенията. Бяха много. На повечето от тях той не обърна внимание, но отвори това от Хелиос. Като четеше, той кимаше утвърдително.

Глен отиде до стелажа и извади копието си на „Цветята на злото“, където намери „Смъртта на влюбените“12:

Той бавно кимна. Разбира се, че щеше бъде много лесно да се направи. Овъглени тела и счупени огледала. Но тона щеше бъде много прозаична интерпретация.

Глен Фърниш се гордееше с това, че сюжетите му станаха все по-перверзни.

Той откри своята лична страница и я допълни с няколко последни картини. Реши да изпрати една част от цикъла „Спокойствие“, но после размисли. Това можеше да повлияе на цената им. Той се задоволи с публикуването на няколко снимки от серията „Мъченици“. Намръщи се, щом видя колко любопитни бяха посетили сайта му. Многобройните посетители буквално го преследваха. Може би беше дошло времето да устрои шоуто.

Следващият адрес, на който Глен се обади, беше туристическият сайт, където помести карта с улиците на града. Докато чакаше, той седеше на леглото си със скръстени крака и се вглеждаше в светещия кръг на комарника. Погледът му се плъзгаше около него и светещият виолетов кръг започна да се размива пред очите му. Тогава една муха влезе вътре и изщракването на електрическия ток рязко го събуди. Той внимателно изключи „убиеца на мухи“ и го сложи на леглото до куфарчето си. Тънката табличка беше пълна с мъртви мушици и той ги изсипа в дланта си. Те тежаха не повече от царевични люспи.

За да ги опита, той сложи няколко в устата си и ги сдъвка. Те имаха леко горчив вкус, не толкова неприятен.

Неочакван звук от компютъра му напомни, че няма много време. Той запамети картата на харддиска, а след това прибра лаптопа си в куфара.

Роб Флеминг пишеше поздравителна картичка на племенницата си в Отава, когато предупредителният сигнал на имейла му подсказа, че има поща. Виждайки какво пристигна, той грабна слушалката на телефона и набра номера.

— Джоан? Мухата е в мрежата.

Няколко секунди по-късно компютърът в AT&T започна да локализира мястото на телефонния номер, от който уебмастърът на pictureman.com беше влязъл в кралството си.

Той използва връзката само няколко минути и изведнъж се изключи.

— По дяволите, това беше много кратко — промърмори Роб. — Дали ще е достатъчно да го проследим?

— Би трябвало — казаха от другия край на жицата. Той чуваше звук от ударите по клавиатура, които изпращаха командите в компютъра й. След няколко секунди тя отговори:

— Хоп, хванахме го. Имаш ли химикал?

Роб се прехвърли директно на другата линия.

— Франк? Имаме адреса. Мястото е по-нагоре от тебе. Някъде около двеста мили.

Адресът на Фърниш, получен по Ролодекса беше „Гордън Драй“ №86, но когато Дан пристигна на №86, той разбра, че това бе един пансион. Възрастна лейди му заяви с абсолютна сигурност, че Фърниш се бил изнесъл преди седмици, веднага щом пристигнал първият му чек за наем.

— Остави ли някакъв друг адрес?

— Не, не остави.

— Дявол да го вземе — помисли Етъридж, но възрастната лейди добави:

— Обаче аз знам къде отиде. Взе под наем дома на стария Кеслер на „Кравен Роуд“; агентът по продажби на недвижими имоти е мой приятел.

Етъридж й благодари и се запъти натам. Той вече бе извикал полицаите от града и им бе наредил да огледат погребалното бюро. Чуваше ги как си приказват по радиостанциите, докато се отправяха към мястото.

Домът на Кеслер беше обкована с ламперия малка, но симпатична къща. Етъридж забеляза, че наблизо няма съседи.

Пред къщата нямаше кола, но за първи път през последните няколко години Дан извади пушката си от колата, преди да наближи вратата. При докосването му вратата лесно се отвори. Въздухът вътре беше напоен със зловоние, с миризма на развалена риба и нещо сладникаво. Дан извади носна кърпа и запуши носа си. След това влезе вътре.

Там нямаше никой. Само свалени и наредени покрай стените срещу входната врата картини, сякаш Глен Фърниш стягаше багажа си и изведнъж бе решил внезапно да си тръгне.

След час и половина Франк се върна на линията.

— Роб, аз съм тук с Майк Позитано. Ние минаваме на микрофон, окей?

— Добре.

След секунда Роб Флеминг пак чу гласа на детектива.

— Местните момчета вече са на адреса, Роб. Изглежда птичката е хвръкнала. Ние искаме да оставим няколко човека в града, като се надяваме, че ти ще можеш да го следиш, когато той спре някъде.

— Предполагам, че тогава ще бъдете на правилното място — каза Роб.

— Какво имаш предвид?

— След като той излезе от предишния сайт, ние го проследихме до сайт „картата“. Той си свали карта на улиците на Ню Йорк.

Придвижвайки се на юг в сгъстяващия се мрак, Глен забеляза, че постепенно попада в обкръжението на блещукащи издълбани тикви по прозорците и групички деца, облечени в костюми на призраци и с плашещи маски. Той се разсмя. Но разбира се, та беше Хелоуин. По-подходяща дата не можеше и да бъде.

Погледът му се спря на най-голямото дете, едно момиче, съдейки по фигурата й — тийнейджърка, облечено в костюм, нарисуван със светеща луминесцентна боя. Този костюм беше стандартен за празника Хелоуин13. Глен едва го зърна, подминавайки децата, но нещо във връзка с костюма проблесна в ума му.

И някъде след двадесет мили образът изплува в съзнанието му. Той се опита да го изтласка, но, подобно муха, бръмчаща над парче месо, той пак се връщаше, за да го дразни. И когато видя магазин с реклама, предлагаща костюмите за Хелоуин, той рязко сви от пътя си.

Те чакаха. Чакаха часове наред.

Съдебните криминалисти следяха къщата, наета от Фърниш и отделно погребалното бюро. Лейтенант Лоуел излетя с хеликоптер за наблюдение.

В девет часа Франк ги изпрати да донесат суши. В полунощ той отиде до хотела да вземе душ и да си почине. Къпеше се, когато чу, че звъни телефона. Като ругаеше, той хукна към него, покрит с петна от сапунена пяна. Слушалката се хлъзгаше в ръката му и му отне няколко секунди да я поднесе към ухото си.

Беше Флеминг. Гласът на техника бе възбуден.

— Няма да повярваш. Копелето току-що използва лаптопа си в мотела.

— Къде?

— В Уестчестър. Мотел „Морски път“. И Франк? На това отгоре изяснихме подробностите относно кредитната му карта. Той е предплатил стаята си с „Виза“.

Франк помисли.

— Това е без значение — възрази той. — Той трябва оттук нататък да подозира, че ние сме след него.

— Правилно. Но това не е неговата карта. Тя е регистрирана на името на Харолд Дж. Хопкинс. Искаш ли да я обявя за открадната?

— Не. За нас е по-добре, ако той я ползва. Предай на Позитано и Уийкс, че ще се видим в участъка след петнадесет минути.

След малко той вече беше в колата, с едната ръка на волана, а с другата се опитваше да изкара водата от ухото си; и тогава зазвъня мобилният му телефон. Този път беше Позитано.

— Всичко е готово. Има нещо, което трябва да знаеш. Същата кредитна карта току-що отново беше използвана. Той си поръча проститутка.

— По дяволите. Това сигурно ли е?

— Сто процента. Сделката преди малко е потвърдена от А1 на агенция „Ескорт“.

— Обади им се. Кажи да не я изпращат.

— Обадихме се. За съжаление закъсняхме. Тя вече е тръгнала.

Той се замисли за малко. Гласът на Уийкс прозвуча до ухото му.

— Искаш ли да се обадя в мотела? Портиерът може да я спре и да не я пусне да влезе.

— Не. Не, не правете това. Ако той е убиецът, ние не можем да рискуваме портиерът да се държи подозрително. Екипът да се качи в колите. Ще ви чакам на рампата до тунела.

Четиридесет и девет

Мъжът в мотелската стая разопакова внимателно чантата си, като изваждаше нещата, които бе донесъл със себе си, провери ги повторно, преди да ги сложи обратно в куфара и да ги напъха под леглото. Той хвърли поглед на часовника върху нощното шкафче. Беше малко след девет. Тя закъсняваше, но немного. Той почувства възбудата, която се надигаше у него, като неуместна емоция, и я прогони. Трябваше да възвърне спокойствието си. Контролът бе всичко.

Когато на вратата се почука, той бързо прекоси стаята, за да махне синджира.

— Кой е? — спокойно попита той.

— Корин. От А1.

Той я пусна да влезе, като я остави да мине преди него в стаята. Тя не изглеждаше зле за проститутка, малко долнокачествена наистина, но добре облечена. Отдолу под шлифера си тя носеше минижуп и къса тениска с остро деколте. Беше блондинка, висока пет фута и пет инча, точно както бе посочено в уебсайта на агенция А1. Той се усмихна с облекчение.

Не разбирайки защо, тя също му се усмихна.

— Привет, аз съм Корин и съм от А1 Ескорт. Приятно ми е да съм тук. Защо не ми кажеш името си и какво имаш предвид за нас тази вечер? — каза тя автоматично.

— Аз съм Харолд — отвърна той.

— Добре, Харолд, ти вече си платил таксата в аванс, но вероятно преди да се опознаем, би искал да знаеш за някои екстри, които мога да ти предложа.

— Благодаря ти — каза той. — Много бих искал да чуя.

— Пълната програма е двеста долара. Без презерватив — триста. Орален секс, също с презерватив — сто и петдесет. Масаж — петдесет.

— А ако искам нещо… по-специално? — попита той.

— Добре, но зависи какво имаш предвид. И така, защо не го споделиш с мен и ще видим какво можем да направим. — Той изглежда се поколеба и тя продължи: — Аз съм по приключенията, Харолд. Никакви ограничения за симпатично момче като теб.

— Това е нещо съвсем… необичайно — каза той и в мигновено проблесналата усмивка нямаше никакво колебание, а студена, гола алчност.

— Добре — каза тя. — Защо не се разположим по-удобно и ти да ми разкажеш за себе си?

Те имаха късмет. Движението по пътя беше свободно от ежедневния поток и конвоят от полицейски коли измина разстоянието за петнадесет минути. Техните включени сирени с показна шумотевица се вклиняваха между другите коли, нетърпеливи да демонстрират сериозността на действията си, карайки бързо извън пътя. Когато те излизаха от града, заваля; потоците вода се разпръсваха в предното стъкло и правеха пътя хлъзгав. Дърбън се вглеждаше през чистачките в светлините от стоповете на колата отпред, като се стараеше да не ги изпуска от поглед и мърмореше под носа си, ако караха прекалено бързо.

До него Позитано беше се хванал за предпазния колан, защото задните колела занасяха по хлъзгавия път.

Когато пак звънна телефонът, Франк затъкна слушалката между ухото и рамото си, за да държи волана с две ръце.

— Ало?

— Уийкс съм. Току-що говорих с Елис — този изхарчи ли вече дебитната карта? Очевидно, при стандартна работна процедура, охраната ще се обади на нейния агент веднага, щом тя пристигне в стаята. Което означава, че агентът ще я предупреди, че ние сме проявили интерес.

— Мамка му. Окей, обадете се на местните полицаи. Нека веднага се свържат с този агент. Кажете му, че ако момичето забележи нещо нередно, тя ще се изложи на риск. Уверете го, че вече сме заели позиция и момичето няма да бъде в опасност.

Настъпи кратко мълчание. Той се чудеше дали Уийкс ще възрази на неговото предложение. Но той каза само: „Добре“, преди да прекъсне връзката.

Франк знаеше, че ако момичето в хотелската стая умре, то те щяха да дават много обяснения.

— Само трябва да го проверя — каза Корин. Тя провери неговата карта с уреда за проверка на дебитните карти, който извади от чантата си, а после се обади във „Виза“. Той не очакваше това. Не беше сигурен дали номерът на картата ще издържи още една проверка.

— Хопкинс. Мистър Х. Дж. Хопкинс — каза тя в слушалката. — Две хиляди долара. Като чакаше, тупайки с дългия си нокът по картата, тя му каза. — Искаш ли да поръчаш нещо от румсървиза, Харолд?

Той не искаше никой повече да влиза в стаята.

— Съжалявам — вежливо отказа той, — аз съм от АА14.

Тя сви рамене. Операторът изглежда беше вече на линията, защото тя каза в слушалката:

— Нула, осем, девет, две, зет. Благодаря. — Тя записа всичко на кредитното листче и прекъсна разговора.

И тогава:

— Само още едно обаждане.

Пак чакане.

— Джуди? Аз съм тук. Не, ще се забавя. Кажи му, че утре ще му се обадя. О, много добре. За цяла нощ. Утре ще ти се обадя, окей?

Корин остави телефона.

— Всичко е наред — каза тя и се изправи. — Това е всичко, което трябваше да свърша. Искаш ли да поседим и да поговорим малко, или предпочиташ да започваме?

— Мисля, че искам да започваме — отговори той.

— Окей. — Тя свали тениската си. Отдолу беше със спортен сутиен. — Къде е това?

Той извади мълчаливо чантата изпод леглото и я отвори. Костюмът за Хелоуин беше сгънат и лежеше най-отгоре. Скелетът, очертан с луминесцентна боя, леко светеше. Той го сложи на леглото.

Корин събра косата си нагоре и се обърна.

— Ще го разкопчееш ли, моля?

Той усети влагата от дъжда по кожата й, като разкопчаваше сутиена й. Тя пак се обърна, държейки с една ръка сутиена на гърдите си, а после го хвърли пред него. Корин гледаше костюма и хихикаше.

— Май става забавно — прошепна тя.

Сирените и предните светлини бяха изключени на миля преди мотела. Някой отпред говореше по радиото: полицейската кола ги посрещна на пресечката. С малка скорост той ги придружи до сградата.

Те изскочиха, оставяйки вратите на колите отворени, за да не подплашат заподозрения със звука от затварянето им. Местният полицай поговори с портиера на рецепцията и пак излезе навън.

— Стая номер дванадесет. В края на коридора. Той специално помоли за това.

Полицаите вече бяха извадили пушките от сандъка на предната кола. Франк махна с пистолета си, подканвайки другите да заемат позиция.

Момичето лежеше на леглото, облечено в костюма. Той беше детски, затова бе тесен за нея, но това нямаше значение. Тя имаше две малки дупчици под всяка ноздра, но те бяха прекалено малки, за да му развалят удоволствието от момента. Той стисна ръцете й, чувствайки слабото й тяло през тънката материя. Обладавайки я, Глен не можа да сдържи слабия звук, който се изплъзна от устата му, въздишка на задоволство, която се сля със звука на ударите, идващи от вратата. Първият бе слабо почукване, сменен след няколко секунди от друг, който бе като мощно блъскане, отхвърлило вратата към стената. Той вдигна поглед и очите му се присвиха, когато стаята се изпълни с въоръжени униформени полицаи. За кратко Глен успя да балансира върху нея, преди да се строполи на пода, щом Корин се изправи, смъкна гумената маска от лицето си и изсъска:

— Какво, по дяволите, става тук?

