Ударна вълна

Наследството

17 септември 1876

Абърдийн, Шотландия

След като Скагс се завърна в Англия и прекара известно време с жена си и децата си, от „Карлайл & Дънхил“ му предложиха да поеме командването на най-новия им и елегантен клипер „Калъдън“ и го изпратиха да се включи в търговията с китайски чай. След още шест месеца изтощителни пътувания, при които постигна два рекорда, Бъли Скагс се затвори в къщата си в Абърдийн, грохнал за ранната си възраст четирийсет и седем години.

Капитаните на клипери се състаряваха преждевременно. Изискванията на управлението на най-бързоходните кораби в света взимаха тежък данък от тялото и духа. Повечето умираха млади. Немалко загиваха заедно с корабите си. Те бяха елитна категория хора, прославени железни мъже, които достигаха с дървените си кораби нечувани скорости в най-романтичната ера на мореплаването. Всеки от тях поемаше към гроба си — под трева или под морските вълни — със съзнанието, че е командвал най-великите платноходни плавателни съдове, строени някога от човека.

Як като бимсите във вътрешността на корабите си, Скагс предприе последния си курс на петдесет и девет годишна възраст. След като през последните си четири пътувания грижливо бе трупал спестявания от инвестиране в акции на корабопритежатели, той бе осигурил на децата си значително състояние.

След смъртта на скъпата му съпруга Луси той остана сам — децата му си бяха създали свои семейства — и подхранваше любовта си към морето, като плаваше във или край лиманите в Шотландия с малък кеч, който бе построил с двете си ръце. Но след едно кратко пътуване в ужасно студено време, когато отиде да навести сина си и внуците си в Питърхед, той легна болен.

Няколко дни преди да почине, Скагс прати да повикат дългогодишния си приятел и бивш работодател Абнър Карлайл.

Уважаван корабен магнат, натрупал огромно богатство заедно със съдружника си Александър Дънхил, Карлайл беше виден местен жител в Абърдийн. Освен корабоплавателното дружество той притежаваше също търговска фирма и банка. Предпочитаните му обекти за благотворителна дейност бяха местната библиотека и една болница. Карлайл беше слаб, жилав и напълно плешив. Имаше благ поглед и видимо накуцваше — дефект, който му бе останал след едно падане от кон в младежките му години.

Вратата на дома на Скагс отвори дъщерята на капитана Джени, която Карлайл познаваше от бебе. Тя го прегърна леко, после го хвана за ръка.

— Добре че дойде, Абнър. Той през половин час пита за теб.

— Как е старият морски вълк?

— Опасявам се, че дните му са преброени — отвърна Джени с нотка на тъга в гласа.

Карлайл огледа уютната къща, пълна с корабни принадлежности, с висящи по стените морски карти, на които бяха обозначени всекидневните отсечки по време на рекордните курсове на Скагс.

— Ще ми липсва тази къща.

— Братята ми са на мнение, че ще е най-добре за семейството, ако я продадем.

Тя поведе Карлайл нагоре по стълбите и му посочи отворена врата на стая с голям прозорец, който гледаше към пристанището на Абърдийн.

— Татко, Абнър Карлайл е тук.

— Най-сетне!

Джени целуна леко Карлайл по бузата.

— Отивам да направя чай.

На леглото лежеше неподвижно старец, грохнал от трите десетилетия труден живот по море. Въпреки ужасния вид на Скагс, Карлайл не можеше да не се удиви на огъня, който продължаваше да гори в маслиненосивите му очи.

— Имам нов кораб за теб, Бъли.

— Ама че глупост изтърси! — сопна му се Скагс. — Какви са платната и такелажът му?

— Никакви. Той е параход.

Лицето на Скагс почервеня и той надигна глава.

— Проклети смрадливи чайници! Не бива да ги пускат да замърсяват моретата.

Карлайл очакваше подобен отговор. Бъли Скагс може и да беше пред прага на смъртта, но щеше да си отиде от тоя свят все тъй вироглав, какъвто бе цял живот.

