Убийството на Тутанкамон

⁴ Тиодор М. Дейвис, Гробниците на Хармхаби и Тутанкамон.

⁵ Мириъм Лихтайм, Древноегипетска литературата, т. 2.

⁶ Процесията на фестивала Опет в колонадната зала - епиграфско изследване.

⁷ Никълъс Рийвс и Ричард Уилкинсън, Всичко за долината на царете.

⁸ Ханс Герике, Доклад относно Спора на душата с нейното Ба.

7

Най-известната гробница в историята

Обзаведи своя пристан в Долината,

Гроба, който ще скрие трупа ти;

Постави го пред себе си като грижа:

Надмини великите покойници,

Които почиват в гробниците си.

писар Ани

ок. 1400 пр. Хр.

Обикновено египтолозите разкопават гробници, които са били ограбвани и оставени практически голи и от които за проучвания са останали единствено стените. Както видяхме, стените на гробниците наистина предоставят доста информация, но представете си какво можеше да се научи, ако гробниците все още съдържаха всичко, което е било погребано заедно с починалия, включително най-интимни предмети; да не говорим, ако става въпрос за гробница на фараон! Само една-единствена гробница в историята на египтологията е в състояние да ни даде тази информация.

Открита е от другата страна на Нил срещу Луксор в област, която археолозите наричат Долината на царете.

Долината на царете сама по себе си е пълна с мистика. Това е едновременно „алеята за разходки“ и „паркинга“ на археологията - изобщо мястото, където всеки археолог би искал да прави разкопки. Не само онова, което евентуално може да бъде открито привлича египтолозите към това място, а най-вече поглъщащото чувство за историята на това място, неговата огромна история. Там е бил положен за вечна почивка Рамзес Велики, фараонът на масовото преселение, и там е погребана Хатшепсут - царицата, която станала цар. Всички тези гробници са в един район, където дори уморен до смърт турист би останал да се поразхожда поне 15 минути. Случаен посетител без никакви познания за историята на мястото също би изпитал особено чувство. Когато човек впери поглед в оголения пейзаж на белите варовикови скали, които сякаш трептят от горещината, някак се създава чувство за вечност, чувството, че хилядите изминали години нищичко не са променили. Графитните щрихи върху варовиковите скали отпреди три хиляди години, с които набожни свещеници са изписали имената си, все още са толкова ярки, колкото и в деня, когато са били издълбани.

В днешно време посетителите на Долината първо летят със самолет до Луксор, после взимат туристическия ферибот, който прекосява Нил, за да стигнат до западния бряг, след което се качват на автобус и правят десетминутна обиколка на мястото. Случайните селца бързо изчезват от погледа и полята захарна тръстика отстъпват на пустинята. При преминаването през един процеп във възвишенията - входа към Долината на царете - в продължение на една дълга минута не се вижда нищо освен варовиковите скали от двете страни на пътя. Изведнъж изниква туристическата хижа, а после, след по-малко от километър, автобусът спира по средата на цяла аркада от сергии на колела, отрупани със сувенири. Веднъж преминал през входната порта, посетителят вече може да остави зад гърба си двете редици търговци и да следва прилежно изрисуваните указателни табели към гробниците на Тутмос III, Рамзес VI и право напред - към гробницата на Тутанкамон. От общо над шейсет познати гробници в Долината на царете само около дузина са отворени за посещения на туристи.

Когато гръцкият пътешественик Диодорус Сикулус посетил Долината в средата на I в. пр. Хр., свещениците на Тива му казали, че в списъците им имало записани 74 гробници, но само 15 били останали - другите били разрушени от търсачи на съкровища.¹ Петнайсет века по-късно, през 1739 година, английският свещеник Ричард Поукок отплавал по Нил към Долината, но успял да открие само 9 гробници, в които въобще можело да се влезе.² Когато Бонапарт³ завладял Египет през 1798 година, довел със себе си екипи от учени, които изследвали Долината и отбелязали на карта 16 гробници, 11 от които са отворени.

Тяхното „бързо и мръсно“ проучване всъщност било значително достижение, имайки предвид, че войниците на Наполеон се сражавали срещу воините на Мамелюк, които тогава държали Египет под контрол, и над главите на учените летели куршуми, докато те рискували живота си да измерват и описват гробниците.

Първите системни разкопки в долината били направени през 19. век от исполина авантюрист, италианеца Джовани Батиста Белцони. Белцони имал образование на инженер по хидравлика, бил висок два метра и три сантиметра и си изкарвал хляба като циркаджийски борец, преди да отпътува за Египет в търсене на съкровища. От 1815 до 1819 година Белцони правел разкопки по разни места нагоре-надолу по Нил. Той бил първият човек от по-ново време, който влязъл в пирамидата на Хефрен, втората най-голяма пирамида в Гиза, а също и първият, който влязъл в храма на Абу Симбел, построен от Рамзес Велики в Нубия. Но Белцони съсредоточил усилията си в Долината на царете, където според него можело да се намерят най-големите съкровища. Той не се интересувал толкова от обогатяване на познанията си, колкото от това да намери древни ръчно изработени предмети, които да изнесе от Египет и да продаде.

Когато гробниците били издълбавани в стените на долината, се натрупвали големи количества каменни отломъци, които били изхвърляни навън и в крайна сметка си останали недокоснати хиляди години. Белцони се водел по купчините скални отломъци, за да установи къде може да са разположени гробниците. Случвало се надвиснала част от пропукана скала да се откърти и да закрие входа, но по-често ставало така, че проливните порои в долината натрупвали кал, пясък и дори заоблени камъни във входовете на гробниците. С течение на вековете гробниците постепенно се запълвали с боклуци, закривайки входовете си за векове наред, а понякога дори завинаги.

Белцони наемал по двайсет местни работници наведнъж и разкопавал най-вероятните места и макар и да открил няколко гробници, всичките били ограбвани още в античността. Най-красивата от тях била гробницата на Сетой I. По стените ѝ били гравирани магически заклинания, които щели да осигурят безпрепятственото му пътешествие до отвъдния свят. „Книга на портите“, „Книга за възхвала на запада“ и „Книга за живота в задгробния свят“ били илюстрирани с рисунки на боговете, които трябвало да помогнат на Сетой да разгроми враговете си. Над погребалната му зала има астрономически таван, на който на фона на тъмносиньо небе са показани съзвездията, които се виждали от Египет. Заслепен от ярките цветове в гробницата на Сетой, толкова свежи, колкото и в деня на погребението му, Белцони прекарал цяла година да прави восъчни отпечатъци, с които после да може да възпроизведе изображенията и да направи изложба в Лондон. Изложбата се превърнала в сензация - една от първите вълни на египтоманията в Европа. Белцони така и не разбрал, че само на стотина метра от гробницата на Сетой лежало най-голямото за всички времена археологическо съкровище - гробницата на Тутанкамон.

Вървейки по стъпките на Белцони, Жан-Франсоа Шамполион - човекът, който разчел йероглифите, се отправил на странстване в Долината скоро след Белцони, но не се интересувал от разкопки. Очарован от новопридобигото си умение да превежда йероглифи, Шамполион се задоволявал да преписва надписите по стените на гробниците.

Въпреки че Долината на царете е известна от векове, преди фантастичното откритие през 1881 година никой не бил намерил и една мумия на фараон. През 70-те години на 19 век в магазините за антики в Луксор започнали да се появяват антични предмети с невероятна красота, носещи имената на египетски царе и царици. Тези редки фрагменти започнали да излизат на пазара точно по времето, когато банкрутиралият Египет бил управляван от триумвирата Англия-Франция-Италия, тъй като бил задлъжнял и към трите страни. Всяка от тези европейски държави контролирала отделна част от египетското управление; Франция била поела ръководството на антиките.

Египетската служба за антики била основана от Огюст Мариет, който навлязъл в египтологията по доста заобиколен път. Когато книжата на негов роднина, който бил направил подробни рисунки на египетските паметници, били изпратени на семейството му, Мариет внимателно ги изучил и толкова се вдъхновил от Египет, че самичък научил йероглифната азбука и в края на краищата бил назначен на длъжност в Лувъра в Париж.

През 1850 година Мариет бил командирован до Египет да закупи ръкописи, но той използвал парите, за да направи разкопки на Серапеума - погребалното място на свещените бикове Апис.

Върнал се във Франция с огромни палети, препълнени с антики - антики, които и досега са изложени в Лувъра. Най-голямото му постижение било основаването на Египетската служба за антики - един опит да се възпре плячкосването, което в края на краищата дало начален тласък на собствената му кариера.

Високото качество на царските предмети, които били продавани от луксорските търговци, привлякло колекционерите и музейните управници от всички краища на света.

Самият Мариет си закупил „Книга на мъртвите“ (сборник магически заклинания, които били погребвани заедно с мумиите, за да осигурят възкръсването им в отвъдния свят), която била подготвена за царица Хенеттауй, живяла около 300 години преди Тутанкамон. Често в такива папирусови ръкописи имало красиви рисунки, изобразяващи боговете и сцени от отвъдното. Сухият климат на Египет позволил голяма част от тези папирусови свитъци да запазят в голяма степен оригиналните си цветове и яркост след хиляди години. Свитъкът на Хенеттауй бил близо трийсет и пет метра дълъг и представлявал забележително произведение на изкуството.

През следващите няколко години на пазара се появили и други версии на „Книга на мъртвите“, всичките притежание на царе, царици, принцеси и принцове от семейството на царица Хенеттауй. Когато освен папирусите на бял свят изплували и прекрасни бижута, на Мариет му се изяснило, че някой е открил недокосната царска гробница и съдържанието ѝ се разпродава на парче. Той бил твърдо решен да открие гробницата, преди тя да бъде напълно разпиляна или разрушена, но починал през 1881 година и не успял да завърши търсенето си. За неговия наследник Гастон Масперо това издирване било приоритет номер едно.

Доказателствата в крайна сметка сочели към Абд ел Расул, семейство, живеещо в близост до Долината. След настоятелни разпити член на семейство Расул разкрил местонахождението на гробницата. Два дни по-късно братята Расул завели Емил Бруш, асистента на Масперо, по една висока криволичеща пътека, от която се виждала Долината на царете и която криволичела през местност, известна като Деир ел бахри, „Мястото на северния манастир“ - предишното местонахождение на стар коптски манастир. Подобни на комини изпъкнали скали очертавали пътя през необитавана местност на около миля от разрушения храм на царица Хатшепсут. Близо до основите на една скална издатина правоъгълна шахта с размери два и седемдесет на три и половина метра се спускала право надолу на дълбочина тринайсет и половина метра.

Поставили напреки на отвора палмов ствол с вързано за него въже и първо единият от братята Расул, а после и самият Бруш се спуснали долу. Когато младият асистент се промъкнал през входа, първото, което видял на дъното, бил огромен ковчег, зад който имало още три ковчега, а зад тях вдясно - коридор с дължина повече от двайсет и четири метра навътре в скалата. По цялата му дължина били разпилени стотици малки светлосини статуетки във формата на мумии - ушабти, погребани с умрелия, за да му служат в отвъдния свят.

Коридорът се разширявал с навлизането в квадратна стая с дължина на стените шест метра, подът на която почти изцяло бил покрит с прекрасни ковчези, в които почивали царете от Новото царство. Там лежали Аменхотеп I, Тутмос I, Тутмос II и Тутмос III от XVIII династия - предшествениците на Тутанкамон. Заедно с тях били и фараоните от XIX династия - Рамзес I, синът му Сетой I, а също и неговият син Рамзес Велики. Още по-нататък в гробницата, последната стая, която била с най-висок таван и дълга близо седем метра, била претъпкана с ковчезите и мумиите на царското семейство от XXI династия, чиито Книги на мъртвите предизвикали цялото разследване. Там били мумиите на Пинеджем II, царица Хенеттауй и други членове на светлейшия род.

Бруш, който бил обикновен асистент в музея, а не велик учен, понеже бил ходил на курсове по египтология в Кайро, водени от неговия по-голям и по-учен брат Хайнрих, успял да прочете картушите върху много от ковчезите. Той осъзнал, че се намира в обиталището на най-великия фараон в историята на Египет и че това е най-значимото откритие, което въобще е направено в Египет. Но как така толкова много царе от различни династии са се оказали в една гробница заедно?

До времето на XX династия, две столетия след смъртта на Тутанкамон, повечето от гробниците в Долината на царете били ограбени. Един преглед на Долината на царете, извършен от XXI династия, разкрил всичкото това насилие. Вместо да продължават с безплодните си опити да предпазят отделните гробници, свещениците възстановили и преповили изпочупените тела на фараоните, сложили им дървени етикети, поставяли ги в нови ковчези, ако било необходимо, и ги преместили в общата гробница, която братята Расул по-късно щели да открият. Написаните набързо разкази по стените на оригиналните гробници и надписите върху ковчезите и превръзките на фараоните указват подробно местата и датите на преместването им. Комбинацията от тези два вида писмени свидетелства направила възможно възстановяването на стъпките, които предприели свещениците от XXI династия, за да запазят мумиите на предците си.

Скривалището в Деир ел Бахри било смятано за толкова сигурно, че свещеникът цар Пинеджем II го избрал за мястото на своя вечен сън. Надписите, разказващи за последните премествания, са изписани с черно мастило в долния край на стената на шахтата в гробницата Деир ел Бахри. В деня на погребението на Пинеджем заровили и телата на Сетой 1 и Рамзес II, които останали там необезпокоявани в продължение на 3000 години.

