Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Понеделник, 7 август 1961

Пристигнах в къщата на дон Хуан в Аризона около 7 часа вечерта в петък. На верандата с него седяха петима други индианци. Поздравих и седнах в очакване да кажат нещо. След обичайното кратко мълчание един от тях стана, приближи се до мен и каза „Buenas noches“ Станах и му отговорих — „Buenas noches“. Тогава другите станаха, дойдоха при мен, смънкаха „Buenas noches“ и си стиснахме ръцете — с едни едва докосвайки върховете на пръстите си, с други — задържайки ръце за миг, преди да ги пуснем.

Седнахме отново. Изглеждаха доста плахи — не, намираха думи, макар че всички говореха испански. Дълго време никой нищо не каза.

Трябва да беше към седем и половина, когато изведнъж станаха и тръгнаха към гърба на къщата. Дон Хуан ми даде знак да ги последвам и всички се качихме на един стар пикап, паркиран там. Седнах отзад с дон Хуан и двама по-млади мъже. Нямаше седалки или пейки и металният под беше болезнено твърд, особено след като напуснахме шосето и поехме по черен път. Дон Хуан прошепна, че отиваме в къщата на един от неговите приятели, който има седем мескалито за мен. Попитах го:

— Нямаш ли ти самият такива, дон Хуан?

— Имам, но не мога да ти ги предложа. Разбираш ли, някой друг трябва да го направи.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Ти може да си неподходящ за „него“ и „той“ да не те хареса, а след това никога няма да можеш да „го“ опознаеш с обич, както трябва, и нашето приятелство ще бъде разрушено.

— Защо да не ме хареса? Никога нищо не съм му направил.

— Не трябва да правиш нещо, за да бъдеш харесан или не. Той или те приема, или те отхвърля.

— Но ако не ме приеме, няма ли нещо, което мога да направя, за да го накарам да ме хареса?

Другите двама мъже, изглежда, бяха дочули въпроса ми и се засмяха.

— Не! Не мисля, че нещо може да бъде направено — каза дон Хуан.

Той ме загърби наполовина и повече на можех да говоря с него.

Трябва да бяхме пътували поне час, когато спряхме пред малка къща. Беше твърде късно и когато човекът изключи фаровете можех да различа само неясния контур на сградата.

Млада жена мексиканка, съдейки по говора й, крещеше на кучето, за да го накара да спре да лае. Излязохме от камиона и тръгнахме към къщата. Мъжете промърмориха „Buenas noches“, минавайки край жената. Тя отговори и продължи да се кара на кучето.

Стаята беше голяма и отрупана с многобройни предмети. Мъждукащата светлина от много слабата електрическа крушка правеше сцената твърде мрачна. До стените имаше доста столове със счупени крака и хлътнали седалки. Трима от мъжете седнаха на кушетката, която беше единствения голям мебел в стаята. Беше много стара и провиснала чак до пода; на мъждукащата светлина изглеждаше червена и мръсна. Останалите седнахме на столове. Дълго седяхме в мълчание. Един от мъжете изведнъж стана и влезе в другата стая. Беше навярно около петдесетте — тъмен, висок и плещест. След минута се върна с каничка за кафе. Отвори похлупака и ми я подаде. Вътре имаше седем чудновати късчета. Бяха различни по размер и консистенция. Някои от тях бяха почти кръгли, други — удължени, На пипане бяха като орехови ядки или като повърхността на корк. Кафеникавият им цвят ги правеше да изглеждат като твърди сухи фъстъчени черупки. Подържах ги, потривайки повърхността им.

— Това е за дъвчене. (Esto se masca) — прошепна ми дон Хуан.

Не бях разбрал, че е седнал до мен, докато не проговори. Погледнах останалите мъже, но никой не ме гледаше. Те много тихо разговаряха помежду си. Това беше момент на силна нерешителност и страх. Почувствах се почти неспособен да се владея.

— Трябва да отида в банята — казах му аз. — Ще изляза навън да се поразходя.

Той ми подаде каната и аз сложих пейотените пъпки в нея. Когато излизах от стаята, мъжът, който ми беше дал каната, стана, приближи се до мен и каза, че има тоалетно гърне в другата стая. То беше почти срещу вратата. Допряно до него имаше огромно легло, което заемаше повече от половината стая. Жената спеше на него. Останах за малко неподвижен до вратата, след което се върнах в стаята при другите мъже.

