Убийството на Тутанкамон

Амарна - свещеният град

Аз съм твой син, който ти служи и

превъзнася името ти;

твоето могъщество, твоята сила са в

сърцето ми.

Ти си живият Атон, чийто образ не

избледнява.

Ехнатон ок. 1340 пр. Xр.

Когато Ехнатон и неговите пилигрими достигнали до земята на новия си град, там ги посрещнала единствено гола пустиня. Съвременното име на това селище е Тел ел Амарна, накратко Амарна, по името на бедуинско племе, обитавало тези места, както показват направените векове по-късно разкопки. Когато Ехнатон избрал мястото за новата столица, там не живеел никой. Той избрал девствена територия, неопетнена от светилищата и храмовете на други богове, също както Джоузеф Смит повел мормоните към незнайната пустиня Юта. Вероятно няколко хиляди сърцати хора са осъществили първоначалното масово преселение, издигайки палатки и временни навеси и наблюдавайки как градът расте пред очите им.

Организирането на живота и изхранването трябва да е било доста сложно. Палатковият град сигурно е бил разположен като военен лагер - с управител, отговарящ за снабдяването с провизии. Не е имало ниви, нито напоителни канали, за да започнат да развиват земеделие, но за щастие наоколо имало много риба и птици. Вероятно първо са построили пивоварна и пекарна, за да произвеждат двете основни храни, съставляващи египетската диета. Сигурно сградите са били разположени една до друга, защото и двете производства са зависими от една жизненоважна съставка - маята.

Работниците били истинските герои на новия град. Докато каменоделците изваждали каменни блокове от каменоломните с помощта на бронзови длета и дървени чукове, тухларите произвеждали милионите тухли, необходими за изграждането на града. Правенето на тухли било проста работа. Поставяли тиня от Нил в правоъгълни дървени калъпи, а после махали калъпите, така че тухлите да изсъхнат под лъчите на парещото слънце. Художници и занаятчии работели френетично за украсяването на новите къщи и държавни постройки, докато ред след ред тухлите се издигали все по-високо и по-високо. Възможно е да са изпратили хабер на приятелите си в Тива, подканяйки ги да се присъединят към тях, защото имало много работа. Нямало време за губене. Яркооцветените керамични тухли и инкрустациите във формата на розетки и цветя трябвало да бъдат изпечени в пещи, за да може изрисуваните стенописи да придобият по-силни акценти.

Аменхотеп избрал за основите на своя град фин дялан камък, който корабите превозвали от каменоломните надолу по Нил към Амарна. За градежа се използвали тухли от нилска кал, върху които се правела замазка и после се боядисвали. Над града постоянно се стелела мъгла от прах и пясък, придружаващи всички строителни дейности, например отрязването на каменните блокове и влаченето им до строителните площадки на храмовете. Градските деца обаче сигурно са били очаровани, че живеят на строителна площадка, наблюдавайки с благоговение материализирането на новия храм. Когато стените достигали височина около метър и половина-два, трябвало да правят рампи от тухли, за да изтеглят блоковете на шейни до върха. Пет или шест основни сгради били издигнати едновременно, пораждайки непрекъснато вълнение. Вероятно в ранните дни на Амарна всяко дете е мечтаело да стане архитект. Любопитно е, че при всичкото това строителство в Амарна, а и по целия Египет досега не е открит дори един-единствен архитектурен папирус. Няма писмени свидетелства, които да ни разкажат как да си построим пирамида, как да проектираме храм, нито дори как да издигнем стена. Възможно е такива папируси да са съществували и след това да са изчезнали, но аз не мисля така. Подозирам, че тази информация е била търговска тайна, предавана от баща на син. Разполагаме с множество литературни и религиозни папируси, но нито един за строителните дейности.

Планът на града бил продиктуван от географията, формирана от Нил на запад и от стръмните скали на изток. Пространството за основната част на града лежало между тези две граници - полукръг, широк около 5 километра и дълъг около 13 километра. Главната улица, наречена „Царската улица“, вървяла от север на юг, разделяйки града по дължина. Широка повече от 43 метра, тази улица представлявала може би най-голямата пътна артерия в древния свят. Първоначално предназначена за големите колесници на царското семейство, впоследствие тя била използвана като основен свързващ път, по който чиновниците яздели на магарета от домовете си до държавните учреждения в центъра на града.

От изток на запад се простирали две пресъхнали речни корита, на които не било построено нищо поради страха от ненадейни наводнения. Те разделяли града на три района - централна част, северни и южни покрайнини. Целият град се простирал на 27 километра от север на юг, включително покрайнините от двата края, а навсякъде имало нови магазини, храмове и домове. Зад северните покрайнини, отстрани, било построено село за работниците, които се тъпчели в тесни жилища. Именията на богатите и знатни хора от Амарна представлявали огромни вили с почти еднаква архитектура. От голямо входно антре, подпирано от тънки дървени колони, оцветени в ярки цветове и изрисувани с лотосови мотиви, се влизало в просторна всекидневна, където се издигали четири масивни колони. От тази обща стая се влизало в спалните, баните и гостните. Зад основната къща имало стаи за слугите, зърнохранилища, складове, кухни и конюшни. Всички тези големи къщи били построени бързо и едновременно - такова било строителното предприемачество за висшите класи в древния свят.

Централната част на града, наречена „Остров, възхваляван по празниците“, била административното сърце на новата столица. Тук, в една сграда, наречена „Мястото на фараонските пратки“, чуждестранните представителства предавали кореспонденцията между Ехнатон и азиатските владетели. Освен това Ехнатон съхранявал цялата кореспонденция от царуването на баща си - всички писма и търговски споразумения между Аменхотеп III и неговите емисари в чужбина. Някой се бил сетил да вземе архивите при преместването. Близо до Бюрото за архивите се намирала полицейската станция, към която имало прилежащи спални, тренировъчни игрища и конюшни за полицейските „коли“ на онова време, колесниците. Дори в един теократски град се налагало да наказват крадците, да разрешават семейни скандали, а освен това веднага след построяването си гробниците вече съхранявали несметни богатства. Наблизо бил и университетът, известен като Пер-анх - „Къщата на живота“, където се обучавали бъдещите жреци. Само че се следвала нова учебна програма, най-вероятно съставена от самия Ехнатон. От младите обучаващи се жреци вече не се искало да разказват мита за Озирис и Изида, нито да припяват Химна на Ре, докато го наизустят, тъй като всички тези богове престанали да съществуват. Ехнатон написал нови литургии с молитви и химни - изглежда, че той не само предоставил откровенията на новата религия, но и съставил сборника с химните.

Трябва да е било вълнуващо време за посветилите се на Атон. Създавала се една радикална теология. Никоя държава дотогава не е свивала пантеона си до едно-единствено всемогъщо божество. Мерира, главният жрец на Атон, лично наблюдавал учениците. Понеже името му означавало „Възлюбен от Ре“, възможно е да е бил нископоставен жрец в Тива, който по-рано е възприел новата теология и е придружил фараона до Амарна с първата вълна преселници.

Царската резиденция Хат-Атон („Замък на Атон“), едно от най-красивите архитектурни творения на Египет, доминирала в централната част на града. Тя представлявала огромна и сложна плетеница от зали за аудиенции, открити вътрешни дворове, частни апартаменти, детски стаи, кухни и огромни хранилища. Пред двореца, който гледал към Нил, изложен на полъха на хладния бриз, имало три терасирани градини с екзотични цветя. Най-необичайното е, че комплексът се простирал от двете страни на главния път, като източното и западното крило били свързани с мост - една новост в архитектурата. Мостът станал най-известната характерна особеност на двореца и на града. Той бил наречен „Прозорецът на явлението“, защото именно оттук Ехнатон и Нефертити се появявали пред обществото, често придружавани от принцесите, за да дават аудиенция на събраните долу на пътя граждани.¹ От този прозорец те раздавали и яки от масивно злато - награда за верните им поданици. Религията имала своето голямо очарование, но няколко унции злато сигурно са усилвали значително нейното въздействие.

Близо до двореца било светилището, където царското семейство служело на бога в усамотение и се възраждало под животворните лъчи на Атон. Големият храм на Атон скоро толкова се разраснал, че започнал да съперничи на грандиознаия храм в Карнак. Широк 275 и дълъг 800 метра, храмът не приличал на нищо, построено дотогава. Египетските храмове като цяло представлявали тъмни тайнствени места с покрив от каменни плочи, върху които оставяли тънки процепи, пропускащи малко светлина в сумрачния интериор. Традиционните храмове започват с открит двор - широко пространство, където обикновените хора можели да изразяват почитта си към боговете. В края на открития двор има полегата пътека, която извежда до втори, по-усамотен покрит двор. Това пространство било предназначено за благородниците. Колкото се навлиза по-навътре в храма, помещенията стават все по-малки и по-интимни, подът се надига нагоре, а покривът се снижава, като така се създава атмосфера на специално, свещено място. Третата част, „светая светих“, била достъпна само за жреците, които служели на боговете. Тук оракулите с помощта на култови статуи предсказвали бъдещето и получавали наставления от боговете. Обикновено статуите стояли в каменните си светилища, но на специални чествания ги изнасяли в града, като ги полагали в преносими светилища от позлатено дърво, наподобяващи свещените ладии на фараона.

Всичко това било пометено в новите храмове на Ехнатон. Тъй като не разполагал със статуи на Атон, а старите богове били забранени заедно с идолите им, изобщо не било необходимо да се изгражда „светая светих“. Понеже единственият обект на преклонение било слънцето, сумрачните коридори и равните покриви съвсем не били на място. Новият храм на Атон бил проектиран като открита сграда, без покрив, изпълнена със светлина и слънце. По същество тя представлявала правоъгълна стена, която ограждала открития двор с размери колкото две футболни игрища. Вътре нямало нищо освен празно пространство и олтари, където се оставяли даровете за бога, по един за всеки ден от годината - така Атон приемал ежедневно предлаганата му храна.

Другите храмове на Ехнатон леко се различавали от тази архитектура. Някои били по-малки, повече приличащи на големи павилиони, но всичките били светли, проветриви и открити към небето.

Новите храмове обаче все пак запазили една архитектурна особеност от храмовете в Тива, вероятно защото би било твърде драстично, ако и тя бъде пропусната. Масивните пилони, очертаващи входа, като тези пред храмовете в Карнак и Луксор, по правило отделяли външното пространство от вътрешните помещения на храма. От предната страна на пилоните били забучвани прътове, на които се веели дълги тесни знамена, потрепващи на вятъра и символизиращи диханието на самия живот.

Цялото това познание за Ахетатон - Амарна дължим на редица забележителни хора, извършили разкопките, които искрено са се заинтригували от загадките на изгубения град. Сред тях е Джон Гарднър Уилкинсън, един от първите британски египтолози. Син на свещеник, учил известно време в Оксфорд, той напуснал, преди да си вземе дипломата, защото решил да се присъедини към армията. Докато били стационирани в Италия, Уилкинсън научил за опитите на египтолозите да дешифрират йероглифите.

Развълнуван, той се отправил право към Египет, където останал дванайсет години. Като всички пионери в египтологията Уилкинсън бил самоук, но краткият му военен опит го подготвил за спартанския начин на живот, който водел в Египет. След като отседнал в Тива, най-напред направил каталог на гробниците в Долината на царете. Това било проста работа. С кутия боя в едната ръка и с четка в другата, той номерирал всички гробници една по една. Поставените от него номера си стоят до ден-днешен.

Уилкинсън пропътувал до Амарна през 1824 година. Открил останките на храмове, дворци, гробници и широки пътни комуникации - всичко, което човек може да очаква в един древен град, обаче нещо не било както трябва. Стенописите, гравюрите и скулптурите се различавали от всичко, което бил виждал дотогава в Египет. Подобно на изображенията върху блоковете в Карнак, които щели да бъдат открити век по-късно, изображенията на царя и царицата били деформирани. Царят имал широк ханш и развити гърди, почти женско тяло. Фигурите на царицата имали също толкова широки бедра и големи гърди, макар че за жена това не е кой знае каква забележителност. Вратът ѝ обаче бил невероятно удължен, а ръцете - тънки като клечки. Картините на принцесите разкривали удължения в задната част на главите им. Заедно с тези фигури имало слънчев диск, чиито лъчи се спускали към царското семейство и всеки лъч завършвал с ръка, която държала или анх - символът на живота, или скиптър - символът на властта. Кои били тези странни хора? Уилкинсън не можел да каже - имената им били заличени.

Уилкинсън не могъл да разчете йероглифите, изписани по граничните камъни, заобикалящи града, но бил първият, който забелязал онова, което по-късно се оказало ключова нишка за разплитане на историята на Амарна. Градът не бил просто изоставен, а направо унищожен.² Дворците, храмовете и къщите били изравнени със земята, така че на практика били останали само основите им и тук-там по някой каменен блок. Само гробниците били непокътнати, защото те били врязани в планината и нямало как да бъдат разрушени. Декорациите по стените на гробниците по-късно щели да разкрият още пътеводни нишки за катастрофата на Амарна.