Петдесет

Кристиан вдигна телефонната слушалка.

— Моля?

Той изслуша събеседника си, и тогава каза:

— Благодаря. Добра работа. Непременно ще го отпразнуваме.

— Кой беше? — попита Клер.

— Полицията току-що е заловила някого. Те са сто процента сигурни, че е той. — Кристиан внимателно постави слушалката върху вилката на телефона. — Ние сме свободни, Клер. Това е. Няма да има повече протекции, нито бодигардове, нито повече ченгета, въртящи се наоколо. Всичко свърши.

Тази нощ те върнаха обратно Глен Фърниш в града, за да му повдигнат съдебно обвинение. В дирекцията на нюйоркското полицейско управление в Ню Джърси неговите дрехи бяха взети за фиброанализ и му дадоха да облече бял книжен гащеризон. Отначало, въпреки всичко, му бе направен цялостен физически преглед, както и на изнасилените жертви. Бяха взети косми от неговата глава, от гърдите и от слабините му, бяха изрязани парченца кожа от върховете на пръстите му, беше отделена ДНК-проба с тампон от небцето му, и беше взета кръвна проба със спринцовка от сгъвката на ръката му.

Когато лекарката свърши с вземането на кръв, от прободната дупчица се процедиха няколко капки. Тя тъкмо щеше да попие раната с памук, когато младият мъж я изпревари, като засмука раната с уста.

— Четох някъде, че когато акулата кърви — каза той разговорливо, — тя може да полудее, опитвайки се да се самоизяде.

Лекарката не каза нищо. Тя беше виждала толкова много хора да минават през този вид прегледи, но никога не бе виждала някого толкова разхлабен.

Точно в 8:30 сутринта Фърниш помоли да се обади по телефона. Той беше отведен до стаята за задържане и оставен насаме с телефона. Набра един номер, който беше запомнил много отдавна. Обади се женски глас.

— „Шанс, Труман и сие“. Добро утро.

— Ако обичате мистър Труман.

Въпреки ранния час, той улучи секретарката на Труман. Или може би това беше някоя стажантка, поставена да вдига слушалката.

— Той там ли е?

— Мистър Труман е на съвещание. Може ли аз…

— Кажете му, че се обажда Харон. — Глен прекъсна за миг. — Той притежава някои от моите, хм, произведения на изкуството. Предполагам, че би искал да поговорим.

След две минути по линията се чу мъжки глас.

— Аз съм Труман.

— Слушай — каза Глен. Той разказа на гласа от другия край на линията всичко, което се бе случило с него.

Последва пауза.

— И ти смяташ, че полицията е открила всичко?

— Вероятно.

— Окей — каза Труман. — Ще дойда след около час и нещо. Междувременно ще ти изпратя по факса договора за подпис, където съм се представил за твой адвокат. Моята фирма печели по осем хиляди на ден.

— Това е повече, отколкото очаквах.

— Това е цената на стандарта, мистър Фърниш.

За пръв път тази сутрин Глен почувства пристъп на раздразнение. Той, който бе творец и поемаше рискове, печелеше навярно по-малко пари за година от тази корпоративна отрепка.

— Какво ще кажеш за някаква отстъпка? — попита той.

Гласът на Труман стана студен.

— Защо да ви правим отстъпка, мистър Фърниш.

— Смятам, че знаете защо.

— Считам, че е по-добре напълно да забравите този род мисли. Аз не знам кой ви е препоръчал. Доколкото това ме засяга, вие сте само един клиент, който се нуждае от услугите ми. Ако това не ви харесва, тогава аз пак ще затворя телефона и вие можете да си намерите друг адвокат. Ясно ли е?

— Хм. Окей — каза Глен. Той реши, че винаги можеше да шантажира Труман по-късно, ако се наложи. — Изпрати ми посланието по факса и аз ще го подпиша.

— Ще взема като предварителна мярка — каза Труман — полицията да няма достъп до списък на твои клиенти.

— Не. Списъкът е само един, но е на сигурно място. Изпрати ми договора по факса, Труман. Аз искам да изляза оттук.

Дърбън и Позитано поеха първата смяна в стаята за интервюта. Зад двойното огледало пространството за наблюдение беше претъпкано с други ченгета, които работеха по случая. Глен Фърниш изглеждаше спокоен. От време на време той се почесваше под белия книжен гащеризон.

— Е, Глен — каза Франк, когато магнетофонът вече бе включен, — това ще ни отнеме малко време, но ние сме тук.

Паузата се проточи. Мъжът в белия гащеризон каза:

— Какво значи това? Къде сме?

Адвокатът постави ръка на рамото му, за да го спре.

— Какъв ви е въпросът, детективе?

Адвокатът беше добре облечен, изискано и небрежно. Франк не му обърна внимание.

— Ние имаме добра серия, Глен. Цял куп жени са мъртви. Но знаеш ли какво? Аз се обзалагам, че една част от тебе е напълно доволна, че най-накрая те хванахме. Ще те спрем да убиваш повече невинни дами.

Адвокатът пак го прекъсна.

— Вашият въпрос…

— Но може би ти не ги възприемаш като дами — размишляваше Дърбън. — Може би си смятал, че тези курви заслужават наказанието си.

Глен Фърниш се усмихна.

— Вие грешите — каза той. — Аз не съм този, когото търсите.

Труман каза:

— Моят клиент по погрешка е взел кредитната карта на шефа си вместо своята. Той предполага, че затова е тук.

Франк се разсмя.

— Какво ще кажете за серийното убийство?

— Какво да кажа?

Франк извади няколко снимки от тънка кафява папка и ги хвърли на масата.

— Това са твои работи, нали Глен?

Адвокатът първи взе снимките и ги разгледа. После ги подаде на клиента си, който погледна веднъж най-горната и ги върна обратно.

— Да, аз съм работил над тези тела. Аз съм квалифициран погребален специалист. Кой ги е подредил по този начин?

— Ти ще ми кажеш.

— Който и да е бил, той трябва да е използвал доста балсами. Кой е мислел, че малката китка на Алисия ще изпълни всичко това?

Дърбън се взря в него.

— При всички случаи — добави адвокатът — никакво престъпление не е извършено тук, както виждам. С изключение може би само на углавното престъпление, извършено от този, който го е направил.

— Точно тук грешите — каза Франк. — Първо, повторният съдебномедицински преглед на тялото на Алисия Хопкинс подсказа, че тя вероятно не е умряла от своята собствена ръка. Можела е да бъде удушена с колан, подобен на този, който вашият клиент е бил забелязан да носи. Второ, ако някои фотографи бяха заловени от този, който е направил това — той почука по папката — и те бяха заредени, да речем, с дигиталната камера на лаптоп, то тогава материалите, които биха могли да развращават или покваряват щяха да се продават в една защитена система, което също е углавно престъпление.

Глен Фърниш показно се прозя.

— Нека се върнем малко назад — каза Позитано. — Глен, знаеш ли за уебсайт с адрес pictureman.com?

— Да — каза той презрително.

— Аз не виждам връзката… — започна адвокатът.

Позитано го притисна:

— Влизал ли си някога в този уебсайт, Глен?

— Може би.

— Доколкото знам, не е престъпление — каза адвокатът — да се посети някакъв уебсайт, независимо какво съдържа той.

— Влизал ли си, Глен?

Окуражен от коментара на адвоката си, младият мъж сви рамене.

— Да. Окей. Влизал съм в него.

— Влизал ли си в него вчера от домашния си адрес в четири и петнадесет следобед?

— Мисля, че да.

— А докъде?

Глен се вторачи в Позитано. Той се досети накъде водеше сега това, и как са стигнали до него.

— Въвеждал ли си паролата за достъп за администратор на сайта?

Той сви рамене.

— Ти си хитър, Глен. Ти познаваш възможностите на интернет. Това означава, че ти знаеш, че ако ние те набележим, то ще се сдобием с всичко, което ни е необходимо да те идентифицираме като убиец. И не забравяй, че ние имаме твоя лаптоп. Нашите хора сега се занимават с харддиска му.

Глен се облегна назад в стола си.

— Знаех си, че трябваше да го изчистя — каза той. Адвокатът му хвърли бърз, предупредителен поглед, но Глен не му обърна внимание. — Аз създадох сайта pictureman.com. Аз съм неговият уебмастер. Но това са глупости, човече.

— Продължавай.

— Никого не съм убивал. Само се пошегувах, преструвайки се на убиец. Нещо като самоуважение на едно хладнокръвно момче.

— Аха, Глен. Името pictureman.com видяхме за пръв път, написано на тялото на една от жертвите.

— Предполагам, че на убиеца също му е харесало.

— Откъде имаш тия снимки?

Глен сви рамене.

— От някой фукльо в интернет. Там можеш да намериш всичко, ако знаеш къде да го търсиш.

— Ти некрофил ли си, Глен?

Младият мъж се облегна още по-назад и отговори, гледайки тавана.

— Аз съм готов да изследвам своята тъмна страна — каза той вяло.

Адвокат Труман се облегна на масата.

— Вие имате ли въобще някакво обвинение? Или някакво доказателство за престъпление, извършено от моя клиент? Защото ако сме само на един вид риболов, аз ще посъветвам мистър Фърниш да не отговаря на повече въпроси.

— Това не е нормално — каза Кони в стаята за наблюдение. — Момчето е твърде спокойно.

— Почакай, докато се раздразни за своя лаптоп — каза някой в тъмнината. — Тогава ще рухне.

— Но той знае, че ние притежаваме лаптопа му — каза Кони. — Наясно е, че времето изтича. Защо не се притеснява?

Отговорът на нейния въпрос лежеше в компютърните престъпления, тайните за които Роб Флеминг измъкваше от компютъра на Глен. В чиста и проветрена стая, стерилна и светеща като зала за аутопсия, лаптопът беше разглобен парче по парче.

— Много по-лесно е с лаптопа, отколкото с настолния компютър — каза Флеминг. — Тези преносими компютри се състоят от отделни модули; трябва само да ги поставиш на мястото им. — Той внимателно извади харддиска и го постави в един лаптоп от същия модел, с идентична изработка, а после пусна компютъра. — Първо ще го копираме в случай, че е защитен с парола.

— Това ще бъде ли проблем? — попита Уийкс.

— Не напълно. Само ще ни забави. Ако информацията е на него, ние ще я извлечем.

След малко той каза:

— Добре. Да видим какво сме направили — той подаде команда на екрана.

— DOS ли използваш? — попита Уийкс.

— Да. Много хора хвърлят сили да крият нещата си от Windows. Те забравят, че Windows не е истинската компютърна система, която функционира. Тя е само добре устроена на повърхността. Ако искаш да разговаряш с BIOS, ти трябва да го правиш по един старомоден начин. — Докато той говореше, на екрана се появи бял текст, нареден ред по ред. — Това изглежда изцяло открито.

— Ние се интересуваме най-вече от файловете със снимки и филми.

— Тука има само един. Файл със снимки. Искате ли да го отворя?

— Естествено.

След няколко мига харддискът леко избръмча и на екрана се появи картина.

Това беше рисунка, груба компютърна графика на череп върху черен фон. Весела усмивка беше наложена върху устата му. Под него, бяха написани с готически шрифт думите:

— По дяволите — каза Уийкс. — Сигурни ли сте, че това е всичко?

— Това е всичко — потвърди Флеминг. — Тука действително няма нищо повече. Нито документи, нито органайзер, нито списък с адреси. Само каша от файлове и програма за текстообработка.

— Възможно ли е този кучи син да е сменил харддиска?

Флеминг кимна.

— Това е възможно. То не би отнело повече от няколко минути с компютър като този. И докато го пазиш сух, ти можеш да съхраниш харддиска навсякъде. Дори под земята, ако го сложиш в найлонов плик.

— По дяволите — каза Дърбън на Уийкс, когато той му звънна да му съобщи новината.

— Окей, виж какво ще направим. Ние ще обвиним копелето за кражбата на кредитната карта и ще му поискаме по-висока гаранция, ограничавайки мястото му на пребиваване, където можем да го наблюдаваме, като започнем от къщата, която той бе наел.

Петдесет и едно

— Всичко, което правехме заедно досега, беше насочено към изграждането на вашите актьорски умения. Вече е време да пренесете овладените от вас техники в пиесата.

Клер, която стоеше зад групата, затвори очи да се концентрира върху това, което говореше Пол.

— И така, какво е пиесата? Една история. Но какъв вид история? Нашите импровизации са преди всичко истории. Разликата е в това, че при импровизацията ние приемаме всичко, каквото и да ни предлагат. В пиесата единият персонаж не е задължително да приема това, което иска другия, и в резултат се стига до конфликт.

Клер отвори очи. Пол я гледаше. После погледът му се плъзна встрани и обиколи групата. За миг тя улови блясъка на студенина и злоба, изпратени към нея. Но това беше толкова кратък миг, че тя не можеше да бъде сигурна в това.

— Станиславски характеризира същността на пиесата, целта на главните й характери, като нейното „върховно осезание“. Често то остава като прикритие от публиката до падането на завесата. Но вие винаги трябва да го помните. Само тогава можете да определите как индивидуалната сцена, или както я нарича Станиславски „свободната игра“, се намесва в темата.

— А писателят? — попита някой. — Нима думите не определят пиесата?

— Забрави за писателя — някои се засмяха, но той продължи сериозно. — За да имат значение думите трябва да съдържат истина. Вашата истина.

Други въпроси нямаше.

— Добре. Пиесата, която ще поставяме, е „Хамлет“. Крис, ти ще си принцът. Кейф — краля. Елен — Гертруда. Клер, ти ще си Офелия.

И отново студен поглед. И защо Офелия? Ако беше се ръководела от изискванията на Пол за въплъщаване на личните преживявания чрез „емоционалната памет“, то трудно щеше да избере ролята на неуравновесена душевноболна жена. Леон — студентът, който тръгна, излезе прав: тук имаше прекалено много игри на въображението. Тя даже се чудеше, дали изборът на Пол не е някаква форма на наказание, и ако е така, то за какво изобщо я наказват.

Над дузина души бяха доведени от предварителния арест в най-голямата от седемте стаи на съда в Ню Джърси. Мястото, където те бяха настанени, бе обградено със стъклена стена, която го отделяше от останалата част на стаята, и в горната част на която имаше прозорче, през което обвиняемите можеха да говорят с адвокатите си.

Адвокатът стана от масата на защитата и наближи стъклената кабина.