Мъжът, чиято беше къщата, ме заговори на английски:

— Дон Хуан казва, че си от Южна Америка. Има ли там мескал?

Казах му, че не съм чувал такова нещо. Те изглежда се интересуваха от Южна Америка и поговорихме малко за индианците. След това един от мъжете ме попита защо искам да дъвча пейот. Казах му, че искам да знам какъв е той. Всички се засмяха плахо. Дон Хуан меко ме подкани:

— Дъвчи го, дъвчи го. (Masca, masca).

Ръцете ми бяха влажни, а стомахът ми свит. Каната с пейотените пъпки беше до стола на пода. Наведох се, взех една наслуки и я сложих в устата си. Имаше вкус на вкиснало. Разделих я на две и започнах да дъвча едното от парчетата. Почувствах силна, остра горчивина. За миг цялата ми уста се вцепени. Горчивината се увеличаваше с дъвченето, предизвиквайки невероятно прииждане на слюнка, Усещането по венците и вътрешността на устата ми беше като че ли съм ял солено месо или риба, което сякаш кара човек да дъвче още. След малко сдъвках и другото парче и устата ми беше така втвърдена, че Вече не можех да усетя горчивината. Пейотената пъпка беше грозд от късчета като влакнестата част на портокал или като захарна тръстика и аз не знаех дали да я глътна или да я изплюя. В този момент собственикът на къщата стана и покани всички да излязат на верандата.

Излязох и седнах в тъмнината. Навън беше доста приятно, а домакинът донесе бутилка текила. Мъжете бяха седнали в редица с гърбове към стената. Аз бях последният вдясно. Дон Хуан, който беше до мен, постави каната с пейотените пъпки между краката ми. След това ми подаде бутилката, която се предаваше по редицата, и ми каза да пийна малко текила, за да отмия горчилката.

Изплюх късчетата от първата пъпка и сръбнах. Той ми каза да не гълтам, а просто да изплакна устата си, за да спра слюнката. Не помогна много за слюнката, но действително помогна да се премахне част от горчилката.

Дон Хуан ми даде парче сушена кайсия или може би това беше сушена смокиня — нито можех да я видя в тъмнината, нито да усетя вкуса й, и ми каза да я дъвча старателно и бавно, без да бързам. Трудно я преглътнах сякаш не можеше да премине надолу.

След кратка пауза бутилката отново започна да обикаля. Дон Хуан ми подаде парче хрупкаво сушено месо. Казах му, че не ми се яде.

— Това не е ядене — каза той строго.

Този цикъл се повтори шест пъти. Помня, че бях сдъвкал шест пъпки пейот, когато разговорът стана много оживен; макар че не можех да различа на какъв език се говори, предметът на разговора, в който участваха всички, беше много интересен и аз опитах да слушам внимателно, за да взема участие. Когато се опитах да говоря обаче, разбрах, че не мога, думите безсилно се въртяха в ума ми. Седнах, подпрян с гръб на стената, и заслушах какво говорят мъжете. Те говореха на италиански и повтаряха отново и отново една фраза за глупостта на акулите. Помислих, че това е логична, понятна тема. По-рано бях казал на дон Хуан, че река Колорадо в Аризона е била наречена от ранните заселници испанци „el rio de los tizones“ (реката на овъглените дървета), а някой произнесъл или написал погрешно „el rio de los tiburones“ (река на акулите). Бях сигурен, че говорят за тази история, но не ми дойде наум, че никой от тях не може да говори италиански.

Имах много силно желание да повърна, но не си спомням самото действие. Помолих някой да ми даде малко вода. Изпитвах непоносима жажда.

Дон Хуан ми донесе голяма тенджера. Постави я на пода до стената. Донесе и малка чаша или канче. Загреба от тенджерата, подаде ми я и ми каза, че не бива да пия, а трябва само да освежа устата си.

Водата изглеждаше странно блестяща, лъскава като гъст лак. Исках да попитам дон Хуан за нея и направих мъчително усилие да произнеса мислите си на английски, но си спомних, че той не говори английски. За момент бях много объркан и осъзнах, че макар да имах в ума си ясна мисъл, не мога да говоря. Исках да коментирам странното качество на водата, но това, което последва, не беше говор. Беше усещането за моите безгласни мисли, излизащи от устата ми в някаква течна форма. Това беше усещане за повръщане без усилие, без контракции в диафрагма-та. Беше приятен изблик на втечнени думи.

