Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

И3ГЛЕЖДА Дон Хуан искаше да работя с дяволската трева колкото може повече. Тази позиция беше в противоречие със заявеното от него нехаресване на силата. Той се поясни, като каза, че е близо времето, когато трябва отново да пуша, и че дотогава трябва да съм опознал по-добре силата на дяволската трева.

Той неколкократно намекна, че трябва поне да изпитам дяволската трева с още една магия с гущерите. Идеята ме занимаваше известно време. Настойчивостта на дон Хуан нарасна драматично и аз се почувствах задължен да обърна внимание на искането му. И един ден реших да гадая за някои изгубени предмети.

Понеделник, 28 декември 1964

В събота, 19 декември, отрязах корена Datura. Изчаках, докато стане доста тъмно, за да изпълня своя танц около растението. През нощта приготвих своя екстракт от корена и в неделя към 6 часа сутринта отидох при моята Datura. Седнах пред растението. Бях си записал внимателно уроците на дон Хуан за процедурата. Отново прочетох бележките си и разбрах, че не трябва да стривам корена тук. Моята близост до растението някак ми даде един вид рядка емоционална стабилност, яснота на мисълта и сила да се концентрирам върху действията си, каквато обикновено ми липсваше.

Следвах педантично всички указания, пресмятайки времето си така, че тестото и коренът бяха готови до късния следобед. Около 5 часа вече се опитвах да хвана двойка гущери. Час и половина опитвах всеки начин, който ми дойде на ум, но всеки мой опит се проваляше. Седях пред растението Datura, опитвайки се да измисля подходящ начин за постигане на целта си, когато изведнъж си спомних, че дон Хуан беше казал, че на гущерите трябва да се говори. Отначало се почувствах смешен, говорейки на гущерите. Беше като смущение от говорене пред аудитория. Чувството скоро изчезна и аз продължих да говоря. Беше почти тъмно. Повдигнах един камък. Под него имаше един гущер. Изглеждаше скован. Вдигнах го. А след това видях, че има още един вкочанен гущер под един друг камък. Те дори не шавнаха.

Зашиването на устата и на очите беше най-трудната работа. Отбелязах, че дон Хуан беше ми внушил разбирането за неотменимост на действията. Неговото становище беше, че когато човек започне едно действие, не бива да спира. Ако обаче сега бих пожелал да спра, нищо не би ми попречило. Но може би не исках да спра.

Пуснах единия гущер и той тръгна в североизточна посока — поличба за хубаво, но тежко преживяване. Завързах другия гущер за рамото си и намазах слепоочията си според указанията. Гущерът беше вкочанен. За момент помислих, че е умрял, а дон Хуан никога не беше ми казвал какво да правя, ако това стане. Но гущерът беше само скован.

Изпих дозата и изчаках малко. Не усетих нищо необичайно. Започнах да натривам тесто върху слепоочията си. Мазнах двайсет и пет пъти. След това твърде механично, сякаш бях разсеян, неколкократно го размазах по цялото си чело. Осъзнах грешката си и бързо изтрих тестото. Челото ми беше потно. Пламнах. Обзе ме силно безпокойство, тъй като дон Хуан ме беше предупредил изрично да ме натривам тесто на челото си. Страхът се смени с чувство на абсолютна самота, чувство, че съм обречен. Бях там сам. Ако ми се случеше нещо лошо, нямаше кой да ми помогне. Исках да избягам. Имах едно тревожно усещане за нерешителност, за това, че не зная какво да правя. Поток от мисли нахлу в съзнанието ми, профучавайки с невероятна скорост. Забелязах, че бяха твърде странни мисли, тоест бяха странни в смисъл, че изглежда идваха по различен начин от обикновените мисли. Познавам начина, по който мисля. Мислите ми имат определен ред и всяко отклонение е забележимо.

Една от несвойствените мисли беше за твърдение, направено от писател. Смътно си спомням, че тя беше повече като глас или нещо, казано някъде в обкръжението ми. Стана толкова бързо, че ме стресна. Спрях се, за да я обмисля, но тя премина в обикновена мисъл. Бях сигурен, че съм прочел твърдението, но не можех да се сетя за името на автора. Изведнъж си спомних, че това е Алфред Крьобер. След това друга чужда мисъл изникна и „каза“, че не Крьобер, а Георг Симел е написал твърдението. Настоях, че е Крьобер, и следващото нещо, което осъзнах, беше, че съм погълнат от спор със себе си. И бях забравил за чувството си, че съм обречен.

Клепачите ми тежаха, сякаш бях взел таблетки за сън. Макар никога да не съм взимал такива, това беше представата, която ми дойде наум. Заспивах. Исках да отида до колата си и да пропълзя в нея, но не можех да мръдна.

След това твърде внезапно се събудих или по-скоро почувствах, че съм се събудил. Първата ми мисъл беше кое време е. Огледах се наоколо. Не бях пред растението Datura. Равнодушно приех факта, че предприемам друго прекрасно преживяване. Беше дванайсет и трийсет и пет по един часовник над главата ми. Знаех, че е следобед.

