Убийството на Тутанкамон

Боб Брайър

УБИЙСТВОТО

НА ТУТАНКАМОН

Иcmuнcka история

Благодарности

При египтолозите е напълно нормално цял екип от специалисти да работи по определен проблем и тази книга не е изключение. Когато на мен ми изневеряваха познанията, което се случваше често, колегите ми винаги бяха готови да се притекат на помощ. В областта на лабораторно-медицинските анализи извадих двоен късмет, защото много от лабораторните специалисти ми бяха лични приятели и можех да им се обаждам в най-странни и неудобни часове. Д-р Джералд Ъруин, завеждащ радиологичното отделение в „Уинтроп юнивърсити хоспитал“, който първи допусна, че е възможно Тутанкамон да е поживял доста време след като е бил ударен в тила, непрекъснато ме консултираше при написването на тази книга. Д-р Майкъл Зимерман, директор на клиничнага лаборатория на медицинския център „Меймонайдс“ в Бруклин, Ню Йорк, прочете една от най-ранните версии на ръкописа и направи някои важни предположения за действителната причина за смъртта на Тутанкамон след нанесения му удар по главата. Д-р Майкъл Пери, завеждащ отделение Травматична радиология в медицинския факултет на университета в Мериленд, също направи някои важни предположения относно хипотезата, че Тутанкамон наистина е забавил смъртта си. Както винаги, извлякох полза от разговорите с Роналд Уейд, директор на Щатския съвет по анатомия в Мериленд. В Египет д-р Фаузи Габела, завеждаща на гомичното отделение в болницата „Каср ел Айни“, любезно ми позволи да изследвам двата човешки ембриона, намерени в гробницата на Тутанкамон. Д-р Назри Искандер, който отговаря за опазването на мумиите в Египетския музей в Кайро, изключително ми помогна, като ми предостави мумията на дядото на Тутанкамон, Аменхотеп III. Трябва да благодаря и на колегите си от Асоциацията по палеопатология, които винаги с желание разговаряха за медицинските аспекти на случая.

Що се отнася до колегите египтолози, те също много ми помагаха. Д-р Али Хасан, бивш генерален секретар на Върховния съвет за антиките, ми позволи многократен достъп до затворените гробници. Д-р Мохамед Сала, директор на Египетския музей в Кайро, любезно ми позволи да разгледам предметите, съхранявани в музея. В Германия д-р Дитрих Вилдунг, директор на „Египтише музеум“ в Берлин, ми позволи да разгледам и фотографирам пръстена, който се счита за доказателство, че везирът Ейе се е оженил за вдовицата на Тутанкамон. Никога няма да забравя деня, в който д-р Ханелор Киршкевич, уредник на музея, постави пръстена в ръката ми. Дължа благодарност на Дайана Маджи от института „Грифит“ към Ашмолеанския музей в Оксфорд за това, че ми предостави фотокопие на писмото на Пърси Нюбери до Хауърд Картър, в което се съдържа описание на пръстена. На родна земя бих искал да благодаря на д-р Доротея Арнълд, уредник на египетското отделение в музея „Метрополитен“ в Ню Йорк за това, че ми позволи да видя погребалните яки, носени по време на угощението по повод смъртта на Тутанкамон, както и за позволението да преснимаме фотографиите на мумията на Тутанкамон, направени от Хари Бъртън през 1920 година. Бих искал също да благодаря и на д-р Рита Фрий - уредник на отделението за египетско и нубийско изкуство в Музея на изящните изкуства в Бостън, за разговорите, в които заедно си представяхме как ли трябва да е изглеждал ежедневният живот в Амарна.

Специални благодарности дължа на университетските администратори в Лонг Айлънд, които направиха възможно намаляването на преподавателското ми бреме, като осъществиха необходимите размествания на часовете ми, за да мога да направя научните изследвания за тази книга. Колегите ми в катедра „Философия“ проявяваха разбиране и подкрепа, докато деканът им отсъстваше, за да пълзи из гробниците в Египет.

Оценявам съдействието на всички от учебно-образователния телевизионен канал. Трябва да призная, че когато отначало се съгласих да направим документален филм за убийството на Тутанкамон, изпитвах съмнения, че ще ме накарат да казвам неща, които не бих искал, че ще ми наложат ограничения по отношение на всичко, което действително казвам, и така нататък. Много се зарадвах, когато открих колко дълбоко съм грешал. Отгоре на всичко, когато ентусиазмът ми надделяваше, режисьорът Питър Спрай-Левъртън не пропускаше да каже:

- Сигурен ли си, че можеш да се изразиш така, Боб?

Когато ставаше крайно наложително да видим отново пръстена в Берлин или да отидем до Египетския музей, за да проверим отново някой от предметите, учебният канал винаги се съгласяваше. Накрая започнах да гледам на тях като на частна индустрия, работеща в подкрепа на научните изследвания.

При подготовката на ръкописа имах голям късмет. Съпругата ми Пат Ремлър прекара дълги часове пред компютъра, за да усъвършенства ръкописа. Може и да не съм бил много щастлив всеки път, когато чувах „Брайър, това тук просто няма смисъл“, но определено беше от полза за книгата. Моят приятел и колега д-р Хойт Хобс от университета „К. У. Поуст“ в Лонг Айлънд прочете много от версиите, направи съществени предложения - както структурни, така и египтоложки, и беше човекът отбор, който засвиделстваше пълна подкрепа през цялото време, докато се редактираше ръкописът. Освен това, като говорим за редакторския фронт, там винаги присъстваше Елизабет Хаймълфарб и с готовност вършеше каквото трябва. Най-много искам да благодаря на Лайза Доусън, моята редакторка от Путнам. Сигурен съм, че въобще не е имала представа в какво се забърква, когато за първи път се захвана с „Убийството на Тутанкамон“. Именно нейният безпогрешен поглед по отношение на това как трябва да изглежда книгата я направи толкова последователна, колкото е сега. Ако тази книга успява да разкаже историята на Тутанкамон, това до голяма степен се дължи на усилията на Лайза.

ВЪВЕДЕНИЕ

Д-р Р. Г. Харисън, декан на катедрата по анатомия в университета в Ливърпул, сочеше рентгенова снимка на череп и обясняваше едно плътно петно върху филма. Мнението му беше, че то е „с нормални размери, но фактически може да е причинено от кръвоизлив на мозъчната мембрана в тази част на главата. А той пък може да е бил предизвикан от удар в тила, което от своя страна можеше да е причина за смъртта.“¹

Пациентът му, фараонът Тутанкамон, беше мъртъв от 3000 години.

Д-р Харисън беше участвал и в друго телевизионно предаване за цар Тут - още едно от поредицата за Тутмания, започнала след откриването на гробницата на младия цар през 1922 г. Всъщност Тутанкамон не ме интересуваше. Бях видял богатствата му в Египетския музей в Кайро, бях чул историята за откриването на гробницата му и повече не се и замислях за него.

Не знам защо гледах последните медийни допълнения към цялата врява около Тут, но тъкмо се канех да изключа телевизора, когато до съзнанието ми стигна мисълта, че всъщност д-р Харисън казваше нещо ново. На екрана се появиха рентгенови снимки на гърдите на Тутанкамон, после на дългите кости на ръцете и краката. Развълнувах се. Рентгеновите снимки съдържаха нови клинично-лабораторни доказателства за възможността Тутанкамон да е бил убит. В главата ми се завъртя една идея, която не можех да пренебрегна.

Толкова много информация можеше да бъде разбулена от мумията на Тутанкамон. Какво ще стане, ако ѝ хвърля едно око отново? Мумията никога не е била изследвана от гледна точка на това дали Тутанкамон е бил жертва на убийство. Дали е умрял веднага след удара в тила, или е поживял известно време? Дали е бил в добро здраве, когато е починал, или пък е бил болен? Какво е ял за последно? Колко време след като се е нахранил е, умрял? Знаех, че вероятно никога няма да ми позволят да изследвам мумията на Тутанкамон - тя беше запечатана в Долината на царете и Върховният съвет за антики към Египетската организация за закрила на антиките никога нямаше да разреши да се направи аутопсия на Тутанкамон. Но все пак съществуваха рентгеновите снимки, фотографии на вътрешните му органи и докладите от прегледа на тялото през 1925 г. Много материал имаше за проучване. Не беше казана последната дума за смъртта на Тутанкамон.