Последвали десетилетия на размисъл и първите официални разкопки на мястото са извършени едва половин век по-късно. Френската археологическа мисия започнала разкопки в Амарна през 1883 година, като се опитала да разкрие загадките около необикновеното царско семейство, любопитното им изкуство и унищожението на града им. Било ясно, че там се е случило нещо безпрецедентно. Мястото било различно ог всички изследвани дотогава обекти. Повечето разкопки се съсредоточавали върху единични сгради, като храма в Луксор или архитектурниия комплекс в Карнак, но това бил цял един град, въпреки че от него не било останало много, французите можели да видят могилите, които се простирали в разстояние на цели мили по пясъка. Изобщо не било ясно откъде трябвало да започнат.

Понеже градът е разрушен умишлено, разкопките били истинско предизвикателство и надеждите да намерят ценни съкровища, които да отнесат вкъщи, не били големи.

Независимо от това разкопките продължили, основите на дворците, храмовете и къщите били разчистени от пясъка. Така открили градските покрайнини и широкия път, който прекосявал града. На изток, където от равнината изведнъж се издигали скали, видели и разгледали издяланите в скалите гробници - няколко от северната и няколко ог южната страна. Това били гробниците на благородниците и високопоставените служители в града. Във всяка от тях, почти на всяка стена били издялани необичайни изображения на царя и царицата със слънчевия диск над тях.

Французите забавили публикуването на своите находки, затова през 1890 годна младият британски археолог Флиндърс Питри, нетърпелив да намери отговори на въпросите, възникнали при откриването на това уникално място, започнал свои собствени разкопки.

В епохата на колоритни и приключенски настроени египтолози Питри надминал всички. За него било нищо работа всяка седмица да извървява шестнайсет мили, за да вземе седмичните надници на екипа си, а после и да се върне пеша в лагера.

Дори в началото, когато едва започнали разкопките, вече съществувал пазар на антики. Един от проблемите при ранните разкопки били кражбите на малки предмети от самите работници по време на копаенето. Ако намерели част от бижу и го скриели в дрехите си, те можели да го продадат за повече пари, отколкото е месечната им надница. Питри въвел система, при която плащал на работниците справедлива цена за всички намерени предмети, така че бил единственият, който успял да състави доста пълна картина на находките. Кражбите отвън все пак си оставали проблем. Разни типове се промъквали до мястото на разкопките и гледали да отмъкнат каквото могат под закрилата на нощта. Това съвсем не допаднало на Питри, който описва една своя среща с крадец:

Един мъж от племето кибел го държеше, докато аз го бъхтех здраво. Той се закле, че ще ме даде под съд, че съм му счупил крака. Оставих го да пълзи известно време на лакти и колене, а после изкрещях силно и се затичах към него, а той хукна като заек.³

Това било времето на Дивия запад в египтологията.

Питри се заинтригувал от новия стил изкуство. В продължение на хиляди години царят на Египет бил изобразяван като млад и неудържим воин, с добре оформени мускули, готов да се впусне в битка, фараонът винаги бил победител. Но в Амарна нямало батални сцени, нито изображения на фараона как смазва традиционните врагове на Египет.

Още по-изненадващо било, че нямало и сцени, на които фараонът принася дарове на боговете, да не говорим, че всъщност нямало никакви познати богове. Вместо това Питри открил изображения на фараона и семейството му, където той люлее и държи децата си в скута, целува жена си или някоя от дъщерите си, или сцени, в които фараонът и съпругата му благоговеят пред слънцето, а не пред някой египетски бог. Никога нищо подобно не се било появявало в двехилядната история на египетското изкуство. Не става въпрос само за тематично отдалечаване от вековната традиция, но се забелязвало внимателно преценяване на пропорциите на фигурите, както и на относителния им ръст. Когато художниците започвали да декорират гробница или храм, първо правели една решетка от червени квадрати, за да могат да разпределят пропорциите на телата - две квадратчета за главата, четири за раменете и т.н. Те почти били свели стенописването до рисуване по номера. Когато обаче Ехнатон се появил на сцената, всички правила за правилни пропорции изхвърчали през прозореца. Царицата често била толкова висока, колкото и самият фараон, децата му били изобразявани в същия ръст, дори обикновените хора изглеждали.малко по-ниски от своя фараон. Питри бил напълно погълнат от Амарна - свежа артистична струйка в областта на изкуството.

Колкото повече неща разкривал Питри за мистериозното семейство при разкопките, толкова повече то му харесвало. Струвало му се, че този фараон, чието име впоследствие се оказало Ехнатон, бил един религиозен визионер! След векове на политеизъм фараонът забранил всички богове в името на един-единствен - слънчевият бог Атон. Той въвел монотеизма в Египет. Мотото, възприето от Ехнатон - „Живот в истината“, се струвало на Питри крайъгълният камък на неговата революция. Ехнатон сигурно е имал физически недъзи, но придържайки се към този девиз, е позволил или по-скоро е настоявал да бъде изобразяван реалистично. Този подход се е предал и на художествената тематика - оттук и интимните семейни сцени.

В края на краищата това изкуство било прекрасно. През 1891 година Питри изкопал красиво изрисуваните подове на онова, което някога е било дворецът. Изображенията на басейн с лотоси, плаващи риби и пърхащи птици, а от северната и южната страна на басейна - нилски храсталаци с подскачащи животни и прелитащи птици и пеперуди, все още блестели в оригиналните си живи цветове. Питри сам прекопирал цели осемдесет и пет квадратни метра подови рисунки, за да ги публикува впоследствие. Подът бил толкова впечатляващ, че той построил дървени пътеки, по които да стъпват посетителите и да се разхождат наоколо, без да повреждат рисунките. Понеже бил загрижен, че дърводелците могат да издраскат пода, влачейки по него инструментите си, Питри свършил лично цялата дърводелска работа. Години след като приключил своите разкопки, тълпи от туристи се трупали да гледат красиво изрисувания под. За нещастие, понеже нямало преход откъм реката, посетителите често пресичали през нивите на един земеделец и опустошавали реколтите му. Една нощ земеделецът натрошил настилките на парчета.

Питри бил религиозен човек и като много ранни египтолози дошъл в Египет, за да търси потвърждение на библейските текстове, защото Египет е част от Свещената земя, откъдето е започнало преселението на юдеите. За него монотеизмът на Ехнатон бил предшественик на собствената му вяра. Ето думите на самия Питри:

Никой цар на Египет или на която и да е друга държава в света никога не е изразявал толкова открито и справедливо своите възгледи. Във всяко отношение Ехнатон изпъква като може би най-оригиналния мислител, който въобще е живял в Египет, и един от най-големите идеалисти на света. Изглежда, никой човек не е правил толкова голяма крачка към новото светоусещане, каквато е направил той...⁴

Питри не могъл да разбере изцяло надписите, които открил, но все пак осъзнал колко важни били граничните камъни, които маркирали границите на града. Той се надявал да се добере до смисъла на надписите, включително по най-недостъпните стели, които можели да се видят само с телескоп!⁵ Когато по-късно неговите рисунки били дешифрирани, четиринайсетте камъка, които Ехнатон бил издигнал, за да защитава територията на новия град, разказали своята смайваща история.

Стелите, издялани за период от четири години, представяли две версии на една и съща прокламация. Ехнатон твърдял, че самият Атон го е довел по тези места и му заповядал да строи точно на мястото, където сам той се е проявил най-напред - където светът е започнал съществуването си. Воден от мистичното видение, фараонът започнал строителството на новия град в пустинята. Той нарекъл града Ахетатон, „Хоризонта на Атон“, и убеждавал всеки, който прочете стелата, че:

Негово величество се появи в чудната си каляска от електром като Атон, когато се издига на хоризонта на своя град. Атон, моят баща, беше този, който пожела Ахетатон. Не някой сановник и не който и да е човек по цялата земя избра мястото, за да построя тук Ахетатон, а сам Атон, моят баща, го посочи, за да му издигнем тук Ахетатон.⁶

Вероятно когато гледал към хоризонта, Ехнатон е виждал линията скали, разделяни само от едно широко пресъхнало речно корито, и осъзнал, че пейзажът оформя йероглифа за хоризонт Вероятно и това е било знак от Атон. Когато аз самият пребивавах в Амарна преди няколко години, веднъж станах рано и погледнах през прозореца да видя изгряващото слънце. То приличаше на врязано между скалите кълбо от другата страна на Нил, точно както в йероглифа, и не можех да не си помисля: „Ехнатон наистина го е видял така!“

Един ден Ехнатон събрал последователите си на богослужебна церемония на мястото на едната от граничните стели и заговорил на събралото се множество:

На великия и животворящ Атон: който вдъхва живот и е жизнеспособно жив, моят баща: моята стена от милиони лакти, моята оставаща вечност, моят свидетел на всичко вечно, който провъзгласява Себе Си с двете Си ръце, който не е сътворен от зелген занаятчия, който всеки ден безспирно изгрява и залязва: Той изпълва зелшта с лъчите Си и кара всички да живеят...⁸

Това изявление съдържа една важна фраза - „който не е сътворен от земен занаятчия“. Подтекстът е едва доловим, но ясен: Атон, истинският бог, е недосегаем и абстрактен. Това сигнализирало края на всички култови статуи, митологията и символизмът си отишли. Занаятчиите повече нямало да ваят скулптурни фигури на боговете. Повече нямало да има познат образ, върху който да съсредоточават поглед вярващите, повече нямало да има никакви „Книги на мъртвите“, в които да се описват пътешествията до отвъдното на сенките на бившите обитатели на земята. Новият бог се изплъзвал като слънчевите лъчи.

Ехнатон, изглежда, мислел по съвършено нов за египтяните начин. Когато се преместил заедно с последователите си в Амарна, той ги повел на много по-голямо ментално пътешествие, отколкото някой от тях можел да си представи.

Ехнатон - мечтателя

Най-пълното обяснение на теологията на новата религия получаваме от един химн, гравиран върху стените на няколко гробници в Амарна. Най-изисканата версия се намира на западната стена на гробницата на Ейе, един от любимите придворни на Ехнатон. Всичко сочи, че самият Ехнатон я е съчинил. Въпреки че е сътворен векове преди Стария завет, химнът е написан в същия дух. Учените намират прилики с псалм 104. Съществува връзка между вярата в Атон и Мойсеевата вяра.

Красиво е твоето проблясване на небето,

Ти, живият Атон, който живееше първи!

Когато се издигаш над източния край на небето,

Ти изпълваш всяка страна с красотата си.

Защото ти си голям, красив и искрящ, ти си високо

над земята:

Твоите лъчи прегръщат страните и всичко, което си

правил.

Ти си Ре и ти плени всички тях;

Ти ги завладяваш с любовта си.

Макар ти да си далеч, лъчите ти все пак са на земята;

Макар ти да си високо горе, твоите стъпки са денят.

Колко разнолики се твоите дела!

Те остават скрити от нас

О, ти единствен бог, чиято власт няма никой друг,

Ти създаде земята по свое горещо желание

Докато беше сам:

Хората, всичкия добитък, голям и малък,

Всичко, което е на земята,

Което се движи на своите крака;

Всичко, което е високо горе, което лети със своите

криле,

Страните Сирия и Нубия

И страната Египет; ти поставяш всекиго на

неговото място

И му даваш това, от което се нуждае.

Всеки има своя имот

И дните му са преброени.

Те говорят на разни езици,

Видът им и цветът им са различни,

Да, ти различаваш хората.

Ти си в моето сърце,

Няма друг, който да те познава,

Освен твоя син Ехнатон.

Ти го посвети в плановете и силата си.

Светът е в твоите ръце,

Такъв, какъвто си го направил.

Когато ти си вече изгрял, те (хората) живеят,

Когато ти залезеш, те умират.

Защото самият ти си времето за живот,

И се живее чрез теб.

Всички очи гледат твоята красота,

Докато ти се скриеш.

Всичката работа се изоставя,

Когато ти залезеш на запад.

Когато ти се надигнеш, те биват извършвани

да растат за царя.

Откакто ти основа земята, ти ги въздигна,

Въздигна ги за твоя син,

Който произлезе от самия теб,

Царя, който живее от истината.

Господаря на двете земи Нефер-хеперу-Ре, Уа-ен-Ра,

Сина на Ре, който живее чрез истината.

Господаря на короните Ехнатон, чийто живот е дълъг;

(И за) великата съпруга на царя, която е обичана от него,

Господарка на щастието,

Надарена със способности,

на която като чуе гласа, царят се възрадва,

Господарката на двете земи Нефер-неферу-Атон.

Тя живее и цъфти завинаги и всякога

Химнът на Атон е едно от най-великите интелектуални достижения в древния свят. Обичайните митологични картини са отстъпили място на нежни и жизнерадостни картини, с финес и поетична образност е изразено веруюто на химнопееца.

Само един Бог - Атон - е отговорен за създаването на света и Бог е създал всички хора от всички нации, а не само египетската. Разбира се, ако Атон бил бог на всички хора, тогава египтяните вече не стояли по-високо от другите. Прегръщайки всички хора по света, Ехнатон обезсмислил оправданието на всички предишни египетски военни нашествия. Светът вече не се въртял около Египет - вече се въртял около слънцето.

Химнът на Атон разкрива Ехнатон като изключително чувствителен човек и вдъхновен поет, докато надписът на граничната стела ни показва един визионер и мистик.