Откриването на Деир ел Бахри било важно и уникално, но въпреки това разкритите предмети не са добре документирани. Два часа след влизането в гробницата Бруш осъзнал, че свещите на хората от екипа могат да подпалят сухите дървени ковчези, затова бързо излезли. После решил, че мумиите и погребалните екипировки трябва да бъдат пренесени в Кайро колкото се може по-скоро. Жителите на съседна Гурна в продължение на години си изкарвали хляба, като ограбвали гробници. Не можело да се предвиди какво ще направят, когато разберат колко ще загубят. Ето защо Бруш не отделил никакво време да се опише местоположението на ковчезите в гробницата, не била направена и нито една снимка или рисунка на предметите на място. В рамките на два дни всички ковчези, сандъци с канопи и погребална екипировка били изнесени на повърхността. Триста мъже носили съкровищата до западния бряг на Нил, откъдето ковчезите, мумиите и статуетките били пренесени с ферибот на източния бряг и натоварени на параход за Кайро. Когато се разбрало какъв царски товар се пренася с парахода, фелахийските жени се наредили по бреговете на Нил и завикали скръбно, също както предците им вероятно са викали при преминаването на царете.⁴

Скривалището в Деир ел Бахри изиграло важна роля при разкопките в Долината на царете. Разкритията показали колко интензивни били грабежите в древността и колко незащитени били гробниците. В резултат на откриването на Деир ел Бахри мумиите на Тутмос I и Тутмос II били приютени в музея в Кайро и въпреки че гробниците им все още не са открити, сигурно е, че са били ограбени и всичко, което е имало стойност, е било отнесено. Имало и добра новина - при все многото царски мумии, които се съдържали в скривалището, оставали още много фараони, за които нищо не било казано - Тутмос IV, Аменхотеп III, Мернептах, а също и други по-малко известни царе. Вероятно техните гробници са избегнали разрушението и грабежите.

През 1898 година, когато Виктор Лоре открил второто царско скривалище, в което били мумиите на Аменхотеп III и други царе, вниманието започнало да се съсредоточава върху Тутанкамон, дотогава незнаен фараон. Ако някой беше попитал Клеопатра, която управлявала Египет хиляда години след Тутанкамон, дали знае нещо за него, тя е щяла да гледа с празен поглед.

Разкопките на Питри в Амарна показали, че Тутанкамон е бил част от религиозната революция, което го направило гореща точка в споровете на египтолозите. В същото време в Долината на царете били открити гробниците на разни царе, всичките ограбени, но не и тази на Тутанкамон. Мумията му не била сред другите мумии, извадени от ограбените гробници и спасени от набожните свещеници. Не било неразумно да се мисли, че мумията на Тутанкамон все още лежи някъде необезпокоявана в гробницата си в Долината на царете. Започнало сериозното търсене на Тутанкамон.

Всеки археолог се нуждае от разрешението на Службата за антики, за да може да започне разкопки в Египет, което не било трудно да се получи в началото на века. „Концесията“, както била наричана, обикновено уточнявала местността, в която археологът можел да копае, както и периодът от време, през който никой друг не бил допускан в местността. Намерените предмети се разделяли между осъществяващия разкопките и Службата за антики. Сделката била добра и за двете страни. С ограничените си средства Службата за антики получавала безплатно труд и нови предмети за музея си, а археологът получавал каквото искал - предмети, познания или и двете. Някои, като Питри, идвали за знания. Когато Петри получил своя дял от разпределението на средствата в края на периода, той запазил най-интересните предмети, за да основе учебна колекция, която впоследствие се превърнала в музея „Питри“ в Юнивърсити колидж в Лондон. Останалото разпределил между патроните, които спонсорирали експедицията му.

Други археолози идвали предимно за предмети, с които да попълват личните си колекции или просто за да се наслаждават на тръпката от търсенето. Тиодор Дейвис, богат американски адвокат и бизнесмен, дошъл заради „ловуването“. Дейвис прекарвал зимата в Египет на своята лодка-къща „Бедуинът“ - едно доста съвършено произведение, снабдено с пиано и кристален полилей. Търсейки развлечения, той решил да започне разкопки, но имал нужда от опитни хора, които да му сътрудничат и да му осигурят разрешението. На сцената излиза Хауард Картър, който бил започнал кариерата си при Флиндърс Питри.

Въвеждането на Картър в египтологията станало чрез естествения му талант на художник. Баща му изкарвал прехраната си, като рисувал „портрети“ на животни за богаташите. Децата му - Хауард бил най-малкото от общо 11 деца - наследили таланта на бащата. В продължение на години бащата на Хауард бил семеен портретист на лорд Амхърст, така че като малко момче Хауард го придружавал до Дилингтън хол - семеен имот, където лорд Амхърст държал колекцията си от египетски антики. Амхърст имал участие във фонда за изследване на Египет - наскоро сформирано британско общество, което имало за цел да разкопае и да опише египетските паметници. Тъй като бил необходим художник, който да помогне в изрисуването на стените в Бени Хасан, недалеч от Амарна, един от участниците в разкопките там предложил той да не е „благородник“, защото би имал по-малка издръжка отколкото човек от високопоставено потекло и така ще се спестят някои разходи. Младият Хауард Картър, който нямал почти никакво официално образование по рисуване, прекрасно пасвал в картината. Лейди Амхърст препоръчала момчето и то се качило на борда на параход за Александрия. Картър бързо доказал, че е както кадърен, така и трудолюбив, характерът му позволявал да се чувства щастлив в скромното обкръжение, което предлагал лагера на експедицията. Скоро бил изпратен от Питри да изучава основите на техниките на разкопките в Амарна - умения, които щели добре да му послужат.

Питри, който не познавал младия работник толкова добре, че да му се довери, коментира:

Когато Хауард Картър дойде при мен от името на мистър Тайсън Амхърст, за да се присъедини към разкопките, беше момък на 17 години. Тогава той се интересуваше най-вече от изобразително изкуство и естествена история и аз не се замислях много какво може да му бъде позволено да върши. За да го държа настрана, оставях го да разчиства местонахождението на храма. Там той намери счупените статуи на царицата, торсовете и големи отчупени парчета от тях.⁵

Това бил един от онези капризи на историята, когато пътищата на двама велики мъже се преплитат, обаче никой от тях не осъзнава важността на събитието. По онова време Питри, макар и още млад, бил най-опитният в разкопките археолог и ден след ден вече разплитал първите нишки към живота на Тутанкамон. Нито Питри, нито Картър са имали и най-малка представа за това, че четвърт век по-късно Картър щял да открие гробницата на Тутанкамон и да стане най-известният егигттолог на всички времена. Всъщност когато Картър работел на мястото на разкопките, през ръцете му вероятно са минавали много предмети, надписани с името на Тутанкамон, но той е нямал представа кой всъщност е бил този Тутанкамон.

Картър продължил да работи заедно с другите, докато научил техниките на археологията толкова добре, че през 1899 година на 26-годишна възраст Масперо го назначил на длъжността главен инспектор за Южен Египет в Службата за антики. Картър бил енергичен, трудолюбив и наистина бил загрижен за опазването на египетските паметници. В задълженията му влизало конструирането на железни врати за входовете на гробниците, за да предотвратяват вандалски прояви и кражби, поставянето на електрически лампи, за да могат туристите да виждат стенописите, реставрацията на храмовете и предпазването им от кражби. Изглежда Картър специално се е интересувал от последното умение. Записал е една история, която съперничи на разказ за Шерлок Холмс.

Картър бил подготвил гробницата на Аменхотеп II за туристи. Поставил мумията на царя в нейния саркофаг, оставил на показ много от предметите, които Лоре бил открил, и инсталирал желязна врата, за да може гробницата да се заключва нощем. Въпреки тези предпазни мерки на 20 ноември 1901 г. гробницата била разбита, мумията повредена, а няколко предмета били откраднати. Записите на Картър показват твърдото му решение да намери престъпниците.

20 ноември 1901 г. - На следващия ден отново отидох до гробницата на Аменхотеп II. Преди това от базата ми докладваха, че катинарът на гробницата бил съединен с помощта на малки парченца оловна ламарина да изглежда така, сякаш не е разбиван. Открих още парченца оловна ламарина около вратата, а също и малко топчесто парче смола, вероятно от дървото зонт. Последното имаше същите размери като езика на ключалката и това ми подаде малка нишка, защото на 11 ноември катинарът пак беше разбиван, като ключалката беше насилвана с лост и после съединена по същия начин със смола - материалът и методът в двата случая бяха съвсем еднакви.

Преди да продължа по-нататък, трябва да добавя, че имах съмнения в Мохамед Абд ел Расул от случая с гробницата И-ма-дуа и при всеки удобен случай го наблюдавах - той беше известен крадец на гробници и къщата му беше съвсем наблизо. ...Внимателно сравних следите от краката, оставени при двете гробници, и открих, че между тях има голяма прилика. И в двата случая следите от боси крака бяха на един и същи човек. След това направих снимки, за да мога да сравнявам следите по-добре и много внимателно ги измерих. Междувременно следотърсачът проследи следите от стъпките от Бибан ел Молук до селото Гурнех, до къщата на Сюлеман и Ахмед Абд Ел Расул.

Тези двама мъже бяха арестувани...

30 ноември 1901 г. - Отидох до базата и ... поисках разрешение да отсъствам, за да огледам следите на Мохамед Абд ел Расул. Извърших това в Маркаш и открих, че те напълно съвпадат със снимките ми и с измерванията, които бях направил в гробницата на Аменхотеп II и в И-ма-дуа. Мерките съвпадаха до милиметър.⁶

Когато Картър чул, че Дейвис се интересува от разкопки, предложил да му уреди концесия за Долината на царете. Също така се ангажирал да надзирава работата, когато служебните му задължения като главен инспектор позволявали. През първата година от съвместните разкопки те открили ограбената гробница на Тутмос IV. Древните крадци били оставили много от погребалните предмети, включително красивите ушабти, а също и част от каляската на фараона, украсена с бойни сцени. Дейвис бил много ентусиазиран, но макар че партньорството между двамата мъже им било от взаимна полза, то нямало да трае дълго. През 1904 година Картър бил преместен на север да надзирава паметниците в Саккара, на 14 мили южно от Кайро. Там той бил въвлечен в скандал, който сложил край на кариерата му в Службата за антики.

Група необуздани френски туристи се опитали да влязат в една от гробниците без билети, пробили си път през пазача и отказали да я напуснат. Повикали Картър. Когато французите нападнали местните пазачи, Картър им наредил да се защитават и настанало същинско меле. Французите били извън кожата си, че египетските работници ги ударили, но Картър се застъпил за пазачите и искал да даде французите под съд. В колониален Египет било нечувано египтянин да посегне на европеец. Въпросът стигнал до най-високите европейски дипломатически кръгове в Египет и Картър бил заставен да се извини. Той отказал.

Масперо симпатизирал на Картър, но бил принуден да го порицае и вбесен, Картър напуснал и никога повече не се върнал в Службата за антики. Станал свободен наемник.

Междувременно Дейвис, останал без помощта на Картър, наел 22-годишния Едуард Ейртън да продължи разкопките в Долината. Син на дипломат, Ейртън бил роден в Китай и на 19-годишна възраст заминал за Египет, за да участва в разкопките под ръководството на Питри. Като повечето ученици на Петри той бил обучен добре и свършил добра работа на Дейвис, като открил гробницата на Хоремхеб, един от генералите на Тутанкамон, който впоследствие станал цар. Той също така открил първата следа към гробницата на Тутанкамон -- под един камък лежала фаянсова чаша, на която било изписано името на фараона. Това спомогнало за първи път сериозно да се направи връзка между Тутанкамон и Долината на царете. Въодушевени от откритието, Ейртън и Дейвис продължили търсенето и през 1907 година попаднали на малка яма, която съдържала останките от древно угощение. Заедно с храната, чашите, винените кани и цветните гирлянди намерили и превръзки за мумия с името на Тутанкамон. Явно Тутанкамон бил погребан в Долината, но Дейвис не разбирал какво е намерил. Сметнал, че е открил отново заровена плячка от ограбената гробница на Тутанкамон. Всъщност това били останките от угощението, което направило семейството и близките приятели на Тутанкамон в деня на погребението му, заедно с останките от материалите, необходими за мумифицирането му. Когато през 1909 година Дейвис открил малка недовършена гробница, в която имало ушабти и малък златен лист с името на Тутанкамон, той окончателно решил, че е намерил разбитата гробница на Тутанкамон.

Всяка година Дейвис публикувал находките си в поредица луксозни книги. В края на всяка книга имало каталог на откритите предмети, написан от професионален египтолог.

Някои от тези книги били с илюстрации на Хауард Картър, който по това време бил безработен и благодарен за възложената му работа. В предговора Дейвис давал своето мнение, без да е притеснен от фактите или съветите на археолозите. Дейвис заключил: „Боя се, че Долината на царете вече е разучена.“⁷ Скоро той щял да се откаже от концесията си за разкопки в Долината на царете, отваряйки вратата на Картър.

