Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

ПРЕЗ МЕСЕЦ ДЕКЕМВРИ 1964 година дон Хуан и аз отидохме да съберем различни растения, необходими за приготвянето на сместа за пушене. Това беше четвъртият цикъл. Дон Хуан само наглеждаше моите действия. Той ме караше да не бързам, да гледам и обмислям, преди да откъсна което и да е растение. След като съставките бяха събрани и складирани, той ме придума отново да се срещна с неговия съюзник.

Четвъртък, 31 декември 1964

— Сега, след като знаеш малко повече за дяволската трева и за дима, можещ по-ясно да прецениш кой от двамата харесваш повече — каза дон Хуан.

— Димът наистина ме ужасява, дон Хуан. Не знам точно защо, но нямам добро чувство към него.

— Ти обичаш ласкателството, а дяволската трева те ласкае. Като жена тя те кара да се чувстваш добре. Димът, от друга страна, е най-благородната сила. Той има най-чистото сърце. Той не примамва хората, нито ги прави затворници, нито пък обича или мрази. Всичко, което изисква, е сила. Дяволската трева също изисква сила, но от различен вид. Тя е по-близка до проявата на мъжественост с жените. А силата, която димът изисква, е сила на сърцето. Ти я нямаш! Но много малко хора я имат. Ето защо аз ти препоръчвам да научиш повече за дима. Той подсилва сърцето. Той не е като дяволската трева — пълна със страсти, ревности и невъздържаност. Димът е постоянен. Не трябва да се безпокоиш, че ще забравиш нещо по пътя.

Сряда, 27 януари 1965

Във вторник, 19 януари, аз отново пуших халюциногенната смес. Бях казал на дон Хуан, че се чувствам много неспокоен относно дима; че той ме плаши. Той каза, че трябва да опитам отново, за да го оценя справедливо.

Отидохме в неговата стая. Беше почти 2 часа следобед. Той извади лулата. Аз донесох въглените, след това седнахме един срещу друг. Той каза, че ще затопли лулата и ще я събуди, и че ако наблюдавам внимателно, ще видя как тя свети. Той сложи лулата в устата си и три или четири пъти всмука през нея. Изтри я внимателно. Изведнъж кимна, почти незабележимо, за да ми даде знак да гледам събуждането на лулата. Гледах, но не можах да го видя.

Той ми подаде лулата. Напълних я със своята смес и след това вдигнах един жив въглен с пинсета, за каквато бях приспособил дървена щипка за пране и я пазех за този случай. Дон Хуан погледна пинсетата ми и започна да се смее. Поколебах се за момент и въгленът се залепи за нея. Страхувах се да я чукна о огнището на лулата и трябваше да плюя върху въглена, за да го махна.

Дон Хуан обърна глава и покри лицето си с ръце. Тялото му се тресеше. За момент помислих, че плаче. Действието беше прекъснато за дълго време. След това той сам взе пъргаво един въглен, сложи го в огнището и ми нареди да пуша. Изискваше се доста голямо усилие да всмуквам сместа, изглежда беше много натъпкана. След първия опит усетих, че съм всмукал финия прах в устата си. Той вкочани устата ми мигновено. Видях огънчето в огнището на лулата, но изобщо не усетих дима, както се усеща димът на цигара. Все пак имах чувството, че всмуквам нещо — нещо, което изпълва първо дробовете ми, а след това се изтласква надолу, за да изпълни цялото ми тяло.

Преброих двайсет всмуквания, а след това броят вече нямаше значение. Започнах да се потя. Дон Хуан ме погледна втренчено и ми каза да не се страхувам и да правя точно, каквото той казва. Опитах да кажа „добре“, но вместо това възпроизведох особен виещ звук. Той продължи да резонира, след като бях затворил устата си. Звукът слиса дон Хуан, който получи нов пристъп на смях. Исках да кажа „да“ с глава, но не можех да мръдна.