— Времената се промениха, друже. „Къти Сарк“ и „Термополи“ са единствените клипери, за които двамата с теб знаем, че все още кръстосват моретата.

— Нямам време за празни приказки. Повиках те да дойдеш, за да чуеш предсмъртната ми изповед и да ми направиш една услуга.

Карлайл погледна Скагс в очите и рече подигравателно:

— Да не би да си напердашил някой пияница или да си се позабавлявал в леглото с китайка в някой шанхайски бордей и не си ми казал?

— Става дума за „Гладиатор“ — промълви Скагс. — Излъгах те за него.

— Та нали тайфун го е потопил — възрази Карлайл. — Какво има да се лъже за това?

— Че тайфун го потопи, потопи го, само че пътниците и екипажът не потънаха с него.

Карлайл помълча известно време, после предпазливо заговори:

— Чарлс Бъли Скагс, ти си най-честният човек, когото познавам. Двамата се знаем от половин век и никой от нас никога не е злоупотребявал с доверието на другия. Сигурен ли си, че именно болестта ти не е причина да говориш налудничави неща?

— Повярвай ми и сега, като ти казвам, че двайсет години живях с една лъжа и трябва да си изплатя дълга.

Карлайл го погледна с любопитство.

— И какво искаш да ми споделиш?

— Една история, която не съм разказвал никому. — Скагс се облегна на възглавницата и се загледа през Карлайл в нещо много далечно, което само той виждаше. — Историята на сала, направен от „Гладиатор“.

След половин час Джени се появи с чая. Беше се здрачило и тя запали газените лампи в стаята.

— Татко, насили се да сложиш поне един залък в уста. Приготвила съм любимата ти рибена чорба.

— Не ми се яде, дъще.

— Абнър сигурно умира от глад, след като цял следобед те слуша. Обзалагам се, че и той ще похапне с теб.

— Остави ни сами още един час — разпореди се Скагс. — После ни карай да ядем каквото искаш.

След като дъщеря му излезе от стаята, Скагс продължи сагата за сала.

— Когато най-накрая се добрахме до бряг, бяхме останали само осем души. От екипажа на „Гладиатор“ оцеляхме единствено аз, Томас Кокран, корабният дърводелец и морякът първи клас Алфред Рийд. От каторжниците се спасиха Джес Дорсет, Бетси Флечър, Марион Адамс, Джордж Прайър и Джон Уинкълман. Осем от 231 души, които бяха потеглили от Англия.

— Извини ме, скъпи стари приятелю, ако проявя скептичност — прекъсна го Карлайл. — Но такъв огромен брой мъже да се избият един друг на сал насред океана, а оцелелите да се препитават с човешко месо и после да се спасят благодарение на небесната намеса на морски змей, който попречил на човекоядната акула да ги погълне, като я умъртвил — всичко това звучи най-малко като небивалица.

— Повярвай ми, ти не слушаш бълнувания на един умиращ — опита да го увери отпадналият Скагс. — Цифрите са точни, както и всяка дума в разказа.

Карлайл реши да не разстройва повече Скагс. Заможният търговец потупа по ръката морския капитан, чиято помощ за разрастването на корабната империя „Карлайл & Дънхил“ не бе никак малка.

— Продължавай нататък. Нетърпелив съм да чуя края. Какво стана, след като осмината стъпихте на острова?

През следващия половин час Скагс разказа как се напили до насита със сладката и вкусна вода от поток, който извирал от една от ниските вулканични планини. Описа големите костенурки, които уловили в лагуната, как след това ги обърнали по гръб и ги заклали с ножчето на Дорсет — единствения инструмент, с който разполагали. После намерили край брега твърд камък и като използвали ножчето вместо кремък, запалили огън и сготвили костенурковото месо. Набрали от дърветата в гората пет вида плодове, каквито Скагс виждал за първи път. Растителността там била съвсем различна от тази, която срещал в Австралия. Така в продължение на няколко дни не спирали да се тъпчат с ядене, за да възстановят силите си.

