Убийството на Тутанкамон

Ако натежи сърцето поради сторените злини, то било хвърляно на чудовище с тяло на крокодил и глава на хипопотам, което наричали „поглъщачът на сърца“. Когато чудовището изяде сърцето, човекът преставал да съществува. Когато западните правораздавателни системи избирали символ на справедливостта, те предпочели везните на египтяните. В мита за Озирис Сет, който олицетворява злото, представлява постоянна заплаха за божествения ред, защото той не е убит в битката, а само победен. Така че Египет трябвало да бъде винаги нащрек - злото, което се излъчвало от Сет, вечно дебнело и чакало удобен момент да наруши „маат“, божествения ред.

В края на краищата отговорността на фараона била да установи и поддържа божествения ред на земята и веднъж в годината царят плавал по Нил на царската си ладия, като участвал в мистерийна пиеса, с която осигурявал триумфа на доброто над злото на земята. Пиесата се основавала на мита за Озирис и е най-старата записана драма в света. Тя се казва „Триумфът на Хор“, както е издълбано на стената на храма на Хор в Едфу, Южен Египет, фараонът играел ролята на бог Хор.

Жречеството

Египет се разраствал, а фараонът, зает с управлението на увеличаващата се администрация, вече не можел да посещава всеки храм, за да поднася необходимите дарове на боговете и да произнася богоугодни молитви, още повече, че храмовете били доста. Всеки град си имал божество, което да го закриля - богът крокодил Себек, богът с глава на ибис Тот, богът сокол Хор. Стотиците египетски богове из храмовете по протежението на Нил били кой от кой по-високопоставени в йерархията.

Необходими били хора, които да заместват фараона в светилищата на боговете, които да принасят дарове и да казват молитви с пожелания за успешно пътуване на слънцето през нощта. И така в ранната египетска история били избрани неколцина мъже, които да казват молитви и да изпълняват ритуали вместо царя. Това били египетските жреци. Те играели важна роля за религията, но не допринасяли с нищо за икономиката на нацията. Жреците били лукс и белег за просперитета на Египет. Тези заместници на фараона наложили модел на поведение на жречеството за хиляди години напред.

Когато говорим за египетските жреци, не бива да ги приемаме за съвсем чисти духовни служители на боговете. Тези мъже можели да бъдат безскрупулни, способни да творят зло, а в подобна голяма бюрократична система възможностите за това били много.

Ролята на главния жрец на храма обикновено се унаследявала. Разполагаме с автобиографии на жреци, които казват, че тази длъжност преди се е изпълнявала от баща им и дядо им - пророк на бог Мин, главен жрец на Амун и т.н. При толкова многобройно жречество имало много възможности за способни и амбициозни млади хора да се издигнат на върха. Главният жрец на даден храм управлявал нивите, овощните градини и едрия добитък на храма - това е административна длъжност, която способствала за голямо лично богатство и власт. Заедно с длъжността главен жрец идвали имоти, слуги, подаръци, подкупи и всички други капани за благородниците. Вторият и третият пророк на бога били подчинени на главния жрец, а под тях стоели безкрайни жречески чинове и касти - йерархия, която може да съперничи на всяка голяма съвременна корпорация.

Различните клонове на жречеството били в жестока борба помежду си, като всеки отстоявал, че неговият бог е по-велик и търсел специалното благоволение на фараона заедно с наградите, които произтичали от него. В Мемфис, близо до днешно Кайро, главният бог Птах, който създал вселената, бил провъзгласен за най-важен от боговете. Обаче всеки град твърдял, че неговият бог е най-важен. Да изведеш своя патронен бог в предните редици не само означавало да спечелиш червени точки по теология, но това било и борба за богатство и социален статут - нещо, което жреците на Египет знаели твърде добре.

Жрецът можел да се издигне и по заслуги и често обикновените писари след известно време успявали да заемат високи длъжности. Всеки храм имал собствена йерархия на жреците, различни групи жреци изпълнявали специфични задължения и за всяка група имало специални привилегии. Писарите на храмовете водели подробни описания на даровете, дадени на храма от фараона, записвали годишните реколти от земите на храмовете, правели инвентаризации на складовете - за зърно, вино, ленени платна и злато. Преписвали свещените молитви върху папирусови свитъци, така че жреците, които четат молитвите, да разполагат с чисти екземпляри. Други писари работели като библиотекари на храма, систематизирали папирусовите свитъци, за да бъдат намирани лесно за справки. Освен религиозните текстове в храмовете се пазели и медицински папируси за жреците лекари, както и книги за тълкуване на сънищата, за да може всеки, който иска, да научи какво означават сънищата му.

Столистите били жреци, които стоели пред статуите на боговете. Те следвали точно определен всекидневен ритуал на преклонение, за да поддържат доброто разположение на боговете. Всеки ден в определено време столистите влизали в най-святата гробница - най-вътрешната свещена стая на храма, вземали статуята на бога от светилището и извършвали сутрешните ритуали. Богът бил помазван с ароматни масла и тамян за спечелване на благоволението му, давали му се най-избрани храни, после бил повиван в чисто бяло ленено платно и поставян обратно в святата гробница. При затварянето и залостването на вратите се пеели молитви и се казвали заклинания.

Много от жреците на по-низшестоящи постове били женени, имали семейства и работели извън храмовете. Те били дърводелци, учители и писари, които през определени периоди от време служели по трийсет дни в храма и след това се връщали към светския си живот. Когато фараоните завладявали чужди земи и се връщали у дома със злато и пленници, те дарявали част от завоеванията си на храмовете, за да благодарят на боговете, че са ги закриляли по време на битките и за да си осигурят тяхното благоволение и в бъдеще. Чуждите пленници станали значителен източник на работна сила и поддържали храмовете, а също и прилежащите към тях земи и овощни градини, фараоните често давали на храмовете големи парцели земя, така че отглежданият добитък и селскостопанската продукция да им осигуряват стабилен годишен доход. Всеки следващ фараон се стараел да надмине щедростта на предшественика си и храмовете станали неимоверно богати, а жреците наброявали десетки хиляди. В годините точно преди раждането на Тутанкамон египетското жречество вече тънело в най-голямата бюрокрация, която светът някога е познавал, и представлявало мощна сила, втората след фараона.

Интересно е, че въпреки завладяваните от фараоните чужди земи Египет така и не станал истинска империя. Египетските богове си били богове само на Египет, а фараонът бил цар на Горен и Долен Египет, но не и на света. Животът по бреговете на Нил бил прекалено хубав, за да им се иска да живеят където и да било другаде, да колонизират и да населяват чужди земи. Ако умрат на чужда земя, далеч от египетските балсамьори, телата им можело въобще да не бъдат мумифицирани и така да бъдат загубени всички възможности за безсмъртие. По-добре било да се живее в Египет. Затова, когато всяка година фараонът повеждал армията да завладява съседните държави, войските винаги се връщали у дома. За египтяните центърът на вселената бил Египет, а центърът на Египет бил фараонът.

Много от нашите разбирания за древен Египет идват от вярванията на египтяните за живота след смъртта. Те вярвали, че буквално могат да отнесат всичко със себе си, затова гробниците били пълнени с мебели, храна, дрехи, дори игри, за да се забавляват в отвъдния свят. Имало луксозни предмети, неща от практическа необходимост и такива за задоволяване на прищевките. Подготвяли се за пътешествие до място, където никога не са били, и понеже не били сигурни какво ще им трябва, си взимали от всичко.

Гробниците са огледало на ежедневния живот в Древен Египет. Съдържанието им било подреждано внимателно като в миниапартамент, струпвали предмети един върху друг и ги натъпквали във всеки свободен ъгъл. Върху леглото понякога поставяли тоалетните принадлежности на стопанката на къщата - любимите ѝ аромати и масла, както са си били в алабастровите шишенца, гримовете ѝ в тънки керамични туби. До тях можело да сложат комплекти фино ленено бельо, дрехи и храна - най-разнообразни видове хляб и сладкиши, стъкленици с вино от най-предпочитаните лозя, запечатани за вечността, джолани месо, печени патици: това било подготовка за най-големия пикник.

Ето откъде знаем как са яли и пили по гощавките си египтяните, какви дрехи са носели и какви са били мебелите им. Изобразяваните по стените на гробниците сцени понякога са не по-малък източник на информация.

Всеки древен египтянин искал да бъде безсмъртен и възможностите да го постигне били пряко свързани с богатството и общественото му положение. Каква гробница ще можеш да си позволиш за живота в отвъдния свят зависело от това какви са ти възможностите приживе. Красиво изрисуваните гробници, които виждаме в книжките за древно изкуство, били приготвяни за египетската аристокрация. Благородниците инвестирали колкото можели да си позволят в своите гробници, а понякога, като знак за специално признание, фараонът можел да предостави първокласно място за гробница на придворните си. За повечето египтяни - земеделците, занаятчиите и работниците - нямало хубави гробници, обзаведени с мебели, храна и луксозни предмети. Когато му идвало времето, обикновеният човек бил увиван в чаршаф, вероятно от собственото му легло, и поставян в масов гроб за бедните. Там, заобиколен от стотици покойни съседи, очаквал възкресението си. Тъй като повечето обикновени хора не можели да пишат, не са оставили писмени паметници, никакви бележки за своите надежди и проблеми, нито историите на своя живот. Повечето от нещата, които знаем за Древен Египет, идват от привилегированото малцинство. Идеята за декориране на стените на гробниците със сцени от ежедневния живот се основава на принципа на древната египетска магия - ако явно покажеш нещо, то ще се сбъдне в отвъдното. Стените на египетските гробници са покрити с изображения на покойника как пирува, ходи на лов, на риболов, как надзирава полската работа в собствените си имоти. Почти винаги изобразявали цялото семейство - жената, децата и домашните любимци, за да не е самотен покойникът в отвъдния свят. Когато гледам рисунките по стените на египетските гробници, ми се струва, че за тях животът в отвъдното е бил точно като в този свят, само че малко по-хубав. По стените на гробниците изобщо не се виждат опърпани полски работници. Може да работят на нивата, обаче са облечени в най-хубавите си ленени роби.

