Част втора

Жена ми мъртва е. Свободен!

Шарл Бодлер, „Виното на убиеца“

Девет

Времето минаваше.

За известно време убийството в „Лексингтън“ стана cause célèbre4. Когато подробностите попаднаха в пресата, го бяха раздухани от вестникарите; разнасяха се по барове и офиси из целия Ню Йорк.

След това една сапунена мегазвезда беше фотографирана в садо-мазо клуб. Тунелът „Линкълн“ беше затворен за ремонт, а президентът изпрати войска в Антигуа.

Животът продължаваше.

Беси, чийто баща стана важна клечка в петролния бизнес, малко улесни Клер с плащането на наема. Понякога тя сервираше в барове, където се нуждаеха от помощ в отпускарския летен сезон. Марси й даде телефона на един човек, който наемаше екзотични танцьорки. Засега се оправяше по някакъв начин и без да му се обажда.

Засега обаче едва успяваше. Скоро трябваше да започне и актьорският клас.



Стаята е пълна със слънчева светлина. Те лежат на пода, във формата на морска звезда. Цялата група е там, главите им се докосват и се взират в тавана.

Някъде отблизо тя чува гласа на Пол:

— Това е много стара игра. Почти ритуал. Тя се нарича „Историята се разказва сама“.

— Ето как става. Ние започваме да отмерваме някакъв ритъм с ръцете си по пода и при всеки удар всеки от вас добавя по една дума към историята.

Някой попита:

— За какво е тази история?

Пол отговори:

— Не знам. Там е работата. Историята вече е готова. Това, което трябва да направим, е да я пуснем на свобода.

Последните няколко месеца упражненията ставаха по-трудни. Пол ги караше по цели дни да назовават нещата с погрешни имена, за да види какво се получава. Заставяше ги да импровизират странни екстравагантни образи — търговци с куфари, пълни с плетени пуловери от хипопотамска вълна, войници, въоръжени с невидими автомати. После ги изпращаше на улицата в качеството си на тези герои да заговарят минувачите и да им предлагат стоките си. За свое учудване Клер откри, че минувачите обикновено слушат с удоволствие. Или тя ставаше по-добра в това, което правеше, или минувачите полудяваха с настъпването на лятото.

— Хайде да продължаваме — каза Пол и започна да пляска с дланите си по пода. Първо с едната, после с другата. Бавен отсечен ритъм.

Постепенно всички го подхванаха.

— Имало — започна той.

Миг след удара се обади актьорът отляво на Пол:

— Едно.

— Време.

— Една.

Сега бе нейният ред. Не мисли — играй. Макар че нямаше време за мислене, неуморимият ритъм, отмерван с ръце, я тласкаше да каже първото нещо, което й дойде на ума.

— Принцеса — каза тя.

И историята тръгна напред, набирайки инерция с всяка обиколка. Получи се приказка за един принц, който се влюбил в статуята от градината си.

Следващият път Пол направи играта по-трудна. Тези, които се колебаеха — отпадаха. А ритъмът ставаше по-бърз всеки следващ кръг.

Този път той не започна с познатото „Имало“. Историята, която измислиха, беше странна, великолепна мрачна фантазия за едно малко момиче, което живее в гробище сред гарвани и врани.

Един след друг актьорите се объркваха, ругаеха и се изправяха на крака.

Но не и тя.

И ето че останаха двамата, Клер и Пол, легнали под прав ъгъл на пода на репетиционната зала; ръцете им пляскаха три пъти по-бързо, думите извираха толкова начесто, сякаш тя ги знаеше наизуст.

Тя се чувстваше като полудяла, въодушевена, запленена. Сякаш беше говорител на друго лице, като господарка на дух вуду.

Сега тя разбра. Не мисли — играй.

Накрая Пол спря, а тя лежеше на пода, преживявайки отново чувствата си.

Като се подпираше, Пол се изправи и погледна Клер с усмивка.

Групата чакаше мълчаливо. Тя вдигна глава и се огледа.

Обикновено в края на упражнението те аплодираха.

Тук беше и инспектор Дърбън, който внимателно я наблюдаваше. Изглеждаше уморен.

— Мис Роденбург, може ли да поговорим? — попита той.



Тя го заведе до барчето в стола на института. Край тях седяха студенти по двама-трима, приказваха или четяха.

Беше прекалено топло за кафе и тя взе по една диетична кола от автомата.

— Америка — промърмори тя — страната на ниските калории.

Той не се усмихна. Тя пак забеляза колко беше уморен.

— Мис Роденбург — каза рязко той, — бих искал да направите нещо за мен.

Тя сви рамене.

— Какво?

— Ние се връщаме назад към вече известни факти. Пак проверяваме свидетелските показания, гледаме да не сме пропуснали нещо при първоначалния преглед.

— Нали никого не сте арестували? Следих вестниците.

— Много хора отпаднаха при разследването. В медиите имаше апел към другите гости на хотела да се обадят. Приблизително всичките четиристотин двадесет и шест бяха намерени. Не сме безделничили.

— Извинете. Нямах това предвид.

— Цялата ни работа бе фокусирана върху един човек — каза той.

— Мога ли да попитам кой е той?

Този път той сви рамене.

— Съпругът й? — опита се да отгатне тя, като си спомни какво й каза Беси за пресконференцията.

Той я погледна, сякаш се чудеше колко може да й довери, накрая се наведе по-близо към нея.

— След апела по телевизора установихме контакт с една млада жена, която познавала Кристиан Воглер преди той да срещне Стела. Те даже са били сгодени. Тя е скъсала с него.

— Защо го е направила?

— Не й харесвало това, което я карал да прави. С елементи на насилие. Тогава започнала да се събужда сутрин с главоболие и необясними белези по тялото. Това продължило, докато веднъж тя се събудила през нощта и видяла, че е гола. Воглер бил съблякъл нощницата й, бил я положил напреко на леглото и я заобиколил със свещи. Запомнила само това преди отново да изпадне в безсъзнание. Смята, че той я е дрогирал с „Рохипнол“ и я използвал в някакъв пасивен сексуален ритуал.

Клеър направи гримаса.

— Защо не го арестувахте?

— Момичето не направи оплакване навреме. И ако този я е дрогирал, това, което е видяла, може да се окаже халюцинация. Една силна адвокатска защита в съда ще я направи на нищо.

Той пъхна пръстите си в отвора на кутията с кола и започна да го разширява.

Клер направи безпомощен жест.

— Какво мога да направя аз?

— Можете ли пак да си припомните разговора с него? Стихотворението и така нататък?

— Естествено. Много често си го представям оттогава.

— Ние имаме човек, който се занимава с миналото на Воглер, с неговата самоличност и всичко свързано с него. Психиатър. Бихте ли дошли да поговорите с него?

— Кога?

— Нека да е сега.

— Добре, но… — тя се поколеба и погледна назад към залата за репетиции. Когато той пак заговори, гласът му беше твърд.

— Това е много важно, Клер.

Направи й впечатление, че я назова с малкото й име.

— Това е защото… как мога да бъда полезна? Той въобще не се интересува от мен и няма какво да ми каже.

— Защо си тръгна той?

— Какво?

— Воглер. При разговора с него сте забелязали, че той сякаш е бързал за някъде. Ето това ме смущава. Защо ще бърза да си тръгва за вкъщи, когато жена му я няма? Защо ще прекъсва разговора си със симпатично момиче в бара, което му говори за френска поезия, сякаш тя върши нещо нередно?

— Мисля, че му дотегнах.

— Добре, възможно е. Това е първата версия.

— Коя е втората?

— Може би той е прекъснал разговора, защото е сметнал, че е казал прекалено много.



Те взеха такси. Франк посочи адреса в Куинс. Шофьорът — пуерториканец — помоли да му показват маршрута, щом минат на другия бряг на реката.

— Нелегални имигранти — промърмори Франк под носа си.

Тя почувства, че я гледа.

— Ето — каза той, като извади едно листче хартия от джоба си и й го подаде.

Тя го разгъна. Беше фотокопие на нейната имиграционна карта с изтекъл още миналата година срок. Цел на визитата: туризъм. Продължителност на визитата: шестдесет дни.

— Имам по-хубави неща, за които трябва да се безпокоя — каза той.

— А ако не се бях съгласила да дойда с вас, щяхте ли да имате още от тези хубави неща?

Той сви рамене.

Шофьорът изключи климатика, за да пести гориво. Седяха и се потяха на седалките от изкуствена кожа, докато пристигнат.

Десет

Ниска, дълга сграда, още един грозен офис на улицата, пълна с грозни офиси, и полупразен паркинг. Но тя забеляза, че това е единственият офис в сградата без емблема на компанията.

Той я записа на рецепцията и я поведе надолу по дълъг влажен коридор. Имаше слаба миризма, която тя веднага почувства.

Миришеше на болница.

В края на коридора ги посрещна огромна черна жена, която прошепна нещо на Франк.

— Насам — каза той и отвори вратата.

Стаичката беше малка и гола, като килия. На металната масичка имаше нещо подобно на портативен телевизор.

Франк го включи. Тогава тя разбра, че не беше телевизор, а монитор за предаване в ограничен периметър. Образът беше на „снежинки“. Първо си помисли, че гледа нещо, заснето по-рано в същата стая. Мебелите бяха същите. После забеляза, че стаята на екрана е по-голяма от тази, в която бяха.

Франк нагласи джойстика и картината се задвижи.

— Камерата е от другата страна на тази стена — каза той, като усили звука.

Сега тя разбра, че това е стая за наблюдения.

В другата стая имаше двама души. Елегантно облечена жена към четиридесетте, със завързана отзад коса и двадесетгодишен мъж, с хитро лице на невестулка. Те се гледаха един друг.

— Как съм облечена? — пита жената. Гласът й е нисък и дрезгав. Глас на пушач.

— С бикини — смотолеви мъжът. — Бели бикини. И пола. Къса пола. Блуза, която се закопчава.

Това не беше вярно. Жената беше с костюм. Клер погледна към Франк за обяснение, но той само кимна към екрана.

— Къде съм? — попита жената.

Мъжът отговори:

— На спортна площадка.

— Виждаш белите ми бикини под полата?

Той кимна рязко.

— И това как те кара да се чувстваш? — попита меко тя.

Той облиза устните си.

— Възбуден.

— Приятно е, нали?

— Да — прошепна той.

— Аз се обръщам. Виждам колко си възбуден. И тогава какво?

— Усмихваш се.

Тя кима.

— Естествено. Усмихвам се.