— След като укрепнахме физически, се заловихме да проучим острова — продължи повествованието си Сгакс. — Той имаше форма на рибарска кука, дължина осем километра и широчина около километър и половина. В двата му противоположни края се издигаха по един масивен вулканичен връх, всеки с височина между 360 и 450 метра. Лагуната беше дълга близо километър и двеста и бе защитена откъм морето от плътен риф. Останалата част от острова бе укрепена от високи стръмни скали.

— Пуст ли заварихте острова? — попита Карлайл.

— Не срещнахме нито един човек, нито животно. Имаше само птици. Натъкнахме се на следи от аборигени, които някога са го обитавали, но по всичко личеше, че отдавна са го напуснали.

— А някакви останки от круширал кораб?

— На първо време, не.

— След злочестините ви на сала островът сигурно ви се е сторил същински рай — отбеляза Карлайл.

— Тя беше най-красивата частица земя, която съм срещал през дългите си години по море — отвърна Скагс, говорейки за мястото на убежището си в женски род. — Един смарагд върху сапфирено море, това беше тя. — Той замълча, сякаш си представи как скъпоценният камък се издига от повърхността на Тихия океан. — Скоро заживяхме идиличен живот. Аз посочих кой каква работа да върши и разпределих времето за риболов, за строеж и поправка на подслона, за брането на плодове и други ядивни растения, за поддържането на огъня не само за готвене, но и за сигнал, в случай че минеше някой кораб. Така живяхме няколко месеца в мир.

— Изгарям от желание да предположа — вметна Карлайл, — че между жените се е стигнало до разправии.

Скагс поклати слабо глава.

— По-точно, между мъжете заради жените.

— Значи сте изпаднали в същото положение като размирниците от „Баунти“ на остров Питкерн.

— Точно така. Знаех, че предстоят неприятности и направих график, по който жените да бъдат на разположение на мъжете. План, който, разбира се, никой не одобри, особено жените. Но не виждах друг начин за предотвратяване на кръвопролитие.

— При такива обстоятелства и аз бих те подкрепил.

— Но единственото, което успях да направя, беше, че ускорих неизбежното. Каторжникът Джон Уинкълман уби моряка Рийд заради Марион Адамс, а Джес Дорсет отказа да дели Бетси Флечър с когото и да било. Джордж Прайър се опита да изнасили Флечър и Дорсет му разби черепа с камък.

— И сте останали шестима.

Скагс кимна.

— На острова се възцари спокойствие, когато Джон Уинкълман се ожени за Марион Адамс, а Джес — за Бетси.

— Оженили се?! — възкликна Карлайл с основателно възмущение. — Но как е било възможно да стане?

— Нима си забравил, Абнър? — отвърна Скагс и лека усмивка размърда устните му. — Като капитан на кораб аз имам правото да извършвам такава церемония.

— Само че, след като не си се намирал на палубата на кораба си, трябва да отбележа, че малко си превишил правата си.

— Изобщо не съжалявам. Всички заживяхме в съгласие, докато аз и корабният дърводелец Томас Кокран не отплавахме.

— А ти и Кокран не пожелахте ли някоя от жените?

Смехът на Скагс премина в кратък пристъп на кашлица. Карлайл му подаде чаша вода. Когато му поолекна, Скагс продължи:

— Щом ме обсебеха плътски желания, веднага извиквах в съзнанието си моята сладка женичка Луси. Бях й дал обет, че всеки път ще се завръщам от плаване толкова целомъдрен, колкото преди отпътуване.

— А дърводелецът?

— Кокран ли? Неговата съдба му бе отредила да предпочита мъжете.

Сега Карлайл се разсмя на свой ред.

— Доста странен тип си си подбрал за дружинка в приключенията си.

— Не след дълго построихме удобни подслони от камъни и надвихме скуката, като майсторяхме различни простички сечива, за да направим съществуването си по-приятно. Дърводелските умения на Кокран се оказаха от голяма полза, след като открихме съответните инструменти за обработка на дърво.