От друга страна, записите, намерени в Амарна, разкриват, че царят нямал никакви способности, нито каквито и да било интереси да управлява страната. Онзи Египет, който той наследил от баща си, Аменхотеп III, бил в златния си век, на върха на могъществото си. Събираните от чуждите територии данъци се сипели ежегодно в Египет, но след като Ехнатон поел властта, вече никой не се грижел да пълни складовете. Приходите идвали само докато Египет бил силен и поддържал войска, с която да принуждава държавите да плащат своите контрибуции. Ехнатон, който нито имал желание, нито способности да се занимава с държавните дела, ефективно предоставил управлението на държавните дела на помощниците си. Тъй като начело на войската вече нямало силен цар, данъчните постъпления на Египет спрели, изгодните търговски споразумения не се изпълнявали. Войската получавала незначителна издръжка. Докато Ехнатон се възхищавал на Атон, пренебрегваните държавни дела се разпадали. Така властта на Египет над Близкия изток бързо намалявала. Доналд Редфорд, египтологът, който посветил повече от четвърт век на разкопките на разпръснатите паметници от Ехнатон, вярва, че находките му разкриват „една от най-неприятните отличителни черти на начина на живот, който Ехнатон водел - неговия изискан и образцов мързел“. Докато Египет постепенно губел доминиращата си позиция в Близкия изток, жителите на Амарна, макар и изолирани, трябва да са надушили, че в останалата част на страната нещо не било както трябва. Новият бог, абстрактният Атон, не изсипвал толкова блага върху Египет и народа му колкото старите египетски богове.

Ехнатон умрял в седемнайстата година от управлението си, отнасяйки със себе си своята представа за един нов свят. Тялото му не е намерено, няма никакви надписи, които да ни кажат какво е причинило смъртта му. Знаем само, че едно владичество, което започнало с проповеди за мир и красота, завършило с режим на пълна нетолерантност.

Бележки:

¹ Бари Дж. Кемп, „Прозорецът на явлението на Ел-Амарна и основната структура на града“.

² Гарднър Уилкинсън, Съвременен Египет и Тива, т. 2.

³ Маргарет С. Дроуър, Флиндънс Питри: Живот, посветен на археологията.

⁴ Уилям Флиндънс Питри, Тел ел Амарна.

⁵ Пак там.

⁶ Уилям Дж. Мърнейн и Чарлз С. ван Сиклен, Граничната апела на Ехнатон.

⁷ Сирил Алдред, Ехнатон.

⁸ Мириам Лихтхайм, Древноегипетска литература, т. 2.

5

Родителите на Тутанкамон

Бог ще се нахвърли върху метежника, за да запази храма;

Той ще бъде погнат за ecu чко, което е направил:

Той няма да намери благоволение в злочестите си дни.

цар Хету Небкауре

ок. 2150 пр. н.е.

Веднага след смъртта на Ехнатон били разпратени вестоносци, за да обявят новината по цялата земя. Те пропътували на юг до Тива и на север до Мемфис.

Подобна новина обикновено причинявала всеобща скръб и тревога за бъдещето, защото смъртта се възприемала като победа на Сет над Озирис, като прекъсване на божествения ред. Сигурно не е било така при смъртта на Ехнатон и вероятно най-разнообразни чувства са се породили сред различните прослойки на обществото.

Божественият ред вече е бил прекъснат така или иначе от самия фараон, чието дългогодишно управление внесло объркване и смут в държавата. Поне зад четирите стени на дома си жреците на Амон в Тива са се възрадвали, защото били чути молитвите им - фараонът, който накарал да изтрият името на техния бог, усетил отмъщението на Амон. В Мемфис жреците очаквали деня, когато отново ще могат да боготворят Птах, сътворителя на света, както са правили векове наред в миналото.

Войската също се е радвала. Нищо не би ѝ причинило повече болка от това, да стои със скръстени ръце и да гледа как господството на Египет свършва. Десетилетия били минали от последния годишен поход с цел събиране на данъците от подвластните територии. Първо, през трийсет и петте години на управлението си Аменхотеп III изцяло бил погълнат от строежите в Тива, търсейки безсмъртие чрез храмовете, вместо в битка, както повелявала традицията. За воините е било отегчително да ходят само по паради, но поне васалните държави били наплашени от по-ранните нашествия на египтяните, така че останали лоялни към фараона. Обаче последните петнайсет години били унищожили колективния дух на войската. Една по една чуждите държави, които плащали контрибуции на Египет, попадали под властта на омразните хиксоси или на също толкова омразните митанийци, а фараонът оставял без отговор умолителните писма на посланиците, в които те настоятелно молели за намесата на египетската войска. Войниците трябва да са се радвали най-много от всички, когато до тях стигнала новината за смъртта на Ехнатон - сега можели да възобновят кариерата си във войската.

Гражданите на Амарна вероятно са били обхванати от несигурност и страх. Какво и къде е тяхното място в една нова вселена? Тяхната религия, която била единствената причина за построяването на Амарна, въплъщавала идеите на един-единствен човек. Сега, когато пророкът им е мъртъв, кой ще заеме мястото му? Какво ще стане с неговия град и жителите му? Тези въпроси скоро щели да получат отговор, но първо трябвало да подготвят погребението.

По традиция били необходими седемдесет дни за мумифицирането на фараона и провеждането на всички съпътстващи ритуали, но Ехнатон, заедно с всичко останало в своята религия, бил променил и концепцията за живота след смъртта.

Старото схващане, че отвъдният свят е продължение на този, само че по-добър, било твърде материалистично и светско за един фараон, който се отказал от света в името на един абстрактен бог. Ехнатон вярвал, че животът в отвъдното е като съществуването на сенките - умрелият, или поне неговият дух, оставал в гробницата си и се събуждал всяка сутрин, когато Атон се издигне на хоризонта.

От счупените фрагменти, намерени от археолозите при разкопки в неговата гробница, знаем, че Ехнатон е бил погребан с ушабти. В неговия случай тези традиционни слуги в отвъдното не държат земеделски инструменти, с които да обработват Елисейските полета, а са хванали анх - символа на живота.¹ Не знаем какви други нови ритуали или молитви е било необходимо да се кажат и направят в памет на духа на Ехнатон, но най-малкото върховният жрец Мерира е рецитирал Химна на Атон.

Работата по гробницата на Ехнатон започнала още с преместването му в Амарна и продължила до самата му смърт. Пущинакът, който той избрал за свое вечно убежище, се намирал на десет километра от града. Когато за пръв път вървях из безрадостния пейзаж, се запитах - защо пък точно тук?

Единственият начин да се стигне до гробницата е през една долина, осеяна с обли камъни, естествени препятствия за всякакво превозване на работници и провизии. Когато стигнах там обаче, разбрах защо именно това място е привлякло Ехнатон. То създава чувство за отдалеченост, подобно на онова, което човек изпитва в Долината на царете в Тива. Над нивото на долината се издигат същите варовикови скали. Планът на гробницата е като на гробниците в таванската долина, където Ехнатон бил положил баща си Аменхотеп III да почива в мир. Вероятно Ехнатон, все още страдайки от пренебрегването му в детството, най-накрая е потърсил бащината ласка.

Царската гробница започва със спускащ се надолу коридор, дълъг осем метра и половина, изсечен в самата долина. В дъното вдясно един хоризонтален коридор води до недовършен шестстаен апартамент. Напред коридорът продължава да се спуска още осем и половина метра, като стига до втори неколкостаен апартамент, също от дясната страна. В една от тези стаи откриваме следи от Тутанкамон. После коридорът свършва с погребална камера, в която се намира саркофагът на Ехнатон. Реконструкцията на фрагментите, открити при разкопките, показва, че Ехнатон е пренебрегнал традицията дори в оформлението на саркофага си. Той предпочел проста гранитна правоъгълна кутия, докато повечето от предците му са били погребвани в каменни саркофази във формата на картуш - отличителен белег на царското потекло. Във всеки ъгъл по традиция били гравирани фигури на богини, чиито протегнати ръце закрилят царя. На саркофага на Ехнатон изобщо няма богини, а вместо тях присъстват четири изображения на любимата му Нефертити.²

Докато подготвяли тялото на фараона за погребението (не разполагаме с никакви свидетелства как и дали въобще телата трябвало да се мумифицират при новата религия), предстоял за разрешаване един дори по-неотложен проблем. Държавата не можела да чака седемдесет дни без вожд - трябвало да коронясат нов фараон. Имали четири възможности. Доколкото можем да определим от счупените блокове от Амарна, семейството на Ехнатон вече било сериозно намаляло. Нефертити умряла няколко години преди него. Друг член на царското семейство - Семенкаре, също бил потънал в царството на сенките. Възможно е да е бил брат на Тутанкамон, макар че никъде не е споменаван като дете на царя, нито пък е изобразяван заедно с другите царски деца; знае се само, че за кратко време е бил съвладетел на Ехнатон към края на неговото управление. Семенкаре обаче починал, преди да изтекат и две години от коронясването му, оставяйки Ехнатон съвсем сам до смъртта му.

От шестте дъщери на Ехнатон и Нефертити Анхесенпатон е единствената, за която чуваме след смъртта на баща ѝ. Може само тя да е останала жива, но затова нямаме солидни доказателства. Освен че в древността смъртността при новородените достигала близо 15 %, като цяло била висока и смъртността при децата. Вероятно е Анхесенпатон да е била единственият оцелял член на семейството с чиста царска кръв. Още едно дете, в чиито вени течала известно количество царска кръв, било момчето на име Тутанкатон, което по-късно щяло да замени последната част от името си с -Амон. Уверен съм, че е бил син на Ехнатон. Голяма част от египтолозите смятат така, но има и много, които не са съгласни с това твърдение. Време е да разберем кой всъщност е бил той.

Когато Питри започнал разкопките на двореца в Амарна, едно от първите неща, които разровил, били сметищните могили, където се изхвърляли повредени или непотребни царски вещи. Сметището било извор на безкрайна информация за живота в двореца. Върху царските предмети - буркани, съдове, лампи, козметични бурканчета, често били изписвани имената на техните собственици. Питри знаел колко ценно може да се окаже внимателното претърсване на подобни „боклуци“, затова взел няколко копачи специално за тази работа. Били намерени стотици предмети, надписани с имената на членове на царското семейство, включително някои с името на Тутанхатон. За Питри било ясно, че този мистериозен Тутанхатон, който по негово време е бил напълно неизвестна фигура за египтолозите, по някакъв начин е бил свързан с религиозната революция в Амарна.

За щастие по времето на Тутанкамон в царския дворец било модно да се носят керамични пръстени, надписани с името на някой от членовете на царската фамилия. Тези яркосини пръстени, които вероятно са били един вид отличие за политическа привързаност, били крехки и се чупели лесно. В царските отпадъци Питри намерил десетки пръстени с имената на Ехнатон, неговата царица Нефертити, шестте принцеси и Тутанхатон. Станало ясно, че последният бил член на царското домакинство, но кои са били родителите му и защо никога не бил изобразяван заедно с принцесите?

Един въпрос може да даде отговор на друг, затова нека да започнем с бащата на Тутанкамон.

Ако храмовете и дворците на Амарна се бяха запазили до днес, сцените по стените им вероятно щяха да ни разкажат липсващите подробности за родителите на Тутанкамон. Щяхме да разполагаме с хиляди блокове, от които са били съставени големите храмове, и по всичките щеше да има надписи.

Разбира се, че не е възможно абсолютно всички блокове да са били разбити и да са се превърнали в прах. Къде са тогава? Питри вероятно много се е чудил. Години след като напуснал Амарна, една немска експедиция, която работела от другата страна на реката срещу призрачния град Амарна, открила, че блоковете са били транспортирани по Нил за повторна употреба в други храмове в един по-късно възникнал град, наречен Хермопол. Те са първата истинска следа за родителите на Тутанкамон.

Когато германската експедиция превела надписите от блоковете в Хермопол, попаднала на следния надпис: „Царски син, от неговото тяло, неговият обичен Тутанхатон“. Върху други предмети името му е изписано в картуш, което показва, че този Тутанхатон-амон всъщност е бил цар. По блоковете от Хермопол се установило със сигурност, че този цар е бил син на цар, обаче на кой цар?

Откакто е открит блокът от Хермопол, егиитолозите непрекъснато водят спорове за родителите на Тутанкамон. Някои вярват, че е бил син на Аменхотеп III и неговата царица Тейе. Никога не съм смятал, че тази теория заслужава доверие, защото една проста аритметика я обезсмисля. От други източници, за които ще говоря по-късно, със сигурност ни е известна годината, в която Тутанкамон е умрял, а от внимателното изследване на мумията му се знае, че в момента на смъртта си е бил деветнайсетгодишен. Ако се върнем назад във времето, ще видим, че е бил роден по средата на 17-годишното управление на Ехнатон. Царица Тейе се омъжила за Аменхотеп в началото на неговото трийсет и осемгодишно царуване. Дори тогава да е била петнайсетгодишна, по време на раждането на Тутанкамон е била над петдесет - почти със сигурност след детеродна възраст. Освен това Аменхотеп и Тейе никъде не споменават свой син на име Тутанкамон. Писмените свидетелства сочат, че те са имали шест деца - четири момичета и две момчета. Знаем имената на всички. И най-накрая името Тутанхатон е от Амарна, защото е свързано с Атон, а не с Амон или някой от другите традиционни богове, на които Аменхотеп III кръщавал своите деца.