Труповете ме очароват - от професионална точка, разбира се. Мумиите са ми специалност, имам особени интереси в областта на палеопатологията - болестите на древните хора. От каква ли болест е страдал древният египтянин? Какви са били шансовете му да се възстанови? Как е понасял болестта си? Отговорите се съдържат в мумиите. С една съвременна аутопсия, извършена с модерни технологии, може да се види какво е ял, когато го е налегнала болестта, и ако имаме късмет, каква е причината за смъртта. Освен конкретната информация, когато погледна лицето на мумията, се поражда някаква непосредствена близост, която липсва при гледането на предмети на изкуството. Заставам лице в лице с човек, живял преди 3000 години.

Спомням си как работехме с Майкъл Силва - испанец, трето поколение бижутер, специализирал в работата със сребро. Опитвахме се да разберем точно как са изработвали амулетите си древните египетски майстори. Майкъл искаше да използва мозаични калъпи отпреди 3000 години и като възстанови процеса по изработването, да направи копия на амулетите. На гърба на единия от калъпите можеше да се види отпечатък от палеца на древния занаятчия - вероятно там беше придържал влажната глина. Разбираемо беше вълнението на Майкъл при тази връзка с древното човечество - призрачна следа, оставена от човека, притискал точно това парче глина преди 3000 години. В моята работа аз докосвам истинските пръсти. Другите египтолози са също толкова запалени по работата си и много от тях допринесоха с доказателства за всичко, което представям тук.

Нас, „мумийните специалисти“, ни викат при разкопки, където са намерени останки от хора. Опакованите мумии са рядкост. Много по-често гробниците са били ограбвани още в древността от разбойници, търсещи бижута, мумиите са разкъсани и костите обикновено са разпръснати. Мумийните специалисти оглеждат купчината кости и ги възстановяват, доколкото е възможно, от онова, което е останало. Плътността и качеството на костите свидетелстват за социалното положение и занятието на човека. Например ръчният труд увеличава мускулната маса и костите се заздравяват, така че една-единствена кост от ръка може да ни каже дали мъртвецът е бил труженик, или е прекарвал времето си в лентяйство. Наскоро изследвах костите на една царица отпреди 4000 години. Никога не бях виждал толкова деликатни кости - сякаш никога не беше вдигала дори ръката си и навсякъде беше пътувала в стол носилка. От друга страна, гробницата на работниците, които са строили пирамидите в Гиза, имаха тела, издаващи мъже, които бяха пренасяли големи тежести. Гръбнаците им бяха силно деформирани, особено лумбалният прешлен, който в крайна сметка е понасял най-голямата част от натоварването. Когато има достатъчно опит и силно въображение, мумийният специалист може да разкрие забележителни неща.

Моят подход към египтологията винаги е бил експерименталният - ръка да пипне, око да види. Преди две години мумифицирах човешки труп по древноегипегски маниер. Опитвах се да разбера точно как са работили древните балсамьори. И пак Майкъл Силва направи копия на древните инструменти от бронз и сребро, така че при изваждането на вътрешните органи да използвам същите инструменти, каквито са използвали древните. Тогава с мен работеше колегата ми Роналд Уейд, директор на Щатския съвет по анатомия в Мериленд. Рон също беше дипломиран специалист по съхраняване на трупове и се интересуваше от мумифициране от дете - даже в гимназията беше мумифицирал плъх за един научен проект. Когато започнахме мумификацията в наше време и аз направих първия прорез в стомаха на починалия, и двамата с Рон ни полазиха тръпки. За първи път от 2000 години насам се правеше мумифициране в египетски стил.

Извадихме един по един вътрешните органи - далак, стомах, черва, черен дроб. Знаехме, че именно в този ред са ги изваждали и древните балсамьори. Сякаш по-скоро наблюдавахме, отколкото сами извършвахме мумификацията. Изтеглянето на мозъка през носната кухина се оказа най-трудното упражнение в експеримента. Изобщо не бяхме сигурни, че ще се справим. За указания разполагахме само с рентгеновите снимки на мумиите.

По-късно, когато изнасях лекция и представях диапозитиви за работата ни, един колега доста шумно ахна. Няколко други се извиниха, че не са се чувствали добре, докато са гледали специалното издание на „Нешънъл джиографик“ по телевизията и са изключили телевизора. Има хора, които просто не понасят човешки трупове, дори и мумифицирани.

Следователно ние, мумийните специалисти, си правим собствени конференции - Международният конгрес за мумии. (Често съм си мислел, че трябва да го наричаме „Мумиите - това сме ние“.) Всички ние имаме различна история. Много от нас са завършили медицински училища, а доста са практикуващи лекари, които отдават уменията си в полза на изследването на мумиите. Други са антрополози с допълнително интензивно обучение по анатомия и физиология.

Преди няколко години на Конгреса за мумиите в Картахена, Колумбия, с възхищение слушах една колежка да описва как проследила търговията между древните перуанци, живеещи по крайбрежието, и тези, населяващи възвишенията в Алтиплано. Страхотно детективско разследване, основано на принципа „ние сме онова, което ядем“. Протеинът, набавян в организма от риба, е различен от протеина от зеленчуци и сухоземни животни, така че, анализирайки въглеродните изотопи на костите на мумиите, тя успяла да определи точно диетата им. Естествено костите на хората, обитавали и измрели по крайбрежието, сочели високи количества „морски“ протеин, но той се съдържал и в костите на обитателите на Алтиплано, което означава, че последните са купували сушена риба от живеещите по крайбрежието.² Щом може от лакътя на една мумия да се разберат хранителните навици и търговските пътища, представете си какво може да се научи от фараон като Тутанкамон, чиято история дори ни е известна.

Ето защо бях като залепен за телевизора, когато д-р Харисън показваше рентгеновите снимки на Тутанкамон. Въпреки първоначалната ми липса на интерес сега се хванах, че си мисля да разгледам рентгеновите снимки отново и да се опитам да разреша една загадка от древността. Разбира се, информацията, която можеха да ми дадат другите специалисти, щеше да е от съществено значение за проучването ми, но ключът към разгадаването на причината за смъртта беше мумията. Просто исках да разбера дали ще мога да установя как е умрял - едно чисто академично занимание. По онова време не се замислях, че може да е било убийство, нито кой би могъл да е убиецът.

Изминалите две години бяха цяло приключение. С колегите - дали по време на вечеря или в някоя египетска гробница, разговаряхме за възможностите, превеждахме йероглифи, разглеждахме рентгенови снимки и фотографии на младия Тутанкамон и неговите роднини и водехме ожесточени спорове. Когато бяхме разгледали всички факти, свързани с преждевременната смърт на юношата цар, след като бях изследвал налудничавото писмо, написано от вдовицата му, бях държал в ръце древния пръстен, бях изследвал клинично-лабораторните доказателства с помощта на няколко специалисти травматолози, вземайки също предвид несигурните и изпълнени с насилие времена, в които е управлявал Тутанкамон, евентуалната интрига и убийството започнаха да ми изглеждат като най-правдоподобното обяснение. Трябва да призная все пак, че в един момент целият проект по същество престана да бъде академичен. Най-неочаквано, докато разглеждах и подреждах предметите, погребани заедно с Тутанкамон, ме изпълни силно вълнение - игралните дъски, с които е играел, лъковете, с които е ловувал из блатата, ембрионите, пометнати ог младата му жена... една смърт отпреди 3000 години се превърна в лична трагедия. В продължение на толкова години в съзнанието ми Тутанкамон беше синоним на съкровища и чарът му ми убягваше. По някакъв начин в хода на изследванията силно се бях привързал към това момче. Докато нарастваше досието с възможните нишки, водещи към смъртта му, започнах да мразя главния заподозрян. С радост открих, че портретите на последния, съхранявани в музеите в Берлин и Кайро, изглеждаха направо злокобни. И все пак, въпреки тези определено субективни чувства, смятам, че при представянето на фактите не съм изкривил истината, че убийството и политическата интрига представляват най-разумното обяснение за трагичното събитие, случило се преди 3000 години.