Дон Хуан внимателно отвори ръцете ми и взе лулата. Заповяда ми да легна на пода, но да не заспивам. Питах се дали той ще ми помогне да легна, но не го направи. Той просто се взираше в мен без прекъсване. Изведнъж видях как стаята се катурва и вече гледах дон Хуан отстрани. От този момент нататък образите станаха странно замъглени, като в сън. Смътно мога да си спомня, че чувах дон Хуан да ми говори много през времето, когато бях неподвижен.

Не изпитвах страх или неприязън. По време на самото състояние, нито пък бях болен при събуждането си на следващия ден. Единственото необичайно нещо беше, че известно известно време след събуждането си не можех да мисля ясно. След това постепенно, за около четири или пет часа, отново дойдох на себе си.

Сряда, 20 януари 1965

Дон Хуан не говори за моето преживяване, нито поиска да му го разкажа. Единственият му коментар беше, че съм заспал твърде скоро.

— Единственият начин да останеш буден е да станеш птица или щурец, или нещо подобно — каза той.

— Как правиш това, дон Хуан?

— Това е, на което те уча. Помниш ли какво ти казвах вчера, докато беше без тялото си?

— Не мога да си спомня ясно.

— Аз съм врана. Уча те как да ставаш врана. Когато научиш това, ще стоиш буден и ще се движиш свободно. Иначе винаги ще бъдеш залепен за земята — там, където паднеш.

Неделя, 7 февруари 1965

Следващият ми опит с дима стана в неделя около пладне на 31 януари. На другия ден се събудих рано вечерта. Имах усещането, че притежавам необикновена сила да си припомня, каквото ми беше казал дон Хуан по време на преживяването. Неговите думи бяха се запечатали в съзнанието ми. Чувах ги с необикновена яснота и без прекъсване. По време на този опит за мен стана очевиден друг факт: цялото ми тяло се вцепени скоро след като започнах да гълтам финия прах, който влизаше в устата ми всеки път, когато всмуквах от лулата. Така аз не само вдишвах дима, но и поглъщах сместа. Опитах се да разкажа на дон Хуан своето преживяване. Той каза, че не съм направил нищо важно.

Отбелязах, че бих могъл да си спомня всичко, което беше станало, но той не искаше да слуша за това. Всеки спомен беше точен и не будеше съмнение. Процедурата на пушене беше същата, както при предишния опит. Сякаш двете преживявания са идеално поставени едно до друго и аз можех да започна своето припомняне от момента, когато завърши предното преживяване. Ясно си спомнях, че от момента, в който паднах странично, бях напълно лишен от чувство и мисъл. Яснотата ми обаче никак не беше нарушена. Припомних си, че последната ми мисъл по времето, когато стаята стана вертикална плоскост, бе: „Трябва да съм дръннал главата си в пода, но не усещам никаква болка.“

От този момент нататък можех само да виждам и чувам. Можех да повторя всяка дума, която дон Хуан казва. Следвах всички негови указания. Те изглеждаха ясни, логични и лесни. Той каза, че тялото ми изчезва и че ще остане само главата ми, а в такова състояние единственият начин да остана буден и да се движа, е да стана врана. Той ми нареди да направя усилие да мигам и добави, че когато съм в състояние да мигам, ще бъда готов да действам. След това ми каза, че моето тяло е изчезнало напълно и че всичко, което имам, е главата ми. Каза, че главата никога не изчезва, защото тя е това, което се превръща във врана.

Заповяда ми да мигам. Трябва да беше повторил тази и всички други заповеди безброй пъти, защото си ги спомням всичките с изключителна яснота. Сигурно съм мигал, защото той каза, че съм готов, и ми нареди да си изправя главата и да подпра брадата си, Каза, че в брадата са краката на враната. Заповяда ми да усетя краката и да наблюдавам как те излизат бавно. След това каза, че още не съм цял, че трябва да ми порастне опашка и че тя ще излезе от врата ми. Заповяда ми да разперя опашката си като ветрило и да усетя как тя помита пода.

