Ударна вълна

28.

30 януари 2000

Остров Гладиатор, Тасманово море

Къщата в имението на Дорсет се намираше в седловината на острова между двата спящи вулкана. Фасадата й гледаше към лагуната, отдавна превърната в оживено пристанище за дейностите, свързани с диамантените мини. Двете мини в двете вулканични шахти работеха непрекъснато почти от деня, в който Чарлс и Мери Дорсет се завърнаха от Англия след женитбата си. Тъкмо те имаха претенциите, че са сложили началото на семейната империя, като подчертаваха обаче, че в действителност тя е основана от Бетси Флечър, когато намерила необикновените камъни и ги дала на децата си да играят с тях.

Първоначалното жилище, построено предимно от дървени трупи, с покрив от палмови листа, бива съборено от Ансън Дорсет. Той именно проектира и изгражда представителната къща, която все още е запазена, макар и прекроявана от всяко следващо поколение, докато накрая остава в наследство на Артър Дорсет. Основният й стил беше класически — централен двор, ограден от веранди, чиито врати се отваряха към трийсетте стаи, до една обзаведени със старинни английски мебели от колониалното време. Единствените видими съвременни удобства бяха голямата сателитна чиния, издигаща се от пищна градина, и плувен басейн в средата на двора.

Артър Дорсет затвори телефона, излезе от кабинета си и тръгна към басейна, край който Дирдри, по оскъдни бикини, лениво се бе излегнала на един шезлонг и предпазливо попиваше с гладката си кожа тропическото слънце.

— Не бива да допускаш управителите ми да те виждат в този вид — скастри я той.

Тя бавно надигна глава и огледа щедро разголената си плът.

— Не виждам нищо нередно. Нали съм със сутиен.

— А после жените се чудят защо ги изнасилват.

— Положително не искаш да се разхождам тук с дълга роба — подигравателно му отвърна тя.

— Току-що ми се обадиха от Вашингтон — продължи Дорсет. — Изглежда, сестра ти е изчезнала.

Дирдри се сепна, изправи се до седнало положение и засенчи с ръка очите си от слънцето.

— Сигурни ли са ти сведенията? Лично аз наех най-добрите детективи, бивши агенти от тайните служби, да я държат под око.

— Имам потвърждение. Те са оплескали работата и са я изпуснали от поглед след бясно шофиране през извънградската местност.

— Мейв не е толкова умна, че да се изплъзне от професионални детективи.

— Както ми казаха, помогнали са й.

Дирдри намръщено сви устни.

— Я да видя дали ще позная кой — Дърк Пит.

Дорсет кимна и добави:

— Този човек е навсякъде. Будика го бе хванала за гушата, но той се изплъзна между пръстите й.

— Почувствах, че е опасен, когато спаси Мейв. Но трябваше да предположа доколко е опасен, когато провали плановете ми да излетя от „Полар Куин“ с нашия хеликоптер, след като дадох на кораба гибелен курс към скалите. Мислех, че по този начин сме се отървали от него. Но не съм си представяла, че ще цъфне без предупреждение в канадската ни мина.

Дорсет махна на една хубава млада китайка, която стоеше до колона, носеща покрива над верандата. Беше облечена с копринена дреха с дълги цепки отстрани.

— Донеси ми един джин — нареди й той. — Но голям. Не обичам пестеливи количества.

Дирдри вдигна високата си празна чаша.

— И още един ром със сода и лимон.

Момичето побърза да изпълни поръчките. Дирдри улови погледа на баща си, оглеждащ задните части на китайката, и извъртя очи.

— Слушай, татко, избягвай да спиш с наемните работнички. Светът очаква нещо повече от човек с твоето богатство и положение.

— Някои неща са извън общоприетите порядки — отвърна той строго.

— Какво ще правим с Мейв? Явно, че е завербувала Дърк Пит и приятелите му от НЮМА да й помогнат да си върне близнаците.

Дорсет отклони вниманието си от отдалечаващата се китайска прислужница и отвърна:

— Той може и да е много изобретателен, но ще види, че на остров Гладиатор не се прониква толкова лесно, както в собствеността ни на остров Кунгхит.

— Мейв познава острова по-добре от всички нас. Все ще намери някакъв начин.

— Дори и да се доберат до острова — той посочи с пръст сводестия портал на двора, отвъд който се отиваше за мините, — изобщо не могат да припарят по-близо от двеста метра до къщата.

Дирдри се усмихна ехидно.

— Май че ще бъде най-добре да им приготвим едно сърдечно посрещане.

— Никакво сърдечно посрещане тук, на остров Гладиатор, скъпа ми дъще!

— Значи имаш някакъв таен план. — Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.

Той кимна.

— Няма съмнение, че чрез Мейв те ще измислят схема за проникване през охраната. За тяхно съжаление обаче, няма да имат възможност да я осъществят.

— Не те разбирам.

— Ще им отрежем квитанцията, както обичат да се изразяват американците, преди да са сложили крак на брега.

— Проницателен човек е баща ми! — Дирдри стана и го прегърна, вдишвайки миризмата му. Още като беше малка, той й миришеше на скъп одеколон — специална марка, която внасяше от Германия, с тръпчив, не просташки аромат, който й напомняше миризмата на кожени дипломатически куфарчета, неопределимото ухание на заседателна зала на акционерно дружество и на вълнения плат на скъп делови костюм.

Дорсет с неохота я отдели от себе си, дори се вбеси от нарастващото му похотливо желание към собствената му плът и кръв.

— От теб искам да координираш изпълнението на задачата. А Будика, както обикновено, ще отговаря за бързото й изпълнение.

— Залагам дела си от „Дорсет Консолидейтид“, че знаеш къде да ги откриеш. — Тя се усмихна дяволито. — Какъв е графикът?

— Подозирам, че господин Пит и Мейв вече са напуснали Вашингтон.

Дирдри го погледна с присвити от слънцето очи:

— Толкова скоро?

— Тъй като Мейв не се била прибрала вкъщи, а Пит от два дни не бил стъпвал в кабинета си в НЮМА, то се подразбира, че двамата са заедно и на път за близнаците.

— Тогава кажи ми къде да им поставя капан — каза тя и очите й засвяткаха като на хищник; беше сигурна, че баща й има отговор. — На някое летище или в хотел в Хонолулу, Окланд, Сидни?

Той поклати глава.

— На нито едно от тези места. Да не мислиш, че ще ни улеснят, като летят с редовни полети или отсядат в уединени странноприемници. Те ще вземат един от малкия парк реактивни самолети на НЮМА и ще използват за база наземните съоръжения на агенцията.

— Не знаех, че американците имат постоянна база за океанографски изследвания в Нова Зеландия или в Австралия.