Пих. И чувството, че повръщам изчезна. Всички шумове вече бяха заглъхнали и аз разбрах, че ми е трудно да фокусирам погледа си. Потърсих дон Хуан и като обърнах главата си открих, че зрителното ми поле се е смалило до една кръгла зона пред очите ми. Това усещане не беше нито плашещо, нито мъчително — беше само нещо ново. Можех буквално да претърся с поглед земята, фокусирайки само върху едно петно, а след това да преместя глава в друга посока. Когато излязох за пръв път на верандата, бях забелязал, че навсякъде е тъмно, като изключим далечното блещукане на градските светлини, В кръглата зона на моето полезрение сега обаче всичко беше ясно. Забравих за отношенията си с дон Хуан и с останалите мъже и напълно се отдадох на проучване на земята с моето смалено колкото главичка на карфица полезрение. Видях линията на съединяване на пода на верандата и стената. Бавно обърнах главата си надясно, следвайки стената, и видях дон Хуан, който седеше срещу нея. Преместих глава наляво, за да фокусирам водата. Видях дъното на тенджерата. Леко повдигнах глава и видях да се приближава средно по размер черно куче. Видях го да идва към водата. Кучето започна да пие. Повдигнах ръка, за да го отстраня от моята вода; фокусирах стесненото си полезрение върху кучето, за да продължа движението и изведнъж видях, че то става прозрачно. Водата беше блестяща гъста течност. Видях как слиза през гърлото към тялото на кучето. Видях я да плува равномерно по цялата му дължина, а след това да излиза през всеки един от космите му. Видях дъгоцветната течност да се движи по дължината на всеки косъм и след това да се подава навън от козината, оформяйки дълга бяла копринена грива.

В този момент усетих силни конвулсии и за някакви секунди около мене се оформи тунел, много нисък и тесен, твърд и особено студен. На пипане беше като стена от здрав станиол. Оказах се седнал на пода на тунела. Опитах се да стана, но ударих главата си в металния покрив, а тунелът се стесняваше, докато започна да ме задушава. Спомням си, че трябваше да пълзя към някаква кръгла точка, където тунелът свършваше. Когато накрая пристигнах, ако изобщо го сторих, бях забравил напълно за кучето, дон Хуан и себе си. Бях изтощен, Дрехите ми бяха просмукани от студена лепкава течност. Претърколих се назад-напред, за да намеря поза, в която да почина, поза, в която сърцето ми няма да бие толкова силно. При едно от тези премествания отново видях кучето.

Всички спомени се върнаха внезапно и съзнанието ми се проясни. Обърнах се, за да потърся дон Хуан, но не можех да различа нищо и никого. Всичко, което бях в състояние да видя, беше кучето, ставащо дъгоцветно; от неговото тяло се излъчваше силна светлина. Отново видях водата — плуваше през него и го възпламеняваше като фойерверк. Добрах се до водата, потопих лице в тенджерата и пих с него. Ръцете ми бяха пред мен на земята и докато пиех, видях течността да потича през вените ми, оцветена в жълто и зелено. Пих още и още. Пих, докато целият станах огън; целият бях светлина. Пих, докато течността излезе от тялото ми през всяка пора, като се превърна в нишки от коприна, и аз също придобих дълга лъскава дъгоцветна грива. Погледнах кучето — неговата грива беше като моята. Върховно щастие изпълни цялото ми тяло и ние затичахме заедно към нещо като жълта топлина, която идваше от някакво неопределено място. И там играхме. Играхме и се боричкахме, докато аз разбрах неговите желания, а то — моите. Сменяхме си ролите, манипулирайки се един друг, като в куклено шоу. Можех да го накарам да движи краката си чрез въртене на пръстите на моите крака, а всеки път, когато то кимваше с глава, аз чувствах непреодолим импулс да скоча. Но най-палавото му действие беше да ме накара да чеша главата си с крак, докато седя; правеше го като клатеше уши насам-натам. Това действие беше извънредно, непоносимо смешно. „Такава лека изящност и ирония, такова майсторство“, мислех си аз. Еуфорията, която ме обзе, беше неописуема. Смях се, докато ми стана почти невъзможно да дишам.