— Мистър Филстъд? — попита той, като се вглеждаше с очакване в лицата на обвиняемите.

Единият от тях доближи мястото за разговори.

— Вие ли сте Брук?

Адвокатът протегна ръка през прозорчето.

— Точно така, Майкъл Брук. Как сте?

— Не успях да се наспя. В килиите е много шумно.

— Разбира се — каза Брук. — Слушайте, ще ви измъкнем за нула време оттук. Въпросът е дали днес ще направите официалното си заявление или по-късно? За вас това е без значение, но може да повлияе на размера на гаранцията.

— По какъв начин?

— Ето как, аз говорих с прокурора. Съпругата ви определено ще настоява за доста голяма сума, но дотолкова, доколкото да ви накара да се държите далеч от нея. Това може да стане, ако пледирате за невиновност. Тогава съдията може да намали сумата, базирайки се на презумпцията за невиновност. Но аз не бих разчитал на това.

— Окей. Невинен. Само да ме измъкнеш от тук.

Общинският съдия на Ню Джърси Харвей Чу се движеше по дългия списък на предявените обвинения. Той още веднъж погледна в листа пред себе си. — Питър Фелстъд.

Адвокатът Брук се приближи до бюрото на съдията, както го правеше и прокурорът. Заради мърморенето и шепота нищо не се чуваше от остъклената част на залата. Накрая съдията погледна нагоре и каза с уморен глас: „Десет хиляди долара“.

Брук се обърна към обвиняемия.

— Окей, мистър Фелстъд. Ние ще ви пуснем оттук до половин час. После ще отидем до моя офис, за да се разберем по въпроса за гаранцията.

— Благодаря, мой човек. Тъкмо сега ще отскоча до офиса си, за да знаят, че всичко е наред.

Те прекъснаха за обяд и се върнаха пак преди съдията Чу да стигне до края на списъка с обвиненията.

— Фърниш — извика той уморено и вдигна поглед. Мъжът в бялото спортно сако беше единственият, който бе останал в оградената част.

Позитано, който седеше на масата на защитата, прошепна на прокурора:

— Къде е Фърниш?

Тя погледна към стъклената преграда.

— Там.

Детективът почувства, че нещо стяга гърдите му.

— Това не е Фърниш.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Една минута, ваша чест — обърна се прокурорът към съдията. Тя пак отиде до ограденото място.

— Кой сте вие? — попита тя единствения останал обвиняем.

— Фелстъд. Питър Фелстъд.

Мъжът предизвикателно се опули в тях.

— Нещо не е наред ли?

Елен Саундърс и новият й приятел Джейк Финчер прекараха наистина забележителен обяд. Наложи се да чакат за масата във „Флинт“, но те бяха доволни, че въобще намериха място. С масите бе трудно, както винаги в делничните дни, и може би защото бяха прекалено залисани в разговора, те не забелязаха хаотичното обслужване и дългите чакания между блюдата.

Накрая Елен погледна часовника си и каза:

— О, Боже мой, Джак. Не мога да повярвам, че е толкова късно. Трябва да поискам сметката.

— Прекрасно. Но сега е мой ред.

— Тогава нека да платим поотделно. Настоявам. — Но когато донесоха сметката, Джейк прекъсна пазарлъците, като извади кредитната си карта и й върна нейната. Той сложи на чинийката картата си и сметката в очакване на сервитьорката.

— Надявам се, че обядът ви хареса, сър? — до него се появи сервитьор, но той не беше същият, който бе донесе менюто, но Джейк бързаше.

— Беше много хубав — увери той сервитьора.

— Сигурно няма да се откажете от едно кафе?

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме.

Сервитьорът кимна и взе чинийката с картата на нея.

След пет минути нервираният Джейк повика минаващата сервитьорка.

— Готови ли сте да платите?

— Какво искате да кажете с това „готови“? Вече пет минути чакам да проверите картата ми. Когато сервитьорката отиде да изясни въпроса, той промърмори на Елен:

— Тази трябва да забрави за бакшиша.

След малко сервитьорката се върна.

— На коя сервитьорка дадохте картата си?

— Не беше сервитьорка. Беше мъж. — Джейк обиколи с поглед масите, но никъде не видя сервитьора, който му бе взел картата.

— Замина ли? — Франк втрещено гледаше другия детектив. — В какъв смисъл „замина“?

— Сменил се е с друг затворник. Един задник, който от миналата нощ е изтрезнял само наполовина. Фърниш изглежда го е убедил, че това ще бъде хубава шега за неговата бивша жена.

— А адвокатите? Те е трябвало да знаят.

— Адвокатът на пияницата никога преди не се е срещал с него; онзи е имал правна осигуровка и е взел „телефона за помощ“ направо от охраната. Обаче Труман изглежда веднага разбрал, че клиентът му не е между обвиняемите. Той трябва да е доволен, че се е освободил от Фърниш. Много е доволен, ако питаш мен.

— Замириса му на гадно, а?

Позитано презрително се изсмя.

— Особено щом махна адвоката от случая? Обикновено, колкото по-голяма е бъркотията, толкова повече те я искат. Не, ако питаш мен, Фърниш означава нещо за Труман.

— Отбележи го някъде. Нещо друго?

— Помолихме да бъдат разпечатани всичките полицейски обаждания от сградата на съда в радиус от десет мили. Преди около двадесет минути някой се обадил с откраднатата кредитна карта. Уийкс е сега там долу. Съвсем сигурно е, че това е гласът на Фърниш. Ако той въобще се казва така. Няма никаква следа от това име по местата, където той твърди, че е работил. Направени са обаждания до всичките училища за погребални агенти, за да изясним кой е той в действителност.

Уийкс беше повикан от ресторанта.

— Да, това е бил той. Хладнокръвен колкото ви харесва. Жертвата даже не можа да си спомни номера на картата си; помни само, че била „Амекс“.

Франк изохка.

— Не ми казвай. „Златна“ ли е?

— А-ха. Той мисли, че кредитът му, извинявам се, сумата, която той посочи на „Амекс“, че може да разполага — е около петдесет хиляди.

— Супер. Окей, елате пак тук. Ще наредя на Роб да се обади незабавно в „Америкън Експрес“.

Двадесет минути по-късно крадената карта беше засечена в едно киберкафе на Второ Авеню. От патрулната кола, обикаляща в района с включена сирена, съобщиха, че въпросният човек, ползвал компютъра, бе заразил системата с вирус, щом приключил със своята сделка по мрежата. В момента, когато полицаите стигнаха до компютъра, „бръмбарът“ беше изял и последния байт информация от харддиска.

От човека, ползвал компютъра, нямаше и следа.

Петдесет и две

Камерите се върнаха.

Клер вървеше из апартамента, а мускулът на брадичката й заплашително пулсираше. Кристиан седеше в един от неговите големи кожени фотьойли с безизразно лице.

Техниците от полицията въобще не ги забелязваха. Бяха донесли своите стълби. Тънките жици бяха провиснали между ъглите на високия таван. Единият от техниците залепваше жиците в ъгъла между тавана и стената, а другият минаваше след него с кутия боя.

Единият от техниците беше корейка. Същата, която убеждаваше, че апартаментът на полицията принадлежал на компанията на мъжа й.

— Слушай, Клер, все още има време да сменим двама ви с полицаите — обади се Дърбън от вратата, където стоеше и наблюдаваше.

— Не че искам да те обидя, Франк, но това звучи убедително, колкото авторитетът на арменския поп.

Франк сви рамене.

— Изборът е твой.

— Не и там — прекъсна го Клер, сочейки към един от техниците, който тръгваше да работи към спалнята. — Няма да слагате тези неща там.

— Това е само бутон за аларма — утешително каза Франк.

— Нали ти каза, че той не може да мине през вас.

— Той не може. Ние имаме наблюдателни места и в двата края на улицата. Също така отговорен въоръжен екип в един апартамент, определен за тази цел. Разполагаме с екипи за наблюдение, които ще те следят, където и да отидеш. Бутонът за аларма само увеличава сигурността.

— Какво те прави толкова уверен, че той някога ще дойде заради нас. Защо да не замине някъде, където е спокойно и безопасно?

— Ние не сме сигурни в това, което той ще направи. Ето защо трябва да направим прикритие…

— Той ще дойде заради вас.

Гласът принадлежеше на жената, която току-що се бе появила на вратата: миниатюрна, елегантно облечена, с кутия „Мерит“ и запалка в ръка.

— Здравейте, доктор Литмън — каза с леден глас Клер.

— Здравей, Клер. Съжалявам за това, че беше… болна.

— Спести си го, Кони.

Кони сви рамене и пристъпи навътре в апартамента, за да провери работата на техниците.

— Той ще дойде — каза тя. — Аз ви го гарантирам.

— Това звучи много убедително — каза Франк.

Кони отиде до лаптопа, който беше на бюрото. Тя донесе компютърна система за търсене.

Без да иска, Клер гледаше над рамото й. Кони написа „Блондинка+Бодлер+камера+адрес“, преди да натисне enter.

Първото име в списъка на резултатите бе това на Клер.

— Чукни на връзката — каза Кони.

Клер взе мишката и я щракна. Собственото й лице запълни екрана.

— Това е твоята домашна страница, Клер. Трябва да призная, засега има само няколко посещения.

— Неуместна терминология — смъмри я Франк.

В долния край на страница имаше голямо празно поле. Клер го докосна с пръст и попита:

— Какво е това?

Кони гледаше нагоре към жиците, минаващи по тавана.

— Уебкамера. В момента не работи, разбира се.

Клер се завъртя на пети и излезе. Кони извика след нея.

— Ако беше известна актриса, щеше да има стотици сайтове, посветени на теб, Клер. Повечето от тях придружени с фалшифицирани порнографски сцени. Ако наистина имаш намерение някой ден да постигнеш успех, би трябвало да се примириш с това.

Франк докосна рамото й.

— Остави това, Кони. Какви са резултатите от търсенето? Защо си толкова уверена, че той ще дойде заради Клер?

— Защото той го може, Франк. Защото ние направихме това лесно за него. Ако в буквален смисъл, Клер е първа в листата му. Убиецът не спира да убива само защото има удобен шанс за бягство. За него това е принуда, не е шанс. Даже ако подозира капан, той пак ще дойде.

Когато накрая полицаите и Кони си отидоха, в апартамента настъпи тишина. Те се гледаха един друг и не знаеха как да започнат.

— Като в добрите стари времена — каза Клер.

Той протегна ръка и докосна врата й.

— Не е съвсем така. Собственият ти акцент е много по-чаровен. А имаш и това — той обърна ръката й, за да види пръстена й. — Когато всичко това свърши, ние ще тръгнем оттук нанякъде, където няма никакви спомени. Възможно по-далече от града.

— Би било прекрасно.

— Голяма къща край морето.

— Идеално.

— Утре ще поговоря с агента за недвижими имоти. Ще бъде нещо, което ще откъсне мислите ни от всичко това.

— Кристиан? — попита тя.

— Да?

— Има нещо, което трябва да знам.

— Какво е то?

— Влизал ли си някога в Некрополис?

Дълга пауза.

— Да — призна той. — Когато, ние бяхме със Стела… когато започнахме да се отдалечаваме, аз реших, че вероятно има някой друг. И започнах да влизам в нейния имейл. Шпионирах я, това бе така. — Той гледаше към пода. — Не се гордея с това, Клер. Но, знаеш ли, аз я обичах. Или мислех, че я обичам.

— Всичко е наред — каза тя. — Разбирам те.

— Намерих съобщение в пощата й с паролата за интернет сайт, за който нищо не знаех. Бях любопитен. Използвах паролата, за да вляза в сайта сам. Не бях изненадан от това, което намерих там. Една част от нея винаги беше склонна към такъв род занимания. Предполагам, че това беше проблемът. В действителност аз не можех да задоволявам тези нейни потребности.

— Но ти си разговарял с хората, когато си бил там? Хората, които са предполагали, че ти всъщност си бил тя.

— Да, аз се стараех да разбера с какво се занимаваше тя?

— Спомняш ли да си говорил с някого за Бодлер?

Той сви рамене.

— Това е възможно.

— Моля те, Кристиан. Опитай се да си спомниш.

— Да, общо взето, да, спомням си нещо подобно. Но това беше случаен разговор, нищо повече. — Той внимателно я гледаше. — Защо питаш?

— Още не съм сигурна. Това е нещо, което ме безпокои във връзка с всичко това. И на мен ми се струва, че не го разбирам напълно. Но също така и че знам накъде да тръгна, за да намеря отговора.

Петдесет и три

Те седнаха на старинното бюро на Кристиан, една стогодишно писалище, и се приготвиха за пътуване, което би смутило който и да е от предишните притежатели на бюрото.

Записаха се за Некрополис, после намериха вратата, която щеше да ги заведе в неговия скрит подземен свят. Когато Кристиан раздвижи мишката около черното поле на страницата, курсорът се превърна в ръка, показвайки, че е намерил хипервръзката. Той я щракна. На екрана се появи текст.

— Иска паролата ни — измърмори Кристиан и написа нещо. След няколко секунди на екрана се изписа:

Отиваме на север — каза Кристиан. Написа:

След миг компютърът отговори.

— Отново на север.

— Ако срещнеш някого, ти можеш да напишеш команда, която да ти даде тяхното описание. Или можеш да разговаряш с тях — обясни й той и написа:

— Искаш ли ти да продължиш?

— Естествено.

Отначало й се струваше странно да управлява чрез думите, сякаш се опитваше да намери пътя със завързани очи, използвайки само пръстите си. Тя постави пръсти върху клавиатурата, несигурна какво да напише.

— Опитай се да влезеш в Замъка.

Тя написа:

— Напиши „@кой“, за да разбереш кой още е там.

— В MUSE да отсъстваш означава да си заспал — обясни й Кристиан. — Ние използвахме старото име на Стела — Бланш. Така че за всички тези играчи, персонажът Бланш се е събудила от сън.

— Какво да й отговоря?

— Нищо, ако не желаеш. Тя няма да ти се обиди, ако не й отговориш. Натисни „Разгледай картините“, за да видиш своето обкръжение.

Бавно изплува една картина. Беше гравюра, изображение от седемнадесети век, на затворник, осакатяван от тъмничари.

— Пиронезе. Това е само атмосферата — каза Кристиан убедително. — Истинското порно е в художествената галерия.

— Какво става в музикалната стая?

— Вероятно групов секс. Половин дузина играчи и един труп. Не ти го препоръчвам.

— Как да открия индивидуалния играч?

— Натисни „Намери“.

— Как мога пак да се върна в библиотеката?

— Не си длъжна да спазваш инструкциите. Просто натисни „влез в библиотеката“ и ти ще бъдеш там.

— Добре, това е той. Художникът. Но защо е в библиотеката?

— Кой знае? Персонажите могат да избират да спят, където си поискат.

