Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

ПРЕЗ ДВЕТЕ ГОДИНИ, изминали от момента, когато дон Хуан реши да ме учи за силите на съюзника, до вземането на решение, че съм готов да уча за тях в прагматичната форма на участие, която считаше за учене, той постоянно определяше основните черти на двата въпросни съюзника. Той ме подготвяше за задължителната последица от всички вербализации и затвърдяването на всички уроци — състоянието на необикновена реалност.

Отначало той говореше за силите на съюзника инцидентно. Първите бележки в моите записки са разпръснати между други теми на разговор.

Сряда, 23 август 1961

— Дяволската трева (Джимсънова трева) беше съюзника на моя благодетел. Можеше да бъде и мой, но аз не я харесах.

— Защо не хареса дяволската трева, дон Хуан?.

— Тя има сериозен недостатък.

— Тя по-долу ли стои от другите съюзнически сили?

— Не. Не ме разбирай погрешно. Тя е така силна, както най-добрите съюзници, но в нея има нещо, което аз лично не харесвам.

— Можеш ли да ми кажеш какво е то?

— Тя извращава хората. Дава им възможност да вкусят силата твърде скоро, без да укрепи техните сърца, и ги прави деспотични и непредсказуеми. Прави ги слаби въпреки тяхната голяма сила.

— Няма ли някакъв начин това да се избегне?

— Има начин да се преодолее, но не и да се избегне. Който стане съюзник на тревата, трябва да плати тази цена.

— Как може човек да преодолее този ефект, дон Хуан?

— Дяволската трева има четири части, начала: коренът, стъблото и листата, цветовете, семената. Всяко от тях е различно и който стане неин съюзник трябва да ги изучи в този ред, Най-важното начало е в корените. Силата на дяволската трева се завоюва чрез нейните корени. Стъблото и листата са началото, което лекува болести. Правилно използвано, това начало е дар за човечеството. Третото начало е в цветовете и се използва, за да подлудява хората; да ги подчинява или да ги убива. Човекът, чийто съюзник е тревата, никога не поглъща цветовете, нито пък стъблото и листата, освен в случаи, когато той самият е болен. Корените и семената, обаче, винаги се поглъщат, особено семената. Те са четвъртото и най-мощно начало на дяволската трева.

— Моят благодетел казваше, че семената са трезвото начало — единствената част, която може да укрепи сърцето на човека. Дяволската трева е сурова към своите протежета, казваше той, защото цели бързо да ги убие — нещо, което тя обикновено постига, преди те да могат да достигнат до тайните на „трезвото начало“. Все пак има приказки за хора, които са разгадали тайните на трезвото начало. Какво предизвикателство за един човек на знанието!

— Твоят благодетел разгада ли тези тайни?

— Не.

— Срещал ли си някой, който го е сторил?

— Не, но те са се опитвали във време, когато това знание е било важно.

— Познаваш ли някой, който е срещал такъв човек?

— Не.

— Твоят благодетел познаваше ли такъв?

— Познаваше.

— Защо той не достигна до тайните на трезвото начало?

— Опитомяването на дяволската трева като съюзник е една от най-трудните задачи, които знам. За мен например тя никога не стана такава, може би защото никога не я обикнах.

— Все пак можеш ли да я използваш като съюзник, въпреки че не я обичаш?

— Мога, но предпочитам да не го правя. Може би за теб ще бъде различно.

— Защо е наречена дяволска трева?

Дон Хуан направи жест на безразличие, сви рамене и остана безмълвен известно време. Накрая каза, че „дяволска трева“ е нейно временно име (su nombre de leche). Каза също, че има други имена за дяволската трева, но те не бива да се използват, защото назоваването на едно име е сериозно нещо, особено ако човек се учи да опитомява съюзническа сила. Попитах го защо назоваването на едно име е толкова сериозно нещо. Той каза, че имената са предназначени да се използват само когато човек вика за помощ, в моменти на голям стрес и нужда, и ме увери, че такива моменти рано или късно настъпват в живота на този, който търси знание.

Неделя, 3 септември 1961

Днес следобед дон Хуан набра две растения Datura от полето.

Твърде неочаквано той въведе темата за дяволската трева в нашия разговор, а след това ме помоли да отида с него на хълмовете, за да я потърсим.

Отидохме с колата до близките, планини. Извадих лопатка от сандъка и влязохме в един от каньоните. Повървяхме малко, газейки през чапарала, гъсто израснал върху меката песъчлива почва. Той спря до малко растение с тъмнозелени листа и големи белезникави камбановидни цветове.

— Това — каза дон Хуан.

Незабавно започна да копае. Опитах да му помогна, но той ми отказа със силно поклащане на глава и продължи да копае кръгла дупка около растението — дупка във формата на конус, дълбока към външния край и издигаща се в купчинка в средата на кръга. Когато спря да копае, коленичи близо до стъблото и с пръсти изчисти прясната пръст около него, разкривайки около четири инча от голям грудков корен, чиято ширина подчертано контрастираше с ширината на стъблото, което в сравнение с него беше като тръстика.

Дон Хуан ме погледна м каза, че растението е „мъжко“, защото коренът се разклонява точно от мястото, в което се съединява със стъблото. След това стана и започна да върви, търсейки нещо.

— Какво търсиш, дон Хуан?

— Искам да намеря пръчка.

— Какво ще правиш сега с корена?

— Ще го отрежа. Ти трябва да ме оставиш. Иди да намериш друго растение и чакай, докато те извикам.

— Не искаш ли да ти помогна?

— Можеш да ми помагаш, само ако те помоля! Отдалечих се и започнах да търся друго растение, за да потисна силното желание да се прокрадна наоколо и да го наблюдавам. След известно време той ме настигна.

— Сега да потърся „женско“ — каза.

— Как ги различаваш?

— Женското е по-високо и расте над земята, така че наистина изглежда като малко дърво. Мъжкото е голямо, простира се по земята и повече прилича на дебел храст. Когато изкопаем женското, ще видиш, че то има единичен корен, който продължава доста, преди да се разклони. Мъжкото, от своя страна, има разклонен корен, свързан със стъблото.

Ние заедно огледахме полето с растения Datura. После той посочи към едно и каза:

— Това е женско.

И започна да го разкопава, както преди малко другото. Когато изчисти корена, можах да видя, че той отговаря на неговото описание. Отново се отдалечих, когато трябваше да го отреже.

Когато се прибрахме в къщата му, той разтвори вързопа, в който беше сложил растенията Datura. Първо извади по-голямото, мъжкото, и го изми в голямо метално корито. Много внимателно смъкна цялата пръст от корена, стъблото и листата. След педантично почистване отдели стъблото от корена, правейки повърхностен разрез с къс назъбен нож около мястото, в което те се свързват, след което ги разчупи. Взе стъблото и отдели всяка негова част, като направи отделни купчинки от листата, цветовете и бодливите семенници. Изхвърли всичко изсъхнало или опустошено от червеи и остави само тези части, които бяха цели. Завърза двете разклонения на корена заедно с връв на две места, направи разрез в мястото на разклоняването и получи две парчета корен с еднакъв размер.

След това взе един парцал от зебло и постави в него първо двете завързани парчета корен. Върху тях сложи листата в стегната китка, след това цветовете, семенниците и стъблото. Сгъна зеблото и завърза краищата му на възел.

Той повтори точно същите действия с другото растение — женското, с изключение на това, че когато стигна до корена, вместо да го разреже, остави непокътнато разклонението, което приличаше на обърната буква Y. След това от всички части направи друг вързоп. Когато свърши, беше почти тъмно.

Сряда, 6 септември 1961

— Днес късно следобед се върнахме към темата за дяволската трева.

— Мисля отново да започнем с тази трева — каза дои Хуан изведнъж.