— База нямат — отвърна Дорсет, — но имат научноизследователски кораб — „Ошън Англър“, който извършва дълбоководни наблюдения в Баунти Троф, западно от Нова Зеландия. Ако всичко върви по план, Пит и Мейв ще пристигнат в Уелингтън и ще се срещнат с кораба на НЮМА в градското пристанище утре по това време.

Дирдри гледаше баща си с нескрито възхищение.

— Откъде знаеш всичко това?

Той се усмихна високомерно.

— Имам си агент в НЮМА, на когото плащам много добре, за да ме държи в течение за всички подводни открития, свързани със скъпоценните камъни.

— Значи стратегията ни е да осигурим Будика и екипажа й да пресрещнат научноизследователския кораб, да се качат на борда и да уредят изчезването му.

— Това не е много разумно — отбеляза равнодушно Дорсет. — Будика вече знае, че Дърк Пит е успял по някакъв начин да открие, че тя, с нашата яхта, е ликвидирала засегнатите от явлението кораби. Изпратим ли на дъното на океана някой от научноизследователските кораби на НЮМА, те веднага ще си направят извода, че ние стоим зад тази работа. Не, ще подходим по-деликатно.

— Двайсет и четири часа не е много време.

— Ако тръгнеш, след като се наобядваш, за вечеря ще бъдеш в Уелингтън. Джон Мърчант и хората му от охраната ще те чакат в склада ни извън града.

— Доколкото разбрах, на Мърчант са му пукнали черепа на остров Кунгхит.

— Било е повърхностна пукнатина. Достатъчна да го направи луд за отмъщение. Настоява да присъства на залавянето на жертвата.

— А ти и Будика?

— Двамата ще се срещнем на яхтата и ще трябва да сме пристигнали до полунощ — отвърна Дорсет. — Така ще имаме на разположение десет часа, за да приключим с приготовленията си.

— Което означава, че ще бъдем принудени да ги заловим на дневна светлина.

Дорсет я стисна за рамото толкова силно, че тя потрепери от болка.

— Разчитам на теб да преодолееш всички препятствия, дъще.

— Направихме грешка, като сметнахме, че можем да се доверим на Мейв — отбеляза с укор в гласа Дирдри. — Трябваше да предположиш, че тя ще довтаса да издири отрочетата си при първия удобен случай, който й се удаде.

— Сведенията, които ни прати, преди да изчезне, са от полза — възрази той ядосано. Не беше по нрава на Артър Дорсет да се оправдава за погрешни стъпки.

— Ако Мейв беше умряла на остров Сиймор, сега нямаше да се забъркваме в тази каша.

— Вината не е изцяло нейна — каза Дорсет. — Тя не е могла да знае за нахълтването на Пит на Кунгхит. Той хвърли мрежата си, но до каквито и сведения да се добере, това няма да ни навреди.

Въпреки незначителната спънка, Дорсет не се притесняваше особено много. Мините му се намираха на острови, чиято уединеност беше бариера срещу всякакъв организиран протест. Огромните му възможности бяха пуснати в ход. Засилената му охрана имаше за цел да държи репортерите на няколко километра от операциите му. Адвокатите му работеха часове наред, за да предотвратят достъпа на всяка законна опозиция; хората му, отговарящи за връзките с обществеността, определяха писанията за смърт и изчезване на кораби и хора в Тихия океан като изфабрикувани от природозащитниците слухове и се опитваха да хвърлят вината другаде, най-вече на американски тайни военни опити.

Когато Дорсет заговори отново, в гласа му се долавяше възстановено спокойствие.

— След двайсет и три дни, считано от днес, всяка врява, надигната от адмирал Сандекър, ще стихне по естествен начин, когато затворим мините.

— Но не бива да допускаме да се получи така, татко, сякаш признаваме вината си по този начин. Тогава ще бъдем изправени пред цяла планина от съдебни процеси, повдигнати от природозащитници и семействата на жертвите.

— Не се безпокой, дъще. Получаването на доказателства, потвърждаващи, че методите ни за разработването на мините причиняват подводна ултразвукова конвергенция, която унищожава органичния живот, граничи с невъзможното. За извършването на научни проби ще е нужен период от месеци. А само след три седмици учените няма да имат какво да изследват. Изготвените планове включват премахването на всички следи от съоръженията ни за изкопните работи. Акустичното смъртоносно явление, както настояват да го наричат, ще бъде заглавие с вчерашна дата.

Младата китайка донесе напитките върху табла. Поднесе им ги и изчезна безшумно като призрак в сенките на верандата.

— Какво ще правим с Шон и Майкъл, след като майка им ни предаде?

— Ще се погрижа тя никога повече да не ги види.

— Много жалко! — рече Дирдри, притискайки ледената чаша в челото си.

Дорсет изгълта джина си като вода, остави чашата и погледна дъщеря си.

— Жалко ли? Кого очакваш да жаля, Мейв или близнаците?

— Нито нея, нито тях.

— Тогава кого?

По лицето на Дирдри, с черти като на екзотичен фотомодел, се появи злорада усмивка.

— А милионите жени по света, когато научат, че диамантите им не струват повече от парче стъкло?

— Ще отнемем романтиката от скъпоценните камъни — прихна да се смее Дорсет. — Твърдо ти го обещавам!

29.

Уелингтън, заключи Пит, докато гледаше през прозореца на самолета на НЮМА, не можеше да бъде разположено на по-красиво място от това. Оградено от огромен залив с лабиринт от острови, ниски планини, сред чиито върхове най-високият беше Маунт Виктория, и пищна зеленина, пристанището се славеше като едно от най-хубавите на света. За десет години това беше четвъртото пътуване на Пит до столичния град на Нова Зеландия и рядко му се случваше да го завари без чести превалявания на дъжд и внезапни пориви на вятър.

Изпълнен с лоши предчувствия, адмирал Сандекър бе благословил с огромна неохота мисията на Пит. Той смяташе Артър Дорсет за опасен, алчен човек, с антисоциално поведение, който убива без капка угризение на съвестта. Оказа съдействие, като разреши на Пит и Джордино да излетят заедно с Мейв за Нова Зеландия със самолет на НЮМА и да поемат командването на изследователския кораб, който да им служи като база за спасителната им операция, но с изричното условие да не рискуват ничий живот. Пит прие на драго сърце условието, знаейки, че доближи ли се веднъж „Ошън Англър“ на безопасно разстояние до остров Гладиатор, единствените застрашени хора ще бъдат самите те тримата. Планът му беше да използва подводна лодка, за да се промъкне в лагуната, после да излезе на сушата и да помогне на Мейв да вземе децата си, след което всички де се върнат на кораба. Този план, потъна в мисли Пит, не включва никакви технически похвати. Озоват ли се веднъж на брега, оттам нататък всичко ще зависи от Мейв.