— Знаеш как ме караш да се чувствам. Желаеш го толкова, колкото и аз.

— И…?

— Хващаш ме за ръка и ме водиш зад храстите.

Той преглъща.

— Ти носиш бели чорапи. Виждам, че са мръсни. По тях има кал. Нали ти казах, че ще се изцапат?

— Аз съгласна ли съм?

— О, да — той леко се усмихна. — Съгласна си, защото го искаш.

Естествено.

— Повдигам краката ти: първо единия, а после другия, за да ти сваля обувките и късите ти бели чорапки. Краката ти са голи и много гладки. Виждам малките ти бели бикини над тях.

— После какво?

Той изсумтява.

— После ти се уплаши. Мислиш си, че това ти е достатъчно. Не си сигурна, че искаш да продължиш.

— Съпротивлявам ли се?

— Да, съпротивляваш се, но слабо. Аз те хващам за врата, за да спра съпротивата ти. Вратлето ти е толкова тънко, мога да го обхвана с едната си ръка. С другата смъквам гащичките ти.

— Още ли се съпротивлявам?

— О, да. Това е добре. Кара ме да се чувствам силен. И когато спреш да се съпротивляваш, когато се отпуснеш…

— Да?

— Ти лежиш с разтворени крака и аз изваждам пениса си.

— Да — въздъхва тя. — Твоят пенис…

— Нанизвам те на него, но е тясно и аз натискам, докато въртиш главата си от удоволствие.

— Продължавай — казва тя.

— Пак обвивам пръсти около врата ти, сякаш обхващам пениса си, моя собствен огромен пенис. И се извивам, и натискам, и на теб ти харесва.

— Още — прошепна тя. — Още.

— Аз те клатя и яздя и се чувствам така…

Ръцете му се бяха вкопчили в облегалката на стола. Тялото му потръпваше и се свиваше в конвулсии. Клер даже се усъмни, че столът е включен към електрическата мрежа.

След това тя забеляза, че той свършва в панталона си.

Главата му клюмна.

— Слушай ме — каза жената. Гласът й бе променен. Не беше вече съблазняващ, а отривист и повелителен. — Аз ще броя обратно, като започвам от „пет“. Щом стигна до „две“, ще се събудиш.

Мъжът размърда глава. Той стенеше.

— Когато се събудиш, ще помниш всичко, което си ми казал. — Тя брои от „пет“ до „едно“. — Пийни си вода — каза му презрително.

Мъжът посегна към чашата си. Той потръпна. Друг мъж, очевидно санитар, който досега беше седял неподвижно извън обсега на камерата, се приближи и му помогна да се изправи.

— Ще дойда след малко да го видя — каза жената. — Поставете го под наблюдение, да не посегне на живота си.

Франк натисна бутона и мониторът изгасна, а образът се сви в ярка бяла точка по средата на екрана.

— Това е д-р Констанс Литмън, с която искам да те срещна.



В действителност беше по-слаба и уравновесена, отколкото изглеждаше на монитора. Тя поздрави Клер и кимна на Франк с колегиална фамилиарност.

— Този мъж — каза Клер, все още шокирана. — Той наистина ли е убил онова момиче?

Д-р Литмън поклати главата си.

— Не, беше само фантазия.

— Слава Богу!

— Но ще го направи — каза сухо тя. — Когато излежи присъдата си, той ще малтретира сексуално някое дете или ще убие някого. Освен ако не бъде лекуван или първо не се самоубие. А сега — д-р Литмън седна зад бюрото си, затвори една папка и отвори друга. — Кристиан Воглер.

Тя започна да чете от папката. Докато четеше, извади цигара от кутията „Мерит“ и я запали. Накрая затвори папката.

— Добре — каза тя, — разкажете ми за Воглер.

Клер разказа още веднъж историята за срещата си с Воглер. Д-р Литмън я гледаше през цигарения дим.

— Благодаря ви — каза тя, когато Клер завърши. — Бяхте ми много полезна. Свободна сте.

— Кони — настойчиво се обърна към нея Франк.

— Тя не е права — спокойно каза психиатърката.

— Клер, би ли ни извинила за минута? — попита Франк.

Клер излезе да почака в предната стая, където секретарката на д-р Литмън безразлично я погледна и пак съсредоточи вниманието си върху клавиатурата пред монитора.

Клер продължи да чака. След малко секретарката взе купчина документи и излезе с люлееща се походка.

Клер се шмугна в стаята за наблюдение и включи монитора. Не използва джойстика, защото движението на камерата щеше да ги предупреди. Така че тя не можеше да ги вижда, но можеше да чуе за какво си приказват.

— … тя не е регистрирана, няма банкова сметка, няма социална осигуровка. Можем да й измислим минало. Тя ще стане такава, каквато ни трябва — това е Франк. Той говори настоятелно. — И тя може да играе, Кони. Имам предвид, че тя може да играе наистина. Видях я.

Гласът на д-р Литмън го прекъсна.

— Спри за момент, Франк. Те всички могат да играят. Наричат ги МАВ. Модели, Актриси, Всички други. В Ню Йорк гъмжи от тях.

— Мисля, че тази е различна. Тя е…

— Но освен това е цивилна. В крайна сметка съществува контрол.

— Но ние ще я ръководим непосредствено. Ако се съгласи…

Клер рязко изключи монитора.

Не мисли. Играй.

Секретарката все още я нямаше. Клер извади купчина писма от принтера. Секретарката беше чернокожа, към петдесетте и дебела. А и гласът й е… какъв беше гласът й?…

Клер зае леко приведена стойка и влезе с полюшваща се походка в кабинета. Франк гледаше навън през прозореца. Д-р Литмън издухваше колелца дим и потропваше с елегантната си обувка.

— Ще подпишете ли това, д-р Литмън? — обърна се към нея Клер или, по-правилно, секретарката.

Психиатърката махна с жест на раздразнение.

— Вече съм оправила днешната поща — тя посегна да я вземе и тогава погледна на ръката, държаща писмата, а после вдигна поглед към лицето на Клер.

— Диетата ви се отразява добре, Джойс — промърмори тя. — Добре, добре.

Франк откъсна погледа си от прозореца. Когато видя, че това е Клер, очите му светнаха.



— Съгласна съм — най-сетне каза д-р Литмън. — Кажи й го. Няма да навреди.

— Някъде преди един месец — каза Франк — попитах д-р Литмън дали е възможно да се организира операция — той направи пауза, като търсеше подходящите думи — тайна операция, в която заподозреният ще покаже дали има психологическия профил на убиеца, когото търсим. Д-р Литмън мисли, че той може да бъде убиецът, ако има достатъчно доверие в човека, на когото се представя.

Теоретически — д-р Литмън промърмори от бюрото си. — Казах, че това е възможно теоретически.

— Имате предвид, нещо като хващане в капан? — попита Клер недоверчиво.

— Не този вид хващане в капан, с който вие се занимавате — отговори д-р Литмън. — Това ще бъде доста по-сложен процес. Представям си го като серия от засади и примки. Заподозреният ще трябва активно да се измъква от самообвиненията без какъвто и да е подтик от страна на примамката, естествено, а в същото време ще трябва да избягва различни уловки или действия. И това ще премахне от него всяко подозрение. Разбрахте ли?

— Струва ми се, че се опитвам — сладко отговори Клер.

Начинът, по който психиатърката говореше с нея, беше малко пренебрежителен и надменен, само малко.

— Ние потърсихме някои кандидати, — каза Франк — преди всичко жени, по очевидни причини. Оперативни полицейски служителки, работещи под прикритие. Кони не… Ние не мислим, че вече сме намерили подходящия човек.

— Няма да е лесно. На примамката ще се наложи да дописва сценария в течение на операцията — каза д-р Литмън.

Франк се обърна към Клер:

— Къде си сега?

Тя веднага отговори:

— На улицата.

— Накъде води улицата?

— Към златарски магазин.

— Защо отиваш там?

— За да продам короната си.

— Защо искаш да продадеш короната си?

— За да купя кану.

— За какво ти е кану?

— За да се върна в Китай.

— Да, да — прекъсна ги психиатърката нетърпеливо. — Тя има дар-слово, талантлива е, но това са талантливи безсмислици. Нашата примамка трябва да знае какво прави.

— Ти ще трябва да я научиш — каза Франк.

Клер наруши мълчанието първа:

— Ей, я почакайте малко. Защо трябва да се забърквам в подобно нещо?

— Граждански дълг? — промърмори той. Когато тя не отговори, той продължи: — Тогава пари. Ще получаваш заплата на детектив дотогава, докогато си необходима.

— Искам зелена карта — бавно отговори тя.

— Това е от компетенцията на имиграционните власти…

— Зелена карта и заплата. Това е цената ми.

— Ако мога да прекъсна вашите пазарлъци за момент — обади се зад тях д-р Литмън. — Няма да има никаква зелена карта, защото няма да има никаква операция.

Те се обърнаха към нея, а тя ги гледаше от бюрото си.

— Този въпрос въобще не се разисква — подчерта тя.

Единадесет

Кони Литмън дълго се вглеждаше в Клер. Доста дълго. И постоянно палеше нова цигара.

— Разкажи ми за семейството си — каза тя, с уста, пълна цигарен дим.

Беше девет сутринта на следващия ден. Д-р Литмън неохотно беше променила плановете си. Намерението й, както го обясни на Клер, беше да проникне в главата на момичето и да се разрови в нея, за да разбере доколко е издръжлива в действителност тя.

— Освен ако не се съгласиш да бъдеш подложена на хипноза — каза тя замислено. — Ще се справим по-бързо със задачата, ако се съгласиш.

— Не — отговори Клер. Тя все още не знаеше доколко може да се довери на докторката.

— Семейството ти — пак повтори д-р Литмън.

— Родителите ми се разделиха, когато бях на четири години — каза накрая Клер. — Майка ми се опита да ме гледа, и не се справи. Затова се наложи да замина при баща си в Лондон.

— Но и от това ли нищо не излезе?

— С нас винаги е било така — промърмори Клер.

Психиатърката чакаше.

— Не съм казала, че нищо не излезе, не. Аз не… Мащехата ми реши, че с мен трудно се живее.

— Несъвместимост на характерите.

— Щеше да е — за първи път злобна нотка се появи в гласа на Клер — ако тя имаше характер.

Д-р Литмън си записа нещо.

— Но е имало кой да се грижи за теб — каза тя. — Им си родители, които са те гледали.

— Имах хора, които ме гледаха за пари. Така, както се грижат за гостите в хотел. Само че аз не можех да си замина.