Понякога високопоставени държавни служители написвали биографията си на стената на гробницата, изброявайки заслугите си в хронологичен ред. Военните често изписват живи истории за своите набези, царските писари разказват за задълженията си в двореца, а губернаторите изброяват териториите, които са управлявали, и данъците, които са събирали за царя. Понякога везирите, еквивалентът на днешните министър-председатели, изброяват своите служебни задължения. Всяка гробница е миниатюрно изображение на живота на покойника. Запазени от сухия египетски климат, гробниците представляват триизмерни енциклопедии на Древен Египет.

Като пазители на писаното слово, жреците често охранявали регистрите - съществена част от всяка бюрокрация, а с разрастването на Египет нараствал броят на пазителите и значението на тази длъжност. Тъй като плодородната земя по протежението на Нил давала по няколко реколти, фараонът събирал излишъка (първообразът на данъците), за да плаща на войската и жреците. За събирането на данъците били необходими счетоводители, които да пресмятат реколтите, произвеждани от всеки земеделец, и да отбелязват колко е внесено в зърнохранилищата на фараона. Процъфтяващата икономика на Египет произвеждала много бюрократи и когато някой станел писар, поемал по сигурен път нагоре. Древните текстове поощряват младежта да се учи да пише: „Няма да е необходимо да маршируваш във войската, робата ти ще е чиста, няма да има нужда да работиш на полето в най-голямата горещина на деня.“ Веднъж научили се да пишат, и поемали нагоре по йерахичната стълбица. Имало всякакви видове писари. Някои прекарвали дните си да описват материалните запаси в складовете и имали титли от рода „писар на Амун“, други пишели религиозни текстове и били наричани „пазители на тайните“. Ако покажели способности, можели да станат „царски писари“ и да работят в двореца, където вероятно водели царската кореспонденция или съчинявали надписи, които впоследствие били гравирани по стените на храмовете.

С процъфтяването на Египет страната се разделила на административни единици, наречени номи, почти синоними на американските щати. Имало 44 номи, всяка от които си имала номарх, или губернатор, на чието подчинение били останалите длъжностни лица - кметове на градовете, надзиратели на строежите, надзиратели на писарите, надзиратели на конюшните. Всички тези длъжностни лица били избирани измежду редиците на писарите. Не е чудно, че родителите все поощрявали децата си да станат писари. Това била средната класа.

Съществували писания, които съветват как да се издигнеш по-бързо в обществото: „Не прекалявай с пиенето на бира, защото може да произнесеш лоши думи.“ „Изучавай писанията, съхрани ги в сърцето си и тогава думите ти ще имат въздействие.“ „Внимавай за длъжността си, независимо дали е висока или ниска; не е хубаво да припираш за издигането си, дръж се според положението си.“ На практика това бил цял образователен курс в стила на Дейл Карне- ги за древните египтяни.

Всичко това било възможно поради нарастващия брой на земеделците. Нямало гладни гърла. Всеки новодошъл можел да бъде нахранен и пак оставала храна. Имало средства за издръжка на луксозни занимания. За декориране на стените на гробниците били наемани художници, на бижутерите и занаятчиите се плащало за творенията им, и всичко това било дар от Нил.

По времето, когато Тутанкамон дошъл на власт, трите основни сили в египетското общество - царската власт, войската и жречеството - били формирани от векове и ставали все по-силни, по-алчни и по-независими. Фараонът не можел да поддържа божествения ред без жречеството и войската. Жреците били алчни за даренията на фараона и за плячката, която носела войската. Войската, също силна сама по себе си, все още настоявала за божествено благоволение за успех при нашествията си, така че за нея било политически изгодно да има подкрепата на жреците. Равновесието между тези три институции било крехко, защото всяка от тях вече била толкова силна, че било почти невъзможно да бъде спряна. Но идеята за божествеността на царя оставала в центъра на всичко и Египет бил немислим без фараон.

Царската власт поставила основите на цивилизацията в древния свят. Всяка велика нация е имала водач, без когото би изпаднала в хаос, но единствено Египет възприемал своя цар за божествен - фараонът бил синът на Ре, бога на слънцето. Другите нации били предвождани от простосмъртни, а начело на Египет стоял един бог.

От приблизително 170-те царе, чието управление е записано, повечето следвали и утвърждавали традиционната роля на паря. Той предвождал войската, строял паметници и принасял дарове на боговете. Под водачеството на царя имало божествен ред и Египет процъфтявал, но предаваното по наследство царуване от времето на Нармер до Тутанкамон имало своите прекъсвания.

Съществува мнение, че египетската история е била напълно безметежна, но всъщност е имало моменти, когато страната се е разкъсвала от драматични събития. Важното е, че обществото е било поставено на такива здрави основи, че след подобни редки събития редът можел да бъде възстановен. В кратките периоди на хаос инфраструктурата се запазвала, земята продължавала да ражда обилно, жреците били все така богати, концепцията за царската власт не се променяла, а войската оставала в периферията. Пирамидите например са построени през Старото царство (2686 - 2181 г. пр. Хр.), но към 2200 г. пр. Хр. в Египет настъпила анархия и приключила епохата на строителството на пирамиди. Не сме сигурни защо точно се е сринало египетското общество, тъй като са отстанали много малко писмени паметници. Една от теориите е, че последният фараон през Старото царство живял твърде дълго. Пиопи II станал фараон още като дете и царувал повече от 90 години - той е най-дълго управлявалият монарх в историята на света. Обратно на сегашна Англия, където монархът е само фигура, египетският фараон реално предвождал армията в битките. Стигайки до дълбока старост, вероятно Пиопи не е бил в състояние да управлява добре, не можел да ръководи войската, което отслабило мощта на страната. Египет се срутвал под собствената си огромна мощ, силното централизирано управление и абсолютната царска власт. Ако фараонът бил слаб, Египет страдал. Тутанкамон щял да научи този урок от първа ръка.

Повече от век след Пиопи Египет нямал истински цар, защото местните губернатори се борели за надмощие. Дори и в този период на слабост Египет не бил завладян от чужда държава. Естествените прегради от пясък и вода издържали. Най-сетне един от местните владетели - цар Нармер - обединил земите и Египет имал своя фараон. Като лодка, която се изправя, след като е била разлюляна, Египет се върнал в старото положение, което му се отразявало толкова добре. С единствен абсолютен владетел, предвождащ силна армия, и с наличието на жречество божественият ред се върнал на земята.

Все още ни делят 800 години от управлението на Тутанкамон, а досега говорихме само за политически сили, царска власт и жречество. Ще бъде прекалено опростено да разглеждаме Египет само като широка механична система, изцяло подчинена на физическите закони. Личностите също са допринесли за величието на Египет. Време е да се запознаем със семейството на Тутанкамон.

Бележки:

¹ Тревър Уоткинс, „Началото на войната“ във Войната в древния свят, ред. сър Джон Хакет.

² Йиджъл Йадин, Изкуството на войната в библейските земи, т. 1.

3

Предшествениците

на Тутанкамон

Великата Осемнайста династия

Уважавай знатните, поддържай народа си.

Укрепвай границите си и граничните пазачи.

Хубаво е да се работи за бъдещето,

хората почитат живота на далновидния.

цар Хету Небкауре ок. 2150 г. пр. Хр.

Египет вярвал, че по право му се полага да заема върховно място в света и да доминира над съседите си. Фактически историята на Египет може да бъде разглеждана като поредица от завоевания - такъв бил естественият ред на нещата. За да поддържа върховенството си, фараонът многократно повеждал войската извън Египет, завладявал нечия чужда земя и се завръщал у дома с всякакви ценности, каквито могат да бъдат пренесени. Победената държава трябвало всяка година да изпраща своята „дан“, иначе фараонът щял отново да се върне. Днес бихме нарекли това агресия, но всъщност такъв е бил животът в древния свят. Нито един фараон не се е хвалил с думите: „По време на моето управление изобщо нямаше битки“.

Ежегодните инвазии били необходими, защото Египет никого не колонизирал. Завладявали чуждата държава и толкова, а после се връщали у дома и си чакали годишния „данък“. Но пък когато египетската войска се изтегляла обратно, чуждите държави нямали голям стимул да изплащат контрибуции, затова фараонът трябвало отново да повежда армията си натам и цикълът се повтарял. Войната била естественият ред в Египет.

Тутмос I, един от първите фараони от династията на Тутанкамон, е добре известен с военните си походи, но е значим и с това, че е станал причина фараоните от Новото царство да бъдат погребвани в Долината на царете, а не в пирамиди. Един биографичен надпис, направен от Инени, надзирателят на строителната дейност на гробницата на Тутмос, описва как е била построена самата гробница:

Огледах внимателно изкопа в скалата за гробница на негово величество сам, без никой да вижда, без никой да чува: Тази работа ми беше по сърце, добродетел ми е мъдростта - не ми беше давана заповед от никой старейшина. След години аз ще бъда възнаграден за моята мъдрост от онези, които ще подражават на това, което съм направил. ¹

Потайността наистина била от критично значение, ако искали тялото на Тутмос да бъде защитено. Скоро след падането на Древното царство разбойници нападали и плячкосвали пирамидите в Гиза и всички тела били унищожени.