След това той говори за крилата на враната и каза, че те ще излязат от моите скули. Каза, че е тежко и болезнено. Заповяда ми да ги разперя. Каза, че трябва да бъдат извънредно дълги, толкова дълги, колкото мога да го опъна, иначе няма да мога да летя. Каза ми, че крилата се появяват, че са дълги и красиви и че трябва да пляскам с тях, докато станат истински крила.

След това той заговори за върха на главата ми и каза, че той ще е много голям и тежък и че обемът му ще пречи на моето летене. Каза ми, че начинът да намаля неговия размер е да мигам. С всяко мигане главата ми ще става все по-малка. Нареди ми да мигам, докато тежестта изчезне и мога свободно да скачам. После ми каза, че съм намалил главата см до размера на врана и че трябва да вървя насам-натам и да подскачам, докато се освободя от своята вдървеност.

Каза, че остава едно последно нещо, което трябва да променя, преди да мога да полетя. Това била най-трудната промяна и, за да я осъществя, трябва да бъда послушен и да правя точно, каквото той ми казва. Трябвало да се науча да виждам като врана. Каза, че устата и носът ми ще пораснат между очите ми, докато се превърнат в силна човка. Каза, че враните виждат встрани и ми заповяда да обърна глава и да го погледна с едно око. Каза, че ако искам да направя смяна и да погледна с другото око, ще трябва да тръсна човката си, и че това движение ще ме накара да видя през другото око. Нареди ми да редувам едното око с другото. След това каза, че вече съм готов да летя и че единственият начин да полетя, е той да ме подхвърли във въздуха.

Не ми беше никак трудно при всяка негова заповед да изпитвам съответното усещане. Имах усещане за растеж на птичи крака, които в началото бяха слаби и се клатеха. Усетих как опашка излиза от тила ми и крила от моите скули. Крилата бяха сгънати надълбоко. Усетих ги как излизат постепенно. Процесът беше тежък, но не болезнен. След това с мигане смалих главата си до размера на врана. Но най-удивителния ефект беше постигнат с очите ми. Моят птичи поглед!

Когато дон Хуан ме насочваше в растежа на човка, имах неприятното усещане за недостиг на въздух. След това нещо се изду и се изпречи като грамада пред мен. Но докато дон Хуан не ме насочи да виждам странично, моите очи не бяха в състояние да имат пълен поглед встрани. След известно време вече можех да мигам с едното око и да прехвърлям фокусирането от едното око на другото. Но видът на стаята и на всички неща в нея не беше както обикновено. Не ми беше възможно обаче да кажа по какъв начин той беше различен. Може би беше наклонена настрани или може би нещата не бяха на фокус. Дон Хуан стана много голям и блестящ. В него имаше нещо успокояващо и сигурно. След това образите се замъглиха. Те загубиха очертанията си и се превърнаха в абстрактни мотиви, които мъждукаха известно време.

Неделя, 28 март 1965

В четвъртък, 18 март, аз отново пуших халюциногенната смес. Встъпителната процедура беше различна в малки детайли. Трябваше да напълня лулата още веднъж. След като бях свършил първата доза, дон Хуан ми нареди да изчистя огнището, но той сам сложи сместа в него, защото аз нямах двигателна координация. Струваше ми огромно усилие да движа ръцете си. В торбичката ми имаше достатъчно смес за още едно напълване. Дон Хуан погледна в торбичката и каза, че това е последният ми опит с дима до следващата година, защото бях използвал целия си запас.

Той обърна торбичката наопаки и изтърси праха в чинията с въглените. Прахът започна да гори с оранжев блясък, сякаш дон Хуан беше сложил лист прозрачен материал върху въглените. „Листът“ пламна, а след това се „разпука“ и сякаш се разцъфна в заплетен мотив от линии. Нещо пробяга с голяма скорост на зиг-заг по линиите. Дон Хуан ми каза да гледам движението по линиите. Видях нещо, което изглеждаше като малко топче за игра, търкалящо се напред-назад по възпламенената зона. Той се наведе, бръкна с ръка в жаравата, извади топчето и го постави в огнището на лулата. Нареди ми да си дръпна. Имах ясното впечатление, че той беше сложил малкото топче в лулата, така че да го вдишам. След миг стаята загуби своето хоризонтално положение. Почувствах силна вцепененост, усещане за тежест.