Той хвърли поглед към Джордино, който пилотираше служебния реактивен самолет „Гълфстрийм“. Якият му приятел излъчваше такова спокойствие, сякаш се бе излегнал на песъчлив бряг под палма. Двамата станаха близки приятели от деня, в който се запознаха в началното училище и се вкопчиха в ръкопашен бой. В гимназията играеха в един и същ футболен отбор, Джордино — като нападател, Пит — като защитник. След това продължиха заедно в Академията на военновъздушните сили. Използвайки най-безцеремонно влиянието на баща си — Джордж Пит беше виден сенатор от Калифорния — за да бъдат навсякъде заедно, Дърк уреди Ал да постъпи с него в школата за подготовка на летци и двамата извършиха два полета в една и съща тактическа ескадрила във Виетнам. Колкото до жените обаче, двамата се различаваха. Джордино се отдаваше на краткотрайни увлечения, докато Пит се чувстваше по-добре с дълги връзки.

Пит стана от седалката и отиде в пътническия салон, където беше Мейв. През целия дълъг и еднообразен полет от Вашингтон тя беше спала на пресекулки и лицето й имаше уморен и изпит вид. Дори сега лежеше със затворени очи, но начинът, по който непрекъснато променяше положението си в тясното легло, показваше, че все още не бе потънала в дълбок сън. Той протегна ръка и леко я разтърси.

— Приземяваме се в Уелингтън — осведоми я той.

Клепките на невероятно сините й очи трепнаха и се отвориха.

— Будна съм — смънка тя сънено.

— Как се чувстваш? — Гласът на Пит прозвуча нежно и загрижено.

Тя се надигна и енергично закима.

— Готова за действие!

Джордино включи основното осветление на самолета и се сниши плавно, докато гумите докоснаха пистата и изпуснаха лек дим от първоначалното триене. Изведе самолета от пистата и продължи по плаца към мястото за паркиране на транзитни и частни самолети.

— Виждаш ли някаква кола на НЮМА? — извика през рамо той на Пит.

Никъде не се виждаха познатите цветове — тюркоазен и бял.

— Сигурно са закъснели — подхвърли Пит. — Или пък ние сме подранили.

— Според стария часовник на пулта сме подранили с петнайсет минути — уточни Джордино.

От платформата на малък лекотоварен автомобил обслужващият линията на полета даде знак на Джордино да го последва към свободното пространство на паркинга между редица от служебни реактивни самолети. Джордино намали и спря, когато върховете на крилата на неговата машина се изравниха със самолетите от двете му страни, после започна процедура по изключване на двигателите.

Пит отвори пътническата врата и спусна малко стъпало до площадката на стълбата, преди да слезе. Мейв го последва и започна да се разхожда напред-назад, за да разкърши стави и мускули, схванати и напрегнати от продължителния полет. Тя огледа паркинга, за да види с какво ще се превозят по-нататък.

— Останах с впечатлението, че някой от кораба ще ни посрещне — каза тя между две прозевки.

Джордино им подаде пътните чанти, заключи самолета и притича до Пит и Мейв под едното крило, за да се скрие от внезапната дъждовна вихрушка, която мина над летището. С почти същата бързина, с каквато се появи, вихърът продължи към залива и през движещата се маса от бели облаци се показа слънцето. След няколко минути се зададе един микробус „Тойота“, от двете страни на който беше изписано „ПРИСТАНИЩЕ—ЛЕТИЩЕ—ПРИСТАНИЩЕ“, разплиска няколко локви и спря. Шофьорът слезе и тръгна към самолета. Беше слаб, с дружелюбно лице и облечен като лентяй, навъртащ се покрай дръгстор.

— Някой от вас да е Дърк Пит?

— Аз съм — потвърди Пит.

— Карл Марвин. Извинявайте, че закъснях. Акумулаторът на бреговия фургон, който превозваме на борда на „Ошън Англър“ свърши, та трябваше да наема транспорт от началника на пристанището. Надявам се, че не съм ви притеснил.

— Ни най-малко — отвърна кисело Джордино. — В това време се наслаждавахме на тайфуна.

Сарказмът мина покрай ушите на шофьора.

— Предполагам, че не сте чакали дълго.

— Не повече от десет минути — отвърна Пит.

Марвин натовари багажа им в задната част на микробуса и потегли веднага щом пътниците му се качиха.

— Разстоянието от летището до дока, където е вързан корабът, не е голямо — поясни той с приветлив глас. — Настанете се удобно и приятно пътуване!

Пит и Мейв седнаха един до друг, хванаха се за ръце като юноши и тихичко се заприказваха. Джордино зае мястото пред тях и точно зад шофьора. Почти през целия път изучаваше една въздушна снимка на остров Гладиатор, която адмирал Сандекър бе взел от Пентагона.

Времето мина бързо и скоро те отбиха от главния път и навлязоха в оживения пристанищен район, който се намираше доста близо до града. Цял парк от международни товарни плавателни съдове, представляващи предимно азиатски корабни линии, бе хвърлил котва до дългите пристани, оградени от двете страни с огромни складови постройки. Никой не обръщаше внимание на криволичещия покрай постройките, корабите и високите кранове микробус. Шофьорът хвърляше поглед ту в огледалото за задно виждане, за да поглежда пътниците, ту към пристаните пред него.

— „Ошън Англър“ е точно зад следващия склад — посочи той неопределено през предното стъкло към някакъв невидим обект.

— Готов ли е да потегли още щом се качим на борда? — поинтересува се Пит. 

— Екипажът само чака да пристигнете.

Джордино погледна замислен тила на шофьора и полюбопитства:

— Каква служба изпълнявате на кораба?

— Аз ли? — попита Марвин, без да се обръща. — Аз съм фотограф от снимачния екип.

— Как ви се струва пътуването с капитан Демпси?

— Той е голям финяга. Отделя огромно внимание на изследователите и работата им.

Джордино вдигна поглед и видя, че Марвин ги наблюдава в огледалото за задно виждане. Той му се усмихна и остана така, докато Марвин не се съсредоточи отново в шофирането. После, под прикритието на облегалката пред него, написа нещо върху квитанцията за количеството гориво, с което бе заредил самолета в Хонолулу, преди да поемат към Уелингтън. Смачка хартийката и внимателно я метна през рамо в скута на Пит.

Пит, който се бе увлякъл в разговор с Мейв, не бе чул и дума от разговора между Джордино и шофьора. Нехайно разгъна бележката и прочете:

Пит се наведе напред и заговори с непринудено изражение, без да поглежда подозрително към шофьора.

— Какво те прихвана, та искаш да развалиш удоволствието ни?

Джордино се обърна на седалката си и заговори много тихо.

— Нашият приятел не е от „Ошън Англър“.