Най-вероятният баща на Тутанкамон е самият Ехнатон. Проблемът обаче е, че Тутанкамон никъде не е изобразяван с останалите от семейството. Стените на гробницата в Амарна показват всякакви сцени с Ехнатон, Нефертити и дъщерите им, но никъде няма син. Ако Тутанкамон наистина е син на Ехнатон, защо не е изобразяван с неговото семейство? Има два възможни отговора. Първият е, че по паметниците от XVIII династия обикновено се откриват изображения на принцесите и рядко на принцовете. Вероятно фараоните са се плашели, че по този начин на синовете им може да се отворят възможности за трона, преди бащата да е решил да освободи престола. Каквито и да са били причините, това, че синовете не са изобразявани в семейните сцени, съвсем не означава, че те не са съществували.

Втора, по-основателна причина възникна през 60-те години, когато стана ясно, че съдове за козметика, собственост на Британския и на Нюйоркския музей на изкуствата, съдържат надписи с името на неизвестна дотогава царица на Амарна - Кия. „Метрополитен“ е закупил своя съд през 1920 година от Хауърд Картър - по това време той още не бил открил гробницата на Тутанкамон и продавал свои антики, за да свързва двата края. Надписът, гравиран върху белия камък и запълнен със синя боя, посочва титлата на Кия: „Съпруга и голяма любима на царя на Горен и Долен Египет, който живее в истина (Ехнатон), красивото дете на живия Атон, който ще живее завинаги и вечно, Кия.“³ Почти същия надпис има върху една ваза, която се съхранява в Британския музей. ⁴ Когато египтолозите разбрали, че Ехнатон е имал и втора жена, започнали да търсят още следи от нея.

Скоро били открити блокове от разрушените храмове в Амарна, на които било изписано името на Кия (фиг.2). Въпреки че не била наричана „Великата съпруга на царя“, каквато е била Нефертити, Кия била негова втора съпруга и все пак важна личност в двора. Върху блокове се виждат сцени, на които Кия в присъствието на Ехнатон предлага дарове на слънчевия диск. На други тя боготвори Атон в специално построен за нея храм. Обаче Кия никога не присъства в сцени с Великата жена на царя, Нефертити. Двете може и да са делели един съпруг, но определено не са били еднакви по ранг.⁵

Много от блоковете, на които са открити сцени с Кия, са намерени в района на дворцовия комплекс Мару-Атон, намиращ се в южната част на Амарна. Там някога се е издигал храмът на Кия, наречен „Слънчева сянка“. Този „храм“ в действителност е представлявал обширен парк, ограден с каменни павилиони - по-скоро нещо като градина за медитация, отколкото официално място за богослужение.⁶

„Слънчевата сянка“ на Кия било красиво място с голям басейн в средата, с паважи, декорирани с природни сцени - блата, водни птици, растения и дървета, изобщо всичко, което е сътворено от Атон. Самият павилион, инкрустиран с цветни керамики и камъни, изобразява как Кия поднася ежедневните дарове на бога.

Името на Кия спира да се появява върху паметници някъде в деветата година от управлението на Ехнатон, точно около времето, когато се е родил Тутанкамон. Това ни позволява да предположим, че е възможно да е починала при раждането на бъдещия египетски цар. Скоро след нейната смърт името ѝ било заличено от храма „Слънчева сянка“, като е заменено с името на най-голямата принцеса на Амарна. Ако Кия наистина е майката на Тутанкамон, това може да обясни защо младият принц не се появява в официалните сцени с царското семейство. Децата на царя от вторите съпруги имали по-нисък статут от децата от Великата съпруга. Тутанкамон не е трябвало да бъде изобразяван с по-високопоставените си полусестри.

Всичко това е било само абстрактна теория, докато в гробницата на Ехнатон в Амарна не се открива потвърждение на факта, че Ехнатон е бащата на Тутанкамон. От ерата на пирамидите насам гробниците на царете рядко бивали завършени, когато идвало времето за погребението им. Според мен вероятно се е смятало за лош късмет, ако царят завърши гробницата си, преди да умре, а общо взето, интервалът от време между смъртта и погребението съвсем не е бил достатъчен за довършването ѝ. Така че гробницата на Ехнатон не била напълно завършена, но стенните декорации били готови в няколко от стаите. Сцените не приличали на нищо, което дотогава е било изобразявано в гробница на фараон. Въобще липсвали традиционните сцени с богове, които приветстват фараона в отвъдния свят. Вместо тях се появяват сцени от интимния живот на фараона. Египтолозите от дълго време знаят, че вълнуващата сцена на едната стена на гробницата изобразява Ехнатон и Нефертити, оплакващи смъртта на втората си дъщеря Макетатон.⁷

Загадката била в това, че всъщност в гробницата имало две такива сцени, поразително подобни, едната в стая Алфа, а другата в стая Гама. И двете показват положена на легло мъртва жена, Ехнатон и Нефертити, облечени в траурни одежди, и бавачка с бебе на ръце. Повечето експерти предполагат, че и двете сцени свидетелстват за смъртта на Макетатон при раждане. Професор Джефри Мартин от Университетския колеж в Лондон, в процеса на внимателно описване на всичко, което се е запазило по стените на гробницата, в крайна сметка открил потвърждение, че Ехнатон е бащата на Тутанкамон.

Мартин забелязал, че въпреки че двете сцени на оплакване много си приличат, само в едната (в стая Гама) умиращата жена е идентифицирана като Макетатон. Сцената в стая Алфа не разкрива самоличността на майката, нито на нейното бебе. Определено може да са две различни жени, едната от които е починала при раждане. В сцената с неназованата майка в стая Алфа Ехнатон и Нефертити са надвесени над майката, която току-що е починала, а зад тях има жена (дойка?), която държи новороденото бебе. Най-същественото е, че дойката и бебето са закрити от веяч с ветрило - знак, че бебето е на царя. Мартин основателно допуска, че сцената в стая Алфа изобразява раждането на Тутанкамон и че майката вероятно е Кия, втората съпруга на Ехнатон.⁸

Като съберем две и две, случаят започва да изглежда така: Някой е родил дете от царя (оттук и царският веяч с ветрило). Кия, втората съпруга, е била обсипвана със специални почести - например имала свой собствен параклис, следователно трябва да е направила нещо, за да се издигне над нивото на жена от харема. Става така, че този специален статут не е продължил дълго време - умряла е при раждането и нейният параклис е бил посветен на друг човек.

Раждането на още една дъщеря не би развълнувало фараона, който вече имал шест дъщери. Затова пък раждането на син би заслужавало една картина в гробницата на фараона, особено ако въобще не е имал син от първата си съпруга. Така че най-вероятно Кия е родила син на царя. Знаем, че Тутанкамон е бил син на някой цар (от блоковете в Хермопол), но вероятно не на Аменхотеп III и неговата вече възрастна по това време съпруга. Заключението е доста измъчено, но според мен е вярно. Това би обяснило и защо Тутанкамон никога не е изобразяван заедно с другите принцеси. Бил е роден от по-нискостояща, макар и почитана жена на фараона.

Това, че Тутанкамон не е изобразяван на официалните семейни портрети, не означава, че той е бил пренебрегван или игнориран. При положение, че няма друг син, Тутанкамон е стоял една крачка зад безспорния наследник Семенкаре. Можем да предположим, че Тутанкамон се е радвал на всички облаги и внимание, полагащи се на член на царското домакинство и на човек, който един ден може да стане фараон.

Сега сме в състояние да възстановим какъв по всяка вероятност е бил животът на младия Тутанхатон в Амарна. Роден по средата на най-голямата религиозна революция, която Египет някога е виждал, Тутанхатон е започнал живота си в едно кипящо и енергично семейство, по това време в разцвета си, изпълнено с оптимизъм и вълнение от новото движение, но отдалечено от останалата част на Египет и традиционните му богове. Като малко дете той сигурно не е разбирал проповядваните от баща му идеи, но със сигурност е усещал, че неговият баща - царят, е важен водач.

Тутанхатон е израснал в царската забавачница заедно с шестте принцеси, неговите полусестри, които с изключение на една били по-големи от него. Безспорният наследник Се- менкаре вероятно е негов брат или полубрат, с десет или повече години по-голям от него, който вече може и да е бил поел своя път. Тутанхатон започнал да се учи да чете и пише около четиригодишен. Да се научи човек да чете йероглифи е по-трудно, отколкото можем да си представим. Това не е просто вид картинно писмо. Когато видиш йероглиф с бухал или човешко стъпало, посланието не говори за птици или крака. Бухалът представлява звука М, а стъпалото е звукът Б; много йероглифи са фонетични, точно като в нашата азбука. Тутанкамон научил двайсет и петте букви на египетската азбука и после започнал да изучава стотиците други йероглифи, които са идеографични - символи, изобразяващи дума или идея.

Много часове трябвало да се отделят на правилното изписване на йероглифите с четка от тръстика, крайчецът на която ученикът дъвчел, докато се нацепи на ивици и стане мек като четка за рисуване. Плочите за писане представлявали правоъгълно дървено или каменно блокче, на което имало дупки за буците черно и червено мастило и продълговата вдлъбнатина за поставяне на тръстиковите четки. Плочата на Тутанкамон, която е намерена по-късно в гробницата му, е била издялана от слонова кост и на нея е изписано името му.

Когато пишел, той потапял четката в малка купа с вода, докосвал я до твърдото мастило и рисувал йероглифите. Първоначално се упражнявал върху счупени парчета от глинени съдове, а после върху папируси. Йероглифът за писане изобразява точно пособията, с които се е учил и Тутанхатон: плочата, малката купа и четката. Тутанхатон се упражнявал, като преписвал текстове с мъдрости на предишните поколения. По традиция най-предпочитани били максимите, които едновременно развиват ума и уменията за писане: „Нека името ти да напредва, а устата ти да стои заключена.“ „Разказвай събития, които си видял, а не такива, за които си чул.“ Подозирам, че когато Тутанхатон е поот- раснал, са му давали да преписва молитви към Атон.

Животът на Тутанхатон не бил само учение. Със сигурност е ходил да плува по брега на Нил със сестрите си и децата на дворцовите обитатели, придружен от царски пазачи и бавачки, които да го пазят от крокодилите. В една любовна поема от времето на Тутанхатон се казва: „Моята любов е на единия бряг на реката, аз съм на другия, а на пясъка помежду ни има крокодил.“ Тутанхатон се научил да ловува патици с малък лък, специално направен за късите му момчешки ръце. Вероятно много се е забавлявал, докато криейки се в тръстиките, е чакал мишената си, често подпомаган от някоя от сестрите си. Обичал този спорт до края на живота си. Младият принц имал малко грижи. По-големият му брат щял да става цар, така че Тутанхатон нямал отговорности, нито пък се налагало да бъде обучаван в държавни дела и религиозни функции.

Някъде на около осемгодишна възраст Тутанхатон се е научил да управлява каляска. Придружавал го е опитен ездач, за да удържа палавите коне, докато Тутанхатон заякне достатъчно и бъде в състояние сам да държи юздите. Учителят е настоявал младият принц да се упражнява със седмици, за да овладее изкуството да управлява каляската по неравен и пясъчен терен. Целта била да бъде подготвен един ден да води битки - нали баща му и без това не се интересувал от военните въпроси.

Имало е някои неща, от които Тутанхатон е бил лишен. Баща му бил дал клетва никога да не напуска града, така че е малко вероятно да са позволявали на Тутанхатон да пътува до делтата, на 400 километра северно от Амарна, където ловът на патици и птици между папирусовите гъсталаци бил най-хубав. Тези храсталаци били толкова гъсти, че двама души на три метра разстояние не можели да се видят. Там птицеловците хващали по двайсет птици наведнъж в гнездата им. Сигурно Тутанхатон е чувал разговори в двореца за такъв фантастичен лов, но не е можел да участва. Сигурно е чувал и разкази за Тива, големия град с многото храмове, дори по-големи от тези в Амарна, където е управлявал дядо му и където е израснал баща му. Но и там не е можел да ходи. Там живеели жреците на Амун, а баща му напоследък бил разпратил из страната слуги да заличават името на Амун от всички храмове.

Когато станал на осем-девет години, Тутанхатон вероятно е започнал да усеща проблемите в царския двор. Чуждестранната служба получавала писма от далечни земи, изписани върху малки глинени плочи, твърди като скала. Плочите били изпълнени със ситно клиновидно писмо, съвсем различно от йероглифите, които той бил изучавал. Това била акадската писменост - международният език по онова време. Писмата били изпращани от различни царе и царици: от Библос (Ливан), Угарит (Сирия), Асирия (Ирак) и Хати (Турция). Други били от васали, молещи фараона за услуги. В много от писмата те изразявали учудването си защо фараонът не отговаря на молбите им.

Например принцът на Библос на име Риб-Адди, васал на Ехнатон, написал не по-малко от 64 писма, изпълнени с отчаяни молби. Риб-Адди ни е известен от по-ранни писма, адресирани до бащата на Ехнатон през по-добрите стари времена. Те разкриват човек с добър търговски усет, който е в състояние да води държавните дела с гордост и достойнство. По време на управлението на Ехнатон положението на Риб-Адди в Библос отслабнало и верният принц многократно пишел, като разказвал за трудното си положение и молел фараона да изпрати свои войски. Риб-Адди бил подло изоставен при нападенията на амурутите под предводителството на сирийския цар Азиру.

