Убийство в Ню Йорк

Тридесет и четири

За много актьори най-важното в школата на Станиславски е така наречената „памет на чувствата“. Това означава да се обръщаш към собственото си минало, да си припомняш силни емоции или събития и да ги използваш в пресъздаването на образа.

Пол замълча, сякаш очакваше въпроси, но никой не каза нищо. Студентите стояха покрай него в полукръг. От време на време някой от тях позираше, изобразявайки това, което слушаха.

— Сега искам всеки от вас да затвори очи и да си спомни за времето, когато е преживял много силна емоция. Обаче не мислете за нея абстрактно. Искам да си спомните точно какво сте правили, когато сте изпитали това чувство.

Той ги накара да повтарят упражнението няколко пъти, докато не се убеди, че те го разбраха.

— Окей. А сега искам да ми изиграете действието, за което мислехте. Леон, ти си първи.

Леон бе висок и слаб студент от Каролина; той леко се изчерви и се втурна към сцената, явно търсейки нещо. След няколко минути Пол го спря.

— Какво правиш, Леон?

— Какво правя ли? Ох… вече трябваше да съм на аерогарата, но загубих ключовете си. Паникьосах се.

— Защо си се паникьосал?

— Защото имам само две минути да ги намеря, иначе ще закъснея за самолета.

— А какво стана след две минути?

— Моля?

— Какво стана след две минута? Ти търсиш ключовете си вече над пет минути. Защо не спреш да ги търсиш, докато не е късно? Защо не повикаш такси или не се обадиш на съседа си да те закара?

Леон, който още повече се изчерви, измънка: „Аз мислех…“

— А случайно да си чул за единствената шибана думичка, която аз казах. — Не мисли, слабоумник такъв. Никога не мисли. Играй.

— Майната ти — каза Леон.

Настъпи грозното мълчание.

— Какво?

— Майната ти. И на шибаните ти игри на въображението. Това е просто упражняване на силата бе, човече. Имаш си фаворити и на тях казваш, че са прекрасни. Като нея. — Той посочи Клер. — Другите от нас по-добре изобщо да не бяхме влизали.

— И тебе щях да похваля, ако поне малко се беше постарал — отговори Пол. Гласът му сега бе съвсем спокоен. — Но ти не си се постарал. За тебе това е само поредния клас, не е ли така? Следващото стъпало в поредната специализация. Към по-хубава и по-удобна работа.

— Винаги ще имам по-хубава работа от твоята — каза студентът язвително. — Щом толкова си печен, защо не си станал известен. За такива като теб казват: „Който не може да играе — учи другите“. — Той облече якето си. — Майната ти, задник. Аз се махам оттук.

След като Леон излезе, Пол се обърна към останалите:

— Добре. Клас като този не трябва да мъкне такива товари. Елоиза, хайде да ни покажеш какво си подготвила.

Класът продължи занятието си малко зашеметен. Пол беше толкова спокоен, че Клер се чудеше, да не би изгонването на Леон да бе моментно хрумване. Нещо като ритуално жертвоприношение за задвижване на колективното им чувство за идентичност като група.

На излизане от сградата тя видя паркираната до бордюра кола. Франк я чакаше, облегнат на багажника.

— Здравей, Франк — каза тя уморено.

— Здравей, Клер — Той отвори задната врата. — Да те закарам ли?

— Имам ли избор?

— Ти винаги имаш избор. — Начинът, по който нетърпеливо държеше вратата отворена, контрастираше с думите му.

— Знам, знам — каза тя, плъзгайки се на задната седалка. — Извинявам се, че снощи изключих микрофона.

Франк кимна.

— Уредът за наблюдение е общинска собственост. Загубихме почти цяла нощ, ровейки из ресторантските отпадъци, за да го намерим.

— Казах, че съжалявам.

— Защо понякога правиш така? — попита той, като погледна в страничното огледало и след това вмъкна колата в уличното движение.

Тя сви рамене.

— Мисля, че ми омръзна това ограничаване на личния ми живот.

— Отказваш ли ни, Клер?

Тя се обади след кратко мълчание.

— Снощи Кристиан каза нещо странно.

Франк кимна.

— Този мъж говори много странни неща.

— Той каза, че не мога да замина за Европа с него, защото имиграционните власти нямало да ме пуснат да се върна после. — Тя чертаеше с пръст знаци по страничното стъкло.

— Това е напълно ясно — каза Франк. — Наистина няма да можеш.

— Но той откъде го знае?

— Откъде знае какво?

— Откъде знае, че нямам американски паспорт? Никога не съм му казвала.

— Може би все пак си му казала? — Франк махна ръка от волана с въпросителен жест. — Може би си му казала, когато говорихте за Раул. Нали помниш как Раул каза, че ти почваш да усвояваш нюйоркския акцент.

— Никога не съм казвала, че имам английски паспорт — тя поклати глава отрицателно.

— Може да го е видял, когато тършуваше из апартамента ти, а може би просто предполага.

— Може би — каза тя. И после, като се загледа в движещите се коли, допълни: — Защо никога не съм виждала мотопеди в Ню Йорк?

Тридесет и пет

— Беше смайващо — каза тя. — Начинът, по който той накара Леон да загуби самообладание. Беше нещо като „удрям те тук, удрям те там“, после пак тук и… бум! Все едно да наблюдаваш някого, който много добре прави оригами — просто не можеш да повярваш, че всичко е толкова лесно.

Кристиан лежеше на леглото до нея и кимаше, като четеше някакъв академичен труд. Тя пусна краката си на пода.

— Ще си взема душ.

— Ще дойда след минута — каза той, обръщайки страницата.

Тя се усмихна.

Душът се намираше в облицован с фаянс бокс, част от банята, към която се влизаше от спалнята. Тя отвори крана, за да смеси водата.

— Какво е това, което четеш? — извика Клер през шума от течащата вода.

— Новата биография на Бодлер. Искат от мен цитат за корицата.

Тя се наведе към огледалото в банята, като сваляше обиците си.

— За реклама ли?

— Какво?

— За реклама ли? Така го наричат издателите. Реклама. О, по дяволите! — тя изтърва обицата си. Застанала на колене, тя пипаше зад конзолата на мивката. — Интересно ли ще бъде?

— Долу-горе. Има нови материали за връзките му с По. Но общо взето…

Тя не го чуваше. Гласът му се изгуби, сякаш изсмукан през дълъг тунел. Цялото й внимание изведнъж се съсредоточи върху нещо, което тя откри зад цокъла: тънка черна жица, не по-дебела от фиде, залепена от другата страна на плочките. Тя опипа жицата. Точно като фиде, тя бе лепкава на пипане. Тя подпъхна нокътя си под нея и внимателно я издърпа нагоре.

Жичката водеше надолу, като вървеше по края на килима. Клер отново я дръпна. Тънката черна нишка излезе изпод перваза, както пристанищно въже излиза изпод пясъка на брега. Тя вдигна ръката си по-високо и още по-високо. Когато ръката беше вдигната по цялата си дължина, Клер извади около десет фута тънък кабел от мястото, където той беше скрит.

— … трудно е да повярваш, наистина колко нетрадиционни са били декадентите — продължаваше Кристиан.

— Сигурно — добави тя.

Продължи да изважда от другата страна. Тънката черна жичка пълзеше зад плочките и влизаше в малка дупчица. Клер я проследи, докато тя не се скри зад огледалото.

Няколко секунди тя втренчено гледаше своето отражение в него, не вярвайки на ставащото; после свали огледалото от стената и го обърна. На гърба му, там, където беше направено малкото отверстие в среброто, беше залепен микрочип.

— По дяволите! — изруга Франк в караваната. Образът на Клер в огледалото грозно се залюля, когато тя го свали от стената. Погледът на наблюдаващите се плъзна надолу от коленете й в тъмнина.

Клер откъсна микроскопичната камера от задната страна на огледалото и я разгледа. След това тя направи примка от кабела и започна да го намотава на пръстите си. Изтегли цялата жица изпод килима и после тръгна в другата посока. Кабелът обикаляше цялата баня. Зад шкафа имаше миниатюрна разпределителна кутия, от която тръгваше друг кабел. Тя хвана края на двойния кабел и го проследи в стаята.

В това време Кристиан продължаваше да говори. Погълнат от книгата си, той не забеляза, че тя върви след жицата към нишата. Там бяха струпани книги, които тя размести.

Зад небрежно сложените учебници Клер намери голямо разклонение, свито като голям черен паяк, а жиците, като дузина пипала, пълзяха в различни посоки по целия апартамент.

— По дяволите — каза Дърбън, този път ядосан много повече.

