Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Събирането НА СЪСТАВКИТЕ и приготвянето им като смес за пушене заключва едногодишен цикъл. Първата година дон Хуан ме научи на процедурата. През декември 1962, втората година, когато цикълът беше подновен, дон Хуан само ме напътстваше — аз сам събрах съставките, приготвих ги и ги прибрах до следващата година.

През декември 1963 за трети път започна нов цикъл. След това дон Хуан ми показа как да комбинирам изсушените съставки, които бях събрал и приготвил предишната година. Той сложи сместа за пушене в малка кожена торбичка и ние отново се отправихме да събираме отделните компоненти за следващата година. През годината, която измина между двете събирания, дон Хуан рядко споменаваше „малкия дим“. Все пак винаги, когато отивах да го видя той ми даваше да подържа неговата лула и процедурата на „сближаване“ с лулата се развиваше по начина, който той беше описал. Той слагаше лулата в ръцете ми много бавно. Изискваше абсолютно и внимателно концентриране върху това действие и ми даваше много подробни указания. Той казваше, че всяко неумело бърникане на лулата незабавно би довело до неговдта смърт.

Веднага след като бяхме приключили третото събиране и подготвителния цикъл, дон Хуан започна да говори за дима като съюзник — за първи път след повече от година.

Понеделник, 23 декември 1963

Връщахме се с колата у тях след събиране на някои жълти цветя за сместа. Те бяха една от необходимите съставки. Отбелязах, че тази година не следваме същия ред при събирането на съставките, както миналата. Той каза, че димът не е капризен или дребнав като дяволската трева. За дима редът на събиране не е важен. Всичко, което се изисква, е човекът, който използва сместа, да е точен и прецизен.

Попитах дон Хуан какво ще правим със сместа, която той беше приготвил и ми беше дал да пазя. Той отговори, че тя е моя, и добави, че трябва да я използвам възможно най-скоро. Попитах колко от нея е необходимо всеки път. Малката торбичка, която ми беше дал, съдържаше приблизителни три пъти количеството, което побира малка кесия за тютюн. Той ми каза, че ще трябва да използвам цялото количество в моята торбичка за една година, а от колко се нуждая всеки път, когато пуша, е личен въпрос.

Исках да знам какво би станало, ако никога не свърша торбичката. Дон Хуан каза, че нищо няма да стане. Димът не изисква нищо. Той самият вече нямал нужда да пуши, но въпреки това правел смес всяка година. След това се поправи и каза, че рядко трябвало да пуши. Попитах го какво прави с неизползваната смес, но той не отговори. Каза само, че сместа вече не е добра, ако не се използва до една година.

По този въпрос навлязохме в дълъг спор. Не формулирах въпросите си точно и неговите отговори изглеждаха неясни. Исках да знам дали сместа би загубила своите халюциногенни свойства или сила след една година, правейки по този начин едногодишния цикъл необходим; но той подчерта, че сместа никога не губи своята сила. Той каза, че единственото нещо, което става, е, че човек вече няма нужда от нея, защото е направил нов запас. Той трябва да се отърве от останалата смес по специфичен начин, който дои Хуан не искаше да ми разкрие засега.

Вторник, 24 декември 1963

— Ти каза, дон Хуан, че не трябва да пушиш повече.

— Да. Тъй като димът е мой съюзник, аз вече нямам нужда да пуша. Аз мога да го повикам винаги и навсякъде.

— Искаш да кажеш, че той идва при теб, дори ако не пушиш?

— Искам да кажа, че аз свободно отивам при него.

— Ще мога ли и аз да правя това?

— Ако успееш да го направиш свой съюзник, ще можеш.

Вторник, 31 декември 1963

В четвъртък на 26 декември имах първото си преживяване със съюзника на дон Хуан — дима. Цял ден карах дои Хуан с колата наоколо, върших дребни неща за него. Върнахме се в къщата му късно следобед. Подхвърлих, че цял ден не сме яли нищо, но той остана напълно безразличен. Вместо това ми заговори, че за мен е наложително да стана близък с дима. Каза, че сам трябва да го изпитам, за да разбера колко важен е той като съюзник.