Когато най-после управлението се стабилизирало, фараоните от Средното царство подновили строителството на пирамидите, но вече малобройната работна сила и намалените средства довели до промяна в интериора - вътрешността на гробниците била иззидана от кирпичени тухли, покрити с тънка каменна облицовка. Но тези пирамиди също били пляч- косвани, затова тайната гробница на Тутмос, изкопана в скалите на пустата долина, имала за цел да надхитри грабителите.

Осем поколения по-късно Тутанкамон щял да се присъедини към своя августейши предшественик на същото това място, което впоследствие станало известно като Долината на царете. През тези поколения се родили някои от най-великите монарси, които са управлявали Египет.

Прадедите на Тутанкамон, царете от Осемнайста династия, издигнали идеята за фараона войник до незнайни преди това висоти. Тутмос I създал армия от хиляди добре обучени и добре въоръжени наемни войници. Това било нещо съвършено различно от малките военни части, които сформирал Нармер, а армията разполагала и с едно предимство, за което Нармер е нямал и идея - колесницата.

Колесниците, в които седели двама мъже - кочияш и стрелец с лък - били теглени от два коня. Дървото за направата им било внесено отвън - колелата били от бряст за еластичност, а корпусът бил изработен от ясен за здравина. Подът бил направен от кожени ремъци и покрит с кожена постелка - така се омекотявало тръскането при движение и се осигурявала относително стабилна платформа, откъдето стрелецът да мята стрелите си. Общо взето, колесницата представлявала лека конструкция, теглена от силни коне.

В подкрепа на колеснициите имало пехота. Всеки войник носел кожен щит, копие, бойна секира и нож. Пехотата изминавала по 15 мили на ден. Когато Тутмос I приключил с нашествията си, Египет владеел 700-те мили земя, намиращи се между него и река Ефрат. На брега на Ефрат Тутмос I издигнал стела - голяма заоблена каменна плоча, която служела като своеобразно информационно табло на Древен Египет. Ако някой искал да обяви нещо, гравирал го на стела, а Тутмос I по този начин провъзгласил новозавладените земи за северна египетска територия.

Единственото живо дете на Тутмос и неговата царица била принцеса Хатшепсут. В древноегипетския език няма дума за „царица“, фразата, която превеждаме така, всъщност означава „великата съпруга на царя“. Ако Хатшенсут му беше син, царската корона е щяла да премине направо у него, но проблемът бил, че е момиче. Невинаги става ясно по какъв начин е бил избиран престолонаследникът за трона. Не било така просто както в Англия, където законите за първородството гласят, че тронът се унаследява от най-големия син на краля, и има конкретни законови разпоредби за всякакви евентуални случаи. В Египет фараонът имал няколко съпруги и е имал право да се жени за сестрите си, така че понякога ставало доста сложно, докато се разбере кое от децата може да го наследи. Като цяло правилото, известно ни като „теория за наследниците“, било приложимо почти във всички случаи - който се омъжел за най-възрастната и най- близка на царя дъщеря, ставал фараон. Когато Тутмос I умрял, синът му Тутмос II от една от вторите му съпруги се оженил за своята полусестра Хатшепсут - най-голямата дъщеря на фараона. Бракът с Хатшепсут осигурил правото на Тутмос II да наследи престола. Двойката управлявала щастливо и безметежно в продължение на 20 години. Когато Тутмос II умрял, оставил две деца - едно момиче от Хатшепсут и младият Тутмос III, чиято майка не била от царски произход. Хатшепсут управлявала като регентка на момчето около седем години. После изведнъж се случило едно от най-невероятните събития в египетската история - Хатшепсут променила царската си титла от „царица“ на „цар“; накарала да ѝ направят портрет в цял ръст, облечена в пълната царска одежда на фараона, и да ѝ нарисуват брада. Това бил прецедент в консервативния Древен Египет. Хатшепсут била добър администратор и нейното владичество донесло просперитет на египетската държава. Това, че предпочела да я изобразяват като цар, поставило няколко предизвикателства пред художниците и писарите в двореца. Как трябвало да говорят за фараона - като казват „негово величество“ или „нейно величество“? (Те се обръщали към нея и по двата начина.)

След смъртта на Хатшепсут - на десетия ден от шестия месец на двайсет и втората година на своето управление - (февруари 1482 г. пр. Хр.) - Тутмос III станал единствен владетел на Египет и със завоеванията си се превърнал в най-великия военачалник, който Египет въобще е познавал. В шестнайсетте години след смъртта на Хатшепсут Тутмос III предвождал четиринайсет военни похода северно от Египет, поради което египтолозите го нарекли „египетския Наполеон“. В трийсет и третата година от управлението си, воювайки, Тутмос стигнал до река Ефрат, разгромил царя на Митани и издигнал своя собствена стела до тази на дядо си, а също и още една от другата страна на реката.

Поколение след смъртта на Хатшепсут Тутмос накарал да заличат името ѝ от всички паметници, като се опитал официално да премахне всяка следа за нея от аналите на Египет. Твърде революционно било да признае, че една жена е била цар на Египет. Това заличаване на името и паметта на фараона станало злокобен прецедент. Сто години по-късно в Египет щяла да настане още една подобна чистка. Този път мишената е Тутанкамон.

Когато Тутмос III умрял след 44-годишно царуване, Египет бил превърнат във военна сила, от която се страхувал целия Среден изток. Той бил пра-пра-прадядо на Тутанкамон. Останалите фараони между Тутмос III и Тутанкамон поддържали великата традиция на дедите си. Издигнали Осемнайстата династия до върхове, непознати в дотогавашната, а и в по-късната славна история на Египет.

Започват да се появяват преките предшественици на Тутанкамон. Двайсет и пет години преди раждането му Египет се управлявал от неговия волеви и решителен дядо Аменхотеп III - човек, чиято смелост и сила ще отекват силно в съзнанието на следващите фараони. Тъй като баща му публично го провъзгласил за свой наследник, Аменхотеп бил сигурен в домогванията си към трона и успял да сключи брак с обикновена жена. В чест на брака си с жената на име Тейе той пуснал една древноегипетска „телеграма“ - гравиран камък във формата на скарабей (бръмбар, който е свещеното животно на бога Ре). От долната страна на скарабея имало надпис:

...и великата съпруга на царя, Тейе, да живее тя.

Името на нейния баща е Юя, името на нейната

майка е Туя, а тя е съпруга на могъщ цар.

Всичко сочи, че бракът е бил успешен. Има статуи с изображение на царя и Тейе до него, изваяна в почти същия ръст - голяма чест за царицата.

Царствеността винаги е изобразявана идеализирано, но портретите на Тейе често разкриват и нещо личностно. Прекрасната скулптурна глава на царица Тейе в Берлинския музей говори за красавица с правилни черти, силна жена, която постига каквото иска.

Тейе родила на царя шест деца - четири дъщери и двама сина. Принцесите получили важни титли. Едната дъщеря, Сит-Амун, била наречена „съпругата на царя“, което според някои египтолози означава, че се е омъжила за баща си.

Често сестри се омъжвали за полубратята си, но фараоните рядко се женели за дъщерите си. Най-големият син, който се казвал Тутмос по името на предшественика си, бил подготвен за трона, получавайки длъжността главен жрец на Мемфис - една от двете столици на Египет (заедно с Тива).

Това бил проницателен ход от страна на Аменхотеп III. Винаги е било политически благоприятно да почиташ боговете на Египет, а сега в редовете на могъщото жречество той внедрил верен член на семейството си. По-малкият син Аменхотеп бил кръстен на баща си, но не се споменава в нито един от царските надписи, няма никакви статуи с неговия образ, а името му личало само на една счупена кана за вино. Така неблагонадеждно започва биографията на бащата на Тутанкамон - принц без бъдеще. В следващата глава ще разгледаме по-подробно това загадъчно начало.

Царуването на Аменхотеп било най-близкото до рая състояние, постигнато от Египет или от която и да била друга държава. Никога дотогава не били текли така изобилно благовонни масла и мехлеми, тюркоази, лазулит, никога не е имало толкова много златни огърлици, толкова много врати, украсени с красиво и ароматизирано кедрово дърво.

Имало изобилие от храна и царял мир. Благодарение на предшествениците на Аменхотеп Египет сега твърдо властвал над целия регион от северна Сирия до петия праг на Нил (централната част на Судан). Рядко се налагало войската да демонстрира мощта си в бой - толкова добре си били научили урока съседните държави при по-ранните египетски нашествия. От Нубия (Судан) постоянно течали потоци злато, а западната пустиня поддържала икономиката на Египет изключително силна - до такава степен, че един чуждестранен цар, който поддържал връзка с Аменхотеп, отбелязал: „Златото е като праха в твоята държава, човек само трябва да се наведе да го вземе.“² От юг, от Куш, идвали слонски бивни, жирафски кожи и абаносово дърво за мебелите в двореца. От Афганистан идвал лазулит, с който се гравирали изображенията на боговете върху амулети и се инкрустирали бижутата. По това време по Средиземноморието вече навлизали чуждестранни търговци. Ог Крит се внасяли екзотични кани за двореца, Кипър давал мед на кюлчета. Аменхотеп служел на боговете, а те били благосклонни към Египет. Навсякъде кипяла бурна търговия.