— Къде ги открихте?

— Година и два месеца по-късно силна буря запрати в скалите в южния край на острова един малък френски военен кораб. Въпреки усилията ни не можахме да спасим екипажа, тъй като ударите на вълните разбиха кораба им на трески. Когато след два дни морето се успокои, намерихме четиринайсет трупа и ги погребахме до Джордж Прайър и Алфред Рийд. После Дорсет и аз, които бяхме най-издръжливите плувци, се гмуркахме няколко пъти под водата, за да търсим предмети от разбития кораб, които можеха да ни бъдат от полза. За около три седмици натрупахме малка планина от стоки, материали и инструменти. Кокран и аз вече разполагахме с необходимите сечива, за да построим кораб, достатъчно здрав, за да ни закара до Австралия.

— А жените? Как я караха Бетси и Марион? — запита Карлайл.

Очите на Скагс помръкнаха.

— Горката Марион! Тя беше толкова мила, предана и скромна. Работила като прислужничка и я бяха осъдили за кражба на провизии от килера на господарите й. Умря при раждането на дъщеричката си. Джон Уинкълман не можа да го преживее. Полудя и се нахвърли да убива бебето. Вързахме го за едно дърво и го оставихме така четири дни, докато дойде на себе си. След това не беше същият човек. Докато бях на острова, почти не проронваше дума.

— А Бетси?

— Тя беше от друго тесто. Силна като въглекопач. Имаше влияние над всеки мъж. Няколко години след като поотрасна отгледаното от нея дете на Марион, тя роди две момченца. Дорсет и Бетси бяха отдадени един на друг.

— Защо не тръгнаха с теб?

— По-разумно беше да останат на острова. Предложих им да се застъпя пред губернатора да ги освободи, но те не посмяха да рискуват и бяха прави. Още с пристигането им в Австралия затворническата полиция щеше да вземе децата и да ги обяви за сираци. Вероятно Бетси щеше да я сполети съдбата да стане тъкачка в мизерните условия на женската фабрика в Парамата, а Джес положително щеше да свърши в затворническите казарми в Сидни. Те сигурно никога нямаше да видят отново децата си, нито двамата да се срещнат. Обещах им, че докато съм жив, те ще бъдат забравени заедно с жертвите на „Гладиатор“.

— И Уинкълман ли остана?

Снагс кимна и поясни:

— Той се настани в една пещера на хълма в северния край на острова и заживя сам.

Карлайл се умълча и се замисли върху удивителния разказ на Скагс.

— Значи през всичките тези години ти не си разкрил никому за тяхното съществуване.

— По-късно си дадох сметка, че ако бях нарушил обещанието да си мълча, оня негодник, губернаторът на Нови Южен Уелс, щеше да изпрати кораб да ги прибере. На него му се носи славата, че е готов да обърне света, само и само да открие избягал затворник. — Скагс извърна леко глава и се загледа през прозореца в корабите в пристанището. — След като се върнах у дома, не сметнах за нужно да разказвам историята със сала от „Гладиатор“.

— И повече не си ли ги виждал, откакто двамата с Кокран отплавахте за Сидни?

Скагс поклати глава.

— Беше тъжна раздяла. Бетси и Джес стояха на брега с малките си момченца в ръце и с дъщерята на Марион до тях и имаха вид на щастливи майка и баща. Бяха заживели живот, какъвто щеше да е невъзможен за тях в цивилизования свят. — Той с презрение натърти на думата „цивилизован“.

— А какво възпираше Кокран да не се разбъбри?

Очите на Скагс леко заблестяха.

— Както вече споменах, той си имаше тайна, която не искаше да се разчува, особено след като се надяваше отново да тръгне по море. Потъна заедно със „Занзибар“ в Южнокитайско море през 67-ма.

— Не си ли се питал какво е станало с Джес и Бетси?

— Не беше нужно — отвърна Скагс многозначително. — Просто знам.

Карлайл повдигна учуден вежди.

— Ще ти бъда признателен, ако ми кажеш.