— Целият съм в слух.

— Подведох го, като му казах, че капитанът е Демпси.

— Но Пол Демпси управлява „Айс Хънтър“. Джо Рос е капитанът на „Англър“.

— Ето ти и друго несъответствие. Нали ти, аз и Руди Гън изработихме графика на изследователските проекти и подбрахме персонала, преди да заминем за Антарктида.

— Е, и?

— Нашето приятелче отпред не само че има преправено тексаско произношение, ами и твърди, че е фотограф от снимачния екип на борда на „Ошън Англър“. Изясни ли ти се картинката?

— Изясни ми се — изсумтя Пит. — Никакъв снимачен екип не е бил предвиждан за проекта. Само лаборанти и геофизици се качиха на борда, за да наблюдават океанското дъно.

— Този тип ни кара право в ада — каза Джордино, гледайки през прозореца към склада пред тях, на чиято двойна врата с едри букви бе изписано: ДОРСЕТ КОНСОЛИДЕЙТИД МАЙНИНГ ЛТД.

Опасенията им се сбъднаха. Шофьорът извъртя кормилото и мина през зейналата врата и между двама мъже с униформата на охраната на „Дорсет Консолидейтид“. Мъжете побързаха да влязат след микробуса и натиснаха бутона за затваряне на вратата.

— В крайна сметка трябва да призная, че ни пипнаха — обади се Пит.

— Какъв ли ще е планът на действие? — подхвърли Джордино, без да шепне повече.

Вече нямаше време за дълги обсъждания. Микробусът навлизаше все по-навътре в тъмното складово помещение.

— Изритай нашето приятелче Карл и да изчезваме оттук.

Джордино не изчака да му броят до три. След четири бързи крачки той стисна за гушата мъжа, който се представи като Карл Марвин. С невероятна пъргавина го извъртя зад кормилото, отвори вратата на кабината и го избута навън.

В следващия миг, сякаш бяха репетирали, Пит скочи на шофьорската седалка и натисна педала за газта до постлания с килимче под. Микробусът мигом се устреми напред през група въоръжени мъже и ги пръсна във всички посоки като листа след отминаващо торнадо. Пред микробуса се изпречиха две палети, натоварени с кашони, пълни с електрически домакински уреди от Япония. Пит с нищо не показа, че е готов за предстоящия сблъсък. Кашони, части и отломки от тостери, миксери и кафеварки изригнаха във въздуха подобно на шрапнел, изгърмял от куршум на гаубица.

Пит направи остър обратен завой по широка пътека, разделяща редиците от пълните със стока сандъци, насочи се към една голяма метална врата и се прегърби над кормилото. След силен метален тропот, който изтръгна вратата от пантите й, тойотата с рев се озова вън от склада на товарния док. Пит бързо изви кормилото наляво-надясно, за да не закачи едната подпора на висок товарен кран.

В този край докът беше пуст. Наблизо нямаше закотвени кораби, които да товарят и разтоварват трюмовете си. Неколцина работници, поправящи част от кея, си ползваха почивката и обядваха, седнали плътно един до друг върху дълга дървена бариера, преграждаща път, излизащ от кея. Пит натисна клаксона и рязко извъртя кормилото, за да не помете работниците, които замръзнаха на местата си, като видяха връхлитащото върху тях превозно средство. Микробусът тъкмо заобиколи почти цялата бариера, без да я докосне, когато в последния момент задният калник закачи едната вертикална опора и напречната греда се завъртя в кръг; работниците се разбягаха по кея като по знак от изплющял камшик.

— Извинете ме, че стана така! — извика след тях Пит, докато се отдалечаваше.

Съжали, че на идване не бе следил внимателно пътя и късно осъзна, че съмнителният тип нарочно бе заобикалял, за да ги заблуди. Хитър номер, който даде резултат. Сега той нямаше никаква представа накъде да завие, за да излезе на главния път, водещ към града.

Изведнъж дълъг камион с ремарке му препречи пътя. Той трескаво започна да върти кормилото на зигзаг, за да не се забие в огромния камион. Чу се силен шум от хрущене на метал, последван от трясъка на счупени стъкла и стържещ звук от мачкане на ламарина — микробусът раздираше странично предницата на камиона. С вдлъбната и нагъната от край до край дясна част микробусът, станал неуправляем, заподскача бясно. Пит го овладя и заподнася задницата му, докато го изправи. Ядосан, заби юмрук в кормилото, като видя, че през току-що счупеното предно стъкло струи навътре течност. От удара радиаторът бе изскочил от болтовете си и маркучите към двигателя се бяха откачили. Но това не беше единствената повреда. Дясната гума бе спукана, предното окачване се бе изкривило.

— Налага ли се да се блъскаш във всяко нещо, което се изпречи на пътя ти? — измърмори Джордино; той седеше на пода откъм непострадалата страна на микробуса, обгърнал с мускулестите си ръце Мейв.

— Беше безразсъдно от моя страна — призна Пит. — Някой пострада ли?

— Получих необходимите синини, за да спечеля дело за малтретиране — смело заяви Мейв.

Джордино разтърка набъбваща цицина на главата си и погледна с нещастен вид Мейв.

— Голям подлец е твоят старец. Знаел е, че идваме и ни устрои прием с изненади.

— Сигурно някой от НЮМА се подписва във ведомостта му. — Пит хвърли пронизващ поглед към Мейв. — Надявам се, че не си ти.

— Не съм аз — отвърна твърдо Мейв.

Джордино се измести в задната част на микробуса и погледна през прозореца дали не ги преследват. Два черни фургона заобиколиха, поклащайки се, ударения камион и тръгнаха след тях.

— Имаме си преследвачи, препускащи след ауспуха ни.

— Добри момчета ли са, или лоши?

— Не обичам да съм преносител на тъжни вести, но трябва да ти кажа, че не са с бели шапки.

— Това ли ти е определението за положително качество?

— Само то да е! На вратите им е изписано „Дорсет Консолидейтид Майнинг“.

— Успя да ме спечелиш!

— Ако много се приближат, бих могъл да им поискам шофьорските книжки.

— Благодаря, имам си огледало за задно виждане.

— Като си помислиш какви поразии направихме, досега трябваше да са ни подгонили една дузина полицейски коли — изропта Джордино. — Те защо не си изпълняват задълженията да патрулират на доковете? Лично аз считам за уместно да те арестуват за безразсъдно шофиране.

— Доколкото познавам татко — намеси се Мейв, — той им е платил, за да си вземат отпуска.