Когато се събудих, лежах по гръб на дъното на плитък напоителен канал, потопен до брадата си. Някой държеше главата ми повдигната. Беше дон Хуан. Първата ми мисъл беше, че водата в канала има необикновено качество — беше студена, но и тежка. Тя плискаше към мене и мислите ми се проясняваха с всяко нейно движение. Отначало водата имаше светлозелен ореол, който скоро се разпръсна, и тя се превърна в обикновен поток.

Попитах дон Хуан кое време на деня е. Той каза, че е рано сутринта. След малко бях напълно буден и излязох от водата.

— Трябва да ми кажеш всичко, което видя — каза дон Хуан, когато стигнахме в къщата му. Каза също, че се опитвал да ме „върне обратно“ три дни и много се затруднил да го направи. Направих многократни опити да опиша това, което бях видял; но не можех да се концентрирам. По-късно, привечер, почувствах, че съм готов да разговарям с дон Хуан, и започнах да му разказвам това, което си спомнях от момента, когато бях паднал настрани, но той не искаше да слуша за това. Каза, че единственото интересно нещо е това, което съм видял и направил, след като той ме е „подхвърлил във въздуха и аз съм полетял“.

Всичко, което можех да си спомня, беше поредица от фантастични образи и сцени. Те нямаха последователен ред. Имах чувството, че всеки един от тях беше като отделен мехур, който плава към мен, докато го фокусирам, а след това се отдалечава. Това обаче не бяха просто сцени за гледане. Аз бях в тях, участвах в тях. Отначало, когато опитах да си ги припомня, имах усещането, че са неясни, разпръснати проблясъци, но като помислих за тях, разбрах, че всеки един беше извънредно ясен, макар и да нямаше нищо общо с обикновеното виждане — оттук и усещането за неяснота. Образите бяха малко и прости.

Веднага щом като дон Хуан спомена, че ме е „хвърлил във въздуха“, ми дойде слаб спомен за една абсолютно ясна сцена, в която гледах право в него от известно разстояние. Гледах само лицето му. То беше огромно по размери. Беше плоско и излъчваше силен блясък. Косата му беше жълтеникава и се движеше. Всяка част от лицето му се движеше, хвърляйки някаква кехлибарена светлина.

Следващата картина беше как дон Хуан наистина ме подхвърля нагоре или ме мята в посока право напред. Спомних си, „че разперих крила и полетях“. Почувствах се сам, прорязващ въздуха, болезнено движещ се напред. Беше повече като ходене, отколкото като летене. То изморяваше тялото ми. Нямаше го чувството за свободно падане, нямаше я приповдигнатостта.

След това си спомних един момент, когато бях неподвижен м гледах камара остри тъмни зъбери, разположени в зона, която имаше неприятно матово озарение. По-нататък видях поле с безкрайно разнообразие от светлини. Светлините се движеха и блещукаха, променяйки своята сияйност. Бяха почти като цветове. Тяхната интензивност ме заслепяваше.

В друг момент един обект се оказа почти срещу окото ми. Беше дебел и заострен, имаше определено розовеещ блясък. Усетих внезапен трус някъде в тялото си и видях множество подобни форми в розово, идващи към мен. Те всички настъпваха към мен и аз отскочих назад.

Последната сцена, която помня, бяха три сребристи птици. Те излъчваха блестяща металическа светлина, почти като от неръждаема стомана, но силна, движеща се и жива. Харесах ги. Полетяхме заедно.

Дон Хуан не направи никакъв коментар върху моя разказ.

Вторник, 23 март 1965

В деня след този, в който разказах преживяването си, проведохме следния разговор. Дон Хуан каза:

— Не трябва много, за да станеш врана. Ти го направи и сега винаги ще бъдеш врана.

— Какво се случи, след като станах врана, дон Хуан? Летях ли три дни?

— Не, ти се върна привечер, както ти бях казал да сториш.

— Но как се върнах?

— Ти беше много изморен и легна да спиш. Това е всичко.