— Свържете се с Кони и извикайте подкрепление. Кажете им, че ние бяхме…

Изведнъж изображението на апартамента на Кристиан на мониторите им стана на снежинки.

Тя го хвърли на леглото пред него. Пластмасов диск с големина на бисквита с провиснали от него жици.

— Какво е това? — спокойно попита тя. Стори й се, че той настръхна.

— Ти ми кажи — каза той, като я гледаше над очилата си. — Никога през живота си не съм виждал такова нещо.

Бавно и иронично тя започна да ръкопляска.

— Браво. Ние вече направихме от теб артист.

— Съжалявам, не знаех, че имам такова нещо в апартамента си — започна той. Сега вече изглеждаше малко уплашен, малко притеснен.

— Разбира се, че не, Кристиан. Ти не знаеше за тях, нали? Ти въобще не разбираш за какво става дума. — Тя чувстваше, че губи контрол, чувстваше, че злото ще експлодира в нея. — Какво ти казаха те, шибан интелектуалецо? Че аз съм някакъв психопат? Че е възможно да съм убила шибаната ти жена?

— Елате тук — извика Кристиан, вдигайки глава към тавана. — Елате тук сега.

— Те не те чуват — с подигравка му каза тя. Хвърляйки още едно кълбо от жици на леглото, тя изимитира звук на глас от високоговорител. — Давай още, Кристиан, ще можеш ли? Не се стараеш, както трябва.

Той се прекатури от другата страна на леглото.

— Ти не разбираш ли? — каза тя невярващо. — Те мислят, че единият от нас е убиец. Само не са сигурни кой. Затова ни затвориха като два плъха в мазето и сега наблюдават кой ще бъде изяден първи.

Тя чуваше бръмченето на движещия се асансьор и знаеше, че всеки момент ще бъдат тук. Вече се чуваха викове и шум от блъскане на врати.

— Шибан идиот — каза тя, като още не можеше да повярва — знаеш ли, че им казах, че не си го направил ти — тя започна да го удря с юмруци. — Накрая аз им казах, че не си го направил ти.

Домофонът бръмчеше отново и отново.

— Бързо — викаше Кристиан, отблъсквайки ударите й. — Бързо! Елате тук!

Вратата на апартамента започна да поддава, когато хората отвън започнаха да я повдигат с хидравличен лост. Клер се отдръпна от него и седна на леглото.

— Давай — каза тя спокойно вече със своя глас. — Нека копелетата да влязат.

Тридесет и шест

Първото нещо, което тя усети на следващата сутрин, като се събуди в леглото си, беше, че познатото топло кълбо бе изчезнало.

Котаракът Август, свикнал да се прокрадва нощем в леглото й, където си правеше местенце и леко я дращеше по гърба, преди да се свие на кълбо и да заспи, тази сутрин го нямаше.

— Изглежда и котаракът ме заряза — измърмори тя. След това стана. За да стигне до душа, трябваше да прекрачва през купища боклуци на пода.

Снощи, когато най-накрая се прибра в апартамента си, тя беше като луда. Телевизорът беше съборен на земята. Чекмеджетата бяха извадени и струпани до стените. Приятният шведски диван, изгубил два крака, лежеше обърнат настрана, като морски рак.

Оглеждайки безредието, тя каза:

— Не могат да кажат, че съм го обвинила.

Преди да влезе под душа, тя дръпна пердето в банята и изгаси лампата.

Този ден имаха занятие „Емоционалната памет“. Пол спря всички и ги накара да гледат нея. Когато тя свърши, той попита:

— Каква емоция беше това, Клер? Гняв?

Тя кимна.

— А какво изигра?

— Удрях някого — отговори тя. — Почувствах се наистина добре.

След малко той каза:

— Отивай си вкъщи, Клер. Отивай си вкъщи и си почини.

Като вървеше по тротоара, тя често спираше внезапно, обръщайки се да види дали някой не я следи. Но тези преследвачи наистина бяха добри, като се изплъзваха от погледа й за част от секундата, преди да се обърне.

Тя си мърмореше:

— Знам, че сте тук.

Спря нарочно и се загледа във витрината на един магазин, сякаш просто съзерцаваше изложеното, взирайки се в отраженията на минувачите.

И нищо.

Влезе в магазина, застана до стелажа с компактдискове и взе един. Кутията бе достатъчно гладка да я използва като огледало и тя я обърна под ъгъл, за да види вратата.

След няколко мига мъжът се появи. Беше с шлифер и кариран панталон. Тя си спомни, че го бе виждала някъде преди. Клер клекна бързо, сякаш си завързваше маратонките.

И тогава в паметта й изплува един спомен. Беше по времето, когато се срещна с Виктор в киберкафето. Мъжът с шлифера, който ги наблюдаваше. По-убедително щеше да е, ако бяхте включили компютъра, детективе.

Тя вървеше след него. Магазинът бе пълен с деца, събрани на групи пред уредбите за прослушване, задръстили проходите, а тя трябваше да бърза, за да не изгуби от погледа си кафявия шлифер. Когато той спря да огледа залата, тя ускори крачките си.

— Защо не ме оставите на мира, скапаняци такива? — изсъска тя достатъчно силно, за да я чуят другите посетители. Хората се обърнаха към тях. Внезапно мъжът се устреми към изхода. Тя тръгна след него. Те вървяха успоредно, разделени само от стелажа с компактдискове. Той хукна да бяга и тя направи същото.

— Сбъркал си човека — крещеше тя след него.

Сега ги гледаха много повече хора. Той стигна до изхода преди нея. Клер го последва навън.

— Ела тук, мухльо такъв!

Но изведнъж чу рязък сигнал зад себе си, нещо като аларма, и когато почти сграбчи ръкава на шлифера, някой я хвана за ръката, една дебела черна лапа се впи в китката й.

Беше един от охраната на магазина. Той посочи към диска в ръката й, същият, който тя използваше като огледало и изръмжа:

— Ние нямаме много каси по тротоарите, лейди. Защо не влезете вътре, докато повикаме полицията?

Тя се опита да обясни ситуацията, за да се отърве, но без никакъв успех. Човекът от охраната само й посочи плаката на стената, където пишеше: „Винаги даваме под съд“, и сви рамене.

— Нулева толерантност — каза той. — Идеята беше наша.

Тя се опита да флиртува, да умолява, да крещи. Нищо не помогна. За своя изненада установи, че веднъж започнала да крещи, не може да спре.

Полицаят, който все пак дойде, беше жена в униформа и беше толкова дебела, че Клер се усъмни дали може въобще да върви пеша. Тя се казваше Райдър и беше подчертано внимателна, докато Клер обясняваше й какво се е случило.

— Знаете ли името на детектива, който ви преследваше? — попита тя, когато Клер свърши.

— Не.

— А откъде знаете, че е полицай?

— Това е дълга история.

— Тъй ли?

Клер въздъхна.

— Става въпрос за операция по наблюдение. Помагах на полицията.

— Тогава защо те ви следяха, Клер?

— О, за Бога — реагира Клер вбесена. — Та това е само един диск за дванадесет долара.

Лицето на Райдер бе като маска.

— Защо детективът ви следеше?

Тя се почувства толкова уморена, искаше само да се върне вкъщи и да спи, и всичко това да свърши.

— Вижте — каза тя. — Те мислят, че аз съм убила човек.

— Кого убихте?

— Ако се обадите на Франк Дърбън от отдел „Убийства“, той ще ви обясни всичко.

— Детектив Дърбън значи?

— Точно така.

— Почакайте тук.

Тя остави Клер с охраната и отиде да потърси телефон и по-висше началство.

Клер чакаше. Компактдискът все така лежеше на масата пред нея. Беше на състав, който виждаше за пръв път.

— Провървя ти — каза Райдър, когато най-накрая се върна. — Това е особен случай. Инспекторът на Чарли се съгласи да го провери.

Клер изхълца нещо като благодарност, но Райдър я прекъсна.

— Забрави това. Плащай за диска и аз ще те закарам дотам, където каза, че живееш.

Тя настоя да се качат горе.

— Хубаво място — каза Райдър, оглеждайки се наоколо. — Доста голямо за Манхатън. Колко струва на месец?

Клер сви рамене.

— Не знам. Не плащам аз.

Райдър погледна на безпорядъка по пода с насмешка.

— А кой е собственикът?

— Предполагам, вашите хора.

— Общината?

— Полицията. Това е апартамент на полицията.

— Не, наистина — повтори Райдър. — Виж, търся нещо подобно наоколо за себе си. Но искам да се ориентирам колко долу-горе ще струва.