— Можем ли да прочетем посланията?

— Не. Само той може да направи това. Ние можем да видим само откъде са те, но, разбира се, това няма да ни помогне.

— Какво ще кажеш за скицника?

— Опитай. Той няма да го вкара в описанието на своя персонаж, ако няма някаква връзка с него.

— По дяволите — тя спря за миг, с пръсти над клавишите.

— Права си. Трябва да има нещо необичайно, за да го крие. Вероятно миниатюрните скечове са неговите образци.

— Има ли някакъв начин да видя какво има в бележника?

— Може би, ако ти беше програмистът. Но дори и тогава не е задължително. Някои неща могат да бъдат контролирани само от техните създатели.

— Как мога да разбера къде още е влизал Харон? Къде държи нещата си?

— Всъщност, не можеш. Това място е необятно. Всеки нов персонаж прибавя своите стаи към основния проект. Някои от стаите дори нямат врати. Единственият начин да ги откриеш е командата „влез…“, която, очевидно, ти трябва да знаеш, за да влезеш там, където искаш.

Тя помисли и написа:

— По дяволите — тя се замисли. — Какво още?

— Той спомена, че пръстите му били покрити с химикали — каза Кристиан. — Може ли това да е свързано с фотографията?

— Естествено. Харон няма да се нуждае от студио в традиционния смисъл на думата.

Тя написа:

— Ха!

— Опитай се да опишеш книгите — каза Кристиан.

— По дяволите!

— Опитай се да намериш лека светлина. Или запали клечка кибрит.

— По дяволите! — избухна тя и добави: — Няма значение. Мисля, че знам какво има в книгата.

— Какво?

— Когато бях в болницата, се опитах да разменям книги за четене с един човек. Знаеш ли какво ми каза той? Той ми каза, че чете само книги с картинки.

— Не разбирам — отвърна Кристиан, поклащайки глава.

— Имаш ли екземпляр от „Цветя на злото“?

Той й подаде едно копие от лавицата и тя го прелисти набързо, докато откри страницата, която търсеше.

— Запомни ли я?

— Разбира се. „Мъченицата“. „Сред пищни платове, огледала, флакони…“

Тя взе книгата и зачете:

Тя затвори книгата.

— Стихотворението е прекрасно. Като изключим съдържанието му.

Той сви рамене.

— Красотата на злото, това е била неговата философия. Но това е било само идея, с която той си е забавлявал, той никога в действителност…

— Когато работех с Кони — прекъсна го тя, — имаше убийство. На една черна проститутка. Убиецът беше отрязал главата й; както всъщност на жената в поемата. После той е направил снимки — снимките, които намерили реализацията си в интернет.

Кристиан я погледна замислен.

— Стела — съжалявам, Кристиан… — Стела е била изкормена, нали? Убиецът е взел далака26 й.

— О, не. Не ми казвай, че мислиш…

— Меланхолия. Това е названието на друго стихотворение, нали?

Той й отвърна пресипнало:

— Ти ми казваш, че вината е моя. Че аз по някакъв начин съм го въодушевил с преводите си на стихотворенията.

— Някога изданията за ценители на поезията са имали и илюстрации, нали? — настояваше тя.

— Да. Има много известно издание на „Цветята“, илюстрирано от Доре. Сега то струва цяло състояние. Имам някъде факсимиле от него. — Той посочи с ръка лавиците с книги.

— Това е, което той прави — каза тя. — Не виждаш ли? Той сътворява един вид виртуално издание на „Цветя на злото“. Неговите фотографии са илюстрациите към стихотворенията.

— О, Боже — Кристиан затвори очи, ужасѐн. — Тогава значи аз съм виновен. Моите преводи са го накарали да прави всичко това. — Той зарови глава в ръцете си. — Стела, Стела. Какво ти причиних? — прошепна той.

Тя искаше да му каже, че той не е отговорен за това, което бе направил този изверг, както хората, превели библията, не са били виновни за испанската инквизиция. Тези болни хора хранеха своята болест, наблюдавайки фотографиите. Но тя знаеше, че сега не беше моментът за това.

— Как мога да изляза оттук? — каза Клер, внимателно посочвайки редовете на екрана.

— Просто натисни „Заспивай“ — прошепна той.

В наетия апартамент в Лауър Ийст Сайд — нает чрез интернет от компютъра в киберкафето — Глен Фърниш включи лаптопа, закупен и доставен му още същия ден в апартамента. Когато модемът изсвистя и заекна, той потопи ножа си в локвата от зрял рокфор, който се размаза в чинията с вечерята на масата до него, и облиза мечтателно острието. Една бутилка вино, по-стара от самия Глен, беше отворена до сиренето. Той подуши корковата тапа, прокарвайки я напред-назад под носа си, както пушачът вероятно подушва незапалената пура, вдишвайки мирис на плесенясалите и влажни, пълни с паяжини мазета.

Глен влезе в подземието на Некрополис не като Харон, а под образа на един от другите си персонажи, Бран, келтския бог на горите. Той пазеше Бран в резерва за такъв непредвиден случай като този. Ако бяхте натиснали командата за неговото описание, вие щяхте да прочетете:

Бран се промъкна в библиотеката при обиколката си наоколо и погледа за малко спящия Харон. Той написа:

Компютърът отговори:

Глен седеше неподвижно, разсъждавайки. Бланш не можеше да бъде в библиотеката сега, защото Бланш беше името на първата жена на преводача, и тя беше мъртва. Той написа:

и тогава:

Бран взе виртуалното издание на „Цветя на злото“ от масата, където го бе оставила Клер, отвори го и бавно разгледа страниците му, като от време на време се спираше да се възхити на някои от своите работи. Почти беше свършил. Той трябваше да премести всичко това, защото неговото скривалище беше открито. За щастие, в този виртуален свят да намериш ново пространство за някого не беше по-трудно, отколкото да си го представиш.

В реалния свят Глен седеше, потънал в мисли, с тапата от бутилката вино, забравена между пръстите му.

Петдесет и четири

Декадансът от деветнадесети век в Париж. Подземният свят на античните гърци. Една междинна спирка през двадесет и първи век в Манхатън. И накрая Дания от четиринадесети век, описана от един английски драматург през седемнадесети век.

Не бе удивително, че точно сега Клер намираше за трудна работата си над ролята на Офелия.

— „Ето незабравки — те са за спомен. Любов моя, не ме забравяй! А това е теменуга — не мисли за друга“27 — рецитираше тя, като имитираше с жестове раздаването на цветя.

— Не! — извика Пол, който стоеше до стената в репетиционната зала. — Клер, това е ужасно. Ти не ми разкриваш истината.

А коя бе истината, чудеше се тя. Раздаващата цветя Офелия й изглеждаше толкова отдалечена от реалността, колкото беше възможно.

— Формирай емоционалната си памет — рязко я прекъсна той. — Опитай се да я положиш на някаква основа.

Тя послушно затвори очи и се замисли пак за болницата. Опита се да си представи какво биха направили пациентите на д-р Бънерман с една торбичка от двадесет грама теменужки.

— Какво смешно има? — хладно я попита Пол.

— Когато бях в болницата, там не държаха много на билките — отговори тя. — Използваха по-често метадон и примозид.

— Тогава ги смени. Да не мислиш, че Шекспир не би използвал метадон и примозид в текста, ако те бяха открити? Опитай с тях.

Тя направи пауза и след това започна.

— Това е туенол — той е за спомен. Любов моя, не ме забравяй: а това е прозак — не мисли за друга. — Тя постави буркан с хапчета в ръката на актьора, играещ Лаерт. Неочаквано тя се разтрепери.

— Това е вече по-добре — изръмжа Пол. Той я изгледа свирепо. — Не ми се опъвай, Клер. Не започвай да се преструваш само защото ти изглежда по-безопасно.

Той се отдалечи със самодоволен вид, за да тормози друга група.

Глен се вглеждаше в образа, който даваше уебкамерата на лаптопа. Венера се разхождаше отляво надясно ясно пред погледа му. Тя държеше в ръце нещо, което приличаше на сгънато бельо. Той натисна клавиша „спалня“ и след секунда я видя как влиза и постила чаршафа върху голямото двойно легло.

Навън есенна буря затъмни небето и Глен посегна да включи настолната лампа. Докато ръката му беше още на лампата, той пак я изключи. На екрана на лаптопа слънчев лъч надникна през прозореца в спалнята на Клер Роденбург.

Той отиде до прозореца на апартамента, който бе взел под наем, и погледна на юг към Манхатън. Дъждовните капки се стичаха по стъклото. Беше толкова тъмно, че той едва различаваше небостъргачите. Но той виждаше достатъчно, за да бъде сигурен, че слънчевата светлина изчезна съвсем.

Глен се върна към екрана и започна да натиска копчетата. На пода в спалнята на Клер лежеше вестник „Ню Йорк Таймс“ със старо заглавие.

Глен се приближи по-близо до екрана. Дълго време той се взираше в образа, като човек, очакващ пред постера на „Магическото око“ бавно да се потопи вътре.

Имаше още един-единствен човек, на когото тя трябваше да каже за годежа си, това беше нейният предишен работодател Хенри. Тя взе такси до Лоуър Ийст Сайд, съпровождана през целия път от обикновен „Линкълн“, и се качи горе с раздрънкан асансьор с метални решетки.

Забеляза, че коридорът е прясно боядисан и обзаведен с леки мебели в стил „индустриален шик“. Но истинската изненада беше самият офис на Хенри. Мебелите от 50-те години и скринът от извито дърво бяха изчезнали. Офисът на Хенри, разширен така, че включваше и съседните стаи, беше пребоядисан в кремаво и червено. Масите с блестящи хромирани крака бяха отрупани с папки в пастелни цветове.

Краката на Хенри пак бяха върху бюрото, но на подметките, които бяха обърнати към нея, когато тя влезе в стаята, имаше лого на най-модерната марка работно облекло. Вместо отпусната вратовръзка, той носеше под сакато си тениска.

— Здравей, Клер — поздрави я той с видимо удоволствие, като свали крака от масата и стана да я посрещне. — Казвай, как си?

— Добре съм — отговори тя и се огледа. — Това място изглежда прекрасно.

— Чиста работа, нали? — Той щракна с пръстите към компютъра. — По-голямата част от работата си сега вършим чрез връзките. А някои мошеници със сигурност седят по цели дни в бара.

Тя се засмя.

— Ти си започнал да използваш компютри?

— Е, не лично аз — призна той. — Има група младежи от колежа, които идват и вършат тежката работа. — Искаш ли да пийнеш? — Той отиде до металната каса и извади една бутилка.

— И всичко това е платено от изгубените домашни любимци? — учуди се тя.

Той поклати глава.

— Повечето са изгубени хора. Деца, които бягат от къщи, бащи, които не изпълняват своите задължения, мъже на средна възраст, които изведнъж разбират, че момичето, което са целували в института е била истинската любов в живота им. Информацията сега е бум на пазара. — Той се наведе напред и й намигна. — Между другото, аз мога да разбера, какво искат да знаят нашите клиенти след две обаждания. Обаче компютрите изглеждат доста добре и аз знам един разбойнически офис, който предлага всичко. Сега — той й подаде чашата, — кажи ми всичките си новини.

— Ти няма да повярваш на това, Хенри, но… — Тя му разказа за себе си и Кристиан.

Той слушаше, като кимаше утвърдително.

— Кажи ми нещо — каза той, когато тя свърши. — Искаш ли да понаблюдаваме Кристиан? Нещо като сватбен подарък? Мога да пусна няколко запитвания за него да видим дали е склонен да кръшка, всичките му стари истории.

— Хенри! — изкрещя тя. — Ако не му вярвах, нямаше да се женя за него. Освен това, вече го проверяваха. Помниш ли? Веднъж го зарязах, а той ме измъкна от ужасното състояние, в което бях изпаднала. За колко мъже можеш да кажеш подобно нещо?

— Ами да. Това е вярно. — Хенри изглеждаше замислен.

— Какво има, Хенри?

Краката пак се качиха на масата.

— Всичко онова с примамката, която му направихме. Как предполагаш, за какво беше това?

Тя сви рамене.

— Гледахме дали кръшка.

— Не е точно така.

— Какво имаш предвид, че не е точно така?

— В повечето случаи да, правехме го точно за това. Но някои неща, които правехме — сега той избягваше погледа на Клер — бяха следени от адвокатските фирми. От адвокати по бракоразводни дела. Има твърди момчета, Клер. Те са готови на всякаква мръсотия заради клиентите си.

— За какво намекваш, Хенри?

— Добре, повечето жени, които ни наемаха, явно искаха техните мъже да се окажат верни. Но тези, които ползваха услугите на адвокатските фирми, искаха обратното. Те искаха мъжете им да бъдат с теб, колкото се може повече време, за да имат достатъчно средства за постигане на целта си при преговорите за развод. — Той разтвори ръце. — Какво мога да кажа, Клер. Светът е мръсен.

— Защо не ми го каза навреме?

— По дяволите, не знаех как ще го приемеш. Ти тогава изглеждаше толкова наивна. Романтична. Реших, че колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Тя въздъхна. Още едно нещо, което някой бе решил, че тя не трябва да знае.

— Възможно е да си бил прав. Значи Стела беше от тези, които наблюдаваха нещата заради развода?

Той кимна.

— Тя беше съгласна да го наблюдават. Кристиан разбира се нищо не знаеше за това. Но според мен, бракът им беше пред разпад. И аз смятам, че може би и ти, преди да затегнеш възела, би искала да знаеш защо. Мога да задействам моите контакти с адвокатите и да получа показанията на Стела. По този начин, в края на краищата, ти ще знаеш в какво се забъркваш. — Той протегна ръка към телефона.

— Не — спря го тя.

Той повдигна едната си вежда.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — отговори тя. — Виж, Хенри, аз оценявам предложението, но вече знаех, че за Стела и Кристиан всичко е приключило. Не казвам, че всичко беше по нейна вина, но нека да видим, що за жена е тази, която позволява на адвокатите си подобни трикове? Кристиан никога не е казал дума против нея, и между другото тя беше доста невротична жена. Мисля, че тя просто не можеше да понесе факта, че той се раздели с нея. Както и да е, Кристиан заслужава втори шанс. Всеки заслужава.

— Ти си знаеш — каза той свивайки рамене. — Изглежда трябва да купя на щастливата двойка тостер. Но ако промениш мнението си, ще ми се обадиш, нали? Само две обаждания ще свършат работа.

Глен Фърниш седеше абсолютно спокойно. Той седеше, без да мърда, в малка „Миата“ вече повече от час. Погледът му беше втренчен във вратата на офис-блока, до която проследи момичето.

Видя как Клер излиза. Забеляза, че беше последвана от обикновен „Линкълн“ надолу по улицата. Видя, как тя вдигна ръка, за да спре минаващо такси. Когато таксито тръгна, „Линкълн“-ът го последва.