Без да ми даде възможност да кажа нещо, дон Хуан ми заяви, че веднага ще запали своята лула за мен. Опитах се да го разубедя, твърдейки, че не вярвам да съм готов. Казах му, че смятам, че не съм боравил достатъчно дълго с лулата. Но той каза, че не ми е останало много време да уча и че трябва да използвам лулата много скоро. Той извади лулата от торбичката и я погали. Аз седнах на пода до него и неистово се опитвах да се разболея и да припадна — да направя каквото и да е, за да отложа тази неизбежна стъпка.

Стаята беше почти тъмна. Дон Хуан беше запалил газената лампа и я беше оставил в ъгъла. Обикновено лампата поддържаше в стаята отпускащ полумрак с винаги успокояващата си жълтеникава светлина. Този път обаче светлината изглеждаше бледа и необичайно червена — беше обезкуражаваща. Той развърза малката си торбичка със сместа, без да маха от нея връвта, навървена около горния й край. Приближи лулата до себе си, сложи я в ризата си и изсипа малко смес в огнището й. Накара меда наблюдавам процедурата, като отбеляза, че ако се разсипе малко смес, тя ще падне вътре в ризата му.

Дон Хуан напълни лулата до три четвърти, след това завърза торбичката с една ръка, а с другата държеше лулата. Той вдигна една малка глинена чинийка, подаде ми я и ми каза да взема няколко малки въглена от огнището навън. Отидох зад къщата и загребах купчина въглени от кирпичената печка. Бързо се върнах в стаята му. Усещах дълбоко безпокойство. Беше като предчувствие.

Седнах до дон Хуан и му подадох чинийката. Той я погледна и спокойно каза, че въглените са твърде големи. Той искал по-малки, които биха се побрали в огнището на лулата. Върнах се при печката и взех няколко. Той пое чинийката с новите въглени и я сложи пред себе си. Седеше с кръстосани крака, подвити под него. Хвърли ми един поглед с крайчеца на окото си и се наведе напред, докато брадата му едва не докосна въглените. Държеше лулата с лявата си ръка и с изключително пъргаво движение на дясната, вдигна един жив въглен и го сложи в огнището на лулата. След това седна с изправен гръб и държейки лулата с две ръце, я сложи в устата си и дръпна три пъти. Той протегна ръце към мен и ми каза с твърд шепот да взема лулата с две ръце и да пуша.

Мисълта да откажа лулата и да избягам завладя съзнанието ми за момент, но дон Хуан отново настоя — все още с шепот — да взема лулата и да пуша. Погледнах го. Очите му бяха приковани в мен, погледът му беше приветлив, загрижен. Беше ясно, че съм направил избора преди много време. Нямаше алтернатива, освен да правя това, което той казва.

Взех лупата и едва не я изпуснах. Беше гореща! Сложих я в устата си крайно внимателно, защото смятах, че горещината й ще бъде непоносима за устните ми. Но изобщо не усетих някаква горещина.

Дон Хуан ми каза да вдишвам. Пушекът навлезе в устата ми и сякаш се завъртя там. Беше тежък! Имах чувството, че устата ми е пълна с тесто. Хрумна ми това сравнение, макар че устата ми никога не е била пълна с тесто. Димът имаше вкус на ментол и вътрешността на устата ми изведнъж стана студена. Беше усещане за освежаване.

— Пак! Пак! — чух да шепне дон Хуан.

Усетих как димът прониква свободно в тялото ми, почти без мой контрол. Нямах нужда от повече увещания от страна на дон Хуан. Механично продължих да вдишвам.

Изведнъж дон Хуан се наведе към мен и взе лулата от ръцете ми. Той внимателно изтърси пепелта в чинийката с въглените, след това наплюнчи пръста си и го завъртя в огнището на лулата, за да изчисти стените му. Неколкократно духна през тръбицата. Видях го да прибира лулата в калъфа й. Неговите действия задържаха вниманието ми.