След учтиво мълчание го попитах:

— Какво ще правиш с растенията?

— Растенията, които изкопах, са мои — каза той. — Това е, като че те са самия аз; с тях ще те уча как да опитомиш дяволската трева.

— Как ще направиш това?

— Дяволската трева се разделя на части (partes). Всяка една от тези части е различна. Всяка има своята уникална цел и предназначение.

Той разтвори лявата си ръка и отмери на пода разстоянието от върха на палеца до върха на безименния си пръст.

— Това е моята част. Ти ще измериш своята с ръката си. Сега, за да установиш власт над дяволската трева, трябва да започнеш, като усвоиш първата част от корена. Но тъй като аз ти я донесох, ти трябва да вземеш първата част от корена на моето растение. Аз я измерих за тебе, така че наистина моята част е, която трябва да вземеш в началото.

Той влезе в къщата и изнесе един от вързопите. Седна и го разтвори. Видях, че беще мъжкото растение. Забелязах също, че там имаше едно парче от корена. Той извади парчето, което беше лявата част • на корена, и го поднесе към лицето ми.

— Това е твоята първа доза — каза той. — Давам ти я. Аз самият я отрязах за тебе. Отмерих я като своя. Сега ти я давам.

За момент през ума ми пробягна мисълта, че трябва да я сдъвча като морков, но той я сложи в малка памучна торбичка.

Дон Хуан отиде зад къщата. Седна на настилката с кръстосани крака и започна да мачка корена, както си е в торбичката, с едно кръгло тапо. Правеше това върху плоча, която използваше като хаван. От време навреме измиваше двата камъка и събираше водата в малка плитка дървена гаванка.

Докато стриваше, той тананикаше неразбираемо, песнопение, много нежно и монотонно. След като смачка корена в торбичката до мека каша, той я сложи в гаванката. Постави плочата-хаван и чукалото в гаванката, напълни я с вода и я отнесе в нещо като копаня за прасе, закрепена до задната ограда.

Каза, че коренът трябва да кисне цяла нощ и да остане извън къщата, така че да може да хване нощния въздух (el sereno).

— Ако утре е слънчев, горещ ден, това ще е отлична поличба — каза той.

Неделя, 10 септември 1961

Четвъртък, 7 септември, беше много ясен и горещ ден. Дон Хуан изглеждаше много доволен от добрата поличба и няколко пъти повтори, че навярно дяволската трева ме е харесала. Коренът беше киснал цяла нощ и към 10 часа сутринта ние отидохме зад къщата. Той извади гаванката от копанята, постави я на земята и седна до нея. Взе торбичката и я разтърка в дъното на гаванката. Подържа я няколко инча над водата и изстиска съдържанието й, след това отново я потопи. Той повтори това още три пъти, след това хвърли торбичката в копанята и остави гаванката на слънцето.

След два часа се върнахме при нея. Дон Хуан носеше със себе си средно голям чайник с кипяща жълтеникава вода. Наклони гаванката много внимателно и изцеди водата, пазейки гъстата утайка, която се беше събрала на дъното. Изля кипящата вода върху утайката и отново постави гаванката на слънце.

Тази процедура беше повторена три пъти на интервали повече от час. Накрая той изля от гаванката повечето от водата, наклони я под ъгъл, за да улови късното следобедно слънце, и я остави.

Когато часове по-късно се върнахме, беше тъмно. На дъното на гаванката имаше слой смолиста субстанция. Тя приличаше на недоварено нишесте, белезникаво или светлосиво. Беше може би колкото една чаена лъжичка от него. Той внесе гаванката в къщата и докато слагаше малко вода да кипне, аз извадих парченцата пръст, които вятърът беше навял върху утайката. Той ми се присмя:

— Малко пръст няма да навреди никому.

Когато водата кипна, дон Хуан наля около една чаша в гаванката. Това беше като жълтеникавата вода, каквато беше използвал преди. Тя разтвори утайката и по този начин се получи един вид млечна субстанция.

— Каква е тази вода, дои Хуан?

— Отвара от плодове и цветя от каньона.

Той изля съдържанието на гаванката в глинена чаша, която приличаше на саксия. Течността беше още много гореща и той задуха, за да я охлади. Сръбна една глътка и ми подаде чашата.

— Пий сега! — каза той.

Аз я поех автоматично и без колебание изпих всичката вода. На вкус беше някак горчива, макар и едва забележимо. Това, което се открояваше, беше острата миризма на водата. Миришеше на хлебарки.

Почти незабавно почнах да се потя. Стана ми много топло и кръвта нахлу в ушите ми. Пред очите си видях червено петно, а мускулите на стомаха ми започнаха да се свиват в болезнени спазми. След малко, макар да не чувствах вече болка, започна да ми става студено, а същевременно буквално плувнах в пот.

Дон Хуан ме попита дали виждам чернота или отделни черни петна пред очите си. Казах му, че виждам всичко в червено. Зъбите ми тракаха поради неконтролируемата нервност, която ме обхващаше на вълни, сякаш излъчваща се от средата на гръдния ми кош.

Тогава той ме попита дали се страхувам. Въпросите му нищо не ми говореха. Казах му, че явно ме е страх, но той отново ме попита дали ме е страх от нея. Не знаех какво има предвид и казах „да“. Той се засмя и каза, че в действителност не ме е страх. Попита дали още виждам червено. Всичко, което виждах, беше огромно червено петно пред очите ми.

След малко се почувствах по-добре. Постепенно нервните спазми изчезнаха, оставяйки една болезнена приятна умора, едно силно желание за сън. Не бях в състояние да държа очите си отворени, но все още можех да чувам гласа на дон Хуан. Заспах. Обаче чувството ми за потапяне в тъмночервено остана цяла нощ. Дори сънувах в червено.

Събудих се в събота около три часа следобед. Бях спал почти два дни. Имах леко главоболие, разстроен стомах и много остри пресекливи болки в червата. Като изключим това, всичко останало беше като при обикновено събуждане. Намерих дон Хуан седнал пред къщата си, задрямал. Той ми се усмихна.

— Всичко мина чудесно онази нощ — каза той. — Ти виждаше червено, а това единствено е важното.

— Какво щеше да стане, ако не бях видял червено?

— Щеше да видиш черно, а това е лош знак.

— Защо е лош?

— Когато човек вижда черно, това означава, че не е създаден за дяволската трева и той повръща вътрешностите си, целите зелени и черни.

— Ще умре ли той?

— Не мисля, че някой ще умре, но дълго време ще бъде болен.

— Какво става с тези, които виждат червено?

— Те не повръщат, а коренът им доставя удоволствие, което значи, че са силни и буйни натури — нещо, което тревата обича. Това е начинът, по който тя съблазнява. Единственият неприятен момент е, че хората свършват като роби на дяволската трева, в замяна на силата, която тя им дава. Но това са неща, над които ние нямаме контрол. Човек живее, за да учи. И ако той учи, това е защото такова е естества на неговата съдба, за добро или зло.

— Какво да правя по-нататък, дон Хуан?

— Следващото, което трябва да направиш, е да посадиш една пъпка (brote), която съм отрязал от другата половина на първата част от корена. Ти взе половината онази нощ, а сега другата половина трябва да бъде заровена в земята. Тя трябва да порасне и да даде семе, преди да можеш да се захванеш с реалната задача да опитомиш растението.

— Как ще я опитомя?

— Дяволската трева се опитомява чрез корена. Постепенно и упорито ти трябва да изучиш тайните на всяка част от корена. Трябва да ги поглъщаш, за да научиш тайните и да завладееш силата.

— Всички части ли се приготвят по начина, по който ти приготви първата?

— Не, всяка част е различна.

— Какви са специфичните въздействия на всяка част?