— Разбирам.

— И какво разбирате?

Д-р Литмън не обърна внимание на тона й.

— И тогава ли разбра, че можеш да играеш?

Клер се изсмя горчиво.

— Ето откъде започна всичко това, така ли? Аз не можех да се справя със собствения си живот и затова си въобразявах, че живея и живота на някой друг. И така стана.

— И? Така ли стана всичко?

— Не. Аз открих нещо, в което съм добра. Това е всичко.

— Талант, несъмнено поощряван от хората, които те гледаха.

— Как пък не. Често ме наричаха лъжкиня.

Д-р Литмън пак си отбеляза нещо.

— Но ти си се уредила да получиш стипендия в Училището по театрално изкуство.

— Да, тогава бях на дванадесет.

— Разкажи ми за това.

— Получих стипендия в театралното училище, когато бях на дванайсет — повтори Клер. — Там… Това вече ви го разказах.

— Не. Не си — забеляза кротко д-р Литмън.

Тя чакаше, докато Клер мълчеше.

— Обичах го — проговори накрая Клер. — Повече отколкото хората, които се грижеха за мен. Такива глупости ли искате да чуете? Това беше обикновено училище, но с упражняване и на актьорско майсторство. Слово, движение, танци, даже и хореография. Имаше добра репутация в гилдията. От агенциите често ни канеха, когато имаха нужда от млади актьори.

— И измежду всички ти беше звезда.

— Бях ли?

Психиатърката посегна към папката и извади купчина факсове. Те бяха изпъстрени с ивици от жълт маркер. Клер позна заглавието на най-горния.

Отзивите за нея. Д-р Литмън трябва доста да се е потрудила, за да получи тази пратка за една нощ.

„Клер Роденбург. Прекрасен дебют в «Алиса в страната на чудесата»“ — доктор Литмън четеше на глас. — Ето още: „Тази продукция беше прекрасно оживена от хипнотизиращото изпълнение на Клер Роденбург, звезда в превъплъщението, подобно на което аз не съм гледал“. „Очарователното присъствие на Клер Роденбург“. „Сърдечната и сексапилна Дездемона, блестящо пресъздадена от Клер Роденбург, озари сцената“. „За поддържаща роля Бертолучи е избрал младата английска актриса Клер Роденбург, за която близки на филмовите среди твърдят, че ще чуем доста в скоро време“.

— Защо не сме, Клер?

— Защо не сме какво?

— Защо не чухме повече за теб? — Тя подхвърли на масата купчината факсове. — Ти почти беше успяла. Беше на крачка от големия успех. И изведнъж заряза всичко и дойде тук, където никой не знае коя си. Защо?

— Не съм първата актриса, дошла в Америка.

— О, ако си беше имплантирала силикон в циците и беше опитала да пробиеш в Холивуд, щях да те разбера. Но ти не си дошла тук заради славата, нали така? Има още нещо.

— Учих в театралното училище почти десет години. Когато другите деца заминаваха през ваканцията в Европа и Австралия, аз обикалях по прослушвания и кастинги. Защо да не искам да пътувам? Може би след няколко месеца ще бъда в Мексико или в Сидни.

— Може би.

Пак настъпи мълчание.

— Да не ме обвинявате, че бягам от нещо?

— Това ли е, което се случи? — гневно попита психоложката.

Отново дълго мълчание. Когато Клер заговори, гласът й беше нисък, очите й бяха вперени в нещо зад рамото на Кони.

— Знам за какво намеквате. Тази работа като примамка. Вие… ами че човек няма нужда да бъде психиатър, за да разбере за какво става дума. Аз отново възстановявам детството си, нали? Търся мъже, които изоставят съпругите си, както моят баща изостави майка ми, и ги наказвам за това. Наказвам ги за това, че никой никога не е обичал Клер Роденбург. — Една сълза заблестя и се търкулна по лявата й буза. Тя бързо я избърса с опакото на ръката си.

— Много добре, Клер — каза спокойно д-р Литмън. — Но ако все пак ти трябва психотерапевт, потърси си в Жълти страници. Аз седем години съм следвала съдебна психиатрия и има и по-добри неща, които мога да правя с моята квалификация, вместо да слушам твоите измишльотини.

Клер се намръщи.

— И ми спести сълзите си — каза психиатърката, като взе пакетче с носни кърпички и ги подхвърли през масата. — Ти си научила този номер още преди да се научиш да караш колело.

Клер взе кърпата и издуха носа си.

— Хайде — изправи се д-р Литмън, — да излезем да се поразходим. Трябва да подишам въздух.



В нейния случай „въздух“ означаваше цигарения дим.

Разхождаха се бавно. Независимо че бе рано, беше потискащо горещо.

— Това, което правеше, беше ли честно? — попита д-р Литмън.

Клер сви раменете:

— Животът не е честен. Кръшкащите мъже са навсякъде. Ако съм получавала пари, за да помогна на жените им, какъв е проблемът?

Психиатърката спря и стъпка фаса от цигарата си. Несъзнателно тя лапна друга и се потупа по джоба.

— По дяволите. Забравих запалката си. Ти имаш ли…?

— Разбира се — Клер извади кутия кибрит от „Роялтън“. Понеже другата жена не посегна да я вземе, тя сама я отвори и запали една клечка. Д-р Литмън задържа китката й, за да запази пламъка. Палецът й се плъзна под широката каишка на часовника на Клер, напипа по-твърда плът и се стегна.

— Може ли? — попита тя с цигарата в устата, като обърна ръката й така, че да я разгледа отблизо. След миг погледна Клер.

— А това? — попита тя. — Това беше ли честно?

Клер се дръпна.

— Паднах върху едно стъкло.

— И с двете китки?

Ядосана, Клер пусна кибрита в джоба си. Д-р Литмън невъзмутимо извади запалка и си запали цигарата.

— Аз наистина трябва да знам всичко — каза тя меко, сякаш за да се извини.

— Случи се като снимахме филма — въздъхна Клер — този, за който пишат във факса ви. Той беше… добре, ще го познаете, ако ви кажа името му. Той беше звезда, много богат: без него филмът никога нямаше да стане. Беше известен, много красив и всичките знаеха, че беше най-щастливо жененият артист в шоубизнеса. Ето защо, когато той се влюби в мен, аз знаех, че това е сериозно — тя горчиво се изсмя. — Това беше преди да чуя фразата, която ползват в киносредите. НСН, скъпа. Не Се Надявай.

— И?

— След седем седмици съпругата му… както и да е, мисля, че до нея стигнаха слуховете. Или той просто я е използвал. Тя внезапно се появи в сериала, помъкнала със себе си и четирите му деца. И изведнъж аз трябваше да пробвам костюмите, да правя повторения на отделни сцени, технически репетиции със сценичните работници. Накратко, трябваше да ме откъснат от него.

— И тогава ти реши да му покажеш, че за тебе всичко това не беше просто игра.

— Нещо такова — независимо от жегата Клер трепереше.

— Беше страхотна бъркотия. Бях в болница един месец. Задраскаха ме от сценария. И накрая разбрах, че съм безработна. Извърших най-тежкия грях — не постъпих професионално.

— Благодаря ти, Клер — каза тихо д-р Литмън. — Това е всичко, което трябваше да знам.



Когато се върнаха, Франк ги очакваше на рецепцията.

— Как мина? — попита той.

Клер очакваше, че психиатърката ще иска да поговори с него на четири очи. Но д-р Литмън изведнъж каза сухо:

— И така, тя е неуверена, импулсивна, отчаяно търси някой авторитет и независимо от това, че упорито се старае да го намери, копнее за одобрение, като наркоман за дозата си. Какво мога да кажа, Франк? Тя е актриса — тя въздъхна. — Разбира се, не в общоприетия смисъл на думата. Ако все пак искаш да знаеш дали според мен тя може да го направи, то аз мисля, че това е възможно. Тя бързо научава, твърда и очарователна е. Но независимо от добрата ми преценка, това ще бъде само загубен опит.

Дванадесет

Клер седеше на бюрото в офиса. В едната ръка с химикалка, а в другата с купчина документи.

Попълваше формуляри. Множество формуляри.

Писмено отказване от правото за лично осигуряване, разрешение за поставяне под наблюдение, поверителни съглашения. Формулярите за попълване на формуляри. Формулярите, в които тя се подписваше под това, че дава съгласието си доброволно и в пълно съзнание, че това ще опропасти живота й. Формулярите, които осигуряваха правото й на адвокат, който ще й обясни как да попълни други формуляри.

Тя ги попълваше, като подписваше всяка страница там, където се изискваше.

— Добре дошла в лагера за новобранци. Сега задникът ти ми принадлежи — промърмори д-р Литмън, като събираше формулярите от бюрото.

Това беше най-гадната интерпретация на Дензъл Вашингтон, която Клер някога бе чувала.



Занятията започнаха в голямата празна зала навътре в сградата.

— Първо урок по история — каза Кони. — Да погледаме някои чудовища.

Осветлението угасна. Психиатърката натисна дистанционното, което държеше в ръка. Димът от цигарата й минаваше през лъча на прожекционния апарат и замъгляваше образа на екрана.

— Това е Питър Кюртен, известен още като „Звярът от Дюселдорф“. Неговата жена каза на полицейския психолог д-р Бърг, че сексуалният им живот бил абсолютно нормален. От друга страна Кюртен разказа на д-р Бърг за фантазиите си да язди жена си всеки път, когато правели любов. Следващите диапозитиви са на жертвите на Кюртен, така както ги е оставил.

Когато Клер беше в състояние да гледа отново, на екрана се появи друго лице.

— Бела Кис, който съхранявал телата на жертвите си в празни варели от бензин. Йоахим Крол, „Рурският ловец“. Ханс ван Зан; районът му на действие бил Холандия през 60-те години. Между жертвите му е и неговата приятелка, която убил, за да прави секс с трупа й.

Някъде зад гърба на Клер бръмчеше диапроектор, който щракваше, за да покаже нови и нови лица и нови зловещи картини от местопрестъпления под проповедта на Кони. Бъркотията от лица и сцени на жестокост, от която случайно изпъкваха отделни детайли.