Аменхотеп III и царица Тейе водели космополитен живот и успешно интегрирали двете половини на държавата. Те често пътували до Мемфис и Тива. Северната столица Мемфис била разположена на мястото, където започват разклоненията на делтата Нил, които се вливат като ветрило в Средиземно море. Това бил административният център на Египет, където се намирала резиденцията на царя и откъдето той управлявал страната. Там държали националните архиви и там живеели хилядите бюрократи. Днес малко е останало от Мемфис, защото мястото било залято от придошлата вода. Тук колосална статуя, там масивна колона - само те подсказват, че някога това е било най-активното средище на света. Жалко, че административните сгради на града са били строени от сушени на слънце тухли от нилска тиня и прииждащата река постепенно ги е върнала в калта, откъдето са дошли. Дворецът имал същата съдба. Всички ценни документи от архивите с времето се разпаднали и изгнили - такава била съдбата на папирусите. Прекрасните храмове постепенно се скрили от погледа и потънали във влажната земя.

Пътешествието на разстояние 400 мили от Мемфис до Тива отнемало на царската лодка около три седмици плаване срещу течението. Лодката представлявала огромен теж- коподвижен съд, дълъг вероятно шейсет метра, съграден така, че да е удобен за плаване по реката. По пътя Аменхотеп спирал, за да извършва ритуали в храмовете - събития, които щели да се помнят дълго и поколения жреци с умиление щели да преживяват краткотрайното си доближаване до жив бог.

Ако Мемфис е бил като Вашингтон - оживен и кипящ от дейност административен център, то Тива е била като днешния Париж - богата, бляскава и съблазнителна. Тива била изпълнена със сгради със сакрално предназначение, построени в чест и за прослава на боговете. При всяко военно завоевание предците на Аменхотеп изсипвали огромни дялове от плячката си в храмовете па Тива в знак на благодарност за успехите си.

Хазните преливали от злато, складовете пращели от безброй топове бяло ленено платно, от което се правели одеждите на жреците, всякакви продукти пристигали в неспирни потоци от хилядите акри дарена на града обработваема земя. Жреците били богати и изграждали своята независимост - благодарение на земята си имали пшеница, добитък, зеленчуци и всичко, от което се нуждаели, освен това им оставал излишък, който можели да продават.

И така, когато царската лодка най-после пристигнела в Тива, Аменхотеп и Тейе вероятно били посрещани от въодушевени, благоденстващи жреци. Омир нарекъл Тива „града със стоте врати“ заради безбройните огромни пилони, които формирали входовете към построените един до друг храмове. И наистина в Тива имало храмове на много богове, но причината градът да бъде толкова важен бил богът патрон Амун, „скрития“. На него египтяните приписвали възкръсването на страната си от анархията и чуждото господство, настъпило след края на Старото царство. Почти хиляда години преди Аменхотеп фараоните били приели Амун като свой специален закрилник и му поднасяли дарения, при което Тива ставала все по-красива. За да придадат на култа на Амун ореола на древност, египтяните го слели със слънчевия бог Ре. Амун-Ре бил наречен „царят на всички богове“ и му бил придаден облика на фараон. Особено се подчертавала войнствеността на бога - той бил изобразяван с оръжие в ръка, носел висока корона, над която стърчали две щраусови пера. Възпявали го като царя завоевател и страшния владика на света. Бил женен за богинята Мут. Заедно с техния син Хонсу те образували триадата, свещеното семейство на Тива.

Името на Аменхотеп означава „Амун е доволен“. Той продължавал да конкурира делата на всички предишни фараони в стремежа си да заслужи благоволението на Амун- Ре. Вероятно подтикван от жреците, дядото на Тутанкамон предприел грандиозно строителство за прослава на главния бог на Тива и на себе си. Изглежда, че той самият е бил искрено вярващ. Нарекъл най-големия си син Тутмос „Тот е роден“ - в чест на Тот, бога на луната и мъдростта, изобретил писмото. Вторият му син като него самия носел името на Амун, на когото била кръстена и най-голямата му дъщеря.

Фараонът започнал да засвидетелства почитта си към Амун с обогатяването на главното светилище в Карнак - най-големият религиозен комплекс в света. Той представлява комплекс от храмове и гробници, разположен на цели акри земя, който постепенно се разраствал през вековете, като всеки следващ фараон посвещавал свой паметник на боговете. Когато Аменхотеп започнал да доразвива главното светилище на Амун в Карнак, пилоните на Тутмос I и дъщеря му Хатшепсут все още стояли там. Хората все още се възхищавали на обелиските на Тутмос - първите, които въобще били построени в храма в Карнак.

Аменхотеп построил пред обелиските на предшествениците си двойка огромни входни колони (т. нар. III пилон), които превъзхождали по размери всички построени по-рано. Корнизите на капителите им били боядисани в светли цветове и изглеждали като многоцветни гирлянди, развяващи се на близо двайсет метра височина, а колоните били покрити с бляскав електрон (сплав от злато и сребро). Импозантната постройка била посветена на Амун.

На 2400 метра от Карнак, в центъра на Тива, се издигал друг многозначителен храм. Веднъж годишно подстригани до голо жреци занасяли тежката златна статуя на Амун в специална свещена ладия от издълбано дърво, други пренасяли статуята на неговата жена Мут до нейния кораб и в специален конвой всички отплавали към този храм. Жреците обличали най-фините си бели роби и се присъединявали към знатните особи, накичени със сребро и злато, и всички лодки се понасяли в процесия, наречена „Красивия фестивал на Харем“ - най-важният и най-честван празник на Тива. Празненството пресъздавало сватбата на боговете и последвалото брачно блаженство. Представлението се изпълнявало в „Южния харем“ - малък храм, който се използвал само веднъж годишно. Аменхотеп наредил на архитектите си да заместят стария храм с красива, пропорционална и по-внушителна сграда. Те направили колонадна зала от седем двойки величествени лотосови колони, които водели към открит вътрешен двор. От двете страни на двора били издигнати двоен ред колони във формата на папирусови пъпки, които правели сянка, а преди да се излезе в открития двор, имало гора от колони. След двора в другия край на храма било построено двойно светилище, светая светих, където се съхранявали златните статуи на Амун и Мут. Аменхотеп надминал дори себе си с тази прослава на великия бог. Това бил най-големият храм, построен само от един фараон.

Аменхотеп взимал толкова присърце тези строителни проекти, че си построил дворец от другата страна на реката, където все още имало свободна земя, за да може едновременно да живее в удобство и да наблюдава строежа. Само няколко стени са оцелели от неговия дворец, понеже бил построен от нетрайни калени тухли и бил предназначен да издържи само докато трае животът на един фараон. Все пак останалото е достатъчно да ни покаже, че е бил прекрасна сграда. Подовете били изрисувани в светли цветове, изобразяващи природни сцени, а на стените имало цветни декоративни релефи. Дворецът представлявал комплекс от отделни сгради - за царя и неговите слуги, за царицата и нейните придворни дами, за кухнята и за още няколко други за дворцовата охрана.

В допълнение имало голяма аудитория или фестивална зала, където Аменхотеп празнувал специални юбилеи от дългото си царуване. Животът там трябва да е бил като за много претенциозни натури. Изглежда, че въпреки близостта до Нил Аменхотеп построил изкуствено езеро зад двореца, достатъчно голямо, за да може царица Тейе да се вози на ладията си.

Колкото повече време минавало, толкова повече личността на Аменхотеп се сливала със славата на града. Той поръчал две свои седящи статуи, високи по двайсет и три метра - най-големите, които въобще са изваяни с лика му, които били поставени така, че да показват пътя към новия храм, издигнат в негова памет. Днес нищо от този храм не е останало, но масивните статуи на седналия Аменхотеп все още гледат към Тива. Това са прославените „Мемнонови колоси“, които удивлявали посетителите в древността. Несравнимият хъс на Аменхотеп към строителството сигурно е заредил града с безпрецедентно оживление. Той дал стабилна работа за дълго време на хиляди работници, които копаели, режели, шлифовали и пренасяли тонове камъни. Стотици художници и ваятели рисували сцени в бляскавите нови храмове и луксозния дворец. В Тива се сипели богатства както никога преди това. Градът бил обгърнат от някаква магия, която заседнала в сърцата на поетите. В един от химните в прослава на Тива от късното Ново царство се казва: „Тя се нарича „Градът“, всички останали са в нейната сянка, за да могат да стават по-величествени чрез нея.“³

Много скоро по бреговете на Нил се издигнали величествени сгради с прекрасни фасади, които скривали не толкова съвършената вътрешност. Къщите и магазините на простосмъртните били пръснати разбъркано между храмовете, мръсните тесни извити улички приличали на мъглива плетеница.

Градът бил шумен, изпълнен със звукове от коне, патици и прасета, хората били заети с работата и оцеляването си. Въпреки че живеели в най-великия град в Египет, обикновените хора водели все така труден живот. Над домовете им непрекъснато висели облаци прах от продължителното рязане и шлифоване на камъните за строежите. Било претъпкано с всякакви животни, издаващи остри миризми, и нямало отърваване от мухите, въшките и бълхите.

При целия си блясък и енергия, или може би именно поради тях, Тива започвала да се съмнява в себе си. Много хора от по-висшите класи смятали, че жреците на Амун са станали твърде богати, твърде материални и твърде могъщи. Въпреки че царят и благородниците от града продължавали да отдават почест на Амун, с течение на времето някои от вярващите започнали да се интересуват и от други култове. Аменхотеп прокарал пътя, когато приел новото име „Бляскав слънчев диск на цялата земя“. В двореца станало модно да се съзерцава природата на слънчевия диск - Атон. Царят не бил единственият, който споделял този интерес, защото парица Тейе нарекла ладията си за разходка „Сиянието на Атон“. Най-високопоставените хора вече се замисляли по религиозните въпроси, а не просто механично следвали старите ритуали. Това дълбоко повлияло на съзнанието на стоящия в сянка, втори но рождение син на Аменхотеп, който не след дълго щял да се качи на престола.