— Четири години след като отплавах, един американски китоловен кораб забелязал острова и се насочил натам, за да напълни буретата си с питейна вода. Джес и Бетси посрещнали екипажа и разменили с моряците плодове и прясна риба за дрехи и готварски съдове. На капитана казали, че са мисионери, които били изхвърлени на острова, след като корабът им се разбил. Не минало много време и други китоловни кораби започнали да спират там, за да се запасяват с вода и храна. Един от капитаните на тези кораби дал на Бетси семена срещу шапки, които тя плетяла от палмови листа, и двамата с Джес започнали да обработват няколко акра орна земя и да садят зеленчуци.

— Откъде научи всичко това?

— Те започнаха да ми пращат писма по китоловците.

— Все още ли са живи? — попита Карлайл с нарастващ интерес.

Очите на Скагс се изпълниха с тъга.

— Джес загинал по време на риболов преди шест години. Внезапна буря разбила лодката му. Според Бетси той вероятно си е ударил лошо главата и се е удавил. Последното й писмо, придружено с малък пакет, пристигна само преди два дни. Пише, че умира от някакво заболяване в стомаха.

Карлайл стана и отиде до едно олющено капитанско писалище, което Скагс бе използвал през всичките си пътувания след потъването на „Гладиатор“. Издърпа чекмеджето, извади оттам едно пакетче и го отвори. Вътре имаше кожена торбичка и сгънато писмо. Карлайл седна отново на мястото си, извади очила за четене и хвърли поглед на изписания текст.

— За жена, осъдена за кражба, тя пише много правилно.

— Първите й писма бяха пълни с грешки, но Джес беше образован човек и благодарение на неговото обучение Бетси започна да показва значителен напредък в граматиката.

Карлайл зачете писмото.

Карлайл погледна над очилата си.

— „Змеят Ви изпраща поздрави.“ Каква е тая безсмислица?

— Става дума за морския змей, който ни спаси от огромната бяла акула — отвърна Скагс. — Оказа се, че той живее в лагуната. Видях го със собствените си очи най-малко четири пъти при други случаи, докато бях на острова.

Карлайл изгледа стария си приятел така, сякаш го виждаше пиян, после реши да продължи разговора.

— Значи е пратила малките си деца сами на такова дълго пътуване от Нова Зеландия до Англия.

— Те не са толкова малки — уточни Скагс. — Момичето трябва да кара деветнайсет години.

— Щом са тръгнали в началото на април, вероятно всеки момент ще почукат на вратата ти.

— При условие, че не са чакали дълго в Окланд, докато случат на солиден и бърз кораб.

— Боже мой, човече, ти си изпаднал в невероятно положение!

— Това, за което намекваш, е как ли един умиращ ще изпълни предсмъртното желание на негова стара приятелка, нали?

— Ти не си тръгнал да умираш — рече Карлайл, гледайки Скагс в очите.

— О, да, наистина умирам — заяви твърдо Скагс. — Ти си практичен търговец, Абнър. Никой не го знае по-добре от мен. Тъкмо затова пожелах да те видя, преди да поема последния си път.

— Искаш аз да се грижа за децата, така ли?

— Те могат да живеят в къщата ми, докато пуснеш котвата им в най-добрите образователни институции, за които си струва да платиш.

— Жалката сума, която Бетси е събрала, като е продавала шапки и храна на китоловците, едва ли би стигнала да покрие разноските за седем години обучение в скъпи училища интернати. Освен това ще им трябва и прилично облекло, както и частни учители, които да ги подготвят до съответното ниво. Надявам се, нямаш предвид аз да обезпеча тези напълно непознати деца.

Скагс посочи кожената кесийка.

Карлайл я взе.

— Само това ли ти е пратила Бетси за образованието на децата?

Скагс кимна леко и рече:

— Отвори я.

Карлайл отвърза връзките и изсипа съдържанието в ръката й. После погледна Скагс подозрително.

— Това да не е някаква шега? Не виждам нищо друго, освен обикновени камъни.