— Вече казах — всяка учи на различна форма на сила. Това, което взе онази нощ, още не е нищо. Всеки може да го направи. Само един брухо обаче може да използва частите от по-голяма дълбочина. Не мога да ти кажа какво вършат те, защото още не знам дали тя ще те приеме. Трябва да чакаме.

— А кога ще ми кажеш?

— Когато растението порасне и даде семе.

— След като първата част може да бъде взета от всекиго, за какво се използва тя?

— В разредено състояние тя е добра за всичко около мъжествеността — за стари хора, които са загубили енергичността си, или за млади хора, които търсят приключения, или дори жени, които искат страст.

— Ти каза, че коренът се използва само за сила, но разбирам, че се използва и за други неща, освен сила. Прав ли съм?

Той ме гледа дълго, с втренчен поглед, който ме смути. Почувствах, че въпросът ми го е разсърдил, но не можех да разбера защо.

— Тревата се използва само за сила — каза той накрая със сух, суров тон. — Мъжът, който иска да си възвърне енергичността, младите хора, които се стремят да издържат на умора и глад, човекът, който иска да убие друг човек, жената, която иска да бъде възбудена — те всички желаят сила! Имаш ли чувството, че я харесваш? — попита той след пауза.

— Усещам странна енергичност — казах аз и бях точен.

Бях я установил още при събуждането, усещах я и в момента. Това беше много особено усещане за дискомфорт, за фрустрация. Цялото ми тяло се движеше и разтягаше с необикновена лекота и сила. Ръцете и краката ме сърбяха. Раменете ми като че ли нарастваха, мускулите на гърба и врата ми ме караха да се чувствам така, сякаш ми се ще да изтръгвам и стривам на прах дървета. Имах чувството, че мога да съборя стена с един удар.

Повече не говорихме. Поседяхме малко на верандата. Забелязах, че дон Хуан заспива. Той клюмна няколко пъти, след това просто опъна краката си, легна на пода с ръце зад главата си и заспа. Аз станах и отидох зад къщата, където изразходвах моята излишна енергия, разчиствайки боклуците. Спомних си как той спомена, че би искал да му помогна да почисти зад къщата.

По-късно, когато дон Хуан се събуди, и дойде отзад, бях по-отпуснат.

— Седнахме да ядем и по време на храненето той три пъти ме попита как се чувствам. Тъй като това беше рядкост, накрая го попитах:

— Защо си се загрижил как се чувствам, дон Хуан? Очакваш ли да имам лоша реакция от пиенето на сока.

Той се засмя. Помислих си, че се държи като непослушно момче, което е предприело лудория и отвреме навреме проверява резултати. Все още смеейки се, той каза:

— Ти не изглеждаш болен. Дори преди малко говори грубо с мен.

— Не съм, дон Хуан — възразих. — Аз дори не си спомням да съм говорил така.

Бях много сериозен по този въпрос, защото не си спомних дори да съм му бил ядосан.

— Ти излезе в нейна защита.

— В чия защита?

— Ти защитаваше дяволската трева. Ти говореше вече като любовник.

Понечих да възразя на това дори и по-енергично, но се спрях.

— Аз наистина не разбирах, че я защитавам.

— Естествено, че не разбираше. Ти дори не помниш какво каза, нали?

— Не, не помня. Трябва да призная.

— Разбери! Дяволската трева е такава. Тя се прокрадва около тебе като жена. Ти дори не знаеш за това. Всичко, което те интересува, е, че тя те кара да се чувстваш добре и силен: мускулите — издуващи се от енергия, юмруците — сърбящи, ходилата на краката — изгарящи да настигнат някого. Когато човек я опознае, той наистина се изпълва с непреодолими желания. Моят благодетел казваше, че дяволската трева пази хората, които искат сила, и се отървава от онези, които не могат да я управляват. Но тогава силата е била по-разпространена, била е търсена по-жадно. Моят благодетел беше силен човек и според това, което ми е казвал, неговият благодетел, на свой ред, е бил дори по-отдаден на стремежа към силата. В онези времена обаче е имало важни основания да бъдеш силен.

— Мислиш ли, че сега няма основания да търсиш сила?

— Сега силата ти идва добре. Ти си млад. Не си индианец. Може би дяволската трева ще бъде добра в твоите ръце. Ти, изглежда, я харесваш. Тя те накара да се чувстваш силен. Аз самият почувствах това. И все пак аз самият не я харесвам.

— Можеш ли да ми кажеш защо, дон Хуан?

— Не харесвам нейната сила! Тя не е нужна повече. В Други времена, като тези, за които ми е разказвал моят благодетел, е имало основания да търсиш сила. Хората, извършили феноменални дела, са били обожавани за силата си, предизвиквали са страх и са били уважавани за знанието си. Моят благодетел ми е разказвал истории за истински феноменални дела, извършени преди много, много време. Но сега ние, индианците, вече не търсим тази сила. Днес индианците използват тревата да се натриват. Те използват листата и цветовете за други неща. Казват дори, че тя лекувала циреите им. Те обаче не търсят нейната сила — силата, която действа като магнит, толкова по-могъща и опасна за манипулиране, колкото по-дълго прониква коренът в земята. Когато някой стигне до дълбочина от 4 ярда, а се говори, че някои хора са я достигнали — човек намира извора на постоянна сила, сила без край. Много малко хора са направили това в миналото и никой не го е направил днес. Казвам ти, силата на дяволската трева вече не се търси от нас, индианците. Това не стана изведнъж. Мисля, че сме загубили интерес и сега вече силата няма значение. Аз самият не я търся, но едно време, когато бях на твоята възраст, аз също усещах как тя се надига и нараства в мен. Чувствах се по начина, по който ти се чувстваш днес, само че петстотин пъти по-силно. Аз убих човек с един единствен удар на ръката. Можех да хвърлям каменни блокове, огромни блокове, които дори двайсет мъже не могат да помръднат. Веднъж подскочих толкова високо, че откъснах връхните листа на най-високите дървета. Но всичко беше напразно! Всичко, което правех, беше да плаша индианци, само индианци. Останалите, които не знаеха нищо за това, не го вярваха. Те виждаха или луд индианец, или нещо, което се движи по върховете на дърветата.

Дълго мълчахме. Имах нужда да кажа нещо.

— Беше друго, когато на света имаше хора — продължи той, — хора, които знаеха, че човек може да стане планински лъв или птица, или че може просто да си лети. Затова аз вече не използвам дяволската трева. За какво? За да плаша индианците? (Para que? Para asustar los indios?)

Видях, че е тъжен и ме изпълни дълбоко съчувствие. Исках да му кажа нещо, па макар и банално.

— Може би, дон Хуан, това е ориста на всички, които искат да знаят.

— Може би — каза той тихо.

Четвъртък, 23 ноември 1961

Когато пристигнах с колата, не видях дон Хуан да седи на верандата. Стори ми се странно. Извиках го високо, но от къщата излезе неговата снаха.

— Той е вътре — каза тя.

Разбрах, че преди няколко седмици си изкълчил глезена. Той направил своя си отливка от ивици плат, напоени в каша, получена от кактус и стрит кокал. Ивиците, увити плътно около глезена, бяха изсъхнали в лека, добре оформена отливка. Тя имаше твърдостта на гипс, но не и неговата масивност.

— Как стана това? — попитах. Снаха му, мексиканка от Юкатан, която се грижеше за него, ми отговори:

— Било е злополука. Паднал и едва не си счупил крака.

Дон Хуан се засмя и изчака жената да излезе от къщи, преди да отговори.

— Злополука, виж ми окото! Имам враг наблизо. Жена. Каталина. Тя ме блъсна в момент на слабост и аз паднах.

— Защо го направи тя?