Видях млад мъж, носещ куп книжа. Почти го докосвах. Видях пулсиращите вени на врата му и чух бързото туптене на сърцето му. Бях погълнат от това, което виждах, и дотук нямах ясна представа за качеството на мислите си. Тогава чух в ушите си „глас“, описващ сцената, и осъзнах, че „гласът“ беше чуждата мисъл в съзнанието ми.

Бях така погълнат да слушам, че сцената вече не представляваше за мен интерес във визуално отношение. Чух гласа в дясното си ухо, над рамото ми. Той действително създаваше сцената, описвайки я. Но той се подчиняваше на волята ми, защото можех да го спра по всяко време и, без да бързам, да прегледам детайлите, за които той е говорил. Аз „чух-видях“ пълната последователност на действията на младия мъж. Гласът продължи да ги обяснява с най-малки подробности, но някак действията не бяха важни. Необикновеното следствие беше „малкият глас“. Три пъти по време на преживяването опитах да се завъртя, за да видя кой говори. Опитах да обърна главата си изцяло надясно или просто неочаквано да я завъртя, за да видя дали има някой. Но всеки път, когато го правех, зрението ми се замъгляваше. Помислих: „Причината да не мога да се завъртя е, защото сцената не е в сферата на обикновената реалност.“ И тази мисъл беше лично моя.

Оттук нататък съсредоточих вниманието си само върху гласа. Той сякаш идваше от рамото ми. Беше идеално ясен, макар че беше някакси „малък“. Той небеше обаче детски глас или фалцет, а миниатюрен мъжки глас. Не беше и моят глас. Приех, че чувам английски. Винаги, когато се опитвах нарочно да впримча гласа, той заглъхваше напълно или ставаше неясен и сцената избледняваше. Помислих за сравнение. Гласът беше като представата, създадена от прашинки в миглите или кръвоносните съдове в роговицата на окото — едно винтообразно очертание, което може да бъде видяно, ако човек не го гледа директно. Но в момента, в който той опита да го погледне, то излиза от погледа с движението на очната ябълка.

Изцяло изгубих интерес към действието. Докато слушах, гласът стана по-заплетен. Това, което мислех, че е глас, повече приличаше на нещо, шепнещо в ухото ми. Но това не беше точно. Нещо мислеше вместо мен. Мислите бяха извън мен. Знаех, че е така, защото можех да поддържам собствените си мисли И мислите на „другия“.

В един момент гласът сътвори сцени с действащо лице младият човек, които нямаха нищо общо с моя първоначален въпрос за загубените вещи. Младият човек извършваше много сложни действия. Действието отново доби значение и аз вече не обръщах внимание на гласа. Започнах да губя търпение. Исках да спра. „Как мога да приключа това?“ — помислих. Гласът в ухото ми каза, че трябва да се върна в каньона. Попитах как и гласът отговори, че трябва да мисля за растението си.

Помислих за растението си. Обикновено седях пред него. Бях го правил толкова много пъти, че беше твърде лесно да си го представя ясно. Реших, че това, че го виждам, а в момента това беше така, е друга халюцинация, но гласът каза, че съм се „върнал“! Наострих уши. Имаше само тишина. Растението Datura пред мен изглеждаше толкова реално, колкото всичко друго, което бях видял, но можех да го докосна, можех да се движа.

Станах на крака и тръгнах към колата. Усилието ме изчерпа. Седнах и затворих очи. Виеше ми се свят и исках да повърна. Ушите ми бучаха.

Нещо се плъзна на гърдите ми. Беше гущерът. Спомних си предупреждението на дон Хуан да го освободя. Върнах се при растението и развързах гущера. Не исках да видя дали е жив или мъртъв. Счупих глиненото гърне с тестото и сритах малко пръст върху него. Влязох в колата и заспах.

Четвъртък, 24 декември 1964

Днес разказах на дон Хуан цялото преживяване. Както обикновено, той ме изслуша без да ме прекъсва. Накрая проведохме следния диалог:

— Ти си направил нещо много лошо.

— Знам. Беше много глупава грешка, случайност.

— Няма случайности, когато имаш работа с дяволската трева. Казах ти, че тя всячески ще те изпита. Доколкото разбирам, или ти си много силен, или тревата наистина те харесва. Центърът на челото е само за големи брухо, които знаят как да боравят с нейната сила.

— Какво става обикновено, когато човек натрие челото си с тесто, дон Хуан?

— Ако човекът не е голям брухо, той никога няма да се върне от пътуването.

— Ти някога натривал ли си челото си с тесто, дон Хуан?

— Никога! Моят благодетел ми е казвал, че много малко хора се връщат от такова пътуване. Човекът може да изключи за месеци и ще трябва да бъде обслужван от другите. Моят благодетел ми е казвал, че гущерите могат да заведат човек накрая на света и да му покажат най-изумителни неща по негова молба.

— Познаваш ли някой, който някога е правил такова пътуване?

— Да, моят благодетел. Но той никога не ме е учил как да се връщам.

— Толкова ли е трудно връщането, дон Хуан?

— Да. Ето защо твоето действие наистина ме удивлява. Ти не знаеш стъпките, които трябва да следваш, а ние трябва да следваме определени стъпки, защото в тях човек намира сила. Без тях сме нищо.

