Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

МОЯТА ПОСЛЕДНА СРЕЩА с Мескалмто беше цикъл от четири сеанса, които се проведоха в рамките на четири последователни дни. Дон Хуан нарече този дълъг сеанс mitote. Това беше пейотена церемония за peyoteros и чираци. Имаше двама по-стари мъже, около годините на дон Хуан, единият от които беше водачът, и петима по-млади, в това число и аз.

Церемонията се проведе в щата Чиуауа, Мексико, близо до границата с Тексас. Тя се състоеше в пеене и поглъщане на пейот през нощта.

През деня обслужващи жени, които стояха извън границите на мястото на церемонията, снабдяваха всеки мъж с вода и всеки ден се консумираше символично само ритуална храна.

Събота, 12 септември 1964

През първата нощ от церемонията, 3 септември, четвъртък, взех осем пейотени пъпки. Те нямаха ефект върху мен или ако имаха, той беше много слаб. През по-голямата част от нощта държах очите си затворени. По този начин се чувствах много по-добре. Не заспах, нито пък бях изморен. В самия край на сеанса пеенето стана необикновено. За много кратък миг се почувствах извисен и ми се искаше да заплача, но със завършека на песента това чувство изчезна.

Всички станахме и излязохме навън. Жените ни дадоха вода. Някои от мъжете направиха гаргара, другите пиха. Мъжете изобщо не говореха, но жените бъбреха и се кикотиха през целия ден. Ритуалната храна беше сервирана по пладне. Беше варено зърно.

По залез в петък, 4 септември, започна вторият сеанс. Водачът изпя своята пейотена песен и отново започна цикълът на песни и приемане на пейотени пъпки. Той завърши сутринта, като всеки изпя своята собствена песен в унисон с другите.

Когато излязох, не видях толкова много жени както предишния ден. Някой ми даде вода, но обкръжението вече не ме занимаваше. Бях приел отново осем пъпки, но ефектът беше различен.

Трябва да беше към края на сеанса, когато пеенето значително се засили с едновременното запяване на всички. Долових, че някой извън къщата иска да влезе. Не знаех дали пеенето се извършва, за да „му“ се попречи да се втурне вътре, или за да го примами да влезе вътре.

Бях единственият, който нямаше песен. Те всички като че ли ме гледаха въпросително, особено младите мъже. Смутих се и затворих очи.

Тогава разбрах, че много по-добре мога да възприема какво става, ако държа очите си затворени. Тази мисъл задържа цялото ми внимание. Затворих очи и видях мъжете пред мен. Отворих ги, а образът беше непроменен. За мен обстановката беше абсолютно същата, независимо дали очите ми са отворени или затворени.

Изведнъж всичко изчезна, или се разпадна, и на негово място изплува подобната на човек фигура на Мескалито, която бях видял преди две години. Той седеше на известно разстояние с профил към мен, Загледах го втренчено, но той не ме погледна, нито веднъж не се обърна.

Сметнах, че правя нещо нередно, нещо, което го отблъсква. Станах и тръгнах към него, за да го попитам какво е то. Но самият акт на движението разсея образа. Той започна да избледнява, а фигурите на мъжете, с които бях, се насложиха върху него. Отново чух силното неистово пеене.

Отидох в близките храсти и повървях известно време. Всичко изпъкваше много ясно. Забелязах, че виждам в тъмното, но този път това ми направи съвсем слабо впечатление. Важният въпрос беше защо Мескалмто ме отбягва.

Върнах се при групата и, тъкмо да влиза в къщата, чух силен тътен и усетих трус. Земята се залюля. Беше същият звук, който бях чул в долината с пейот преди две години. Изтичах отново към храстите. Бях сигурен, че Мескалито е там и ще го намеря. Но той не беше там. Чаках до сутринта и се присъединих към другите малко преди края на сеанса.

Обичайната процедура беше повторена на третия ден. Не бях изморен, но следобеда спах. Вечерта в събота, 5 септември, старецът изпя своята пейотена песен, за да поднови цикъла. През този сеанс аз сдъвках само една пъпка и не слушах нито една от песните, нито пък обръщах внимание на това, което става. От самото начало цялото ми същество беше уникално концентрирано върху една точка. Знаех, че липсва нещо ужасно важно за моето добро състояние.

Докато мъжете пееха, аз помолих Мескалито на висок глас да ме научи на песен. Молбата ми се смеси със силното пеене на мъжете. Незабавно чух в ушите си песен. Обърнах се с гръб към групата и заслушах. Слушах думите и мелодията отново и отново, и ги повтарях, докато научих цялата песен. Беше дълга песен на испански. След това няколко пъти я изпях на групата, И скоро след това в ушите ми дойде нова песен. До сутринта бях изпял двете песни безброй пъти. Почувствах се обновен, укрепнал.