— Патрик Байърн. Върху тялото на брутално убита от него млада жена той оставил бележка, в която пишело: „Това е нещо, което мислех, че никога няма да се случи“. Неговият прякор е Джек Бояджията. Английските списания го нарекли така, защото по косите на неговите жертви са намерени пръски от боя. Това, предполагам, е прочутото чувство за хумор на твоите сънародници. Джек буквално задушавал своите жертви, като намушквал пениса си дълбоко в гърлата им. Албърт Фиш. Ърл Нелсън. Доналд Ферн, който бил обсебен от духа на Пуебло Индианс. Той завързал седемнадесетгодишната Алис Потър за олтара в една изоставена черква, изтезавал я цяла нощ, смазал й главата с чук и когато умряла, я изнасилил.

Списъкът нямаше край, както и извършеното зло.

— … събирал телата на своите жертви в апартамента си, защото, както казвал: „Хубаво е, когато има при кого да се върнеш вкъщи.“ Тук са няколко „скеча“, които Нелсън направил с жертвите си. Веселяци, няма що. Джефри Дамър. Джордж Ръсел. И накрая, но не е последен, Андрей Чикатило — убиец от Ростов, екзекутиран през 1994 година за изтезаване на петдесет и две жертви и изнасилване на труповете им.

Д-р Литмън се изправи и тръгна към екрана. За миг очите на Чикатило проплуваха по челото й. Но тогава лампите светнаха и илюзията изчезна.

— Аз ти показвам всички тези материали, Клер, не за да те плаша. В резултат от изучаването на тези хора ние знаем достатъчно за това как работи съзнанието на убиеца. Можем да наблюдаваме как напуска местопрестъплението, да правим предположения за личността му, за степента на неговата интелигентност, за неговите връзки в обществото и даже каква марка кола кара.

Тя вдигна дебела папка, завързана с ластик.

— Тук е всичко, което знаем за убиеца на Стела Воглер.

Тя сложи папката на бюрото пред Клер. — Предупреждавам те, че не е лесно за четене.

— Това ли се нарича психологически профил? — попита Клер, събирайки листите.

— Да, донякъде. Има също така и снимки, случайни истории и извадки от тетрадки. Работата малко ни прилича на бомба с часовников механизъм. Преди да започнеш да откачаш жичките, трябва да знаеш коя от тях е свързана с експлозива.



Кристиан Воглер почука на вратата на стая 507 на петия етаж в хотел „Лексингтън“.

— Кой е? — попита предпазливо Стела Воглер.

— Рум-сървиз.

— Нищо не съм поръчвала.

Отговор не последва. С жест на раздразнителност тя тръгна към вратата и широко я отвори.

— Сбъркали сте…

Обаче Воглер я изблъска навътре. Щом го видя, тя отстъпи настрана.

— Кристиан! Какво правиш тук? Аз мислих…

— Привет, Стела.

— Кристиан, моля те. Не е това, което мислиш.

Воглер метна чантата си на леглото, тя издаде тежък злокобен звук. Той погледна към д-р Литмън.

— Сега ли я удрям?

— Вероятно. Първото нещо, което искам да направиш, е да осигуриш контрол над ситуацията. Трябват ти кърпа и белезници. Направи го сега, докато тя е още объркана.

Франк кимна. Като се върна в ролята си, той изтърси съдържанието на чантата на леглото: каша от навити на кълба метални вериги, белезници и ивици плат за запушване на устата.

— Аз ще пищя — възрази Клер.

— Не е задължително. Повечето хора убеждават себе си, че ще се съпротивляват в такава ситуация, но фактите показват, че те се парализират от комбинацията на нерешителност и неспособност да повярват на случилото се. И още нещо, ако Кристиан те удари, ти ще бъдеш в шок. Той ще използва този момент, за да овладее положението.

Франк се направи, че удря Клер по лицето, после я обърна и сложи белезниците на китките й. Ръката му на рамото й беше толкова тежка и непреклонна, когато той я завъртя обратно. Тя почувства мъжката сила, която се излъчваше от него и изпищя.

— Извинявам се — каза той и отслаби хватката си.

Тринадесет

Добре дошли в Некрополис!

Тук е само за пълнолетни, които са членове на уебсайта, за тези, чиито фантазии включват тоталната обмяна на енергия и сценарии с преобладаващо надмощие. За повечето хора тук всичко е физически отблъскващо. Нямаме намерение да се извиняваме за това какви сме. Но ви предупреждаваме да не влизате тук, ако тези неща не са за вас.

В Некрополис няма ограничения. В реалния живот практикувайте безопасен секс.

Клер попълни регистрационната форма и зачака компютърът да я изпрати. След няколко минути чу пиукане. Паролата й като член бе получена на имейла й.

— Когато полицията влезе в компютъра на Воглер, бяха проверени записите със задна дата — това й бе казала д-р Литмън по-рано. — Те откриха, че от компютъра са били посещавани над дузина хард-секс сайтове — тя подаде на Клер няколко разпечатки. — Това е домашното задание за днес. Намери всичко каквото можеш за хората, които посещават тези места. Почети за тях, говори с тях. Опитай се да разбереш защо тези хора са такива.

— Да говоря с тях? Дали те ще искат да говорят?

— Разбира се. Ти трябва да си измислиш и своя история.

Д-р Литмън погледна на часовника си.

— Ще дойда след няколко часа, за да видя какво си направила.

* * *

Клер изписа паролата си върху екрана и изведнъж се озова вътре.

Сайтът беше разделен на няколко секции: Снимки, Фантазии, Самотни сърца, Чат. Съобщението гласеше:

След като си още нова, защо не се разпишеш в книгата за гости и не се представиш? Прочети какво са написали някои нови членове или влизай направо в чата и ни поздрави.

Какво да напише? Би искала Кони Литмън да е тук, за да я посъветва. Тогава тя осъзна, че психиатърът съзнателно я остави, за да се справи сама. Как наричат това учителите? Научаване чрез опит.

Изглежда проверките още не бяха свършили. Провериха я на устния изпит, сега предстоеше писменият.

Тя написа:

\>\> Привет. Казвам се Клер. Аз съм на двадесет и пет, живея в Ню Йорк.

Тя пое дълбоко въздух и продължи:

\>\> Не знам дали ще събера смелост да проуча реално моите фантазии, но бих искала да споделя моя опит, мечти и мисли с другите членове.

За няколко минути тя получи три отговора.

\>\> Привет, Клер. Харесва ли ти тази снимка?

Тя гледаше ужасена как изображението бавно се отваряше. Беше голо момиче, пронизващо с нож корема си, кръв шуртеше навсякъде.

Но в действителност имитацията беше очебийна и когато се появи цялото изображение, не изглеждаше по-страшно от рисуван филм.

На свой ред тя отговори:

\>\> Не, прекалено са примитивни за мен.

Следващият отговор беше по-дълъг и с повече подробности. Писателят, който се представи като „Звяра“, я уведомяваше, че иска да я души, да разтвори краката й, да се стовари отгоре й и тя да се задуши под него. Искаше тя да го моли за пощада и за още.

Тя отговори:

\>\> Струва ми се, че щях да умолявам някого, който наистина може да ме удуши.

Третото обаждане беше съвсем простичко:

\>\> Сега е доста тихо тук, защото е обяд — единствените хора наоколо са хлапета. Защо не се обадиш довечера и аз ще те представя на по-големите?

Поздрави. Виктор.

\>\> Благодаря

— отговори тя и се прехвърли в друг сайт.



В ресторанта те говореха за сексуалното убийство, като опитваха от специалитета на деня.

— Да го кажем направо, Клер. Нашият убиец не е садомазохист в модерния смисъл на думата. Но той избра добре да се скрие между практикуващите садомазохизъм, защото със сигурност споделя интересите им. Там, където те използват завързването като пряк път към сексуалното удоволствие, той го използва за друго: за унижение и деградация, за силата на живота и смъртта над други човешки същества.

Сервитьорът им наля още вода и се усмихна на Клер. Д-р Литмън продължаваше да говори разсеяно.

— Садомазохизмът действително е интересно явление. Но защо то започна да преобладава? Изглежда, че склонността към него е предизвикана от физическите наказания в детството. Странното е, че тези хора са възпитавани по метода на доктор Спок, тези, които никога не са бити и които са пораснали, а сега искат да експериментират със завързване и упражняване на контрол.

Сервитьорът слушаше като замаян и не можеше да се отлепи от масата им.

— Понякога можем да разберем как се управлява сексуалността на човека, но не и защо. Да сте видели пеперуда, която се опитва да се чифтоса с трепкащия от вятъра лист? Сексуалните убийства са само пример за биологичната енергия, по-голяма от необходимата за убийството на човек.



В малката класна стая има бели дъски на три от четирите стени. Д-р Литмън, Франк и Клер стоят пред тях, като всеки разполага с по една.

— Окей — каза Кони. — Аз съм убиецът. Франк, ти вземаш Воглер — тя хвърли маркер на Франк, който написа „Воглер“ на своята дъска, както и тя написа на нейната „Убиец“.

— Аз какво да правя? — попита Клер.

— Засега нищо. Но ако ние двамата напишем една и съща дума, т.е., ако има застъпване, ти пишеш същата дума на твоята дъска.

— Първо — каза Франк, — той е умен. — Висок коефициент на интелигентност — написа той на своята дъска.

— Същото е и тук — измърмори д-р Литмън. — Клер, това е първото ти застъпване.

— Той е самотник.

Д-р Литмън кимна.

— Дотук имаме жалки хетеросексуални умения.

— Неговите предишни връзки са свършили зле. Семейният му живот вървял към криза.

— Историята на скъсаните връзки. Това също е типично за сексуалните убийци — моливът на д-р Литмън дращеше по бялата повърхност на дъската й. — Аз съм наред. Знаем, че този убиец е високоселективен, би могло да се каже — перфекционист.

— Докато Воглер бе обсъждан като властен изрод.

— Ако следва шаблона на другите сексуални убийци, той ще има високоразвита фантазия, която го захранва между две убийства.

Франк спря за момент.

— Воглер е от рода на фантастите — каза той. — Поезията и други подобни неща.

— Окей, Клер, напиши отдолу „фантазия“.

Няколко минути по-късно те резюмираха резултатите.

— И така, какво имаме тук? — попита д-р Литмън.

Клер провери дъската си.

— Всичко това е от застъпване.

— Което означава — като кръстосваше стаята, д-р Литмън взе маркера от Клер и написа на дъската й единствена дума „Клер“ — че за да привлечеш вниманието му, ти трябва да го впечатлиш с всички тези качества. — Докато говореше, тя заграждаше с кръгове думите на дъската на Клер.