Когато приключи с чистенето и прибирането на лулата, той се втренчи в мен и аз за първи път осъзнах, че цялото ми тяло е вкочанено, ментолизирано. Лицето ми натежа и челюстите ме боляха. Не можех да държа устата си затворена, но нямаше изтичане на слюнка. Устата ми изгаряше суха, но въпреки това не бях жаден. Започнах да усещам необикновена горещина по цялата си глава. Студена горещина! Дъхът ми сякаш прорязваше ноздрите и горната ми устна всеки път, когато издишах. Но той не изгаряше, а причиняваше болка като парче лед.

Дон Хуан седна до мен от дясната ми страна и без да мърда, задържа калъфката над пода, като че ли я удържаше със сила. Дланите ми натежаха. Ръцете ми увиснаха, смъквайки раменете ми. Носът ми течеше. Избърсах го с опакото на ръката и горната ми устна изчезна! Избърсах лицето си и останалата част изчезна! Аз се топях! Имах чувство, като че цялата ми плът се топи. Скочих на крака и се опитах да сграбча нещо — каквото и да било, с което да се подкрепя. Изпитах ужас, както никога досега. Хванах се за един прът, който дон Хуан държеше забит в средата на пода в стаята си. Застанах там за момент, след това се обърнах да го погледна. Той още седеше неподвижен и държеше лулата си, втренчен в мен.

Дъхът ми беше болезнено горещ (или студен?). Той ме задавяше. Наведох глава напред, за да я подпра на пръта, но явно не го улучих и главата ми продължи да се движи надолу, отвъд точката, в която беше прътът. Спрях, когато бях почти на пода. Изтеглих се нагоре. Прътът беше тук, пред очите ми! Отново опитах да отпусна глава на него. Опитах да се контролирам и да бъда в съзнание, и задържах очите си отворени, докато се навеждах напред, за да докосна пръта с челото си. Той беше на няколко инча от очите ми, но когато сложих главата си на него, изпитах най-налудничавото усещане, че минавам през него.

В отчаяно търсене на разумно обяснение заключих, че очите ми изопачават перспективата и че прътът трябва да е на десет фута, макар да го бях видял право пред очите си. Тогава измислих логичен, рационален начин да проверя разположението на пръта. Започнах да се движа странично около него, стъпка по стъпка. Аргументът ми беше, че обикаляйки пръта по този начин, не бих могъл да направя кръг, по-голям от пет фута в диаметър. Ако прътът наистина е на десет фута от мен или отвъд моя обсег, ще дойде момент, когато ще съм с гръб към него. Вярвах, че в този момент прътът ще изчезне, защото в действителност ще бъде зад мен.

Тогава продължих да заобикалям пръта, но той оставаше пред очите ми, докато вървях около него. В пристъп на фрустрация го сграбчих с две ръце, но ръцете ми минаха през него. Аз сграбчвах въздуха. Внимателно изчислих разстоянието между пръта и мен. Прецених, че трябва да е три фута, т.е. моите очи го приемаха като три фута. За момент си поиграх с възприемането на перспективата, движейки главата си от една страна на друга, като фокусирах всяко око последователно върху пръта, а след това върху задния план. Според моя начин на преценка на перспективата прътът безспорно беше пред мен, навярно на три фута. Протягайки напред ръце, за да предпазя главата си, щурмувах с всички сили. Усещането беше същото — минах през пръта. Този път изминах цялото разстояние до пода. Отново се изправих. И заставането прав беше може би най-необичайното от всички действия, които извърших тази нощ. Аз се помислих изправен! За да стана, аз не използвах мускулите си и скелетната система по начина, по който бях свикнал да го правя, защото вече нямах контрол над тях. Разбрах го в мига, в който докоснах земята. Но любопитството ми относно пръта беше толкова силно, че се „помислих изправен“ чрез някакво рефлекторно действие. И преди напълно да осъзная, че не мога да мръдна, бях станал.

Извиках на дон Хуан за помощ. В един момент изкрещях неистово, колкото ми глас държи, но дон Хуан не се помръдна. Той продължаваше да ме гледа отстрани, сякаш не искаше да обърне главата си, за да застане напълно с лице към мен. Направих стъпка към него, но вместо да се придвижа напред, се олюлях назад и паднах на стената. Знаех, че съм се блъснал в нея с гърба си, но не усетих твърдостта й. Бях напълно провиснал в мека, еластична субстанция — това беше стената. Ръцете ми бяха протегнати настрани и тялото ми сякаш бавно потъваше в нея. Можех да гледам само напред към стаята. Дон Хуан още ме гледаше, но не се помръдна да ми помогне. Направих върхово усилие да оттласна тялото си от стената, но то само потъваше по-дълбоко и по-дълбоко. В неописуем ужас усетих, че еластичната стена се затваря върху лицето ми. Опитах се да затворя очи, но те бяха като заковани.