Но след като ни дадоха вода, дон Хуан ми подаде една торба и всички отидохме на хълмовете. Беше дълго, изморително ходене по едно ниско плато. Там видях няколко растения пейот. По някаква причина не исках да ги гледам. След като прекосихме платото, групата се раздели. Дон Хуан и аз тръгнахме обратно, събирайки пейотени пъпки, точно както първия път, когато му помагах.

Върнахме се късно следобед в неделя, 6 септември. Вечерта водачът отново откри цикъла. Никой не каза дума, но аз отлично знаех, че това е последното събиране. Този път старецът изпя нова песен. Кесия със свежи пейотени пъпки минаваше от човек на човек. Това беше първият път, когато вкусвах свежа пъпка. Тя беше мека, но трудно се дъвчеше. Наподобяваше жилав зелен плод и беше по-стипчива и по-горчива от сушените пъпки. Лично аз намерих свежия пейот безкрайно ободряващ.

Сдъвках четиринайсет пъпки. Преброих ги внимателно. Не довърших последната, защото чух познатия тътен, който отбелязваше присъствието на Мескалито.

Всички пееха неистово и аз разбрах, че дон Хуан и всички останали действително са чули шума. Отхвърлих мисълта, че реакцията им е отговор на знак, даден от някой от тях, само за да ме заблудят.

В този момент усетих като че ли една огромна вълна от мъдрост ме поглъща. Предположението, което ме беше спохождало три години, сега се превърна в сигурност. Отнело ми беше три години да разбера, или по-скоро да открия, че каквото и да се съдържа в кактусите Lophophora williamsii, няма нищо общо с мен. То съществуваше само там навън, на свобода. Сега узнах това.

Пях пламенно, докато вече не можех да произнасям думите. Имах чувството, че сякаш моите песни са вътре в тялото ми, разтърсващи ме неконтролируемо. Трябваше да изляза и да намеря Мескалито, иначе щях да се пръсна. Тръгнах към полето с пейот. Продължих да пея песните си. Знаех, че те са лични мои — едно неоспоримо доказателство за моята целенасоченост. Усещах всяка една от стъпките си. Те отекваха по земята. Тяхното ехо пораждаше неописуема еуфория, че съм човек.

Всяко растение пейот на полето блестеше с румена искряща светлина. Едно растение имаше много ярка светлина. Седнах пред него и му изпях песните си. Както пеех, Мескалито излезе от растението — същата подобна на човек фигура, която бях видял преди. С голяма дързост за човек с моя темперамент, аз му пях. Изведнъж чух звук на флейти или на вятър — една позната музикална вибрация. Той като че каза, както преди две години: „Какво искаш?“

Заговорих много високо. Казах, че знам, че в живота и постъпките ми има нещо грешно, но не мога да открия какво е то. Помолих го да ми каже какво не е наред с мен, а също да ми каже и името си, за да мога да го викам, когато имам нужда от него. Той ме погледна, издължи устата си като тромпет, докато стигна до ухото ми, и ми каза своето име.

Изведнъж видях собствения си баща да стои в средата на пейотеното поле, но полето беше изчезнало и на сцената беше старият ми дом, домът на моето детство. Баща ми и аз бяхме застанали до едно смокиново дърво. Прегърнах баща си и бързо започнах да му казвам неща, които никога преди не съм могъл да кажа. Всяка една от мислите ми беше стегната и по същество. Сякаш наистина нямахме време и аз трябваше да кажа всичко наведнъж. Казах потресаващи неща за моите чувства към него, неща, които никога не бих могъл да произнеса при обичайни обстоятелства.

Баща ми не говореше. Той просто слушаше, а след това беше отдръпнат или сякаш всмукан назад. Отново бях сам. Разплаках се с разкаяние и тъга.

Вървях през полето с пейот, викайки името, което ме бе научил Мескалито. Нещо изплува от една странна, сякаш звездна светлина върху едно пейотено растение. Беше дълъг блестящ обект — нещо като стълб светлина, но с височината на човек. За момент той озари цялото поле със силна жълтеникава или кехлибарена светлина. След това тя запали цялото небе отгоре, рисувайки изумителна, великолепна гледка. Помислих, че ще ослепея, ако продължа да гледам. Бързо закрих очи с ръцете си.

Имах ясното съзнание, че Мескалито ми каза да изям още една пъпка пейот. Помислих си: „Не мога да направя това, защото нямам нож, с който да я отрежа.“ По същия странен начин той ми каза: „Изяж една от земята.“

Легнах по корем и сдъвках върха на едно растение. То ме възпламени. Изпълни всяко кътче на тялото ми с топлина и усещане за проникновеност. Всичко оживя и доби сложни и изящни детайли, но и естественост. Аз бях навсякъде. Можех да виждам горе, долу и наоколо, в едно и също време.