Глен седеше неподвижно и мислеше съсредоточено. После протегна ръка под таблото и измъкна ключовете.

Хенри пресуши последните капки бърбън от чашата си и внимателно я постави на бюрото. Изведнъж на вратата се почука.

— Вече затворихме — обади се той.

— Аз съм портиерът — каза гласът. — Имаме обаждане, че от по-горния етаж са се наводнили. Трябва да проверя няма ли някаква опасност.

Хенри сподавено се засмя.

— Тук не тече никаква вода. Не съм се обаждал на никого.

— Няма значение, мистър Малори. Мога ли просто да проверя?

— Добре, добре. — Той отвори вратата.

Портиерът беше млад човек. Той прецени слабото телосложение на Хенри и каза: „Момче, радвам се, че не си дебел.“

— Какво каза, хлапе?

Това бяха последните думи, които Хенри Малори някога произнесе. Освен няколкото кратки изречения по-късно, които Глен му позволи да каже, след като му извади тапата от устата.

Петдесет и пет

Агентът по продажбата на имоти закъсняваше и Клер нервно поглеждаше часовника си, очаквайки го пред къщата. Малко по-надолу на пътя, Позитано и Уийкс обнадеждаващо чакаха в „Линкълн“-а. Тя хвърли поглед към тях. Уийкс се бе отплеснал по страниците на „Плейбой“. Позитано тъпо се бе втренчил в нея, а устните му мърдаха. Уийкс кимаше със съгласие, без да откъсва поглед от списанието си.

Тя пак огледа мястото пред къщата. Беше точно такава, каквато й обеща Кристиан: просторна, боядисана в бяло и покрита с ламперия постройка; просторна — това донякъде компенсираше онова, което тя имаше в града. Тук в Уестчестър, отдалечен на петдесет мили, изглеждаше доста уютно в сравнение с някои по-големи съседи. Тя забеляза, че някои от къщите по пътя за тук, имаха плакати, сложени на полянките пред тях. На всеки плакат беше написано „Въоръжена охрана“.

Зад завоя на пътя се показа кола. Тя мина покрай нея и на прозореца се показа женско лице.

— Мис Роденбург?

— Да. Мисис Лонкрейн?

— Извинявам се, попаднах в задръстване.

Клер видя как Позитано се наведе, гледайки как агентът излезе от колата, но после пак се отпусна, като видя, че всичко е наред.

— Няма никакъв проблем. Гледката между другото ми харесва.

— Почакайте, докато я видите отвътре. Това е прекрасно. — Тя отвори вратата и я задържа отворена, за да мине Клер. Холът беше голям, колкото целият апартамент на Кристиан, със стълбище от двете страни, което се издигаше нагоре през трите етажа от задната страна на хола.

— Годеникът ви не е ли дошъл? — попита агентът Клер, която се оглеждаше наоколо.

„Тя да не мисли, че аз само си убивам времето?“ — каза си Клер.

— Не, наложи се да остане в града. Но той видя снимките от вашата уебстраница. И ако аз харесам къщата, той ще дойде да я огледа на обяд.

— Имоти като този рядко се срещат — самоуверено отбеляза агентът. — Наистина много рядко. Този съвсем скоро се появи на пазара и аз ви обещавам, че ще бъде продаден още тази седмица.

Те тръгнаха да разгледат кухнята, която имаше размери на баскетболно игрище. Само хладилникът беше по-голям от всичките кухни, които някога бе имала Клер.

— Много хубаво — каза тя.

— Почакайте, ще разгледаме и горе.

Тя послушно тръгна нагоре след мисис Лонкрейн. Изведнъж жената спря.

— Оу! — учудено каза тя.

— Какво има?

— Къщата трябваше да бъде свободна — каза тя. — Но мисля, че тук има някой. Ало? Ало?

— Здрасти — отговори мъжки глас. Клер дочу шум от спирането на душа. — Не ми обръщайте внимание — продължи гласът, — аз съм порядъчен човек.

Още една кола зави в обсадената с дървета улица. Позитано я забеляза в страничното огледало на „Линкълна“ и смушка партньора си с лакът.

— Имаме компания.

Те заедно наблюдаваха, как колата обиколи улицата и спря зад тях. От нея излязоха двама мъже. И двамата бяха с униформи. Те важно наближаваха „Линкълна“ от всяка страна по един, като откопчаваха кобурите на пистолетите си. Онзи от страната на Позитано почука по прозореца.

— Да? — отговори той, като натисна копчето.

— Можете ли да ми кажете какво правите тук, сър?

— Не мога — отговори Позитано и извади значката си. — Предполагам вие ще ми кажете какво правите тук.

— Уилям Респонс. Ние, хм, получихме съобщение за подозрителна кола. Затова решихме, че е по-добре да проверим.

— Окей, проверихте я. А сега обратно.

— Няма проблем, офицере — каза този от охранителната гвардия, като иронично отдаде чест. — Един час допълнително време за мен, нали разбирате за какво става дума? — Двамата от гвардията се качиха в колата и отпрашиха.

— Това е спалнята на стопанина — каза мъжът. — Както сами виждате, има прекрасен изглед към горичките. О, и към горската къщичка. Жена ми я построи.

— Жена ви сама ли я построи? — мисис Лонкрейн направи гримаса на Клер зад гърба на господина.

— Да. Тя обичаше да спи там, когато имаше пълнолуние.

Агентът неубедително се разсмя. Мъжът свали колана от банската си хавлия и се заразхожда из стаята, като го олюляваше след себе си като танцьор с кожа от боа. Изведнъж той се обърна и спря, като се вгледа в мисис Лонкрейн. — Скъпа — обърна се той към нея, — имаш такъв прекрасен тен. Естествен ли е?

По радиото се чу контролното обаждане от града.

— Всичко наред ли е, момчета?

Уийкс свали микрофона.

— Преди малко идваха двама откачалници от охранителната гвардия. При вас има ли нещо?

— Доста. Намериха тялото на Хенри Малори, следователя, с когото работеше Клер. Не знаем дали има някаква връзка, но бъдете внимателни.

— Добре — съгласи се Уийкс и закачи микрофона на мястото му.

— Какво искаше да каже онзи с това „един час допълнително“? — попита Позитано.

— Кой?

— Онзи смешник от охранителната. Той каза, че това е само един час допълнително.

— Мисля, че толкова време му отнема да се върне до офиса му или където и да е.

— Хей, това е, което ме учудва.

— Защо?

— Добре, ако той трябваше да пътува дотук половин час, то тогава ние не сме тази кола, за която са го извикали, нали така? Ние сме тук отскоро.

Уийкс бавно кимна.

Позитано излезе от колата и хвърли якето си на задната седалка. — Отивам да видя. Ще дойдеш ли?

Уийкс пак взе „Плейбой“.

— Не.

Тялото на агента се завъртя във въздуха от удара с крак в гърба, който й нанесе Глен Фърниш. Тя прелетя три етажа, преди да падне във вестибюла.

— Добре — каза Глен, — помисли за това като за роля.

Клер стоеше до него и пищеше. Пищеше обмислено и внимателно. Множество мисли минаха през писъка на Клер, това бяха годините на репетиции за прожекции, занятията по контрол над дишането и използването на диафрагмата и гласа.

Глен спокойно извади от джоба си превръзка и отмери лента, дълга колкото ръката му.

След като не можа да отвори заключената врата, Позитано се промъкна вътре през прозореца. Това, което той видя на пода във вестибюла, го накара да побегне с проклятия обратно към колата.

Глен паркира колата от задната страна на къщата и внимателно сложи Клер в багажника. Миришеше странно на нещо непознато и кисело. Тя лежеше на тъмно и чувстваше как колата се движи по неравна пръст. След време почувства, че пътят бе станал твърд и каменист: не беше шосе, а нещо като селски път. Тя предположи, че той я караше през гората в посока, противоположна на полицейската кола, която бе останала пред къщата.

Някъде след десет минути колата спря и багажникът се отвори. Отгоре я гледаше Глен. В ръце той държеше превръзка.

— Искам да ти завържа очите — каза той спокойно. — Моля те, не се съпротивлявай.

След като й завърза очите, той я премести в друга кола. Този път багажникът, в който тя лежеше беше малък като на спортните коли. Само че миришеше на свежа дървесина и на лак, като сандък, и звукът от двигателя повече приличаше на трактор или на фургон, отколкото на кола.

Те се събраха в стаята за екстрени случаи в нюйоркското полицейско управление. Франк бе спокоен и съсредоточен, неговото тъмно лице не издаваше нищо. Зелените очи на Кристиан бяха изпълнени със злоба, лицето му бе бледо от притеснението, и той на глас се възмущаваше от униформените за това, че не са изпратили всичките полицаи да търсят Клер, за това, че не са мобилизирани хеликоптери и кучето-търсач в района на Рокис. Кони беше видимо спокойна, пръстите й въртяха забранената незапалена цигара. Тя не казваше нищо, но напрегнато мислеше.

Задръстването беше причина за дългата опашка на еднопосочното платно за Труей. Глен чакаше спокойно, двигателят беше спрян, опашката от коли едва пълзеше напред. Имаше само един полицай, моторът му стоеше зад него. Той внимателно оглеждаше всеки шофьор, като му искаше документите, гледаше под седалките и проверяваше багажниците.

Когато накрая дойде редът на Глен, той спусна надолу прозореца. Полицаят се извини за задържането.

— Всичко е наред, офицер — вежливо отговори Глен. Той кимна с глава назад, отбелязвайки, какво има зад него. — Този джентълмен вече не бърза, затова и аз не бързам.

Полицаят погледна към ковчега в задната част на катафалката.

— Със сигурност е така — каза той. После провери документите, които изглежда бяха наред и кимна на Глен. — Пожелавам ви приятен ден, мистър Самуелс.

Катафалката бавно потегли по пътя си.

След около час пътуване тя почувства, че колата намали скорост. Тя спря, после даде на заден ход. Глен излезе. Тя дочу скърцането на отварящи се врати. Той се върна и те се затвориха след тях.

След като усети въздух по лицето си, тя разбра, че коша, в който се намираше, бе отворен. Въздухът не беше никак свеж; миришеше като в багажника на колата, с меката миризма на формалдехид, но вече по-силна. Тя почувства, че мъжът я сложи на нещо като количка. Китките й бяха развързани и затова тя можеше да лежи по гръб, обаче ръцете й бяха хванати в някакви гривни. Внезапна ослепителна светлина, която тя почувства даже през превръзката, накара нейните свикнали с тъмното очи да се насълзят. Изведнъж остра болка в извивката на рамото й, нещо като прорязване, я накара да изкрещи.

Пръстите дръпнаха възела от превръзката на очите й. Тя можеше да гледа, но светлината над нея я заслепяваше и лицето, което беше наведено над нея, й се виждаше като силует. Той посегна към тапата и я извади.

— Слушай — каза тя, когато устата й се освободи. — Ти не трябва да правиш това. Това, че ще ме убиеш няма да ти помогне, това само ще засили желанието ти да убиваш. Достатъчно си силен да спреш сам. Мога да ти помогна, но не и ако ме убиеш.

— Разбира се — каза той — ти си актриса. Ти искаш да крещиш, да умоляваш, да плачеш, но ти се преструваш да изглеждаш вместо това спокойна. И на това те учеха, така ли? Ти знаеш какво трябва да ми кажеш. Ти знаеш как да ме излъжеш.

— Аз не се преструвам, Глен. Не и сега. Преди, когато помагах на полицията, аз се преструвах. Но повече не го правя.

— Ето какво правиш ти — каза той. — Ти си жена. Ето за какво са твоите дрехи, грим и хубавите усмивки, не е ли така? Ти се преструваш. Но няма значение. Аз съм истината. Снимките ми са истината, защото аз съм истината.

Той говореше спокойно, сякаш беседваше, и тогава, точно в този момент, тя се хвана за мисълта, че не разбира за какво говори той.

— Къде съм? — попита тя.

Вместо отговор той започна да светва лампите една след друга като светлините на сцена.

Тя разбра, че се намира в нещо като изоставена болница. В операционната или в стаята за анестезиология. Имаше три или четири колички, всяка с някакви уреди, включени към нея, покрай стените бяха наредени големи метални корита и грамадни лампи, такива, каквито бяха сега над нея, някои от тях бяха счупени. От стените стърчаха тръбичките и жиците от изхвърленото оборудване. По ъглите беше пълно с мръсотия и с парчета от лепенките, които бяха изметени, за да се освободи място за количката, за която тя беше вързана.

— Тук не е много чисто — каза той, проследявайки погледа й. — Но не се притеснявай, аз дезинфекцирах всичко. Всичко работи.

— Това болница ли е било?

Той се засмя.

— Не съвсем. Нито един, който е дошъл тук, не е бил излекуван.

Той постави малка камера на триножника в краката й. От задната страна на камерата стърчеше шнур, който той включи към лаптопа на компютъра на другата количка.

— Нека да ти обясня — каза той. — Това е дигитална камера, Клер. Тя е свързана с този компютър, който е включен към два уебсайта. Ако някой потърси единия уебсайт, те ще видят това, което вижда камерата. С други думи — теб. Жива — той тъжно се усмихна. — В известен смисъл.

Тя почувства как кръвта заблъска в главата й.

— Какво искаш да кажеш? Какво е всичко това?

Пръстите му се движеха по клавиатурата.

— Това ще бъде моята публикация в пресата — каза той спокойно. — Това ще попадне във всичките новинарски емисии, също както и във вестниците, в изданията на бюлетините. Как си с грима? Знам, че ще искаш да изглеждаш прекрасно.

По обяд атмосферата в оперативната стая стана съвсем мрачна. Тогава постъпи съобщението по радиото, че е получен видеоматериал с Клер по новинарските канали.

— Прекрасно — извика Кристиан. — Това е първата му грешка. Ще имаме възможност да разберем къде е той сега.

— Задръжте така — настоя гласът по телефона. — Що се касае до неговата публикация в пресата, нещата са много по-сложни, отколкото изглеждат.

— Знаеш ли, когато осъзнах, че това ще бъде финалът, реших да опитам нещо малко по-различно.

Сега той гримираше лицето й, като стоеше зад нея и нанасяше основа за грима на скулите й.

— Тръбичката в ръката ти се казва троакар, Клер. Тя е свързана с аспираторната помпа. Когато пусна машината, тя ще изсмуче кръвта от тялото ти и ще я замести с балсамиращ състав. В някакъв момент на този процес сърцето ти ще спре и ти ще умреш.

— Какво чакаш тогава? — попита тя. — Защо не го направиш сега?

Той се засмя.

— Ето това е умен въпрос.

В оперативната стая Кони, Дърбън и Уийкс седяха наведени пред компютъра, вглеждайки се в текста на екрана.