Не помня какво още се случи. Изведнъж дон Хуан беше пред мен, на близко разстояние. Бяхме в другата стая, Видях неговата маса и кирпичената печка с горящия огън и разпознах с крайчеца на окото си оградата около къщата. Можех да видя всичко много ясно. Дон Хуан беше донесъл газения фенер и го беше закачил за гредата в средата на стаята. Опитах се да погледна в другата посока, но очите ми бяха фиксирани да виждат само право напред. Не можех да разгранича или да усетя никоя част от тялото си. Дишането ми беше неуловимо. Мислите ми обаче бяха извънредно бистри. Ясно осъзнавах какво става около мен. Дон Хуан тръгна към мен и в този момент яснотата в съзнанието ми изчезна. Сякаш нещо в мен спря. Нямаше повече мисли. Видях дон Хуан да идва. Мразех го. Исках да го разкъсам на парчета. Навярно тогава щях да го убия, но не можех да мръдна. Първоначално смътно усетих налягане в главата си, но то също изчезна. Беше останало само едно нещо — непреодолим гняв към дон Хуан. Виждах го само на няколко инча от мен. Исках да го издера. Усетих, че стена. Нещо в мен започна да се свива. Чух, че дон Хуан ми говори. Гласът му беше тих и успокояващ и, стори ми се, безкрайно приятен. Той се приближи още и започна да нарежда испанска приспивна песен:

„Света Ана, защо бебето плаче? За ябълката, която е загубило. Ще ви дам една. Давам две. Една за момичето и една за теб.“ (Senora Santa Ana, porque llora el ni’no? Por una manzana que se le ha perdido. Jo ke dare yna. Je le dare dos. Una para el nino y otra para vos.). Пропи ме топлина. Беше топлина на сърцето и чувствата. Думите на дон Хуан бяха далечно ехо. Те възвърнаха забравени спомени от детството.

Яростта, която бях изпитал преди, изчезна. Негодуванието се смени с копнеж — една радостна привързаност към дон Хуан. Той каза, че трябва да се мъча да не заспя, че вече нямам тяло и съм свободен да се превърна в каквото поискам. Той отстъпи. Очите ми бяха на нормално ниво, сякаш стоях пред него. Той протегна двете си ръце към мен и ми каза да вляза в него.

Аз ли се придвижих напред или той дойде по-близо до мен, но ръцете му бяха почти на лицето ми — на очите ми, макар че не ги усещах.

— Влез в гърдите ми — чух го да казва.

Усетих, че го поглъщам. Беше същото усещане като за еластичността на стената.

След това можех да чувам единствено неговия глас, който ми нареждаше да гледам и добре да виждам. Вече не можех да го различа. Както изглежда, очите ми бяха отворени, тъй като виждах проблясъци от светлина върху червено поле, сякаш гледах „светлина“ през затворени клепачи. След това мислите ми отново бяха включени. Те се върнаха като бърза вълна от образи — лица, сцени. Сцени без никаква връзка изникваха и изчезваха. Беше като бърз сън, в който образите се застъпват и променят. После мислите започнаха да намаляват като брой и интензивност и скоро отново си отидоха. Имаше само съзнание за привързаност, за това, че съм щастлив. Не можех да различа никакви форми или светлина. Изведнъж бях изтеглен нагоре. Отчетливо усетих, че съм повдигнат. И бях свободен, движещ се с огромна лекота и скорост във вода или въздух. Плувах като змиорка. Извивах се и се усуквах, реех се нагоре и надолу, както си поискам. Усетих студен вятър да духа край мен. Започнах да летя като перо напред и назад, и надолу, все надолу.