Следва преразказ на обстоятелствата, довели до неочакваната смърт на Тутанкамон на деветнайсетгодишна възраст, политическата и религиозната нестабилност, които са направили възможно това убийство, и смелия, почти успешен опит то да бъде прикрито. Това е историята за живота и смъртта на Тутанкамон. Замесени са един военен генерал, висши жреци и висши държавни служители. Било е уникално и възхитително време в Египет, когато обикновеният човек е вярвал, че може да стане цар.

Бележки:

¹ Кристофър Фрейлинг, Лицето на Тутанкамон.

² Карин Л. Санднас, „Диетоложки анализ на праисторическите популации в Долен и Среден Озмор, Южно Перу, употребявали стабилни изотопи (Делта С-13 и Делта N-15)“ - доклад пред Втория международен конгрес за изследване на мумиите в Картахена, Колумбия, 6-10 февруари 1995.

1

Царят трябва да умре

Стой далеч от враждебните хора,

Укроти сърцето си, когато си сред

бойци.

писар Ани - ок. 1400 пр. Хр.

Притежаваме значителни доказателства за живота на Тутанкамон - напълно достатъчни, за да можем да пресъздадем последните му дни. Затова нека да започнем с една измислена история, която вероятно много се приближава до истината.

По някое време в късната есен на осемнайстата година от живота си Тутанкамон си легнал сам. Макар в семействата на селяните съпрузите да са спели заедно в една стая, египетските фараони живеели в отделни дворци, изолирани от тези на царицата и жените от харема. Посещенията при тях с цел полови контакти били едно, сънят - съвсем друго. Тутанкамон отпочивал в просторна стая с малко мебели - няколко стола, маси и едно легло, чиито крака били оформени като лъвски лапи. По измазаните стени на стаята имало рисунки на риби, патици и блатни треви, които проблясвали в различните цветове на спектъра на слабата светлина.

Посреднощ вратата на спалнята се отворила бавно и безшумно, само колкото един мъж да се промуши вътре и да я затвори след себе си. Той успял някакси да се промъкне покрай стражите. Дали не им е било казано да гледат на другата страна? Нощният похитител крадешком се отправил към леглото на фараона, а шумното кап-кап от водния часовник заглушавало стъпките му. Царят спял на една страна, главата му почивала върху облегалка от алабастър. Мъжът извадил изпод дрехите си тежък предмет - вероятно египетски боздуган, представляващ солиден камък с диаметър около 7,5 сантиметра, прикрепен към половинметров дебел прът. Поел дъх и стоварил тежкия предмет върху черепа на Тутанкамон.

Похитителят изчакал само миг да заглъхне несвойственият звук в нощта и се върнал по стъпките си през царската спалня, излязъл през вратата и се промъкнал вън от двореца към сигурната прегръдка на нощта.

На следващата сутрин слугите открили фараона в безсъзнание, но все още жив, и бързо извикали везира Ейе и Анхесенамон, съпругата на Тутанкамон. Изпратили да доведат от храма жрец лекар, специалист по рани на главата. Лекарят бил виждал много наранявания по главата. Понякога каменни блокове падали върху главите на работниците по време на строителство, пехотинците често понасяли удари по главите. Но това тук бил фараонът и лекарят много трябвало да внимава какво прави и казва. Той дал нареждания на помощника си да обръсне главата на фараона, за да може да постави точна диагноза. Докато бронзовият бръснач отмахвал прекрасната тъмна коса, хирургът вече мислел за последствията от лечението - както за фараона, така и за собствената си кариера. Ако предприеме решителни действия и Тутанкамон умре, могат да обвинят него. Обръснатата глава разкрила голяма топла рана с подутина. Мястото било необичайно за подобно нараняване - на тила, където вратът се съединява с черепа. Големият папирус на хирурзите не описвал как се лекува такава рана.

Ударът довежда до безсъзнание, но причинява само лека фрактура на черепа. Няма натрошени костици, които да се отстранят. Хирургът с облекчение поставя бронзовата си сонда и пинсетите обратно в дървеното сандъче. Все пак от ноздрите на фараона се стича кръв - знак, че мозъчната ципа е била увредена. Везирът Ейе стои безмълвно до леглото, спокоен, преценяващ какво ще означава за Египет и за него самия смъртта на фараона. Анхесенамон уплашена гледа лекаря и очаква неговата диагноза. Той е обучен да дава три възможни отговора: 1) „Това е заболяване, което мога да излекувам“, 2) „Това е заболяване, което мога да облекча“ и 3) „Това е неизлечимо заболяване“.¹ Ако каже, че заболяването може да бъде лекувано, това включва по подразбиране, че лечението ще бъде успешно. Ако ли пък каже, че ще го облекчи, тогава има предвид, че резултатът не може да се знае със сигурност.

Лекарят бързо преценява ситуацията. Тъй като няма ситни костици, които да бъдат извадени, и няма кости за наместване, физически малко неща могат да се направят за царя. Да каже, че ще лекува заболяването, означава да подчертае, че царят ще оживее, а той не е сигурен в това. Ако Тутанкамон умре, ще обвинят лекаря. Има само две реални алтернативи и като се вземе предвид значимостта на пациента, по-безопасно е да каже, че заболяването е неизлечимо. По-добре да остави съдбата на царя в ръцете на боговете.

Опасното положение, в което се е намирал жрецът лекар, не е по-различно от това на съвременните лекари, когато ги викат при известен пациент. Лекарите в спешно отделение по всички краища на света са наблюдавали явлението и са го нарекли „синдромът на известния пациент“. Когато имат пред себе си известен пациент, медицинските лица се страхуват да действат бързо, да правят инстинктивно онова, на което са били обучавани. По-младшите медицински работници се допитват до по-старшите, провеждат се дискусии преди предприемането на каквото и да било действие. Вероятно Тутанкамон определено не е бил първият владетел, понесъл последствията от високопоставеното си положение, и със сигурност не е бил последният.

Възможно е Ейбрахам Линкълн да е умрял именно поради известността си. След като президентът е бил прострелян в главата, младият хирург, който се е погрижил за него във „Фордс тиътър“, направил точно каквото трябва - прегледал входната дупка с пръст, определил, че няма изходен отвор, и оставил президента да си почива. После извикали главния хирург и президентът Линкълн бил преместен в близкия пансион. Главният хирург бил бюрократ, който не бил лекувал пациенти от години, но незабавно поел в свои ръце лечението на Линкълн. Вкарал сонда във входния отвор на главата, като почти стигнал до очите на Линкълн. Той не знаел, че съвременната мъдрост, преподавана в медицинските университети, отричала използването на сонди - мозъкът е толкова мек, че изобщо не може да се прецени дали сондата следва пътя на куршума или причинява допълнителни наранявания. Последните заключения по случая са, че Линкълн е можел и да оцелее, въпреки куршума в мозъка. Станал е жертва на „синдрома на известния пациент“.

Така че жрецът хирург се обърнал към Анхесенамон и произнесъл думите, от които тя най-много се страхувала:

- Това заболяване е нелечимо.

Анхесенамон заридала, помощник-хирургът получил наставления да почисти ноздрите на фараона ог кръвта. Сега фараонът дишал по-лесно и лежал спокойно върху ниското си легло. Извикали магьосници знахари да помагат на царя.

До следобеда магьосниците вече били събрали необходимите съставки за приготвянето на лапа - равни части семе от кориандър, маково семе, пелин, плодове от растението самес, смриково семе. Смесено с мед, всичко това образувало паста, която поставили върху раната и я покрили с кърпа от фино изтъкан лен, на която било нарисувано окото на Хор. Богът сокол Хор изгубил едното си око в битката със Сет, но богът на магията Тот магически му го регенерирал. Символите, съдържащи окото на сокол, се превърнали в знак за оздравяване.