— Ти трябва да бъдеш наивна, любопитна за нови експерименти, вече впечатлена от неговото чувство за потайност. Интелигентна, но не дотам, че да заплашиш желанието му да те ръководи и контролира. Той е уязвим. Фантазьор, който може да бъде част от чуждия свят, но и да споделя с други своя. Интересуваш се от еротика и от тъмната страна на твоята сексуалност. Трябва да се престориш на абсолютна жертва, за да задоволиш желанието му за пълен контрол. Разбираш ли? Тези и само тези качества можем да определим въз основа на това, което знаем за убиеца. Всичко друго е абсолютно неизвестно.

— И така, вие искате аз да превърна този списък в правдоподобен характер?

— Точно така.

— Няма проблем. Това е нещо като изграждане на характер по почерка, така ли? Само че тук характерът е на първо място. Как мога да го доближа?

Д-р Литмън затвори маркера с капачката.

— Остави това на нас.

Четиринадесет

Скъпи мистър Воглер,

Вие може би си спомняте, че ми дадохте на заем книгата, която Ви изпращам: „Цветя на злото“. Срещнахме се с Вас във Флаерти преди около шест месеца, и макар че срещата ни беше кратка, аз често мисля за нея. Извинявам се, че не върнах книгата по-рано. Четох стиховете с интерес и не исках да я връщам, преди да прочета всичко.

Всъщност аз ще бъда напълно откровена с Вас и признавам, че имаше и друга причина, заради която не Ви се обадих по-рано. Прочетох във вестниците, че е починала съпругата Ви и не знаех как да се обърна към Вас. Надявам се, че сега, след като мина известно време, болката се е притъпила. Повярвайте ми, аз знам какво е да загубиш близък човек.

Възможно е тези мои преживявания да са причината да усещам такъв резонанс у Бодлер. Обичам особено неговите мрачни и двусмислени стихове. Аз също имам моята „жажда за забрава“, и ми се струва, че виждам в поезията му нещо от моята чувствителност.

Опитах се да преведа няколко стихотворения, макар да съм сигурна, че ще се смеете над моите усилия. Но ми се струва, че думите му губят от еротиката си при превод.

Ще ми бъде интересно да знам, какво мислите по този повод. Изпращам Ви своя адрес по електронната поща с надеждата, че можем да продължим разговора си.

Клер Роденбург

* * *

— Той няма да отговори — каза Франк.

— Ще отговори, ако е убиецът — спокойно отвърна д-р Литмън. — Ако е убиецът, той ще бъде привлечен от уязвимостта й, както акулите се привличат от кръвта.



Другото занятие се проведе този път на открито, докато д-р Литмън поглъщаше дима от поредната цигара.

— Първият ми план за атака е да накараме Воглер да разкрие себе си чрез своите фантазии. Ако той е убиецът, сигурно има изключително сложен и добре организиран живот, посветен на фантазиите му. Убийствата подхранват фантазиите, а фантазиите пък подхранват желанието пак да убиваш. Вярвам, че в подходящи условия и при подходяща довереница той може да разкрие какво представляват фантазиите му.

— Защо трябва да го прави това? — възрази Клер. — Мисля, че всички се съгласихме, че този тип е твърде умен.

— Да, но също така е и самотник. Той осъзнава, че е престъпил прага, който го отделя от другите мъже. Той няма да изпусне шанса да се свърже с някого, който, според него, споделя наклонностите му — говорейки, тя размахваше цигарата си, сякаш дирижираше. — Когато се разкрие, детайлите от фантазиите му все повече ще заприличват на подробностите на действителното убийство, и това няма да е изненадващо, защото фантазиите го крепят. Той получава мощно удовлетворение, като изживява всеки момент. Мисля даже, че ще се постарае бързо да тласне връзката с довереницата си от думи към действие. Той ще измисли подходящ според него претекст, за да премине към физическа интимност.

Клер се обърна и погледна д-р Литмън.

— Физическа интимност? Имате предвид, че той ще иска да спи с мен?

— Не се безпокой. Ние ще имаме информацията, която ни трябва, много преди да стане дума за това.

— Но аз ще трябва да… го съблазнявам, така ли?

Д-р Литмън погледна Клер. След това тя се наведе над нея и я целуна по устните. Клер не реагира.

— Добре — каза д-р Литмън. — Много добре.



Клер вече имаше нови приятели. Кери, Виктор, Малчугана, Бетовен и Маркиза.

\>\> При болката елегантността е всичко. Когато завързваш и риташ в корема някой безволев, ти не получаваш никакво удовлетворение. При завършеното изживяване половината от удоволствието зависи от избора на позата или от действието, при което даже слабото движение или малката промяна в затягането на възела предизвикват изтънчени страдания.

Това е Бетовен. Кери допълва:

\>\> Абсолютно вярно. Една от моите любими играчки беше обикновена дървена дъска, обърната на ръба си и с няколко инча по-високо за удобно възсядане. Моят задник трябваше да се изправи на върховете на пръстите си, да го възседне. Да я наблюдавам как се надига толкова изтощена от тази поза и как се отпуска на причиняващия болка ръб беше удоволствие за мен.

Клер се обади:

\>\> „Задникът ми“? Извинявай, не те разбрах.

Виктор поясни:

\>\> Когато Кери говори за задника си, тя няма предвид своята анатомична част, Клер. Тя говори за някого, подвластен на нея.

\>\> Аха. Извинявай.

Светът, който тя откриваше за себе си, беше недостъпен и пълен с жаргони, както при военните. От акронимите й се виеше свят. CP, BDSM, СВТ, YMMV. Тя събра кураж да попита какво означават някои от тях, като откри между другото, че YMMV, значещо „разстоянието ти май ще се промени“ всъщност означава нещо съвсем друго.

Разговори за ухапвания по врата, Вуртенбургски колела, върховно пространство и игра с пони я объркваха.

Ето какво пишеше Кери:

\>\> Върховете и дъната взаимно се допълват, като две части на пъзела, Клер. За нас тези връзки са толкова естествени и близки, както са свързани „мъжкото“ и „женското“ във ваниловия свят.

\>\> Ванилов свят? О, разбирам. Аромат, който подхожда на всичко.

\>\> Точно така.

Кери добави:

\>\> Невинността ти е прекрасна, Клер. Сигурно няма да искаш да влезеш в сайта и да опиташ някои от моите кибериграчки. Компютърният секс не е като истинския, но може да бъде също толкова интензивен.

Сега се обади Виктор:

\>\> Остави я на мира, Кери. Тази вечер Клер е заедно с нас просто като любознателен наблюдател.

Клер харесваше Виктор. Независимо, че рядко се включваше в дискусиите, като предпочиташе да остане невидим настрани, той изглежда се бе определил за неин водач в този странен и нов за нея свят. И много добре го правеше, за да не остане тя потресена.

\>\> Нещо от рода на „първо опитай, после купи“.

На Кери й хареса. Клер започна да пише:

\>\> Повече ми прилича на състоянието преди скачане. Практически аз не съм нова в този екип. Преди време познавах един, който беше вътре в нещата, но бях много млада тогава и се отдръпнах, когато ми се стори, че става нещо като наклонност.

\>\> Така ли? Веднъж навлезеш ли в този свят, във всяка връзка контролът присъства подсъзнателно. Ние приемаме явно това, на което другите не обръщат внимание. Нали знаеш; „В любовта само единият целува, другият само подава бузата“.

Това беше Маркиза. Клер написа импулсивно:

\>\> За себе си предпочитам Бодлер. „Колко спомени — сякаш съм вечност живял…“

Кери:

\>\> О, Боже, не и ти.

\>\> Какво не и аз?

\>\> Виктор постоянно цитира Бодлер. Хайде, Виктор, подкрепи екипа си.

Но Виктор продължаваше да мълчи.



В друга стая в същата сграда д-р Кони Литмън и Франк Дърбън седяха един до друг пред компютъра, като наблюдаваха редовете от текста, плъзгащи се надолу по екрана.

— Добре се справя — каза накрая Кони. — Тя изгражда мотивацията и мястото на действие, като едва забележимо се обръща към ментора си да й подскаже какво да прави или причината, поради която да се отдръпне, ако навлизането в нещата стане много бързо.

— Аз ти казах, че тя може да импровизира по-добре, отколкото просто да фантазира глупости.

— Ако тя все още импровизира — отговори Кони.

* * *

Минаваше полунощ, когато тя излезе от сайта. Очите й бяха възпалени, а от писането на клавиатурата я боляха китките.

Когато минаваше покрай отворената врата на д-р Литмън, чу как психиатърката я повика. Кони седеше на бюрото си, обградена от документи. От цигарата върху пепелника тънка струя дим се вдигаше към фунията на настолната лампа.

— До късно работиш, Клер.

— Изгубих представа за времето.

— Нали знаеш, че не плащаме извънредни часове — д-р Литмън извади един плик. — Но все пак плащаме. Ето заплатата ти за първите две седмици в аванс.

— Това чек ли е? Само че аз нямам банкова сметка.

— Знаем. Не се притеснявай. Две хиляди долара в брой.

Д-р Литмън изчака, докато стъпките на младата жена заглъхнат в дъното на коридора, преди да отвори пак папката, по която работеше.

Папката беше надписана: „Клер Роденбург: психологически профил“.



Когато Клер се прибра, Беси още не се бе върнала от театъра. Погледна часовника си — минаваше един часа. Възможно е нейната съквартирантка да работеше над адреналина си в някой бар.

Клер извади от плика си хиляда долара и ги разпръсна по възглавницата на Беси. Банкнотите още миришеха на цигарите на д-р Литмън. На последната от тях Клер написа с червилото, което взе от тоалетната масичка на Беси „наем“.

Когато поставяше червилото обратно, забеляза смачкана визитна картичка между шишенцата с грим. Единият й край беше откъснат. Тя взе визитката и я приглади.

Алън Голд

Сдружение Голд

Адвокат в Музикалната индустрия

Беше посочен адрес в Атланта.

Ти сигурно бързо го изработи, Алън.

Преди всичко аз съм адвокат. Работата ми е да разбера кога свидетелят не казва истината.



Въздишайки, тя извади още петстотин долара от плика. След това преписа адреса му отпред и го залепи. На гърба му написа: „Надявам се, че със съпругата Ви всичко е окей.“



На седем мили оттам, на другия бряг на реката, детектив Дърбън очакваше провал.

— Победи ме — каза той.

Марк Позитано беше този, който обърна играта.

— Дама пика, петица спатия, десетка спатия — каза той, като обръщаше картите на масата.

Франк потрепери. От другата страна на масата Еди Лоуъл, слаб мъж около петдесетте, с остатъци на посивяла коса там, където още не беше изтъркана от лейтенантската му фуражка, звучно се засмя.