— Искам да кажа, долетях ли обратно?

— Вече ти казах. Ти ми се подчини и се върна в къщата. Но не се занимавай с този въпрос. Това не е важно.

— Кое е важно тогава?

— В твоето пътуване имаше само едно много ценно нещо — сребристите птици!

— Кое беше толкова особено в тях? Те бяха просто птици.

— Не просто птици — те бяха врани.

— Бели врани ли бяха те, дон Хуан?

— Черните петна на враната са в действителност сребристи. Враните блестят така силно, че другите птици не ги безпокоят.

— Защо перата им изглеждаха сребристи?

— Защото ти си виждал така, както вижда една врана. Птица, която на нас ни изглежда тъмна, на враната изглежда бяла. Белите гълъби например за враната са розови или синкави, морските чайки са жълти. Сега опитай да си спомниш как се присъедини към тях.

Помислих върху това, но птиците бяха слаб, мъгляв образ, който нямаше продължителност. Казах му, че мога да си спомня само, че усетих как летя с тях. Той ме попита дали съм се присъединил към тях във въздуха или на земята, но ми беше невъзможно да отговоря, поради което той почти ми се разсърди. Настоя да помисля за това. Каза:

— Всичко това нищо няма да значи, ще бъде само един безумен сън, ако не си спомниш точно. Напрегнах се да си припомня, но не можах.

Събота, 3 април 1965

Днес се сетих за друг образ в моя „сън“ за сребристите птици. Спомних си, че видях тъмна грамада с безброй дупчици. Всъщност грамадата беше един тъмен грозд от малки дупки. Не знам защо си помислих, че е мека. Както я гледах, три птици долетяха право при мен. Едната вдигна шум. След това и трите се оказаха до мен на земята.

Описах на дон Хуан картината. Той ме попита от коя страна бяха дошли птиците. Казах, че не ми е възможно да определя това. Той стана твърде нетърпелив и ме обвини, че съм неподвижен в мисленето си. Каза, че бих могъл много добре да си спомня, ако опитам, и че ме е страх да си позволя да стана по-малко скован. Каза, че съм мислил от гледна точка на хората и враните, но че не съм бил нито човек, нито врана по времето, което исках да си припомня.

Помоли ме да си спомня какво ми е казала враната. Опитах да помисля върху това, но умът ми скачаше върху множество други неща, вместо това. Не можех да се концентрирам.

Неделя, 4 април 1963

Днес предприех дълго пътешествие. Беше станало доста тъмно, когато стигнах до къщата на дон Хуан. Мислех за враните, когато една много странна „мисъл“ прекоси съзнанието ми. Беше повече като впечатление или чувство, отколкото мисъл. Птицата, която беше вдигнала шум, каза, че идват от север и отиват на юг, и когато отново се срещнем, те ще дойдат по същия начин.

Казах на дон Хуан какво бях измислил или може би си спомнил. Той каза:

— Не мисли за това дали си си спомнил или си го съчинил. Такива мисли прилягат само на хората. Те не прилягат на враните, особено на тези, които си видял, защото те са пратеници на твоята съдба. Ти вече си врана. Никога няма да промениш това. Оттук нататък с полета си враните ще ти казват за всеки обрат в съдбата ти. В коя посока ти летя с тях?

— Не бих могъл да зная това, дои Хуан.

— Ако помислиш както трябва, ще си спомниш. Седни на пода и ми покажи позата, в която беше, когато птиците долетяха при тебе. Затвори очи и направи линия на пода.

Последвах неговия съвет и определих точката.

— Още не отваряй очи! — продължи той. — В коя посока летяхте заедно по отношение на тази точка?

Направих друг знак на земята.

Вземайки тези точки за ориентация като отпратка, дон Хуан разясни различните видове полет, които враните биха съблюдавали, за да предскажат моето лично бъдеще или съдба.

Той постави четирите посоки па света като ос на полета на враната.