През първите няколко дни царял оптимизъм. Тутанкамон дошъл за кратко в съзнание и можел да се храни. Анхесенамон му донесла надробени фурми, примесени с яйца, защото яйцата имали възстановителни свойства. Магьосниците знахари слагали „яйчено брашно“ - черупки от яйца, стрити на прах, - във виното на Тутанкамон, за да може повреденият му череп да зарасне гладко като яйчена черупка.² И въпреки това дните течали, а фараонът, ту в съзнание, ту в безсъзнание, губел сили. Погледът му се замъглявал, болката в главата ставала непоносима - сякаш усещал тежести навсякъде по черепа си. За да приспи болката, Анхесенамон му носела все повече и повече от любимото му вино, направено от гроздето в собствените му лозя. Когато дошла зимата, Тутанкамон за последен път изпаднал в безсъзнание и можел да приема единствено малки количества вино със сламка, но и това му било изключително трудно.

Анхесенамон първа започнала да го оплаква, защото била при него, когато умрял, после слугините в двореца подхванали жалейката, която се разпространила по река Тигър, обединявайки и бедни, и богати в първичния ритуал на сутрешен плач, с който възвестявали на Озирис, бога на мъртвите, да очаква още една душа от западната част на страната. Само няколко часа след шока Ейе започнал да организира погребението на Тутанкамон.

Гореизложеният разказ за смъртта на Тутанкамон е измислен, но той се основава на доказателства, оцелели 3300 години след смъртта му. В състояние сме да възстановим погребението му дори по-добре.

Гробницата, която Тутанкамон градял за себе си, намираща се непосредствено до тази на дядо му в западния хребет на Долината на царете, далеч не била завършена, когато юношата цар починал. Имало обаче почти завършена и неизползвана гробница в основната долина. Първоначално тя била предназначена за знатна личност - рядко оказвана, макар и не без прецедент, чест. Ейе решил да приспособи малката гробница за своя фараон. Художници веднага започнали да рисуват подходящи сцени по стените, нямало време за гравиране. Докато се оформяла гробницата, балсамьорите подготвяли тялото на Тутанкамон за вечността.

Мумифицирането е физически процес, но на всеки етап балсамирането се придружавало от религиозни ритуали. Най-важната стъпка била да се отстранят всички течности от тялото възможно най-бързо. На бактериите им е необходима течност, за да разрушават тъканите - ако няма вода, няма да има разлагане.

Както мозъкът, така и вътрешните органи са изключително влажни и трябвало да бъдат отстранени скоро след смъртта, за да се избегне всякакво гниене. Когато тялото на Тутанкамон било занесено на царските балсамьори, те го поставили на маса за мумифициране от алабастър, наклонена така, че в процеса на работата по тялото течностите да се оттичат в подложена отдолу купа. Мозъкът бил изваден, като вкарали в ноздрата дълга жица, която проникнала през костта на носната кухина и стигнала до черепа. После завъртели жицата -- използвали я като тел за разбиване на яйца, за да разбият мозъчната тъкан до полутечно състояние и тя да може да изтече през ноздрите, когато обърнат тялото обратно. Балсамьорите запазили почти всяка част от тялото на Тутанкамон, за да е цял, когато възкръсне в отвъдния свят. Изхвърлили мозъка обаче, тъй като не познавали неговите функции. Египтяните смятали, че човек мисли със сърцето си, а не с мозъка, защото именно сърцето започва да бие ускорено, когато сме развълнувани, а не мозъкът.

След като мозъкът на Тутанкамон бил изваден и изхвърлен, направили разрез в долната лява част на коремната област, за да могат да достигнат вътрешните органи. Внимателно извадили стомаха, черния дроб, червата и бъбреците и ги положили в плитки купи. По-късно изсушените органи били поставени в четири миниатюрни златни ковчега, наречени канопи, за да са готови за деня, когато фараонът ще възкръсне в отвъдния свят. Само сърцето трябвало да остане в тялото, за да може да си спомни и да каже магическите заклинания, които ще го съживят.

Дори след отстраняването на мозъка и вътрешните органи в меките тъкани на тялото все още се съдържала много течност. За да я отстранят, балсамьорите покрили тялото на Тутанкамон със самороден натриев карбонат - естествена смес от содиев карбонат, сода бикарбонат и содиев хлорид, която като цяло представлява сода за хляб и сол. След като тялото престояло в натриевия карбонат трийсет и пет дни, почти всичката вода била извлечена от него. Сега мумията тежала по-малко от 23 килограма и била готова за опаковане. При поставянето на всяка отделна превръзка един жрец с маска на Анубис - бога на некрополите, изобразяван като чакал, - четял магически заклинания, за да бъде запазен Тутанкамон и да може да възкръсне. Жреците поставили повече от сто и петдесет бижута и магически амулети между ленените превръзки, за да осигурят безсмъртието на юношата цар.

Докато балсамьорите извършвали своето изкуство, по цялата земя майсторите занаятчии работели, за да подготвят погребалните атрибути. Трябвало да издялат и позлатят дървените светилища, да изработят златна маска и ковчези, мебели, ленени чаршафи и облекла, да съберат и подредят бижутата. Приготовлението на фигурките ушабти само по себе си било огромно начинание. Всяка от стотиците дребни фигурки на слуги, които се очаквало да оживеят и да служат на Тутанкамон в отвъдния свят, представлявала дървена или каменна скулптура, изваяна по подобие на Тутанкамон (фиг. 19). По форма те наподобявали мумии и имали изображение на Озирис, бога на мъртвите. Понеже Египет бил аграрна страна, основната дейност в отвъдното трябвало да бъде селското стопанство, ето защо ушабтите държали в ръце всякакви селскостопански инструменти. Тутанкамон имал 413 ушабти; 365 работници - по един за всеки ден от годината, 36 надзиратели - по един на всеки 10 работника, плюс още 12 надзиратели за всеки месец.³ В работилниците в Египет вероятно е царяла голяма паника - занаятчиите работели и денем, и нощем, подготвяйки погребението на фараона.

Мая, пазителят на съкровищницата, дарил красива миниатюрна скулптура с лика на Тутанкамон, седнала на мъничка кушетка и хванала в ръце златен жезъл и златен цеп за ръчно вършеене, за да могат боговете да разберат, че той е бил велик владетел. Отстрани на скулптурата имало надпис, в който Мая дал израз на верността си към своя фараон: „Изработено от слугата, който служи на господаря си, който прави каквото му е казано, който не позволява нищо да се обърка и чието лице се усмихва винаги, когато прави всичко това с преливащо от обич сърце, за да донесе полза на господаря си.“⁴

В един момент от приготовленията за погребението на Тутанкамон започнало да не достига време. Вече били изтекли 70-те дни, през които балсамьорите си свършили работата и всички ковчези били завършени, но ритуалните предмети просто не можело да бъдат изработени навреме. Затова отворили гробницата на брата на Тутанкамон, Семенкаре, и извадили канопите, които съдържали неговите органи, за да ги използват за Тутанкамон. От вътрешната страна на всеки каноп била изписана със злато по една молитва от „Книга на мъртвите“ - колекция от 200 заклинания, напеви, молитви и химни. Молитвите в тях сега се отнасят за Тутанкамон, но под продълговатите фигури с името на фараона личат следи от името Семенкаре, неговият брат.

Седемдесет дни след смъртта на Тутанкамон погребалната процесия се събрала на западния бряг на Тива, за да занесе мумията му до нейния дом на вечността. Тялото било положено на шейна и покрито с дървен покров, украсен с драперии и венци. Върху самия покров имало два реда красиво гравирани и боядисани кобри, които да закрилят Тутанкамон по пътя му към отвъдния свят. Придворни служители теглели шейната. Пенту и Ушермонт, министрите на Горен и Долен Египет, били облечени в роби, отличителни за длъжността им, и се придружавали от десет други служители, които носели бяла погребална лента около главите си. Докато процесията бавно вървяла по оголената земя към Долината на царете, жените виели на висок глас, разкъсвали дрехите си и посипвали главите си с пясък, както повелява традицията на оплакването. Сред тях вървяла и Анхесенамон, чувствайки се много самотна.