— Спечели, а Франк?

— Семейна касичка — с отвращение каза Франк. — Аз спирам.

— Аз вдигам пет — каза Уийкс.

— Като назоваваш ставката — промърмори Еди.

— Не съм ли? — попита Уийкс.

— Всъщност да. Пет долара не е залог. Пет долара — само билет за зрители.

— Петнайсет долара — ядно каза Уийкс. През масата Еди срещна погледа на Франк. Нищо не се промени в лицата на двама мъже, но даже моментното изражение беше достатъчно да им стане ясно, че мислят за едно и също.

— Вдигам с още петдесет — каза Франк. Две минути по-късно, когато той успешно се справи с останалите спатии, Уийкс невярващо се облещи към своите пари, които изчезваха в горния джоб на Франк.

— Блъфира с бавна игра — каза Еди. — Специалитетът на Франк.

— Аз съм дотук — угнетено каза Уийкс. — Загубих достатъчно за една нощ.

Еди се прозина.

— Аз също. Благодаря за играта, момчета.

На Франк му се искаше да каже: „Още една игра?“ Но замълча. Това е едно от нещата, които научаваш, когато играеш покер. На никого не казваш какво точно искаш.

И когато мисълта да си ходиш у дома е като мисълта за разходка под студен дъжд, то не казваш нищо. Просто се усмихваш и казваш: „До утре, момчета. Ще се видим сутринта“.



Далеч от улиците на Сохо, Кристиан Воглер също не спеше. Облечен в копринен халат, с лице, осветено от студеното бяло сияние на монитора, той удряше и натискаше по клавиатурата.

През един интервал от време думите му бяха изпратени на хиляди мили по влакната на оптическия кабел, осъществяващ неговата Интернет връзка, после друг интервал, през който отнякъде другаде по света се осъществяваше друга връзка. Байтовете данни се преобразуваха на екрана на неговия компютър в думи, образи и мисли.

Ноздрите на Воглер се разшириха. Възбудата се разливаше сякаш под напора на дрога, от кората на главния мозък до централната нервна система. Но ръцете му бяха все така залепени за клавиатурата, като пръстите на пианист раждаха нови мелодии, които само той можеше да чуе.

Петнадесет

На следващия ден Франк дойде рано в апартамента й.

— Събери си багажа, Клер. Ще отсъстваш за известно време.

— Къде ще ходим?

— Кони иска да те настани на място, по-удачно за твоята история. Имаме декоратор за бързи поръчки.

— О, декоратор! Аз се издигам.

Тя събуди Беси, когато тършуваше в гардероба й за дрехи от първа необходимост.

— Пази се — загрижено каза Беси.

— Добре — обеща Клер. Ровейки из бельото на Беси, тя хвърли поглед на пистолета, светещ с метален блясък между дантели и памук. После, като помисли малко, пак го зави.

Имаше да си кажат толкова неща. Но полицаят чакаше и тя не знаеше как да се държи.

— Чупката — каза меко Беси.

Клер кимна.

Когато слагаше куфара си в чакащата я кола, тя се почувства много по-далеч от къщи, отколкото преди няколко месеца.



Те слязоха по тротоара на 14-та Уест Стрийт в покрайнините на стар район, където разфасоваха месо. Районите на квартала наскоро бяха реконструирани, но не и този.

Апартаментът беше една гадна дупка. Черните свещи се редяха покрай стените под планини от животински части и скъсани хевиметъл постери. Счупена електрическа китара беше подпряна в ъгъла.

— Боже мой — извика тя побесняла, като оглеждаше фалшивите кадифени пердета и сините тапети по стените. — Защо не изхвърли цялата тая свинщина и не удари една бяла боя?

— Доста скъпо струва да направиш мястото да изглежда толкова гадно — каза меко Франк. — Ще се изненадаш. — Той взе боядисан човешки череп, на който бе залепена свещ. — Възможно е и да са прекалили малко.

Клер мълчаливо издърпа черепа от ръцете му и го хвърли в коша.

— Ще те оставя да си разопаковаш багажа — каза той дипломатично. — Подреди нещата си. Тогава ще изглежда по-уютно.

Тя не го слушаше, а гледаше само стъкления съд в ъгъла. Вътре се плъзгаше нещо сребристосиво.

— Това да не е змия?

— Само за шоуто, Клер. Нещо като сценичен реквизит.

Тя се огледа, като търсеше куфара си.

— И още едно нещо — каза той, преди да тръгне. — В апартамента е включено аудио и видео наблюдение; момчетата даже и сега работят с апаратурата в апартамента под нас.

— Какво искаш да кажеш, Франк?

— Добре, камерите засега още не са включени. Но от време на време те ще проверяват системата. Това, което искам да кажа, е че когато си взимаш душ, по-добре е да изгасиш тока.



Той дойде пак по обяд и я закара до малката спортна зала в Сохо. Там, в отделна стая, я представи на един мускулест мъж, който се казваше Рей.

— Рей ще ти покаже как трябва да се защитаваш.

— Така е — каза Рей. — Само курс по нанасяне на удари, нали разбираш?

Когато каза „удари“, той имаше предвид точно това.

Тя удряше боксовата круша отново и отново, докато ребрата я заболяха, а тялото й стана тъмносиньо.

Но към края на курса тя знаеше как да се защити от някого, който я напада и мята въже на врата й; как да осакати някого; как се чувстват мъжките тестиси в протегната й ръка, преди да започне да ги „откъсва“ като ябълка от клон.

Тя си спомни за „битките“ на сцената, уроците по дуелиране с шпагите с изтъпено острие. Сега й се струваше, че всичко това беше в друг живот.



Коя си ти?

Казвам се Клер Роденбург.

Откъде си?

Родена съм във Фери Спрингс, близо до Бойс в Айдахо. Баща ми загина в самолетна катастрофа, когато бях на десет години. Майка ми повече не се омъжи. Струва ми се, че винаги имах нещо за по-големите, за палавниците.

Продължавай.

Имах обикновени приятели от колежа. С един от тях загубих невинността си, когато бях на шестнайсет. След това сексът тръгна лесно. Движих се със симпатична луда групичка. Но те никога не бяха всъщност истински луди. Те всички искаха това, което искаха и другите, както и аз. После в колежа имах връзка с един от преподавателите ми. Беше женен.

Как се казваше?

Мистър Фърбанк.

Не наричаш ли любовника си със собственото му име?

Извинете. Елиът Фърбанк. Това се случи, когато разбрах, че имам у себе си и тъмна страна, която искаше да отиде по-далеч от това, което бях. Ние не можахме да бъдем, заедно колкото искахме, затова той реши да ми пише послания. Фантазии. Обикновено ги изпращаше по имейла или ги оставяше в пощенската ми кутия.

Добре, Клер. Какво стана с него?

Жена му намери едно от писмата. Занесе го направо при декана. Елиът веднага беше изхвърлен.

Ти как се чувстваше след това?

Бях въодушевена. Мислех, че най-накрая ще бъдем заедно. Но не стана така. Той се самоуби. Остави ми едно последно писмо. Той… той искаше аз да го последвам.

И тогава?

Тогава тръгнах да пътувам. Като се замисля, разбирам, че аз просто бягах от нещо, което излезе извън контрол.

Бягаше ли? Или търсеше?

Мисля, че и двете.

И какво търсеше?

Не знам. Четох „Историята на О“ от Ан Райс. Накрая ми се стори малко скучна. Но аз съм любопитна. Изглежда ми трябва съветник.

Не говори така. Много е явно. Той ще прецени дали му подхождаш. Сега още веднъж: Коя си ти?



— Аз ще се преместя в апартамента долу, точно под теб — каза Франк по-късно в колата. — Ако ти трябва нещо през следващите няколко седмици, само почукай на вратата ми.

— Необходимо ли е? Имам предвид преместването.

— Вероятно още не. Но спестява ходенето.

— Мисис Дърбън няма ли да има нещо против?

— Няма мисис Дърбън — отговори той сърдито. — Всъщност има, но тя сега живее с дизайнера. Някакво момче, което прави сватбени торти и аксесоари за сватби. За месец той печели повече, отколкото аз за година.

— Тя затова ли те напусна?

— Какво те кара да мислиш, че тя ме напусна?

— Защото ме смяташ за прекалено вярна, за да излизам с някого.

Той се загледа навън.

— Тя ме напусна, защото много работех през нощта и винаги съм в лошо настроение, когато не съм спал.

— Но не ужасната работа ви държи буден през нощта — каза тя, и той бързо отмести поглед от нея, като стисна гневно устните си.

— Бяхте прекалено дълго заедно с д-р Литмън, Клер. Запазете тези психоанализи за нея.

Тя замълча озадачена. За първи път започна да разбира, че съвместното изпълнение на тази операция сигурно ще има различен ред, различни планове за действие, даже и различни причини.

* * *

Франк приключи с преглеждането на материалите и мина по телевизионните канали. Нямаше нищо.

Той погледна часовника си. Минаваше полунощ. Изцеди в чашата си последния бърбън от бутилката.

Като оглеждаше празния апартамент, все още окичен с кабели и жици, които наблюдаващите момчетата не бяха изхвърлили, той се спря пред друг по-голям телевизор, неподходящо сложен посред главната стая.

И го включи.

Този път телевизорът беше включен не на късни предавания, а на пряко наблюдение от апартамента на Клер от различни ракурси.

Той виждаше масата със захвърлената кутия от храна и наполовина празната бутилка „Шардоне“. Като се поколеба, Франк натисна друг бутон и видя празното легло. Пак натисна.

Тя стоеше гола пред отворения прозорец с гръб към него и гледаше нощния Ню Йорк.

Клер се обърна. В ръката си държеше чаша с вино, отразяваща очертанията на тъмната сянка от венериния й хълм. Той бе готов да се закълне, че тя знаеше къде са инсталирани камерите, знаеше, че той я наблюдава, защото гледаше право към него и плъзгаше ръката си надолу по тялото си с бавно, провлачено и изкусително движение.

Тя направи крачка напред. Гърдите й запълниха екрана и след това изчезнаха. Въпреки че той превключваше камерите, в продължение на няколко дълги минути, тя сякаш се беше стопила в прозрачния въздух.

Шестнадесет

Тя се събуди на следващата сутрин, когато някой позвъни на вратата й.

— Какво има, Франк — попита го със сънен глас, като му отваряше вратата.

В ръката си той държеше разпечатка.

— Това е от Воглер. Имаме работа.