Попитах го дали враните винаги следват основните посоки, за да показват съдбата на човека. Той каза, че ориентацията е само моя. Това, което враните са направили при първата ни среща, е от решаващо значение. Той настоя да си припомня всяка подробност, тъй като посланието и вида на „пратениците“ са нещо индивидуално, нещо персонифицирано.

Имаше още нещо, което той настоя да си спомня — по кое време на деня са ме напуснали пратениците. Помоли ме да мисля за разликата в светлината около мен от момента, когато „започнах да летя“, до момента, когато сребристите птици „полетяха с мен“. Когато за първи път имах усещането за болезнен полет, беше тъмно. Но когато видях птиците, всичко беше червеникаво — светлочервено или може би оранжево.

Той каза:

— Това означава, че е било късно през деня. Слънцето още не е било залязло. Когато е напълно тъмно, враната е сляпа в белотата, а не в тъмнината, както ние нощем. Това указание за времето поставя твоите пратеници в края на деня. Те ще те повикат и, както летят над главата ти, ще станат сребристо бели. Ще ги видиш да блестят на небето и това ще значи, че времето ти е свършило. Това ще значи, че ще умреш и сам ще станеш врана.

— А ако ги видя сутрин?

— Няма да ги видиш сутрин!

— Но враните летят цял ден.

— Не и твоите пратеници, глупако!

— А твоите пратеници, дон Хуан?

— Моите ще дойдат сутрин. Също ще бъдат три. Моят благодетел ми каза, че човек може да им вика, докато почернеят, ако не иска да умре. Но сега аз знам, че това не може да бъде направено. Моят благодетел беше склонен към викането и към целия брътвеж и невъздържаност на дяволската трева. Знам, че димът е различен, защото той няма страст. Той е безпристрастен. Когато твоите сребристи пратеници дойдат за тебе, няма нужда да им викаш. Просто, полети с тях, както вече направи. След като те вземат, те ще обърнат посоките и отлитащите птици ще станат четири.

Събота, 10 април 1965

Изживях кратки мигове ма откъсване, или повърхностни състояния на необикновена реалност.

Един елемент от халюциногенното преживяване с гъбите продължи да изниква в съзнанието ми: меката, тъмна грамада от много малки дупчици. Продължих да я виждам като мазнина или като маслен мехур, който започна силно да ме дърпа навътре. Сякаш щеше да се отвори и да ме погълне. За много кратко време изпитах нещо, което наподобяваше състояние на необикновена реалност. В резултат изтърпях моменти на дълбока тревога, безпокойство и дискомфорт и аз волево правех усилия да приключвам с тези преживявания, веднага след началото им.

Днес обсъждах това положение с дои Хуан. Помолих го за съвет. Той изглеждаше незаинтересован и ми каза да не обръщам внимание на преживяванията, защото те нямат значение или по-скоро — стойност. Каза, че единствените преживявания, които си струват моето усилие и загриженост, би трябвало да са тези, в които виждам врана. Всяко друго „видение“ би било просто продукт на моите страхове. Той отново ми напомни, че за да се ползвам от дима, трябва да водя силен, скромен живот. Лично аз изглежда бях достигнал опасен праг. Казах му, че имам чувството, че не мога да продължа. В гъбите имаше нещо истински плашещо.

Разглеждайки образите, които си припомнях от моето халюциногенно преживяване, дойдох до неизбежното заключение, че бях видял света по начин, структурно различен от обикновения ми поглед. В другите състояния на необикновена реалност, на които се бях подлагал, формите и моделите, които бях виждал, бяха винаги в пределите на моята зрителна представа за света. Но усещането за виждане под въздействието на халюциногенната смес за пушене не беше същото. Всичко, което виждах, беше пред мен в права зрителна линия. Нямаше нищо над или под тази зрителна линия.

Всеки образ беше досадно сплескан, но пък имаше смущаващо голяма дълбочина. Може би ще е по-правилно да кажа, че образите бяха конгломерат от невероятно ясни детайли, разположени в полета с различна светлина. Светлините на полетата се движеха, създавайки ефект за въртене.