— Това е част от операцията — отговори тъпо Клер.

— По сексуслуги ли работиш, Клер? — попита Райдър. — Не се притеснявай, можеш да ми кажеш.

— Не. — Тя не знаеше как да се отърве от всичко това. — Слушайте, говорихте ли с Дърбън?

— Нямаше го.

— О!

— Разкажи ми пак за тази операция — предложи й Райдър.

Клер пое дълбоко въздух.

— Не знам дали ви направи впечатление, но целият този апартамент — знаете ли, аз даже не живея тук — е пълен с жици, микрофони и скрити камери за наблюдение. Те наистина имат много малки камери, които не могат лесно да се забележат. — Тя спря, усещайки, че говори нечленоразделно.

— Ще ме извиниш ли за малко, Клер? — Райдър се отдалечи в единия ъгъл на стаята и каза тихо нещо по радиостанцията си, като не изпускаше Клер от очи. След това тя слушаше някого. Когато разговорът приключи, тя каза: — Клер, помолих един от колегите ми да дойде тук. Има няколко неща, които искам да изясним.

Името на другия полицай бе Мърфи. Той бе по-млад и по-слаб от Райдър.

— Разбирам, че това е нещо ново за вас, но аз бях включена в операция за наблюдение — започна тя всичко отначало. — Този апартамент е пълен с камери. Вашите колеги наблюдават всичко от апартамента отдолу.

— По-точно какво наблюдават?

— Мен и Кристиан Воглер.

— Това да не би… да са снимки от интимно естество, за които говорим?

— Секс. За Бога. Секс. Детектив Дърбън ме помоли да правя секс с Кристиан Воглер.

— Да сте вземали някакви лекарства, Клер? — попита внимателно Мърфи. — Прозак, литиум, инсулин или нещо от този род?

— Не — тя започна да нервничи. — Послушайте, защо просто не се обадите на Франк Дърбън да го попитате?

— Обадих се, но го няма — каза Мърфи. — От няколко седмици.

Тя отново почувства, че й се вие свят, че се качва в асансьор, където някой натиска най-горния бутон, без тя да знае.

— Имате ли лекар в града, Клер? Терапевт, или някой друг?

— Аз мога да го докажа. Вижте, разбирам, че това звучи странно, но аз мога да го докажа. Нека да ви покажа апартамента долу, този, откъдето Дърбън подслушваше.

— Окей — съгласи се Мърфи. — Вървете пред нас.

Тя ги заведе по сервизното стълбище на по-долния етаж.

— Ето, тук е.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Мърфи посегна зад нея и позвъни на вратата. Чуха се стъпки.

Клер кимна към вратата.

— Става наистина интересно — каза тя.

Врата бе отворена от дребна корейка.

— Моля?

— Полиция, госпожо. — Мърфи показа значката си. — Това вашият апартамент ли е?

Жената кимна и отговори на развален английски:

— Апартаментът е на компанията на съпруга ми. „Терло кампъни“.

— Откога живеете тук?

Жената малко се смути и той повтори въпроса си:

— Откога?

Накрая корейката разбра.

— От три години — кимна тя.

— Почакайте — каза Клер — Това не е вярно. Попитайте дали не са отсъствали от къщи?

— Предлагам да ни покажете камерите във вашия апартамент — каза й Мърфи.

Те се качиха горе в пълно мълчание. Тя отлепи един край на тапета и го дръпна нагоре, търсейки кабел.

Нямаше нищо.

Тя се мъчеше да си спомни къде се намираше камерата, която снимаше Кристиан, когато той ровеше из бельото й.

— В спалнята — каза тя. — В спалнята има камера.

Тя чу как жената-полицай въздъхна.

— Трябва да е точно тук — каза тя, премествайки стола. Точно тук, под висящата лампа.

Но и тук нямаше нищо.

— Окей — каза тя накрая. — Знам какво ще направим. Има една сграда в Куинс, където работят хората на ФБР.

— ФБР, а? — Тя забеляза погледа, който Райдър хвърли към колегата си. Поглед, който казваше: „Защо си губим времето с всичко това?“

— Добре — отговори Мърфи с каменно изражение на лицето си. — Да отидем до Куинс.

Още преди да стигнат дотам, тя знаеше какво ще намерят.

Дългата ниска сграда беше празна, а вратите — затворени. Рекламата на някакъв търговец закриваше прозореца.

Райдър надникна през прозореца в тъмния офис и сви рамене.

— Въобще не е използван.

— Имаше лекционна зала в мазето — каза безнадеждно Клер. — Имаха достъп до Интернет и телефони. Ползваха електричество, за Бога! Всичко е записано на касетите. — Тя започна да плаче. — Извинете ме. След минутка ще се оправя.

Но тя не можа. Не беше добре. По някаква причина не можеше да спре да плаче.

Мърфи затвори тефтера си и извади мобилния телефон.

— Послушайте — каза внимателно той. — Ще ви закарам да ви прегледа лекар. Мисля, че това ще е най-доброто. Съгласна ли сте?

Тридесет и седем

След погребението на Рейчъл, момичето, загинало в автомобилна катастрофа, семейството на Хопкинс и екипът им бяха поканени в къщата за помена. След като прие от вежливост чашка сода, Глен излезе навън да чака до катафалката. Имаше книга и спокойно зачете на слънце.

— Здравей!

Той вдигна поглед. Пред него стоеше Алисия Хопкинс, която излезе от къщата. Също като него, тя беше облечена в черно, смекчавайки строгостта на облеклото си със светлосиня жилетка.

— Какво четеш, Глен? — попита тя. После застана до него, като също се облегна на напечения от слънцето капак на колата. Раменете им се докоснаха. Изведнъж у него се появи чувството, че тя стои до него по-близо, отколкото трябва.

— Това стихове ли са?

Той обърна корицата, за да й покаже заглавието.

— „Събрани съчинения на Шарл Бодлер“ — прочете тя на глас. — Нищо не съм чела от него. В училище най-любимият ми поет беше Фрост.

Той направи гримаса.

Бодлер въобще не прилича на Фрост.

— Ще ми прочетеш ли нещо?

— Добре, само че някои от тях не подхождат за случая.

— Няма да ме шокират — каза тя и за миг нещо закачливо се появи в погледа й. — Знаеш ли, не трябва да ни съдиш само по стандартите на татко.

Той нервно се усмихна.

— Е, ще се опитам да намеря някое, което подхожда за случая — предложи той, прелиствайки страниците. — Нека да видим това…

— Той има ли любовна лирика?

Глен се замисли за момент.

— Тук има едно — каза той, връщайки се в началото на книгата. — Нарича се „Спокойствие“10. — Той се изкашля и започна да чете:

— Харесва ми — каза тя, когато той свърши. — Звучи фатално, но ми харесва.

Глен кимна и се усмихна предпазливо.

— Той е прекалено изискан.

Тя се замисли за малко.

— Мислиш ли, че хората се интересуват от това, което правиш, Глен?

— Какво имаш предвид?

— Например, когато съм на парти, винаги се намира някой, който да започне: „Хей вижте, това е Алисия. Тя е погребален агент.“ Но никога не казват, например: „Хей вижте, това е Фил, той е амбулантен търговец, или механик, или каквото и да е“.

— Хората се смеят над нещата, свързани със смъртта, защото тя ги плаши.

— Това е много вярно — каза тя. — Може би затова аз повече си почивам, когато съм сред други погребални агенти. Като в стихотворението ти: „Ела далеч от тях“. Как беше това?

Той прочете отново:

— Удоволствието от ударите с камшик звучи като Музикалната кутия в съботна нощ. И изобилието от разсъблечени тълпи.

Той не отговори.

— Може би трябва да отидем някой път и да го видим.

— Може би — каза той. След малко Глен пак се зае с книгата си, прескачайки страниците.

— Това скици ли са? — изведнъж попита тя.

— Моля?

— Там. Малко по-назад. — Тя запрелиства страниците назад. Нейната ръка докосваше неговата. — Ти ли си го направил? Какво е това?

— Това са просто рисунки. Упражнения към някои… към някои стихотворения.

— Хубави са — каза тя. — Знаех, че си артистичен. — Тя се обърна настрани. — Рисуването е фрагмент от голотата, женската голота върху леглото. Посещаваш ли курсове по рисуване на голо тяло? — тя захихика. — Глупав въпрос. Не ти трябват такива курсове. Ти си като Леонардо да Винчи, така ли?

— Защо като него?

— Защото той е изучавал анатомия по телата на мъртвите.

Тя се засмя и влезе в къщата.