Имах ясното усещане, че ми е невъзможно да отворя очите си. Гледах през резервоар с вода. Беше дълго и болезнено състояние, изпълнено с безпокойство от това, че не мога да се събудя и че въпреки това съм буден. След това светът бавно стана ясен и фокусиран. Зрителното ми поле отново стана много кръгло и обширно и с това дойде един естествен съзнателен акт, а именно, да се обърна наоколо и да потърся това великолепно създание. В този момент се изправих пред най-трудната промяна. Преходът от моето нормално състояние беше станал почти без да го разбера. Бях в съзнание. Моите мисли и чувства бяха естествен резултат от това осъзнаване и преходът беше плавен и ясен. Но втората промяна, събуждането и връщането към сериозно, трезво съзнание, беше действително шокираща. Бях забравил, че съм човек! Мъката от тази несъвместима ситуация беше толкова силна, че заплаках.

Събота, 5 август 1961

По-кьсно сутринта, след закуската, аз, собственикът на къщата и дон Хуан се върнахме у дон Хуан. Бях много изморен, но не можах да заспя в камиона. Едва след като мъжът си тръгна, заспах на верандата.

Когато се събудих, беше тъмно. Дон Хуан ме беше завил с одеяло. Потърсих го, но той не беше в къщата. Дойде по-късно с тенджера пържен боб и куп тортили. Бях извънредно гладен.

След като се нахранихме, докато си почивахме, той ме помоли да му кажа всичко, което ми се беше случило предишната нощ. Разказах преживяването си с пълни подробности и възможно най-точно. Когато свърших, той поклати глава и каза:

— Мисля, че си добре. Сега ми е трудно да ти обясня как и защо. Мисля обаче, че всичко е минало чудесно за тебе. Знаеш ли, понякога той е игрив като дете; в други случаи е ужасен, страшен. Той или лудува, или е ужасно сериозен. Невъзможно е да се знае предварително какъв ще бъде той с друг човек. Възможно е, обаче, когато го познаваш добре. Снощи ти игра с него. Ти си единственият човек, когото познавам, имал такава среща.

— По какъв начин моето преживяване се различава от това на другите?

— Ти не си индианец. Следователно за мен е трудно да разбера кое кое е. Все пак той или приема хората, или ги отхвърля, независимо дали са индианци или не. Това знам. Виждал съм много такива. Също знам, че той лудува, кара някои да се смеят, но никога не съм го виждал да играе с някого.

— Можеш ли да ми кажеш сега, дон Хуан, как пейотът закриля…

Той не ми позволи да довърша. Енергично хвана рамото ми.

— Никога не го наричай така. Още не си видял достатъчно от него, за да го опознаеш.

— Как Мескалито закриля хората?

— Той съветва. Отговаря, каквито и въпроси да му поставиш.

— Тогава Мескалито е реален? Искам да кажа — нещо, което може да се види?

Той изглеждаше слисан от моя въпрос. Погледна ме с някак празно изражение.

— Исках да кажа, дали Мескалито.

— Чух какво каза. Не го ли видя снощи?

Исках да кажа, че бях видял само едно куче, но забелязах озадачения му поглед.

— Значи смяташ, че това, което видях снощи, е бил той?

Погледна ме с презрение. Цькна с език, поклати глава, сякаш не може да повярва, и с много войнствен тон добави:

— A poco crees que era tu — mama?

Той направи пауза пред думата „mama“, защото всъщност искаше да каже „Tu chingada madre“ — идиом, използван като неуважителен намек към майката на другата страна. Думата „mama“ беше толкова неуместна, че и двамата дълго се смяхме.

След това разбрах, че беше заспал, без да отговори на въпроса ми.

Неделя, 6 август 1961

Закарах дон Хуан в къщата, където бях взел пейота. По пътя той ми каза, че името на човека, който ми беше „предложил Мескалито“, е Джон. Когато стигнахме до къщата, заварихме Джон да седи на верандата си с двама млади мъже. Всички бяха изключително оживени. Смееха се и говореха много непринудено. И тримата говореха перфектно английски. Казах на Джон, че съм дошъл, за да му благодаря за помощта.