Когато носещите покрова стигнали до гробницата, процесията спряла. Когато увивали мумията, устата и носът на Тутанкамон били покрити. Сега, преди да го внесат в гробницата за вечни времена, трябвало да се извърши церемония, с която по магически начин да му се отвори устата, за да може Тутанкамон да диша и да каже магическите заклинания от „Книга на мъртвите“. Определените да носят покрова, жреците и някои други участници в процесията извършили церемонията за отварянето на устата на Тутанкамон.

Според изискванията в церемонията участвали дванайсет човека и тя наподобявала повече на мистериозна пиеса, отколкото на религиозен ритуал.⁵ Официалният жрец държал папирус и описвал какво трябва да бъде направено. Няколко придворни служители играели ролята на пазачите на Хор, който щял да помогне на Тутанкамон да възкръсне, както Озирис, в отвъдного. Площта пред гробницата била пречистена с вода от четири различни вази, всяка от които представлявала един от четирите краища на света. Запалени били четири кандила с тамян и много богове били призовани. Изпълнили ритуално жертвоприношение в чест на битката, чрез която Хор отмъстил за смъртта на Озирис.

Според мита заговорниците, които помогнали на Сег, след като разкъсали трупа на Озирис, се опитали да избягат от Хор, като се превърнали в различни животни, но Хор ги хванал и им отсякъл главите. Затова по време на церемонията за отварянето на устата ритуално се колели различни животни - два бика (един за Юга и един за Севера), газели и патици. Когато заклали бика на Юга, отсекли единия му крак и извадили сърцето му, за да ги предложат на мумията. Чрез магията Тутанкамон се превърнал в Озирис: жертвеното убийство на животните символизирало конспираторите, които се опитали да унищожат тялото на Озирис, но не успели; така се гарантирало, че тялото на Тутанкамон ще остане непокътнато при подобни опити. Закланите животни щели да бъдат храна за Тутанкамон по време на дългото му пътешествие.

Главният жрец докоснал устата на мумията с крака на бика, а един от помощниците пристъпил напред, държейки в ръка ритуален инструмент с формата на тесла. С него жрецът докоснал устата на мумията и изрекъл:

Устата ти беше затворена, но аз подредих зъбите ти и оправих устата ти. Отварям ти устата, отварям ти двете очи. Отворих устата ти с инструмента на Анубис, железният инструмент, с който бяха отворени устите на боговете. Хор, отвори устата! Хор, отвори устата! Хор, отвори устата на мъртвия, както в древни времена ти отвори устата на Озирис с желязото, което дойде от Сет, с железния инструмент, с който бе отворил устите на боговете. Той отвори устата ти с него. Умрелият ще ходи и ще говори и тялото му ще бъде сред всички богове във Великия дом на владиката в Ану и умрелият ще получи в дар корона от Хор, бога на човечеството.⁶

Докато траел ритуалът, тялото на Тутанкамон почивало в покрова върху шейнатата, а вместо него използвали статуя на фараона - една от двете статуи пазителки, изработени почти в естествен ръст.

При приключването на ритуала жрецът издигнал теслата и докоснал устата на Тутанкамон, произнасяйки заклинание, което трябвало да върне диханието на младия владетел в отвъдния свят: Ти отново си млад, ти отново живееш, ти отново си млад, ти отново живееш, завинаги. Сега вече фараонът бил готов за вечността.

Носещите покрова отнесли тялото на Тутанкамон-Озирис (сега вече той бил от запад като Озирис) надолу по тринайсетте стъпала, водещи към гробницата. Долу свили надясно към погребалната камера. Отляво можели да видят трите ритуални легла, високи по метър и половина, където през време на 70-те дни на мумифицирането се извършвали различни ритуали за Тутанкамон. В двата края на челната страна на едното легло имало две красиво гравирани и позлатени глави на хипопотам, на второто - глава на крава със слънце между рогата, а на третото - лъвски глави. Това били боговете, от които зависело Тутанкамон да бъде допуснат да влезе в отвъдния свят. Носачите на покрова бавно носели мумията към погребалната камера, като хвърляли крадешком погледи на всички посоки, опитвайки се да запомнят погребалните съкровища за един владетел.

В погребалната камера имало правоъгълен каменен саркофаг, а в него - три ковчега един в друг като кукли матрьошки. Капаците им лежали на земята, фараонът бил поставен в най-вътрешния ковчег. Докато жрецът изричал молитви, тялото на Тутанкамон било поливано с благовонни масла, за да ароматизират пътя му към отвъдното. После поставили капака на най-вътрешния ковчег върху тялото и Тутанкамон потънал в тъмнина; това бил последният път, в който някой виждал лицето му за следващите трийсет и три века. После поставили капака на средния и най- накрая - капака на външния ковчег. Всеки от ковчезите наподобявал образа на младия владетел. След като сложили и последния капак, Анхесенамон поставила миниатюрен венец - Венеца на победата, около изобразените лешояд и кобра, които предпазвали челото на съпруга ѝ. Нежният венец бил възпоменание за победата на Озирис над враговете му. При полагането на венеца жрецът произнесъл:

Твоят баща Атум полага този красив венец върху

челото ти, за да бъдеш защитен. Живей, обичан

от боговете, нека живееш вечно.⁷

След това тежкият капак на саркофага бил положен на мястото му. Тъжните оплаквачи бавно изкачили стълбите и излезли от гробницата на открито под слънчевите лъчи. Веднага щом те напуснали гробницата, една бригада работници бързо слезли в погребалната камера и под наблюдението на надзирател поставили плочите върху трите светилища, направени като гнезда от трите страни на саркофага. Когато си свършили работата, дошли зидари, за да издигнат глинена стена и да запечатат погребалната камера, отделяйки я от останалата част на гробницата. Двете статуи, едната от които била използвана в церемонията за отварянето на устата, били поставени пред новоиздигнатата стена, за да пазят своя цар. После и последните вещи - каляски, комплекти ленени чаршафи, абаносови столчета за подпиране на краката - били внесени бързо в преддверието на гробницата от слугите, които непрекъснато били под наблюдение, за да не би съкровищата на владетеля да бъдат откраднати. Преддверието на гробницата отново било зазидано от зидарите, а на мокрия гипс бил положен печатът на Царския некропол, изобразяващ чакал, надвесен над девет вързани пленника, символизиращи деветимата традиционни врагове на Египет. Дори в смъртта си Тутанкамон бил победител.

Дългият ден на Анхесенамон все още не бил приключил. Пред входа на гробницата трябвало да се проведе ритуално угощение в чест на победата на Тутанкамон над смъртта. Участниците били облечени в яркооцветени нагръдници, изработени от цветя и мъниста, пришити към папирусовите яки (фиг. 16). Обикновено ястията трябвало да бъдат изядени ог семейството на починалия, но в този случай придворните служители - Пенту, Ушермонт, Ейе, съпругата на Ейе - Тей, и генерал Хоремхеб, правили компания на Анхесенамон, последната жива роднина на Тутанкамон. Слугите донесли овнешко, четири различни вида патешко месо, гъски, приготвени по три различни начина, и всичко това - придружено със значителни количества вино, наливано от елегантна издължена кана, изрисувана със сини лотосови листа. Но никой от пируващите не мислел за храната. Размишлявали за бъдещето си. Кой би помислил, че двама от мъжете, които сега ядат заедно, впоследствие ще станат владетели на Египет, а много скоро едната от двете жени ще бъде мъртва?

Когато приключили с угощението, слугите според ритуала изпочупили съдовете, чашите и красивата кана за вино и сложили остатъците заедно с костите от месото в големи буркани. После помели наоколо с метли и поставили метлите в бурканите. Бурканите били запечатани, отнесени в специално изкопана дупка наблизо и заровени. Погребението приключило.

В действителност ние разполагаме със счупените съдове, яките и метлите от последното угощение. Те се намират в музея на изкуствата „Метрополитен“ в Ню Йорк. Всъщност има и папирус, на който са написани инструкции за лекарите, указващи кой трябва да бъде лекуван и кой не. На гробницата на Тутанкамон са изрисувани сцени от церемонията за отварянето на устата. Разбира се, разполагаме със съкровищата от гробницата на Тутанкамон, но също така имаме и рентгенови снимки на черепа му.