През периода, когато Дейвис работел в Долината на царете, Джордж Едуард Станхоуп Молиникс Хърбърт, Пети граф на Карнавън, започнал своя собствена серия разкопки непосредствено до Долината на царете. Страстта на богатия аристократ и колекционер Карнавън била да отглежда състезателни коне и да се състезава с автомобили и той спечелил злощастното отличие да бъде герой на първата почти фатална автомобилна катастрофа през 1903 година. Посъветвали го да пътува до Египет, за да се възстанови от нараняванията си, но междувременно искреният му интерес към археологията се разпалил и той подобно на Дейвис сметнал, че може да се наслади на развлечението да прави разкопки. След катастрофата той бил болнав и с увредени бели дробове, така че съвсем не можел да участва активно в разкопките, но пък му се искало да вземе някакво участие. Един от художниците, участвали в разкопките, споменава за истинската любов на Карнавън към египтологията:

Нездравият цвят на кожата му се подсилваше от факта, че лицето му беше надупчено от шарка. Но когато говореше по въпроси на египтологията, бледите му мътни очи светваха от ентусиазъм⁸.

Когато Карнавън подал при Масперо молба за разрешително да прави разкопки, последният видял възможност да подпомогне обеднелия Картър. Предложил на Карнавън да наеме Картър. През 1907 година той и Картър станали партньори - Карнавън щял да финансира серия разкопки, а Картър щял да ръководи работата.

Те били странна двойка. Лорд Карнавън бил израснал в неимоверно богатство, притежавал голям личен чар и владеел всички социални умения. Той бил доста самоуверен човек и както било модно сред богатите, се увличал по окултното. Организирал забави, на които медиуми се взирали в кристални топки, правели сеанси и въобще истински се забавлявал.

Картър, от друга страна, произлизал от упорито работещо семейство от средната класа и развил обективен светоглед и разбирания за живота, според които нещата били или черни или бели, или грешни или правилни. Той бил честен трудолюбив човек с ограничени умения за социално общуване и малко личен чар, ерген и до голяма степен самотник. Двамата били безподобен екип, но между тях се породило трайно приятелство. Взаимоотношенията им завинаги си останали като между господар и слуга, но истински държали един на друг и се защитавали взаимно.

В годината, когато Картър и Карнавън започнали партньорството си, екипът Дейвис-Ейртън открил още една гробница с царски ковчег и мумия. Преди още да се бил уталожил праха от разкопаването, Дейвис щял да обяви, че мумията била на царица Тейе, бабата на Тутанкамон. Артър Уейгъл, новият главен инспектор за антиките в Лукcop, обявил, че това бил Ехнатон, а Жорж Дарси, френският египтолог, който работел в египетския музей, провъзгласил мумията за Тутанкамон. В края на краищата се оказало, че всички те грешат - била намерена мумията на Семенкаре, брата на Тутанкамон.

Гробница 55

От всички открити царски мумии tази, която била намерена в Гробница 55 в Долината на царете, предизвикала най-големи спорове. Разположена в близост до гробницата на Рамзес IX, тя приела новия номер 55 и станала известна като ЦД55 (Царска долина 55). Когато Дейвис и Ейртън разчистили боклуците, се появила стълба, изсечена в стената. Като разчистили и нея, се открила врата към други стъпала, слизащи надолу в гробницата, в дъното на която се издигала суха стена от големи варовикови отломъци. Това не била традиционната гробнична архитектура; очевидно стената представлявала повторно запечатване на гробница, която е била отворена в древните времена. Когато премахнали блокиращата стена, се разкрил спускащ се надолу коридор, запълнен почти до тавана със скални отломъци, за да попречи на крадците на гробници.

Точно под тавана обаче имало празно пространство, поради което предположили, че опитът е бил неуспешен и гробницата все пак е била ограбена.

При отварянето на гробницата сред тълпата присъствали Гастон Масперо, Артър Уейгал, инспекторът за антиките на Горен Египет, Джоузеф Линдън Смит, художник, работил с няколко египтолози, и съпругата на Смит Корина. Почти всеки от изброените е оставил собствени записки за случилото се в онзи януарски ден на 1907 година. И нито един не е съгласен с останалите.

Пръв влязъл в гробницата Джоузеф Линдън Смит, който бил избран от Масперо, защото лекото му тяло позволявало да се промъкне през тесния проход. Промъквайки се бавно върху каменните парчета, Смит стигнал до голяма дървена позлатена врата. Нахвърлял набързо надписите по нея в бележника си и се върнал да ги покаже на Масперо, който прочел името на царица Тейе, съпруга на Аменхотеп III и майка на Ехнатон. Вратата била толкова крехка, че когато след 3000 години вятърът за първи път проникнал в гробницата, златното покритие се отлюспило и плавно паднало на земята. Тъй като не можел да помести вратата, понеже била твърде крехка, Смит се промъкнал внимателно покрай нея и продължил да се спуска в гробницата.

Гробницата била недовършена. Онова, което служело за погребална камера, представлявало неизрисувана грубо изсечена стая с големина около 6 квадратни метра. По пода до стената лежали още дървени плоскости. В една ниша, издълбана в стената, Смит видял четири красиви алабастрови канопични кани с красиво скулптирани капаци във формата на женска глава (фиг.З). Сред целия безпорядък обаче вниманието на Смит било привлечено от силно повреден, но много красив ковчег с отворен канак, подпрян на едната стена. Ковчегът, както и всичко останало, бил пострадал от водата, проникнала на капки през една пролука на тавана по време на дъждовете. Ковчегът някога бил поставен върху дървена погребална носилка, която се разпаднала, причинявайки му още повече повреди. В допълнение към всичко това по някое време още в античността от тавана се откъснало парче скала и се стоварило върху него.

Хиляди изкуствени и полускъпоценни камъни оформяли закрилническите криле на сокол, които обгръщали ковчега. По-впечатляващ и от самия ковчег бил фактът, че в него имало тяло - очевидно неповредено, защото на главата си стоял златният сокол, символ на властта на фараона.

Никой не отбелязва колко дълго се е забавил Смит в гробницата, но на чакащите отвън трябва да им се е сторило цяла вечност. Когато най-после се появил, описал всичко, както можел. Масперо му задал няколко въпроса и го пратил обратно да разгледа повредите, причинени от водата, и да скицира предметите. Смит направил чертеж на ковчега, после се върнал и за втори път докладвал. Всички били нетърпеливи да влязат в гробницата, но трябвало да чакат работниците да разчистят прохода и да сложат дъски, които да могат да издържат масивното тяло на Масперо.

Изпратили иконома на Дейвис да донесе кошница с храна от лодката къща, закотвена в Нил. Докато обядвала, групата обсъждала откритието. Дейвис бил радостен, убеден, че е открил гробницата и мумията на царица Тейе. Едва след обяда най-после можели да влязат в гробницата.

Всички дървени плоскости, с изключение на две, с времето се разпаднали, но от видяното в гробницата през 1907 г. е ясно, че това са били останките от позлатено светилище, което някога е обгръщало ковчега на царица Тейе. Очевидно нейното светилище е било направено от сина ѝ Ехнатон и там той е изобразен с майка си как принася дарове на Атон. Известно време след погребението някой е изрязал образа на Ехнатон, но този на царица Тейе е непокътнат. Четирите канонически кани, предназначени да съхраняват вътрешните органи на мумията, с капаци, оформени като женски глави, били подредени в квадратна ниша, изсечена в стената.

Поради крехкото състояние на капака на ковчега трябвало да почакат, докато дойде консерватор да го укрепи, и после да го отместят. Междувременно всеки предмет трябвало да бъде фотографиран на място, преди да бъде преместен от гробницата на светло. Изминали няколко дни, преди консерваторът да дойде от Кайро. В деня, когато разповили мумията, всеки от присъстващите усещал историческото значение на събитието. Те щели да бъдат първите хора след повече от 3000 години, които ще видят лицето на известната египетска царица. Масперо, Уейгал, Ейртън, Джоузеф Линдън Смит и неговата съпруга и Тиодор Дейвис и неговата компания г-жа Андрюс, всички влезли в стаята. Присъствал също и Харолд Джоунс, художник, който работел за Дейвис, а Артър Кибел от Службата за антики дошъл по-късно. Когато свидетелите се събрали със сериозни лица около ковчега и консерваторът отместил капака, Масперо помолил Джоузеф Линдън Смит да разопакова мумията, защото имал „нежните ръце на художник“.

От врата до краката мумията била покрита със златни листа с големината на листове хартия за писане. Понеже златото не потъмнява, древните египтяни го свързвали с вечността и покривали мумията в злато, за да осигурят нейното съхранение.

Смит отмахвал един по един златните листа и ги подавал на Масперо, за да ги разгледа, и той обявил всеки от тях за „ненадписан“. Мумията вече била изложена пред погледа им - лявата ръка лежала преметната през гърдите, а дясната - плътно по тялото отстрани в поза, обикновено характерна за жените от царското семейство. Около всяка китка имало по три златни гривни. Сега Дейвис имал още доказателства в подкрепа на теорията му за царица Тейе. Масперо помолил Смит да докосне областта на врата и горната част на гърдите под превръзките, за да види дали има нагръдник, както би трябвало да бъде. Когато Смит започнал да изпълнява тази процедура, настанала сцена като от филм на ужасите:

Ръката ми едва бе докоснала повърхността на мумията и тя се разпадна на прах и се преся между костите. Така стана и с цялото тяло, докато в крайна сметка от него остана само купчина прах и несвързани кости, по които тук-там бяха полепнали изсъхнали парчета месо. Водата, която бе проникнала в гробницата, обясняваше защо превръзките имаха консистенцията на пепел от пура. Като опипах, открих парчета от широка огърлица от златни висулки, инкрустирани плочки, златни лотосови цветове и многобройни малки мъниста.⁹

В Гробница 55 имало странен асортимент от вещи - предмети, принадлежали на Тейе, Ехнатон, Семенкаре и, както много егнптолози смятат, канопическите кани на Кия. Как са се озовали всички тези предмети на Тутанкамоновото семейство там заедно? Най-вероятното обяснение е, че след като гробниците в Амарна били плячкосани, някой верен служител е събрал каквото било останало и го преместил в Тива, построявайки скривалището в Гробница 55. Днес повечето египтолози вярват, че тялото в нея е на Семенкаре, брата на Тутанкамон. Тутанкамон все още липсвал.

Веднага щом Тиодор Дейвис освободил концесията за Долината на царете, Картър и Карнавън я поели. Захванали се да проведат, както го нарекли, „систематично и изчерпателно претърсване“ на Долината, но работата се отложила до началото на Първата световна война в края на 1917 година.

Картър бил убеден, че най-вероятното място бил триъгълникът, оформен от гробниците на Мернептах, Рамзес II и Рамзес VI - единственият участък от Долината, който не бил разкопан напълно. Работници изхвърлили хиляди кошове боклук, докато Картър изровил до основи известната гробница на Рамзес VI. Открити били няколко колиби на древни работници, вероятно изостанали ог построяването на гробницата. Те трябвало да се разчистят и да се проучат повече, но това щяло да затвори достъпа до гробницата на Рамзес VI, едно от най-популярните за туристите места. Затова Картър се преместил да продължи работата си в друга част на Долината, докато туристическият сезон свърши.

Пет години изминали, а Картър усърдно и безуспешно бил претърсил Долината. Карнавън започнал да вярва, че Дейвис е бил прав и че в Долината вече няма нищо. Поради взаимоотношенията, които се развили между двамата, на Карнавън сигурно му е било трудно, когато през 1922 година поканил Картър в Найклер касъл, за да му съобщи, че е решил да преустанови разкопките. След толкова много безрезултатни години Картър вероятно не се е и изненадал, но не бил готов да се откаже. Направил му контрапредложение. Ще продължат разкопките още един сезон, през който Картър ще поеме разноските, а Карнавън ще задържи всичко, коего евентуално ще открият. Развълнуван от смелия жест на безпаричния Картър, Карнавън се съгласил да финансира още един последен сезон.

Накрая, едва през ноември 1922 година Картър се върнал в триъгълника, който си бил оставил за по-късно, и започнал да разчиства колибите. На 4 ноември един от работниците намерил стъпало, издълбано в пода на Долината. След още един ден разчистване се открило стълбище. По залез на 5 ноември след дванайстото стъпало открили горната част на врата с царския печат на некропола, който все още си стоял на мястото. Картър знаел, че е открил гробница на цар, но не можел да определи кой. През малка дупка в горната част на вратата той видял, че коридорът зад замазаната врата е пълен с каменни отломъци, за да спре крадците на гробници. Възможно било гробницата да е непокътната. Онова, което притеснило Картър, било тясното стълбище, само 3 метра в ширина, защото обикновено входовете към царските гробници били значително по-широки. Картър успял някак си да овладее вълнението си, запълнил стълбището с пясък и камъни и пратил телеграма на своя патрон лорд Карнавън в Англия:

Най-сетне направих чудно откритие в Долината - прекрасна гробница с непокътнати печати. Покрих я отново до твоето пристигане. Поздравления.

Картър чакал около месец приятеля си, който пристигнал в Египет в последната седмица на ноември. Най-накрая била извършена подготовката по отварянето на гробницата. Стълбите отново били разчистени и този път картушът на Тутанкамон се открил в долната част на запечатаната врата. Когато отворили вратата обаче, копачите видели тясна пътека между камъните от стари времена, почти със сигурност оставена от древни крадци. В гробницата било влизано.

Цял ден бил посветен на разчистването на десетметровия коридор, който водел надолу. По варовиковите отломъци били разпилени алабастрови и глинени съдове, както и инструменти на работници. Най-накрая стигнали до втора запечатана врата. Този път имало очевидни доказателства, че вратата е била разбивана и запечатана отново.