Исках да видя техния поглед върху моето държане по време на халюциногенното преживяване и им казах, че съм опитвал да мисля върху това, което съм направил в тази нощ, но че не мога да си спомня. Те се засмяха и показаха неохота да говорят за това. Изглежда се въздържаха заради дом Хуан. Всички отправиха поглед към него, сякаш чакаха утвърдителен знак, за да започнат. Дон Хуан изглежда им бе дал знак, макар че аз нищо не забелязах, защото изведнъж Джон започна да ми разказва какво бях правил през онази нощ.

Каза, че разбрал, че съм „приет“, когато ме чул да повръщам. Считаше, че трябва да съм повърнал трийсет пъти. Дон Хуан го поправи и каза, че били само десет пъти.

Джон продължи:

— Тогава всички се приближихме до тебе. Ти беше вцепенен и имаше конвулсии. Дълго време, докато лежеше по гръб, движеше устата си, сякаш говориш. После започна да удряш главата си в пода, а дон Хуан ти сложи една стара шапка и ти спря. Трепери и скимтя часове, лежейки на пода. Мисля, че тогава всички заспаха, но в съня си аз те чувах да пухтиш и да стенеш. След това чух да крещиш и се събудих-Видях, че скачаш високо във въздуха, крещейки. Втурна се към водата, преобърна тенджерата и започна да плуваш в локвата.

— Дон Хуан ти донесе още вода. Ти седна спокойно пред тенджерата. След това скочи и свали всичките си дрехи. Беше коленичил пред водата и пиеше на големи глътки. После просто седна и се втренчи в пространството. Помислихме, че ще останеш там завинаги. Почти всички бяха заспали, включително дон Хуан, когато ти ненадейно отново скочи и, виейки, се втурна след кучето. То се изплаши, започна също да вие и избяга зад къщата. Тогава всички се събудиха.

— Всички станахме. Ти се появи от другата страна на къщата, все още преследвайки кучето. То тичаше пред тебе, лаеше и виеше. Мисля, че ти трябва да беше обиколил двайсет пъти къщата, тичайки в кръгове, виейки и лаейки като куче. Страхувах се, че хората ще започнат да любопитстват. Наблизо няма съседи, но твоят вой беше така силен, че можеше да се чуе на мили оттук.

Един от младите мъже добави:

— Ти настигна кучето и на ръце го донесе до верандата.

Джон продължи:

— Тогава ти започна да играеш с кучето. Бореше се с него, ти и кучето се хапехте един друг и играехте. Помислих си, че това е смешно. Моето куче обикновено не играе, но този път ти и кучето се търкаляхте заедно.

— После ти изтича към водата и кучето пи с тебе — каза младият мъж. — Ти изтича пет или шест пъти с кучето до водата.

— Колко дълго продължи това? — попитах.

— Часове — каза дон Хуан. — По едно време ви загубихме от поглед. Мисля, че ти беше изтичал отзад. Само те чувахме да лаеш и стенеш. Звуците, издавани от теб, така много приличаха на кучешки, че трудно можехме да ви различим.

— Може би това е било само кучето — казах аз. Те се засмяха, а Джон каза:

— Ти лаеше там, момче!

— Какво стана после?

Тримата мъже се спогледаха и сякаш им беше трудно да кажат какво е станало после. Накрая младият човек, който още не беше казал нищо, проговори:

— Той се задави — каза той, гледайки Джон.

— Да, ти наистина се задави. Започна да плачеш много особено, а след това падна на земята. Помислихме, че хапеш езика си. Дон Хуан разтвори челюстите ти и поля лицето ти с вода. Тогава ти отново започна да трепериш и да се гърчиш целия. После дълго остана неподвижен. Дон Хуан каза, че всичко е свършило. Вече беше сутрин, тъй че те завихме с одеяло и те оставихме да спиш на верандата.

Тук той спря и погледна другите мъже, които явно трудно сдържаха смеха си. Обърна се към дон Хуан и го попита нещо. Дон Хуан се усмихна и отговори на въпроса, Джон се обърна към мен и каза:

— Оставихме те на верандата, защото се страхувахме, че ще напикаеш навсякъде по стаите. Всички се засмяха високо.

— Какво ми беше? Нима аз…

— Нима ти? — изимитира ме Джон. — Нямаше да го споменем, но дон Хуан каза, че няма нищо. Ти напика цялото куче.

— Какво направих?

— Не смятам, че кучето бягаше, защото го беше страх от тебе, нали? Кучето бягаше, защото ти пикаеше върху него.