Това особено състояние продължи достатъчно дълго, за да го осъзная. След това се смени с тягостен ужас, който не ме връхлетя внезапно, но все пак бързо. Отначало моят удивителен свят на тишина беше разтърсен от остри шумове, но аз не се разтревожих. След това звуците станаха по-силни и непрекъснати, като че ли ме бомбардираха отвсякъде. И постепенно загубих усещането за плаване в един свят неутрален, безпристрастен и красив. Шумовете станаха сякаш гигантски стъпки. Нещо огромно дишаше и се движеше около мен. Реших, че ме преследва.

Изтичах и се скрих зад един камък и оттам се опитах да определя какво ме следва. В един момент изпълзях от скривалището и моят незнаен преследвач връхлетя върху мен. Беше като морски водорасли. То се просна върху мен. Помислих, че тежестта му ще ме смачка, но се озовах вътре в тръба или кухина. Ясно видях, че водораслите не бяха покрили цялата водна повърхност около мен. Беше останало късче свободна площ под камъка. Започнах да пълзя под него. Видях, че от водораслите капят огромни капки течност. Аз „узнах“, че те отделят разтваряща киселина, за да ме разложат. Една капка падна на ръката ми. Опитах да изтрия киселината с малко пръст, към която добавих слюнка, като продължавах да копая. В един момент бях почти парообразен. Бях изтласкан към някаква светлина. Помислих, че водораслите са ме разложили. Смътно долових светлина, която стана по-ярка. Тя си пробиваше път изпод земята, докато накрая изригна в нещо, в което познах слънцето, излизащо иззад планините.

Бавно започнах да възстановявам нормалните си сетивни процеси. Легнах по корем, с брада върху сгънатата си ръка. Пейотеното поле пред мен отново започна да се възпламенява и преди да мога да отместя очи, дългата светлина отново изплува. Тя закръжи над мен. Седнах. Светлината докосна цялото ми тяло със спокойна сила и след това изчезна от погледа ми.

Тичах по целия път до мястото, където бяха другите мъже. Всички се върнахме в града. Дон Хуан и аз останахме още един ден у дон Роберто, водачът на церемонията. През цялото време там спах. Когато се канехме да си тръгваме, младите мъже, участвали в сеансите с пейот, дойдоха при мен. Те ме прегърнаха един по един и се засмяха плахо. Всеки един се представи. Часове говорих с тях за всичко, освен за събиранията с пейот.

Дон Хуан каза, че е време да си тръгваме. Младите мъже отново ме прегърнаха.

— Ела пак — каза един от тях.

— Ние вече те чакаме — добави друг. Потеглих бавно, опитвайки се да видя по-старите мъже, но никой от тях не беше там.

Четвъртък, 10 септември 1964

Винаги, когато разказвах на дон Хуан едно преживяване, нещо ме караше да го възстановявам стъпка по стъпка, доколкото съм в състояние. Изглежда това бе единственият начин да си спомня всичко.

Днес му разказах подробностите от последната ми среща с Мескалито. Той изслуша разказа ми внимателно до момента, в който Мескалито ми каза името си. Тук дон Хуан ме прекъсна.

— Сега ти си самостоятелен — каза той. — Закрилникът те прие. Отсега нататък аз много малко ще ти бъда в помощ. Не е необходимо да ми казваш нищо повече за връзката си с него. Сега знаеш неговото име. И нито името, нито отношенията ви трябва някога да бъдат споменавани пред живо същество.

Настоях, че искам да му разкажа всички подробности от преживяването, защото не го разбирах. Казах му, че се нуждая от помощта му, за да изтълкувам това, което съм видял. Той каза, че мога да го сторя сам, че за мен е по-добре да започна да мисля самостоятелно. Възразих, че ме интересува да чуя неговото мнение, защото ще ми отнеме твърде много време да стигна до свое, а и не знам как да постъпвам, Казах:

— Да вземем например песните. Какво означават те?

— Само ти можеш да решиш това — каза той. — Как мога аз да знам какво означават? Единствен закрилникът може да ти каже това, както и само той може да те научи на своите песни. Ако аз трябва да ти кажа какво означават, то би било все едно да научиш песните на някой друг.

— Какво искаш да кажеш с това, дон Хуан?

— Ти можеш да различиш фалшивите, слушайки хора да пеят песните на закрилника. Само песните с душа са негови и са научени от него. Останалите са подобия на песните на други хора. Понякога хората са така измамни. Те пеят нечии песни, без дори да знаят какво казват песните.