За последно свое обиталище Аменхотеп избрал едно отдалечено пресъхнало речно корито на запад от Долината на царете, което никога преди не било използвано. Защо не е предпочел да бъде погребан близо до августейшите си предци от Осемнайста династия, никога няма да разберем. Аменхотеп III имал собствено мнение по този въпрос.

След това голяма трагедия сполетяла стария цар и неговата съпруга - най-големият им син Тутмос, главният жрец на бог Птах, умрял. Този син бащата подготвял за свой наследник. Мъката им вероятно е била изключително разтърсваща и се подсилвала от факта, че Аменхотеповите планове за бъдещето умрели заедно с неговото момче. Сега сериозно възникнал въпросът кой да наследи фараона. Той имал втори син, наречен Аменхотеп като баща си, но вероятно има причина, поради която толкова рядко се споменава за него. Възможно е да е страдал от някоя твърде странна болест.

Без съмнение е имало и други претенденти за трона, вероятно синовете на Аменхотеп от другите му жени, които били принцеси от чуждестранни държави, но само един бил дете на Тейе. Тя сигурно е направила успешни машинации в негова полза, защото, въпреки всичките си здравословни проблеми, той става престолонаследник и дори повече. Царят направил един, на пръв поглед изненадващ ход, като назначил по-малкия си син Аменхотеп за сърегент, което означавало, че двамата ще царуват заедно. Така нямало да има спор кой ще стане цар на Египет, когато старият цар умре. Въпросът е защо Аменхотеп III, енергичният и могъщ владетел, се е съгласил да дели властта си?

Отговорът вероятно може да бъде намерен в мумията на Аменхотеп III, която била открита през 1898 година при странни обстоятелства от един твърде темпераментен егип- толог. Французинът Виктор Лоре за кратко време председателствал Службата за египетски антики. Избухлив по природа, Лоре бил неподходящ за високата административна длъжност и успял да влезе в конфлифкт и с египетските, и с европейските власти, в резултат на което останал на тази длъжност само две години. Едва имал време да предприеме първите систематични разкопки в Долината на царете, при които открил ограбените гробници на Тутмос I и Тутмос II. Освен това открил гробницата на Аменхотеп II, в която се крие и отговорът на нашия въпрос.

Тази гробница също била ограбвана. Строшени парчета от сини керамики и дървени погребални предмети с името на Аменхотеп II били пръснати във входния коридор на гробницата, когато Лоре я открил. Лоре пропълзял по коридора и се натъкнал на квадратна шахта или „кладенец“, предназначен да улавя водата, за да може погребалната стая да си остава суха по време на редките краткотрайни бури в Долината на царете. Лоре поставил стълба напряко през кладенеца, за да може да премине, и така се озовал в преддверие с четири пилона във формата на квадрат, където видял изпочупени погребални лодки - образци на всичко, от което фараонът би имал нужда в отвъдния свят, позлатени образи на царя и изпочупени ушабти на слуги, които трябвало да оживеят в отвъдния свят и да са готови да изпълняват всякакви необходими задачи. Вече било късно през нощта, Лоре бил уморен и понеже единствено неговата свещ осветявала сцената, въображението му политнало. Светлината от свещта му попаднала върху нещо, за което не бил подготвен:

Пристъпих напред (между две колони) със свещта в ръка и, каква ужасна гледка - там върху лодката лежеше труп, целият черен и отвратителен, гримасничещото му лице беше обърнато към мен и ме гледаше, а дългата му кестенява коса бе разпиляна на редки кичури около главата му. Дори за миг не си помечтах, че това може да е разопакована мумия. Краката и ръцете изглеждаха свързани с тялото. В гръдната кост зееше дупка, в черепа също имаше отвор.

Това човешко жертвоприношение ли беше? Или убит от съучастниците си крадец при кървавото разпределяне на плячката, или пък беше убит от войници, намесили се да прекратят ограбването на гробницата ?⁴

Лоре е видял мумията на принца, която е била разповита толкова скоро след погребението му, че маслата и растителните смоли, използвани при балсамирането, все още са били в течно състояние. Крадците поставили мумията в една от лодките, където маслата се втвърдили и залепили мумията за лодката. Когато дошъл на себе си, Лоре продължил да слиза, като най-накрая стигнал до погребалната стая, където намерил каменен саркофаг без капак. Надникнал от ръба и видял ковчег с гирлянди от цветя на главата и венец в краката. Бил открил мумията на Аменхотеп II.

Дългата вечер на Лоре все още не била приключила. Докато оглеждал четирите странични стаи към погребалната камера, той открил статуи на фараона, вази със седемте свещени балсама, от които царят щял да се нуждае, много месо и плодове, за да се изхранва в отвъдния свят, а също и лодки, за да пропътува разстоянието до отвъдния свят. Именно в една от страничните стаи Лоре получил следващия шок:

Минахме към стаите вдясно. В първата, в която влязохме, видяхме необичайна гледка - в левия ъгъл, в дъното, имашe три легнали едно до друго тела, краката на които сочеха към вратата. Дясната половина на стаята беше пълна с малки ковчези, чиито капаци бяха като за мумии, и погребални статуетки от битум (дърво, боядисано с растителна смола). Тези статуетки са били в ковчезите, където крадците напразно са търсили съкровища.

Приближихме се до труповете. Първият приличаше на жена. Плътно було покриваше челото и лявото и око. Предната част на едната и ръка беше счупена до лакътя и поставена обратно до тялото, а иначе двете ръце бяха вдигнати във въздуха. Опърпан и разкъсан плат едва покриваше тялото ѝ. Гъстата черна къдрава коса лежеше разпиляна по варовиковия под от двете страни на главата ѝ. Лицето ѝ беше възхитително запазено и притежаваше благородническа и величествена суровост.

Втората мумия в средата беше на около петнайсетгодишно дете. То беше голо, с ръце, съединени върху корема. Първоначално главата ни се стори напълно плешива, но като разгледахме по-внимателно, установихме, че е била обръсната с изключение на един малък участък около дясното слепоочие, откъдето се подаваше прекрасен кичур черна коса. Това е прическата на царските принцове (наречена кичурът на Хор). Веднага си помислих за принц Уебенсену, дотогава неизвестния син на Аменофис II, чиято погребална статуетка бях забелязал в голямата стая и чиито канопи щях да открия по-късно. Лицето на младия принц беше засмяно и палаво, изобщо не внушаваше идеята за смъртта.

Последният труп най-близо до стената изглеждаше като да е на мъж. Главата му беше обръсната, но недалеч от него на земята лежеше перука. Лицето на този човек показваше нещо ужасно и нелепо в същото времe. Устата висеше отвесно от едната страна, почти до средата на бузата, захапала парче ленен плат, чиито два края висяха от крайчеца на устните. Полузатворените очи имаха странен израз - можеше да е умрял от задушаване поради запушване на устата, но изглеждаше като млада игрива котка, захапала скъсан парцал. Смъртта беше проявила уважение към строгата красота на жената и дяволитата гримаса на момчето, но определено се беше надсмивала и забавлявала с външния вид на мъжа.

Черепите на трите трупа, както и на онзи в лодката, били пробити и гръдните им кошове отворени.⁵ Състоянието на трите мумии в страничната стая и на тази в лодката се дължи на методично действащи плячкаджии на гробници. В търсене на бижута те първо са проболи главите, за да ги разопаковат, като бързо са смъквали лененото платно, после са забивали ножове в гърдите, търсейки още накити, осакатявайки по този начин царските тела.

Лоре нямал никаква представа за самоличността на четирите мумии, а и преценката му онази нощ със сигурност е била доста объркана. Третата мумия в страничната стая, която той описва като мъж, съвсем ясно е мумия на жена. До ден днешен самоличността на повечето от тези тела остава неизяснена. Почти век по-късно била установена идентичността на едната мумия, но затова били необходими съвременни технологии, а също и находката в гробницата на Тутанкамон, но затова ще разкажем по-нататък. Една ог тези странични стаи е била запечатана с варовикови блокове, като само на тавана е бил оставен малък отвор. Лоре се изкачил до върха и едва успял да различи девет старателно подредени ковчега - шест до стената и три пред тях. Това било всичко, което можел да види, но осъзнал, че трябва да съборят стената, преди да могат да разгледат ковчезите обстойно. Първо обаче трябвало да разчистят гробницата.

Лоре направил карта на гробницата, като разчертал квадранти, за да впише позициите на повече от 2000 предмета. Едва след като приключил с всичко това, той можел да огледа деветте ковчега зад стената. Бил открил мумиите на осем египетски царе и на неидентифицирана жена. Един цар от Двайсет и първата династия спасил всички тези мумии, за да ги предпази от по-нататъшни светотатства при плячкосването на собствените им гробници.

Върху превръзките на мумията на Сети II била написана тъжната история как плеядата царе попаднала на съхранение в гробницата на Аменхотеп II. На шестия ден от четвъртия месец на зимата, през дванайстата година от царуването на Пинеджем I, царят събрал разповитите царски тела, преповил ги и ги оставил в гробницата на Аменхотеп II на съхранение, където и останали до откриването им от Лоре.⁶ Между тези мумии бил и дядото на Тутанкамон, Аменхотеп III.