— Повярвай ми, Абнър. Камъните не са обикновени.

Карлайл доближи до очилата си един от тях с големина на слива и се взря в него. Камъкът имаше гладка повърхност и осмостенна форма.

— Това е просто някакъв вид кристал. Без никаква стойност.

— Занеси камъните на Ливай Страусър.

— Еврейския търговец на скъпоценни камъни?

— Покажи му ги.

— Но те не са скъпоценни камъни — упорстваше Карлайл.

— Моля те… — едва промълви Скагс; дългият разговор го бе изморил.

— Както искаш, стари друже. — Карлайл извади джобния си часовник и го погледна. — Първата ми работа утре заран ще бъде да отида при Страусър и после ще дойда да ти кажа каква е преценката му.

— Благодаря ти — промълви Скагс. — Останалото само ще си дойде на място.

Карлайл вървеше под ръмящия дъжд в ранното утро към търговския квартал, намиращ се близо до Касългейт. Той свери адреса и свърна към стълбите пред една от многобройните безлични сиви сгради от местен гранит, които придаваха на град Абърдийн солиден, макар и безличен вид. Отстрани на вратата, с малки месингови букви, бе изписано само „Страусър & синове“. Той натисна бутона на звънеца и един чиновник го въведе в скромно обзаведен кабинет, предложи му стол и чаша чай.

Бавно измина цяла минута, преди през страничната врата да влезе нисък мъж в редингот и с прошарена, дълга до гърдите му брада. Той се усмихна учтиво и протегна ръка.

— Аз съм Ливай Страусър. С какво мога да ви услужа?

— Името ми е Абнър Карлайл. Изпраща ме моят приятел, капитан Чарлс Скагс.

— Капитан Скагс изпрати куриер да съобщи, че ще дойдете. За мен е чест да приема в скромния си кабинет най-известния търговец в Абърдийн.

— Срещали ли сме се с вас?

— Ние не се движим в едни и същи социални кръгове, а вие не сте от мъжете, които купуват бижута.

— Съпругата ми почина млада и аз не се ожених повторно. Затова не съм имал повод да купувам скъпи дрънкулки.

— Аз също загубих съпругата си на млади години, но имах щастието да срещна една прекрасна жена, която ме дари с четирима синове и две дъщери.

През годините Карлайл често бе сключвал сделки с търговци евреи, но никога в областта на търговията със скъпоценни камъни. Намираше се върху непозната почва и се притесняваше от Страусър. Той извади кожената кесийка и я остави върху писалището.

— Капитан Скагс помоли да определите какви са тези камъни.

Страусър сложи бял лист хартия върху писалището и изсипа върху него съдържанието на торбичката във вид на купчинка. Преброи камъните — бяха осемнайсет. Бавно и внимателно огледа всеки един поотделно през лупа — малко увеличително стъкло, използвано от бижутерите. Най-накрая постави във всяка длан най-големия и най-малкия от камъните.

— Ако бъдете така любезен да проявите търпение, господин Карлайл, бих искал да направя няколко проби с тези два камъка. Ще изпратя единия от синовете ми да ви налее още чай.

— Да, благодаря. Ще почакам.

Измина близо час, преди Страусър да се появи отново в стаята с двата камъка в ръка. Карлайл бе тънък наблюдател по отношение на хората. И трябваше да е такъв, щом като успешно бе приключвал поеманите над хиляда рисковани операции след първата му покупка на кораб в крехката си възраст — двайсет и две години. Веднага забеляза, че Ливай Страусър изглежда напрегнат. Външно не му личеше — нямаше треперещи ръце, нито леки тикове около устата или капки пот по челото. Всичко бе събрано в очите му. Страусър приличаше на човек, зърнал Бога.

— Мога ли да ви попитам откъде са тези камъни?

— Не зная точното място — отвърна Карлайл искрено.

— Мините в Индия са отдавна изчерпани, а в Бразилия никой не се е натъквал на подобно нещо. Да не би да са намерени при новите разкопки в Южна Африка?