Преди обаче да минем към доказателствата за убийството му, трябва да разберем как се е стигнало до него. Трябва да разберем еволюцията на египетското общество, неговата религия и фараоните. Следващата Глава е Египет 101 - един катастрофален курс от историята на Египет, който е направил възможно убийството на фараона. Прочетете я и ще видите как са се създали силите, които са накарали Египет да се огъне и в крайна сметка да се пречупи.

Бележки:

¹ Джеймс Хенри Брестид, Хирургическият папирус на Едуин Смит.

² Уилям Дж. Дерби и кол., Храни - дарове от Озирис, т. 1.

³ Никълъс Рийвс, Всичко за Тутанкамон.

⁴ Джефри Мартин, Скритите гробници на Мемфис.

⁵ Т.Дж. С. Бейли, „Бележки върху ритуала за отварянето на устата“.

⁶ Е. А. Уолис Бъдж, Книга за отварянето на устата.

⁷ Томас Джордж Алън, Книга на мъртвите. Юнивърсити ъв Чикаго прес, 1974.

2

Египет преди Тутанкамон

Богатството на една войска е нейният водач.

Инструкция на Анкшешонк

- ок. 300 пр. Хр.

Две хиляди години преди да се роди Тутанкамон се зародили три ясно обособени сили, които впоследствие определили посоката на социалната организация на Египет и в крайна сметка щели да доведат до неговата гибел. Египет за първи път имал един владетел, сформирана била национална войска и започнало да се развива жречеството. С течение на вековете тези основни сили ставали все по-силни и по-богати и били толкова значими за египетското общество, че промяната в някоя от тях би довела до бедствия. И така, век след век Египет изглеждал привидно непроменяем в древния свят. Отвътре представлявал една богата, добре смазана машина, където всяка от трите сили поддържала съществуването и на другите две. Тутанкамон имал нещастието да се роди и живее по време, когато се полагани драстични, революционни усилия да бъдат променени и трите наведнъж. За да разберем колко различни и пълни с трусове са били времената, в които е израснал Тутанкамон, първо трябва да разберем защо и как страната е устояла и преживяла толкова безпрецедентно дълъг период на стабилност. Преди да си играем на детективи, трябва да влезем в часа по история.

Египет преди монархията

Концепцията за фараон предопределя по много начини представите ни за Древен Египет, но естествено, начело на Египет невинаги е имало монарх. Да се върнем в 4000 година пр. Хр., когато плодородната долина на река Нил е била изпъстрена от малки селца, разположени по протежение на близо две хиляди километра. Нямаме писмени свидетелства от този период, но изглежда, че е имало две независими политически обособени формации - Горен и Долен Египет, всяка от които е имала свой собствен предводител. Всички показатели сочат, че животът край Нил е бил безопасен и задоволителен, отчасти защото Египет бил почти недостъпен за останалата част на света и следователно имал малко врагове, от които да се пази, и отчасти защото реката предопределяла икономическо процъфтяване.

Всяка година Нил преливал от бреговете си и почвата от двете страни на реката ставала богата и плодородна, позволявайки на населението да произвежда разнообразни култури и да прибира по няколко реколти. Другите държави трябвало да разчитат на непредсказуеми дъждове, които валели в достатъчни количества само през определени сезони и напоявали нивята. А дори и да падали достатъчно дъждове, идеално разпределени през годината, пак не можели да отглеждат по няколко реколти, защото почвата се изтощавала. Не е чудно, че древният гръцки пътешественик Херодот нарекъл Египет „дарът на Нил“. Всяка година египтяните прибирали по няколко реколти, а другите държави благодарели на боговете, ако успеели да приберат и една.

Ежегодните наводнения учудвали египтяните, които нямали обяснение за внезапното прииждане на реката, нито за факта, че тя меняла цвета си, ставайки червена и после зелена. Това, разбира се, е естествен феномен, но той им се струвал мистерия и въздействието му било точно като на пиротехниците в магьосническото шоу в JIac Вегас. В днешно време знаем, че поройните пролетни дъждове в Етиопия, намираща се на юг от Египет, водели до натрупването на гранитни наноси по река Нил. Вече придошъл, Нил тече към северната част на Африка, южно от Сахара, и достига в Египет с почти шест метра повишено ниво. Червеният цвят се получавал от свличащата се във водата почва, но когато прииждал и наносите се утаявали, цветът на реката ставал зелен от плаващата по нея растителност. Само изгревът можел да съперничи на ежегодното представление на Нил. Всеки ден слънцето се издигало от изток, придвижвало се по безоблачното бисерно небе и се снишавало на запад като огнена топка от цветове, постоянно и предсказуемо като Нил.

Населението на Египет вероятно е било по-малко от милион. Въпреки че Египет бил обширна земя, 95 % от населението му живеело на 5 % от площта, разположена от двете страни на Нил. Реката била сърцето на държавата - дори годишните сезони се определяли от нея. Нашият календар от 365 дни произлиза от египтяните, само че те отчитали само три сезона: пълноводие, когато Нил прииждал и заливал сушата; изплуване, когато водата се отдръпвала; лято, сухия сезон. Всеки сезон имал четири месеца с продължителност 30 дни. В края на годината се добавяли „5-те допълнителни дни“, за да станат общо 365 за цялата година.

Най-необикновеният сезон за Египет бил пълноводието, защото тогава наставало време за почивка - нивята оставали под водата и почти нямало земеделска работа. През тези седмици поправяли ралата и инструментите, обсъждали бъдещите реколти и правели планове. При отдръпването на Нил засявали посевите, а през лятото прибирали реколтите.

Обичайната храна на земеделците била хляб и бира - фраза, която се превърнала в синоним на храна въобще. Една от обичайните погребални молитви започва така: „Нека владетелят предложи дарове на Озирис, бога на Запада. Нека даде хляб и бира, говеда, гъски и волове и всички хубави и чисти неща, с които се хранят боговете.“ Дългият сезон, през който посевите израствали, давал възможност на египтяните да отглеждат много видове култури, най-важните от които били пшеницата и луковите растения. Месото се пазело за по-високопоставените класи, а земеделците се хранели и с риба от Нил - любимата им риба била костурът. Във всеки случай, каквото и да ядели египтяните, то било придружено с лук. Година след година отглежданите в Египет култури давали изобилни реколти и това неизбежно действало успокоително, създавайки усещане за сигурност по двата бряга на Нил, усещане, че природата и светът никога няма да им предложат лоши изненади. Това чувство се подхранвало и от географското положение на Египет, който бил изолиран от съседите си. На запад се простирали безкрайни километри пустиня. За да могат да я прекосят, древните копаели кладенци и се запасявали с провизии - с две думи, изисквало се огромна организация и внимателно планиране. Например едно пътуване от Либия до Египет означавало да се преминат повече от 700 километра безплодни глинести земи. Шест века след Тутанкамон, когато персийският цар Камбис изпратил двайсетхилядна армия през същата пустиня, всички изчезнали безследно.

На изток Египет граничи с Червено море, по брега на което се простират близо двеста километра негостоприемни пясъци. (По стечение на обстоятелствата камилата - „корабът на пустинята“, дошла в Египет едва по време на римското нашествие - повече от хиляда години след Тутанкамон.) На север стотиците километри средиземноморско крайбрежие образуват трета естествена преграда, макар тя да е по-скоро психологическа, отколкото реална. Египтяните били развили умения за свободно плаване по течението на Нил и си останали речни моряци, които не се изкушавали от съблазните и опасностите на откритото море. Югът предлагал достъп до Египет по реката, тъй като Нил продължавал далеч по на юг от Египет. Понеже течението е в посока от юг на север, а преобладаващите ветрове духат от север на юг, пътуването по реката било лесно и в двете посоки. Когато се отправяли на север, моряците плавали по течението, като само направлявали лодките с гребла; когато пътували на юг, опъвали платната и се оставяли на вятъра да ги води. Пътуването с лодки било лесно, освен по южната граница на Египет, където огромни речни камъни образували водопади. Въпреки че било възможно да се заобикалят такива бариери, плаването било изключително трудно. Екипажите трябвало да извличат лодките от реката и да ги теглят, заобикаляйки камъните, или пък да ги изтеглят с въжета по бързеите. Не било лесно.