Тридесет и осем

Психиатърът, при когото я изпрати лекарят от полицията, се казваше д-р Бънерман. Той беше млад и възпълен и имаше нездрав вид от хронична преумора. Д-р Бънерман отдели много време, проверявайки рефлексите на Клер и разглеждайки очите й на светлината. За нейна изненада и смущение, тя започна неконтролируемо да трепери.

— Страдали ли сте от физически стрес или травма, за която знаете? — попита той.

— Вече ви казах. Участвах в работа под прикритие.

— Нещо като автомобилна катастрофа? Много зубрене? — той още веднъж посвети в очите й с малко прожекторче.

— Нищо — отговори тя през тракащите си зъби.

— Страдали ли сте преди от травматично стресово разстройство?

— Никога. Какво искате да кажете с това „преди“?

— Някакви нервни състояния? Епилепсия, хипогликемична атака, психически пристъпи?

— Веднъж убих един лекар.

Прожекторчето угасна.

— Шегувам се — добави тя. Той не се усмихна.

— Някакви мисли за осакатяване или самоубийство?

Тя гледаше ръцете си.

— Скоро не съм имала.

— Да сте пили някакви лекарства или да сте вземали непредписани от лекар наркотици през последните дванадесет месеца?

— Малко. Е, понякога.

Докторът записа нещо в бележника си.

— Вижте какво — започна тя. — Някой уби жена на име Стела Воглер. Те измислиха номер, за да ме тикнат в лапите на онзи психиатър и после ме подложиха на всичките онези тестове. Сега разбирам, че не се опазих, защото тя пак ме изигра, като ме накара да подпиша всичките онези формуляри с моето съгласие, което им позволи да ме снимат и да използват записите като доказателства. Те ме измъкнаха от моя апартамент и ме следяха с камерите си денонощно. — Тя спря, усещайки, че се превъзбужда.

— Какви тестове?

— Моля?

— Споменахте, че тя ви е давала някакви тестове. Какви бяха те?

— Ох. — Тя се опитваше да си спомни. — Ние само говорихме. Повечето за родителите ми и за работата ми.

— Тестът на Уесклър? Мултистадиално персонално тестуване „Минесота“? Тестовете на Бентън? Зрителни доводи? Електроенцефалограма?

— Тя ми предложи да ме хипнотизира, но аз отказах.

Той пак си записа нещо.

— Вярвате ли ми?

— Разбира се — каза той.

— Наистина ли? — Тя беше изненадана. — Благодаря ти, Господи! Знаете ли на моменти това даже на мен ми изглежда като лудост.

Продължавайки да пише, той отговори:

— Веднъж имах пациент, който вярваше, че има три растения в стомаха си. Беше си внушил, че след като е глътнал семки от ябълка, те са прораснали в стомаха му. Той страдаше от мъчителни стомашни спазми. Дадохме му лекарства за успокояване на стомашните болки и той престана да се страхува от това дърво, като убеди себе си, че то вече е унищожено и е било изхвърлено от организма му.

— Но той продължи да бъде луд — каза тя, като не беше напълно разбрала смисъла на казаното.

— Така ли? — Бънерман спря да пише и пъхна химикала си в горния джоб. — Ние живеем в собствената си действителност, Клер. Като, дай да видим — той се вгледа в екрана на компютъра си, — като компютърната мрежа. Различни компютри в мрежата разпространяват различни софтуерни данни. Но понякога тези данни се сближават, един вид съвместими проблеми, ако щете. След това те трябва да бъдат технически подкрепени. Разбирате ли за какво говоря?

— Не съвсем.

Той погледна часовника си.

— Нека ви го кажа по друг начин. В организма ви се наблюдава незначителен химически дисбаланс, който трябва малко „да се щипне“. Тогава ще се оправите и ще можете да противостоите на напрежението.

— Какво имате предвид с това „да се щипне“?

— Искам да ви взема за няколко дни в болницата, Клер. В такъв случай ще бъдем сигурни, че режимът, който ще бъде предложен, е най-подходящият. Понякога тези неща изискват малко време, за да бъдат преодолени.

Тридесет и девет

Болница Грийнридж. Психодиспансерът е на дванадесет мили от града. За цялата година в Ню Йорк, тя само два пъти беше излизала от Манхатън: веднъж с Кристиан и веднъж, когато се прибираше от летище „Кенеди“. Никое от впечатленията й от Америка не я бе подготвило за мизерията на обществените й здравни заведения.

Болничната палата, където тя беше настанена, се затваряше с ключ с електронен шифър. Според болничните власти тя и останалите пациенти бяха заключвани в зависимост от степента на риск за другите или за самите тях. Практически те бяха затворници. Един грамаден негър, когото надзирателите наричаха Голямата Глава, всъщност беше прикован към леглото си двадесет часа в денонощието, по причина, която тя така и не разбра. Другите пациенти се движеха, като тътреха крака по излъскания коридор, сякаш спъвани от невидими окови, мърморейки под носа си любезности на местен диалект, който тя не разбираше.

В отделението беше много топло, но нито един прозорец не беше отворен. Много от пациентите ходеха разголени и даже медицинските сестри не носеха нищо под тънките си светлосини престилки. През нощта мъжете и жените бяха отделени само с един коридор. Още през първата нощ тук Клер чу как изпищя едно момиче от другата страна на хола, нападнато в леглото му. Някой от персонала изгони нападателя, но след два часа той пак нахлу в кабинката й.

Доктор Бънерман идваше в диспансера Грийнридж, който той наричаше своята клиника, два пъти седмично. Идването му включваше въздишки, мънкане по време на визитациите, когато той допълваше бележките си, след което внезапно се въодушевяваше, за да направи голямо количество нови предписания. Клер допусна грешка, като му призна, че страхът от другите пациенти й пречи да спи. Тогава в допълнение към всичките си лекарства тя получи и приспивателни средства, малки желирани капсули, които я караха да се чувства като пияна по половин ден. Тя беше „стабилизирана“ каквото и да означаваше това, и д-р Бънерман го обясняваше с равнищата на „атака“ на примозида, проверина и иклимитола, препарати, които, както той я убеждаваше, нямаха странични ефекти, но тя беше убедена, че те притъпяват мисловните й процеси и превръщат рефлексите й в гъст лепкав сироп от лекарства. Те също така я караха да изпитва постоянно чувство на глад. Струваше й се, че седи по половин ден в стаята с телевизор, очаквайки като потънало в летаргия, охранено в гнездо птиче, кога ще дойдат санитарите с новата табла, пълна с тежка болнична храна.

Изглеждаше като зла ирония, че Бънерман е толкова завладян от лекарствените препарати, защото това беше чиста злоупотреба с наркотични средства, които, както бе очевидно, възбуждаха мозъците на неговите пациенти. Те сравняваха изписаните им лекарства като познавачи-лакомници: „Приемахте ли метадон? Шибаният А, всичко, което ми дадоха, бяха два шибани «туейса» и торба с «деф»“. Или разказваха, ако имаше на кого, за „висшата реалност“, която те чувстваха след приемането на „ангелския прах“ или ПСП за леко побъркване.

Четиридесет

Глен Фърниш приключи със зареждането на автоклава, свали нитриловата си престилка и ръкавици и ги изхвърли в коша за използвани материали в предоперационната.

— Лека нощ, Харолд — каза той вежливо, като надникна през вратата на съседната стая. — Свърших всичко. Между другото, ти искаше да ти помогна с лицензните за погребенията.

Харолд махна с ръка.

— Хайде, тръгвайте си вече. Алисия, ти също — обърна се той към дъщеря си. — Тук мога и сам да се справя. Вие сте млади хора и сигурно има неща, с които искате да се занимавате.

Харолд не беше твърде наблюдателен човек, но даже и той беше забелязал, че дъщеря му не е безразлична към неговия помощник. Вероятно, ако бяха завършили работата си заедно, Глен щеше да я покани някъде.

— Май нямам много работа довечера — каза лениво Алисия. Но тя нямаше да се зарадва, ако знаеше само какво щеше да й предложи Глен да правят двамата.

Клер беше в болничното отделение, а до нея беше компютъризираният офис на администратора Фарадей. Когато той отиде да вечеря, тя влезе вътре и се огледа. Както и предполагаше, компютърът беше включен в Интернет. Клер потърси информация за д-р Констанс Литмън.

Информацията, която получи, беше много обширна. На нея й трябваше нещо във връзка със секспрестъпниците и серийните убийци, но това, което получи, доколкото можеше да си обясни, бяха купища информация по социална антропология и семейно устройство на горилите. Вероятно имаше две жени под името „доктор Литмън“.