Часове наред останахме безмълвни. Той изглеждаше потънал в дълбок размисъл.

Събота, 26 декември 1964

Дон Хуан ме попита дали съм потърсил гущерите. Казах му, че съм ги потърсил, но не съм могъл да ги намеря. Попитах го какво щеше да стане, ако единият гущер беше умрял, докато го носех. Той каза, че смъртта на един гущер може да бъде нещастно събитие; че ако гущерът със зашитата уста беше умрял когато и да е, нямаше да има смисъл да следвам магьосничеството. Това също би означавало, че гущерите са оттеглили приятелството си и че аз ще трябва да се откажа за дълго време от ученето за дяволската трева.

— Колко дълго, дон Хуан? — попитах.

— Две години или повече.

— Какво щеше да стане, ако беше умрял другият гущер?

— Ако беше умрял вторият гущер, ти щеше да бъдеш в истинска опасност. Щеше да бъдеш сам, без водач. Ако той беше умрял преди да започнеш магията, ти щеше да можеш да спреш. Но ако беше спрял, щеше да се наложи да се откажеш от дяволската трева завинаги. Ако гущерът беше умрял, докато е на рамото ти, след като си започнал магията, ти би трябвало да продължиш с нея, а това наистина би било лудост.

— Защо би било лудост?

— Защото при такива обстоятелства нищо няма смисъл. Ти си сам, без водач, виждащ ужасяващи, безсмислени неща.

— Какво имаш предвид под „безсмислени неща“?

— Неща, които виждаме сами. Неща, които виждаме, когато нямаме насока. Това значи, че дяволската трева се опитва да се отърве от тебе, като накрая те отстрани.

— Познаваш ли някой, който някога е преживял това?

— Да. Аз. Без мъдростта на гущерите аз полудях.

— Какво видя, дон Хуан?

— Куп глупости. Какво друго бих могъл да видя без насока?

Понеделник, 28 декември 1964

— Дон Хуан, ти ми каза, че дяволската трева изпитва хората. Какво имаше предвид?

— Дяволската трева е като жена и като жена тя ласкае мъжете. Тя им залага капани на всяка крачка. Тя постъпи така с тебе, когато те накара да натриеш тесто на челото си. Тя отново ще опита и ти сигурно ще се хванеш на въдицата. Предупреждавам те за това. Не я приемай със страст. Дяволската трева е само един път към тайните на човека на знанието. Има и други пътища. Но нейният капан е да те накара да вярваш, че единственият път е нейния. Казвам ти, че е безполезно да прахосваш живота си по един път, особено ако този път няма сърце.

— Но как разбираш кога един път няма сърце, дон Хуан?

— Преди да поемеш по него, задай един въпрос: „Има ли този път сърце?“ Ако отговорът е не, ще го узнаеш и трябва да си избереш друг път.

— Но как да разбера със сигурност дали пътят има сърце или не?

— Всеки би разбрал това. Лошото е, че никой не задава въпроса. И когато накрая човек разбере, че е следвал път, който няма сърце, пътят е готов да го убие. В този момент много малко хора могат да спрат, за да помислят и да оставят пътя.

— Как да постъпвам, за да задам въпроса както трябва, дон Хуан?

— Просто го задай.

— Искам да кажа, има ли точен метод, така че да не лъжа себе си и да мисля, че отговорът е да, когато всъщност е не?

— Защо ще се лъжеш?

— Може би защото в този момент пътят е приятен и доставя удоволствие.

— Това е нелепост. Един път без сърце никога не доставя удоволствие. Ти трябва упорито да работиш, дори само за да го поемеш. От друга страна, един път със сърце е лек. Той не те кара да работиш, за да го харесаш.

Дон Хуан изведнъж смени посоката на разговора и безцеремонно ме конфронтира с идеята, че аз харесвам дяволската трева. Трябваше да призная, че най-малкото имам предпочитания към нея. Той ме попита какво мисля за неговия съюзник, дима, и аз трябваше да му кажа, че само мисълта за него ме подлудява от страх.

— Казах, че за да избереш един път, трябва да бъдеш свободен от страх и амбиция. Но димът те заслепява със страх, а дяволската трева те заслепява с амбиция.

Възразих, че дори за да поеме по един път, човек се нуждае от амбиция и че неговото твърдение, че човек трябва да бъде освободен от амбиция, е неразбираемо. Човек трябва да има амбиция, за да научи.

— Да желаещ да учиш не е амбиция — каза той. — Нашата участ като хора е да искаме да знаем, но да търсиш дяволската трева, значи да предлагаш цена за сила, а това е амбиция, защото ти не предлагаш цена, за да знаеш. Не се оставяй дяволската трева да те заслепи. Тя вече те хвана на въдицата. Тя примамва хората и им дава усещане за сила. Кара ги да чувстват, че могат да направят неща, които никой обикновен човек не може. Но това е нейният капан. И още нещо, пътят без сърце ще се обърне срещу хората и ще ги унищожи. Не е нужно много, за да се умре, а да търсиш смъртта, е все едно да търсиш нищото.