В по-късните векове египтяните започнали да скитат по други земи и да носят у дома разни богатства, но винаги им било ясно, че живеят в рай, който съществува сега и тук и го няма никъде другаде по света.

Монархията се установява в египет

Древните египтяни почитали фараона си не просто като свой водач, а като олицетворение на самата държава. Първият фараон на Египет в началото на третото хилядолетие пр. Хр., Нармер, създал държава от две независими територии. Дълго след това египтяните наричали страната си „Двете земи“, чието непрекъснато обединяване изцяло зависело от фараона.

Аспидната плоча на Нармер - висок близо метър каменен релеф, е един от най-забележителните паметници в цялата безценна колекция на Египетския музей в Кайро. Той прославя подвизите на първия фараон на Египет, довели до обединението на страната. От едната му страна е изобразен цар Нармер, с традиционната бяла корона на Горен Египет, който поразява с боздуган врага си (предполага се, че това е бил владетелят от север), като го държи за косата. От другата страна Нармер върви в процесия и е с червената корона на Долен Египет (севера). Там той е цар на Севера и Юга, първият цар от първата династия. Обединението станало през 3200 година пр. Хр., близо 2000 години преди Тутанкамон да стане цар на Горен и Долен Египет, но когато царят юноша се възкачил на престола, представата за царската власт била буквално непроменена от времето на цар Нармер. През следващите 3000 години Египет се управлява от царе с абсолютна власт, на които се гледало като на богове на земята и които били лично отговорни за добруването на Египет. Всеки фараон бил папа, президент, цар и главнокомандващ - всичко в едно.

Малко след като Нармер обединил северната и южната територия, бил сложен край на изолацията на държавата. Предвождана от фараона, египетската войска осъществявала външни набези, за да завладява нови земи и да заграбва злато.

Възход на армията

Не съществуват писмени свидетелства за армията през първите няколко века след Нармер, но тя трябва да е възникнала именно в този период.¹ При централизирано управление с един-единствен владетел създаването на армия било неизбежно. Един глинен фрагмент от Тел Ел-Мейшиех, Южна Палестина, на който е изписано името на Нармер, загатва, че той е повеждал армията си извън границите на Египет.² Не знаем колко голяма е била тази първа армия, но разкопките показват, че основните оръжия са били боздуганът, щикът, бойната секира и ножът. Войните в древния свят се водели в ръкопашни двубои, при които войниците гледали в очите врага, когото убиват. В днешните армии генералите взимат решения от разстояние, а после войниците ги изпълняват на бойното поле. В древни времена генералите се биели на предната линия и давали пример. Войниците бързо свиквали с убийствата.

Поради наличието на река Нил Египет бил в състояние да поддържа войска. Благоприятните условия позволявали да се произвежда повече храна, отколкото била необходима за изхранването на едно земеделско семейство, и обитателите на долината на Нил започнали да се специализират в различни занаяти. Така станало възможно поддържането на професионална армия. Лека-полека тя ставала по-смела и предприемала походи все по-надалеч от границите на Египет. Седем века след Нармер фараонът Снофру можел да се похвали, че е покорил бедуинските племена и е направил Синай безопасен за своите търсачи на тюркоази.

С установяването на царската власт станало възможно да се предприемат огромни проекти от национално значение като изграждането на напоителна система. За изкопаването на дълбоки канали трябвало да се организират групи хора, които да работят в името на обща цел, което е било възможно едва след установяването на централизирано управление. Тогава мъжете можели да бъдат накарани да прокопаят дълбоки канали, които да отвеждат водата все по-навътре в сушата. Това създало повече обработваема земя и повишило още повече селскостопанската продуктивност.

Един страничен ефект от централизираната организация било поставянето на основите на астрономията. Необходимо било да се знае кога настъпват приливите, за да могат да се подготвят изключително дългите канали на напоителните системи. Времето било от жизненоважно значение. Ако старите канали се подготвели прекалено рано, горещото египетско слънце ги превръщало в прах, който се разнасял от вятъра; ако пък се подготвели прекалено късно, приливът можел да настъпи, преди подготовката да е завършена. За щастие приижданията на Нил били доста редовни и ставали в рамките на пет-десет дни почти по едно и също време всяка година. Понеже било необходимо да се знае предварително кога ще настъпи това време, жреците астрономи започнали да наблюдават звездите и да се учат по тях да предсказват годишните времена - един от най-ранните примери за сериозна астрономия. Математиката също трябвало да се развие, за да може точно да се измерва и пресмята площта на нивите, които Нил заливал всяка година. Фараоните били толкова жизненоважни за египетското общество, че древните египтяни считали историята си не за поредица от събития, а за низ от владичества на царете, през които се случвали събитията. Вместо да броят годините по ред, както при нас след 1998 година идва 1999-а, когато коронясвали нов цар, започвали нов календар - ден първи, година първа от царуването на Цар X. Ако царят умре, със следващия започвал нов календар - ден първи, година първа от царуването на Цар Y. Това до голяма степен помага на съвременните египтолози да установят продължителността на царуването на всеки фараон. Но освен това показва, че древните египтяни не възприемали единството по никакъв начин, нито дори във времето, без своя фараон.

Освен че поставяли цялата централна власт в ръцете на фараона, те гледали на него като на бог, гарантиращ безопасността им. Закрилата на фараона се описва в един от най-старите египетски митове. Историята разказва как веднъж бог Ре слязъл на земята в човешко тяло, за да царува като първия фараон. По време на неговото владичество страната процъфтяла като райска градина, никой не изпитвал лишения, не страдал, не боледувал. Поданиците на Ре живеели толкова безгрижен живот, че забравили да му отдават почит и уважение за рая, който им създал. Това разгневило Ре и той сътворил демон, жаден за кръв, в облика на лъвицата Сахмет и я пуснал срещу грешните си поданици, та да им даде незабравим урок. След като тя стръвно разкъсала стотици хора, уплашените оцелели отново се научили на уважение. Подлудена от кръвта обаче, Сахмет продължила да убива въпреки изричната заповед на Ре да престане. Ре събрал всички богове, за да измислят план за спасяването на човечеството. Той изпратил някои от тях да направят бира, а други да забъркат червена боя, за да оцветят бирата, след което заповядал да я оставят на земята. Когато Секмет дошла на следващия ден да разкъсва хората, видяла червената бира и понеже помислила, че е кръв, започнала да пие и пила, докато потънала опиянена в дълбок сън. Така Ре, пъровообразът на фараоните, спасил човечеството. След време обаче силата на Ре отслабнала и той се завърнал в отвъдния свят, като изпратил сина си Хор, сокола, да управлява на негово място.

За своите поданици фараонът бил въплътеният Хор и всеки следващ владетел добавял „Хор“ към името си.

Чрез своя Божествен баща Ре фараонът предпазвал човешката раса, но също така имал сила да я унищожи във всеки момент. Всеки поданик разбирал добре подтекста - само чрез безпрекословно подчинение и почести към фараона хората могат да държат настрана невъобразимите злини. Докато египтяните вярвали в това, трудно е човек да си представи как ще вдигнат ръка срещу един фараон.

Ерата на пирамидите

Пирамидите са върховното доказателство за това колко важна е била идеята за царската власт в древен Египет. Петстотин години след обединението на Египет от Нармер фараонът бил най-силният и мощен владетел по целия свят. След като бил възприеман за бог на земята, той изисквал вечният му дом да бъде паметник, достоен за един бог. Когато свършвали земните дни на фараона, мумията му била поставяна в построената за него пирамида, докато дойде времето да се възнесе на небето. Построени повече от хиляда години преди Тутанкамон, пирамидите отразявали ролята на царската власт в Египет - роля, която Тутанкамон е трябвало да приеме още като момче.