В този момент избухна всеобщ смях. Опитах се да задам въпрос на един от младите мъже, но те всички се смееха и той не ме чу.

— Кучето ми обаче си го върна. То също пика върху тебе!

Това изявление очевидно беше извънредно смешно, защото всички се заляха от смях, включително и дон Хуан. Когато утихнаха, попитах с цялата си сериозност:

— Това вярно ли е наистина? Наистина ли се случи? Все още смеейки се, Джон отговори:

— Кълна се, че кучето ми наистина пика върху тебе. По пътя обратно към дома на дон Хуан го попитах:

— Всичко това наистина ли се случи, дон Хуан?

— Да — каза той, — но те не знаят какво си видял. Те не разбират, че ти си играл с „него“. Затова не те прекъснах.

— А вярна ли е тази работа с мене и кучето, пикаещи един върху друг?

— Това не беше куче! Колко пъти трябва да ти казвам? Това е единственият начин да го разбереш. Единственият начин! „Той“ беше, който игра с тебе.

— Ти знаеше ли, че всичко това става, преди да ти разкажа за него?

Той се подвоуми за миг, преди да отговори.

— Не. След като ти ми разказа, си спомних особения начин, по който изглеждаше. Само допусках, че ти е добре, защото не изглеждаше изплашен.

— Кучето наистина ли игра с мене, както те казват?

— По дяволите! Не беше куче!

Четвъртък, 17 август 1961

Казах на дон Хуан какво смятам за преживяването си. От гледна точка на планираната от мен работа това беше пагубно събитие. Казах, че не ми се иска друга подобна „среща“ с Мескалито. Бях съгласен, че всичко, което се беше случило с мен, е повече от интересно, но добавих, че нищо в него не може да ме накара да го потърся отново. Сериозно вярвах, че не съм устроен за такъв вид усилие. Пейотът беше извикал у мен като последствие, особен вид физически дискомфорт. Това беше неопределен страх или нещастие; някакъв вид меланхолия, която не можех точно да определя. И ни най-малко не намирах това състояние за прекрасно.

Дон Хуан се засмя и каза:

— Ти започваш да учиш.

— Този вид учение не е за мене. Не съм създаден за него, дон Хуан.

— Ти винаги преувеличаваш.

— Това не е преувеличение.

— Преувеличение е. Единственият проблем е, че преувеличаваш само лошите моменти.

— Що се отнася до мен, добри моменти няма. Всичко, което знам, е, че това ме плаши.

— Няма нищо лошо в това, да те е страх. Когато се страхуваш, виждаш нещата по различен начин.

— Но аз не желая да виждам нещата по различен начин, дон Хуан. Мисля, че ще зарежа учението за Мескалито. Не мога да се справя, дон Хуан. Това за мен наистина е една лоша ситуация.

— Разбира се, че е лоша — дори за мен. Ти не си единственият объркан.

— Защо ще си объркан ти, дон Хуан?

— Мислех за онова, което видях онази нощ. Мескалито наистина игра с тебе. Това ме обърка, защото беше „поличба“.

— Що за знак, дон Хуан?

— Мескалито те сочеше на мене.

— Защо?

— Тогава не ми беше ясно, но вече ми е. Той искаше да каже, че си „избраният“ (escogido). Мескалито те посочи на мен и по този начин ми каза, че ти си избраният.

— Искаш да кажеш, че съм избран сред останалите за някаква задача или за нещо такова?

— Не. Това, което искам да кажа, е, че Мескалито ми каза, че ти можеш да бъдеш човекът, когото търся.

— Кога той ти каза това, дон Хуан?

— Играейки с тебе, той ми каза това. То те прави избраният човек за мене.

— Какво означава да бъдеш избраният?

— Има някои тайни, които знам (Tengo secretos). Имам тайни, които не мога да разкрия, ако не намеря своя избран човек, Когато те видях да играеш с Мескалито онази нощ, за мен стана ясно, че ти си този човек. Но ти не си индианец. Колко объркващо!

— Но какво означава това за мен, дон Хуан? Какво трябва да правя?

— Аз реших и ще те обучавам в тайните, които изграждат съдбата на един човек на знанието.

— Имаш предвид тайните за Мескалито?