Мумията на Аменхотеп III била откарана в Кайро на лодка заедно с другите мумии, където била съхранявана, докато не я развили на 23 септември 1905 година.⁷ Мумията на бащата е нишката към обяснението защо синът му, Аменхотеп IV, управлявал заедно с баща си. Самият цар бил много дебел и в крайно лошо здраве, когато умрял.

Когато оглеждах мумията в Египетския музей в Кайро, ми беше ясно, че в края на живота си Аменхотеп III трябва доста да се е мъчил. Страдал е от ужасни абсцеси на долните десни резци и горните десни кътници. Можех да видя, че резците са били извадени известно време преди да умре, защото джобовете им се бяха позапълнили от израснала нова костна тъкан. В Египет болестите по зъбите, както при царете, така и сред обикновените хора, били доста често срещани не поради прекаляване със сладко, както е в наше време, а поради ежедневния им хляб. Египтяните са чукали зърното с камъни, което означава, че заедно с хляба са поглъщали значителни порции пясък и ситни камъчета. По този начин с годините зъбите им се износвали и хората ставали уязвими към заболявания. Колкото умения да притежавали египетските лекари, те все пак не практикували зъболечение.

При това състояние на зъбите си Аменхотеп III вероятно непрекъснато е изпитвал болка. Може и да са го упоявали с вино или дори с новото чудодейно лекарство на Осемнайста династия, което било внесено от Кипър - опиумът. Кипърските лекари събирали лепкавата мъзга, която се стича от процепа на семенната капсула на мака, и я изсушавали, за да могат по-лесно да я използват. Наложена върху рана или зъб, тя вероятно е имала ефекта на съвременна упойка.⁸ На Аменхотеп сигурно му е било много трудно да изпълнява задълженията си на държавник при все по-влошаващото му се здраве или пък може да е бил толкова упоен, че да не е бил в състояние да взима решения. При тези обстоятелства за решителната царица Тейе вероятно е било лесно да убеди съпруга си да сподели задълженията на владетел, които вече толкова го затруднявали, със сина си Аменхотеп IV. Като сърегент синът ѝ със сигурност щял да наследи трона, когато старият цар умре.

Когато младият цар най-после поел властта след смъртта на баща си, една от първите промени, които въвел, била да одобри нова технология за балсамиране още с мумифицирането на баща си. Балсамьорите инжектирали дървесни смоли и соли под кожата на ръцете, краката и врата, за да им придадат по-жизнен вид. Това било леко скъсване с традицията, но предвещавало бъдещите драстични промени.

НАДПИСИТЕ НА СТЕНАТА -

КАКВО НИ КАЗВА ХРАМЪТ

Стените на храмовете са жизненоважен източник на информация за египтолозите. Те предоставяли на фараоните огромна повърхност, за да могат да се хвалят с делата си, и бидейки от камък, са оцелели. Ако някой цар искал да обяви колко земя е подарил на храма, това се гравирало в стената. Когато някой фараон се завръщал от победоносен военен поход, триумфът му бил записван с най-пълни подробности, за да могат всички да виждат и да се дивят на смелостта на владетеля си. Има славни сцени как фараонът влиза в битка с бойната си колесница, как убива врага със стрели и се връща победоносно с вързани пленници. Неизменно в края на панорамата присъстват писари, които преброяват купчините отрязани човешки ръце - египетският метод за изчисляване броя на убитите врагове. Всъщност по стените били изписвани две версии на историята - с думи и с картини. Когато Наполеон превзел Египет през 1789 година, йероглифното писмо все още не било дешифрирано, така че французите не могли да прочетат стенните надписи. Понеже по стените имало толкова много бойни сцени, допуснали, че храмовете са дворци. Не можели да си представят, че толкова многобройни сцени на насилие могат да бъдат изрисувани на място за богослужение. За древния египтянин обаче всичко това имало смисъл и логика.

Завладяването на нови територии било част от божествения ред, нещо, което ставало с помощта на боговете. Всяка война била свещена. Ако войниците на Наполеон са можели да прочетат надписите, са щели да разберат, че това са храмове, щели са да прочетат датите на битките, броя на убитите и дори имената на царските коне.

Ако човек успее да разчете стената на египетски храм, може да научи много за египетската история. Стенописите в гробниците на благородниците и погребалните предмети, намерени вътре в тях, ни дават доста подробности за ежедневния живот на хората. Наистина, официалната история на Египет намираме в храмовете, но понеже повечето от официалните записи и храмовете в северната столица Мемфис са потънали в калта, в действителност разполагаме с историята, която ни разкриват записите в южната част на Египет.

В Тива е имало дъждове и висока влажност, така че храмовете и гробниците са добре запазени, а папирусите, които са се съдържали в тях, все още са разчитаеми. По време на управлението на Аменхотеп III и неговите предшественици от Осемнайста династия информацията за Тива е богата и с много подробности. Разполагаме с храмовете и гробницата на Аменхотеп, но официалните записи изведнъж прекъсват при неговата смърт.

Първите сведения за това какво е станало след смъртта на Аменхотеп идват от вътрешността на храма в Карнак. В началото на този век няколко от величествените пилони на Карнак се срутили, огромните му порти се разпаднали и била необходима цялостна реставрация. През 1926 година френският египтолог Анри Шеврие започва да реконструира втория пилон на Карнак (построен от фараона Хоремхеб). Разпадащият се пилон трябвало да бъде напълно разглобен и всяко блокче от него било номерирано, за да може да бъде сглобен отново, подобно на огромен конструктор „Лего“. Докато сваляли блоковете, Шеврие открил блокове от мистериозното време непосредствено след царуването на Аменхотеп III вътре в самия пилон.

Талататите от Амарна

Блоковете, открити в храма в Карнак, станали известни като „талатати“ - от арабската дума „талата“, която означава „три“, тъй като блоковете били широки колкото три педи. Тези новооткрити блокове били декорирани с картуши (овални продълговати фигури, в които се вписвало името на фараона) на Аменхотеп IV. Те били от една от входните порти на Карнак, построена от Аменхотеп III, малко преди да умре, и довършена от Аменхотеп IV след смъртта на баща му. Започнала да се избистря следната картина: Аменхотеп IV управлявал известно време заедно с баща си и когато старият цар умрял, на пръв поглед изглеждало така, сякаш синът е довършил започнатото от бащата в обичайния египетски стил.

Колкото повече талатати откривали, толкова по-ясно ставало, че блоковете всъщност са декорирани в два различни стила. Някои били традиционни, но други били взети от един храм, построен от Аменхотеп IV, и на тях украсата изглеждала променена. Той и съпругата му са изобразени като гротески, силно деформирани. Имало сцени, на които фараонът боготвори слънчевия диск - лъчите му продължават в ръце, стиснали анкх (кръст), символа на живота, и са протегнати към фараона. Такива сцени не били виждани никога дотогава.

Участниците в разкопките осъзнали, че Аменхотеп IV е построил храм на бога на слънчевия диск Атон в храма в Карнак, който представлявал египетския еквивалент на Ватикана. Един бог, който преди бил завоалиран, сега подчертано присъствал в традиционно национално светилище. Колкото повече блокове откривали, толкова по-ясно ставало, че са открили нов стил изкуство - това било истинска революция в религията. На много блокове лицата на царя и царицата били изсечени, ръцете в края на лъчите на слънчевия диск Атон отрязани. Аменхотеп IV може и да е положил началото на нова религия, но явно в един момент тя е била отхвърлена.

Реконструкцията на талататите

През годините са открити повече от 40 000 блока, които се съхранявали в големи хранилища, докато настъпи момента някой да проумее какво означават.

Твърде много блокове липсват, за да може да се възстановят храмовете, откъдето са взети, но през 1965 година американският бизнесмен Уинфийлд Смит изработил план да реконструира на хартия онова, което не можело да бъде намерено под формата на камък.⁹ Идеята му била да фотографира всеки отделен талатат, не само тези в Египет, но дори блоковете, които са били откривани преди това и през годините по един или друг начин са попаднали в музеи или частни колекции по света. Той снимал всеки от блоковете в един и същ мащаб, създавайки парченцата на гигантски пъзел. После с помощта на компютър храмовете можели да бъдат възстановени на хартия.

Въвели в паметта на компютър подробно описание на всеки блок, изброявайки всичките му характерни черти. Ако в блока имало гравирана глава на фараон, която била откъсната от средата на врата, това се въвеждало в компютъра и той започвал да търси измежду хилядите други талатати тялото на такъв цар, което да започва от средата на врата. Когато компютърът намерел блоковете, които евентуално можело да се съединят, вадели снимките и гледали кои блокове си пасват. Този проект продължил шест години и в крайна сметка станало напълно ясно, че талататите идвали не от един, а от няколко храма, построени от Аменхотеп IV в ранните години на царуването му.

Шеврие открил също така колосални статуи на Аменхотеп IV, които някога са стояли пред неговия храм, наречен Гем-Па-Атен - „Атон е намерен“. Една от статуите - гола скулптура, показва царя почти като хермафродит, с широки бедра и гърди, но без гениталии. Само можем да се питаме какво ли са си мислели жителите на Тива, като са гледали тези статуи на царя. Изобщо не разполагаме със записи, които да ни разкажат какво е мислел обикновеният човек от улицата за своя нов фараон.