Като дете гледах по телевизията предаванията с Чарлтън Хестън и се чудех как робите са влачели огромните блокове, а жестоките надзиратели безмилостно са ги шибали с камшици. Винаги съм се питал защо робите не са се нахвърляли на надзирателите - определено са ги надвишавали по брой.

Отговорът е, че такова нещо изобщо не е имало. Пирамидите са строени със свободен труд, платен от фараона.

Когато министър-председателят на Израел Менахем Бегин посети Египет, спомена, че предците му са построили пирамидите. Той напълно грешеше. Не само че не са строени от роби, но пирамидите са били завършени дълго преди Мойсей и израилтяните да дойдат в Египет. Пирамидите са построени в началото на дългата египетска история и по времето на Тутанкамон вече са били древни. Дори като млада нация Египет е бил прекалено уверен в себе си. Помислете си само какво е било нужно, за да се построят пирамидите.

В Египет има повече от 70 пирамиди, а за да се построи нещо като Голямата пирамида в Гиза, са били необходими хиляди работници, които да се обединят в бригади и да работят по 20 години върху всяка от конструкциите. Работници в каменоломните отрязали и издялали 2,5 милиона варовикови блока, всеки от които тежал средно 5 тона. Други пренесли блоковете по Нил от каменоломната до Гиза. След като блоковете били разтоварени от шлеповете, натоварвали ги на дървени шейни и групи работници ги изтегляли нагоре, докато ги поставят на окончателното им място в пирамидата. Всичко това ставало без помощта на колелото, което би потънало в пясъка под тежестта на огромните товари. При построяването на Голямата пирамида денонощно, средно на всеки три минути в продължение на 20 години по един нов блок бил поставян на мястото му. Днес е трудно дори да си представим, че един-единствен строителен проект може да бъде толкова колосален, че за построяването му да са необходими 20 години. Само много богато и стабилно общество, предвождано от абсолютен владетел, би могло да си позволи подобно начинание. Думата на фараона била закон - каквото кажел, това се правело.

При божествен цар и силна войска били налице две от общо трите сили, които щели да доведат до убийството на Тутанкамон. Време е вече да помислим за третата сила - религията. Нито един друг народ не е бил толкова отдаден на религията и не е отделял толкова внимание за подготовка за живота след смъртта, както древните египтяни. Това може да е породено също и от уникалната география на Египет.

През праисторически времена египтяните били погребвани в пясъка на пустинята, тъй като орната земя била твърде ценна, за да се пилее за гробници.

Това било за добро, защото влагата и високото съдържание на минерали в почвата са щели да унищожат труповете. От друга страна, елементарните погребения в пустинята, при които тялото не било полагано в ковчег, позволявали на сухия и горещ пясък бързо да дехидратира телата. При липса на влага бактериите не могат да атакуват меките тъкани, така че мъртвите на Египет се запазвали по естествен начин. Понеже тези гробове били плитки, от време на време вятърът раздухвал пясъците и разкривал по някой труп със запазена плът и коси, който все още можел да бъде разпознат. Дали тези случки са породили идеите за вечния живот или просто са подсилили съществуващо религиозно вярване в живота след смъртта, вероятно никога няма да разберем, но е ясно, че древните египтяни видели със собствените си очи, че мъртъвците не изчезват напълно от лицето на земята.

Скоро след Нармер египетските погребения станали малко по-сложни. Плитките дупки в пясъка станали гробници, иззидани с тухли, телата били покривани с животински кожи и поставяни върху плетени рогозки. С течение на времето тухлените постройки ставали по-изискани, в зависимост от социалния статут и богатството на покойника. Плетените рогозки ставали по-големи и започнали да обгръщат тялото като груб ковчег. Но тези ранни опити за погребване застрашили естествения процес на консервиране - пречели на тялото да изсъхва в горещия пясък.

Колкото по-дълго се задържат течности в тялото, толкова повече се поврежда меката тъкан. По ирония на съдбата гробниците, предвидени да запазват телата, довели до тяхното разлагане, което накарало египтяните да търсят начини за изкуствено съхраняване на мъртвите - мумифицирането.

За да разберем в подробности древната религия и схващането за живота след смъртта, трябва да разгледаме най-стария египетски мит - историята на Изида и Озирис.

Изида и Озирис били едновременно и брат и сестра, и мъж и жена. Озирис донесъл цивилизацията в Египет - научил хората на земеделие и как да отглеждат рогат добитък, като по този начин спасил обитателите на нилската долина от мизерия. След това Озирис напуснал Египет, за да разнесе цивилизацията по останалата част на света, оставяйки Изида, могъщата богиня на магията, да държи под наблюдение техния зъл брат Сет.

При завръщането на Озирис Сет чрез измама взел точните мерки на тялото на брат си и изработил по тях дървен нагръдник. По време на някакво пиршество Сет предложил прекрасния нагръдник като подарък на онзи, комуто стане по мярка. Гостите мерели един по един, но той не ставал на никого. Разбира се, нагръдникът станал на Озирис, но веднага щом той го наложил, Сет го затегнал, залял го с разтопено олово и го хвърлил в Нил, където Озирис намерил смъртта си. Впоследствие се извила силна буря и отнесла нагръдника към финикийския град Библос, днешен Ливан, където бил захвърлен в клоните на едно дърво. С времето дървото достигнало необикновени размери и стволът му погълнал Озирис заедно с нагръдника. Докато строял двореца си, царят на Библос отсякъл дървото за една от колоните.

Веднага щом научила какво се е случило със съпруга ѝ (не питайте как, това е много дълга история), Изида тръгнала да търси тялото му. С помощта на царицата на Библос Изида накарала да разрежат колоната и да извадят тялото, за да може да му уреди достойно погребение в Египет. Когато тялото било върнато в Египет, Сет научил, намерил го и го нарязал на 14 парчета, които пръснал из цял Египет. В края на краищата Изида намерила всички парчета освен едно - фалосът, който бил хвърлен в реката и изяден от рибите. Тя сглобила тялото на съпруга си и му направила изкуствен фалос. Като се преобразила на птица и разперила криле над тялото на Озирис, тя го съживила, шепнейки магически думи. Малко след това се родил синът им Хор, богът с глава на сокол. (Да, това е същият Хор както в мита за Ре - египтяните явно нито се притеснявали, нито забелязвали, че той имал двама бащи.)

Почти всички погребални вярвания в Египет водят началото си от този мит. Фактът, че Изида търсела всички парчета от тялото на покойния си съпруг и му направила изкуствен фалос, говорят колко важно е било тялото да бъде непокътнато. Изида надвиснала над цялото тяло. Озирис запазва тялото, което е обитавал приживе. И накрая най-важното, тя казала точните думи, за да го възкреси. Така мумифицирането става жизненоважно за безсмъртието; тялото трябва да бъде запазено за живота след смъртта и е необходимо да се извършат съответните ритуали. Нагръдникът, който станал точно на Озирис, бил предшественик на ант- ропоидния ковчег, оформен по тялото на покойника, чието предназначение било да защитава тялото.

Митовете дават възможност да се надникне в същността на обществото и митът за Изида и Озирис не само разказва за безсмъртието, но също така и напомня, че в света има справедливост. В последната част на историята за бога сокол Хор той се бие, за да отмъсти за смъртта на баща си и побеждава чичо си Сет.

Не е изненадващо, че първото схващане за справедливост в света произлиза от Египет. За да има справедливост, трябва да има чувство за ред - вярването, че поведението трябва да се ръководи от определени правила. Това чувство за ред прониква във всички аспекти на египетското общество. Египтяните вярвали, че когато умрат, ще бъдат призовани да се явят в Залата на двойната истина - съд, председателстван от боговете на Египет. Там те отправяли молбите си и обяснявали защо трябва да бъдат допуснати в отвъдния свят. Ако се сметнело, че заслужават, били обявявани за „правогласни“ или „чийто глас е правдив“. При втория съд от едната страна на везните се поставяло сърцето, а от другата страна - камилско перо, йероглифския символ за Маат - богинята на справедливостта. Ако перото на праведносгта натежи, понеже сърцето не е обременено със злини, на починалите се позволявало да продължат към отвъдния свят.