— Да, но това не са всички тайни, които знам. Има други, от различен вид, които бих искал да предам на някого. Аз самият имах учител, моя благодетел, и също станах неговия избран с извършване на истински подвиг. Той ме научи на всичко, което знам.

Отново го попитах какво ще изисква от мен новата ми роля. Той каза, че тя включва само учене; учене в смисъла на това, което бях преживял в двата сеанса с него.

Начинът, по който се развиваше ситуацията, беше твърде странен. Бях решил да му кажа, че се отказвам от идеята да уча за пейота, но преди да мога наистина да изложа мисълта си, дон Хуан ми предложи да ме учи на своето „знание“. Не знаех какво има предвид с това, но усетих, че този внезапен обрат е много сериозен. Възразих, че нямам подготовка за такава задача, тъй като тя изисква рядък кураж, какъвто аз нямам. Казах му, че е склонност на моя характер да говоря за действия, които други извършват. Исках да чуя неговите възгледи и мнения за всичко. Казах му, че бих бил щастлив, ако можех да седя там и да го слушам да говори дни наред. За мен това би било учене.

Той ме изслуша, без да ме прекъсне. Говорих дълго. Тогава той каза:

— Всичко това лесно може да се разбере. Страхът е първия естествен враг, който човек трябва да преодолее по пътя си към знанието. Освен това ти си любознателен. Това изравнява резултата. И ти ще учиш, въпреки своето „аз“. Това е правилото.

Възразявах още малко, опитвайки се да го разубедя. Той обаче изглеждаше убеден, че не ми остава нищо друго, освен да уча.

— Ти не мислиш в правилния ред — каза той. — Мескалито наистина игра с тебе. Това е, върху което трябва да мислиш. Защо не се спреш на него, вместо на страха си?

— Толкова необичайно ли беше?

— Ти си единствения човек, когото някога съм виждал да играе с него. Ти не си свикнал с такъв начин на живот, следователно знаците (поличбите) би трябвало да те пренебрегват. Макар да си сериозен човек, твоята сериозност е свързана с това, което правиш, а не с това, което става вътре в тебе. Ти твърде много обръщаш внимание на себе си. Това е проблемът. А това води до ужасно изтощение.

— Но какво Друго може да направи човек, дон Хуан?

— Търси и виж чудесата около теб. Ще се умориш да се вглеждаш само в себе си и това изтощение ще те направи глух и сляп за всичко друго.

— Ти имаш цел, дон Хуан, а как мога аз да се променя?

— Мисли за чудото, че Мескалито игра с тебе. Не мисли за нищо друго. Останалото ще дойде от само себе си.

Неделя, 20 август 1961

Снощи дон Хуан продължи да ме въвежда в царството на своето знание. Седяхме в тъмнината пред къщата му. След дълго мълчание той изведнъж започна да говори. Каза, че ще ме съветва със същите думи, които неговият благодетел използвал в първия ден, в който го приел за свой чирак. Очевидно дон Хуан беше запаметил думите, защото ги повтори няколко пъти, за да се увери, че не пропуска някоя:

— Човек тръгва към знанието, както тръгва на война — нащрек, със страх, с респект и с абсолютна сигурност. Да тръгнеш към знанието или да тръгнеш на война по какъвто и да е друг начин е грешка и който я направи, ще доживее до разкаяние за постъпките си.

Попитах го защо е така и той каза, че когато човек отговаря на тези четири изисквания, няма да допусне грешки, за които ще трябва да отговаря; при това условие неговите действия губят погрешността, характерна за действията на глупака. Ако такъв човек не успее или понесе поражение, той ще е загубил само една битка и няма болезнено да съжалява за това.

След това каза, че възнамерява да ме учи за „съюзника“ по съвсем същия начин, по който неговият благодетел го беше учил. Той силно подчерта думите „съвсем същия начин“, повтаряйки фразата няколко пъти.

Каза, че „съюзник“ е сила, която човек може да въведе в живота си, за да му помага, да го съветва, да му дава необходимата сила да извършва действия — големи или малки, верни или грешни. Този съюзник е необходим, за да подобри живота на човека, да направлява постъпките му и да развива неговото знание. Всъщност съюзникът е незаменим като помощник в знанието. Дон Хуан каза това с голяма убедителност и сила. Изглежда, внимателно подбираше думите си. Той повтори следното изречение четири пъти: „Един съюзник ще те накара да видиш и разбереш неща, за които никое човешко същество не би могло да те просвети.“

— Съюзникът като дух-пазител ли е?