— Искаше да ме убие, ето защо?

— Тя беше ли тук с тебе?

— Да!

— Защо я пусна вътре?

— Не съм я пускал. Тя долетя вътре.

— Моля?

— Тя е кос (chanate). И толкова сполучлив. Бях хванат ненадейно. Тя се опитва да ме довърши от доста време. Този път едва не успя.

— Ти каза, че тя е кос? Искам да кажа, тя птица ли е?

— Ето те пак с твоите въпроси. Тя е кос! Толкова, колкото аз съм врана. Аз човек ли съм или птица? Аз съм човек, който знае как да стане птица. Но да се върнем на Каталина. Тя е пъклена вещица! Нейното намерение да ме убие е толкова силно, че едва мога да я отблъсквам. Косът измина целия път до моята къща и аз не можах да го спра.

— Можеш ли да станеш птица, дон Хуан?

— Да! Но това е нещо, към което ще се върнем по-късно.

— Защо тя иска да те убие?

— О, между нас има стар проблем. Той излезе от контрол и сега изглежда аз трябва да я довърша, преди тя да довърши мен.

— Ще използваш ли магьосничество? — попитах в голямо очакване.

— Не бъди глупав. Никакво магьосничество не ще й въздейства някога. Имам други планове! Някой ден ще ти ги кажа.

— Можели твоят съюзник да те предпазва от нея?

— Не! Малкият дим само ми казва какво да правя. След това аз трябва да предпазвам себе си.

— А Мескалито? Може ли той да те предпази от нея?

— Не! Мескалито е учител, а не сила, която да се използва за лични нужди.

— Ами дяволската трева?

— Вече ти казах, че аз трябва да предпазвам себе си, следвайки указанията на моя съюзник — дима. А доколкото знам, димът може да направи всичко. Ако искаш да научиш за каквото и да било неизвестно, димът ще ти го каже. И ще ти даде не само знание, но и начините за действие. Това е най-великолепният съюзник, който човек може да има.

— За всекиго ли димът е най-добрия съюзник?

— Той не е еднакъв за всекиго. Мнозина се страхуват от него и не биха го докоснали, дори доближили. Димът е като всичко друго. Той не е създаден за всички нас.

— Какъв е този дим, дон Хуан?

— Димът на ясновидците!

Имаше едно забележимо благоговение в неговия глас — настроение, което не бях улавял никога преди.

— Ще започна, като ти разкажа точно какво ми каза моят благодетел, когато започна да ме учи за него. Макар че по онова време, както и ти сега, сигурно не съм можел да разбера: „Дяволската трева е за онези, които предлагат цена за сила. Димът е за онези, които искат да гледат и да виждат. И по мое мнение, димът е несравним. Ако веднъж човек навлезе в сферата на неговото действие, всяка друга сила му е подвластна. Това е великолепно! Разбира се, отнема целия живот. Отнема години само да се запознаеш с двете негови съществени части: лулата и сместа за пушене. Лулата ми беше дадена от моя благодетел и след много години милване стана моя. Тя порасна в ръцете ми. Да я предам в твоите ръце, например, ще бъде истинско изпитание за мен. И огромно постижение за теб — ако успеем! Лулата ще усети напрежението да бъде използвана от някой друг; и ако някой от нас направи грешка, няма да има никакъв начин да предотвратим разчупването на лулата от собствената й сила или бягството й от нашите ръце, за да се разбие, дори ако падне върху купа сено. Ако това се случи някога, то ще означава края и на двама ни. Особено на мен. Димът ще се обърне срещу мен по невероятен начин.“

— Как може да се обърне срещу теб, щом е твой съюзник?

Въпросът ми сякаш промени посоката на мислите му. Той дълго не проговори.

— Сложността на съставките — внезапно продължи той — прави сместа за пушене една от най-опасните субстанции, които знам. Никой не може да я приготви, без да е трениран. Тя е смъртоносно отровна за всеки, освен за протежето на дима. Към лулата и сместа трябва да се отнасяме с внимание и нежна грижа. А човекът, опитващ да учи, трябва да подготви себе си, водейки суров, скромен живот. Въздействието на дима е така страховито, че само един много силен човек може да устои на най-малкото дръпване. В началото всичко е ужасяващо и объркващо, но всяко ново дръпване прави нещата по-определени. И изведнъж светът се разтваря наново. Невъобразимо! Когато това се случи, значи димът е станал съюзник на човека и ще разреши всеки въпрос, допускайки го да навлезе в невероятни светове.

Това е най-голямото качество на дима, неговият най-голям дар. И той изпълнява своето предназначение, без ни най-малко да наранява. Аз наричам дима истински съюзник!

Седяхме, както обикновено, пред неговата къща, където пръстената настилка винаги е чиста, твърдо утъпкана. Изведнъж дон Хуан стана и влезе в къщата, След малко се върна със здраво стегнат вързоп и отново седна.

— Това е моята лула — каза той.

Наведе се към мен и ми показа лула, която извади от калъф, направен от зелен брезент. Беше дълга може би девет или десет инча. Тръбицата беше направена от червеникаво дърво, беше обикновена, без орнаментация. Огнището също изглеждаше направено от дърво, но в сравнение с тънката тръбица беше обемисто. Имаше лъскав край и беше тъмносиво, почти като въглен.

Той държеше лулата пред лицето ми. Помислих, че ми я подава. Протегнах ръка да я взема, но той бързо я отдръпна.

— Тази лула ми беше дадена от моя благодетел — каза той. — На свой ред аз ще я предам на тебе, но първо трябва да я опознаеш. Всеки път, когато идваш, аз ще ти я давам. Започни, като я докосваш. Отначало я дръж много кратко, докато ти и лулата свикнете един с друг. След това я сложи о джоба или може би под ризата си. И накрая я сложи в устата си. Всичко това трябва да бъде направено малко по малко, бавно и внимателно. Когато връзката е установена (la amistad esta hecha), ти ще пушиш от нея. Ако следваш съветите ми и не се втурваш, димът може да стане и твоят предпочитан съюзник.

Дон Хуан ми подаде лулата, но без да я пуска. Протегнах дясната си ръка към нея.

— С двете ръце — каза той.

Докоснах лулата с двете си ръце за много кратко време. Той не беше я протегнал достатъчно, за да я хвана, а тъкмо толкова, че само да я докосна. После я дръпна назад.

— Първата стъпка е да харесаш лулата. Това отнема време!

— Може ли лулата да не ме хареса?

— Не. Лулата не може да не те хареса, но ти трябва да се научиш да я харесваш, така че когато времето за пушене настъпи, лулата да ти помогне да бъдеш безстрашен.

— Какво пушиш, дон Хуан?

— Това.

Той отвори яката си и изложи на показ малка торбичка, която държеше под ризата, окачена през врата му като медальон. Той я извади, развърза я много внимателно и изсипа малко от съдържанието й на дланта си.

Доколкото можех да преценя, сместа приличаше на фино нарязани листенца чай, вариращи на цвят от тъмнокафяво до светлозелено с малко яркожълти зрънца.

Той върна сместа в торбичката, завърза я с кожена връв и отново я прибра под ризата си.

— Каква е тази смес?

— В нея има много неща. Да намериш всички съставки е много трудна работа. Човек трябва да пътува надалече. Малките гъби (los honguitos), които са необходими за приготвяне на сместа, растат само в определено време на годината и само на определени места.

— Имаш ли различна смес за всеки вид помощ, от която се нуждаещ?

— Не! Димът е един и друг като него няма. Той посочи торбичката, висяща на гърдите му, и вдигна лулата, която лежеше между краката му.