Тогава тя се прехвърли в сайта на Бодлер и откри превод на „Цветя на злото“.

Колко спомени — сякаш съм вечност живял.

Тя беше сигурна, че отговорът е някъде в стихотворенията му, само да можеше да го види.

Глен спря до магазина по пътя си за вкъщи. Беше краят на работния ден и персоналът подреждаше щандовете, като изхвърляше развалените продукти, а други преместваше в хладилната камера. Той разгледа рибния щанд и помоли да му покажат голяма червена риба. Необщителен служител мушна ръка в найлонова торбичка, взе рибата и я показа на клиента. Окото й бе с млечнобяло покритие отгоре от меко непрозрачно вещество. Глен деликатно изсумтя, после кимна и каза „Окей“. Сложи рибата в кошницата си и тръгна към щандовете с плодове. Служителката — симпатична млада блондинка — се бе навела над щанда и отбираше презрелите плодове. Глен се възхити на косата й, която се освободи от униформената шапчица, след като цял ден е била прибрана под нея; две-три къдрици се виеха по дългия врат на момичето и по яката на нейната униформена престилка.

— Моля да ме извините — каза той меко. Момичето се изправи. Наистина, тя беше толкова хубава, колкото той си представяше. Имаше прелестен рус мъх по бузите и по челото, като пухкава плесен, покриваща сладко.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

Той посочи към кофата с ябълки, в която тя ровеше.

— Искам точно от тези — обясни той.

— Страхувам се, че те за нищо не стават — каза момичето.

— Наистина ли?

— Да. Между тях има изгнили. Ще ги изхвърляме.

— Не го правете — измърмори Глен. Извади празната торба, която бе взел от фармацевта, и започна да я пълни с ябълките от кофата. Ябълките бяха натъртени, със следи от удари. На места кората им се бе напукала и станала светлосива. — Обичам ги презрели — каза той. — Тогава имат особен вкус. Като прегорели филийки. — От табелката с името й разбра, че се казва Мариана. — До колко часа работите, Мариана?

Тя изглеждаше смутена от неочаквания обрат в отношението му, след това отговори, като че ли се отбраняваше.

— О, аз работя до късно.

— Тогава вероятно друг път — каза той. После посегна покрай нея към кофата с грозде, загребвайки направо с шепата си презрели зърна, изронени от чепките. Той ги изсипа и устата си всички наведнъж, като шепа фъстъци.

Мариана нищо не отговори. Той продължи нататък, дрънчейки с количката си покрай щандовете.

Щом се върна в офиса си, администраторката Шерил намери Клер дълбоко заспала пред екрана на компютъра. Купчината разпечатки се бе изплъзнала от ръката й на пода. Администраторката ги събра и се намръщи.

— Не трябваше да правиш това, Клер — сдържано я смъмри тя. Клер подскочи.

— Какво?

— Компютърът не е за ползване от пациентите. Тези неща могат да навредят на състоянието на мозъка ти. Аз трябва да ги предам на доктора, за да знае какво си правила.

По причина, която сама не можеше да обясни, Клер пак започна да крещи.

Един час след разговора с нея Глен забеляза Мариана на служебния паркинг от задната страна на магазина. Тя тръгна към малка японска кола. Той видя, че я отвори с ключ, значи нямаше алармена система с дистанционно управление, после си сложи колана, преди да запали.

Той я проследи до дома й, малък блок отпреди войната построен от готови конструкции, намиращ се на пет мили от магазина. В двора имаше детски велосипеди и бебешки проходилки. Мариана изглеждаше млада за годините си, или започваше да младее. Той се изкушаваше да намери подходящо място и да я изчака, но наистина нямаше време. Реши да отложи това за следващата вечер.

— Трябва да забравиш за това — каза д-р Бънерман. Това не беше убедително. В ръката си държеше няколко стихотворения, които Клер бе получила по Интернет. — Това не е подходящо четиво за човек в твоето състояние.

— А какво е състоянието ми? — промърмори тя.

— Как се чувстваш след проверина? — попита той, пренебрегвайки въпроса й.

— Прекрасно — отговори тя, като гледаше през прозореца.

Ох! За първи път през тази следобедна визитация докторът прояви истински ентусиазъм.

— Точно както си мислех, трябва да е станала реакция между примозида и иклимитола, която предизвиква гадене. Забележителен прогрес.

Четиридесет и едно

Глен отвори бутилката вино и леко я помириса, след това започна да яде ябълка, изстисквайки меката, загниваща маса между небцето и езика си. Вкусът смътно напомняше вишни. Ябълката се разпадаше на парчета, докато я ядеше и той трябваше да облизва пръстите си, а после да ги мие, преди да седне пред своя лаптоп. Докато чакаше връзката чрез модема си, Глен доста грубо се оригна и отново облиза пръстите си.

Още преди страницата да се отвори напълно, той изписа паролата си и натисна бутона „ентър“. Излезе менюто. Активира следващата връзка пак преди страницата да се появи на екрана изцяло. Излезе съвсем безобидна картинка, свързана с темата на сайта. Премести курсора на мишката — стрелка, в долната дясна част на екрана и започна да я върти в кръг, докато тя не се превърна в ръчичка, показваща, че е намерил скритата връзка. Натисна бутона.

Той нетърпеливо изписа „Харон“.

Глен слезе надолу по екрана към списъка със съобщенията. Те всички бяха от негови клиенти — неговите патрони, както той мислено ги наричаше. Единият му благодареше за изпратените последни картини и съобщаваше, че плащането е извършено чрез превод по банка чрез Интернет, вторият споделяше своите наблюдения, а третият пишеше следното:

Глен изтри всички съобщения и след като излезе от Интернет, изтри и всички файлове на своя компютър, които бяха записани при посещенията му в Интернет, даже и тези от последната сесия. После извади поокъсания си екземпляр на „Цветя на злото“ и отвори отново страницата с предговора на Воглер. Прочете:

Пасажът беше подчертан с молив. Отдолу със същия молив Глен Фърниш написа определението от речника:

Той затвори книгата и внимателно протегна ръка за още една ябълка. Тя беше още по-загнила от първата, мека торбичка с мармалад на капки се стичаше по пръстите му, докато внимателно я пъхаше в устата си. Кората на ябълката, която се разкъсваше като мокра хартиена торбичка, беше толкова мека, че той можеше просто да изсмуче пикантното кисело-сладникаво пюре, което се стичаше направо в гърлото му. Привършил с ябълката, Глен внимателно облиза пръстите си и се пресегна за молива и тефтера си.

Четиридесет и две

Голямата глава седеше в стаята с телевизора и четеше комикс. Преди няколко дни му бяха свалили белезниците, обаче той явно беше на по-строг наркотичен режим, отколкото Клер. Той изглеждаше приятелски настроен и тя реши, че сега той може да се разхожда, защото вече не беше по-опасен от всеки друг пациент.

Тук, до задната стена на стаята имаше кутия с парцаливи, разкъсани книги и Клер потърси нещо, с което можеше да се справи нейният превърнал се на лепило мозък. Книгите бяха нашумели уестърни и кунг-фу истории. Имаше и няколко романа, вероятно подарени от медицинските сестри.

Голямата глава погледна към нея:

— Хей, Клер. Какво четеш?

Без всякакъв интерес тя погледна заглавната страница:

— „Необуздани страсти“. А ти?

Той кимна:

— „Съдия Дред“.

— Искаш ли да се разменим?

Голямата глава я изгледа високомерно.

— Не чета книги, в които няма картинки.

Клер погледна първата страница. Буквите се гърчеха и се извиваха. След известно време тя остави книгата и се загледа в телевизора. Петдесет и осем процента от зрителите смятаха, че една жена трябва да даде последен шанс на приятеля си, който й е изневерил.

— Имаш посещение, Клер.

Тя трябваше да кимне. После уплашено се обърна по посока на гласа на санитаря. Голямата глава до нея беше захвърлил „Съдия Дред“ и се пулеше като замаян в телевизора. Зад него, взирайки се в нея стоеше Кристиан.

Седнаха в една от стаите за консултации. Кристиан изглежда беше шокиран от вида й. Тя бе напълняла и кожата й се бе изринала на многобройни петна, като при реакция към наркотиците.

— Исусе — каза той, — изглеждаш ужасно.

— Винаги знаеш, как да очароваш едно момиче — промърмори тя, като леко се препъна, вземайки си стол. Препаратите, които гълташе, влияеха на равновесието й.

— Толкова съжалявам — каза той. — Толкова съжалявам, Клер.