Събота, 28 декември 1963

Събудих се вчера късно следобед. Дон Хуан ми каза, че съм спал спокойно почти два дни. Имах ужасно главоболие. Пийнах малко вода и ми се повдигна. Чувствах се изморен, извънредно изморен и след ядене отново заспах.

Днес отново се почувствах напълно отпочинал. Дон Хуан и аз разговаряхме за моето преживяване с малкия дим. Мислейки, че иска да му разкажа цялата история така, както винаги го правех, аз започнах да описвам своите впечатления, но тон ме спря и каза, че не е необходимо. Каза ми, че аз действително не съм правил нищо и съм заспал веднага, така че няма за какво да се говори.

— А начинът, по който се чувствах? Нима той изобщо не е важен? — настоях аз.

— Не, не и с дима. По-късно, когато се научиш как да пътуваш, ще говорим; когато се научиш как да влизащ в нещата.

— Наистина ли човек „влиза“ в нещата?

— Не помниш ли? Ти влезе във и мина през стената.

— Аз мисля, че всъщност излязох извън ума си.

— Не, не си.

— Ти по същия начин като мен ли се държа, когато пуши за първи път, дон Хуан?

— Не, не беше същият. Ние имаме различни характери.

— Как се държа ти?

Дон Хуан не отговори. Перифразирах въпроса си и отново го зададох. Но той каза, че не помни своите преживявания и че моят въпрос е като да питам един рибар как се е чувствал първия път, когато е ловил риба. Каза, че димът е уникален като съюзник, а аз му припомних, че и за Мескалито беше казал, че е уникален. Той заяви, че всеки от тях е уникален, но се различават по качествата си.

— Мескалито е закрилник, защото ти говори и може да направлява действията ти — каза той. — Мескалито те учи на правилен начин на живот. И ти можеш да го видиш, защото той е извън тебе. Димът, от своя страна, е съюзник. Той те трансформира и ти дава сила, без някога да показва присъствието си. Ти не можеш да му говориш. Но знаеш, че съществува, защото той отнема тялото ти и те прави лек като въздух. Въпреки това ти никога не го виждаш. Той обаче е тук и ти дава сила да постигнеш невьобразими неща, например като това, когато ставаш безтелесен.

— Аз наистина почувствах, че се освободих от тялото си; дон Хуан?

— Така беше.

— Искаш да кажеш, че аз наистина не съм имал тяло?

— Какво мислиш ти самият?

— Е, не знам. Мога да кажа само как се чувствах.

— Всичко това, което си чувствал, е тук — в действителността.

— Но ти как ме виждаше, дон Хуан? Как ти изглеждах?

— Няма никакво значение как те виждах. То е, както когато сграбчи пръта. Ти усети, че не е там, а го заобиколи, за да се увериш, че е там. Но когато се хвърли към него, отново усети, че не е там.

— Но ти ме виждаше както съм сега, нали?

— Не! Ти не беше, както си сега!

— Добре! Приемам това. Но аз имах свое тяло, нали, макар че не можех да го усетя?

— Не! По дяволите! Ти нямаше тялото, което имаш днес.

— Тогава какво стана с тялото ми?

— Мислех, че си разбрал. Малкият дим взе твоето тяло.

— Но къде отидох аз?

— Как, по дяволите, мислиш, че мога да знам това?

Беше безполезно да упорствам в опита си да намеря „рационално“ обяснение. Казах му, че не искам да споря или да задавам глупави въпроси, но ако приема идеята, че е възможно да загубя тялото си, ще загубя цялата си рационалност.

Той каза, че както обикновено преувеличавам и че нито съм загубил, нито ще загубя нещо, заради малкия дим.

Вторник, 28 януари 1964

Попитах дон Хуан какво мисли за идеята димът да бъде даден на някой, който желае преживяването. Той възмутено отговори, че да се даде димът на някой, би било все едно да го убиеш, тъй като няма да има кой да го насочва. Помолих дон Хуан да обясни какво има предвид. Той каза, че съм тук жив, разговарящ с него, защото той ме е върнал обратно. Той е възвърнал моето тяло. Без него никога нямало да се събудя.

— Как възвърна моето тяло, дон Хуан?