— Тези двете са едно! Едното не може без другото. Тази лула и тайната на тази смес принадлежаха на моя благодетел. Те са му били предадени по същия начин, по който той ги предаде на мен. Сместа, макар да се приготвя трудно, е възможно да се набавя отново. Тайната й е в нейните съставки и в начина, по който те са приготвени и смесени. Лулата, от друга страна, е нещо до живот. За нея трябва да се полагат грижи с безкрайно внимание. Тя е твърда и здрава, но никога не трябва да бъде удряна или блъскана. Трябва да се пипа със сухи ръце, никога, когато те са потни, и трябва да бъде използвана само когато човек е сам. И никой, абсолютно никой не трябва някога да я вижда, освен ако не искаш да я предадеш на някого. Това е, на което ме научи моят благодетел, и това е начинът, по който съм общувал с лулата през целия си живот.

— Какво ще стане, ако загубиш или счупиш лулата?

Той много бавно поклати глава и ме погледна:

— Ще умра.

— Всички лули на магьосници ли са като твоята?

— Не всички имат лули като моята. Познавам обаче няколко души, които имат.

— Можеш ли ти самият да направиш лула като тази, дон Хуан? — настоях аз. — Да предположим, че я нямаш, как би ми дал такава, ако желаеш да направиш това?

— Ако нямах лулата, нямаше да мога, нито щях да искам да ти я дам. Щях да ти дам нещо друго.

Изглеждаше така, сякаш ми е сърдит. Постави лулата много внимателно в калъфа, който навярно беше обшит с мека материя, защото лулата, която му прилягаше точно, се плъзна много плавно. Той влезе в къщата, за да я прибере.

— Сърдиш ли ми се, дон Хуан? — попитах, когато той се върна. Изглеждаше изненадан от моя въпрос.

— Не! Аз никога на никого не се сърдя. Никое човешко същество не може да направи нещо достатъчно важно за такова нещо. Сърдиш се на хората, когато смяташ, че постъпките им са важни. Аз вече не смятам така.

Вторник, 26 декември 1961

Точното време за засаждане на „израстъка“, както дон Хуан нарече корена, не беше фиксирано, макар че трябваше да бъде следващата стъпка в опитомяването на силата на растението.

Пристигнах у дон Хуан в събота, 23 декември, рано следобед. Поседяхме в мълчание известно време, както обикновено. Денят беше топъл и облачен. Бяха изминали месеци, откакто той ми даде първата част.

— Време е да върнем тревата на земята — каза той внезапно. — Но първо ще ти направя един пазител. Ти ще го пазиш и съхраняваш и само ти ще го виждаш. Тъй като аз ще го направя, аз също ще го видя. Това не е хубаво, тъй като, както ти казах, аз не обичам дяволската трева. Ние не сме едно. Но моята памет няма да живее дълго. Аз съм твърде стар. Трябва обаче да го пазиш от погледа на другите, защото докато трае тяхната памет за това, че са го видели, силата на пазителя ще е накърнена.

Той влезе в стаята си и извади изпод стара сламена рогозка три вързопа от зебло. Върна се на верандата и седна.

След дълго мълчание отвори единия вързоп. Беше женската Datura, която беше намерил с мен. Всички листа, цветове и семенници, които беше подредил преди, бяха сухи. Той взе дългото парче корен, оформено като буквата Y, и отново завърза вързопа.

Коренът беше изсъхнал и съсухрен, а разстоянието между отделните му разклонения, който бяха станали по-изкривени, се беше увеличило. Той сложи корена в скута си, отвори кожената си кесия и извади ножа си. Поднесе сухия корен към мен.

— Тази част е за главата — каза той и направи първата рязка на опашката на буквата Y, която, обърната наопаки, наподобяваше човек, разтворил крака.

— Това е за сърцето — каза той и резна близо до основата на разклонението на буквата Y. След това отсече връхчетата на корена, оставяйки около три инча от всеки клон на буквата. После бавно и търпеливо задяла формата на човек.

Коренът беше сух и влакнест. За да го издяла, дон Хуан направи два разреза и обели влакната между тях до дълбочината на разрезите. Когато стигна до детайлите, той издяла дървото, както и когато оформяше ръцете и дланите. Окончателният резултат беше жилава фигурка на човек с ръце, скръстени на гърдите, и събрани длани.

Дон Хуан стана и отиде до една синя агава, растяща пред къщата му, до верандата. Той хвана твърдия шип на едно от централните меки листа, наведе го и го завъртя три или четири пъти. Кръговото движение почти го отдели от листа и той увисна свободно, Дон Хуан го захапа или по-скоро го сложи между зъбите си и го изтръгна. Шипът излезе от пулпата заедно със сноп дълги влакнести жилки, закрепени за твърдата му част като бяла опашка, дълга два фута. Държейки шипа между зъбите си, дон Хуан усука жилките между дланите си и направи връв, която уви около краката на фигурката, за да ги събере. Той опаса долната част на тялото, използвайки цялата връв. След това много умело вмъкна шипа като шило в предната част на тялото под скръстените ръце, докато острият връх изплува, сякаш подаващ се от ръцете на фигурката. Той отново използва зъбите си и с леко дръпване извади навън почти целия шип. Изглеждаше като дълго копие, стърчащо от гърдите й. Без да я гледа повече, дон Хуан постави фигурката в кожената си кесия. Изглеждаше изтощен от усилието. Легна на пода и заспа.

Когато се събуди, беше вече тъмно. Хапнахме от продуктите, които му бях донесъл, и поседяхме още малко на верандата. След това дон Хуан отиде зад къщата, носейки трите вързопа. Той наряза вейки и сухи клони и запали огън. Седнахме удобно пред него, а той отвори и трите вързопа. Освен този, който съдържаше сухите части от женското растение, имаше друг с всичко, което беше останало от мъжкото растение, и трети, обемист, съдържащ зелени, свежи части на Datura.

Дон Хуан отиде до копанята за прасета и се върна с много дълбок каменен хаван, който повече приличаше на тенджера, чието дъно завършва с лека извивка, Той направи дупка в земята и здраво закрепи хавана. Сложи още вейки в огъня, после взе двата вързопа със сухите парчета от мъжкото и женското растение и ги изсипа заедно в хавана.

Той изтърси зеблото, за да се увери, че всичко е попаднало вътре. От третия вързоп извади две свежи парчета корен от Datura.

— Аз ще ги приготвя за тебе — каза той.

— Каква е тази подготовка, дон Хуан?

— Едната от тези части е от мъжко растение, другата — от женско. Това е единственият случай, когато двете растения се поставят заедно. Частите са от дълбочина един ярд.

Той започна да ги стрива в хавана с ритмични удари на чукалото. Докато го правеше, пееше с тих глас, който звучеше като неритмично монотонно бръмчене. Думите бяха неразбираеми за мен. Беше погълнат от работата си.

Когато корените бяха напълно стрити, той взе от вързопа няколко листа Datura. Те бяха чисти, прясно отрязани и всичките бяха цели, без дупки от червеи или порязвания. Пусна ги в хавана едно по едно. Взе шепа цветове, пусна и тях по същия бавен начин. Изброих по четиринайсет от всяко. После той взе китка свежи зелени семенници, които бяха с всичките си класове и не бяха разтворени. Не можах да ги преброя, защото той ги пусна в хавана наведнъж, но допуснах, че и те са четиринайсет. Добави три стъбла Datura без никакви листа по тях. Те бяха тъмночервени, чисти и изглежда бяха от големи растения, ако се съдеше по многобройните им разклонения.