Тя знаеше, че той не отдава никакво значение на забележката за външния й вид. Клер махна с ръка. Искаше да му каже, че за нищо от това тук той няма никаква вина, но трудно намираше думи.

— Ако това може да те утеши — каза той, — мен ме изиграха по същия начин. Д-р Литмън и онзи детектив. — Той седеше срещу нея и държеше ръката й в своята.

— Добре съм — каза Клер. — Наистина съм добре, Кристиан.

— Имам адвокати, наети по случая, Клер. Добри адвокати, които ще разровят какво наистина се случи — каза й той.

На челото й имаше едно петно, което тя несъзнателно пипаше.

— Знам всичко — каза тя. — На мен те казаха, че заподозреният си ти. На теб — че съм аз. Лъгаха и двамата ни.

Той поклати глава.

— Имаше и много повече освен това, Клер. Доста повече.

Ръката й се отдръпна от челото.

— Всъщност д-р Литмън не беше никакъв съдебен психиатър. Тя се занимаваше с някакви изследвания в Куантико. Всичко е доста тъмна работа, но това, което можах да разбера, е че нейната работа е била да открие начин за изучаване на убийците.

— Искаш да кажеш, преди да ги хванат?

— Понякога даже преди да извършат убийство. Така да се каже, изучава ги в „диво“ състояние. Тя привлича своите субекти със серии от Интернет общества, които организира специално за тази цел. Като многобройни мравуняци, поставени под стъкло, и Кони наблюдава какво става с тях.

— Некрополис — подсказа тя.

Той разтвори ръце.

— Това беше лудост. Не можеш да управляваш Интернет, а още по-малко да го контролираш. От което аз мога да направя заключение, че освен за наблюдение на убийците, нейните общества в действителност помагаха да ги създават. ФБР беше смаяно от истинския обем на работата. Това беше най-мащабната операция.

— Как не можах да разбера, че тя не е психотерапевт — каза Клер сама на себе си. — Тя никога не се е опитвала да ме дрогира.

— Те те изпратиха в Некрополис и умишлено дразнеха с теб убиеца, постоянно дърпайки тази връзка, за да поддържа интереса му. В същото време те „посяха“ в Интернет достатъчно информация, за да му дадат възможност да те намери. Те знаеха предварително, че той използва мрежата за преследване на жертвите си — проститутката имаше уебстраница в сайта на охранителната агенция, а Стела остави данните си, преди да влезе в Некрополис. Също така имаше и други убийства, от което аз правя извода, че има престъпления, за които ние никога няма да узнаем. Една жена, работеща в телевизията в Хюстън. Едно момиче от Дания, което инсталирало уебкамера в банята си. Всички те са убити от един и същ човек. — Той се чудеше, колко от всичко това тя можеше да понесе. — Виждаш ли, Клер? Ние бяхме примамка. И двамата бяхме вързани като кози, за да примамим убиеца в капана на Кони. Всичко друго беше просто претекст, за да ни задържат на нужното място.

Клер гледаше през прозореца навън. Внезапен повей на вятъра разклати дърветата по поляните пред болницата. Миризмата на готвено проникна през отворената врата. Наближаваше времето за обяд. Устата на Клер се напълни със слюнка.

— Ние, разбира се, ще съдим копелетата — каза Кристиан. — Независимо колко формуляри сме подписали. Те ще си платят, за да не излезе историята наяве.

— Какво ще стане с Франк? Няма ли това да провали кариерата му?

— Възможно е.

— Умът ми не побира всичко това — каза Клер и отново се разплака беззвучно.

— Какво са направили с теб? — попита той с рязък глас, пълен със злоба.

Тя избърса очи с ръкава си.

— Очевидно това е просто химическа реакция. Но аз не искам никого да съдя, Кристиан. Искам да се махна оттук.

— Сигурна ли си? Д-р Бънерман…

— Аз съм актриса. Какво общо имам с идеята на д-р Бънерман за здравия разум?

— Тук стои и въпросът за безопасността ти. Докато те не хванат този мъж, той може да бъде опасен за теб извън тази болница.

— В крайна сметка — каза тя уморено, — тук има трима психопати, двама шизофреници, шестима маниакално-депресирани и половин дузина смахнати. Наистина ли мислиш, че аз съм в безопасност тук? Можем само да се надяваме, че ще го хванат.

Той бавно кимна.

— Ти си смела жена, Клер.

Тя докосна с пръсти стомаха си.

— За съжаление напълнях с петнадесет паунда, откакто съм тук. Сега трябва да си тръгваш. Вече изпускам обяда си.

Четиридесет и три

Харолд Хопкинс приключи с вечерята си и, както седеше по навик на любимия си фотьойл, посегна да вземе вестника. Той възнамеряваше да почете в края на деня. Както правеше винаги, Харолд най-напред отгърна вестника на страницата с починалите, да не би да е станало нещо фатално, за което той трябваше да знае, после посегна към облегалката на фотьойла си, където трябваше да бъде калъфът с очилата му. Тук обаче се раздразни, спомняйки си, че бе оставил очилата си за четене в малкия офис на погребалното бюро, когато попълваше лицензните за гробището.

— Елен, само ще отскоча до офиса — извика той. Отговор не последва. Жена му готвеше и беше включила радиото.

Харолд стана от фотьойла и измина набързо разстоянието от къщи до погребалното бюро. Ключът беше закачен на верижката му, но беше тъмно и затова той няколко пъти не можа да улучи бравата, докато накрая я отвори.

Харолд никога не смяташе офиса си през нощта за призрачно място. Според него мъртъвците изобщо не бяха призрачни, най-малкото защото бяха загубили мистичността си, която някога са имали в резултат на това, че той постоянно ги почистваше и изсмукваше с аспиратора течностите от тях. Той мислеше за тях много повече, отколкото една бавачка за бебетата си: мръсни, малко капризни създания, постоянно повръщащи, цапащи пелените си или създаващи постоянни проблеми. Затова и Харолд не включи главното осветление; виждаше достатъчно добре на светлината отвън.

Той тръгна към офиса, за да вземе очилата си за четене, които лежаха на бюрото му. Като си тръгваше, забеляза с досада и гняв, че някой бе забравил да изключи лампата над масата с помпата в предоперационната стая.

Над нея имаше много мощна лампа, която даваше насочена светлина, като над зъболекарски стол. Харолд предположи, че някой изглежда бе забравил да я изключи, преди да си тръгне, което беше разбираемо, защото насочената светлина отстрани трудно се забелязваше. Той отиде да я изключи. В стаята имаше три трупа, както винаги. Единият бе от старческия дом, другият бе на Пеги Уотс, старица, починала от инфаркт на осемдесет и две години, а третият бе на младо момиче, служителка в голям магазин по пътя за града. Името й беше Мариан Колинз. Горкото момиче бе загинало при токов удар от дефектната си косачка за трева в двора на къщата си.

Щом посегна към ключа, Харолд дочу звук, сякаш някой побягна. За миг той помисли, че това може би е някое диво животно, излизащо от гората, вероятно плъх или дива котка. Тогава той пак го дочу и сега беше сигурен, че беше човек.

Живото същество, което се привидя на Харолд Хопкинс, го порази с това, че се бе вмъкнало там, където не трябва. Той пак включи светлината над масата с помпата и протегна ръка към най-близкия тежък предмет — пистолета за маджун, а после си проправи път из стаята. Като държеше пистолета с отвора нагоре, като бутилка, той тръгна към залата.

Там нямаше никой. Може би на него просто му се бе сторило? Но като предпазлив човек, Харолд се върна, за да провери още веднъж. И точно тогава видя един крак, мъжки крак, зад единия от ковчезите, изправени откъм тясната си страна покрай стените на залата. Той поиска да каже нещо, когато ковчегът беше блъснат и се стовари отгоре му. Някога Харолд успяваше да избягва падащите ковчези, но това беше доста отдавна. Когато той се обърна, ковчегът го удари отзад и го събори на пода. Той смътно чу звука от бягащите крака, после от счупеното стъкло, а след това — нищо.

Четиридесет и четири

— Това е — каза Дан Етъридж, — нищо не е откраднато, нищо не е счупено. С изключение, разбира се, на прозореца и ковчега.

— Точно така — съгласи се Харолд. Той беше уморен. Патрулният полицай дойде толкова бързо, колкото можа, но той живееше от другата страна на долината, и след това трябваше да направи внимателен оглед в горичките наоколо, да провери бордюрите от трева покрай пътя за следи от гуми, и да види дали нещо е взето. Фактът от счупеното стъкло беше обяснен много бързо: неканеният гост бе счупил прозореца до задната врата, през който бе избягал.