Картър направил пролука в горния ляв ъгъл на вратата, за да вмъкне вътре свещ и да провери въздуха. Първоначално пламъкът потреперил, избягвайки горещия въздух, а после Картър видял „прекрасни неща“.

Стаята, в която надникнали Картър и Карнавън, била пълна с вещи, които щели да бъдат необходими на Тутанкамон в отвъдния свят. Каляски, статуи, игрални дъски, ленени тъкани, бижута, легла, възглавници, столове, дори трон, всичките струпани едно върху друго. Древните крадци очевидно са били хванати на местопрестъплението или пък са били прогонени скоро след като са открили гробницата, защото малко от вещите били повредени. Гробницата буквално била недокосната.

Най-накрая изглеждало, че подробностите от живота на незнайния фараон Тутанкамон ще бъдат разкрити. Когато Картър правел откритието си, съществували два известни източника за справки по египетската история, и двата написани от американския колега на Питри, Джеймс Хенри Брестид. Брестид бил фармацевт по образование, но скоро осъзнал, че египтологията го интересува повече от раздаването на лекарствени средства, така че отишъл в Германия да изучава йероглифите. Европейците били далеч по-напред от Америка в организирането на официални курсове по египтология, така че Брестид учил заедно с Адолф Ерман, гениален филолог, и бил първият американец, на когото била дадена докторска титла по египтология. Питри правел разкопки, а Брестид бил филолог - всеки се интересувал да попълни картината на египетската история, но предприели съвършено различни подходи. Питри искал да открие нов материал, а Брестид искал да го преведе.

В началото на века Брестид започнал сам невероятна кампания с цел да запише всички исторически надписи в Египет. В продължение на 11 години той бродил нагоре-надолу по Нил, превеждайки надписите по стените на храмовете и гробниците, често с риск за здравето си. Ето какво е записал в дневника си на 14 ноември 1906 година:

Започвахме да работим в 6:00 ч. сутринта и спирахме на залез слънце, тоест ни оставаше дълго време за работа. Вчерашния ден прекарах на една стълба в копиране на надписи от една блестяща стена, върху която слънцето напичаше с всичка сила, и тази сутрин се събудих с едно затворено подуто око. Намирам, че работата по осветени от слънцето стени, дори с тъмни очила, е невъзможна.¹⁰

След това изтощително изследване Брестид публикувал пет тома „Древни записи от Египет“.¹¹ Бил намерил само един паметник от управлението на Тутанкамон - гробницата на Хюи, наместник на Тутанкамон в Нубия. По-късно, когато Брестид написал своята „История на Египет“ от 600 страници,¹² той посветил на Тутанкамон по-малко от страница. Просто нямало какво повече да се каже. Картър се надявал да попълни историята.

Разкопаването на гробницата на Тутанкамон напредвало, но информацията, която египтолозите чакали, не се появила. Намерени били фантастични предмети, но никъде не се споменавало кои са родителите на този цар, нито пък се разкривали подробности или следи за това какво е станало по време на краткотрайното му владичество. Имало един вълнуващ мимолетен миг, когато открили кутия с „папируси“ в преддверието към погребалната стая, но когато ги прегледали по-внимателно, разбрали, че това са топове ленено платно, които били пожълтели от вековете. Тутанкамон се изплъзвал на своите откриватели.

Картър и Карнавън, очаровани от откритието си, реагирали по различен начин. Колекционерът Карнавън бил прехласнат от красотата на предметите. Картър с художни- ческото си обучение можел, разбира се, да оцени красотата им, но като археолог се интересувал предимно от това да разкрие скритата история на Тутанкамон. В това останал разочарован.

Картър изобщо не разбрал, че Тутанкамон може да е пострадал от удар в задната част на главата, нито пък е заподозрял някакви машинации. Но дори сега, 75 години по- късно, все още можем да се връщаме и да търсим следи в гробницата за това какво се е случило през краткия живот на Тутанкамон и най-вече нишки, които да разплетат загадката на смъртта му.

ЗЛАТНОТО СВЕТИЛИЩЕ

Бижутата, разбира се, били забележителни, но за мен най-вълнуващият предмет, намерен в гробницата, е малко дървено светилище, обковано със злато, което някога е съдържало статуя на Тутанкамон. Високо само 50 сантиметра, то всъщност е модел на истинско светилище с нормални размери (фиг. 7). Когато Картър отворил вратичките, видял два малки вдлъбнати отпечатъка от сандали на пода на светилището, където някога стояла статуята, открадната от крадците в древни времена.¹³ По външните страни на светилището са гравирани 18 сцени от живота на Тутанкамон, изобразяващи как върши всички неща, които е обичал - да ходи на лов за птици в блатата, да получава цветя, как го парфюмират, а Анхесенамон винаги е до него. Тя носи на Тутанкамон цветя и връзва огърлица на врата му. Когато той ловува, Анхесенамон седи на коляното му и държи следващата стрела. Царят излива парфюм върху дланите на булката си (фиг. 8). Няма стандартни сцени, сътворени по моделите на занаятчиите. Това са изображения на младата двойка влюбени, посветени един на друг, погълнати един от друг. Бракът бил сключен по политически съображения, докато те били още деца, но явно помежду им е възникнала истинска привързаност. На сцените по светилището винаги са изобразени как се докосват, как си държат ръцете.

Надписите по светилището никъде не споменават Тутанкамон като „правогласен“, т. е. като мъртвец, следователно то не е било набързо изработен погребален компонент към неговата гробница. Вероятно е било подарък от Анхесенамон за съпруга ѝ - нейното любовно писмо, написано със злато. Светилището не е единственият знак за любовта между Тутанкамон и Анхесенамон. Дори на царския трон Анхесенамон е показана как нежно оправя широката яка на Тутанкамон.

Игрите са едно от заниманията, е които царската двойка се е развличала. Тутанкамон взел със себе си в задгробния свят три различни набора игрални дъски. Сенет била една от любимите му - нещо като съвременните монополи (фиг. 9).

Дъската за сенет се състояла от три редици от по десет квадрата. Някои от квадратите били надписани с „много хубаво“, а други носели надпис „вода“ - еквивалент на „да отидеш в затвора“. Били оформени като шахматни квадрати, но в някои по-изискани дъски те представлявали лъвски глави. Не знаем правилата на играта, но изглежда, между двамата играчи се е провеждало някакво състезание, в хода на което е трябвало да избегнат ямите - например „водата“ - и да стигнат първи до края на дъската. Ходовете се определяли, като се хвърляли пръчки.¹⁴ Играта била толкова популярна, че царе и царици били изобразявани по стените на гробниците си как играят сенет. Те играели и „Двайсет квадрата“. Квадратите били подредени под формата на буквата Г. Можем само да предполагаме, че играчите подреждали своите пулове по външните редове на дъската, хвърляли пръчки, за да определят кой след кого ше играе, и се опитвали да достигнат до централната алея.¹⁵

Тутанкамон бил погребан с близо три дузини кани с прекрасно бяло вино, всяка от които побирала няколко галона. Египтяните толкова обичали бяло вино, че често изобразявали процеса на правенето на виното по стените на гробниците си. Един благородник от Тива, Снефер, оставил тавана на гробницата неравен, за да може нарисуваната по него лоза да изглежда като истинска. Друг тивански благородник - Нахт, изобразил изстискването на гроздето - няколко мъже тъпчат гроздето в големи каци, за да си пусне сока. Виното в гробницата на Тутанкамон било истинско съкровище. Каните носели етикети, където се посочвал техният производител, лозето и годината на бутилиране. Много от каните носят етикет от „Имението на Тутанкамон“, повечето датират от година 5, вероятно винарска година. Една от „бутилките“ е датирана с „година 31“ от управлението на фараона, така че вероятно е била взета от избата на дядо му. Била е на повече от 30 години, когато е оставена в гробницата. От всичкото вино в гробницата на Тутанкамон само 4 кани носели етикет „сладко“. Тутанкамон явно е обичал сухо бяло вино.¹⁶

Изглежда ловът е бил любимият спорт на Тутанкамон. На скриновете му за ленени тъкани и светилищата му са изобразени сцени как царят ловува животни и птици. На едно ветрило от щраусови пера царят е изобразен как ходи на лов за щрауси и стреля с лък и стрела от каляската си. Зад царя анхът държи ветрило от щраусови пера, което също е украсено. Ако човек можеше да погледне неговата украса, щеше да види, че е друго ветрило - картина в картина. Тутанкамон ходел също и на лов за ибиси и газели. В гробницата му били оставени дузини лъкове и стотици стрели, за да може да продължи да ловува и в отвъдния свят.¹⁷

Предметите в гробницата ни казват много за това какво е обичал Тутанкамон, но малко говорят за това кого е харесвал и какви са били взаимоотношенията му с хората около него. Одобрявал ли е своите придворни служители? Доверявал ли им се е? Радвал ли се е на ръководството на Ейе? Гробницата на Тутанкамон не разкрива много и за семейството му - има само няколко явни споменавания за родителите му, сестрите му или брат му, освен тези за Анхесенамон. Вероятно споменаването на семейството му е било твърде болезнено във връзка с Амарна. Обаче Хауард Картър открил огромно семейно наследство от бабатана Тутанкамон в гробницата. Миниатюрен ковчег, в който се съдържал още по-миниатюрен позлатен антропоиден ковчег, бил надписан за момчето цар и съдържал най-разнообразни предмети - мъничко изрисувано дървено сандъче, няколко парчета плат и ленен вързоп, в който имало статуя от плътно злато на коленичил цар, идентифициран като Аменхотеп III, дядото на Тутанкамон. Едно още по-малко сандъче, надписано с името на бабата на Тутанкамон царица Тейе, съдържало кичур от косата ѝ.

Семейни наследства от предишни владетели или членове на семейството често били намирани в царските гробници. Понякога буркан с мехлем, принадлежал на роднина, или скарабей, на който било написано името на любима, били поставяни в някоя гробница с цел да бъдат запазени. Плитката от косата на царица Тейе била спомен от една уважавана баба и помогнала на египтолозите да установят родословието на Тутанкамон, а освен това дала важна следа, която може да е помогнала за идентифицирането на нейната мумия.

Когато Виктор Лоре открил трите опаковани неидентифицирани мумии в страничната стая в гробницата на Аменхотеп II, никой не вярвал, че някога те ще могат да бъдат идентифицирани. Мумията, която се вижда отляво на днешните снимки, била наречена Възрастната дама.

Снимките ясно показват, че дясната ѝ ръка е до тялото, а лявата върху гърдите - положение, което се свързва с жените от царското семейство от XVIII династия. През 70-те години на 20 век Едуард Уент, египтолог от университета в Чикаго, предположил, че Възрастната дама е царица Хатшепсут или царица Тейе.

Подобно на отпечатъците от пръсти косата е уникална за всеки индивид. Ако косата, намерена в гробницата на Тутанкамон, съвпаднела с тази на Възрастната дама, значи тя била царица Тейе. Египетската организация за антики обаче е изключително предпазлива при издаването на разрешения за взимането на проби от царските мумии, дори да са няколко косъма. Трябвало е да бъдат убедени, че това е много сериозна възможност да се идентифицира Възрастната дама като почитаемата царица Тейе.

Като първа стъпка за получаване на разрешението д-р Джеймс Харис, автор на „Рентгеновите снимки на фараоните“, през 1975 година направил енцефалограма на Възрастната дама - техника, с помощта на която могат да се установят точните размери на черепа.

Компютризираните данни за Възрастната дама били сравнени с тези на мумията на Туя, майката на царица Тейе, за да се установи дали между двете жени има достатъчно прилики, които допускат връзка майка-дъщеря. Тестовете показали забележителни сходства, увеличавайки шансовете това да е царица Тейе. Било дадено разрешение да се вземат проби от косите на Възрастната дама и от плитката на царица Тейе.

И двете проби били сканирани чрез електронни микропроби, за да се проследи химичният им състав. Косата, открита в гробницата на Тутанкамон, почти напълно съвпаднала с тази от главата на Възрастната дама.¹⁸

Щом предметите от първата стая на гробницата не разкривали нищо за незнайното минало на царя, тогава може би самият Тутанкамон можел да направи това. Зад преддверието в запечатаната погребална камера лежал отдавна мъртвият фараон. Но Картър и Карнавън не можели да стигнат до него, докато не изпразнят стаята. Изнасянето на предметите от преддверието им отнело повече от година.

Метрополитенският музей на изкуствата в Ню Йорк бил предоставил на Картър своя майстор фотограф Хари Бъртън, за да запечата разположението на всеки предмет в гробницата. Това било от съществено значение, защото понякога дървените предмети били толкова крехки, че се превръщали в прах при първия допир, така че единственият начин за съхранението им било фотографирането. В една история, публикувана в „Ню Йорк таймс“, Бъртън разказва едно такова преживяване:

Спомням си, когато разчиствахме серия гробници от XVII династия, които бяха нападнати от някакви бели мравки - предварително направените снимки всъщност се оказаха буквално единствените записи за повечето намерени дървени предмети. Ковчезите изглеждаха в отлично състояние, но щом някой ги докоснеше, се разпадаха на прах.