Фърниш крачеше назад-напред из предоперационната стая, жестикулирайки с книгата, като рецитираше:

Той въздъхна благоговейно и затвори книгата.

— Това няма да върши работа — каза Клер.

— Няма ли? — той гледаше компютъра си. — Вече имаме повече от двеста участници. Ти наистина ли мислиш, че в света няма хиляда човека, които имайки удобен случай да станат съучастници в тайната направо в домовете или в офисите си, няма да се възползват от това? Четиридесет процента от информацията на Интернет е „хард“ порнография. От всичките милиони няма ли да се намерят хиляда, които в своите най-тъмни, необясними мечти наистина няма да искат да бъдат като мен? — той посочи към дигиталната камера. — Но, моля, защо да не запознаеш с твоята гледна точка нашите гости? Ние сме свързани със звук, също както и с образ. Те прекрасно могат да те чуят. Кажи им защо не трябва да умираш. Възможно е те да решат, че си права и ще напуснат.

Тя гледаше в малкия стъклен ирис в центъра на камерата, мрачен и безразличен като дуло на пистолет.

— Чуйте ме, всички вие — започна тя. Беше достатъчно добра актриса, за да превъзмогне безсилието си в това положение, но гласът й малко потрепери, когато каза: — Аз не съм просто картинка на компютърните ви екрани. Аз съм жив човек. Ядох на закуска „Чириос“ с мляко. Четох вестника, който четохте и вие. Бях ядосана, че вали, както и вие правите понякога. Мога да бъда един от тези хора, които познавате, една от вашите приятелки, или бъдещата ви приятелка. Присъствайки в този сайт, вие ще ме убиете. Това няма да бъде нещо, което компютърът може да изтрие, това ще бъде мръсно, болезнено и истинско. Помислете как ще се чувствате, след като това се случи! И напуснете, още сега! Моля ви!

— Много добре — промърмори той. Той отиде до екрана.

— Също така и ефективно. В резултат на твоя апел четиридесет и шест човека са напуснали — той направи пауза. — Но както и да е, те са компенсирани повече, отколкото трябва с триста двадесет и трима, които не го направиха.

Петдесет и шест

— Трябва да стигнем до тази камера — каза Кони, вглеждайки се в текста на екрана. — Трябва да видим какво става там.

— Какво ще се случи, ако деветстотин и деветдесет и девет болни копелета вече са го направили? — възрази Франк. — Как ще обясняваме, че нюйоркското полицейско управление е това, което я уби?

— Един зрител в повече надали ще е решаващ.

— Ето това е, което всеки подлец, който вече се е включил, си казва. Ако не вземаме под внимание всички новинарски емисии, които са вързани за това, което се нарича публичен интерес, а и момчетата, които с отпечатването в домашни условия гледат да припечелят по някой долар.

— Има риск от увеличаването на аудиторията му, съгласна съм. Но ние трябва с нещо да балансираме потенциалното увеличение на риска. Трябва да стигнем до камерата.

След малко Франк вече кимаше на Роб Флеминг. Флеминг осъществи връзката и те видяха на екрана Клер, вързана за количката.

— Какво е това, на което тя лежи? Някакъв триножник ли? — промърмори Франк.

— Това е количка от моргата — бавно отговори Кони. — Той я е закарал в погребално бюро. Това означава, че можем да я намерим, Франк. Тя не може да бъде по-далеч на един час с кола от мястото, откъдето е отвлечена.

Франк се обърна към специалистите по компютърни престъпления.

— Роб, има ли начин да получим списъка на погребалните бюра в радиус от петдесет мили около Уестчестър?

— Сигурно. Има много сайтове, които ще ти дадат списъка им — ръцете на Флеминг забягаха по клавиатурата. — Получих един — каза той. — Ще го принтирам.

— Колко са адресите?

— Около деветдесет.

— Деветдесет? — Франк изглеждаше обезсърчен. — Нямаме време да проверим всичките.

— Имаш ли стар телефонен указател? — попита го Кони.

Той сви рамене.

— Мисля, че да. Защо?

— Той ще се нуждае от такова бюро, което е изоставено. Много рядко такива имоти отново се продават бързо. Ако намериш указател отпреди една или повече години, и го сравниш със списъка на Роб, то някои от тях, които са били в стария указател, няма да ги има в списъка. Това са тези, които междувременно са затворени. Разбираш ли?

Франк вече бе излязъл от стаята в търсене на телефонен указател.

Имаше две. Едното беше в Ню Джърси, а другото в Таперсвил, по-нагоре след Кетските хълмове.

— По-добре да се разделим — предложи Франк. — Аз ще поема първото, а после ще се присъединя към вас, ако той не е там.

— Аз ще тръгна с Майк — каза Кони.

Франк хвърли поглед към нея.

— Ти мислиш, че той е в Танерсвил?

— Той обича провинциалните пътища, Франк. Изолация. Ако бях комарджия, това е, на което бих заложила парите си.

— Точно в този момент — промърмори Франк — всички сме комарджии.

Флеминг размишляваше как да блокира новините. В началото най-големите новинарски издания се съгласиха да не излъчват тази история. Но после стана ясно, че тя вече се шири из интернет като огън, бушуващ в суха прерия, и те забравиха обещанията си. Както бе казал на Роб един от редакторите, с лек намек на съжаление, пуснеш ли веднъж духа от бутилката, не можеш да го натъпчеш обратно.

Роб се обади на Франк, за да му го каже.

— По дяволите — ядоса се Франк. — Добре, има ли някакъв начин ние да знаем колко хора ползват сайта? За да знаем в крайна сметка с колко време разполагаме.

— Има такъв начин. Но ако аз съм вътре в сайта…

— Направи го.

Франк пристигна в изоставеното погребално бюро в Ню Джърси малко преди екипа на югозападния район на полицията. Вратите бяха заковани с дъски и той ги разби с помощта на снайперистите, които се бяха разпръснали покрай сградата. Един пияница, който спеше до бутилка „Фъндър-бърд“ в изоставената къща, беше уплашен до смърт.

Франк се обади на Позитано.

— Майк? Тук няма нищо. Изглежда, че той все пак е в Танерсвил. Не се притеснявай, чу ли? Имаш на разположение около половин час.

Глен тананикаше в предоперационната стая, като се занимаваше с гримирането на Клер. От време на време той поднасяше огледало към лицето й, за да може тя да види неговото творение. Клер не можеше вече да познае образа, който той й показваше. Кожата й бе станала грозна и неестествено розова. Петната от руж по бузите й я правеха да изглежда като кукла. Миглите й стърчаха прави и твърди като пипалата на паяк.

— Това ще бъде досадно — каза тя. Странен студ сковаваше рамото й и идваше от иглата, мушната в ръката й. Разтворът започна да прониква в нея от допотопната машина. — Те ще помислят, че това е измама.

Той нетърпеливо поклати глава.

— Те са виждали и другите ми снимки. Те знаят, че аз не мамя моите клиенти — той стоеше зад нея. — Перфектно, ако мога така да се изразя. Нека да видим колко бройки се натрупаха, искаш ли? — той провери в компютъра. — Петстотин осемдесет и три. Добре дошли, приятели. Благодаря ви за търпението. Трябва да попълним още няколко места и после необикновеното шоу ще започне.

Щом излязоха веднъж от магистралата, пътят нагоре между хълмовете значително се стесни, виейки се и обръщайки се, за да преодолее подножието на Ловджийската планина. Полицейските коли бяха принудени да намалят скорост при наличието на множеството резки завои.

Полицаите не използваха радиостанциите си в случай, че той хваща тяхната честота. В предната кола при Позитано зазвъня телефонът.

Беше Франк.

— Хей, Майк. Влизаш ли вече в разчетното време за пристигане?

— В промеждутък от двадесет минути. Бързаме колкото можем.

— Окей. Аз съм след вас. Слушай, Роб нищо не можа да направи, за да извади от мрежата този уебсайт, но той смята, че има възможност да го „клъцне“.

— Какво значи да го „клъцне“?

— Ако огромно число хора в едно и също време влязат в сайта, това ще разруши софтуера.

— Мисля, че за да задейства този план, ще му трябват хора, които ползват този сайт, нали така?

— Да, но ще бъде невъзможно да се справи с повече от няколко десетки за това време. Роб мисли, че ако може да получи до две хиляди, то сайтът буквално ще замръзне.

Позитано мислеше.

— Може ли той все пак да я убие?

— Възможно е. Дай за малко да говоря с д-р Литмън.

Позитано й протегна телефона. След като го изслуша, Кони каза:

— Възможно е, но той ще изгуби доста време, за да открие къде е проблемът. Направи го, Франк. Това е най-подходящото нещо, което имаме.

— Седемстотин и деветдесет — каза Глен. Той дишаше дълбоко. Неговата нервна, внезапна енергия беше изместена от целенасочено спокойствие.

Клер познаваше този начин на фокусиране на енергията отпреди, така ставаше и при актьорите, когато сценичната треска преди спектакъла постепенно се изместваше от чувството за неизбежното приближаване на момента, когато завесата се вдига.

— Окей, Роб. Хайде напред и опитай това — повтори Франк в слушалката си.

— Точно така. Възнамерявам да поместя неговата публикация и имейла едновременно. Ще попитаме всеки, който иска да помогне, първо да изпрати имейл на още пет човека и второ, да влезе в сайта точно в шест часа следобед източно време.

Франк погледна часовника си.

— Вече минаха четиридесет минути.

— Ще стане точно в шест часа, Франк. В такъв случай ще се получи застъпване между западното крайбрежие и Европа.

— Окей. Направи го. Само се надявам да си прав.

На четвърт миля преди да наближат изоставеното погребално бюро, полицейските коли изключиха сирените си.

Когато пушките и бронежилетките бяха готови, Кони поднови връзката. След като я видя, Позитано приближи до тях.

— Ти ще останеш при радиостанцията — спокойно каза той. — Заповедите са на Франк.

— Защо? Можех да…

— При положение, че може да се стреля, ти трябва да останеш тук. Съжалявам, но трябва да бъде така.

— Занимавал ли си се преди с отвличане и с преговори, Майк?

Детективът отрицателно поклати глава.

— А какво ще правят другите момчета?

— Те, нищо.

— Тогава аз мога да ти потрябвам.

Той сложи ръка на рамото й.

— Ако започнат някакви преговори, тогава ще те повикаме. Но точно сега по план не се предвиждат никакви разговори.

Катафалката стоеше от задната страна на сградата. Позитано пипна капака.

— Още е топъл — каза той спокойно. — Всичко е наред, тука е.

В пълно мълчание полицаите започнаха да пълзят към позициите си.

Глен погледна към екрана.

— Деветстотин и петнадесет участници — злорадо каза той. — Вече остава малко, Клер. Съвсем малко, Клер. Деветстотин и шестнадесет. Деветстотин и двадесет. — Той затвори очи. — Чувствам това приближаване. То е като вълна. Бъди готова.

Шест без двайсет.

Когато имейлът на Флеминг пропълзя от компютър към компютър, той започна да се дроби и да се дроби като клетка в момента на зачатие, деление след деление в своя самопроизволен процес. Неговите частици протичаха от компютър в компютър, кръстосвайки Атлантика като микроскопични пулсации от светлина, отскачайки от сателит към сателит под формата на радиовълни, в потоци от ефирни точки и тирета, които, веднъж събрани заедно, се превръщаха в думи, в мисли и идеи — в зов за помощ.

Вътре в предоперационната стая Глен протегна ръка и включи помпата. Когато тя запухтя, заработвайки отново, Клер не можа да се сдържи и завика.

— Не се притеснявай — каза той. — Просто проверявам всичко ли е заредено и готово — пръстите му се опитаха да я успокоят. — А сега аз ще си взема сбогом. Тази картина не изисква присъствието ми, затова ви оставям. — Очите му, чисти и невинни като на дете, я погледнаха. Той обърна лаптопа към нея, така, че тя да можеше да вижда собственото си лице на екрана. — Аз ще наблюдавам.

И той напусна стаята.

Тя не смяташе, че той ще я остави да умре без него.

Тя чакаше. Беше тихо.

И започна да крещи — на тях, на тези невидими наблюдатели, които се криеха зад камерата, на тези безлични, дигитални, анонимни похотливци, които тя чувстваше как душеха покрай нея; наблюдаваха я с любопитство, като глутница кучета, които бавно пълзят, наближавайки жертвата си, готови всеки момент да избягат обратно.

По часовника на Позитано групата щурмуващи безшумно се надигна и се придвижи напред, като при полицейска обсада. Подвижните стълби бяха безшумно вдигнати към стените на старата сграда.

— Сега! — каза той.

Клер пищеше.

Екранът на лаптопа стана бял.

Някъде отстрани тя чу звук от чупене на стъкло.

Кони, която чакаше близо до колите, усети, че някой се провира през гъсталака. Навсякъде покрай нея се чуваха радиостанциите на полицията. Тя вдигна поглед.

На двадесет ярда от нея стоеше Глен Фърниш и я наблюдаваше.

Тя бавно вдигна пистолета си.

Лицето му беше абсолютно безизразно, може би малко учудено. Пръстът й усещаше спусъка.

След него се чу шум и гласовете на преследващите го хора. Той се обърна и хукна надолу по хълма. Секунда или две тя все още го виждаше.

След това свали пистолета.

Фърниш препускаше надолу по хълма. Не беше на себе си. Пътят беше неравен и неговите преследвачи не можаха да скъсят разстоянието, натоварени с оръжие и бронежилетки. Той се откъсна от тях и точно тогава излезе на пътя. Той почти успя да го прекоси, скачайки и плъзгайки се към другата страна, когато срещу него изскочи втората кавалкада полицейски коли, начело с Франк. Те се сблъскаха и за миг Фърниш се разстла върху предното стъкло, колата занесе и като загуби контрол, започна да се плъзга по склона извън пътя. Тогава Франк извади пистолета си и стреля по него два пъти през стъклото. Стъклото първо се напука на малки парчета като паяжина, а после стана червено преди цялото да се срути върху него и младият мъж да падне направо в скута му. Устните му се опитваха да произнесат някаква дума и той шепнеше нещо или се опитваше да шепне, но вторият куршум на Франк му проби дробовете и на гласа му не стигаше налягане, за да говори: само празно свистене като при изтичане на въздух от балон.

Петдесет и седем

След пет дни Клер отлетя с Кристиан за Франция.

Няколко часа след смъртта на Фърниш журналистите се бяха разположили пред вратата на Кристиан. Нюйоркското полицейско управление им предложи охранявана къща за толкова време, колкото им трябваше, но изглеждаше по-лесно просто да направят предложението за брак и да избягат. Те заедно избраха венчалната рокля и Кристиан явно не се безпокоеше от суеверието, че ако я видиш преди деня на церемонията, тя ще ти донесе лош късмет. Тя отгатна, че напротив, той беше в плен на по-индивидуална магия: ако Клер погледнеше снимките от предишното му бракосъчетание, щеше да открие, че Стела бе носила същия тип рокля, което говореше за нейната обречена клетва.