— Не мога да ви кажа. Защо? Имат ли някаква стойност тези камъни?

Страусър сложи ръка върху камъните като древен магьосник.

— Господин Карлайл, това са диаманти! Най-великолепните нешлифовани камъни, които съм виждал.

Карлайл умело прикри изумлението си.

— Не поставям под съмнение вашата почтеност, господин Страусър, но не мога да повярвам, че говорите сериозно.

— От пет поколения насам моят род се занимава със скъпоценни камъни, господин Карлайл. Повярвайте ми, като ви казвам, че върху това писалище лежи цяло състояние. Камъните показват не само съвършена прозрачност и чистота, но имат и удивителен и рядко срещан виолетово-розов цвят. Поради красотата и неповторимостта си те налагат по-висока цена от съвършените безцветни камъни.

Карлайл преодоля смущението си и възвърна сдържаността си.

— И какво струват?

— Трудно може да се определи цена на необработените камъни, тъй като истинските им качества се проявяват едва след като бъдат издялани и шлифовани, за да се постигне максималният оптически ефект, и накрая — полирани. Най-малкият тук тежи 60 карата, както е необработен. — Той замълча и взе най-големия екземпляр. — А този е над 980 карата, което го определя като най-големият нешлифован диамант в света.

— Според мен може би е по-разумно да дам камъните да бъдат обработени, преди да ги продам.

— Или ако предпочитате, мога да ви предложа добра цена в този им вид.

Карлайл започна да прибира камъните в кожената кесийка.

— Не, благодаря ви. Аз представлявам умиращ приятел. Мой дълг е да му осигуря възможно най-високата печалба.

Страусър веднага разбра, че няма да му е лесно да склони прозорливия шотландец да се раздели с необработените камъни. Възможността да получи диамантите, да ги шлифова и после да ги продаде на лондонския пазар с огромна печалба, беше изключена. Но по-разумно е да направи добра сделка, отколкото нищо, заключи той в себе си.

— Не е нужно да ходите другаде, господин Карлайл. Двама от синовете ми чиракуват в една от най-добрите работилници за обработка на диаманти в Антверпен. Те са много опитни, ако не и по-опитни от който и да е друг шлифовчик в Лондон. След като камъните бъдат шлифовани и полирани, аз мога да ви стана брокер, когато решите да ги продадете.

— А защо сам да не си ги продам?

— По същата причина, по която бих дошъл при вас, за да изпратя стока за Австралия, вместо да купувам кораб и сам да си я превозвам. Аз съм член на лондонската диамантена борса, а вие не. В състояние съм да искам и да получа два пъти по-висока цена, отколкото бихте очаквали вие.

Карлайл бе достатъчно проницателен, за да не прецени солидната сделка още щом чуеше предложението. Той се изправи на крака и протегна ръка към Страусър.

— Оставям камъните във вещите ви ръце, господин Страусър. Вярвам, че това е изгодно споразумение и за вас, и за хората, които представлявам.

— Можете да разчитате на това, господин Карлайл.

Преди да прекрачи прага на кабинета, шотландският корабен магнат се обърна и погледна евреина търговец на скъпоценни камъни.

— След като синовете ви обработят камъните, колко мислите, че ще струват?

Страусър погледна обикновените на вид камъни и си ги представи като блестящи кристали.

— Ако тези диаманти са изкопани от неограничено находище, което може лесно да бъде експлоатирано, собствениците са на път да натрупат огромно богатство.

— Простете, че ще се изразя така, но оценката ви се доближава до света на фантазията.

Страусър вдигна поглед към Карлайл и се усмихна.

— Повярвайте ми. Когато тези камъни бъдат насечени и шлифовани, те могат да бъдат продадени в порядъка на един милион лири стерлинги2.

— Господи! — възкликна Карлайл. — За толкова много?

Страусър вдигна големия, 980-каратов камък към светлината, като го държеше между пръстите си така, сякаш беше Свещеният граал. Когато заговори, гласът му бе изпълнен с благоговение:

— Ако не и повече, много повече.