В една от онези гробници имаше много привлекателна дървена статуетка на момиче, която изглеждаше напълно здрава. Стоеше си съвсем сама и след като направих общи снимки на цялата стая, насочих апарата към нея. Възнамерявах да я снимам в продължение на две минути, но след като бях снимал една минута, фигурата изведнъж се разпадна и от нея остана само купчинка прах. Веднага изключих светлината, сложих капачето на обектива на апарата и отидох да проявявам лентата. За щастие негативът се оказа много хубав и въпреки че статуетката вече не съществуваше, ние притежавахме пълното ѝ описание. Това е само една от много подобни случки.¹⁹

Метрополитенскияг музей официално нямал връзка с разкопките на Картър-Карнавън, но имал свой екип, който осъществявал разкопки в близост до Долината по времето, когато било направено откритието. Осъзнавайки колко много безценни предмети има там, те предоставили екипа си на разположение на Картър. Дори в Египет никога преди не било откривано нищо с мащабите на Тутанкамоновите съкровища - цялото археологическо общество оказвало подкрепа и съдействие.

Понякога предметите били толкова крехки, че трябвало да ги консервират още в гробницата, преди да могат да ги преместят. Парчетата от дърво трябвало да се укрепяват и да се връзват, но дрехите на Тутанкамон се оказали най-големият проблем. Често ленените тъкани се разпадали и при най-лек допир, така че мотивите с хиляди мъниста и златни пайети трябвало първо да бъдат снимани, за да може, в случай че дрехата се разпадне на прах, украсите по-късно да бъдат пришити към нов плат. Артър Мейс, консерватор в Метрополитенския музей, изчислил, че само по една дреха имало близо 50 000 мъниста. Той залял с восък много от по-малките облекла, за да може мънистените произведения да останат непокътнати при преместването им. На Мейс му били необходими три седмици упорита работа, докато премести облеклата. Докато Мейс и Бъртън работели за разчистването на преддверието, имало моменти, в които си мислели за момчето цар, което, надявали се, лежало в съседната стая. Мейс дори се питал как ли е умрял:

Имаме основания да смятаме, че е бил момче, когато е починал, и че наследникът му Ейе е подкрепил кандидатурата мy за трона и е служил като негов съветник през време на краткото му владичество. Още повече, че именно Ейе е уредил погребалните церемонии, а може да е уредил и смъртта му, ако се отчете фактът, че бил назрял моментът някой да поеме държавното управление,²⁰

Аз не знам някой египтолог въобще да е коментирал това предположение и все пак, както ще видим, Мейс не бил далеч от целта.

На 16 февруари 1923 година преддверието най-после било изпразнено. Когато Картър разбил стената и влязъл в погребалната камера, пред очите му се изправило нещо, което изглеждало като стена от злато. В действителност гледал позлатеното светилище, което обгръщало тялото на Тутанкамон. То било с размери 5,70 на 3,70 метра и почти изпълвало цялата погребална камера - на Картър му било трудно да се придвижва в тясното пространство между светилището и стените. Вратите на светилището били затворени, така че Картър не знаел, че вътре имало още светилища едно в друго и всичките обгръщали саркофага на Тутанкамон. Всяко светилище трябвало да бъде разглобявано и изнасяно от погребалната камера, преди да може да се изучи следващото - трудна задача предвид на ограниченото място. За древните работници работата била много по-лесна, защото те трябвало да сглобяват светилищата от пресен и здрав дървен материал.

Картър трябвало да се справя със сухо и крехко дърво.

Все още личали указанията за сглобяването на светилищата, изписани с черно и бяло мастило от дърворезбарите. На предната плоскост бил написан йероглифът , който означава „преден“, а на задната - йероглифът , който означава „заден“. Тези йероглифи съвпадали с онези от по-външните светилища, подредени едно в друго. Инструкциите били работниците да сглобят светилищата така, че вратите да се отварят на запад, за да може царят да излезе в задгробния свят, но по някакъв начин се получило обратното. Тутанкамон влязъл в нашия свят, а не в отвъдния.

Когато разглобили и преместили светилищата, най- после се открил саркофагът. Той бил издялан от цял блок жълт кварцит и на всеки от ъглите му била изобразена по една красива богиня с криле, протегнала ръце, за да защитава Тутанкамон. Капакът бил от розов гранит, боядисан така, че да изглежда като жълтия кварцит на основата - предшественик на фалшивия мрамор. При подготвянето на погребението на Тутанкамон в бързината вероятно се е случило нещо, което е причинило счупването на оригиналния капак, така че са го заместили с капак от розов гранит. Обаче каменоделецът отново имал проблем - получила се пукнатина, която трябвало да бъде заличена с мазилка и боя.

Бързината, с която е била подготвяна гробницата на Тутанкамон, направила работата на Картър по-трудна - той често се натъквал на грешки на работниците. Например пукнатината в капака на саркофага пречела той да бъде повдигнат наедно, но в края на краищата донесли скрипец, прекарали въжетата под капака и успели да го повдигнат. Намирайки се на крачка от целта си, Картър пише:

В долината с гробниците на царете трябва да са се случили много странни неща, тъй като тя се превърнала в гробище на Тиванската нова империя, но човек би се излъгал, ако си мисли, че настоящите случки са по-малко интересни и драматични. За нас това беше върховен и кулминационен момент, момент, който аз с нетърпение очаквах, откакто стана очевидно, че помещенията, разкрити през ноември 1922 година, са гробницата на Тот Aнх Амун, а не скривалище на мебелите му, както се твърдеше. Всеки от нас чувстваше сериозността на случая, на всекиго от нас се отразяваше по някакъв начин перспективата за онова, което предстоеше да видим - погребалните обичаи за цар от древен Египет отпреди 33 века. Как ще изглежда този цар? Такива бяха очакванията и мислите, които се блъскаха в главите ни по времe на настъпилата тишина. Крикът за повдигането на капака беше в готовност. Аз дадох знак. Сред напрегнатата тишина огромният капак, счупен на две, тежащ повече от тон и четвърт, се вдигна от ложето си.²¹

Работещата в гробницата група и събралите се знаменитости надникнали в саркофага, но всичко било като в мъгла. Не можели изобщо да различат подробностите. Едва след като се вглеждали известно време, те осъзнали, че виждат подобен на марля саван, покриващ ковчега вътре в саркофага. Когато махнали савана, пред Картър и цялата група се разкрило повече, отколкото очаквали - изработен с неповторимо умение антропоиден ковчег, дълъг два метра и трийсет сантиметра, наподобяващ Тутанкамон. На челото му стърчали кобрата и лешояда - символите на Горен и Долен Египет, владението на фараона. Тези символи били заобиколени от миниатюрен погребален венец - гледка, която толкова развълнувала Картър, че той станал сантиментален:

Може би най-вълнуващ с простотата си обаче беше малкият венец от цветя... около тези символи, защото ни харесваше да мислим, че той представлява последният дар от момичето царица за нейния съпруг, младия владетел на „двете царства

... Тази Озирисова атмосфера събуждаше у нас много и смущаващи емоции. Повечето безгласни. Но ако човек се заслушаше в тази тишина, почти можеше да чуе призрачните стъпки на тръгващите си оплаквачи.

Наведохме фенерите си, още веднъж изкачихме тези шестнайсет стъпала, отново видяхме лазурния свод на небето, където Слънцето е господар, но мислите ни все още бяха погълнати от блясъка на този изчезнал фараон, на чийто ковчег беше написана последната му молба: „О, Майко Нут! Разпери крилете си над мен както нетленните звезди.²²

Венецът бил изплетен от маслинови листа, сини цветчета от водна лилия и метличина, прикрепени към папирусов обръч. Точно този вълнуващ спомен ще ни даде следа към убийството на Тутанкамон.

Картър и неговият екип за разкопките вече вярвали, че до седмица-две ще видят мумията. В правоъгълния каменен саркофаг имало антропоиден ковчег. В него - още два, а най- накрая - мумията на Тутанкамон. Отварянето и изваждането на двата по-малки антропоидни ковчега се оказало трудно, защото те били направени да влизат плътно един в друг. Но когато преодолели този проблем, най-сетне щели да видят лицето на царя. Колкото повече Картър се приближавал до сюблимния момент обаче, толкова Тутанкамон му се изплъзвал.

Лорд Карнавън починал неочаквано в Кайро от сериозна инфекция от ухапване от комар. Внезапната му трагична смърт дала повод за слухове, че гробницата била прокълната. Картър и Карнавън имали диаметрално противоположни схващания за окултното. Картър бил силно антиспиритуален, докато Карнавън бил привлечен от окултното и често посещавал медиуми и хора със свръхестествена чувствителност.

Всъщност личната екстрасенска на Карнавън Велма пуснала идеята за проклятието на гробницата. След смъртта на Карнавън тя публикувала разказ за последния си сеанс с лорд Карнавън, в който се казва, че той бил жертва на „мощни окултни сили“. Преди да тръгне за Египет, за да открие новооткритата гробница, Карнавън помолил Велма да гадае по ръката му. На тази среща тя видяла малко прекъсване на линията на живота и го предупредила: „Виждам голяма опасност за вас. Най-вероятно, тъй като по ръката ви има знаци, че силни окултни сили се интересуват от вас, тя ще възникне от такъв източник.“²³

Заинтригуван от казаното, Карнавън се върнал за още един сеанс преди заминаването си. Този път Велма погледнала по-надълбоко в кристалната си топка. Карнавън също надникнал в сферата, но тя била мъглива и той видял само някакъв храм. Вещата Велма видяла много повече. Първо, тя видяла древно египетско погребение, при което възрастен служител полагал златна маска на млад човек в ковчег. После видението се променило и тя видяла група мъже, водени от Карнавън, които работят в Долината на царете. От гробницата се излъчвали загадъчни проблясъци. После старият служител се появил, заобиколен от хора, които крещели, че искат наказание за онези, които оскверняват гробницата. Последното видение за Велма било как Карнавън стои сам сред буря от окултни проблясъци.

Велма предупредила Карнавън да не се връща в гробницата, да намери някакво извинение за обществото и да прекрати разкопките. Но Карнавън чувствал, че трябва да отиде и ѝ казал:

- Предизвикателство към психичните сили на вековете, Велма! Какво предизвикателство само!

Скоро след тяхната среща той починал. Велма, разбира се, написала историята след смъртта на Карнавън - история, която дала вечен живот на „Проклятието на Тутанкамон“.²⁴

Сега Картър трябвало сам да се справи с всички перипетии - работа, за която бил много неподходящ. Карнавън бил човекът, притежаващ социални умения, необходими за справяне с хората; той имал личен чар, който карал всички да се чувстват добре в негово присъствие. Картър, въпреки че бил чудесен египтолог, не можел да осъществява социални контакти, имал буен кавгаджийски нрав и бил напълно лишен от дипломатически качества. Той продължил работата в гробницата след смъртта на приятеля и благодетеля си, но оттам нататък нещата не вървели добре. Почти от деня, в който била открита гробницата, отношенията на Картър и Карнавън със Службата за египетски антики се влошили. Един от източниците на конфликт бил начинът, по който се оповестяват новините. За да избегне стотиците репортери, които търсели информация за гробницата, Карнавън продал изключителните права на лондонския „Таймс“. Така заетите с разкопките работници щели да отговарят на въпросите на само един журналист. Това означавало също така обаче, че египетските репортери не могат да интервюират Картър или Карнавън. Египтяните гледали на този факт като на най-лошия вид английски колониализъм и напрежението растяло, колкото повече напредвала работата по гробницата.

Капакът на саркофага бил вдигнат на 12 февруари 1924 година. На следващия ден Картър поканил съпругите на всичките си колеги да присъстват на отварянето на вътрешния ковчег, но не била поканена нито една съпруга на египетски служител. Логично Службата за египетски антики не позволила никоя от европейските съпруги да присъства.

Посланието за Картър било очевидно: „Това е наша гробница, а не ваша!“

Те били прави. Картър бил добър човек, но стресът от отговорността за най-голямото археологическо съкровище на света вече започвал да му влияе. Държал се така, сякаш гробницата е негова собственост. Разказвали се истории как древни предмети били занасяни обратно на мястото на разкопките, за да бъдат използвани като преспапие.

Непрекъснато му вадели душата да покаже гробницата на този или онзи важен посетител, но той неизменно отказвал, дори когато молбите били отправяни от Службата за египетски антики, която според него нямала право да го безпокои, докато работи, а той винаги работел. Голямата желязна врата, която Картър поставил на входа на гробницата, станала символ на „английския колониализъм“. Така че когато египтяните пожелали и техните съпруги да присъстват, Картър им се сопнал.

Картър поставил обявление в хотел „Зимен дворец“ в Луксор, в което заявявал, че той и колегите му няма да работят, ако им се налагат ограничения, и че затваря гробницата.

Египтяните отвърнали по подобаващ начин, като изпратили полицията да забрани на Картър да припари до гробницата. Картър не можел да направи почти нищо срещу това, така че капакът на саркофага не бил окончателно отместен и останал да виси във въздуха, а самият той заминал на обиколка в Америка да изнася лекции.

Египетското правителство разбирало, че Картър е единственият човек, който можел да приключи тази работа, затова било постигнато споразумение, което го върнало на мястото му. Но едва през ноември 1925 година бил отместен капакът на първия ковчег. Отварянето на трите поставени един в друг ковчези се оказало деликатна задача, с която се занимавали почти през целия сезон на 1925-1926 година. Капакът на първия ковчег имал четири сребърни дръжки, по две от двете страни, които се оказали достатъчно здрави, и той бил повдигнат. Показал се вторият, също толкова красив двуметров ковчег, увит в свой саван. Този ковчег вече дал на Картър първото подозрение, че мумията може да не е в много добро състояние. Той също имал венец от цветя.