Сега тя и Кристиан се чувстваха отдалечени. Не че той не се грижеше за нея — напротив, той още се тормозеше от това, че не е бил до нея, когато убиецът я бе нападнал, но част от нея се бе отдръпнала от него, като си повтаряше събитията от този странен следобед на една безкрайно навита филмова лента, много по-живи и интензивни от това, което се случваше тук и сега. В ушите й още ехтеше трясъка на оглушителните ръчни гранати, които полицията използва при щурма на погребалното бюро. Но дори когато тя можеше да чуе какво й се казва, й беше много трудно да му обърне внимание.

Пол бе разказал веднъж на класа за един вид японска драма, в която героят трябвало да преживява обстоятелствата на своята смърт отново и отново, докато това вече не пораждало никакви емоции у него; само тогава душата му можела да напусне земята. Тя се чувстваше сега в подобно положение, не можейки да се отдели от миналото, докато то не станеше по-малко настойчиво от настоящето.

Той я заведе в малък хотел близо до Триумфалната арка, тих кът на изяществото от осемнадесети век. Докато тя разопаковаше багажа и подреждаше огромната баня, той излезе навън. Когато се върна, й каза да си облече по-топли дрехи.

— Защо? — попита тя. Беше слънчева есенна привечер, много по-топла от мразовития климат, който бяха напуснали.

— Отиваме някъде, където е много студено — каза й той, като взе туристическата си раница, която бе донесъл със себе си от Ню Йорк. — Готова ли си?

Навън Кристиан каза на шофьора да ги закара до „Рю Даро“. По пътя разговаряше без усилие с него на френски за любимия му футболен отбор, и тя беше учудена от промяната у него. В Ню Йорк той по-скоро би умрял, отколкото да разговаря за спорт с някой шофьор на такси.

Накрая те спряха до един малък парк. Таксиметровият шофьор прониза отстрани Кристиан с лукав поглед.

— Vous visitez les catacombes, monsieur?

Кристиан сви рамене.

— Oui, peut-être. La mademoiselle ne les a jamais vu.

— Il faut faire attention. Ne pas s’égarer.

— Bien sûr. Nous avons une carte.29

— За какво говорехте? — попита тя мрачно, когато шофьорът отлетя с бакшиша си.

— От другата страна — каза той, без да й отговори. Имаше малка желязна врата, вградена в стената. Пред нея имаше няколко стъпала. Изглежда тя водеше към някаква изба. Кристиан извади ключ и я отвори.

— Имаме късмет. Страхувах се, че са променили ключалката.

Стълбите водеха в тъмнината. Той измъкна два тежки прожектора от туристическата си раница и й подаде единия.

— Къде отиваме?

— В катакомбите — отвърна й той през рамо. — Тука има стотици входове, всичките заключени естествено, но ключове лесно се намират на черния пазар. Таксиметровият шофьор вероятно щеше да извади някой, ако му бяхме поискали. Студентите обичат да организират тук партитата си. Няколко сега сигурно вече са в разгара си.

Тя го слушаше.

— Аз не мога да чуя нищо.

Той се разсмя.

— Няма да можеш, докато не започнеш да чуваш добре. Тези тунели се простират на триста километра, минават под целия Париж и стигат до предградията му. Ние се намираме в началото на това, което Бодлер е харесвал най-много, гробницата.

В светлината на прожектора Клер видя груб каменен таван, мержелеещ се над главите им. Освен скриптенето на техните стъпки и капещата вода, те бяха обградени от абсолютна, непроницаема тишина.

— Някога те са били варовикови кариери. Някои датират от римско време. Колкото повече са построявали отгоре, толкова повече са дълбаели отдолу. През Втората световна война съпротивата е настанила тук долу главната си квартира и някои от галериите се използвали за разсадници на гъби. Но през осемнадесети век са били осенени от великолепната идея да освободят земята за строежи като преместят гробищата си долу. — Той освети тавана с прожектора си. Няколко думи бяха издълбани на скалата. — „Arretez! C’est ici I’empire de la mort“30 — прочете той на висок глас. — Тук е царството на Мъртвите. — Той пристъпи напред. — Готова ли си?

— Предполагам — каза тя колебливо.

Тя насочи прожектора си наоколо. Отначало тя помисли, че се намира в много тясно пространство. Но после разбра, че галерията, в която навлизаха, беше огромна. Онова, което беше взела за стени, бяха всъщност грамади от човешки черепи и кости, почернели от годините, които бяха навсякъде, докъдето стигаше прожектора й.

— Тук са останките на шест милиона парижани, вероятно много повече от тези, които са в града над нас. Всеки един от Рабле до Робеспиер.

Бавно, те вървяха през пустите варовикови зали, високи като църкви. Някои бяха осветени от отворите над тях, през които проникваше вечерния залез.

Накрая Кристиан спря.

— Тука — посочи той с ръка.

Те бяха отгоре на няколко стъпала, издълбани в скалите. Под тях имаше голям басейн с чиста вода.

— Работниците, които са копаели тук са се нуждаели от баня. Така че те просто са прокопали надолу до водната повърхност. Виж. — Той отиде напред, загреба една шепа вода и я остави да изтече между пръстите му.

— Тя е по-чиста от тази на Ева и два пъти по-стара. — Той остави прожектора на земята и й подаде ръцете си. — Искаш ли да се изкъпем?

— Няма ли да е студено?

— Почти смразяващо. — Той започна да разкопчава дрехите й. — В раницата ми има една хавлия. Както и нещо по-важно. — Той извади един сребърен канделабър и три свещи, половин бутилка „Шато Икю“ и чаши, парче мазен черен дроб и сурова пръчка. — Удоволствие и болка.

— В такъв случай… — Тя съблече дрехите си и той направи същото. Свещите хвърлиха жълта сянка върху пещерата, техните пламтящи пръсти задълбаха каменните стени. Още преди да се потопи в басейна на нея й беше студено. Кожата й настръхна като на гъска. Тя ахна, когато потопи крака си във водата.

— Ела — каза той и влезе във водата. Тя стигна до бедрата му. — Кръщение — каза той меко. — И прераждане. Тук, в империята на мъртвите, ние все още сме живи. — Кристиан се протегна към нея, привличайки я до себе си със силните си ръце. Въпреки студа той имаше ерекция. Нейните крака докосваха ледената вода и неволно тя ги вдигна, като обгърна с тях хълбоците му.

— Искам да вляза в теб — прошепна той. Тя се пресегна надолу и го насочи така, че той да проникне в нея. Беше й студено и напрегнато и тя трепереше, когато той я смъкваше надолу през цялото време, докато беше върху него.

Той я любеше нежно и тя обви ръка около врата му, за да намали тежестта си и му позволи да я обхване с ръце, че да направлява движенията й. Тя започна да стене и в пълната тишина това беше плашещо като стона на някой странник.

— Сега — каза й той — ми се довери.

С едно плавно движение той я прегъна през кръста, принуждавайки я да падне назад във водата, докато ръцете му я държаха под повърхността така лесно, както я бяха подкрепяли над нея. Шокът от ледената вода изтласка въздуха от дробовете й и тя глътна малко от нея, като се задуши и се опита отново да си поеме дъх. Но ръцете му все още я натискаха надолу. Тя успя да види лицето му през водата, видя как той внимателно я наблюдава и как ръцете му стискат врата й, така че и да искаше, тя не можеше нито да диша, нито да глътне повече вода. Чуканията в белите дробове и във вагината й се свързаха по някакъв начин, съединиха се, всеки тласък на пениса му я удряше зад ушите, зад очите, осветявайки варовиковата пещера с огнени фойерверки, ракети и парещи мълнии от болка.

След всичко, той я залюля в ръцете си, погали я и нежно изтри с ръка кървавите сополи от лицето й.

— Благодаря ти — прошепна Кристиан. — Благодаря ти, че дойде тука с мен.

Тя не беше сигурна дали той имаше предвид това място или тъмните катакомби в своята глава.

Все пак ако той възнамеряваше, почти буквално, да накара нейните призраци да се успокоят, изглежда бе успял. Шокът от ледената вода и силата на неговото желание изчистиха объркването в мозъка й и тя бавно взе да идва на себе си. Той я заведе в свърталището, което познаваше най-добре — малките каменни улици на Африканския квартал, където ядоха кускус в един претъпкан бар, изпълнен с шум и воня на евтини френски цигари, и пиха тръпчиво вино без название от гарафи. До прозорците на кафето клокочеха няколко наргилета. Техните мундщуци бяха покрити със сребристо фолио, като признак за хигиената на двадесети век, и Кристиан й показа как се пуши с тях, смуквайки топлия дим, филтриран през алкохолни изпарения за омекотяване на вкуса му. Той беше гъст като дима на пура с отрязани краища, мощна вълна от никотин и алкохол, която, само след няколко дръпвания, я остави замаяна и зашеметена.

— Почакай тук — каза Кристиан, след което отиде до цинковия бар в дъното на заведението за поверителен разговор със съдържателя му. Когато се върна, беше с бутилка без етикет в ръка.

— Абсент — каза той, наливайки й малко от ярката зелена течност. — Само за да довършим декадентския експеримент. Той съдържа слаб халюциноген, получаван от пелин. Нали знаеш какво е казал Оскар Уайлд за него: „След първата чаша ти виждаш света такъв, какъвто искаш да бъде. След втората виждаш нещата такива, каквито те не са. А след третата виждаш нещата такива, каквито те са в действителност“. — Той взе лъжица захар от купата на масата, потопи я в зелената течност и я задържа над огъня на свещта. Когато захарта започна да бълбука и да се карамелизира, той я разбърка в абсента.

— Ако ние утре се оженим — каза тя, вдигайки чаша, — нали ще избягаме от миналото?

— За разлика от Бодлер, днес имаме достъп до ибупрофен. Salut!

— Salut — каза тя. — Обичам те.

Те взеха бутилката си за хотела. Тя не можеше да си спомни нищо за останалата част от деня: само смътни видения на пулсиращи цветове, замайване от влакче в увеселителен парк и Кристиан, рецитиращ Верлен и Рембо, докато нейният мозък се разширяваше невидимо, като хелий.

На следващата сутрин двамата отидоха в американското посолство, за да вземат документите си. Там загубиха цели три часа, преодолявайки елегантния лабиринт на френската бюрокрация. После само три-четири минути в общината на града, където щяха да бъдат бракосъчетани от представители на maire, кмета. Бракосъчетани от maire31 — думите сякаш се въртяха в главата й. Може би тя беше още в приповдигнато настроение. Церемонията, естествено, бе изцяло на френски и от време на време тя не знаеше какво да прави, така че Кристиан трябваше да й подсказва, когато дойде време тя да каже своята клетва.

Maire я гледаше с очакване и Клер разбра, че от нея се изисква още нещо: ръката й. Кристиан протегна ръка към нея, извади един пръстен от горния си джоб и го постави на пръста й. Това не беше обикновен венчален пръстен, а старинен пръстен с печат от тежко бяло злато, със същия фамилен знак, както огърлицата около врата й и пръстена на пръста на Кристиан.

Maire говори доста. Френският на Клер не беше достатъчно добър, за да следи думите му, независимо, че тя схващаше отделни фрази. Тя можеше да отгатне от интонацията на гласа му кога щеше да свърши. Погледна ръката си, която въртеше пръстена от единия край на пръста до другия.

После Кристиан я целуваше и maire се разливаше цял в усмивки. Само няколко документа и те вече бяха навън. Кристиан извика такси, като бързаше отново към хотела за още секс.

Той я видя как гледаше пръстена.

— Харесва ли ти?

— Тежък е — призна тя.

— Той ми е много скъп — каза Кристиан. — Както си ми скъпа ти.

В полусън тя му позволи да я пренесе през прага на нейната стая, да легнат на леглото и да я изчука с цялата й премяна. До леглото им имаше свещник и не изглеждаше никак странно Кристиан да спре да я люби, за да запали свещта и да натрие някакъв крем на дясното й бедро, високо горе от вътрешната му страна; той нагорещи нейния новобрачен пръстен на жълтия пламък и натисна нажежения метал върху нейната сега вцепенена кожа, така че тя завинаги щеше да бъде белязана там с неговия фамилен герб.

След това той заспа. Тя тихо се измъкна от леглото и като трепереше, грабна няколко по-подходящи дрехи от разхвърляните наоколо. Взе паспорта си и малко пари.

Слезе задъхвайки се до портиера на рецепцията и го попита за посоката до най-близкото полицейско управление.

— Има ли някакъв проблем? — попита портиерът. — Дамата вероятно е била обрана?

— Най-близкото полицейско управление — повтори тя. Портиерът сви рамене и й обясни как да стигне до жандармерията на няколко минути пеша от хотела. Въпреки че тя накуцваше, на него му хрумна, че в случая с Мадам Воглер процедурата щеше да продължи по-дълго от обикновено. Eh bien32. Току-що се бе омъжила. Вероятно съпругът й е бил малко по-енергичен в брачната нощ. Той се усмихна на себе си, като си представи сцената.

И когато съпругът на дамата слезе долу след двадесетина минути, портиерът не видя причина да не му каже къде бе отишла съпругата му.

Петдесет и осем

Тя имаше нужда от детектив, но мъжът, който дойде да я види, преди всичко изглеждаше изключително симпатичен за годините си и беше облечен невероятно. Неговата тъмнозелена риза и по-светла вратовръзка бяха много елегантни. Тя помисли, че той изглежда повече като млад лекар, отколкото като полицай.

— И така, кажете какво мога да направя за вас — той погледна надолу в записките си, — мисис Воглер? Английският му, слава Богу, беше добър.

— Току-що разбрах, че мъжът ми е убиец — каза тя.

— Разбирам — отвърна той безразлично. — И кого е убил?

— Предишната си жена. Тя се казваше Стела.

— Имате ли някакви доказателства?

Тя свали халката от пръста си и я сложи на масата, на която седяха. Полицаят я взе оттам.

— Халката ли?

— Първата му жена беше убита в Ню Йорк. Когато тялото й бе намерено, по него нямаше никакви бижута. Аз видях да носи тази халка малко по-рано същата вечер.

Той повдигна веждата си.

— Вие сте познавали първата му жена?

— Срещнах се с нея само веднъж. Но халката я познах веднага.

— Тя е… особена за мъж, ne c’est pas33? — съгласи се той, въртейки я в ръцете си.

— Това е пръстен-печат. Той е семейна ценност от доста години. Вижте — тя свали своята халка и му я показа. — Същият дизайн.

Друг мъж, също невероятно добре облечен, влезе в стаята и прошепна нещо на ухото на първия полицай, който погледна към Клер.

— Мъжът ви е отвън.