Вероятно в началото общо взето са го приемали - новият цар погребал баща си, почитания Аменхотеп III, довършил портата на Карнак, започната от баща му, и после започнал да строи своя храм, точно както се очаквало от него. Възможно е дори хората да са понасяли мълчаливо необикновеното представяне на царското семейство, но сигурно са мърморели под нос, когато били изваяни странните статуи на Аменхотеп, а после и още по-сгранните негови изображения във вътрешността на храма.

Основната украса на храма било изображението на фестивала на Сет, който традиционно се празнувал на трийстата година от царуването на фараона.¹⁰ Аменхотеп IV отпразнувал своя фестивал на Сет само около четири години след като станал фараон. По време на традиционния фестивал на Сет, също както Нармер направил преди векове, фараонът носел бялата корона на Горен Египет и червената корона на Долен Египет, за да демонстрира властта си над Двете земи.

Фараонът трябвало да покаже силата и яростта си, като участва в състезание и стреля със стрели. После трябвало да посети светилищата, където се съхраняват статуите на боговете, донесени от различни места специално за фестивала. Обаче при Аменхотеп IV това не било обикновен фестивал на Сет. Нямало статуи на Амун, Озирис, Птах, Изида, нито на други богове. Във всички светилища били поставени статуи на Аменхотеп IV. Всички познати египетски богове били забранени с един широк замах!

В зората на двайсетте си години Аменхотеп IV се оженил за Нефертити. Малко се знае за нейната история преди брака, но ако вземем дори само външния ѝ вид, тя е била забележителна жена. Нефертити била първата жена на фараона и царица, която и в двайсет и първия век ще бъде олицетворение на женствеността и красотата, както и символ на Египет.

Репутацията на Нефертити на голяма красавица се основава на една-единствена нейна статуя - бюста на Нефертити, който сега се съхранява в Берлинския музей. Правилните ѝ черти, дългата грациозна шия и големите раздалечени очи говорят за класическа красота. Подозирам, че бюстът е точно копие на царицата.

Не така обаче е изобразена царицата в новите храмове на Ехнатон в Карнак. Нефертити, Ехнатон и двете им дъщери - всички изглеждали деформирани, с широки бедра и удължени глави. Най-странен бил самият Ехнатон, изобразен с удължена челюст, тънък врат, източени ръце, пълни гърди, хлътнал стомах и издути бедра. Народът на Египет никога дотогава не бил виждал подобно нещо, нито пък египтолозите!

В петнайстата година от царуването си Аменхотеп IV се прекръстил на Ехнатон („Угоден на Атон“), с което име е известен на света в наши дни. По-късно в тази глава ще говорим за значението на тази промяна на името му. Ехнатон (Аменхотеп IV) е фараонът, за който се спори най-много, и дискусиите все се връщат на това как е изглеждал. Някои изследователи смятат, че може всъщност да е бил нормален, а изобразените физически аномалии да са просто артистична инвенция, показваща фараона едновременно като мъж и като жена - той е всичко. Други са убедени, че той е имал жестоки физически деформации и поради това се е наложило да изобразяват цялото му семейство със същите недъзи - нещо като ситуацията в Испания през XVII век, когато кастилският крал фъфлел и всичките му царедворци започнали да фъфлят.

Ранните изследователи, които защитавали тезата за недъзите, потърсили медицинска диагноза. Предположили, че Ехнатон е страдал от синдрома на Фройлих - нарушение на хипофизата, което причинява подобни необичайни физически изменения, каквито са показани в портретите на Ехнатон. Но защо цялото царско семейство е изобразено със същите необичайни форми? Всички принцеси са нарисувани с удължени глави, а Нефертити често е неразличима от Ехнатон. Може ли всички членове на царското семейство да страдат от синдрома на Фройлих? Разбира се, че не.

Един проблем около хипотезата за синдрома на Фройлих е, че той обикновено спира развитието на половите органи и причинява стерилност у мъжете. Ехнатон и Нефертити в края на краищата са имали шест дъщери. Обаче симптомите на синдрома на Фройлих толкова явно съвпадат с изображенията на Ехнатон, че някои египтолози дори смятат, че той не е баща на дъщерите си. Все пак, ако шестте принцеси не са негови деца, защо ще имат тези физически недъзи?

Винаги съм бил убеден, че Ехнатон е имал някакъв физически недостатък, но не и синдрома на Фройлих, защото все пак е баща на всички тези деца. Наскоро бе изказано друго предположение, което изглежда далеч по-вероятно - за синдрома на Марфан. Тази болест за първи път е диагностицирана през 1896 година от френския педиатър Антоан Марфан, докато преглеждал 5-годишно момиченце с дълги пръсти на ръцете и краката и изкривен гръбнак. Симптомите били разпознати и от други лекари и било установено, че те често се придружават от проблеми с очите, удължаване на лицето и деформиране на гръдния кош.

Понеже разнообразните симптоми се допълват един друг, те съставляват „синдром“. Много от характеристиките на синдрома на Марфан могат да бъдат забелязани у Ехнатон и членовете на царското семейството. Например съвсем вероятно е притворените и удължени очи на колосалната статуя на Ехнатон (фиг. 1) да са резултат от синдрома на Марфан. Около половината от хората, страдащи от синдрома на Марфан, имат разместени, т.е. нефокусирани очни лещи, което им придава необикновен външен вид.¹¹

Ехнатон и цялото царско семейство са изобразени с много дълги пръсти на ръцете и краката, източени ръце, тесни гърди - точните симптоми на синдрома на Марфан. Но може ли всички да са били в еднакво състояние? Заразно ли е?

Въпреки че синдромът бил идентифициран в XIX век, едва в средата на XX век било открито, че се причинява по генетичен път. Това състояние е резултат от мутация на гените, контролиращи развитието на съединителната тъкан на тялото. Всички симптоми, асоциирани със синдрома на Марфан, се причиняват от дефектирал фибрилин - протеин, който задържа мускулите върху костите.¹² И макар че не е заразен, синдромът на Марфан се предава по генетичен път.

От многото статуи на родителите на Ехнатон - Аменхотеп III и царица Тейе, нито една не показва и намек за синдрома на Марфан. Очевидно Ехнатон е първият от рода си, при който се проявили характерните черти на заболяването, така че вероятно неговото състояние е резултат от мутирали гени. Около 25 % от страдащите от синдрома на Марфан са го придобили вследствие на мутация на гените.

Тъй като това е доминиращ признак, достатъчно е само единият от родителите да има дефектирал ген и децата го унаследяват, като вероятността е 50 %. Това може да обясни външния вид на принцесите от Амарна - дългите пръсти (нарича се арахнодактилия - „пръсти на паяк“) и тънките източени ръце и крака.

Ако Ехнатон наистина е страдал от синдрома на Марфан, то все още стои въпросът, защо е позволил на дворцовите ваятели да изобразят физическите му недостатъци? В продължение на повече от 1000 години фараоните настоявали да бъдат изобразявани като млади, мускулести и съвършени, независимо от истинския си външен вид. Ехнатон можеше да се съобрази с традицията и да се остави да го изобразяват като слаб и с добре оформени мускули. Той е предпочел да не постъпи така и цялото царско семейство последвало примера му. Защо?

Смятам, че отговорът има психологическо обяснение. Но как да потвърдим психологическа теория за човек, умрял преди 3000 години? Мислех, че ако разговарям с хора, страдащи от синдрома на Марфан, ще мога да разбера как той се отразява на живота им. Как са се чувствали, докато са растели различни от другите? Чувствали ли са се изолирани? Отбягвали ли са ги? Един колега генетик,¹³ който работи по синдрома на Марфан, ми предложи да поговоря с група хора от Ню Йорк, страдащи от това заболяване. Обадих се на организаторката на групата, Джули Кърниц, за да видя дали мога да участвам в една от срещите им и да изпробвам теорията си върху тях. Щях да опиша вкратце поведението на Ехнатон и да попитам групата какво мисли.

Повечето от участниците в срещата бяха жени и при много от тях нямаше изявено физическото проявление на болестта. Но някои можеха да бъдат сестри на Ехнатон. Джули притежаваше класическите черти на синдрома на Марфан - тя е висока, с удължена брадичка, тесни присвити очи, дълги и тънки ръце и пръсти - изобщо необичайни черти, но определено не прилича на идиот. Ако не друго, Джули е красива жена. Още преди да се срещна с групата, аз преразгледах мнението си за Ехнатон: той не беше идиот. Човек може да изглежда различно, без да изглежда идиотски. Никоя от жените в групата не притежаваше шокиращи физически недостатъци.

Джули ме представи на групата и аз започнах да говоря за Ехнатон, като им показвах диапозитиви. След втория диапозитив започнах да чувам доста често „Их!“ и „Я!“. Продължих да сменям диапозитивите, показващи удължените ръце и крака на царското семейство, и чувах все повече възклицания: „Марфански пръсти!“ Бяха открили своего брата в Древен Египет! След като свърших да говоря, ги попитах дали са се отнасяли различно към тях, докато са били деца, дали са били изолирани или избягвани от другите. И ако е така, каква е била реакцията им. Една жена сподели, че в детството ѝ, когато правели семейни снимки, все ѝ казвали да стои отзад и да си крие дългите ръце. Друга млада жена, с късо подстригана коса и очила с тъмни рамки, разказа подобна история и след това ми подхвърли прозрението, което търсех. Каза, че се бунтувала и правела всичко възможно да подчертае външния си вид, като носела шапки с козирка, странни дрехи и се гримирала по необичаен начин. Кой знае какво е щяла да прави, ако беше живяла в Древен Египет. Групата прояви разбиране към Ехнатон - виждаше им се съвсем разумно, че си е направил колосални статуи, за да се утвърди, да се наложи. След като толкова дълго е бил избягван, за него това определено е било катарзис.