— Той не е нито дух, нито пазител. Той е помощник.

— Мескалито ли е твоя съюзник?

— Не! Мескалито е друг вид сила. Уникална сила! Закрилник, учител.

— Кое отличава Мескалито от един съюзник?

— Той не може да бъде опитомен и използван, както един съюзник бива опитомен и използван. Мескалито е извън човека. Той предпочита да показва себе си в много форми на този, който застане пред него, независимо от това дали този човек е брухо или селско момче.

Дон Хуан говори много разпалено за Мескалито като учител за правилен начин на живот. Попитах го как Мескалито учи на „правилен начин на живот“, а дон Хуан отговори, че Мескалито показва как да се живее.

— Как го показва?

— Той има много начини да го покаже. Понякога на ръката си, по скалите или дърветата, или просто пред теб.

— Това пред тебе като картина ли е?

— Не. Това е обучение пред теб.

— Мескалито говори ли на човека?

— Да, но не с думи.

— Какво говори тогава?

— Говори различно на всеки човек.

Усетих, че моите въпроси го ядосват. Не питах повече. Той продължи да обяснява, че няма точни стъпки към опознаването на Мескалито, следователно никой не може да обучава за него, освен самият Мескалито. Това му качество го правело уникална сила. Той не бил еднакъв за всеки човек.

От друга страна, каза дон Хуан, придобиването на съюзник изисквало най-прецизно обучение и следване на степени или стъпки, без каквото и да е отклонение, Каза, че в света имало много такива съюзнически сили, но той бил близък само с две от тях. Щял да ме води към тях и към техните тайни, но от мен зависело да избера едната, тъй като съм можел да имам само една. Съюзникът на неговия благодетел бил в yebra del diablo (дяволска трева), но той лично не го харесвал, въпреки че благодетелят му го научил на неговите тайни. Каза, че неговият съюзник бил в humito (малкият дим), но не даде подробности за естеството на дима.

Заразпитвах го за това. Той замълча. След дълга пауза попитах:

— Какъв вид сила е един съюзник?

— Той е помощник. Вече ти казах.

— Как помага той?

— Съюзникът е сила, способна да пренесе човек извън пределите на самия него. Ето така съюзникът може да разкрие неща, които никое човешко същество не би могло.

— Но Мескалито също те изважда от твоите собствени граници. Това не го ли прави съюзник?

— Не. Мескалито те изважда от самия тебе, за да-те учи. Съюзникът те изважда, за да ти даде сила.

Помолих го да ми обясни тези моменти по-подробно или да разкрие съществената разлика между двете. Той дълго ме гледа и се смя. Каза, че ученето чрез разговор е на само загуба, но и глупост, защото ученето е най-трудната работа, която човек може да предприеме. Помоли ме да си припомня момента, когато се опитвах да намеря своето място и как исках да го намеря, без да свърша никаква работа, защото очаквах той да ми даде цялата информация. Каза, че ако беше направил това, никога нямало да науча. Ако съм знаел обаче колко е трудно да намеря своето място и особено пък ако съм знаел, че то съществува, би ми дало уникално чувство на увереност. Каза, че когато стоя вкоренен на своето „добро място“, нищо не може да ми причини телесна вреда, защото имам сигурността, че в това специално място съм в най-доброто си състояние. Имам силата да отблъсна всичко, което може да ми напакости. Ако обаче той ми беше казал къде е то, аз никога нямаше да имам необходимата увереност да твърдя, че е вярно знание. По този начин знанието наистина е сила.

След това дон Хуан каза, че всеки път, когато човек се захваща да учи, трябва да работи така усилено, както аз, когато намерих това място, а границите на неговото учене се определят от собствената му природа. Така дон Хуан не виждаше смисъл да се говори за знанието. Каза, че определени видове знание са твърде мощни и говоренето за тях би ми донесло само вреда. Изглежда той реши, че няма друго, което иска да ми каже. Стана и тръгна към къщата си. Казах му, че ситуацията ме съкрушава. Не е това, което си представях или исках да бъде.

Той каза, че страховете ми са естествени, че всички ги изпитваме и че нищо не може да се направи. Но от друга страна, независимо колко плашещо е ученето, по-ужасно е да мислиш за човека без съюзник или без знание.