Бащата на Тутанхатон, идеалистът и религиозният визионер, нямал никакъв интерес да движи сложните работи, свързани с управлението на една голяма страна.

И така Тутанхатон изкарал привилегировано детство, имайки на разположение всичко, което едно момче може да поиска. Освен дето бил прикован в границите на един-единствен град. Докато по-големият му брат Семенкаре седял на трона заедно с баща си, животът на Тутанхатон бил свободен от грижи, вероятно леко помрачаван от смътното усещане, че в Египет не всичко е наред. Един ден обаче Семенкаре умрял. Животът на Тутанхатон приел драматичен обрат - един ден той със сигурност щял да стане цар. След две години баща му, фараонът, също умрял.

Тази смърт оставила делата на Египет в безпорядък. Страната била в смут - какво да се направи, откъде да започнат да събират парчетата, кой трябва да поеме управлението. Анхесенпатон и нейният полубрат Тутанхатон били единствените останали от царското семейство, но те били още деца. И все пак, въпросът кой трябва да наследи трона на Ехнатон, бил решен почти по подразбиране.

Десетгодишният Тутанхатон просто бил единственият от мъжки пол с царска кръв в жилите си, а Анхесенпатон била единствената царска дъщеря. Самият Тутанхатон можел да стане цар, но полуцарската му кръв трябвало да бъде допълнена ог стопроцентовата царска кръв, течаща във вените на неговата полусестра.

Анхесенпатон и Тутанхатон се оженили и десетгодишната слаба фигурка на Тутанхатон седнала в прекалено големия трон на фараона на Египет. Смъртта на Ехнатон създала вакуум във властта и при положение, че залогът бил съдбата на Египет, в двора в Амарна трябва да е настанала ожесточена борба за печелене на позиции. Двойка десетгодишни деца не можели да поемат управлението на страната, независимо от титлите си. Всеки от вътрешното обкръжение сигурно е имал основателно и различно мнение за това какво трябва да се направи оттук нататък, когато ексцентричният им водач вече го няма. Сигурно поне няколко мъже са вярвали, че именно те са подходящите хора, който ще изведат страната през настаналото несигурно време.

Онези, които имали какво да изгубят, сигурно са обезумели, щом осъзнали, че изведнъж столът започва да се клати под краката им. Мерира, първожрецът на Атон, дължал своята височайша длъжност, голямо богатство и висок социален статут на мечтателя, когото последвал в Амарна.

Проучването на неговата гробница, една от най-големите в некропола, ни очертава картината. Мерира е имал престижната титла „Ветрилоносец от дясната страна на царя“, но също така е вписан като „Върховен жрец на Атон“, „Царски съветник“, „Принц по наследство“ и „Човек, знаен за царя“. Стените на неговата гробница изобразяват как Ехнатон ръкополага Мерира като върховен жрец на Атон и щедро му дарява яки и огърлици ог злато. Мерира е бил ключова фигура в новата религия и приближен на Ехнатон.⁹ Почти сигурно е, че е бил жив, когато Ехнатон е починал на седемнайстата година от управлението си.¹⁰ Така че той с готовност е щял да се постави на разположение на юношата цар, за да взема решения вместо него и да го кара да поддържа новата религия.

Друг благородник, Панхези, сигурно е подкрепял тези съвети. Той е бил „Втори жрец на господаря на Двете земи“, „Управител на зърнохранилищата на Атон“, „Управител на воловете на Атон“, „Северен съветник на царя“ и „Приближен на царя“.¹¹ Въпреки че е бил втори след Мерира в религиозните въпроси, Панхези управлявал и контролирал богатствата, предоставени на храмовете на Атон. В гробницата си той също е изобразен със златни огърлици, а слугите носят на подноси яките, гривните и другите украшения, подарени му от царя.¹²

Друг също толкова приближен на царя придворен, който бил служил още на дядото на Тутанхатон, Аменхотеп III, бил Ейе. Вероятно той е бил най-възрастният представител на предишния режим, който последвал ексцентричния Ехнатон в търсенето му на просветление, и изглежда е заемал най-висока длъжност сред останалите придворни служители. Декларациите на Ейе, както и някои негови действия го показват като защитник на царското семейство; други действия обаче намекват за пресметливост и амбициозност, както сами ще видим по-нататък. На този етап в нашето разследване единственото, което можем да кажем със сигурност, е, че Ейе е бил сред малцината заобикалящи новия фараон, който е бил очевидец на режим на управление, различен от този на Ехнатон.

Ейе бил най-високопоставеният служител в държавното управление. Неговата гробница, най-голямата и най-изящната сред всички гробници на благородници, разкрива титлите му. Една от тях е „Носещ ветрилото от дясната страна на царя“. По време на аудиенциите в голямата колонна зала, където бивал допускан всеки, който иска да каже нещо на фараона, той носел голямо ветрило от пера. Първоначалният замисъл бил ветрилото просто да навява хлад на царя, но постепенно това се превърнало в символ на властта. Наред с това Ейе, „Благословеният от своя господар“, заемал още редица високи длъжности, например „Пазител на всички коне на Негово Величество“, чрез която пък станал „Главнокомандващ конницата“ и „Главен управител на царския добитък“. Също така е „Царски писар“ и най-важното, „Божествен баща“. Последната титла е давана само на най-приближените на фараона (живия бог) и може дори да означава учител на царя, който замества бащата. Съпругата на Ейе, Тей, също е заемала висока длъжност в двора в Амарна - носела титлите „Велика дойка“, „Дойка на Великата царица“ (Нефертити). Те са двойката с най-силни политически връзки в Амарна. Тей е имала достъп до царицата, т.е. е знаела всички интимни подробности от дворцовия живот, фараонът пък се вслушвал в думите на нейния съпруг Ейе. Двамата били очите и ушите на двореца. Техният престиж в царския двор се потвърждава от надписите по стените на гробницата на Ейе, където Ехнатон е показан как дарява златни яки на Ейе и Тей в знак на благодарност за вярната им служба - това прави Тей единствената жена, влязла в редиците на „хората на златото“ и е знак за нейната лична власт. Един надпис в гробницата на Ейе съдържа следната хвалба:

Аз бях почитан от господаря всеки ден, държан на висока почит от година на година заради нарастващото уважение към моето величие и мъдрост.

Той множеше даровете си към мен, както моите услуги към него се увеличаваха като броя на пясъчните прашинки; аз бях първият от служителите начело на народа: името ми бе влезнало в двореца поради моята полезност за царя, поради това, че чувах неговото учение.¹³

Това не звучи като изказване на всеотдаен пазител на семейството, а като себевъзвеличаване на човек, който истински се е наслаждавал на всички отличителни знаци на властта, придобити благодарение на собствените му изключителни качества.

На стените на гробницата си Ейе на два пъти е изобразил себе си и съпругата си как получават почести и злато от фараона. В едната сцена пазачите пред къщата, стреснати от радостните викове в дома на Ейе, изпращат вътре двама малчугани. „За кого е тази врява, момче?“, пита единият пазач. Момчето отговаря: „Всичко се прави за Ейе, „Бащата на бога“, и за Тей!“ Вторият пазач подканя друго момче: „Хайде, върви и виж защо така са се развикали! Искам да зная кой е, хайде, тичай и се върни!“ - „Добре, чакай ме тук!“ После любопитните стават трима: „На какво се радват така?“ - „Стани и ще видиш, фараонът е направил хубав дар на „Бащата на бога“ Ейе и на Тей. Царят ги е обсипал със злато и най-различни богатства!“ (фиг. 4.) Това е необичайно раздвижена, почти комична надгробна сцена.

Изглежда обаче, че работата по гробницата на Ейе е била спряна дълго преди Ехнатон да почине, което изглежда странно, дори зловещо. Има няколко начина, по които може да се установи, че работата по гробницата е била спряна.

Първо, някои надписи съдържат годината, в която са издълбани - например „Година 12 от Ехнатон“. Друга нишка е начинът, по който е изписано името на Атон. Преди година 9 неговото име е било „Ре-Хоракте, който ликува на хоризонта с името си Шу¹, който е Атон“. След година 9 от управлението на Ехнатон името на Атон е било променено на „Ре, бащата, който се върна като Атон“. Още едно указание е броят на изобразените в гробницата дъщери на Ехнатон. Четвъртата принцеса се появява някъде около година 9, петата - около година 11 и т.н.

По стените на гробницата на Ейе се среща само ранната форма на изписване на името на Атон и са изобразени само три от принцесите. Изглежда, че работата по неговата гробница е спряла около година 8 от седемнайсетгодишното управление на Ехнатон. Защо? Отговорът може да бъде, че към осмата година от новия ред Ейе, от привилегированата си позиция на вътрешен човек, е видял, че в Амарна нещата не вървят на добре. Може да е осъзнал, че Камелот е прокълнат. Това е само предположение. Изглежда ясно като бял ден обаче, че Ейе не е имал намерение да остане в Амарна толкова дълго, че да бъде погребан там. Въпросът е какви са били плановете на Ейе за собственото му бъдеще?

Някой е трябвало да управлява страната вместо Тутанкамон, поне докато момчето достигне зрелостта си. Мерира, Панхези и Ейе са тримата държавни служители, които са можели да налагат волята си на младия цар. Вероятно и тримата са го съветвали, но със сигурност е имало съдбовно важни въпроси, които са разединявали този триумвират. Кой е имал последната дума? Кой е бил истинската сила зад трона? Мерира, върховният жрец на Атон, е щял да изгуби най-много, ако младият цар се откаже от Атон. Богатството и длъжността на Панхези също са били свързани с имотите на Атон - той също би съветвал Тутанкамон да поддържа бащината си религия. И двамата сигурно са настоявали, ако не в името на страната, то за собствена изгода, Амарна да остане религиозната и гражданска столица. Но от тримата възможни регенти Ейе притежавал най-висок сан - той е единственият с титла „Божествен баща“. А Ейе никога не е бил приобщен нито към новата религия, нито към столицата.

Веднага си проличало кой е действителният управник на Египет. Взето било решение за връщане в Тива и за възстановяване на старата религия. Преходът към новия режим на управление бил осъществен само от Ейе. Мерира и Панхези изчезват от историята, можем само да гадаем какво им се е случило. Въпреки че не съществува изричен надпис, който да казва, че Ейе е станал везир на Египет, повечето египтолози са съгласни, че той е влязъл именно в тази роля.¹⁴

Сега, когато държал контрола в свои ръце, Ейе бил изправен пред две мощни средоточия на интереси - войската и жречеството, които вече недоволствали на висок глас от състоянието на страната. Силата на Ейе била в двамата твърде млади царски наследника. Първата му стъпка била да обяви възстановяването на стария режим чрез коронясването на новия фараон в Тива, традиционната религиозна столица на Египет. При първа възможност щял да накара Тутанхатон и Анхесенпатон да променят имената си на Тутанкамон и Анхесенамон, за да покажат привързаността си към стария бог Амун. Тези две действия щели да им спечелят подкрепата на жреците.

Войската трябвало да почака, докато разбере какво ще бъде бъдещето ѝ, но поне можела да се утешава с факта, че новият фараон е сложил край на изолацията в Амарна.

Плаването до Тива за коронясването - вероятно първото пътуване на Тутанкамон и Анхесенамон извън Амарна, е отвлякло мислите им от смъртта на баща им и суматохата в Амарна. Докато ладията им плавала по Нил, те виждали земеделци, които стоели на дълги редици по брега на реката с надеждата да зърнат новия си цар и царица. Когато стигнали в Тива, двете деца, отгледани в изолиран град с един-единствен бог, са били изумени от кипящия от живот столичен център, с неговите безброй храмове и плеядата от богове. Те били едни сирачета, откъснати от дома си, пред прага на отричането си от своята религия. Трябва да е било доста ужасяващо за тях.

Ейе и съпругата му Тей сигурно са разпознали забележителните места в града, но все пак били изминали дванайсет години, откакто били напуснали Тива. Нямало го старият блясък на града, от който били изчезнали белезите на просперитет. Бил се превърнал в по-мрачно и по-опасно място. Тук децата вероятно са се сблъскали с подозрителни, дори враждебни погледи - една доста плашеща промяна в сравнение с лицата на простите земеделци, по които е било изписано истинско обожание. Хванати за ръце, притиснати един до друг, Тутанкамон и неговата булка са се питали какво ли ги чака оттук нататък в този страховит огромен свят. От портрети и надписи знаем, че между тях е възникнала истинска любов, вероятно подхранвана от подобни трудни мигове в зората на живота им (фиг. 6).

Двамата били настанени в някога великолепния дворец на дядо им Аменхотеп III. В продължение на близо две десетилетия той не бил обитаван от никой цар, така че работници и художници трябва да са работили като луди, за да го подготвят за пристигането на царските особи. Построен от тухли от нилска кал, покрити с мазилка, красиво изрисуван с изящни мотиви, дворецът се разпростирал на голяма площ с градини, езера и просторни помещения за царицата на фараона, неговите съпруги, наложници и деца. Бащата на Тутанкамон бил израснал тук като Аменхотеп IV. Останките от миналото са разказали на двете деца чудни истории за баба им - царица Тейе, за нейното приказно езеро за разходка и за дядо им Аменхотеп III, който строил както никой преди него. Разказали са им за контрибуциите, плащани от чужди земи, за екзотични животни като щрауси и жирафи, каквито децата никога не били виждали. В сравнение с този кипящ от дейност дворец в центъра на един по-голям свят Амарна била като усамотена кула от слонова кост. Тутанкамон и Анхесенамон е трябвало да възприемат много неща за кратко време, за да могат да оцелеят.