След продължително напрягане да си спомня, аз бях принуден да направя поредица аналогии и сравнения, за да „разбера“ какво бях „видял“. Лицето на дон Хуан например изглеждаше така, като че ли беше потопено във вода. Тя сякаш се движеше, като че ли тече над лицето и косата му. Те изглеждаха така увеличени, че виждах всяка пора на кожата му или всеки косъм на косата му всеки път, когато фокусирах погледа си. От друга страна, видях грамади от предмети, които бяха плоски и пълни с ръбове, но не се движеха, защото нямаше колебание в светлината, която излизаше от тях.

Попитах дон Хуан какви са нещата, които бях видял. Той каза, че тъй като това е бил първият път, когато виждам като врана, образите не са били ясни или важни и че по-късно с практиката ще мога да разпознавам всичко.

Повдигнах въпроса за разликата, която бях открил в движението на светлината.

— Нещата, които са живи — каза той, — се движат вътрешно и една врана може лесно да види кога нещо е мъртво или ще умре, защото движението е спряло или се забавя и клони към спиране. Една врана може да каже не само кога нещо се движи твърде бързо, но и кога то се движи както трябва.

— Какво означава, когато нещо се движи твърде бързо, или както трябва?

— Означава, че враната може в действителност да каже какво да се избегне и какво да се търси. Когато нещо се движи вътрешно твърде бързо, това означава, че то е на път силно да избухне или да отскочи напред и враната ще го избягва. Когато то се движи вътрешно както трябва, това е привлекателен знак и враната ще го търси.

— Камъните движат ли се вътрешно?

— Не, нито камъните, нито мъртвите животни, нито мъртвите дървета. Но те са красиви за гледане. Ето защо враните окачат тук-там мъртви тела. Те обичат да ги гледат. В тях не се движи никаква светлина.

— Но когато плътта гние, тя не се ли променя и движи?

— Да, но това е различно движение. Това, което враната вижда, са милиони неща, движещи се вътре в плътта със своя собствена светлина, и това е, което враната обича да вижда. Това е наистина незабравима гледка.

— Ти самият виждал ли си я, дои Хуан?

— Всеки, който се научи да става врана, може да я види. Ти самият ще я видиш.

В този момент зададох на дон Хуан неизбежния въпрос:

— Аз наистина ли станах врана? Искам да кажа, дали ако някой ме беше видял, щеше да мисли, че съм обикновена врана.

— Не. Не можеш да мислиш по този начин, когато имаш работа със съюзниците. Такива въпроси са безсмислени и все пак да станеш врана е най-простото от всички неща. Това е шега работа и от него няма голяма полза. Както вече ти казах, димът не е за тези, които търсят сила. Той е само за тези, които копнеят да виждат. Аз се научих да ставам врана, защото тези птици са най-подходящи, Никога не ги безпокоят други птици, освен може би по-големи, гладни орли, но враните летят на групи и могат да се защитават. Хората също не безпокоят враните, а това е важен момент. Всеки човек може да отличи един голям орел, особено един необикновен орел или всяка друга голяма необикновена птица, но кой го е грижа за една врана? Враната е в безопасност. Тя е идеална по размер и нрав. Тя може безопасно да ходи на всяко място, без да привлича внимание. От друга страна, възможно е да станеш лъв или мечка, но това е твърде опасно. Такова създание е твърде голямо. Отнема твърде много енергия да станеш такъв. Човек може да стане и щурец или гущер, или дори мравка, но това е даже по-опасно, защото по-големите животни ловят малките създания.

Възразих, че това, което казва, означава, че човек наистина се превръща във врана или щурец, или каквото и да било. Но той настоя, че не разбирам.

— Нужно е много време да се научиш да бъдеш истинска врана — каза той. — А ти не се промени, нито престана да бъдеш човек. Има нещо друго.

— Можеш ли да ми кажеш какво е това друго нещо, дон Хуан?

— Може би сам ще го узнаеш. Може би ако не се страхуваше толкова от полудяване или от загуба на тялото си, ти би разбрал тази изумителна тайна. Но може би трябва да чакаш, докато се освободиш от своя страх, за да разбереш какво имам предвид.