— Вие трябва да го арестувате. След това трябва да се обадите в Ню Йорк. На детектив Дърбън и детектив Позитано. На Уийкс и Лоуел. Кажете им, че съм намерила халката. Кажете им, че той ме дамгоса с нея. Те ще разберат.

— Той ви… дамгоса? — Полицаят я погледна объркан. — Извинете, моят английски…

— Горещо. Изгорено. Сссс… — тя имитираше съскането на изгаряща плът.

— Почакайте тук — каза той.

Тя чакаше. Чакаше цял час. Раната на бедрото й стана като мехур, тънка червена люспа от изгорена кожа. Стараеше се да не я докосва.

Изведнъж полицаят се върна. Той се разположи срещу нея с надути устни. Усмихна й се; имаше красиви очи.

— И така — каза той. — Говорих с мъжа ви.

— Арестувахте ли го?

Той вдигна ръка.

— Почакайте малко. Той ми каза, че наскоро сте лежали в болница в Америка? Вярно ли е това?

— Вярно е.

— Предполагам бяха ви предписали някакви наркотици. Някакви лекарствени препарати.

Тя кимна.

— Вземате ли ги още?

Тя безнадеждно поклати главата.

— Не ми трябват. Това беше грешка.

— Предполагам, че мъжът ви много се притеснява за вас — каза й вежливо той. — Той смята да ви заведе на лекар в хотела.

— Не — каза тя. — Не можете да направите това. Той ще ме убие.

Полицаят се усмихна.

— Днес е сватбата ви — галантно каза той. — Това е голям ден. И голямо напрежение, така ли е? Нали пихте и абсент? Това ми каза мъжът ви. Абсентът днес е забранено питие във Франция. Много хора бяха… — с жест той й показа, че те са се разболели умствено. — Приберете се вкъщи, мисис Воглер. Мъжът ви ще се погрижи за вас.

Тя се изправи.

— Той го направи — каза тя и смъкна панталона си, за да му покаже бедрото си.

— Вашият мъж каза, че вие умишлено сте се изгорили с цигара — каза той спокойно. — Той каза, че ще ви купи някакъв крем от аптеката. Моля ви, мадам. Облечете се.

Тя кротко позволи да я вземат от полицейското управление и да я настанят в таксито. Кристиан галеше косата й и тихо тананикаше.

— Съкровище мое, мое съкровище. Но ти какво си помисли?

На връщане той спря таксито, за да направи някои покупки в аптеката и в гаража до нея. Когато се върна в колата, носеше в ръце голяма чанта.

В хотела той затвори тяхната врата и пусна вода във ваната. Клер чакаше вцепенена, докато тя се напълни.

— Ела тук — повика я нежно той. Тя отиде в банята. Той разбъркваше с ръка водата. — Нито е топла, нито студена. — Тя покорно се съблече и стъпи във ваната. Водата обаче беше студена и раната на бедрото я заболя. Тя легна и той започна да я мие нежно, както го правеше, когато се любеха за първи път, сапунисваше косата й и я изплакваше. Когато свърши, й донесе бутилка абсент.

— Пийни това.

Тя изпи голяма глътка.

— Това ще премахне болката — каза той. Тя не знаеше дали той имаше предвид болката в бедрото й или болката от нещо, което щеше последва.

— Не съм го разбрала съвсем правилно, така ли? — попита тя. — Мислех, че Стела беше тази, на която й дойде много и която беше уморена от обожаването ти. Но беше ти, а не тя, който искаше да сложи край. Като Бодлер, който намирал, че е по-лесно да се прекланяш пред богиня, отколкото да обичаш жена. Тя обади ли се в апартамента от хотела? Така ли разбра къде беше тя през тази нощ? Ти вече ми каза, че си ровил в нейния имейл.

Той я гледаше с израз на безкрайно съжаление.

— Беше повече от това — каза той спокойно. — Беше някоя, която аз срещнах. Една непозната, едно момиче в бара. Тя ми четеше един от моите преводи и гласът й… Беше изключителен момент, откритие, завършено и неповторимо. Ето тогава разбрах, че със Стела е свършено.

— Ти я уби. Ти отиде в хотелската стая и я уби.

— Да — каза той. — Да, убих я. И тогава тя отново беше съвършена.

Съседната стая беше претъпкана. Имаше щурмова група от френските специални служби — с пълно бойно снаряжение, стиснали пушките си със сълзотворен газ и зашеметяващи гранати. Там беше Кони Литмън и други наблюдатели от ФБР. Имаше и група за наблюдение, осигурена от френските власти, включително и полицаят от maire. Франк също беше там и се чувстваше гол без пистолета си, той стоеше залепен до стената със слушалки на главата.

Капитанът от френските специални служби имаше същите, но той не знаеше добре английски и затова очакваше сигнала от Франк. Той повдигна веждата си.

Франк вдигна ръката си с дланта навън. Всички чакаха.

— Не съвършена — каза тя. — Неподвижна. Повече не беше Стела, не и след това, което ти си направил с нея. Тя просто беше тяло. Просто плът.

— Не разваляй всичко — мъркаше той. — Не спори, Клер.

— Ти беше един от неговите клиенти — категорично каза тя. — На Харон. Онова виртуално допълнение от „Цветя на злото“ бе за теб.

— Подходяща награда за стихотворения. — Той вдигна книгата от пода. — Прочети едно — каза той. — Прочети го на глас, както тогава, когато го чете за първи път.

Тя погледна на страницата, която той бе отбелязал, и започна да чете с монотонен глас.

Тя остави книгата да падне във водата. Кристиан плачеше. Той плачеше и когато махаше капачката от металната туба с бензин и изливаше съдържанието й във ваната. Бензинът плуваше във водата като мазна преливаща ципа. Дъги се отразяваха по кожата й. Той сложи кибрита отстрани на ваната.

— Няма да те изгоря — каза той и обхвана с пръсти врата й. — Няма да има болка. Обещавам ти.

— Сега — изкрещя Франк.

— Allez, allez!34 — капитанът се обърна и извика на хората си. За част от секундата сякаш нищо не се случи. Но после…

Стаята се взриви. Тя се напълни с полицаи в сини униформи и мъже с бойно снаряжение, крещящи на два езика едновременно.

Кристиан се обърна и направи крачка назад. Един от френските специални служби веднага стреля със сълзотворен газ и стаята се изпълни със задушлив дим, от който бяха защитени само полицаите със специалните си маски.

Клер, извадена от смъртоносната вана от Кони и Франк, се сви на пода мокра и гола, нейното покрито със синини гърло се задушаваше от дим. Парещи сълзи се появиха в очите й.

Или, кой знае, може би те вече бяха там.

Петдесет и девет

Ламартин, близо до Леон има дълга и пъстра история. Оригинално убежище за душевноболни, той се е ползвал от Гестапо през войната като център за разпити. Сега е затвор. В него са затворени някои от най-опасните европейски престъпници, включително, по ирония на съдбата, някои от същите онези нацисти, чиито жертви някога са били измъчвани тук. Вероятно заради близостта си с управлението на Интерпол, той се бе превърнал в нещо като международен затвор.

Доктор Констанс Литмън пристигна тук в една мразовита сутрин в началото на декември, както много други бяха правили преди нея, за да проведе разпита. Тя беше заведена в малка, боядисана в пастелни тонове стая, където някога разпитващите са използвали парчета от гумени маркучи, вани, пълни с екскременти и урина, тояги и уреди за смазване на пръсти. Тя донесе писалка, хартия, малко записващо устройство и стек цигари.

Доведоха Кристиан Воглер. Той бе облечен в затворническо облекло, свободни джинси и дочена куртка. В едната си ръка той носеше пакет „Де Гол“ и запалка.

— Донесох ви още цигари — каза тя. — Чух, че сега пушите.

— Всички пушат тука — каза той. — Тук не е като в Америка.

Той седна срещу нея.

— Добре ли се отнасят с вас?

Той сви рамене.

— Поносимо е.

Тя запали цигара и му подаде запалката.

— Имам едно предложение, Кристиан.

— Моля?

— Трябва да се реши въпросът в коя страна ще ви съдят. Може да е в Америка, но може и да е тук. Мисля, че тук за вас е по-добре. Спомняте ли си за Джефри Дамър, убит от своя съкилийник? Тук са по-цивилизовани. Обзалагам се, че могат даже да ви сервират това ужасно кафе.

Той изчака тя да продължи.

— Мога да съдействам за оставането ви тук, докато аз ще ви изучавам.

Той изтръска пепелта от цигарата си на пода.

— Да ме изучавате?

— Вашата връзка с Харон. Искам да знам как действаше тя. Кой от кого зависеше? Виждахте ли се като творец и покровител или като приятели-творци, работещи в различни медии? Нямаше ли да останат вашите желания нереализирани, ако не бяха образите, които той създаваше? В това има доста материал, Кристиан. Ако го споделите с мен, ако се види, че искате да ми съдействате, това може да ви помогне.

Той се замисли за момент.

— Аз също имам няколко въпроса.

— Тогава като приятел-академик, аз ще се постарая да ви отговоря.

— Повечето са за Клер.

Той гледаше встрани от нея. В тази стая без прозорци димът от цигарите се наслояваше на дебели пластове, като кълбета от вълна.

— Какво от всичко това беше истина?

— О-о.

Той чакаше.

— Тя е забележителна личност. Това, че я открихме, беше ключът. Още в началото на всичко това аз прекарах няколко дни с нея. Трябваше да се уверя, че тя няма да потъне в мисълта за смъртта на Стела, но аз исках, естествено, да видя колко силна е тя. Тогава реших да противопоставя таланта й на нейната смелост.

Тя се огледа за пепелник, но такъв нямаше. Затова изтръска пепелта на пода.

— Тя изучаваше нещо като методика на актьорското майсторство, както вече знаете. Беше много обзета от този подход, от идеята, че актьорът може да изпълни един измислен персонаж с абсолютна автентичност. Тя се остави в моите ръце безрезервно. Аз й разясних ролята, която трябваше да играе, но освен това, тя не знаеше какво щеше да се случи.

— И каква беше тази роля?

— Аз й казах, че трябва да се влюби във вас.

Той сякаш въздъхна, въпреки че това може би беше издишване на дима.

— Какво ще кажете за болницата? За наркотиците, които тя вземаше? За неразположенията, от които лекарите твърдяха, че тя страда?

— Ние се нуждаехме вие да повярвате, че тя не работи повече за нас. Както вече казах, тя се готвеше да изпълни ролята си с абсолютна автентичност. Тя е лежала в подобна болница в Англия, затова бях сигурна, че ще се справи.

Той кимна утвърдително.

— Вие естествено ни следяхте и във Франция.

— Да. След ужаса ни от Харон, ние не можехме повече да рискуваме.

— Аз се чудех защо всички таксиметрови шофьори бяха толкова любезни — промърмори той. — А какво ще кажете за брака?

— Вие не сте женени, Кристиан. Церемонията, на която присъствахте, бе незаконна. Клер не знаеше за това, поне не тогава. Тя трябваше да ни повярва изцяло.

— Както казахте, забележителна актриса — той хвърли поглед към нея. — Каквато сте и вие.

— Аз не съм актриса, Кристиан.

— Не в прекия смисъл на думата, вероятно, но във виртуален… Вие сте един от играчите, не е ли така? Един от персонажите долу в Некрополис.

— Опитайте са да отгатнете кой.

— Мислил съм над това. Вие сте Хелиос, нали? Гръцкият бог на слънцето. Доктор Литмън.

Тя кимна.

— Нестандартен начин за научно изследване, ако мога да се изразя така. Общо взето за учените е трудно да бъдат като опитни мишки. Предполагам, че сте били във връзка с Харон, нали? И му казвахте какво да прави. Кога да убива. Дърпайки го за конците. — Той пак седна и кръстоса ръце. — Една част от вас беше доста опечалена, когато той умря. Създания като него са доста магнетични, нали?

Кони замълча, преди да продължи:

— Сега интернет е мощна сила за нас, Кристиан. Всякакви данни, които някога ви потрябват можете да ги намерите чрез него — тя изпусна дима през ъгълчетата на устните си.

— А сега имаме дори много повече данни. Хиляди са посещавали сайта на Харон, за да участват в неговото малко шоу на смъртта. Много от тях ще бъдат намерени, проследени, преследвани и разследвани. Онези, които изглежда, че могат де се превърнат в убийци, ще бъдат поканени в скривалището на Некрополис, където ние ще можем да ги наблюдаваме отблизо.

— Горките копелета — каза той. — Но аз забелязах, че вие не отговорихте на въпроса ми.

— Не съм — каза тя. — А сега е ваш ред да отговорите на някои от моите. Нека да сложа този микрофон и можете да започнете.

Те останаха в малката килия целия ден. След два часа нейните цигари свършиха и тя започна да шари с пръсти по масата да вземе от неговите.

Приятелят й не е дошъл.

Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.

Барът беше претъпкан и щом една маса се освободи, тя веднага седна на нея, поставяйки отгоре питието си, а чантата си на другия стол, за да го запази.

— Може ли?

Тя вдигна поглед. Един мъж стоеше пред нея.

— Извинете, но… това е моята маса. Бях в тоалетната. — Той посочи чашата си на масата. — Оставих питието, за да си запазя мястото.

Няколко глави се обърнаха с любопитство към тях. Но стълкновение явно нямаше да има, нито излишък от нюйоркски стрес. Жената се ухили.

— Хей, Франк. Какво те забави?

— Здравей, Клер. — Той вдигна чантата й от стола и й я подаде, за да седне. — Само бумащината. Исусе, смятах нашата система за бюрократична, но френската… Което ме подсеща за нещо — той извади голям кафяв плик от сакото си и го плъзна по масата. — Документите, които искаше. Всички са тук. Само ги изпрати до имиграционните служби, те ще свършат останалото.

— Благодаря — тя пусна плика в чантата си.

— И така — Франк се огледа наоколо. — Какво трябва да направя, за да си поръчам една бира?

Тя поклати глава.

— Тц! Завесата се вдига след десет минути. И аз категорично отказвам да закъснея. Тези билети са като златен прах.

Той въздъхна.

— Това е момчето, което ще те прослуша за неговата следваща прожекция, нали?

— Същото.

— Тогава смятам, че е по-добре да отидем и да го проверим — той все още не ставаше. — Предполагам, че ще участваш.

Тя направи жест с ръката си.

— Може би да. Може би не. Ще разбера след две седмици.

Той се разсмя.

— Хайде. Аз те познавам по-добре след всичко това, Клер. Обзалагам се, че си била страхотна.

— Не бях лоша — каза тя. — Не, не бях лоша.

Тя също се усмихна, а след миг се усмихна и той, защото те двамата знаеха, че истината беше малко по-различна.

— В такъв случай — каза той, изправяйки се — след вас, мис Роденбург.