Някои от инкрустациите по украсите били паднали - знак, че в ковчега е имало влага. Поради деликатното му състояние било решено вторият ковчег да се извади наведнъж, а не само да се отвори капакът. Това било направено, макар и никой да не можел да си обясни огромната тежест на ковчега, който вдигали; после го поставили върху дървени плоскости, сложени напряко на каменния саркофаг.

Вторият ковчег нямал дръжки и пасвал във вътрешността на външния, оставяйки само сантиметър и половина празнина от всички страни. Картър набил яки клинове във външния ковчег, отместил плоскостите и го спуснал обратно в саркофага. Така вторият ковчег, в който все още се съдържал вътрешният ковчег, останал на дървената платформа. Сега имал място да маневрира и вече можел да повдигне капака и да открие третия ковчег. Именно той бил причината за необяснимата тежест - бил направен от масивно злато и тежал почти 114 кг.

Детайлите върху него били замъглени от черно покритие, останало от магическите помади. Течностите били проникнали до дъното на втория ковчег, залепвайки двата ковчега, но дръжките върху капака на златния ковчег позволявали да бъде отворен. Най-после се показала и мумията на Тутанкамон. Картър пише:

В такива моменти емоциите се изплъзват от словесните изрази, толкова са сложни и силни.

Бяха изминали три хиляди години и повече, откакто човешки поглед не бе виждал златния ковчег. Времето, измервано с краткостта на човешкия живот, изглежда загубваше обичайната си перспектива пред един спектакъл, който толкова живо възкресяваше сериозните религиозни ритуали на изчезнала цивилизация. Няма полза обаче да сблъскваме мисълта си с подобни емоции, тъй като те се основават на чувството на благоговение и човешка набожност. Емоционалната страна не е част от археологическото проучване. Най-после тук лежеше каквото бе останало от младия фараон, който от времето си насам е бил малко повече от сянка на името cu.²⁵

Също както златния си ковчег мумията е била поливана с изобилни помади, което обяснява влагата във втория ковчег. За щастие известната златна маска защитила главата на фараона, но останалата част от тялото била в плачевно състояние.

Аутопсията щяла да се окаже много трудна. За да се размекнат втвърдените помади, Картър извадил ковчезите и мумията навън на слънцето, като в дневника си отбелязал:

1 ноември. Преместихме царска мумия N 15. Трябваха ни 10 мъже, за да я изнесат от гробницата и да я качат горе. Оставихме я на слънце за няколко часа. Топлината на слънцето в този ден не беше достатъчна, за да се отрази по някакъв начин на катраненото вещество, с което мумията и ковчезите бяха залепени толкова здраво.

2 ноември. Открихме, че топлината на слънцето е била напразна и не може да освободи мумията от ковчега. Следователно се налага изследването на царската мумия да стане на място.²⁶

Възможността да работи по тялото била предоставена на д-р Дъглас Дери, професор по анатомия в университета в Кайро. Асистиран от д-р Салех Бей Хамди, директор на Са- нитарната служба в Александрия, Дери започнал да разповива мумията на 11 ноември 1925 г. Другите присъстващи били Пиер Лако, директор на Службата за антики, Хари Бъртън, фотографът, предоставен на Картър от Метрополитенския музей на изкуствата в Ню Йорк, и няколко служители египтяни. Не присъствали никакви съпруги.

Помадите били причинили химическа реакция с превръзките, като ги потъмнили чрез постепенно спонтанно окисляване. Понеже превръзките не можели да бъдат разповити в такова състояние, върху горния им слой поляли нагорещен восък, за да може да изрежат голямо парче. Когато восъкът изстинал, Дери направил разрез на дължина и обелил първия пласт - в самите превръзки имало амулети и бижута. Общо 143 фантастични предмета били намерени в превръзките.

Най-сетне Тутанкамон бил открит - младеж с красиви правилни черти (фиг. 22). Обаче когато направили опит да отместят мумията от ковчега, открили, че свещените масла са се втвърдили и Тутанкамон бил залепнал за ковчега си. Първо Дери се опитал да освободи мумията с длето, после преминал на нагорещени ножове, но и двете операции причинили значителни поражения на тялото. Най-накрая в отчаянието си той срязал мумията на две през третия лумбален прешлен, за да може да я премести на части.

Отношението на Дери към мумията е добър пример затова колко нехайно се е гледало на възможните ценни веществени доказателства, които биха могли да разкрият причината за смъртта на Тутанкамон. Картър не е имал представа колко много информация може да се постигне с едно внимателно изследване, затова е изоставил мумията в грубите ръце на д-р Дери. Ако тронът на Тутанкамон е бил залепнал от помадите, съмнявам се, че Картър щеше да позволи да го срежат на две. Щял е да направи химически анализ на веществата и да изнамери разтворител, за да освободи трона, без да го повреди. Обаче не и когато се отнасяло до горкия Тутанкамон. Когато д-р Дери започнал работа по мумията, тя била в недобра форма, но когато свършил, вече била в далеч по-лошо състояние.

Краката и ръцете били откачени от ставите им, за да може Дери да види горните и долните краища на дългите кости. Това му позволило да изчисли възрастта на Тутанкамон по време на смъртта. При младите хора краищата на дългите кости - енифизите, са свързани хлабаво с хрущяла и се вкостяват на определена възраст. Знае се средната възраст, в която епифизата се сраства с костта и степента на това срастване е надежден критерий за установяване на възрастта. В случая с Тутанкамон капачката на коляното лесно можела да се повдигне и да се види долния край на бедрената кост - най-дългата кост в крака. Епифизата била отделена от бедрената кост и подвижна. Тутанкамон наистина бил момче. Дери пише:

Тази част се свързва с главната кост на двайсетгодишна възраст. В горката част на бедрената кост образуванието, известно като големия трохантър, беше почти сраснало с главната кост, но от вътрешната страна имаше луфт и се виждаше гладка хрущялна повърхност, показваща, че срастването все още не е завършено. Тези епифизи се съединяват около 18-ата година. Главата на бедрената кост беше фиксирана за шийката на костта, но линията на съединяването се виждаше ясно около ръба на ставата. Тези епифизи също се съединяват около 18-ата или 19-ата година. Горният край на пищяла беше съединен, долният край също изглеждаше напълно сраснал. Тъй като тази последна част от пищяла обикновено се сраства с костта около 18-ата година, от доказателствата, намерени в долните крайници Тот- Анх-Амун, изглежда, че той е бил на възраст над 18, но под 20 години по време на смъртта си.²⁷

Изчисленията на Дери били точни. Тутанкамон бил около 18-годишен, когато починал - красив младеж с леко тяло, около метър и деветдесет висок. Като се имат предвид техниките, които използвал Дери, малка била надеждата да открие причината за смъртта. Това трябвало да почака за бъдещите поколения и новите технологии.

Понеже Тутанкамон бил единственият фараон, намерен непокътнат в гробницата си, Службата за антики решила, че вместо да го мести в Египетския музей в Кайро, този цар щял да си остане където е бил намерен. Събраното отново тяло на Тутанкамон било поставено на дървена носилка, пълна с пясък и поставена в най-големия от ковчезите, после било спуснато обратно в саркофага, където си стои и днес (фиг. 23). Туристите надничат в отворения саркофаг и виждат външния ковчег, но малцина разбират, че мумията все още лежи в него.

Щом изпразнил погребалната камера, Картър започнал да разчиства малката странична стая, която той самият нарекъл „съкровищницата“ и чийто вход бил закован с дъски, за да не може нито един от предметите да бъде увреден по време на работата в погребалната стая. Деликатното състояние на много от тези предмети и безразборният начин, по който били струпани едни върху други, изключително усложнили работата, така че тази задача била приключена едва през 1927 година. Съкровищницата била отрупана с прекрасно изработени модели на лодките на Тутанкамон с всичките им съоръжения, с дървени статуи на Анубис, бога на балсамирането; имало и красиво алабастрово светилище, в което били положени четирите миниатюрни канопически ковчежета с вътрешните органи на Тутанкамон.

Друга простичка дървена кутия съдържала два миниатюрни ковчега. Вътре почивали добре опакованите мумии на двата зародиша, които пометнала Анхесенамон. Единият бил малко по-дълъг от 30 сантиметра, с мъничка картонена (папие-маше) маска върху лицето. Картър махнал превръзките на по-малкия зародиш и открил петмесечния женски зародиш (фиг. 14а и 14б). Тогава те за първи път разбрали за трагедията. Ако някое от тези две малки момиченца беше доживяло да стане зряла жена, царският род е щял да оцелее и египетската история щеше да бъде доста различна.

По-големият от двата зародиша все още бил повит, когато д-р Дери го получил, за да го изследва през 1932 година в катедрата по анатомия в болницата Каср ел Айни в Кайро (фиг. 13а, 13б и 13в). Той го разповил, откривайки втория женски зародиш, за който преценил, че е на седем месеца. С дванайсет сантиметра по-дълго от сестра си, при която нямало следи от мумифициране, това дете било достатъчно развито, за да може да бъде балсамирано. От лявата страна на стомаха имало разрез, дълъг повече от 3 сантиметра. Стомашната кухина била пълна с лен, но Дери не споменава за органите, които вероятно са били още вътре - ако са били извадени, вероятно е да са били поставени в канопически кани. Дери видял, че въпреки малките размери на зародиша балсамьориге били извадили мозъка и запълнили черепната кухина с ленена тъкан. Понеже въобще не си давал труд да запази която и да било мумия, той пробил черепа, за да извади лена, и в него намерил телта, с която платът е бил натъпкан в него. Това е единственият балсамьорски инструмент, който някога е бил откриван в мумия. Дери го изхвърлил.

Не може да се отрече, че отношението на Дери към трите мумии в гробницата на Тутанкамон е било безотговорно, причинило е непоправими вреди и че огромно количество важна информация е безвъзвратно изгубена. Но Дери е работел във време, когато науката за изучаване на мумиите е била в бебешките си години и той споделял позицията на повечето свои предшественици, които смятали, че самите мумии имат малка стойност.²⁸ Вървейки по следите на разрушеното от Дери, можем ли днес да научим нещо повече, от което да разберем как е умрял Тутанкамон?

Бележки:

¹ Диодорус Сикулус, Библиотека на историята, книга I, т. 46.

² Ричард Поукок, Описание на Изтока.

³ Описание на Египет, т. 2.

⁴ Мумиите и ковчезите пристигат безпрепятствено в Египетския музей в Булак. Бруш разповил само една от мумиите - на Тутмос III, най-великият от воините фараони. Мумията била погребана в Долината на царете, ограбена и възстановена от балсамьорите на XXI династия и погребана отново в Деир ел Бахри.

Бруш и колегите му са първите хора от по-ново време, които виждат мумията на един от най-великите фараони в египетската древност. Когато мумията била разповита, те били шокирани. Тялото на фараона било в ужасно състояние, главата била откъсната от торса, краката и ръцете - разчленени, глезените - счупени. Бруш извършил незабавна аутопсия, която не дала много информация. Той се отказал да преглежда останалите мумии, защото се страхувал, че ще ги намери в подобно състояние.

⁵ Флиндънс Питри, Седем години, посветени на археологията.

⁶ Хауърд Картър, „Анали на Службата за египетски антики“, 3, 1902.

⁷ Тиодор М. Дейвис, Гробниците на Хармхаби и Тутанкамон.

⁸ Джоузеф Линдън Смит, цитиран във Всичко за долината на царете от Никълъс Рийвс и Ричард X. Уилкинсън.

⁹ Пак там.

¹⁰ Чарлз Брестид, Пионер в разкриването на миналото: Историята на Джеймс X. Брестид.

¹¹ Джеймс Хенри Брестид, Свидетелства за Древен Египет.

¹² Джеймс Хенри Брестид, История на Египет.

¹³ Съществува и теория, че светилището никога не е имало статуя. Виж М. Итън-Краус и Е. Грийф, „Малкото златно светилище в гробницата на Тутанкамон“.

¹⁴ Едуард Фокнър, Древни и ориенталски игри и как се играят.

Греъм Дейвис, „Реконструирани правила за древноегипетската игра Двайсет квадрата“. КМТ, 1993.

¹⁶ Ленард X. Леско, Винарската изба на цар Тут.

¹⁷ У. М. Маклеод, Съставни лъкове от гробницата на Тутанкамон; У. М. Маклеод, Обикновени лъкове и други ловни принадлежности от гробницата на Тутанкамон.

¹⁸ Дж. И. Харис и др., „Мумията на Старата дама в гробницата на Аменхотеп II: Каталожен номер в Египетския музей 61070“. Сайънс, 9 юни, 1978; скорошни изследвания обаче предполагат, че въпреки голямата прилика в пробите мумията на Старата дама не е царица Тейе. Д-р Ренате Гермер сравнява засъхналата кръв от мумията на Старата дама с тази на родителите на Тейе Юя и Туя и открива, че тя не може да бъде тяхна дъщеря. Вероятно бабата на Тутанкамон все още не е открита.

¹⁹ Хари Бъртън, Ню Йорк Таймс, 15 февруари 1923.

²⁰ Артър Мейс, Бюлетин на Метрополитенския музей на изкуствата, Египетската експедиция 1922-1923.

²¹ Хауърд Картър, Гробницата на Тутанкамон, т. 2.