— По-късно ще научиш това, но ще трябва да се научиш да го правиш сам. Това е причината да искам да научиш колкото можеш повече, докато все още съм тук. Ти загуби ценно време в задаването на глупави въпроси за незначителни неща. Но може би не ти е съдено да научиш всичко за малкия дим.

— Добре, какво да направя тогава?

— Остави дима да те учи толкова, колкото можеш да научиш.

— И димът ли учи?

— Разбира се, че учи.

— Той като Мескалито ли учи?

— Не, той не е учител като Мескалито. Той не показва същите неща.

— Но на какво учи димът тогава?

— Той ти показва как да боравиш с неговата сила и как да научиш, че трябва да я взимаш колкото пъти можеш.

— Твоят съюзник е много страшен, дон Хуан. Той не приличаше на нищо, което съм преживял досега. Помислих, че съм загубил ума си.

По никаква причина това беше най-горчивата представа, която ми дойде в ума. Разглеждах цялата случка от специфичната позиция на човек, имал други халюциногенни преживявания, от които може да извлече сравнение, и единственото, което ми идеше наум отново и отново, беше, че с дима човек губи ума си.

Дон Хуан отхвърли сравнението ми и каза, че това, което съм усетил, е било невъобразима сила. А за да борави с тази сила, човек трябва да живее силен живот. Идеята за силен живот не само спада към подготвителния период, но също така остава в нагласата на човека след преживяването. Той каза, че димът е толкова силен, че човек трябва да излиза насреща му само със сила, иначе животът му ще бъде, разбит на парчета.

Попитах го дали димът има еднакво въздействие върху всички. Той каза, че димът извършва трансформация, но не при всеки.

— Тогава каква е специалната причина димът да извърши трансформация в мен? — попитах.

— Това, мисля аз, е много глупав въпрос. Ти покорно следваше всяка задължителна стъпка. Не е мистериозно, че димът те трансформира.

Помолих го отново да ми разкаже за моя вид. Исках да знам как съм изглеждал, тъй като представата за пребиваване извън тялото, която той насади в съзнанието ми, беше разбираемо непоносима.

Той каза, че в интерес на истината се е страхувал да ме гледа. Той се чувствал така, както трябва да се е чувствал неговият благодетел, когато е видял дон Хуан да пуши за първи път.

— Защо се страхуваше? Бях ли много страшен?

— Никога досега не бях виждал някой да пуши.

— Не си ли виждал твоя благодетел да пуши?

— Не.

— Никога не си виждал себе си?

— Как бих могъл?

— Би могъл да пушиш пред огледало.

Том не отговори, а се втренчи в мен и поклати глава. Отново го попитах дали е възможно да се гледа в огледало. Той каза, че е възможно, макар че би било лошо, защото човек сигурно ще умре от страх, ако не от нещо друго. Казах:

— Тогава човек сигурно изглежда страшен.

— Цял живот съм се чудил за същото — каза той. — Въпреки това, не съм питал, нито гледал в огледалото. Дори не съм помислял за това.

— Как мога тогава да разбера?

— Ще трябва да чакаш, тъй както аз, докато дадеш дима на някой друг, ако разбира се някога го овладееш. Тогава ще видиш как изглежда човек. Това е правилото.

— Какво би станало, ако пуша пред камера и се снимам?

— Не знам. Може димът да се обърне срещу теб. Но ти, предполагам, го намираш толкова безвреден, че смяташ, че можеш да си играеш с него.

Казах му, че нямам предвид да играя, но че той ми е казвал по рано, че димът не изисква стъпки и съм помислил, че няма да има вреда да искам да знам как изглежда човек. Той ме поправи, като рече, че е искал да каже, че не е необходимо да се следва специфичен ред, както е с дяволската трева. Той каза, че всичко, което е необходимо при дима, е правилна нагласа. От тази гледна точка човек трябва да бъде точен в следването на правилото. Той ми даде пример, като обясни, че няма значение коя съставка на сместа е набрана първо, стига количеството да е точно.

Попитах дали ще има нещо лошо в това да разкажа на други за моето преживяване. Той отговори, че единствените тайни, които никога не трябва да бъдат разкривани, са как се прави сместа, как да се движиш и как да се върнеш. Останалите неща не са важни.