После дошло коронясването. Тутанкамон стоял пред портата на храма в Карнак, най-голямата сграда, която бил виждал. Погледът му бил зареян във вътрешния двор, който бил препълнен с жреци, служещи на отречения от баща му бог. Скупчилото се тиванско множество отвън за първи път виждало новия си цар, на когото се молело да върне на Египет доброто старо време.

Съгласно ритуала Тутанкамон бил пречистен с вода от четири златни вази. Сега вече можел да влезе в дома на боговете. Процесията се движела бавно покрай обелиските на Тутанкамоновите предци Тутмос I и Хатшепсут, покрай светилището, издигнато от Тутмос III, и спирала на определени места, където се извършвали ритуали и се казвали молитви. Дадени му били короните на царската власт - първо високата бяла корона, представляваща Горен Египет, после червената корона на Долен Египет, които били поставени последователно на главата му. Той станал „Господарят на Двете земи, Царят на Горен и Долен Египет“. После му била предоставена синята корона „кепереш“ (наричана „корона на славата“, понякога „корона на войната“) и той станал главнокомандващ на армията (фиг. 5).

Вярвало се, че короните на Египет притежават магически свойства и правят непобедим всеки, който ги носи. Възможно е да е съществувала само по една от всеки вид и те да са се предавали от фараон на фараон в деня на коронацията. Досега при разкопки не е открита нито една корона - това били единствените царски предмети, които царете на Египет не са можели да вземат със себе си в гроба.

Докато процесията се движела по улиците и проходите между храмовете, Тутанкамон се приближавал към своя детски, покрит със злато трон. Там му били връчени царските символи на властта - овчарската гега и млатилото за вършеене; фараонът бил едновременно овчар на своето стадо и негов най-властен господар.

В гробницата на Тутанкамон са открити два комплекта гега и млатило - едните с размери като за дете, използвани при коронацията му, а другите като за възрастен фараон.

Малкият набор носи името на Атон - последната останка от миналото.

Когато Тутанкамон за първи път седнал на престола, първожрецът на Амон изрекъл новото велико име на Тутанкамон, състоящо се от пет части. Занапред то щяло да съставлява титлата му и да напомня за неговия небесен произход: 1. Името на Хор, чрез което царят се свързва с бога сокол Хор: „Хор, силен бик, чиито образи са родени“;

2. Двете женски имена, свързващи фараона с богинята кобра и с Мут - богинята с глава на лешояд: „Чиито закони са добри, Която успокоява всички богове“;

3. Името на Златния Хор, повторно свързване с Хор: „Който довежда Божествения ред, който радва боговете“;

4. Преноменът, името на слънчевата природа на царя - първото от двете имена, които се изписват в картуш - овалната форма, обозначаваща царската власт; то се предшества от йероглифите за пчела и острица - символите на Горен и Долен Египет: „Господар на проявленията на Ре“ (Неб-Хе- перу-Ре);

5. Номенът, името на човешкото тяло на царя - второто от имената, изписвани в картуш, което се предшества от йероглифите за „Син на Ре“ и подчертава произхода на царя от бога на слънцето Ре: „Тутанхатон, живият образ на Атон“ (По това време името му все още не било променено.)

След като му дали петте царски имена, Тутанкамон² вече официално станал цар на Египет. Процесията се върнала по същия път през храма до входния пилон - церемонията била приключила. По пътя си към двореца, където предстояли угощение и забавления, новият цар минавал край тълпите по улиците, радостни и пируващи благодарение иа безплатно раздадената бира и хляб. Имало танцьори, в чиито дълги коси били вплетени тежести, полюшващи се по време на танца, музиканти и певци - всички се радвали за новия цар.

Тутанкамон и Анхесенамон са били смаяни от ритуала на коронясването. По стените на храма те гледали изображенията на непознати богове с човешки тела и животински глави - лъвици, соколи и овни. Защо ли фараоните им даряват тамян и бира? Техният баща никога не би направил подобно нещо. Колкото и да била огромна Тива, те си спомняли с носталгия за познатите им и по-спокойни предградия на Амарна. Тива била твърде голяма и твърде трудна за разбиране.

След кратко време малкият цар и неговата царица наистина се завърнали в Амарна, но останали там само около една година. Със смъртта на баща им градът бил загубил душата си. Било взето решение да не се правят опити за сближаването на двата противоположни религиозни лагера - за да бъде Египет единен, единият от тях трябвало да бъде изоставен. До това време децата вече били скърбили достатъчно дълго, били научили, че Амарна не е целият свят. Царската двойка променила имената си така, че да отразяват завръщането им към Амун - богът на Тива, и станали Тутанкамон и Анхесенамон.

В рамките на две години царският двор и държавната администрация били преместени в Тива. Старата религия и традициите от миналото били възстановени напълно. Без подкрепа, нито с причина да съществува, свещеният град на Ехнатон буквално бил изоставен и неговият бог потънал в забрава. Но малцина се завърнали в Тива. Жреците на Атон трябвало да останат в Амарна, освен ако не приемат другата религия. Бившите придворни на Ехнатон щели да се сблъскват с враждебност във всеки друг град заради това, че са участвали в неговата омразна реформа. Нито едно от техните имена не е намерено в таванските писмени свидетелства.

От високопоставените служители на Ехнатон изглежда само Ейе е успял някак си да превъзмогне ереста и да поднови кариерата си. Той направлявал политиката на Тутанкамон в правилната посока. Някои сигурно са го гледали с подозрение, но жреците са приели с ентусиазъм възстановяването на храмовете и на култа към Амун. Под водачеството на Ейе Тутанкамон явно действал в правилната посока.

Това било много крехко равновесие, но Ейе бил майстор на ходенето по въже. Той спечелил доверието на младия си началник и възхищението на жреците. Ейе сигурно е бил истински горд с „отличната“ си работа.

Мечтата Амарна се била вгорчила. Обикновените граждани изоставили Амарна, преселвайки се масово в Тива и оставяйки след себе си само за една нощ призрачния град, по чиито улици се разхождали единствено жреци с нежелана от никого религия и придворни без двор. Свидетелство за това, как са се чувствали жителите на Амарна, когато са напуснали града си, е всичко, което са оставили зад гърба си. През 1912 година германската експедиция в Амарна, предвождана от Лудвиг Борнхарт, направила страхотно откритие при разчистването на боклуците от къщата ателие на майстора скулптор Тутмос. Когато влезли в една заключена стая за припаси в къщата на древния ваятел, участниците в разкопките открили изящни бюстове и глави на статуи, които Тутмос не бил успял да завърши, когато започнало преселението. Между тези произведения бил и известният бюст на Нефертити. фактът, че са били изоставени такива произведения на изкуството, може да означава само, че никой вече не е искал и да си спомня за епохата, за чието създаване е спомогнал.

Ехнатон бил заклеймен като еретик. По-малко от 15 години след смъртта му в Амарна били изпратени бригади работници да разрушат храмовете и да вземат каменните блокове от тях, за да ги използват в други строежи. Амарна била срината със земята. Онова, което някога било оазис на красотата в един пустинен пейзаж, се превърнало в изгубен в пустинята град. Краткотрайната среща на Египет с Атон приключила и монотеизмът нямало да се върне в долината на Нил през следващите 1500 години. Египет показал, че няма да приеме никакви промени в религията си, нито в ролята на фараона - не и нрез следващите хиляда години и не преди да е загубил специалното си доминиращо място в света.

Ереста от Амарна била уникално отклонение от традициите в египетската история, безпрецедентно събитие. Семената на социалната революция често покълнват в почвата на бедността и недоволството, това движение обаче било възникнало от благополучието. Повечето революции, които разтърсват политически основи, са изтъкани от насилие, но тази на Ехнатон била мирна. Мечтата му била реализирана за известно време, защото в този случай човекът, който носел визията за бъдещето, бил облечен във възхитителната власт на фараона. Но той умрял твърде бързо и така приключило онова, което е можело да стане повратна точка в историята на света. В днешно време така сме свикнали с монотеизма, че ни е трудно и да си представим точно колко революционна е била тази идея за обитателите на нилската цолина. В продължение на две хиляди години египтяните боготворели безброй богове, като значимостта на отделните божества непрекъснато нараствала или намалявала и те еволюирали в различни свои аспекти, но никога не били забранявани. Често чуждоземни богове, които били възприемани като аспекти на египетските, били приветствани в пантеона. Логиката сигурно е била следната: защо да изключваме един, когато точно той може да се окаже силен?

Ето защо монотеизмът на Ехнатон е бил възприет пасивно от населението, възпитавано хилядолетия в духа на свободен политеизъм, който е представлявал неразделна част от неговия живот. Богът Атон бил недостъпен и непонятен, той не можел да замени множеството големи и малки богове и всевъзможните духове, „общуването“ с които било ежедневна, насъщна потребност на хората. Слаба страна в учението за Атон било и безразличието към традиционното вярване в задгробния живот и свързаната с него представа за задгробното възмездие. Вярващият в него египтянин се оказал дезориентиран и това било валидно за повечето хора. Ето защо те се озовали в лагера на притивниците на Атон.

Може би едно сравнение със съвременноста може да ни помогне да разберем революцията в Амарна - промените, които се осъществяват в момента в Германия. Двете половини на една нация дълго време са били идеологически разделени. Едната е била предвождана от лидер, чието виждане не се е опирало на реалността и който е можел да поддържа идеала си единствено чрез нетолерантност. В края на краищата той загубил. Интересно е да се наблюдава какво е станало с неговите предишни последователи. Днес почти никой от бившите поданици на Източна Германия не засвидетелства подкрепа на стария режим. Те се втурнаха да помагат за разрушаването на старите статуи и на сградите, които сами са построили. В Древен Египет е имало подобно всеобщо отричане от всичко, което е свързвало хората с движението на Ехнатон. Дори си сменяли имената, за да могат да направят възможно асимилирането си - не мога да си представя, че жител на Амарна с името „Атон-Ем-Хеб“ (Атон празнува) се завръща в Тива, без да си промени името. Затова и има толкова много въпроси без отговор по отношение на това какво е станало с Амарна, както ги има и за вътрешните процеси в комунистическа Германия.

Точно както повечето комунисти не желаят да си пазят за спомен партийните книжки, така и жителите на Амарна не са запазили ръчноизработени предмети ог времето на революцията. Бюстът на Нефертити е бил изоставен, защото никой не го е искал.

Човекът, който бил причинил всичко това, със сигурност не е почивал в мир в положените му дълбоко ковчези в гробницата в Амарна. Скоро след изоставянето на града всичките гробници били преровени за съкровища и ограбени. Телата на Нефертити, Кия и петте принцеси, които починали в Амарна, така и не са намерени. Вероятно са били разкъсани на малки парчета, както и тялото на Ехнатон.

Бележки:

¹ Сирил Алдред, Ехнатон и Нефертити.

² Ейдън Додсън, Каноните на египетските царе.

³ Уилям С. Хейс, Скиптърът на Египет, т. 2.

⁴ X. У. Феърман. „Още веднъж за т. нар. ковчег на Ехнатон“.

⁵ За това възможно разногласие между двете съпруги се намеква в заглавието на една статия за Кия. Вж. Анджела П. Томас, „Другата жена на Ехнатон“ в Писма от Амарна III.

⁶ Бари Дж. Кемп, „Скици на храмовете в Амарна“ в Доклади от Амарна.

⁷ Юрбен Буриан, „Паметник на учението за култа към Атон в Египет“.

⁸ Джефри Торндайк Мартин, Царската гробница на Амарна.

⁹ Норман дьо Гари Дави, Скалната гробница на Амарна. Част I: Гробницата на Мерира.

¹⁰ Уилям Fлиндънс Питри, Тел ел Амарна. При разкопките си Питри намира парче от глинен съд с надпис: 16-годишно добро вино... Големият пророк на Атон Мерира. Така че Мерира е бил жив по това време.

¹¹ Норман дьо Гари Дави, Скалната гробница на Амарна. Част II: Гробниците на Панхези и Мерира.

¹² Пак там.

¹³ Норман дьо Гари Дави, Скалната гробница на Амарна. Част V: Гробницата на Ейе.

¹⁴ Доналд Редфорд, Ехнатон: Царят еретик; Розали и Антъни Дейвид, Биографичен речник на Древен Египет.

6

Завръщането в Тива

Вземи си жена, докато си още млад,

За да ти бъде наистина жена;

Тя трябва да ти ражда, докато си млад,

Хубаво е да се създават хора.

писар Ани

ок. 1400 пр. Хр

Тутанкамон се бил възкачил на трон, който се клател неприятно в резултат от слабостите на предишното управление.

Разбрали за вътрешните проблеми на Египет, неговите съседи проявявали явно незачитане. Нубийските племена обединили силите си в опит да се освободят от египетското господство. Спрели да изпращат корабите със злато и атакували южните предни постове, като грабели и палели наред. На запад страните от „Азия“, както ги наричали египтяните, си намирали едно след друго извинения да отлагат контрибуциите, за които се били споразумели, като отрязвали необходими за Египет стоки.