²² Пак там.

²³ Велма, „фаталното проклятие на гробницата“ в Лицето на Тутанкамон от Кристъфър Фрейлинг.

²⁴ Велма не е единствената, която говори за проклятието. Две седмици преди смъртта на лорд Карнавън романистката Мари Корели предсказана, че всички, които отидат на мястото, ще ги сполети нещастие. В по-ново време Филип Ванденберг разпалва увлечението по проклятието в книгата си „Проклятието на фараона“. Той казва: „Учените обаче не са така еуфорични. Всъщност те стават все по-нервни. Причината за тяхното отношение е една обикновена глинена плочка, намерена от Картър в антешамбъра. Той я е каталогизирал, както е направил и с другите предмети. Тогава, след няколко дена, Алан Гардинър разшифровал йероглифите върху плочката. Надписът гласи: „Крилете на смъртта ще поразят всеки, който наруши спокойствието на фараона“. Нито Картър, нито Гардинър или който и да е друг тогава показват страх от проклятието или пък го взимат насериозно. Но те се притесняват, че работниците египтяни ще се уплашат и тъй като са зависими от местните помощници, глинената плочка е заличена от списъка на откритията в гробницата. Дори плочката изчезнала от колекцията артефакти - но не и от спомените на онези, които са я прочели. (Плочката и написаното на нея проклятие се споменават навсякъде, но тя никога не е била фотографирана и се смята за загубена.)

Всъщност плочката никога не е съществувала, няма надеждни свидетелства за това проклятие и със сигурност не е в египетски стил да се говори за криле на смъртта. През последните десетилетия никой, който се е занимавал с изравяне на мъртви, не е достигнат от проклятието. В своята книга Ванденберг казва: „Аутопсията на Тутанкамон в Института по анатомия в Кайро на 11 ноември 1925 има трагични последствия: скоро след това Алфред Лукас умира от сърдечен пристъп, а малко по-късно проф. Дери умира от циркулаторен колапс.“ Това са измишльотини. Не е имало аутопсия на Тутанкамон в Кайро. Мумията си е била в гробницата, където е намерена. Лукас умира от сърдечен пристъп през 1945 г., двайсет години по-късно, а не след аутопсията. Проф. Дери не е умрял „малко по-късно“, а през 1967 г. на 87 години, повече от четирийсет години, след като е аутопсирал царя юноша в неговата гробница. Въпреки безпочвените свидетелства идеята за „проклятието на Тутанкамон“ продължава да интригува хората.

Разказът на Велма създава прецедент за окултистите от нейното време, които твърдят, че също са предупреждавали Карнавън за проклятието на гробницата. Шиеро, прочут гадател на ръка, публикува свой разказ за проклятието. Неговата усложнена версия включва ръка на мумия, отдавна умряла египетска принцеса и проклятия за онези, които преместват предмети от гробницата на Тутанкамон.

Шиеро публикува своята история повече от десетилетие след смъртта на Карнавън, но твърди, че е взел клетвена декларация от очевидците на невероятните събития, които описва. Неговият разказ започва с пътуването му до Египет преди Първата световна война, за да приготви восъчни отливки на древни релефи. Една вечер неговият гид го помолил да дойде в хипостилната зала на храма в Карнак. Когато пристигнали в залага, гидът извадил от подножието на счупен сфинкс ръка на мумия със златен пръстен. Гидът обяснил, че това е ръката на Макетатон, дъщерята на Ехнатон, и разказал следната история: Макетатон единствена останала вярна на бащината религия, когато всички изоставили Атон. Тя сформирала армия и тръгнала на поход към Тива. Била убита в битка, а ръката ѝ била отсечена и мумифицирана като зловещо напомняне за онези, които дръзнат да се отклонят от истинската религия. Шиеро бил избраният да стане пазител на ръката и свидетел, че свързаните с нея пророчества се изпълняват.

Шиеро казва, че приел голямата отговорност и носел ръката навсякъде със себе си, но след войната започнали да се случват странни неща. Ръката била твърда като абанос, но взела да омеква, след което от нея започнала да се процежда кръв. Повече от трийсет години Шиеро носил ръката навсякъде със себе си, но това все повече го затруднявало и двамата със съпругата му решили да я кремират на Вси светии през 1922 г. Когато ръката била обхваната от пламъци, се появила красива и елегантна принцеса - Макетатон, с двете си ръце. На следващия ден била открита гробницата на Тутанкамон. (Шиеро бърка датата, но това явно не накърнява неговата история.) Принцесата му се явила още веднъж, този път с предупреждение за лорд Карнавън. Никой не трябва да мести съкровищата на Тутанкамон или смъртта ще го настигне още преди да е напуснал Египет.

Шиеро публикува своя разказ през 1934 г. в „Истински истории от живота“. Тъй като той е един от най-известните ясновидци за времето си, неговата доукрасена версия за проклятието поддържа мита жив.

²⁵ Хауърд Картър, Гробницата на Тутанкамон, т. 2.

²⁶ Ф. Филс Лийк, Човешки останки от гробницата на Тутанкамон.

²⁷ Дъглас И. Дери, „Доклад за изследването на гробницата на Тутанкамон“ в Хауърд Картър, Гробницата на Тутанкамон, т. 2.

²⁸ Скривалището за мумии в Деир ел Бахри, създадено през 1981 г., потенциално съдържа значителна информация за техниката на мумифициране, при все че мумиите са повредени от известни египтолози, които не знаят какво да търсят, нито отделят време за водене на записки, когато разповиват мумии. Масперо бил във Франция, когато мумиите били транспортирани от Тива в Кайро, така че асистентът му Емил Бруш започнал разповиването им. Мъмрейки го в официален доклад, Масперо казва: „Г-н Бруш не могъл да устои на желанието да види веднага едно от техните лица и отворил, без мое разрешение и по време на отсъствието ми, мумията на Тутмос III.“ (М. Масперо, „Царските мумии в Деир ел Бахри“. френска археологическа мисия, Париж, 1889.) Зает с превода на надписите върху ковчезите и етикетите на мумиите, Масперо чакал няколко години, преди да разповие мумиите. Но когато започнал, той яростно раздърпвал мумиите една след друга.

По нареждане на хедифа на Египет на 1 юни 1886 г. била разповита мумията на Рамзес II. Присъствали хедифът, целият му съвет от министри, различни лекари, археолози, художници и др. В доклада си Масперо се опитва да създаде впечатление, че всичко е направено с научен подход и внимателно. Всъщност работата била свършена през куп за грош. Първия ден Масперо разповил три мумии - две на царе и една на царица. Следващата седмица за един-единствен ден той разповил мумиите на Сетой I, Секененре Тао II и Яхмос I. За по-малко от месец - от 9 юни до 1 юли, били махнати обвивките на 21 мумии. Човек може само да се диви на бързината на Масперо. При това отношение към мумиите не е изнадващо грубото третиране на Тутанкамон.

Повечето мумии, които се спасили от ръцете на Масперо, по-късно били разповити от Графтън Елиът Смит - лекар, който имал небходимото обучение, но работел също толкова бързо. През 1905 г. Смит разповил 9 мумии, сред които на Тутмос IV, Рамзес IV, Рамзес V, Сиптах и Сетой II. Бележките му за свършеното са учудващо кратки, като за всеки фараон са отделени една или две страници. (Г. Елиът Смит, „Царските мумии“, Френски институт за ориенталска археология, Кайро, 1912.) Описанията на Смит дават бегла представа за царската мумификация, например за положението на стомашния разрез, но пък понякога той показва жив интерес към чертите на лицето на фараона за сметка на това как е бил мумифициран.

8

Мъртвите говорят:

Мумията на Тутанкамон

Няма човек, които да не умре.

Анхшешонг

ок. 300 пр. Хр.

В днешно време има техники, които позволяват мумиите да бъдат изучавани, без да се унищожават.

Ако Тутанкамон беше открит сега, мумията му щеше да бъде изследвана чрез използването на няколко високотехнологични процеса, като например КАТ-сканиранего (Компютърна аксиална томография), без да е необходимо да бъде разповивана. Дери съсредоточил цялата си аутопсия върху костите, които прегледал доста грубо. Ако въобще е обърнал внимание на меките тъкани, то е било незначително, защото тогава никой, най-малко Дери, не е знаел колко информация се запазва в мускулите и вътрешните органи. Не са познавали ДНК, не са съществували електронните микроскопи, нито обстойните химични анализи. По времето на Дери едва са започвали да изследват тъканите под микроскоп, а Дери изглежда въобще не се е интересувал от това.

Експертите медици в нашата епоха прилагат няколко способа при разглеждането на меките тъкани и костите, за да определят обстоятелствата на смъртта. Първо, правят аутопсия на тялото, за да установят дали в органите и тъканите не са се задържали необичайни вещества, какво е ял починалият и колко време преди да умре. Второ, правят рентгенови снимки или използват подобни на тях по-прогресивни методи като КАТ-сканирането, за да огледат костите. Костите могат да разкрият не само възрастта на починалия и от какво е боледувал, но също така дали е преживял травма - например удар с някакъв предмет, което да е вероятната причина за смъртта. Всеки от тези методи допълва другите, разкривайки важна информация, която останалите методи не могат да разкрият.

Все пак древните тъкани представляват особен проблем за съвременното изследване. Те са толкова крехки, че се разпадат дори ако се режат тънко като за под микроскоп. През 1909 година Марк Арманд Руфер, френски лекар на работа в Медицинския университет в Кайро, написал статия в Британския медицински журнал, в която разказва за трудностите, с които се сблъскал при първите си опити да раздели парчета тъкан от мумия.¹ Руфер разработил технология за размекване на тъканите, като ги потапял в разтвор от алкохол и 5 %-ов соден карбонат - процес, който позволявал разрязването и изследването на тъканта под микроскоп. Руфер бил патолог, специализиран в установяването на причините за смъртта, докато Дери бил анатом и не бил запознат с микроскопа и химичния анализ. Ако двамата си бяха обединили силите, можеше да се научи много повече за Тутанкамон и за зародишите. Дали малките момиченца са били здрави, когато са били абортирани? Дали Анхесенамон е страдала от някаква болест, когато е пометнала? И най-важното, дали в тялото на Тутанкамон има доказателства за болест в момента на смъртта му?

Всеки интересуващ се от отговорите на тези въпроси трябвало да преразгледа отново всички доказателства, но за всеобща изненада някои от тях изчезнали. През 1971 година Ф. Филс Лийк, английски зъболекар, получил разрешение от Египетската служба за антики да направи рентгенови снимки и да прегледа зародишите на Тутанкамон, но когато отворили ковчезите им в Египетския музей, мумиите не били там.²

Това също било по вина на Дери. През цялата му кариера много пъти му били предоставяни мумии и части от мумии, но той рядко ги връщал. Те просто се натрупвали в един склад в болницата „Каср ел Айни“, където работел.

След неговата смърт мумиите останали на склад, забравени. После през юни 1992 година вестниците разтръбили за откриването на 528 мумии и части от мумии в склад на болницата - тайникът на Дери бил намерен. Там заедно с крака на цар Джосер били намерени двата зародиша. Преди да се появи тази информация, само няколко човека знаели за съкровищата в склада на болницата. Един от тях е Р. Г. Харисън, който направил рентгенови снимки на Тутанкамон през 1978 година.³ Той отишъл в склада, намерил и снимал по-големия от двата зародиша, като установил абнормално висока ключица и други индикации за сколиоза и спина бифида (изкривявания на гръбначния стълб).

За по-малкия зародиш Дери бил казал, че „няма стомашен разрез, нито индикация за това как е консервирано тялото“. Това ме накара да се зачудя. Защо единият зародиш е мумифициран, а другият - не? И двата са били превързани по подобен начин, и двата са били сложени в ковчези. С надеждата да изследвам по-малкия зародиш, за да си отговоря на този въпрос, се свързах с д-р Фаузи Габела, завеждащ катедрата по анатомия в болницата „Каср ел Айни“, за да разбера дали може да ми каже къде е мумията. Болницата наскоро бе получила дарение от един американски антрополог, за да може да опише в каталог и правилно да съхранява колекцията си от мумии, така че в последно време всичко бе инвентаризирано, описано, сложено в кутии, надписано. Без колебание д-р Габела ми каза, че мумията е при него. Бях поканен да отида в болницата и да я изследвам.

Когато пристигнах там, открих двама доктори на име Габела. Посрещна ме съпругата на Фаузи Габела, която също беше анатом и преподаваше в болницата. И двамата със съпруга си бяха нетърпеливи да разберат какво може да се научи за зародишите. Напъхаха ме в един склад, претъпкан догоре с дървени кутии, облепени с интригуващи етикети: „Принцове от Средното царство?“, „Старо царство, само глави“. От години работя с мумии, но никога не бях виждал нещо подобно. Имах фантастичното желание да ме заключат в тоя склад за няколко години, докато успея най-внимагелно да изследвам съдържанието на всички кутии, обаче да ми позволяват поне да си поръчвам ядене от страхотния ресторант за пилешки специалитети по-надолу по улицата.

Д-р Фаузи Габела намери две кутии, малко по-големи от кутии за обувки. Когато махна капаците им, аз се озовах лице в лице с децата на Тутанкамон и Анхесенамон. Повече от година вече се бях опитвал да събера парчетата от живота на Тутанкамон. За мен тези зародиши бяха повече от пример за мумифициране, те отразяваха семейна трагедия. Тъй като се очертаваше Тутанкамон да остане запечатан в саркофага си за доста дълго време, само така можех да се добера най-близо до него.