След като сложи в хавана всички тези съставки, той ги стри до каша със същите ритмични удари. В един момент преобърна хавана и с ръката си изгреба сместа в старо гърне. Протегна ръка към мен и аз помислих, че иска да я подсуша. Той обаче хвана лявата ми ръка и с много бързо движение раздалечи средния и безименния пръст колкото може повече. След това с върха на ножа си ме прониза точно между двата пръста и цепна кожата надолу по безименния пръст. Действаше с толкова голямо умение и бързина, че когато отдръпнах ръката си, тя беше дълбоко порязана и кръвта течеше обилно. Той отново сграбчи ръката ми, притегли я над гърнето и я стисна, за да изтече повече кръв.

Ръката ми се вцепени. Бях в състояние на шок— странно студен и вкочанен, с тягостно усещане в гърдите и ушите си. Усетих, че се плъзгам от стола си. Припаднах! Той пусна ръката ми и разбърка съдържанието в гърнето. Когато се съвзех от шока, бях му страшно сърдит. Трябваше ми доста време, за да си върна самообладанието.

Той нареди три камъка около огъня и постави гърнето върху тях. Към всичките съставки добави нещо, което според мен беше голям къс дърводелски туткал, една кана вода и остави всичко това да ври. Растенията Datura имат сами по себе си много особен мирис. Комбинирани с дърводелския туткал, който при завирането на сместа изпусна силна миризма, те отделиха толкова остри изпарения, че трябваше да полагам усилия, за да не повърна.

Сместа вря дълго, докато ние седяхме неподвижно пред нея. Отвреме навреме, когато вятърът издухваше парата към мен, смрадта ме обвиваше и аз задържах дъха си, за да я избегна.

Дон Хуан отвори кожената си кесия и извади фигурката. Внимателно ми я подаде и ми каза да я сложа в гърнето, без да си изгарям ръцете. Плъзнах я леко в кипящата каша. Той извади ножа си и за миг помислих, че отново ще ме пореже, но той бутна фигурката с върха му и я потопи.

Той гледа врящата каша още малко, а след това започна да почиства хавана. Помогнах му. Когато свършихме, той постави хавана и чукалото до оградата. Влязохме в къщата, а гърнето остана върху камъните цялата нощ.

Следващата сутрин на разсъмване дон Хуан ми нареди да извадя фигурката от туткала и да я окача на покрива, с поглед на изток, за да изсъхне на слънцето. По обед тя беше твърда като желязо. Горещината беше запекла туткала, а зеленият цвят на листата се беше смесил с него. Фигурката имаше лъскаво зловещо покритие.

Дон Хуан ме помоли да я сваля. После ми подаде кожена кесия, която беше направил от едно старо чортово яке, което му бях донесъл преди време. Кесията изглеждаше като неговата собствена. Единствена та разлика беше, че неговата беше от мека кафява кожа.

— Сложи своя „образ“ в кесията и я затвори — каза той.

Той не ме гледаше, а нарочно държеше главата си обърната. След като фигурката беше в кесията, той ми подаде една мрежа и ми каза да сложа глиненото гърне в нея.

Отидохме до колата, той взе мрежата от ръцете ми и я завърза за отворения капак на „жабката“.

— Ела с мен — каза той.

Последвах го. Той обиколи къщата, правейки пълен кръг по посока на часовниковата стрелка. Спря край верандата и отново обиколи къщата, този път в обратната посока и пак се върна на верандата. За малко застана неподвижно, а после седна.

Бях настроен да мисля, че всичко, което прави, има някакъв смисъл. Чудех се за значението на обикалянето на къщата, когато той каза:

— Хей! Забравих къде съм го сложил.

Попитах го какво търси. Каза, че е забравил къде е сложил израстъка, който трябваше да пресадя. Обиколихме къщата още веднъж, преди да си спомни къде е.

Той ми показа малък стъклен буркан върху дъска, закована на стената под покрива. В него беше другата половина от първата част на корена Datura.

В горния край на корена бяха започнали да се подават листенца. В буркана имаше малко количество вода, но нямаше пръст.

— Защо няма никаква пръст? — попитах.

— Всяка почва е различна, а дяволската трева трябва да познава само почвата, на която ще живее и расте. А сега е време да я върнем в земята, преди червеите да я повредят.

— Може ли да я посадим тук, близо до къщата? — попитах аз.

— Не! Не! Не наблизо. Тя трябва да бъде върната на място по твой вкус.

— Но къде мога да намеря място по мой вкус?

— Не зная това. Можеш да я засадиш, където си искаш, но тя трябва да бъде обграждана с грижи, защото, за да имаш силата, от която се нуждаеш, тя трябва да живее. Ако тя умре, това ще значи, че не те иска и ти повече не трябва да я безпокоиш. Това значи, че нямащ власт над нея. Следователно ти трябва да се грижиш за нея, да я гледаш така, че да порасне. Но не трябва да я глезиш.

— Защо?

— Защото ако тя самата не желае да порасне, няма смисъл да я съблазняваш. Но, от друга страна, трябва да докажеш, че те е грижа. Отстранявай червеите, давай й вода, когато я посещаваш. Това трябва да бъде Правено редовно, докато тя даде семена. След като се родят първите семена, ще бъдем сигурни, че тя те иска.

— Но, дон Хуан, невъзможно ми е да се грижа за корена така, както желаеш.

— Ако искаш нейната сипа, трябва да го правиш. Няма друг начин.

— Можеш ли ти да се грижиш за нея, когато не съм тук, дон Хуан?

— Не! Не аз! Не мога да направя това. Всеки сам трябва да отглежда собственото си растение. Аз имах свое. Сега ти трябва да имаш свое. И както ти казах, докато тя не даде семена, няма да можеш да считаш себе си за готов за учене.

— Къде смяташ, че трябва да я засадя?

— Това ти сам трябва да решиш. И никой не трябва да знае мястото, дори аз. Това е начинът, по който трябва да бъде направено засаждането. Никой, наистина никой, не бива да знае къде е твоето растение. Ако непознат те проследи или те види, вземи израстъка и бягай на друго място. Той би могъл да ти причини невъобразима злина, манипулирайки го. Би могъл да те осакати или убие. Ето защо дори и аз не трябва да знам къде е твоето растение. Той ми подаде малкия буркан с корена.

— Сега го вземи. Взех го. След това той почти ме завлече до колата.

— Сега трябва да тръгваш. Иди и избери мястото, където да засадиш корена. Изкопай дълбока дупка в мека почва, близо до вода. Запомни — тя трябва да бъде близо до вода, за да порасне. Изкопай дупката само с ръце, дори ако те кървят. Постави корена в центъра на дупката и направи купчинка (pilon) около него. След това го полей с вода. Когато водата попие, запълни дупката с пръст. След това избери място на две крачки от корена в тази посока (той посочи на югоизток). Изкопай там Друга дълбока дупка също с ръце и изхвърли в нея това, което е останало в гърнето. После строши гърнето и го закопай дълбоко на друго място, далече от това, на което е засаден коренът. След като закопаеш гърнето, върни се при корена и го полей още веднъж. После извади своя „образ“, хвани го между пръстите си, където е прясната рана, застани на мястото, където си закопал туткала, леко докосни корена с остра игла. Обиколи корена четири пъти, като всеки път спираш на същото място, за да го докоснеш.

— Трябва ли да следвам определена посока, когато обикалям?

— Може във всяка посока. Но трябва винаги да помниш в каква посока си закопал туткала и коя посока си поел, когато си обикалял корена. Всеки път докосвай леко корена с иглата, освен последния път, когато трябва да я забиеш дълбоко. Но направи това внимателно; коленичи, за да бъде ръката ти по-стабилна, защото не трябва да счупиш иглата вътре в него. Ако я счупиш, свършен си. Коренът няма да ти бъде полезен.

— Трябва ли да казвам някакви думи, докато обикалям?

— Не, аз ще направя това вместо тебе.