Без охладител двигателят загря и започна да изпуска облаци пара изпод капака. Пит едва успяваше да владее разбитото превозно средство. И двете предни колела бяха наклонени навън и напъваха да се въртят в обратна посока. Изведнъж пред микробуса зейна тясна пътека между два склада. Принуден да хвърли зара за последен път, Пит запрати микробуса в ограниченото пространство. Но късметът му изневери. Твърде късно установи, че пътеката водеше към запустял кей без изход освен този, през който мина.

— Край на пътя — въздъхна той.

Джордино се обърна и отново погледна назад.

— Полицейският отряд знае това. Спряха, за да отпразнуват победата си.

— Мейв?

Мейв мина напред.

— Да? — тихо изрече тя.

— Колко дълго можеш да задържиш дъх?

— Не знам, може би една минута.

— Ал, какво правят ония отзад?

— Идват към микробуса, с доста противни палки в ръка.

— Искат ни живи — каза Пит. — Добре, група, заемете места и се дръжте здраво.

— Какво смяташ да правиш? — попита Мейв.

— Ние, моя единствена любов в живота ми, ще поплуваме малко. Ал, отвори всички прозорци. Искам това нещо да потъне като тухла.

— Надявам се водата да е топла — подметна Джордино, докато вдигаше резетата на прозорците, — хич не обичам студена вода.

А на Мейв Пит каза:

— Поеми си няколко глътки въздух, за да оросиш кръвообращението си с колкото можеш повече кислород. Издишай и отново вдишай, след като скочим.

— Обзалагам се, че мога да плувам под вода по-бързо от теб — каза тя с непоколебима решителност.

— Ето ти възможност да го докажеш — не скри възхищението си Пит. — И не си губи времето да изчакваш въздушна яма. Веднага щом водата спре да нахлува в микробуса, излез през прозореца вдясно от теб и плувай под кея.

Пит се протегна зад шофьорската седалка, отвори ципа на пътната си чанта, извади найлонов пакет и го напъха отпред в панталона си, придавайки на това място по-голяма издутина от естествената.

— Какво си наумил? — попита Мейв.

— Това е вълшебната ми чантичка за непредвидени случаи — поясни Пит. — Никога не излизам от къщи без нея.

— Всеки момент ще ни сгащят — съобщи най-спокойно Джордино.

Пит навлече кожено яке, вдигна ципа до яката, обърна се и сграбчи кормилото.

— Добре, да видим сега дали ще получим високи оценки от съдиите.

Той форсира двигателя и превключи автоматичната трансмисия на бавен ход. Разнебитеният микробус тръгна рязко напред, дясната предна гума заигра, излизащата отпред пара беше толкова гъста, че почти нищо не се виждаше, но колата продължи да набира скорост на път към водата. Кеят нямаше парапет, само една ниска хоризонтална греда, която служеше за ограничителен бордюр за пътните превозни средства. Предните колела поеха силата на удара в препятствието. Разхлабеното вече предно окачване се откъсна, когато останалото без колела шаси се стовари върху него, задните колела разкъсваха гума, докато се въртяха, избутвайки от кея онова, което беше останало от тойотата.

Микробусът полетя надолу като в забавен каданс, преди по-тежката предна част да се забие във водата с огромен плисък. Последното нещо, което запомни Пит, беше силното съскане на прегретия двигател от съприкосновението с водата, която веднага след това нахлу през падналото навътре счупено предно стъкло и през отворената пътническа врата.

Тойотата подскочи веднъж, задържа се за миг на повърхността, после се скри от поглед под зелената вода на залива. Единственото, което мъжете от охраната на Дорсет видяха, когато се затичаха до ръба на дока, беше облак пара, множество бълбукащи мехурчета и уголемяващо се мазно петно. Образуваните от удара вълни се разнесоха, къдрейки леко повърхността до пилотите под кея. Мъжете изчакаха нетърпеливо появата на глави, но от зелените дълбини не идваха никакви признаци на живот.

Пит предположи, че щом доковете могат да приютят големи товарни кораби, дълбочината на водата трябва да е най-малко петнайсет метра. Потъналият с колелата надолу микробус заседна в калното дъно на пристанището и разбърка тинята, която се пръсна във вид на търкалящи се облаци. Пит се оттласна от кормилото и доплува до задната част на микробуса, за да провери дали Мейв и Джордино са невредими и са успели да се измъкнат през прозореца. Облекчен, че ги нямаше, той се промъкна през отвора и се отритна към непрогледната тиня. Когато доплува до чиста вода, видимостта се оказа по-голяма, отколкото очакваше, а температурата — с един-два градуса по-ниска. Приливът донасяше съвсем чиста вода и това му позволяваше да види поотделно всеки пилот под кея. Прецени, че видимостта е около двайсет метра.

След малко Пит разпозна размазаните фигури на Мейв и Джордино на четири метра пред него, които неотклонно напредваха във водното пространство. Той погледна нагоре, но повърхността представляваше само едно неясно петно от пречупена от облачно небе светлина. После изведнъж водата значително потъмня, когато той заплува под кея между пилотите. За момент загуби другите в мрачината, после почувства, че белите му дробове започват да се свиват от засилващата се липса на въздух. Той се оттласна косо към повърхността, оставяйки се на способността на тялото му да го издигне нагоре, само сложи ръка върху главата си, за да се предпази от удар в нещо твърдо и остро. Накрая се появи на повърхността сред малко езеро от плаващи боклуци. Пое няколко глътки солен въздух и обръщайки се, видя, че Мейв и Джордино се поклащат във водата малко зад гърба му.

Двамата доплуваха до него и възхищението му към Мейв се засили, като я видя да се усмихва.

— Какво се перчиш! — зашепна тя, за да не я чуят хората на Дорсет. — Обзалагам се, че в опита си да ме изпревариш едва не се удави.

— Още има живот в старчето — също шепнешком й отвърна Пит.

— Не вярвам някой да ни е видял — смънка под носа си Джордино. — Озовах се под дока почти веднага след като излязох от тинестия облак.

Пит посочи към главната пристанищна площ.

— Единствената ни надежда е да плуваме под кея, докато намерим безопасно място, откъдето да се покатерим горе безпрепятствено.

— Дали да не се качим на първия кораб, на който се натъкнем?

По лицето на Мейв се изписа съмнение. Дългата й руса коса се полюшваше на повърхността на водата зад нея като златни тръстики върху езеро.

— Ако хората на баща ми открият следите ни, той ще принуди екипажа да ни предаде на него.

Джордино я погледна и попита:

— Не допускаш ли, че екипажът ще ни задържи, докато сме под закрилата на местните власти?

Пит поклати глава и от косата му се разхвърчаха капки вода.

— Ако ти беше капитанът на кораба или началникът на пристанищната полиция, на кого щеше да повярваш, на едно трио полуудавени плъха или на думата на онзи, който представлява Артър Дорсет?

— Вероятно не на такива като нас — призна Джордино.