— Това е нещо, което ме обърква — каза Дан. — Виж, мога да разбера откъде е избягал, но не виждам откъде е влязъл. Това не означава, че той не го е направил по някакъв начин, разбира се. Това е единственото нещо, което мога да кажа със сигурност — как е излязъл.

Раната на слепоочието на Харолд го заболя, той извади сгъната носна кърпа и притисна с нея удареното място.

— Вероятно това е същото място, през което е избягал — предположи той.

— И тогава възниква въпросът какво е търсил той тук? — продължи Дан. — Харолд, възможно е това да е била нощна кражба с взлом и ти да си му попречил, преди да намери някакви скъпоценности. Това е едната версия.

— Какви са другите? — попита Харолд, за да накара полицая да побърза, защото самият той не можеше да мисли за никакви други версии. Наистина, едната от тях беше, че са искали да наранят Харолд много по-сериозно, отколкото преди половин час.

— Добре — каза Дан. — Тук имаме тялото на млада жена, на красива млада жена. Не ми е приятно да го казвам, Харолд, но навън има болни хора. Аз смятам, че трябва да вземем под внимание и версията, че някой се е опитал да се гаври с тялото й. А това означава, че действително трябва да отложим погребалната церемония и да я изпратим в Лонгбей, за да й направят съдебни тестове. Ще видим дали те ще намерят някакви физически доказателства за подобни неща.

— Дан — каза Харолд — ние с теб знаем, че ако отложим погребението по тази причина, то това ще бъде край на средствата ми за съществуване. Никой няма да ми повери повече скъпия си покойник. Ако нещо от този род се е случило тази вечер с това нещастно момиче, Бог да я прости, то няма да промени нещата за нея. Тя е мъртва. Но предположенията за това какво се е случило със сигурност ще направят нещата много по-лоши за нейното семейство, както и за мен. Сега, както казахме, заедно ще направим оглед на тялото й и ако има някакви физически свидетелства, даже някакви частички, потвърждаващи твоята версия, ние ще я изпратим в Лонгбей. Но ако не можем да намерим нищо, просто ще оставим момичето да почива в мир.

Дан Етъридж дъвчеше мустака си.

— Аз смятам, че не е лоша идеята да направим преглед — каза накрая той. — Тогава ще добием представа за какво става дума.

Двамата мъже заедно съблякоха трупа и внимателно го разгледаха.

— Не виждам нищо нередно — каза Харолд. Мисля, че можем да сме доволни. Или аз го изплаших, или наистина е бил крадец.

— Вдигни лампата — каза Дан. — Ще насочиш ли светлината насам?

Харолд насочи светлината от лампата над масата към ъгъла на стаята.

— Какво има?

Дан се вглеждаше в нещо на пода. Беше малък черен диск, малко по-голям от монета.

— Бих казал, че това е капачка от фотоапарат — каза накрая той.

— Изглежда малка за такава капачка — каза Харолд.

— Тя е от тези, дигиталните фотоапарати. Брат ми Ед има такъв. Техните капачки са по-малки. — Той се огледа наоколо. — Имаш ли ръкавици, Харолд?

— Сигурно. — Харолд извади чифт нитрилови ръкавици от шкафа. Полицаят надяна едната от тях и вдигна диска.

— Изглежда така, сякаш той току-що е правил снимки. Може би някое хлапе от колежа е правело голи снимки като предизвикателство, каквото и да знаем. И така, Харолд, засега друго няма да казваме. А това нещо аз ще го прибера в случай, че пак стане нещо подобно.

Когато Кристиан отново дойде в болницата след два дни, той доведе със себе си един човек, лекар, който, както разбра Клер, по някакъв начин работеше за него. Този човек, който се казваше д-р Феликс, й зададе няколко въпроса с тънък висок глас и я заведе до прозореца, за да я разгледа на светлина. После той, със стиснати устни, обясни на санитаря до вратата, че иска да види д-р Бънерман. Санитарят измънка нещо за това, че не може да извика д-р Бънерман и Клер забеляза как устните на д-р Феликс станаха още по-тънки. Той дълго говори на санитаря с нисък глас. Скоро д-р Бънерман се появи, видимо притеснен, и д-р Фелиск го отведе настрана. Д-р Бънерман не си сложи престилката и Клер видя, че е облечен с пуловер. След това д-р Феликс се върна и спокойно каза на Кристиан.

— Можем да тръгваме. Тук всичко е уредено.

— Хубаво е, че сте дошли — каза Клер. — Ще се върнете ли?

— Ще ни оставите ли за момент? — помоли Кристиан д-р Феликс.

— Разбира се — отвърна докторът снизходително като човек, който знае, че за всяка минута с тях щедро му се плаща.

Щом останаха сами, Кристиан каза внимателно:

— Ти идваш с нас, Клер. Д-р Бънерман се съгласи, че не се нуждаеш повече от неговите грижи. Ще останеш при него, докато се оправиш. Така че полицията ще наблюдава само един адрес, естествено, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, не.

— Добре. След няколко дни ще поприказваме повече, когато ще си изхвърлила всичките тези наркотици от организма си.

Четиридесет и пет

Глен Фърниш се наведе над Елен Вортенсен и се загледа в тъмносините очи на момичето. Нежно, почти благоговейно, той изстиска капка от лепилото точно в центъра на ириса й. После притисна клепача й, подържа го малко така, за да засъхне лепилото.

Преди два дни бременната тийнейджърка беше свалена от гредата в една пристройка зад фермата на родителите й, и сега очите й побеляха и се покриха с ципата на разложението, светла като катаракта върху кървясалия ирис.

Очите на момичето бяха кървясали, защото височината не била достатъчна, за да се пречупи врата й. Опитвайки се да се обеси, тя всъщност се задушила. Кръвта потекла покрай очите й и капилярите по нежната кожа на бузите се напукали, което й придаваше вид на изоставена шестдесетгодишна жена.

Със залепени очи тя вече изглеждаше по-добре. Глен реши, че тя почти изглеждаше така, сякаш току-що се бе завърнала от езда в студеното зимно утро. Беше малко румена. Но скоро след като започнеше да работи с фон дьо тена, от това нямаше да остане и следа.

Глен пак се наведе над нея, за да затвори и другото око. И тогава не можа да се овладее, съзерцавайки устните на момичето долу под него, бледи и сухи като на статуя; той нежно допря устни до нейните, засмуквайки долната й суха устна със своите влажни устни и я пое в устата си, като вдъхваше специфичната миризма на узряло.

— Ей, Глен.

Той подскочи и се обърна. Беше забравил, че не е сам, че сега не бе личното му време, а обикновен работен ден в предоперационната стая. На вратата стоеше Алисия.

Глен я гледаше втрещен, очаквайки тя да запищи, да направи някакво движение. Той вече знаеше, че ще трябва да я убие.

Тогава тя се усмихна.

— Няма да кажа, ако не искаш.

— Ти не си ли… разстроена? — попита той.

— Не, по дяволите — отговори тя. — Ти да не мислиш, че когато бях по-млада не съм се заглеждала в младите момчета, които донасяха тук. Смятам, че всички ние, плъховете в моргата, сме еднакви.

— И аз смятам така.

— Освен това, знаеш ли какво казват за работата с мъртвите? — попита тя, като се приближаваше към него.

— Какво казват?

— Че тя ни прави по-груби — прошепна тя и се разкикоти. — Природен начин за осигуряване продължението на рода. Когато и да погледнем някой труп, винаги искаме да си лягаме. Тя го хвана за ръката. — Татко е на погребение.

— Знам.

Пръстите й се плъзнаха надолу по ръката му, като галеха пръстите му и потриваха панталона му отпред. Това, което намери там, я накара да се ухили още по-широко.

— Можем ли да отидем у вас?

Въображението на Глен галопираше.

— Окей — каза той — идеята ми харесва.

Алисия разглеждаше фотографиите по стената в стаята на Глен.

— Леле! — каза тя впечатлена.

Имаше шест снимки, всяка от които бе увеличена в размер два на три фута. На тях бе червената риба, която Глен бе купил от супермаркета. Той й правеше по една снимка на ден в продължение на седмица, фиксирайки промяната на цвета й от виолетов до черен. Накрая от рибата бяха останали само кости в пух от мухлясало, преливащо като дъга желе.

— Прекрасни са — каза тя. — Предизвикателни, но прекрасни.

Той кимна, застанал до нея.

— Рембранд е казвал, че най-хубавите плодове за спокоен живот са тези, които са презрели.

— Рибата се разлага, а със снимките си ти спираш разлагането. Това е прекрасно.