Казах, че с въпроса си съм искал да попитам с каква цел се използват, песните. Той отговори, че песните, които съм научил, са за повикване на закрилника и че трябва винаги да ги използвам, заедно с името му, за да го извикам. Дон Хуан каза, че по-късно може би Мескалито ще ме научи на други песни за други цели.

Попитах го тогава дали смята, че закрилникът напълно ме е приел. Той се засмя, като че ли въпросът ми е глупав. Каза ми, че закрилникът ме е приел и се е уверил, че аз знам, че той ме е приел, показвайки ми се като светлина два пъти. Дон Хуан изглежда беше много впечатлен от факта, че съм видял светлината два пъти. Той подчерта този аспект на срещата ми с Мескалито.

Казах му, че не мога да разбера как е възможно да бъдеш приет от закрилника и в същото време, да бъдеш изплашен до смърт от него.

Той дълго не отговори. Изглеждаше озадачен. Накрая каза:

— Толкова е ясно. Това, което той е искал, е толкова ясно, че не проумявам как не разбираш.

— Все още всичко ми е непонятно, дон Хуан.

— Наистина е нужно време, за да видиш и разбереш какво има предвид Мескалито. Ти трябва да мислиш за неговите уроци, докато те ти станат ясни.

Петък, 11 септември 1964

Отново настоях дон Хуан да разтълкува моите визуални преживявания. Той шикалкави известно време. След това-заговори така, сякаш водехме разговор за Мескалито.

— Виждаш ли колко е глупаво да питаш дали е като човек, с когото можеш да говориш? — каза дон Хуан. — Той не е като нещо, което някога си виждал. Той е като човек, но в същото време не е като човек. Трудно е да се обясни това на хора, които нищо не знаят за него, а искат изведнъж да научат всичко. И после, неговите уроци са така тайнствени, както и той самият. Никой, доколкото знам, не може да предскаже неговите действия. Ти му задаваш въпрос и той ти показва пътя, но не ти казва за това по начина, по който ти и аз си говорим. Сега разбираш ли какво прави той?

— Не мисля, че ми е трудно да го разбера. Това, което не мога да проумея, е какво иска да каже.

— Ти го попита какво не е наред при тебе и той ти даде пълната картина. Не може да има грешка! Не можеш да твърдиш, че не си разбрал. Това не е бил разговор и въпреки това е бил. След това си му задал друг въпрос и той ти е отговорил по абсолютно същия начин. Колкото до това, което е искал да каже, не съм сигурен, че го разбирам, защото ти намери за добре да не ми кажеш какъв е бил въпросът ти.

Повторих много внимателно въпросите, които си спомнях, че съм задал. Подредих ги в реда, в който ги бях произнесъл: „Върша ли вярното нещо? На верния път ли съм? Какво трябва да направя с живота си?“

Дон Хуан каза, че въпросите, които съм задал, са само думи. По-добре е въпросите да не се произнасят, а да се задават отвътре. Той каза, че закрилникът е искал да ми даде урок. И за да докаже, че иска да ми даде урок, а не да ме прогони, като ме плаши, той ми се е показал като светлина два пъти.

Казах, че не разбирам защо Мескалито ме тероризира, ако ме е приел. Припомних на дон Хуан, че според неговите твърдения, да бъдеш приет от Мескалито означава, че неговата форма е постоянна и не се обръща от блаженство в кошмар. Дон Хуан се засмя отново и каза, че ако помисля за въпроса, който е бил в сърцето ми, когато съм говорил с Мескалито, тогава аз сам бих разбрал урока.

Да мисля за въпроса, който е бил в „сърцето“ ми, беше трудна задача. Казах на дон Хуан, че в ума ми имаше много неща. Когато попитах дали съм на верния път, имах предвид: „Дали съм с по един крак във всеки от двата свята? Кой свят е верният; Каква посока да поеме животът ми?“

Дон Хуан изслуша обясненията ми и заключи, че нямам ясен възглед за света и закрилникът ми е дал прелестно ясен урок.

Той каза:

— Ти смяташ, че за теб има два свята — два пътя. Но има само един. Закрилникът ти показа това с невероятна яснота. Единственият свят, достъпен за тебе, е светът на хората и ти не можеш да избереш да напуснеш този свят. Ти си човек! Закрилникът ти показа светът на щастието, където няма разлика между нещата, защото там няма кой да пита за разликата. Но това не е светът на хората. Закрилникът те извади от него, като те разтърси, и ти показа как човек мисли и се бори, Това е светът на хората. И да бъдеш човек, означава да принадлежиш на този свят. Твоята суета те кара да вярваш, че живееш в два свята, но това е само твоята суета. За нас има един единствен свят. Ние сме хора и трябва да следваме света на хората със задоволство. Мисля, че това е бил урокът.