Събота, 27 януари 1962

Тази сутрин, веднага щом пристигнах в къщата му, дон Хуан ми каза, че ще ми покаже как се приготвя сместа за пушене. Отидохме на хълмовете и доста повървяхме в един от каньоните. Той спря до висок, строен храст, чийто цвят забележимо контрастираше с този на околната растителност. Чапаралът около храста беше жълтеникав, а храстът — ярко зелен.

— От това малко дърво трябва да вземеш листата и цветовете — каза той. — Най-доброто време да ги откъснеш е на Задушница (el dia de los animas).

Той извади ножа си и отсече края на един тънък клон. Подбра друг подобен клон и отсече и неговия връх. Повтаряше това действие, докато събра шепа връхчета от клони. После седна на земята.

— Виж тук — каза той. — Отрязах всички клони над разклонението, получено от две или повече листа и стъблото. Виждаш ли? Те всички са еднакви. Използвах само върха на всеки клон, където листата са свежи и крехки. Сега трябва да потърсим сенчесто място.

Вървяхме, докато той явно намери това, което търсеше. Извади дълга връв от джоба си и я завърза за ствола и по-ниските клони на два храста, правейки нещо като простор, на които окачи връхчетата на клоните, обърнати надолу. Подреди ги много спретнато. Окачени за чаталчетата между листата и стъблото, те наподобяваха дълга редица зелени конници.

— Човек трябва да се погрижи листата да изсъхнат в сянката — каза той. — Мястото трябва да бъде уединено и трудно достъпно. По този начин листата биват предпазвани. Те трябва да бъдат оставени да съхнат на място, където е почти невъзможно да бъдат открити. След като изсъхнат, трябва да бъдат увити и здраво стегнати във вързоп.

Той събра листата от връвта и ги хвърли в близките шубраци. Очевидно беше имал намерение само да ми покаже процедурата.

Продължихме да вървим и той откъсна три различни цветя, казвайки, че са част от съставките и трябва да бъдат събрани по същото време. Цветята обаче трябва да бъдат сложени в отделни глинени гърнета и изсушени на тъмно; на всяко гърне трябва да бъде поставен похлупак, така че те да плесенясат в съда. Той каза, че предназначението на листата и цветята е да изпълнят с благоухание сместа за пушене.

Ние излязохме от каньона и тръгнахме към коритото на реката. След дълъг обход се върнахме в неговата къща. Късно вечерта седнахме в неговата собствена стая, нещо, което той рядко ми позволяваше, и ми разказа за последната съставка на сместа — гъбите.

— Истинската тайна на сместа е в гъбите — каза той, — Те са съставката, която най-трудно се събира. Пътешествието до мястото, където те растат, е дълго и опасно, а да се подбере точната разновидност, е дори още по-рисковано. Наоколо растат други гъби, които са безполезни. Те ще развалят добрите, ако бъдат изсушени заедно. Нужно е време да опознаеш добре гъбите, за да не направиш грешка. Използването на погрешен вид ще доведе до сериозна вреда — вреда и за човека, и за лулата. Знам хора, които са паднали мъртви, защото са използвали нечист дим.

Веднага след като гъбите са набрани, те се слагат в кратуна, тъй че няма начин да бъдат проверени отново. Разбираш ли, те трябва да бъдат накъсани на парченца, за да могат да минат през тясното гърло на кратуната.

— Как човек може да избегне грешка?

— Като бъде внимателен и като знае как да избира. Казах ти, че това е трудно. Не всеки може да опитоми дима, повечето хора дори не правят опит.

— Колко дълго държиш гъбите в кратуната?

— Една година. Всички останали съставки също са затворени за една година. След това от тях се отмерват равни части и се стриват отделно до много фин прах. Малките гъби не трябва да се стриват, защото те от само себе си стават на много фин прах. Всичко, което човек трябва да направи, е да смачка големите късове. Четири части от гъбите се добавят към една част от всички останали съставки заедно. После всички те се смесват и слагат в торбичка като моята — той посочи малката кесия, висяща под ризата му. — По-късно всички съставки се събират от новата реколта и чак след като се сложат да се сушат, ти вече можеш да пушиш сместа, която току-що си приготвил. Специално в твоя случай, ти ще пушиш догодина. А по догодина сместа ще бъде изцяло твоя, защото ти ще си я събрал сам. Първия път, когато пушиш, аз ще ти запаля лулата. Ти ще изпушиш цялата смес от огнището на лулата и ще чакаш. Димът ще дойде. Ти ще го почувстваш. Той ще ти даде свобода да видиш всичко, което искаш да видиш. В действителност това е несравним съюзник. Но който го търси, трябва да има безупречна цел и непоклатима воля. Той се нуждае от тях, за да може да отстои своето желание за завръщане, иначе димът няма да му позволи да се върне. Второ, той трябва да има желание и воля да запомни всичко, което димът му позволи да види, иначе това няма да бъде нищо повече от малко мъгла в съзнанието му.

Събота, 8 април 1962

В нашите разговори дон Хуан често си служеше с израза „човек на знанието“, но никога не обясняваше какво има предвид. Попитах го.

— Човек на знанието е онзи, който добросъвестно е следвал изпитанията на ученето — каза той. — Човек, който без втурване или пък колебание, е стигнал докрай в разкриването на тайните на силата и знанието.

— Може ли всеки да бъде човек на знанието?

— Не, не всеки.

— Какво трябва да прави човек, за да стане човек на знанието?

— Той трябва да срещне и да победи своите четирима естествени врагове.

— Ще бъде ли той човек на знанието, след като победи своите четирима естествени врагове?

— Да. Един човек може да се нарече човек на знанието, само ако е способен да срази и четиримата.

— В такъв случай може ли всеки, който е сразил тези врагове, да стане човек на знанието?

— Всеки, който ги победи, става човек на знанието.

— Има ли някакви специални условия, на които човек трябва да отговаря, преди да влезе в бой с тези врагове?

— Не. Всеки може да опита да стане човек на знанието. Твърде малко са хората, които наистина успяват, но това е съвсем естествено. Враговете, които човек среща по пътя на ученето, за да стане човек на знанието, действително са страшни. Повечето хора им се предават.

— Какви са тези врагове, дон Хуан?

Той отказа да говори за враговете. Каза, че ще мине дълго време, преди тези неща да добият някакъв смисъл за мен. Опитах се да поддържам темата и го попитах мисли ли, че аз мога да стана човек на знанието. Той отговори, че никой не може да каже със сигурност. Но аз настоях да узная, може ли по нещо да познае имам ли някакви шансове да стана човек на знанието или не. Той отговори, че това ще зависи само от моята битка срещу четиримата врагове — дали аз ще ги победя или ще бъда победен от тях, — но не било възможно да се предскаже изходът от тази битка.

Попитах го дали може да използва магия или гадаене, за да види изхода от борбата. Той решително заяви, че резултатът от битката не може да бъде предсказан с никакви средства, защото да станеш човек на знанието е нещо мимолетно. Когато го помолих да обясни това, той отговори:

— Да бъдеш човек на знанието не е нещо постоянно. Човек никога не е такъв в истинския смисъл. По-скоро той може да стане човек на знанието за съвсем кратък срок, след като победи четиримата си естествени врагове.

— Трябва да ми кажеш, дон Хуан, какви са тези врагове?

Той не отговори. Отново настоях, но той смени темата и заговори за нещо друго.

Неделя, 16 април 1962

Като се приготвях да си тръгна, реших да го попитам още веднъж за враговете на човека на знанието. Убеждавах го, че тъй като няма да се връщам известно време, би било добре да запиша това, което ще ми каже, за да мисля върху него, докато ме няма. Той се поколеба за момент, но после започна да говори:

— Когато човек започва да учи, той никога няма ясна представа за крайните резултати. Неговите цели са неточни, намеренията му са мъгляви. Надява се на възнаграждения, които никога няма да се материализират, защото още не знае нищо за трудностите на ученето.