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]


Клер, разбира се, че те помня. Спомням си, че миналия път бях доста груб. Чувствам се малко объркан, когато вниманието ми е заето с работата ми. Бях дълбоко затрогнат от приятните ти думи и немалко заинтригуван от референциите за твоя личен живот.

Бодлер е известен с това, че трудно се превежда, но аз се надявам, че както и аз, така и ти откри, че усилията си заслужават. Може би, ако още продължаваш да се бориш с превода, ще се съгласиш да приемеш помощта ми.

С поздрав,

Кристиан Воглер.

— Сигурен ли си? — попита с колебание Клер, като пак четеше писмото. — Звучи ми, сякаш е много вежлив.

— Или е просто внимателен — отговори Франк.

От: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]


Скъпи Кристиан (мога ли да се обръщам така към теб?),

Благодаря ти за имейла. Като препрочитам писмото си, се притеснявам да не ти се сторя странна. Предполагам, че водех необикновен живот, може би твърде необикновен. Ето защо смятам, че думите на някого като Бодлер, на човека, дръзнал да прекрачи всекидневното, са толкова вдъхновяващи.

Обичам да си въобразявам, че съм неговата Венера, която получава онези удивителни стихотворения, неподписани и анонимни. Интересно, дали той е мислел, че ще я шокират или че тя ще се отдръпне от онова, което той я е призовал да направят?

Аз написах, че си въобразявам, но всъщност веднъж се озовах в подобна ситуация, и знам, че това е като да си допуснат в нечие съзнание. Малко по малко проникваш в най-тъмните му и ексцентрични фантазии. Това е изумително чувство.

Предполагам, някои ще назоват това, което този мъж ми пишеше, порнография. Но за мен то беше така прекрасно и сладко, като стихове.

Клер.



Д-р Литмън се съгласи, че Клер трябва да продължи занятията в актьорския клас и занапред.

На следващото занятие Пол ги запозна с това как се работи с маски. Маските бяха японски и тяхното изражение ги предпазваше от истински карикатуризъм чрез намека за жестокост по начина, по който бяха нарисувани. Херс беше Скитника: невинно изоставено дете, с усмивка, която никога не се променяше, но с преструвките си то все пак успяваше да изглежда енергично и чаровно, или ловко и кокетливо.

Пол така говореше за тях, сякаш маските, а не актьорите бяха реалните хора. Когато един от студентите, с маската на старец, се приближи към Клер зад гърба й и я мушна я с пръчка, Пол каза: „Този стар глупак винаги прави така“.

Освен това играеха масови сцени — маските нямаха дупки за очите и отначало те падаха един върху друг — той ги строяваше в редица с лице към себе си, сякаш той беше публиката и изиграваше едновременно ролите на всички тях. Това беше историята за един земевладелец, който идваше на оризовите полета и изнасилваше една жена, чието семейство не можеше да си плати рентата. Актьорът, който носеше маската на Богатия Човек, почука на въображаемата врата, двама актьори под летвата, и Скитникът я отвори. Като изобразяваше изнасилването й, той трябваше с мимика да покаже агресията си, а Клер — своя страх, на разстояние десет фута един от друг, без да имат възможност да видят какво прави другия.

Изведнъж Клер осъзна, че плаче под маската. Тя не знаеше защо. Това беше така внезапно и неочаквано, като кръвотечение от носа. За нея, способна да подчинява чувствата на волята си, такъв гаф беше толкова обезпокояващ, колкото и самите сълзи.

Когато сцените свършиха, тя свали маската и седна, дълбоко вдишвайки въздух, за да се успокои. Отначало другите помислиха, че се преструва. После един след друг млъкнаха.

Пол се приближи и клекна до нея, за да са на една височина.

— Добре ли си?

Тя кимна, но не можа да отговори.

— Понякога така става с маските — каза той спокойно. — Ако те изпитват, и ако си добър, тогава те карат ти да им плащаш за това, че ги използваш.



По пътя за гадния си апартамент тя се отби в оптиката. Избра си очила с телена рамка и ги сложи, като се погледна в огледалото. Станаха. Бяха тип „Обидено момиче“. Тя замислено кимна на своето отражение.

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]


Това звучи очарователно, Клер. Надявам се, че ако си още в града, бихме могли да довършим нашия разговор и да се почерпим?

— Не можем още да рискуваме — категорично каза д-р Литмън. — Клер не е готова, нито пък аз.

От: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]


Благодаря ти, но в момента отсъствам от града, обаче запазвам имейла си.

Не знам защо ти наприказвах всички тези неща за себе си. Вероятно защото самотните пътувания ме правят замислена или меланхолична, в зависимост от перспективата.

Оттогава мина много време, но беше вълшебно. Едновременно и омагьосващо, и ужасяващо и вълнуващо.

Клер

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]


Ако все още се нуждаеш от рамо, на което да поплачеш…

Имам две, и те са на твоето разположение.

От: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]


Благодаря ти. Наистина ли мога да ги имам?

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]


Наистина можеш. Имаш ли нужда от нещо друго?

От: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]


Добре, щом питаш… но може би ще бъде прекалено много…

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]


Какво е това? Моля те, моите вечери сега са дълги и самотни, а аз мразя да мисля за теб, Меланхолия в Мемфис, или където и да си ти.

От: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]


Добре… липсват ми фантазиите, които той ми пращаше.

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]


В случая, това, което ще ти изпратя, може да ти прави компания в пътешествията ти.


\<\\>

Седемнадесет

— Всичко е тук — каза Франк. За първи път, откакто го познаваше, тръпка на вълнение премина по лицето на детектива. Той четеше писмото на Воглер за трети или четвърти път. — Боже мой, всичко е тук.

Д-р Литмън не отговори. Тупкането на молива по устните й беше единственият звук, който се чуваше.

— Точно това е, което очаквахте — каза й Клер. — Всичко, за което говорихте, той го написа. Насилието, болката, контролът.

Моливът продължи да тупка.

Франк четеше на глас:

— „Мускусната миризма на твоята възбуда изпълва стаята като сладникав парфюм от рядко цвете или орхидея, излъчваща божествения си аромат само когато вехне и загнива…“ Това са пълни гадости, Кони.

Тупкането спря.

— Той може да е слязъл в книжарницата и да е направил копие на това от някоя от многото книги за възрастни. То със сигурност е необичайно, но не мога да сложа ръка на сърцето си и да кажа, че само убиец може да го направи — каза д-р Литмън.

— Обаче той не изключва себе си.

— Да, не се изключва. Засега.

— И така, какво ще правим?

Д-р Литмън се обърна към Клер.

— Възможно е той просто да се колебае. Ти трябва да му покажеш, че си по-силна, отколкото те смята. Отговори му, напиши му нещо в същия дух, но по-твърдо.

— Искате аз да го напиша? Не може ли вие?

Д-р Литмън поклати главата си.

— Ох! Защо мислиш, че те карахме да губиш толкова време с тези уебсайтове? Това трябва да бъде твоят глас или гласът на човека, за който се представяш.

Като седеше пред лаптопа, Клер се спомни, че е правила много по-трудни неща, че веднъж даже излезе на нюйоркските улици да продава пуловери от хипопотамска вълна.

От Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]


Скъпи Кристиан,

Благодаря ти за фантазията. Тя е прекрасна. Но повярвай ми, Кристиан, нещата, които ми изброяваш, донякъде са скучни за мен. Нещата, които харесвам… ме плашат с това, че са много крайни. Боже, защо ли ти разправям всички тези странности? Понякога гледам на нещата, които ме запалват, които ме унижават, които ме правят безсилна, уязвима и уплашена и си мисля, че с мен нещо не е наред или че донякъде съм странна.

Казвам ти го само, защото чувствам, че ти наистина ме разбираш. Винаги се притеснявам да не би това, което ти пиша, да е неправилно. По-добре да се сбогуваме сега, докато не сме стигнали твърде далеч.

Написах нещо сама. Кажи ми ако ти харесва.

С любов,

Клер.


\<\\>

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]


Клер,

Каква необикновена жена си ти наистина. С нетърпение очаквах да се върнеш. Междувременно тук ще намериш нещо, което е по вкуса ти.


\<\\>

Във втората си фантазия за Клер Кристиан описваше как ще завърже очите й и ще я бие с колан. Той пишеше:

Коланът оставя следи по тялото ти. Това е змия, дълга черна серпантина, която пропълзява по извивката на съвършените ти гърди, по вдлъбнатината на мишницата ти, по издатината в слабините ти и по набъбналото езиче между бедрата.

Ти трепериш. Змията изпълзява назад. Но тя само се отдръпва, за да събере сили за ухапването.

Ти се напрягаш в очакване на почивката, чувстваш, че нещо докосва устните ти — краят на колана. „Целуни го“ — заповядвам аз и ти покорно допираш устните си до меките, жестоки устни на змията. Тук има пауза. И изведнъж ти изпищяваш. Чувстваш сладкото, остро ухапване на зъбите й по корема и по гърдите си.

Аз казвам спокойно: Един…

В третата си фантазия той описваше как Клер лежи на чисти чаршафи, обкръжена от множество свещи, като тяло върху олтар от бял камък.

Събирам свещите една по една. Те са мазни и тежки, като свещите в черква. Техните пламъци са очертани като остриетата на копия, големи и побелели от жегата, отгоре с мастилен пушек. Всяко пламъче е обкръжено с диск от чист разтопен восък. Аз държа първата свещ над твоето неподвижно тяло и изливам горещия восък върху теб. Ти потръпваш, но не крещиш. Восъкът се втвърдява по меката ти кожа като белег.

В четвъртата той я описваше, изненадана в хотелската си стая от бездушен, мистериозен непознат, който я завързва с въжета за леглото.

— Това е добре — каза д-р Литмън, като четеше направо от екрана. — Тук вече имаме доста материал.

— Какво например? — попита Франк.

— Например, принуждаването. Той прогресивно се приближава към действителните обстоятелства на убийството. И това че го прави в хотелската стая е много показателно застъпване.

— Но няма нищо, което знае само убиецът. Адвокатът ще каже, че ние сами го наведохме на мисълта за хотелската стая, като му казахме, че Клер в момента пътува.

— Дай му време, Франк. Според фактите аз вече мога да кажа, че Воглер има сексуални отклонения, каквито малко хора споделят. Възможността Стела да е познавала двама като него е минимална. Нека мрежата бавно да се затвори. Тя ще се стегне, когато му дойде времето.