— Ех, да можехме да стигнем до „Ошън Англър“!

— Там ще е първото място, където ще очакват да отидем — отбеляза Мейв.

— Качим ли се веднъж на борда, хората на Дорсет доста ще се озорят, ако се опитат да ни свалят — увери я Пит.

— Спорен въпрос — измърмори под носа си Джордино. — Та ние нямаме и най-смътната идея до кой кей е хвърлил котва „Ошън Англър“!

Пит погледна приятеля си с укор в погледа.

— Много мразя, като почнеш да разсъждаваш трезво.

— Корпусът му тюркоазен ли е и в бяло, където са кабините — като на „Айс Хънтър“? — попита Мейв.

— Всички кораби на НЮМА са боядисани по един и същ начин — отвърна Джордино.

— Значи го виждам. Вързан е за кей 16.

— Предавам се. Къде се пада кей 16 оттук?

— Четвъртият по посока север — отговори Пит.

— Как го установи?

— По надписите на складовете. Мярнах номер 19, преди да отпраша с микробуса от кей 20.

— Ами след като определихме местонахождението си и знаем посоката, давайте да тръгваме — предложи Джордино. — Ако ония имат поне половин мозък в главата си, ще пратят водолази да търсят трупове в микробуса.

— Избягвайте да се доближавате до пилотите — предупреди ги Пит. — Под повърхността те целите са гъсто обвити с миди. Черупките им режат като бръснач.

— Затова ли плуваш с кожено яке? — попита Мейв.

— Човек никога не знае кого ще срещне — отвърна Пит.

Без пряк поглед те не можеха да преценят какво разстояние трябваше да изминат, за да стигнат до научноизследователския кораб. Пестейки силите си, заплуваха бавно и равномерно бруст между лабиринта от пилоти, скрити от погледите на хората на Дорсет стоящи на дока. Стигнаха до основата на кей 20, после минаха под главната пристанищна артерия, която свързваше всички товарни докове, и накрая поеха на север към кей 16. Близо час се изниза, преди Мейв да мерне тюркоазния корпус, който се отразяваше във водата под кея.

— Успяхме! — извика радостно тя.

— Рано е още да си броиш паричната награда — предупреди я Пит. — Докът сигурно гъмжи от мускулестите патрули на баща ти.

Корпусът на кораба беше само на два метра от пилотите. Пит продължи да плува, докато стигна точно под площадката за качване на кораба. Вдигна ръце, обви ги около една траверса, която подсилваше пилотите и се издигна над водата. Покатери се по наклонените греди до горния ръб на дока, после бавно вдигна глава и огледа най-близкото заобикалящо го пространство.

Районът около площадката за качване на борда беше пуст, но на най-близкия вход към кея имаше паркиран един фургон на охраната на Дорсет. Преброи четирима мъже, разположени в редица в пространството между камарите от товарни сандъци и няколко коли, паркирани покрай кораба, закотвен пред „Ошън Англър“.

Пит се наведе под ръба на дока и се обърна към Мейв и Джордино:

— Нашите приятели пазят входа за кея на осемдесет метра от него, достатъчно са далече, тъй че не могат да ни попречат да се качим на борда.

Повече обяснения не бяха нужни. Пит издърпа двамата към гредата, на която стоеше. После, като по сигнал, и тримата се прехвърлиха над гредата, която служеше за ограничителен бордюр, притичаха покрай огромен кнехт, на който бяха закачени въжетата на кораба, и начело с Мейв се втурнаха по площадката за качване към откритата палуба.

Когато Пит се качи благополучно на кораба, инстинктите му неимоверно се изостриха. Беше направил огромна грешка, която не можеше да бъде поправена. Разбра го, когато видя как мъжете, охраняващи дока, закрачиха бавно и неотстъпно към „Ошън Англър“, като че ли се разхождаха в парка. Нямаше викове или суматоха. Държаха се така, сякаш очакваха, че жертвите им внезапно ще се появят и ще се качат в светая светих на кораба. Когато огледа лишените от човешко присъствие докове, разбра, че тук ставаше нещо много, много нередно. На един работен кораб все някой от екипажа щеше да се мерне. Подводните лодки роботи, хидролокаторните уреди, огромната лебедка за спускане на наблюдателните системи в дълбините стояха прилежно подредени на местата си. Рядко се случваше някой инженер или изследовател да не се суети около първокласната си апаратура. Напълно се увери, че се е случило немислимото, когато откъм една стълба, водеща към капитанския мостик, се отвори врата и на палубата се появи позната фигура.

— Толкова се радвам да ви видя отново, господин Пит — каза подигравателно Джон Мърчант. — Не се предавате, нали?

30.

В тези първи минути на пълно обезсърчение Пит почувства осезаемо как го облива вълната на поражението. Фактът, че ги уловиха в капана тъй лесно, без никаква възможност да се измъкнат, че Мейв падна в ръцете на баща си и че по всяка вероятност той и Джордино щяха да бъдат убити, се оказа горчив хап, който трудно можеше да се преглътне.

Беше до болка очевидно, че след навременното предупреждение от агента им в НЮМА, хората на Дорсет са се качили първи на „Ошън Англър“, подчинили са чрез някаква хитрост капитана и екипажа и са превзели кораба, за да заловят Пит и другите двама. Всичко е било толкова добре пресметнато, че Артър Дорсет е бил сигурен в успешния резултат, когато е предприел стъпка извън границите на очакваното като допълнителна стратегия, в случай че Пит и Джордино се изплъзнат между пръстите му и се качат по някакъв начин на борда. Едва сега Пит си даде сметка, че е трябвало да предвиди такъв ход и да излезе със съответния план, но явно, бе подценил обиграния диамантен магнат. Мисълта, че може да бъде превзет кораб, закотвен на един хвърлей разстояние от главен град, изобщо не бе минавала през ума му.

Когато видя как същинска малка армия от униформени мъже започнаха да излизат от скривалищата си, едни с полицейски палки, други с насочени към тях карабини с гумени сачми, разбра, че всяка надежда е загубена. Но не и безвъзвратно загубена. Поне докато имаше до себе си Джордино. Той отмести поглед към приятеля си, за да го види как реагира на неочаквания и ужасен обрат. Джордино имаше вид на човек, който търпеливо изслушва скучен училищен урок. Не се забелязваше никаква реакция от негова страна. Само оглеждаше Мърчант така, сякаш му взимаше наум мярка за ковчег. Погледът му, както прецени Пит, странно наподобяваше погледа, с който Мърчант на свой ред го измерваше.

Пит обгърна с ръка раменете на Мейв, чийто смел фронт започна да рухва. Широко отворените й сини очи гледаха с празния, восъчния поглед на човек, който съзнава, че идва краят на неговия свят. Тя наведе глава, захлупи с ръце лицето си и отпусна рамене. Не се страхуваше за себе си, а за това, какво ще предприеме баща й спрямо децата й, след като бе пределно ясно, че го беше измамила.