Той бавно започва да учи — в началото трошица по трошица, а след това на големи залъци. И в съзнанието му скоро настъпва конфликт. Онова, което научава, никога не е това, което си е представял или е предвиждал. И той започва постепенно да се плаши. Ученето никога не е това, което някой би могъл да очаква. Всяка стъпка в ученето е нова задача и страхът, който човек изпитва, започва да се наслоява безжалостно, неумолимо. Неговата цел става бойно поле. Ето, че вече се е натъкнал на първия от естествените си врагове; Страхът! Ужасен враг — лукав и труден за побеждаване. Той се спотайва зад всеки завой на пътя, дебне, изчаква. И ако човек, изплашен от близостта му, побегне, тогава неговият враг ще е сложил край на търсенията му.

— Какво ще стане с човека, ако избяга от страх?

— Нищо няма да му стане, освен че никога няма да научи. Никога не ще стане човек на знанието. Може най-много да бъде кавгаджия или свит, изплашен човек, но във всички случаи той ще е победен човек. Неговият враг ще сложи край на копнежите му.

— А какво трябва да стори, за да победи страха?

— Отговорът е много прост. Не бива да бяга. Трябва да се бори със своя страх и въпреки него да предприеме следващата стъпка в ученето и всички следващи стъпки. Той може да е съвсем уплашен и въпреки това не трябва да спира. Това е правилото. И ще дойде момент, в който първият му враг ще отстъпи. Човек започва да се чувства сигурен в себе си. Неговото намерение става по-силно. Ученето вече не го ужасява.

Когато настъпи този радостен миг, човекът може вече без колебание да каже, че е победил първия си естествен враг.

— Това изведнъж ли става, дон Хуан, или малко по малко?

— Това става малко по малко, но страхът изчезва изведнъж и изцяло.

— Нямали човек пак да се изплаши, ако му се случи нещо ново?

— Не. След като веднъж човек е изгонил страха, той е свободен от него до края на живота си, защото вместо страх той придобива яснота — яснота на ума, която заличава страха. Оттук нататък човек познава своите желания. Той знае как да ги удовлетворява. Той може да предвижда новите стъпки на учението и за него всичко е озарено от ведра яснота. Човек чувства, че за него няма нищо скрито.

И така той се сблъсква с втория си враг: Яснотата! Тази яснота на ума, която толкова трудно се постига, разсейва страха, но и заслепява. Тя кара човека никога да не се съмнява в себе си. Тя му дава увереността, че той може да направи всичко, каквото поиска, понеже вижда ясно всичко. И той става смел, защото е наясно, не се спира пред нищо, защото всичко му е ясно. Но това е заблуда; то е като нещо незавършено. Ако човек се предаде на тази измамна сила, той ще се поддаде на своя втори враг и само ще се върти из учението. Той ще се втурва, когато трябва да бъде търпелив, и ще бъде търпелив, когато трябва да се втурне. И ще се лута из учението, докато загуби способността си да направи нещо повече.

— Какво ще стане с човека, който е победен по този начин, дон Хуан? Ще умре ли той в резултат на това?

— Не, няма да умре. Неговият втори враг просто ще го е спрял в опитите му да стане човек на знанието. Вместо това човек може да се превърне в смел воин или в клоун. Неговата така скъпо платена яснота никога няма да се превърне отново в тъмнина и страх. Пред него ще бъде ясно, колкото и дълго да живее, но той няма да научи повече, нито ще копнее за нещо.

— Но какво трябва да направи, за да избегне поражението?

— Трябва да прави онова, което е правил със страха: трябва да се бори със своята яснота и да я използва, само за да вижда; да изчаква търпеливо и внимателно да преценява, преди да предприеме нови стъпки; трябва преди всичко да мисли, че неговата яснота е по-скоро грешка. Ще дойде момент, в който ще прозре, че неговата яснота е била само точка пред очите му. Така той ще е надвил втория си естествен враг и ще стигне до положение вече нищо да не може да му причини зло. Тогава тази увереност няма повече да бъде грешка. Няма да бъде и само точка пред очите му. Ще бъде истинска сила.

От този момент той ще знае, че силата, която е преследвал толкова дълго, най-сетне е негова. Човек може да прави с нея каквото поиска. Неговият съюзник е под негово разпореждане. Правилото е неговата воля. Той вижда ясно всичко, което е около него, но същевременно се е изправил срещу третия си враг: Силата!

Силата е най-могьщият от всички врагове. И естествено най-лесното нещо е да й се отдадеш, а и защо не, щом като си непобедим. Такъв човек командва. Отначало поема пресметнати рискове, а накрая сам определя правилата, защото е господар.

На този стадий човек почти не забелязва своя трети враг, който настъпва към него. И изведнъж, без сам да знае как, той ще е загубил битката. Неговият враг ще го е превърнал в жесток, своенравен човек.

— Ще загуби ли той силата си?

— Не, той никога не може да загуби нито яснотата, нито силата си.

— Тогава какво го разграничава от човека на знанието?

— Човек, победен от силата, умира, без да е узнал всъщност как да я управлява. Силата само обременява неговата съдба. Такъв човек няма власт над себе си, не знае нито кога, нито как да използва силата си.

— Поражението, нанесено от някой от тези врагове, окончателно ли е?

— Разбира се, че е окончателно. След като веднъж един от тези врагове надвие човека, той не може нищо повече да стори.

— Възможно ли е например човек, победен от силата, да осъзнае своята грешка и да поправи начина си на действие?

— Не, щом веднъж се е предал, той е свършен.

— Но ако временно е заслепен от силата, а след това я отхвърли?

— Това значи, че неговата битка още продължава. Значи, че този човек още се опитва да остане човек на знанието. Човек е победен, само когато спре да опитва и се предаде.

— Но, от друга страна, дон Хуан, възможно ли е някой да се поддава на страха с години, но накрая да го превъзмогне?

— Не, това не може да бъде. Ако отстъпи пред страха, никога не ще го превъзмогне. Защото ще е занемарил ученето и няма да опита отново. Но ако въпреки страха си продължи да прави опити години наред, той може в края на краищата да спечели, защото в действителност никога не му се е предавал.

— Как той може да срази третия си враг, дон Хуан?

— Трябва съзнателно да му се противопостави. Трябва да осъзнае, че силата, която на пръв поглед е спечелил, не е негова. Човек трябва да бъде в готовност през цялото време, боравейки грижливо и добросъвестно с всичко, което е научил. Ако съумее да прозре, че без неговия самоконтрол яснотата и силата стават по-лоши и от грешка, ще достигне точката, в която всичко е в негова власт. Тогава ще знае къде и как да използва силата си. Така ще е победил и третия си враг.

Дотогава човек ще е стигнал края на своя път на учение и почти изневиделица ще се изправи срещу последния си враг: Старостта! Този враг е най-жесто-кият от всички, затова никой не може да го победи напълно, но може да го отблъсне.

Това е времето, когато човек няма повече страхове, не го пришпорва яснотата на ума. Това е времето, когато цялата му сила е под негова власт, но и когато изпитва непреодолимо желание да почива. Ако се поддаде изцяло на желанието си да се отпусне и да забрави, ако се успокои в умората си, ще е загубил последния рунд и неговият враг ще го превърне в немощно старо същество. Неговото желание да мине в отстъпление ще вземе връх над цялата му яснота, над силата му и над неговото знание.

Но ако човек се отърси от умората и изпълни своето предопределение, той може да бъде наречен човек на знанието, макар и само заради онзи кратък миг, в който успее да отблъсне своя последен, непобедим враг. Този миг на яснота, сила и знание е достатъчен.