— Да — каза той, изненадан, че тя бе разбрала изкуството му толкова бързо. Само за миг той се почуди дали би било възможно между него и това момиче… но не, зад него имаше толкова много, прекалено много призраци. — Това е част от… проекта — добави той.

Известно време те стояха мълчаливо, всеки вглъбен в мислите си.

— Къде е спалнята? — попита накрая тя. — Оттук ли?

— Аха — той вървеше след нея, като знаеше какво очаква тя.

— О-о, това също е чудесно — отбеляза тя. На стената над леглото бе закачен комарник, чийто светещ неонов кръг бе разположен точно над възглавницата. Пердетата бяха дръпнати и стаята се изпълваше със светлосиня светлина от неоновата лампа. — Като модерно изкуство, така ли?

— Така — съгласи се той.

Тя се тръшна на леглото и се обърна към него. По очите й Глен забеляза, че бе възбудена. Алисия посегна към токата на колана му.

Той стоеше до леглото и я гледаше като през кинокамера. Тя освободи пениса му и започна да стене, както във филмите, стискайки го сякаш беше нож, с който искаше да си нанесе удар. Мокреше върха на пениса му със слюнка, като го въртеше около устните си, сякаш се мажеше с червило. Поемаше в уста върха му и го ближеше дълго и бавно, вдигайки от време на време поглед към него. Опипваше го с пръста под скротума, като докосваше тестисите му, завъртайки ги с пръстите си, без да осъзнава, че това бяха бомби, които ако избухнат ще пометат нея, и света заедно с нея. Алисия обхвана върха на пениса му с устни, като го смучеше, не разбирайки, че смуче с устните си дулото на пушка. Той почувства, че тя иска да изсмуче от него силата му, куршумите от пушката, експлозива от бомбите, и за миг се отпусна над нея, но само докато обхвана с ръце врата й. Тя го изгледа с леко подозрение, но продължи движенията би. Тогава той натисна с палци врата й отпред, усещайки нежния хрущял на ларинкса, еластичния щитовиден хрущял и по-твърдата подутина на пръстеновидния хрущял отдолу. Докато той я притискаше, Алисия се опита да се изплъзне, но в това положение Глен беше по-силен. Тя се опита да извика, но гърлото й беше стиснато много здраво. Със свободната си ръка той посегна към леглото, към колана, който тя преди малко свали от панталона му. Обвивайки го около врата й, той мушна токата под ухото й и започна да дърпа с все сила нагоре. Алисия взе да се надига заедно с него, но с другата си ръка той натискаше раменете й надолу. Езикът й се изплези от устата от стискането на ларинкса, и избута пениса му навън. Той осъзна всичко едва сега. Глен не искаше да свърши сега. Не тъкмо сега.

Четиридесет и шест

— Окей — каза Роб Флеминг. — Май имам тук нещо за теб, Франк.

Дърбън кимна.

Техникът по компютърни престъпления посочваше нещо на екрана пред тях.

— Както ви е известно, юристите нямат големи успехи в откриването на автора на фотографиите.

— Ти ми кажи — измърмори сърдито Франк — колко филми той е направил досега?

Флеминг провери нещо на монитора.

— Над половин милион. Във всеки случай, аз се запитах какви други начини има да махнем уебсайта от мрежата? И тогава ми хрумна да използваме хакер.

Позитано разтревожено ги гледаше от другата страна на стаята.

— Хакер ли?

— Да. Миналата седмица няколко ученици влязоха в сайта на Пентагона и умишлено го разрушиха. И това е Пентагонът, който разполага с постоянно работещ екип против хакери. Този „фотограф“ ряпа да яде.

— Законно ли е използването на хакери? — попита Позитано.

— Това е дейност „на сянка“, все едно да поставиш сайт като този на първо място.

— И? — попита Дърбън. — Можеш ли да го направиш?

— Бог да ми е на помощ. Първо, аз сам се регистрирах, за да видя какъв тип е софтуерът за създаване на сайтове. Както и предполагах, той дава привилегирован достъп на дизайнера на сайта, за да може да го допълва с нови данни, да променя шрифтове или каквото и да е. После остана само проблемът как да се закачим за съответните кодове. Не се наложи даже да ходя до производителите на софтуера; цялата информация се намираше в бюлетина на борда на хакерите. Виждаш ли? — Той написа нещо на клавиатурата и уебстраницата на екрана се изпълни с неговите безсмислици. После натисна бутона на мишката и всичко изчезна.

— Това е велико — каза Дърбън. — Какво чакаш още? Невероятно е, Роб. Изхвърли това момче от мрежата.

— Добре — отвърна Роб, — това и възнамерявах да направя. Но тогава ме осени друга идея.

Дърбън го изгледа.

— И каква е тя?

— Франк, чувал ли си някога за огледален сайт?

Дърбън сви рамене.

— Не бих казал.

— Това е уебсайт, които изглеждат еднакъв с друг уебсайт и даже понякога изглеждат дори с един и същ адрес; изпращат се само от различни сървъри. Свързват се с „огледалния“ сайт, когато достъпът до оригиналния е задръстен от трафика.

— Продължавай — подкани го Дърбън.

— Това изглежда така: ако аз създам огледален сайт и скрия истинския, то ние можем да го монтираме така, че когато убиецът реши да промени своя сайт, ще види само множество любопитни, които са го посетили, а ние веднага ще разберем.

— Исусе — учуди се Дърбън. — Имаш предвид, че само като наблюдаваш сайта, ще разбереш кога убиецът е в мрежата? И вероятно ще можеш да проследиш телефонната връзка?

— Няма да наблюдаваме — каза Флеминг. — Ние можем да зададем сайта да ни изпрати имейл. — Той се засмя: — Това се нарича световна мрежа11, нали? И ние ще бъдем паякът в тази мрежа.

Кристиан се грижеше за нея цяла седмица, въпреки протестите й. Носеше й деликатеси от италианските магазини от другата страна на улицата, пълнеше ваната със свежите аромати на маслата от Париж, а после я увиваше в огромни меки хавлии. Той имаше стая за гимнастика и тя започна да се упражнява в нея, сваляйки бавно килограмите си, които бе натрупала в болницата, като тренираше тялото си, докато той я гледаше в огледалните стени, които отразяваха хиляди нейни образи и хиляди ликове на Кристиан Воглер. Той подстригваше косата й, докато тя бе още мокра след душа, донесе й дрехи, които бе избрал за нея от „Барни“ и „Дона Карън“, готвеше й храна от пресни продукти от магазина на „Юнион Скуейър Фармър“ и от „Дийн и Де Лука“.

Два пъти на ден идваше доктор Феликс. Той твърдеше, че тя се възстановява отлично.

На седмата нощ след завръщането й от Грийнридж, Кристиан я заведе с ферибота до Статуята на Свободата. Те стояха като туристи долу под нея, съзерцавайки светлините на Манхатън, танцуващи по тъмносребърната вода.

— Клер — каза той — има нещо, което трябва да знам.

Тя чакаше.

— Кое в нашите отношения беше игра? — попита той меко. — Всичко ли? Или само някаква част?

Тя се бе втренчила във водата.

— Кони е много умна — каза тя накрая. — В моята измислена история имаше прекалено много от мен самата, за да изглеждат правдоподобни тези луди неща, които тя настояваше да направим. Даже когато бях сигурна, че ти не си го направил, не исках всичко да свърши.

— Нито пък аз.

— Какво ще кажеш за жена си?

— Стела беше причина да се съглася да им помагам. Но не тя беше причината да продължа. Мислех, че ако изляза от играта, ще те загубя завинаги.

— Разбирам — измърмори тя.

— Мислиш ли… че можем да започнем отново, отначало? Или под моста има прекалено много вода?

Тя се вторачи в елегантната плетеница на Бруклинския мост.

— Някои мостове издържат на страшно много вода.

— Обичам те, Клер. Искам да бъда с теб.

— И аз с теб.

— Каквото и да се случи — каза той, — аз ти давам сърцето си. Ще приемаш ли и ръката ми?

— Кристиан. Боже мой… нима казваш това, което аз мисля, че казваш?

— Омъжи се за мен — каза той просто и след кратка пауза, тя отговори:

— Разбира се.

Почти цялата нощ той беше вътре в нея. Понякога те едва се движеха, изтощавайки се взаимно, и си шепнеха. От време на време той заспиваше в нея, без да свършва, и тя разбираше, че именно това, а не физическия оргазъм, беше онова, което той наистина желаеше: да бъде отново цялостен, да се затвори кръга; да бъде свързан с нея чрез пениса си, както младенецът бе свързан с майка си чрез пъпната връв.