— Какво направихте с екипажа? — обърна се Пит към Мърчант и тогава забеляза превръзката на тила му.

— На петимата, които останаха на борда, им бе казано да не напускат жилищните си помещения.

Пит го изгледа подозрително.

— Как така само петима?

— Останалите господин Дорсет покани на прием в тяхна чест в най-хубавия хотел на Вашингтон. За да приветства смелите изследователи на морските дълбочини — нещо от този род. Като минно дружество „Дорсет Консолидейтид“ има законно право да се интересува за всеки минерал, открит на морското дъно.

— Добре сте се подготвили — отбеляза със студен глас Пит. — Кой от НЮМА ви предупреди, че идваме?

— Един геолог, не му знам името, държи в течение господин Дорсет за вашите подводни минни проекти. Той е само един от многото, които подават на дружеството вътрешна информация от средите на бизнеса и правителствата в цял свят.

— Съвместна шпионска мрежа значи.

— И то много добра. Ние ви следим от минутата, в която излетяхте от летището „Лангли“ край Вашингтон.

Двамата охранители, които ги бяха оградили, с нищо не показваха, че се канят да ги арестуват.

— Е, няма ли да има окови, белезници? — подхвърли Пит.

— На хората ми е наредено да прибегнат до физическо насилие и осакатяване на госпожица Дорсет само в случай че вие и приятелят ви се опитате да избягате. — Зъбите на Мърчант зад тесните му устни леко проблеснаха от слънцето. — Това, разбира се, не е мое желание. Всички заповеди идват директно от госпожица Будика Дорсет.

— Голяма душичка е тя! — рече язвително Пит. — Бас ловя, че като малка е измъчвала куклите си.

— Разработила е много интересни планове за вас, господин Пит.

— Как е главата ви?

— Не пострада чак толкова сериозно, че да ми попречи да прелетя над океана, за да ви задържа.

— Не понасям неизвестността. Къде ще ни водите?

— Господин Дорсет ще дойде скоро. Тогава и тримата ще бъдете прехвърлени на неговата яхта.

— Мислех, че плаващата му вила е на остров Кунгхит.

— Беше допреди няколко дни. — Мърчант се усмихна, извади очилата си и усърдно почисти стъклата им с малко парче плат. — Дорсетовата яхта има четири газотурбинни дизелови двигателя, които произвеждат общо 18 000 конски сили и позволяват на 80-тонния плавателен съд да развива крайцерска скорост до 120 километра в час. Ще се уверите, че господин Дорсет е човек с изключително голям вкус.

— А като личност вероятно е толкова интересен, колкото телефонното тефтерче на монах отшелник — вметна нехайно Джордино. — С какво друго се развлича, освен да брои диаманти?

Мърчант отправи гневен поглед към Джордино и усмивката му изчезна, но това беше само за миг, после той се овладя и безжизненият му поглед се възвърна, сякаш гримьор му го постави.

— Хуморът, господа, си има своята цена. Както сигурно ще потвърди и госпожица Дорсет, баща й не обича сатиричните остроумия. Ще си позволя да отбележа, че до утре по това време безкрайно малко неща ще ви бъдат смешни.

Артър Дорсет нямаше нищо общо с представата, която Пит си бе изградил за него. Той очакваше най-богатият мъж на света, с три красиви дъщери, да бъде приемливо хубав, с изтънчени до известна степен обноски. А сега в салона на яхтата, същия, в който го бяха отвели, след като го заловиха на остров Кунгхит, виждаше пред себе си същински великан от тевтонския фолклор, изпълзял току-що от пещера в подземното царство.

Дорсет стърчеше с една глава над Пит, а от раменете до кръста беше два пъти по-широк от него. Това не беше човек, който се чувства удобно, седнал зад бюро. Пит забеляза от кого Будика е взела черните, празни очи. Лицето на Дорсет беше набраздено от дълго излагане на открито, по грубите му ръце се виждаха белези, които говореха, че той не се страхува да ги цапа. Имаше дълги, провиснали мустаци, по които се бяха полепили няколко трохи от обяда му. Но онова, което направи силно впечатление на Пит и едва ли подхождаше на човек с международна известност, бяха зъбите му — пожълтели и нащърбени като клавишите от слонова кост на старо пиано. Затворените устни биха закривали грозната гледка, но колкото и да беше странно, те изобщо не се събираха дори и когато той не говореше.

Дорсет се бе разположил пред писалището от плавей, с мраморен плот; от лявата му страна стоеше Будика, облечена с панталони „Деним“ и шемизета, чиито краища бяха вързани на възел над пъпа, а копчето на яката незнайно защо беше закопчано; от другата му страна, на тапициран с копринена дамаска стол, седеше Дирдри, облечена изискано и модно — с бяла плетена блуза с висока яка под шемизета и пола от шотландско каре. Кръстосал ръце и приседнал на ръба на бюрото, с единия крак на постлания с килим под, Дорсет се хилеше като дърта вещица с чудовищни размери. Злобните му очи оглеждаха подробно Пит и Джордино, забивайки се като иглички, за да проучат всеки сантиметър — от косите до върха на обувките им. След малко той се обърна към Мърчант, който стоеше зад Мейв, с ръка, пъхната под ревера на туиденото му сако и положена върху автомата в кобур под мишницата му.

— Чудесно си се справил, Джон. — По лицето му се разля широка усмивка. — Предвидил си всяка тяхна стъпка. — Той повдигна едната си гъста вежда и измери с поглед изправените пред него двама мъже — целите мокри и окаляни, а после и Мейв, по чиито бузи и чело бяха полепнали мокри кичури коса, разтегли отново устни в противна усмивка и кимна на Мърчант. — Май че не всичко е вървяло както си очаквал, така ли е? Като ги гледам, сякаш са излезли от някой тинест ров.

— Разтакаваха се до срещата им с неизбежното в опит да избягат във водата — отбеляза със задоволство Мърчант; в очите му се четеше самоувереност и високомерие. — Но накрая паднаха право в ръцете ми.

— Имаше ли някакви проблеми с охраната на доковете?

— Преговорите и заплащането минаха съвсем гладко — отвърна важно Мърчант. — След като яхтата ви се доближи до „Ошън Англър“, петимата моряци, които задържахме, бяха освободени. Убеден съм, че всяко официално оплакване, подадено от служители на НЮМА, ще бъде посрещнато от местните власти с бюрократично равнодушие. Страната дължи много на „Дорсет Консолидейтид“ за неговото подпомагане на икономиката й.