Бях донесъл снимките на Хари Бъртън на двата зародиша, направени при откриването им. През 70-те години, които бяха изминали от заснемането на първите снимки, зародишите се бяха поувредили, но именно поради това разпадане аз успях да си отговоря на въпроса. Черепните кости на по-малкия зародиш се бяха разместили, което позволяваше да се види, че и този череп е бил запълнен с лен като по-големия. Освен това кожата на стомаха се бе пропукала и от стомашната кухина се подаваше щръкнал ленен конец. Всъщност малкият зародиш е бил балсамиран. Спомняйки си колко много Дери е увредил зародишите, дори не желаех да ги докосна, само гледах (фиг. 15).

Сега на мен ми бе дошло времето да преразгледам работата на Дери по Тутанкамон. Когато направил аутопсията през 1925 година, той бил определил с точност само възрастта на момчето цар в момента на смъртта. Тъй като бил с нежна конституция и умрял млад, една от предполагаемите причини за смъртта била туберкулоза, но по онова време е нямало как да проверят. Допълнителните преки изследвания на мумията били възпрепятствани от решението на Службата за антики да оставят Тутанкамон в гробницата му. Ако бяха преместили тялото му в Кайро, е било възможно да му се направят рентгенови снимки.⁴

За Дери вероятно е било безсмислено да се правят рентгенови снимки на вече оголените кости на Тутанкамон, но рентгенът разкрива плътността на костите, която ни казва много за храните и болестите през живота на човека. Например ако преди съзряването човек е имал някакво сериозно заболяване, дългите кости спират да растат и това се вижда на рентгеновите снимки като бяла линия напряко на костта. Една рентгенова фотография на мумията на Тутанкамон е щяла да му каже много, но през 1925 година в Египет не е имало преносими рентгенови апарати, които да се занесат в Долината на царете. Най-известният цар в историята е трябвало да почака 40 години, преди да бъде сниман на рентген.

Едва през 60-те години науката се събужда и осъзнава стойността на мумиите. С новите технологии за анализиране на проби от тъканите лекарите и другите медицински специалисти разбират, че в мумиите често се съдържа информация, необходима за разбирането на съвременните болести. Ражда се палеопатологията. Терминът е създаден през 1982 година от немския лекар Р. В. Шуфелт и се състои от старогръцките значения за „древен“ и „страдание“. Това означава изследване на заболеваемостта или патологичните състояния у древните хора.

За да разберем съвременните инфекциозни болести и да прогнозираме тяхното развитие, е необходимо да изучаваме историческото им развитие. Като анализираме болестите, открити в египетските мумии, и сравним честотата на патологичните състояния при тях и при съвременния човек, можем да разберем дали съвременният начин на живот е причина за конкретни болести, или те са съществували през вековете. Например атеросклерозата често се приписва на стреса и напрежението в съвременния живот, както и на изключително богатата на мазнини храна. Ако египтяните също са страдали от атеросклероза, подобна теория би била подложена на съмнение.

Към 60-те години на 20 век, когато научното познание се увеличава с фантастична бързина, специализацията става изключително важна. Нито един лекар вече не може да изчете цялата научна литература във всички области на медицината. Отмина времето на общите лекари. Като правило специалистите вече работят в екипи. Подобна тенденция се оформи и по отношение на изследването на мумиите. Нито един лекар не притежава всички умения, необходими да се направи аутопсия на мумия и да се анализират всички проби на тъкани - необходими са познания по ботаника, химия и биология, за да се извлече информацията, която предлага тялото. Палеопатолозите сега третират мумиите като свои пациенти, нанасяйки възможно най-малки вреди и допитвайки се до всички необходими специалисти за изучаването на конкретни проблеми - хематолози за кръвта, зъболекари за зъбите и т.н. Като е работел буквално сам, Дери не е имал никакъв шанс да събере цялата възможна информация от тялото на Тутанкамон.

Палеопатологията процъфтява през 60-те години, затова Р. Г. Харисън, водещият анатом в университета в Ливърпул, сметнал, че изследването на царските мумии ще хвърли нова светлина върху старите въпроси.

Първият му субект е мистериозната мумия от Гробница 55, която знаем, че е на Семенкаре, братът на Тутанкамон. Харисън изучил, претеглил и фотографирал с рентгенов апарат костите, за да определи възрастта му в момента на смъртта. Стернума, или гръдната кост, е добър индикатор. С напредването на възрастта междуребрияга се вкостяват, което ни прави по-сковани. Рентгеновите снимки разкриват, че четвъртото и петото ребро на мумията от Гробница 55 наскоро са се съединили, въпреки че фасетите на четвърто ребро все още показвали цепнатина. Това означава, че смъртта е настъпила на 19- или 20-годишна възраст, точно както и при Тутанкамон. Гръдният кош и гръбначният стълб не били напълно вкостени, което показва, че Семенкаре определено е бил на възраст под 24 години, когато е умрял.

Рентгеновите снимки, направени от Р. Г. Харисън, както и неговите измервания на мумията разкриват важна информация. В заключението на доклада си той моли, че „спешно е необходимо да се направи анатомична и радиологична преценка на Тутанкамон и се надяваме, че подобно изследване може да бъде осъществено в не твърде далечно бъдеще.“⁵ През 1969 година той получава своя шанс.

Службата за египетски антики му дава разрешение да донесе преносим рентгенов апарат в гробницата на Тутанкамон. За първи път, откакто Картър и Дери отново положили мумията в ковчега ѝ, някой виждал младия цар. Съзнавайки, че е необходим екип, анатомът Харисън довежда радиолог, зъболекар, лекари и египтолози. Позволено им било да работят само през деня, а и гробницата не била затворена за туристи, така че изненадани посетители ги гледали, докато работят. За Харисън също имало няколко изненади.

Като начало никой не предполагал, че мумията е в толкова лошо състояние. Нито Картър, нито Дери оповестили факта, че мумията е била срязана на две с трион, за да бъде освободена от вътрешния ковчег, така че рентгеновите снимки трябвало да се правят на части. Първо главата била занесена до рентгена, после крайниците и така нататък, докато не направили пълен комплект снимки. Екипът имал разрешение да работи само два дни. През първия ден направили пробните снимки, които промили още същата вечер в банята на хотела си. За щастие били отседнали в „Зимен дворец“ - голям стар хотел в Луксор с просторни бани. Извадили снимките в единия умивалник, потопили ги във фиксаж в другия и ги промили във ваната.⁶ Излезли чудесно.

От рентгеновите фотографии на трупа идва първата изненада. На Тутанкамон му липсвали гръдната кост и част от ребрата! Дери не бил забелязал това поради черната смола, която покривала гърдите. Възможно е балсамьорите да са се отнесли грубо, докато са работели върху Тутанкамон и да са скрили следите с покритието от черна смола. Други предполагат, че причината е нещастен случай или умишлено насилие, което е причинило смъртта на Тутанкамон.⁷ Част от гръдната кост на Семенкаре също липсвала, но аз нямам обяснение за това любопитно съвпадение, освен ако балсамьорите не са използвали специални техники и при двете мумии. Един аргумент против предположението ми е фактът, че Семенкаре е умрял в Амарна и вероятно е бил балсамиран там.

Тутанкамон почти със сигурност е бил балсамиран в друга работилница в Тива или Мемфис. Харисън няма хипотеза по въпроса. Той минава на други теми като установяването на възрастта на Тутанкамон.

Прилагайки същите критерии като при Семенкаре, Харисън определя, че Тутанкамон е бил на около 19 години, когато е умрял, точно както предположил и Дери половин век по-рано. Рентгеновите снимки на гръбнака отхвърлили напълно вероятноста Тутанкамон да е умрял от туберкулоза. Туберкулозата, общо взето, поразява епифизалните ядра между прешлените, а тези на Тутанкамон си били съвсем наред.

После идва ред на рентгеновата снимка на черепа - тази, която първоначално породи подозрението ми, че е бил убит. На последния документален филм на БиБиСи по повод разкритията на Харисън той просто посочи едно удебеляване на снимката в основата на черепа и каза:

Това е с нормални размери, но всъщност би могло да е причинено от кръвоизлив под мембраните, които обвиват мозъка в тази област. И може да е било причинено от удар в задната част на главата и така да е станало причина за смъртта.

Харисън беше предпазлив, изобщо не спомена убийство, а просто възможност за удар в тила.

Една от причините хипотезата за убийство на Тутанкамон да не получи популярност е, че Харисън изобщо не публикува пълния си научен доклад, а само някои факти.⁸ Зловещите му думи в телевизионния документален филм изобщо не бяха пояснени с пълен писмен доклад и вследствие на това експертите неправилно тълкуваха рентгеновите снимки.

Не трябва да забравяме, че не работим с нормални рентгенови снимки, а със снимки на мумифициран череп. Необходимо е снимката да се изучи внимателно, а също и да се знае процесът на балсамиране. Рентгеновата фотография ясно показва ненормално удебеляване на вътрешната част на черепа на две места - отгоре и отзад на главата (фиг. 25). Но това, което виждаме, не е кост, а смола, вкарана в черепната кухина по време на мумифицирането на Тутанкамон. След като е бил изваден мозъкът на Тутанкамон, през назалните канали в черепа е излята гореща смола, която да прочисти вътрешността в случай, че е останала част от мозъка.

Влятата в черепа смола се е втвърдила и станала твърда като костта. Това означава, че смолата може да е била изливана на два пъти, като във всеки от случаите мумията е била в различно положение. Нека да възпроизведем случилото се преди 3300 години в балсамьорската работилница.

Представете си тялото на Тутанкамон легнало по гръб на масата за балсамиране. В носа му се вкарва една кукичка, която пробива етмоидната кост зад назалните канали. Кукичката прониква в черепа и се върти, за да разбие мозъка до полутечно състояние. После Тутанкамон е обърнат по корем с глава, надвесена над масата, за да може мозъкът му, подпомогнат от гравитацията, да изтече през носа. Сега вече черепът е готов за смолата.

Тялото отново се обръща по гръб; керамична купа с два малки цилиндрични чучура се напълва с гореща смола. Пипети се поставят в ноздрите и купата се наклонява така, че смолата да потече в черепа. Гравитацията насочва потока. Понеже Тутанкамон лежи по гръб, смолата оформя малък басейн в задната част на черепа. Когато изстине, се създава първото ниво на течността. Тази смола е изгорила всякакви възможни остатъци от мозъка по задната част на черепа. После тялото на Тутанкамон е поставено в такава поза на масата, че главата да виси от края, брадичката сочи небето.

Отново се излива гореща смола и този път тя оформя малък басейн в най-ниската точка - върха на главата. Тя изгаря мозъчни остатъци в предната част на черепа и създава второто ниво на течността на снимката.

Рентгеновата снимка ни дава възможност да разберем едно конкретно събитие, което се е случило преди 33 века.

Обаче рентгеновата снимка на черепа показва също така нещо, което има повече отношение към въпроса за причината за смъртта. Във вътрешността на черепа на Тутанкамон ясно се вижда фрагмент от кост. Възможно ли е този фрагмент да е вследствие на умишлен силен удар по главата на фараона, удар, който е убил Тутанкамон?

Всъщност в този случай малкото парченце кост е за отвличане на вниманието. То не е причинило нищо освен объркване и в продължение на години е отклонявало изследователите от следата за убийството. Понеже Харисън така и не публикувал теорията си в научен журнал, а повечето изследователи го били чули да споменава само за удар по главата, те допуснали, че той говори за този фрагмент в смисъл, че е бил силно разместен от удар. Харисън обаче въобще не е казвал такова нещо. Всъщност той предположил, че този фрагмент е парче от етмоидната кост, отчупило се, когато балсамьорите са вкарали подобния на кука инструмент в черепа, за да махнат мозъка. Обаче това обяснение не може да е вярно. „Ethmoid“ на гръцки означава „сито“. Понеже тази кост е пореста, когато се чупи, става на трески, а въпросният фрагмент от кост е плътен, не е треска, значи не може да бъде от етмоидната кост. Става въпрос за някаква друга кост.

Почти няма значение каква точно е костта. Харисън все пак е бил прав в мнението си, че тя се е счупила след смъртта и не може да я е причинила. В името на спора нека приемем, че фрагментът е бил отчупен при удар в главата, докато Тутанкамон е бил още жив, и впоследствие е умрял от него. Сега си представете отново процеса на балсамирането. Премахва се мозъкът и парчето остава в черепа, движейки се свободно. Идва време да се излива смола в черепа, тялото на Тутанкамон лежи по гръб на масата. В този момент костичката би паднала в най-ниската част от вътрешността на черепа - задната част на главата. Когато смолата се охлади, тя ще е в смолата. Ако по някаква причина се е загнездила в друга част на черепната кухина и е избягнала смолата, при второто наливане - когато Тутанкамон е лежал с увиснала от масата глава, тогава със сигурност е щяла да попадне в смолата. Така че ако е била отчупена, когато Тутанкамон е бил убит, щеше да се е сляла със смолата в процеса на балсамиране и нямаше да личи на рентгеновата снимка. Случаят, разбира се, не е такъв. Костният фрагмент ясно се вижда на повърхността на смолата. Единственото възможно заключение е, че костта е била отчупена след смъртта. В действителност това трябва да е станало не само след смъртта, но и след изливането на смолата в черепа.