Оживяването на икономиката зависело от това дали Египет ще възстанови контрола си върху „Азия“ и Нубия, защото те били незаменими източници на богатство. Сигурно приоритетната задача на новата държавна администрация е била да се осигурят средства за възстановяването на храмовете, които силно били пострадали от религиозната реформа. Мотото на управлението на Тутанкамон щяло да бъде реставрация.

Първо, трябвало да се направи нещо за войската, която дълго се лутала без посока, служейки предимно като лична охрана на Ехнатон в Амарна. В продължение на години войсковите части не били марширували на север към Сирия, на запад към Либия, нито на юг към Нубия, за да печелят територии и да събират контрибуции.

Армията трябвало отново да бъде обучена и съставът ѝ да бъде увеличен. Пехотата трябвало да бъде снабдена с най-добрите оръжия - копия, лъкове и стрели, както и кожени щитове. Конницата от каляски, елитът на египетската войска, трябвало да получи нови коне, каляски, хамути и доспехи. Страничен ефект от това подновяване са стотиците работни места за занаятчии, които щели да оборудват новата армия. Започвал просперитетът.

За да започне да строи отново, Египет имал нужда от дървен материал от Ливан, но процъфтяващата по-рано търговия практически била спряла. Първокачествените кедрови трупи заминавали за други, по-убедителни съседни държави. Трябвало да се намерят хитри, умеещи да водят преговори посредници, за да се възстанови тази изгодна търговия. Страхът от възраждането на египетската войска можел безкрайно да подпомогне преговарящите за поставянето на благоприятни условия. Войската била ключът за решаването на всички проблеми, но превъоръжаването струвало пари.

Отново били отворени административните служби в Мемфис. Докато Ехнатон се лутал в собствения си свят в Амарна, голямата бюрокрация на Египет се била разпаднала. Все още се събирали данъци, но в писмените свидетелства намекват за ширеща се корупция из цялата система, тъй като държавните служители насила взимали зърно от земеделците. Трябвало да се назначат нови министри и служители, за да се смаже бюрократичната машина.

В египетската история действат две константни величини - реката и земята. Тези естествени източници на богатство никога не били изневерявали на страната, нямало да изневерят и този път. Земеделците пак ще прибират по няколко реколти, а новите събирачи на данъци ще трябва да бъдат по-честни. На местните управители ще се държи отговорност за действията им, а данъчните структури ще бъдат леко променени.

Някогашните вносни стоки и контрибуции отново ще потекат към страната, храмовете и светилищата, затворени от Ехнатон, отново ще бъдат отворени, ще бъдат построени светилища на боговете и ще се възстановят златните им статуи. Занаятчиите пак ще леят и гравират хиляди статуи. Тива отново ще стане религиозната столица на великия бог Амун. Всичко това щяло да отнеме многогодишни усилия и значителни богатства.

Изпълнението на тези взаимносвързани задачи не било по силите на 11-годишния фараон. Необходима му била помощта на няколко способни хора. Докато Тутанкамон и Ан- хесенамон растели, природата щяла да осигури естествените ресурси, а новият кабинет - ръководството, което ще определи насоката на развитие на държавата през следващото десетилетие. Младият цар и царицата се появявали често, за да освещават храмове, да извършват официални ритуали на фестивалите, да поръчват строителството и реставрацията на храмовете, да приветстват чуждестранните високопоставени пратеници, но те си били деца, които трябвало да се учат.

Докато израствал и навлизал в зрелостта, Тутанкамон започнал все по-добре да разбира какво означава да си цар на Египет. Няма причина да смятаме, че не е приел задачата си с желание и че не е поемал все повече отговорности с течение на времето. Той е настоявал за срещи с държавните си служители - везирите на Горен и Долен Египет, управителя на хазната, управителя на царските дела, главнокомандващия на армията - и им задавал въпроси във всички области на тяхната компетентност. Страната била обширна и младият фараон не можел да има поглед върху всичко, така че служителите му запазили своята огромна власт.

Тяхната честност и преданост били от съдбоносно значение за младия фараон. Древната поговорка гласи: „Благодарен цар, верен везир“.

Стремежът на новия фараон да поддържа контакт с обществеността показал на хората, че той разбира какво им е минало през главата. Пред храма в Карнак била издигната два и половина метра висока стела, която звучи като програмна декларация. Като се има предвид, че това е най-ранната реч с цел спечелване на кампания, писателят на Тутанкамон трябва да е бил истински вдъхновен. На най-горния край на стелата е гравирана сцена как Тутанкамон предоставя дарове на Амун. Дори човек да не може да прочете йероглифите, посланието е ясно. Това бил фараонът, който принася тамян на Амун. Нищо общо с предишния режим! В текст отдолу Тутанкамон се оплаква в какво плачевно състояние заварил храмовете на Египет и описва всичките си усилия да възстанови предишната им слава:

Той укрепи което беше западнало сред паметниците до границите на вечността. Той прогони греховността от цялата страна, като истината се върна на мястото си. Той прави така, че лъжата да бъде отвратителна, а страната да е същата като в древни времена.

Но Негово Величество се възкачи на трона като цар, когато храмовете на боговете и богините от Елефантина до маршите в делтата вече тънеха в забвение, а светините им започваха да западат, като се превръщаха в купища развалини, обрасли с бурени; светилищата им изглеждаха така, сякаш никога не са съществували, а залите им бяха станали утъпкани пътеки. Така страната преживя болест, а боговете я изоставиха. Когато изпратеха войници в Сирия, та да разширят границите на Египет, то чрез тях не се постигаше що-годе подобаващ успех. Когато човек призовеше някой бог, та да измоли нещо от него, той не идваше; и ако също тъй се обърнеше към някоя богиня, и тя не идваше. Сърцата им бяха слаби и престанаха да се трудят.

После Негово Величество се посъветва със сърцето си, като търсеше всеки изгоден случай, търсеше каквото беше от полза за неговия баща Амун, за да възобнови светлейшия му образ от истинско чисто злато. Всички (дарове) за храма са удвоени, утроени и учетворени със сребро, злато, лазулит, тюркоази, всички редки и скъпи камъни, царски ленени платна, съдове, смоли, мазнини, тамян, благовония, миро, без да има граници за всички добри неща.

Боговете и богините, които са на тази зелья, сърцата им се веселят. Притежаващите светилища са радостни. Надлъж и шир цялата земя се весели и настанаха добри условия.

Това не е само реч на политик, а и план за действие - да се възстанови армията, да се възвърне богатството на Египет и отново да се отворят храмовете.

Присъствала дори едва доловима, но безпогрешна декларация за това, че дните на изолацията в Амарна са свършили. Споменавава се също, че Тутанкамон е стоял на трона си в двореца в Мемфис, където вероятно е бил написан текстът, но стелата била издигната в Тива. Това показва колко надалеч била стигнала държавата. Египет имал истински цар на Горен и Долен Египет, фараон на цялата страна.

Тутанкамон бил около единайсетгодишен, когато е била гравирана „стелата на реставрацията“, както е известна сега. Някой „пъхал“ думи в твърде младите му уста, но именно тези били думите, които обществеността и жречеството искали да чуят. Но обещанията не са дела, а всяка прокламация, направена от Тутанкамон, вероятно е била приемана с известни съмнения. Делата изисквали ефективна и интелигентна администрация. Кой щял да изпълни всички тези чудесни планове?

Назначените държавни служители били нови играчи, мъже, които не били обучавани в Амарна. Ейе сигурно е имал решаващ глас при избора и назначаването им. Мая, новият ковчежник на Тутанкамон, имал централна роля в реставрационните планове. Знаем много за вътрешните процеси по време на управлението на Тутанкамон, защото Мая изписал автобиографията си по стените на своята гробница. Той бил начело на събирането на данъците, надзиравал вписването им в царската съкровищница, после ги разпределял целево. Той дори надзиравал изливането на златните статуи за храмовете. От своя служебен кабинет в Мемфис Мая разпратил цяла армия писари до всички номи на Египет, за да записват точно колко зърно е прибрано от всеки земеделец.

Селяните били облагани с налог не върху прибраната реколта, а върху реколтата, която би трябвало да приберат съгласно показанията на „нилометъра“. От векове насам приижданията на Нил оставяли следи от тиня по големите кръгли камъни край брега - „нилометрите“, така че всяка година се знаело какво е нивото на придошлата река във всяка част на Египет. Съобразно с нивото на водата служителите изчислявали колко зърно следва да се е родило от акър. Земеделците били облагани с част от прогнозираната реколта. Тази система не позволявала събирачите на данъци да искат допълнителни количества жито. Дори нивите да не давали предвижданата реколта, земеделецът бил длъжен да си плати определения данък. Ако обаче се стараел и земята му раждала повече от изчисленото, той можел да задържи излишъка за себе си.

Работата на Мая била по-трудна, защото тогава парите все още не били измислени. Зърното било събирано и транспортирано до царските зърнохранилища и зачислявано на склад. Когато в кабинета на Мая идвала заповед за разпределяне, зърното отново било претегляно, преброявано, раздавано и отново преброявано. Цели армии писари работели под ръководството на Мая нагоре и надолу по Нил. Братът на Мая Нахухер бил „царски писар“, което не означава, че приемал заповеди от фараона, а че работел в царската съкровищница; нещо като „кралската поща“ в Англия, която означава нещо повече от писма до кралицата. В края на краищата вече имало толкова много „царски писари“, че писарите, които наистина работели в двореца, били наричани „истински царски писари“.

Гробницата на Мая се намира само на няколко километра от Мемфис в Саккара, където преди повече от хиляда години е построена първата многостъпална пирамида на Джосер. По времето на Мая големият религиозен комплекс вече е бил туристическа атракция. Египтяните посещавали древните гробници почти по същия начин, по който хората в днешно време посещават известни гробове. В трудни години египтяните отивали до Саккара, за да си припомнят по-добрите стари времена. Така че когато Мая гравирал автобиографията си на стената на своята гробница, той я адресирал към „идващите хора, които искат да свърнат на запад и да се разходят в района на вечността“.² Мая се гордеел с ролята, която е играел при възстановяването на Египет. Той направил обобщение за кариерата си: „В началото бях добър, накрая бях блестящ“.

Обаче за всички тези добри дела - отварянето на храмовете, повторното изливане на златни статуи и поддържането на войската - трябвало да се плаща. В осмата година от управлението на Тутанкамон на Мая му било заповядано да „събере налог от цялата страна и да организира божествени дарове за всички богове на земята на Египет“.³ Новият налог бил въведен, когато Тутанкамон бил почти осемнайсетгодишен. Много е възможно да е водил дълги дискусии с Мая за следите по нилометрите през тази година и колко допълнителни приходи в следствие на тях можело да се очакват. Ейе сигурно е участвал в тяхната среща, като без съмнение ловко е насочвал дискусията в определена посока. Въпреки че никой не обича повишаването на данъците, поне земеделците са знаели, че събираните от тях налози ще отидат за отварянето на храмовете им и за изработването на нови статуи на боговете.

Само на няколко крачки от гробницата на Мая се намира гробницата на негов съвременник, който бил също толкова важен за съживяването на Египет, макар и по много по-различен начин. Като повечето счетоводители Мая вероятно е прекарал по-голямата част от живота си в броене на „парите на другите“. Генерал Хоремхеб обаче се постарал да си има нещо за броене.

Хоремхеб, който бил назначен на длъжността главнокомандващ войската на Тутанкамон, бил човек, който се издигнал благодарение на личните си качества. Родом е от северното градче Хераклеопол - домът на бога с глава на овен Харшеф. Трябва да е започнал кариерата си като млад пехотинец или в края на управлението на Аменхотеп III, или в началото на управлението на Ехнатон. Като млад войник, който си пробива път в редиците, сигурно е бил отчаян, че не се водят войни, които биха му дали възможност да се отличи, но той бил упорит.

Хоремхеб бил много решителен човек, притежаващ сила и увереност да командва. По времето на Тутанкамон е бил в разцвета си и е заемал жизненоважна длъжност в неговата администрация. Като главнокомандващ Хоремхеб е бил единственият, който можел да възвърне контрола на Египет върху западна Азия и Нубия. Със средствата, осигурени от Мая, Хоремхеб наел, въоръжил и обучил армия, която най-сетне поела на боен поход срещу Нубия. Отново потекли необходимите за търговията запаси от злато в съкровищницата на Египет. Оставало да се завладее Сирия - Палестина, която също била жизненоважна за благоденствието на Египет.

Египет нямал гори, така че отчаяно му били необходими кедрови трупи от Ливан за построяването на кораби, на големи врати и на дървени стълбове за окачване на знамената пред храмовете. Йероглифът за думата „бог“ представлява флаг на пръчка, пръчка от кедър.

Разбира се, не можем да знаем кога са се състояли срещите, нито дали са били в Мемфис или Тива, но можем да си представим колко нетърпелив е бил младият фараон, който се превръщал в мъж, да поеме управлението на страната си, консултирайки се с ковчежника си Мая, с генерал Хоремхеб и с верния си съветник Ейе. Трябва ли войските на Хоремхеб да ударят първо Либия, понеже е най-слаба, и по този начин младите войници да се подготвят за по-голямото нашествие в Сирия? Или е за препоръчване да се удари първо Нубия, за да се вземе още злато?