От: Клер Роденбург [CIaireR@colormaiI.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]


Това е прекрасно, Кристиан. Но се чудя докъде може да стигне смелостта ти. Що се отнася до срещата ни, ще си помисля. Имам чувството, че съм раздвоена. Част от мен казва: ти трябва да се срещнеш с този невероятен мъж, който толкова добре те разбира. Другата част ми напомня колко много пъти вече съм губила. А веднъж, добре, ще ти кажа, веднъж не се провалих, но накрая беше даже по-лошо. Това е дълга и трагична история, за която някой ден вероятно всичко ще ти разкажа.

Четох последния ти имейл в киберкафе в Чикаго с две типични колежанчета на съседния компютър. Само да бяха видели, какво чета! Нямах търпение да се прибера в хотелската си стая и да се усамотя, фактически… Изпращам ти пасаж от Бодлер, който намерих тук в книжарницата.

Извършихме ли с тебе прибързани постъпки?

Кажи защо уплаха и ужас ме гнетят?

Щом промълвиш „мой ангел!“, от страх усещам тръпки.

И все пак мойте устни към твойте се стремят.

Пиши ми, Кристиан. Моля те.

Клер

X

Осемнадесет

— Днес — каза д-р Литмън — ние ще се учим как да слушаме.

— Моля?

— Казах, днес — тя спря. — Ха-ха. Много смешно.

Беше сутринта на деветия ден, и те двете се чудеха докъде всъщност са стигнали.

— Това, което искам сега да ти покажа — продължи тя — са няколко основни невролингвистични техники.

Тя постави на предния проектор таблица, разделена на две колонки, едната озаглавена „Грешно“, а другата — „Вярно“ и записа в първата.

— Първо, постарай се да не правиш преценки. Например като казваш „това е отвратително“ или даже „това е прекрасно“ е по-малко полезно от неутралното „разбирам“ или „какво мислите по въпроса?“ Съветът — „защо не опитате това?“ — също не е много добър. По-добре е малко проучване: „Виждам, че сте притеснен“ или… вие сте неспокойна, Клер. Случило ли се е нещо?

Клер сви рамене.

— Изучавахме го в актьорския клас. Наричахме го спиране и допускане.

— Трябва да забележиш, че тук е съвсем различно. Сега това…

— Колко още ще говорим за всичко това? — простена Клер.

— Подготовката ми продължи седем години. Трудно ми е да повярвам, че за девет дни…

— Трудно ми е да повярвам, че за девет дни… — повтори след нея Клер. Имитацията на гласа на д-р Литмън беше толкова удачна, че психиатърът се изчерви.

— Това ми напомня, Клер — каза тя с леден глас — че ти трябва да ни се обаждаш, когато пак те прихване. Ние май трябва да планираме нашата операция, като вземаме предвид лошото ти настроение.



По средата на следобедното занятие се обади пейджърът на д-р Литмън. Кони го извади от джоба си, прочете съобщението и побърза към телефона.

— Нещо интересно ли е? — попита Клер, когато тя се върна.

— Изглежда. — Д-р Литмън сложи пейджъра на бюрото.

— И? — попита Клер, след като Кони не продължи. — Какво се е случило?

— Имаме друго убийство. Полицията смята… възможно е убиецът да е същият. Искат да отида на място. — Тя погледна към Клер. — Ще дойдеш ли с мен?

— Аз ли? — попита Клер изненадана.

— Мисля, че ще е полезно да видиш непосредствено срещу какво сме изправени — спокойно каза д-р Литмън.



Сега хотелът е друг. Този път е по-евтин, на Второ авеню, между последните останали пийпшоута и секс-кина. Съдейки по миризмата в коридора, това е място, където повечето клиенти не остават за цяла нощ.

Клер и д-р Литмън трябваше да чакат долу, докато службата за криминални разследвания приключи. Д-р Литмън беше видимо развълнувана. Отначало Клер прие това за нервност, но постепенно проумя, че чувствата на психиатъра не бяха страх.

Кони беше развълнувана.

Тя улови погледа на Клер.

— Рядко се случва да имаш възможност да видиш мястото на престъплението веднага след извършването му — обясни тя.

Те получиха работните гащеризони от бяла хартия, за предпазване на мястото от замърсяване със случайни влакна от облеклото им, а също и еластични торбички за нахлузване върху обувките. След това ги придружиха догоре.

Дърбън вече беше там. Той ги погледна, когато влязоха.

— Тя защо е тук? — попита той, като посочи към Клер.

— Исках да дойде.

В един миг на Клер й се стори, че той има нещо против. После Франк сви рамене.

— Когато я намериха, беше в този вид — каза той, като посочи с жест леглото. Одеялото повтаряше очертанията на тялото.

— Пердетата бяха ли дръпнати? — попита д-р Литмън.

— Не.

— Предполага се, че е било още тъмно, когато си е тръгнал — промърмори тя. — Той не е стоял дълго тук.

Франк сложи ръка на одеялото.

— Гледката не е приятна — предупреди той Клер и го махна.

Клер беззвучно отвори уста, но не можа да си поеме въздух. Сякаш някой бе изсмукал всичкия кислород от малката стаичка.

Тялото на леглото е черно и е на жена. То лежи с лице нагоре, само че лицето го няма. Даже и главата я няма. Там, където трябва да бъде вратът, стърчи кървав кол, ръкав от гладка кожа покрива тръба от бял хрущял.

Полицаят смъкна одеялото надолу. Между голите крака на момичето лежеше главата. Капки олио блестяха в къса африканска коса. Подутият изпъкнал език беше изплезен право към мястото, където се събираха бедрата.

Клер се обърна, побягна към банята и повърна под душа.

След няколко минути дойде Франк.

— Извинете — каза тя, хълцайки.

— Недей. Не трябваше да те карат да гледаш такива неща.

Тя посочи към душа.

— Дали аз…

— Си замърсила мястото на престъплението? Не се безпокой. Ние свършихме тук. Виж, ако не искаш да се връщаш там…

Тя поклати глава.

— Вече съм добре — и тя се върна след него в спалнята.

— Видя ли ушите й? — попита Франк д-р Литмън. От двете страни на главата на момичето имаше две кървави дупки в долната част на ушите. Обеците бяха откъснати. Същото беше и с горната част на пъпа.

— Взети са като трофей?

— Не. Изхвърлени са в тоалетната чиния. Не са могли да минат през коляното, защото са прекалено тежки и са останали в гърнето.

— Интересно — каза д-р Литмън. — Бижутата на Стела бяха извадени по същия начин, нали така? — Тя се вглеждаше в остатъка от врата. — Дали се е борила? — Както и на Франк, гласът й е безстрастен, професионално-монотонен.

— Съдебният лекар не е сигурен. Има следи от борба: надраскани стени, счупена лампа. — Той ги показа на Кони. — Но проблемът е там, че на такова място може и да са отпреди.

— А снимка от „Полароид“?

— Няма такава.

— Имало ли е полово сношение?

Франк поклати глава.

— Един мой колега работеше във Вайс. Той мисли, че жертвата е проститутка. Ако е прав и ако тя е имала и други клиенти за последните двадесет и четири часа, то пробите няма да бъдат много от полза. — Той сви рамене. — Ние ще се опитаме, разбира се. Може би ще успеем да проследим други нейни клиенти и да ги елиминираме. — Той не звучеше обнадеждаващо. — Ти какво мислиш, Кони? Дали е същият тип?

— Не съм сигурна. От една страна — това е хотелска стая, това е друго свръхжестоко убийство, а също така и украшенията несъмнено ни навеждат на мисълта за един и същ модел на поведение. Но трябва да видиш също така и всичките различия. Да, това е хотелска стая, но в съвсем различен хотел и със съвсем различен комплект от обстоятелства. Убиецът на Стела е дошъл подготвен. Той е вложил старание във всичко, което прави; искал е да бъде перфектен, точно да следва фантазиите си. Това тук изглежда по-слабо организирано, с по-слаб контрол.

— Може би този хотел е единственият, за който той може да плати в брой — каза Франк. — Направих някои проверки; сега в града се провеждат две големи конференции. На този бряг на реката няма нито една свободна стая.

— Тогава остава въпросът защо той си е тръгнал още по тъмно. Даже не е дръпнал пердетата. Убиецът на Стела доста време е стоял при нея. Спомняш ли за снимката?

— Може би се е безпокоял, че ще се чуе шума от борбата. Всичко, което е знаел е, че сводникът й я чака.

— Окей, но защо ще върши подобно нещо на първото място, което му попадне, щом може да го направи там, където поиска?

— Това е нещо, над което трябва да се помисли. — Франк повдигна ръката на трупа. — Погледни тук.

На дланта на момичето беше написано нещо.

Психиатърът се наведе да го разгледа отблизо. Трябваше й малко време, за да прочете написаното на тъмната кожа с черен химикал.

„www.pictureman.com“. Това е уебадрес.

Франк поклати глава.

— Да погледнем по този начин.

— Какво те кара да мислиш, че това тук има отношение към убиеца? Някои хора си правят записки по ръцете, за да не забравят.

— Така е. Но ако беше проститутка, всичко записано на дланта й щеше да се изтърка за нула време. — Той направи циничен жест, за да поясни своята мисъл.

— Някой провери ли го? Това е хард-секс сайт, нали?

— Не е. Това е странното. Когато набереш този адрес, компютърът отговаря, че той не съществува.



След това Кони заведе Клер в магазин за кафе, където й купи кафе и сипа в него две пакетчета захар.

— Изпий това — каза тя. — Ще ти помогне.

Клер взе чашата с две ръце, за да може да я доближи до устните си.

— Образите на екрана — каза Кони. — Те никога не се повтарят.

Клер кимна.

— Ти прекрасно се справи днес — похвали я д-р Литмън.

Клер се вслуша в гласа й.

— Справих се? Като „Мис Роденбург, свободна сте, можете да тръгвате?“

— Винаги си свободна да тръгнеш, Клер. Никой не може да те накара да го правиш.

— Затова ли искахте да дойда с вас? За да видите, дали ще се уплаша?

— За да видя, дали си готова.

Тя усети внезапно ускорение на пулса си.

Кони продължи:

— Както ти е известно, аз имах съмнения относно тази операция. Бих искала повече време за подготовката ти, много повече време. Но ние го нямаме. Започне ли разписанието на убиеца, тоест интервалите между убийствата да се съкращават — той никога няма да спре. Сега възнамерява да убива много по-често. — Психиатърът кимна. — Кажи довечера на Франк, че утре се връщаш в града.

Загрузка...