Това беше една чудесна група от открити хора, копнеещи да споделят преживяванията си. Когато стана очевидно, че аз съм почитател на Ехнатон, те си свалиха обувките и взеха да сравняват пръстите на краката си със снимките на краката на царя. Джули се опита да протегне изключително дългите си пръсти, за да ги постави в положението на ръцете от Амарна, при което върховете на пръстите ѝ бяха леко извърнати нагоре. Срещата ми с тази група беше изключително вълнуващо преживяване, а и те поискаха копия от диапозитивите, които им бях показал. Ехиатон щеше да стане „рекламно лице“ на Асоциация „Марфан“ като част от усилията им да стигнат и до други хора, страдащи от тази болест. Той така и не е разбрал защо е бил различен.

Преместването към Ехнатон – Амарна

Ако поведението на Ехнатон е било реакция срещу самотното му детство, то тя се е реализирала до крайност. Той поставил прокламация на стената на храма, в която декларира, че отхвърля всички богове на Египет и заявява, че старите богове вече не съществуват и че ще се почита само един нов бог. В ранните етапи на промяната новият бог приел формата на традиционния бог на слънцето Ре-Хоракти - „Ре - Хор на хоризонта“, изобразяван като мъж с глава на сокол, облечен в царско облекло. Тази версия първо се появила на южната порта на Карнак, която била достроена от Ехнатон. Но изобразяването на бога под формата на Ре-Хоракти не издържало дълго време. През третата година от царуването на Ехнатон богът с глава на сокол бил заменен с диск - Атон.

Слънчевият диск („атон“) е древен египетски символ, който се появил 1000 години по-рано по време на Старото царство. Богът слънце е централна тема в египетската религия. Думата за слънце била „ре“, което е съвпадало с думата за бога слънце, въпреки че с йероглифи се изписвали по различен начин. Ролята на бога слънце се променяла през годините, като значението му ту нараствало, ту спадало. Ре бил богът патрон на северния град Хелиопол, бук- вално „град на слънцето“. Въпреки че Амун, Мут и Хонсу били боговете патрони на Тива, интересът към култа на слънцето растял. Аменхотеп III например бил наричан Слънчевия цар. Все пак Атон, един от аспектите на слънцето, бил маловажен бог. Ехнатон обаче променил това.

Надписите, открити върху блоковете от Карнак, показали, че през петата година от своето царуване Аменхотеп IV променил името си на Ехнатон - „Угоден на Атон“.

В Древен Египет имената били нещо много важно. Често египетските деца получавали две имена при раждането си - едното било общоизвестно, а другото, „истинското“, се знаело само от майката, така че ако някой искал да направи магия на детето, да използва общоизвестното име и магията да не проработи. Изида, богинята на магията, била наричана „Тази, която знае всички имена“ - тоест никой не можел да се предпази от нейната магия. Промяната на името на Ехнатон не била просто каприз на един юноша, а знак за нещата, които предстоят.

Горе-долу по времето, когато сменил името си, Ехнатон заявил, че ще премести столицата си от Тива в едно отдалечено място в Среден Египет. Именно там щял да се роди Тутанкамон.

Решението на Ехнатон узрявало в продължение на четири-пет години - период, който ни се струва като миг от египетската история, но все пак е имало достатъчно време да се натрупа напрежение. Странните изображения на царя и семейството му не наранявали никого, дори издигането на новия бог Атон в толкова значимо място като Тива може да е било приемливо за някои, но когато Ехнатон заявил, че Атон ще бъде единственият бог на Египет, войната била в кърпа вързана. Това означавало, че повече няма да има царски дарения от злато, ленени тъкани, вино, зърно, добитък, пленници и земя, които да обогатяват храмовете на Амун, Мут и Хонсу, нито пък на другите богове нагоре и надолу по Нил. Ехнатон бил бог, който се изправя срещу боговете.

Ако жреците на Амун бяха слаби и нямаха подкрепа, храмовете щяха да бъдат затворени, а може би дори те самите щяха да бъдат заменени с жреците на новата религия.

Но могъщото жречество в Тива притежавало свои земи и доходи и не се нуждаело от патронажа на Ехнатон, за да оцелее. Жреците трябва да са били бесни, фараонът заявил, че техните богове са фалшиви, отдръпнал подкрепата си от храмовете и ги изоставил. Напрежението между двора на Ехнатон и десетките хиляди жреци трябва да е достигнало краен предел.

Решението на Ехнатон да напусне Тива бил отприщващият клапан. Но кой ще остане и кой ще го последва?

Какво ли е било положението в Тива по време на голямото преместване?

Пo-старите хора вероятно са се държели за своите богове, повтаряйки „Нека да си върви!“. Тива процъфтявала, животът бил хубав за висшите класи, които нямали желание да напускат комфорта на домовете си. Служители като Рамос, градоначалникът на Тива, останали. Неговата дилема е отразена на стените на гробницата му в Долината на благородниците близо до Тива. Рамос бил завършил две стени от гробницата си, на които бил изобразен заедно с красивата си жена и семейството си по традиционния начин. Всички са облечени в най-хубавите си дрехи, всяка къдрица от перуките си е на мястото, всички са съвършени - точно както му се е искало да бъде във вечността. После пък Ехнатон променил стила. Попаднал по средата на промените, но отчаяно желаещ да бъде политически лоялен, Рамос довършил декорациите на гробницата си в новия стил - изобразил Ехнатон с деформираното му тяло как проповядва на последователите си и как дават с Нефертити аудиенция от „Прозореца на явлението“. Рамос е бил много съобразителен, като е изобразил себе си със златни яки - награда за това, че се е обърнал към новия бог, или пък подмазване към фараона, за да изглежда, че го е направил? Той умрял, преди да довърши гробницата си. Погребалното шествие, с което бил погребан, било изрисувано набързо на стената. Рамос бил с единия си крак в старата религия, а с другия в новата. Питам се какво ли е станало с него в отвъдния свят?

Това е първата религиозна революция в записаната история и сигурно е било вълнуващо време за последователите на Атон. Сред тях може би е имало такива, към които жреците са се отнесли зле, или пък са били недоволни от живота си, или просто са искали да бъдат част ог голямото приключение.

Когато мисля за преместването на Ехнатон в Амарна, то ми напомня за комуните през 60-те години на нашия век. Членовете на тези комуни рядко били преуспели в обществото и често били хора, които не са намерили точното си място. Недоволни от обществото, те „изпадали“ от него с надеждата да си създадат по-хубав живот. Поразителното в култа на Ехнатон е, че предводителят му е бил самият цар на Египет! Всички „изпадали“ от познатото им общество заедно с фараона!

И така, когато Ехнатон напуснал Тива, за да положи основите на утопичната си комуна, според мен едва ли са го последвали много тиванци. Трябвало е да се откажат от твърде много неща. Имената на благородниците от Амарна не били известни в Тива. Хората, които пълнели лодките, отправящи се за Амарна, вероятно са били нещо като преселниците, пристигнали в Америка. Те не били аристократи, а обикновени хора, надяващи се да подобрят живота си. За изграждането на цял град били необходими стотици занаятчии - вероятно те са били стимулирани, за да последват царя в свещения му поход.

Няма никакви записи, които да описват това пътуване. Пътуването с лодки обикновено било запазено за висшите класи, а бедняците яздели магарета. Но тъй като фараонът ги водел, възможно е всички да са пътували с лодки. Плаването на север по течението на Нил на сто и петдесет мили разстояние трябва да е отнело около една седмица, а конвоят от лодки сигурно е жужал от вълнение за техния нов прекрасен град, над който ще господства един-единствен бог. Трябва да са били изпълнени с радост и оптимизъм. Животът обещавал да бъде хубав. Щом фараонът ни води, можем да направим всичко!

Бележки:

¹ Джеймс Хенри Брестид, Древни записи за Египет, т. 2.

² Лриел Козлоф и Бетси Брайън, Ослепителното египетско слънце.

³ Елизабет Рифстол, Тива по времето на Аменхотеп III.

⁴ Джон Ромър, Долината на царете.

⁵ Пак там.

⁶ Лоре подготвя мумиите за превозване до Кайро, но преди да ги натовари на лодката, получава заповед от Министерството на обществените работи да премести мумиите в гробницата и да я запечата. Много египтяни гледат на археолозите като на чужденеци, ограбващи тяхното наследство. Те смятат, че царете им трябва да почиват необезпокоявани там, където са открити. Политиката изместила археологията.

⁷ Дж. Елиът Смит, Царските мумии.

⁸ Гуидо Майно, Лекуващата ръка.

⁹ Рей Уинфилд Смит, „Компютър помага на учените да възстановят египетски храм“; Рей Уинфилд Смит и Доналд Б. Редфорд, Храмът на Ехнатон.

¹⁰ Доналд Редфорд, който провел разкопките на храма на Ехнатон в Карнак, споделя моя възглед за Ехнатоновия фестивал на Сет като за нещо необикновено, но скоро друг учен, Джослин Гохари, предположи, че Ехнатон се е опитвал да остане близо до традицията колкото е възможно.

¹¹ Рийд И. Пиериц и Черил Гаснър, Синдромът на Марфан.

¹² Виктор А. Макюзик, „Дефектът при синдрома на Марфан“.

¹³ Благодарности на д-р Джесика Дейвис ог Ню Йорк хоспитал за много полезната дискусия за Ехнатон като болен от синдрома на Марфан.

4