Подробностите около възстановяването на Египет са били изработвани на подобни срещи. Представям си „великата тройка“ Мая, Ейе и Хоремхеб, всеки вършещ работата си по различен начин. Мая, настанен в кабинета си и заобиколен от папирусови свитъци, а наоколо писари тичат напред-назад и му съобщават приходите и загубите. Той бил счетоводителят - консервативен, подреден, но винаги в центъра на всичко, човекът, който е знаел финансите на Египет.

Ейе е работел по много различен начин. Той бил политик, действащ тихомълком зад сцената, дирижирайки ходовете на другите играчи. Сигурно е продължил да бъде окото и ухото на двореца, винаги близо до Тутанкамон, отклонявайки всеки друг, който би искал да говори с царя. Една стара египетска максима казва: „Не разкривай сърцето си на непознат, той може да използва думите ти срещу теб“. Такъв бил Ейе. Можем да започнем да разбираме колко изключително амбициозен човек е бил той. Малко парче от златно фолио с надпис, открито в Долината на царете, добавя особено интересно познание за неговата личност.⁴ Това фолио съдържа релефна сцена, в която Тутанкамон е изобразен в традиционната роля на герой - хванал за косата либийски пленник и готов да го покоси с една изкривена сабя. Зад Тутанкамон стои Анхесенамон, неговата опора. По традиция пред царя обикновено се изобразява един от боговете, на когото врагът се предлага като вид жертва. Обаче на това парче злато, вероятно от някоя мебел от гробницата на Ейе, самият той е изобразен пред царя точно на мястото, обикновено запазвано за боговете. Ейе се бил въздигнал до положението на бог, и то не чак толкова недоловимо. Ето един човек с наистина грандомански мечти.

Хоремхеб бил различен. Въпреки че също бил много важен играч в плана за възстановяване на страната, той нито стоял в центъра, нито зад сцената да дърпа конците. Подобно на Ейе Хоремхеб бил амбициозен човек, но по-праволинеен в действията си. Ако се вземе решение за боен поход, той повеждал с маршова стъпка войската. Щом интендантът му представел списък с необходимите боеприпаси и продоволствия - бронзови бойни секири, лъкове, стрели, щитове, сандали, кожи за вода и така нататък - и те бъдели набавени, той заминавал. Не след дълго се връщал с пленници и откупи. Тъй като по време на походите отсъствал с месеци, Хоремхеб не следял отблизо вътрешните процеси и политиката на двореца. Той бил аутсайдер, обаче аутсайдер с много голяма власт.

Само за няколко години военните експедиции на Хоремхеб възвърнали всички територии, които се били изплъзнали при Ехнатон. При завръщането си от север Хоремхеб карал азиатските пленници да се строяват пред царя, а когато ходел на юг, се завръщал с нубийски пленници. Никой не можел да се опази от военните нашествия на Хоремхеб, дори изкусните в боя либийци били довеждани да работят по храмовете на Египет.

Успехите на Хоремхеб били награждавани от благодарния Тутанкамон. С укрепването на Египет растяла и властта на Хоремхеб. Той вече не бил главнокомандващ войската, а бил повишен в „Управител на всички дела на царя“ и „Заместник на царя за цялата земя“. Една от титлите, които най-много го радвали - „Царски писар“, нямала нищо общо с военната му кариера и била по-скоро нещо като почетна академична степен. Генералът бил толкова горд с тази титла, че си направил статуя от гранит в цял ръст как седи на писарско място с папирусов свитък в скута (фиг. 11). Надписът в основата на статуята потвърждава неговата привързаност към законите и тяхното спазване:

Аз съм писар на законите,

Човекът, който наставлява царедворците,

Мъдър в речта, аз нищо не пропускам.⁵

Хоремхеб си направил гробница в Мемфис - най-красивата и изящна в целия некропол. Като управител на всички дела на царя той наел най-добрите занаятчии в страната. Скулпторите и стенните гравюри са измежду най-изящните произведения на Древен Египет въобще - истински шедьоври по всички стандарти.

Макар традиционни по стил, плавната им линия и вниманието, отделено на всяка подробност, издават занаятчии от Амарна, които били оцелели в тази епоха. Над гробницата на Хоремхеб на нивото на земята бил построен малък параклис, с двор и хипостилна зала³. Идващите след него поколения щели да седят в сянката на колоните и да се угощават в памет на своя предшественик. Докато ядат, щели да бъдат заобиколени от гравюрите с големите битки на Хоремхеб срещу „проклетите азиатци“, обитателите на „отвратителната Нубия“, „либийските варвари“. Щели да видят как Хоремхеб получава златни яки от фараона, комуто е служил, Тутанкамон. Това е версия на възвърнатия рай през очите на един военен.

Докато Хоремхеб, Ейе и Мая работели за възраждането на икономиката и владенията на Египет, задачата на Тутанкамон била да увери жреците, че е прегърнал всички египетски богове. Първият му голям строителен проект в Тива - довършването на колонната зала в храма в Луксор - бил гениален ход. Дядо му, великият цар Аменхотеп III, бил построил тази 50 метра дълга зала, но починал преди тя да бъде декорирана. Когато Ехнатон обърнал гръб на всички тивански богове и заминал за Амарна, колоните останали голи в продължение на повече от десетилетие. Няма съмнение, че Ейе е посъветвал Тутанкамон да украси залата със сцени от най-важния религиозен празник на Египет.

Тутанкамон и Анхесенамон участвали от край до край в осъществяването на този проект. Без съмнение те посещавали храма често и задавали въпроси, докато жреците, писарите и художниците дискутирали как най-добре да илюстрират историята на празника Опет. За Тутанкамон тези срещи били и уроци за същността на една религия, която била съвсем нова за него. Трябва да е било нещо като неделно училище или катехизис по картинки.

Това прозорливо решение - да довърши колонадата, идентифицирало Тутанкамон с неговия дядо, когото жреците на Амун уважавали заради храмовото му строителство. По този начин той подчертавал, че е продължител на знатния царски род - жреците можели да го признаят като законен наследник на трона и все пак да го разграничат от умопомрачителните отклонения на баща му. Едно изкусно туширане на страховете на жречеството, че той може да е прекалено много син на баща си.

Можем само да се питаме каква е била истинската човешка реакция на Тутанкамон спрямо новата религия. Дали я е приел с желание, или пък тайно пак се е молел на Атон? За какво ли е мислел, докато е играел най-важната роля в религиозните фестивали?

Както споменахме, колонната зала била декорирана със сцени от най-бляскавите тържества в Тива - празникът Опет. Той е посветен на ежегодното идване на Амун и семейството му в храма в Луксор. Опет е древното име на Карнак - храмът, където се зародил празникът и който е дом на таванската триада: Амун, неговата съпруга Мут и сина им Хонсу. При откриването на празника Опет статуите на Амун, Мут и Хонсу били изваждани от светилищата им в храма в Карнак, поставяни в божествени ладии и превозвани по Нил на два и половина километра на север до храма в Луксор (южен Опет). Декорациите на Тутанкамон показват важни подробности от пътуването на радостната процесия на юг до Луксор и връщането ѝ обратно в Карнак в края на фестивала. Самият Тутанкамон е изобразен в релеф на западната стена на колонадата. Той принася дарове на Амун, Мут и Хонсу, придружава ладиите до брега на Нил, отплава с боговете по Нил, следва ладиите от брега на Нил до фасадата на храма в Луксор и принася дарове на боговете в техните светилища в храма в Луксор.⁶ Каква по-голяма демонстрация на привързаност и почит?

Когато фестивалът Опет бил възстановен, народът на Тива вероятно се е възрадвал и се е трупал по източния бряг на Нил, за да види ладиите на боговете и да зърне този Тутанкамон, който възстановил старата религия.

Когато процесията влязла в храма в Луксор, хиляди се скупчили в двора, за да гледат светините, докато ги внасят във временните им домове в храма, където обикновените хора не можели да влизат. Знаейки поне от сцените на стените на храма, че Тутанкамон принася дарове на боговете - тамян, месо, зеленчуци, бира и вино - обикновените хора вероятно са се преизпьлвали с радост. За първи път от години фараонът отдавал почит на техните богове. Сигурен съм, че мнозина са си и поплакали.

Въпреки вълнението на народа и заетото ежедневие на Тутанкамон и Анхесенамон сигурно им е липсвал баща им и предишният живот в Амарна, където дните им били много по-свободни. Постепенно обаче удоволствията от живота в Тива и Мемфис, заедно с цялото разнообразие, което предлагал Египет, трябва да са им се сторили по-добър курс на действие.

Само кратко пътуване ги деляло от двореца в Мемфис до Делтата, където ставал най-хубавият лов на птици в страната. Плъзгайки се по повърхността на мочурищата с плоскодънни скифове (малки лодки), изработени от папирусови стебла, птицеловците залагали мрежи и чакали да уловят в капана прелитащи ята. Тутанкамон особено обичал да ловува с лък и стрели. Най-хубави били леките дървени пръчки със заострени краища - остриета за птици, които хвърчали по-бързо от птиците. (Лъкът и стрелите на Тутанкамон са намерени в гробницата му.) Двамата с Анхесенамон прекарвали най-щастливите си часове сред мочурищата - той стрелял по патиците, а тя приготвяла поредната стрела. Когато този спорт им омръзнел, преминавали към хвърлянето на пръчки, оформени като нещо подобно на бумеранг - едно умение, далеч по-трудно за овладяване. Необходима била здрава ръка, за да метне пръчката силно надалече и да свали птица по време на полет.

От южния си дворец в Тива те ходели на лов за щрауси в пустинята, което винаги е било приключение. Докато ездачът управлявал подскачащата каляска, зад него Тутанкамон изстрелвал стрелите си.

Младият цар и неговата царица имали много развлечения и изглежда, че съветниците им са били щастливи, когато двамата са заети със спорт и ловуване.

Друго усилие, което изпълвало времето на Тутанкамон, било построяването на гробницата му. Младият цар избрал място непосредствено до дядовата си гробница в Западната долина. Аменхотен III бил изкопал първата гробница в този район, а до нея стърчала една недовършена гробница (WV25), за която повечето археолози са съгласни, че е била започната от Аменхотеп IV, преди да промени името си на Ехнатон и да се пресели в Амарна.⁷ Ако тази гробница е идентифицирана правилно, то гробницата на Тутанкамон се намира до тази на дядо му и в близост до гробницата, предназначена някога за баща му. Работата по гробницата на Тутанкамон започнала още когато навлизал в юношеската си възраст. Построяването ѝ вероятно е вървяло бавно, защото наблюдателят на строителните работи е смятал, че има на разположение много години, преди гробницата да влезе в употреба. Царски архитект направил плана на пода, после го представил на надзирателя на царския некропол. Чертожник отбелязал стената откъм скалата и очертал вратата. После работници започнали да дълбаят скалата, отломвайки парчета отгоре надолу с бронзови длета, които забивали с помощта на дървени чукове. Гробниците винаги били започвани отгоре, така че гравитацията да е в помощ на работниците, а не да са принудени да вдигат чуковете си все по-високо и по-високо. Когато отломените парчета се натрупвали, малки момчета ги товарели на ръце в сламени кошници и отнасяли боклука надалеч от мястото на гробницата. Само след няколко седмици спускащият се надолу коридор се бил очертал и всеки ден навлизал все по-надълбо- ко в скалата, докато станало необходимо да викат помощници с бронзови огледала, които да отразяват слънчевата светлина, така че работниците долу в шахтите да могат да виждат. Когато коридорът достигнал проектираната от архитекта дълбочина, в скалата била издълбана просторна стая, но били оставени квадратни пилони, които да държат тавана. Когато грубата работа приключила, били повикани по-опитни работници, които да изгладят стените и да ги подготвят за декорация. Сега вече гробницата била достатъчно просторна и в нея едновременно можели да работят и леворъки, и десноръки. Когато длетата се изтьпявали, момчетата ги изваждали на повърхността, за да бъдат наточени. Всичко било групова работа. Работниците и техните семейства живеели заедно в малко селце близо до Долината на царете, което било оградено със стени, така че да се заключва през нощта. Между тези хора имало чертожници, резбари, художници, скулптори, занаятчии, дълбаещи йероглифи и надзиратели - всички, които били необходими да подготвят гробницата за вечността.

Тутанкамон растял и все по-активно можел да участва в дискусиите на Ейе и Мая по финансовите въпроси, да се среща с чуждестранните пратеници, когато обсъждат търговски споразумения, да подбира собствените си слуги и да решава кого да награди за вярна служба. В края на краищата той бил внук на Аменхотеп III - великият дипломат и проницателен администратор. За щастие е запазена гробницата на Хюи - един от най-доверените посланици на Тутанкамон. Тя дава ясна представа за ролята, която играел Тутанкамон. На този етап той бил юноша. Хоремхеб току-що бил покорил Нубия, така че бил необходим царски наместник да управлява територията. Разчитали от Нубия да идват тонове злато всяка година, ведно с други луксозни стоки като абанос за мебелите, слонова кост за бижутата, жирафови и леопардови кожи - всички символи на изобилието на Египет. Царският наместник имал жизненоважна роля (фиг. 12).