— Ти и твоите хора заслужавате похвала — закима одобрително Дорсет. — Всички, които са взели участие, ще бъдат щедро възнаградени.

— Много любезно от ваша страна, сър — подмилкващо рече Мърчант.

— А сега, ако обичаш, остави ни сами.

Мърчант внимателно огледа Пит и Джордино.

— Тия двамата трябва да бъдат пазени зорко — възрази той с умерен тон. — Не ви препоръчвам да рискувате с тях.

— Нима смяташ, че ще се опитат да превземат яхтата? — разсмя се Дорсет. — Двама беззащитни мъже срещу две дузини въоръжени? Или се опасяваш да не скочат зад борда и доплуват до брега? — Дорсет посочи през един голям прозорец към заострения тесен край на Кейп Феъруел на Южния остров на Нова Зеландия, който бързо се отдалечаваше зад яхтата. — Да изминат четирийсет километра по море, претъпкано с акули? Не вярвам.

— Работата ми е да пазя вас и вашите интереси — каза Мърчант, след като свали ръка от оръжието си, закопча спортното си сако и тръгна безшумно към вратата. — И се отнасям сериозно към нея.

— Оценявам всичко това — рече неочаквано рязко Дорсет, явно изгубил търпение.

Щом Мърчант излезе, Мейв се нахвърли върху баща си.

— Настоявам да ми кажеш добре ли са Шон и Майкъл и дали твоят гаден надзирател не им е сторил нещо лошо.

Без да издаде звук, Будика пристъпи напред с протегната ръка — жест, който Пит отначало изтълкува като проява на чувства, но тя я стовари със страхотна сила през лицето на Мейв. Ударът за малко не повали сестра й на пода. Мейв политна назад, ала Пит я хвана, а Джордино застана между двете жени.

С половин ръст по-нисък от Будика, той изви глава нагоре към лицето й, сякаш гледаше високо здание. Гледката стана още по-нелепа, когато трябваше да я погледне над издутите й гърди, за да й каже с комичен тон:

— Има едно разрешение за вас.

Пит добре познаваше погледа, с който я гледаше приятелят му. Джордино беше безпогрешен познавач на лица и характери. Винаги успяваше да долови нещо, някаква мъничка странност, която убягваше от погледа на Пит. Приятелят му поемаше риск, който според него беше оправдан. Той плахо се усмихна на Будика, огледа я от горе до долу и додаде:

— Готов съм да се обзаложа с вас.

— Да се обзаложите с мен ли?

— Да. Бас ловя, че не си бръснете нито краката, нито мишниците.

Последва миг мълчание от нейна страна, породено не от стъписване, а по-скоро от любопитство. След това лицето на Будика изведнъж се изкриви от гняв и тя замахна с юмрук. Джордино стоеше безучастно, очаквайки удара, но не направи никакъв опит да го избегне или отблъсне.

Будика удари силно Джордино, по-силно от повечето олимпийски боксьори. Юмрукът й улучи бузата и челюстта му. Това беше яростен, унищожителен удар с широко махово движение, удар, който не можеше да се очаква от жена и би повалил повечето от мъжете. А повечето мъже, които Будика бе удряла в моменти на необуздана ярост, изпадаха в безсъзнание за двайсет и четири часа. Главата на Джордино се отметна на една страна и той направи крачка назад, после тръсна глава, сякаш да я прочисти и изплю един зъб върху скъпия килим. Невероятно, но противно на всички очаквания той отново пристъпи напред и застана под изпъкналата гръд на Будика. Очите му не изразяваха нито враждебност, нито желание за мъст. Просто я гледаше проницателно.

— Ако имате поне малко чувство за почтеност и честна игра, ще признаете, че сега е мой ред.

По лицето на Будика, която разтриваше натъртената си ръка, се изписа обърканост и изумление. Неудържимият й гняв бавно се замени със студена ненавист. Изразът в погледа й беше като на гърмяща змия, готвеща се да ухапе смъртоносно.

— Вие сте кръгъл глупак — рече тя с леден глас.

В следващия миг ръцете й се изопнаха напред и стиснаха Джордино за врата. Той сви ръце в юмруци и ги притисна до тялото си, без обаче никакъв опит да я възпре. Лицето му загуби естествения си цвят, очите му започнаха да изскачат, но той пак не направи усилие да се защити. Само я гледаше без капка злоба в погледа.

Пит добре помнеше колко силни са ръцете на Будика; синините по ръцете му още не се бяха разнесли. В недоумение от неприсъщата за Джордино пасивност, той се отдели от Мейв с намерението да срита Будика с коляно, но гласът на баща й го спря.

— Пусни го! — извика Артър Дорсет. — Не си цапай ръцете с някакъв си плъх.

Джордино продължи да стои неподвижен като статуя в парк, дори и когато Будика го освободи от хватката си и отстъпи крачка назад, разтривайки кокалчетата на пръстите си, които бе забила в лицето му.

— Следващия път — процеди тя през зъби — баща ми няма да е наблизо, за да спаси миризливата ти кожа.

— Не сте ли се замисляла да станете професионална артистка? — попита я със сипкав глас Джордино, докато внимателно опипваше бързо потъмняващите петна по врата си. — Знам един цирк, готов да наеме човек, който може да откъсва главите на живи пилета и змии с уста…

Пит го прекъсна, като сложи ръка на рамото му и рече:

— Нека да чуем какво има да ни казва господин Дорсет, преди да си се включил в повторението на мача.

— Вие сте по-умен от приятеля си — отбеляза Дорсет.

— Само когато се наложи да предотвратя страдание или когато си имам вземане-даване с престъпници.

— Такова ли мнение имате за мен? Че съм най-долен престъпник?

— Ами като се вземе предвид, че вие сте отговорен за убийството на стотици хора, категоричният ми отговор е да!

Дорсет сви нехайно рамене и отиде да седне зад бюрото си.

— За съжаление това беше необходимо.

Пит почувства как кипва от яд към Дорсет.

— Не ми идва наум никакво оправдание за хладнокръвното отнемане на живота на невинни мъже, жени и деца.

— Защо трябва да си разстройвате съня за няколко си жертви, когато всяка година в третия свят милиони хора умират от глад, болести и войни?

— Защото така съм възпитан. Майка ми ми е казвала, че животът е дар.

— Животът е стока за широко потребление, нищо повече — изсмя се Дорсет подигравателно. — Хората са като стари инструменти, които се използват, докато са годни, а след това се хвърлят или унищожават. Винаги ми е жал за такива като вас, които са обременени от морал и принципи. Вие сте обречени да преследвате един мираж, един съвършен свят, който никога не е съществувал и никога няма да съществува.

Пит имаше чувството, че стои срещу истинска лудост, пусната на свобода.

— Вие също ще умрете, преследвайки мираж.

Дорсет се усмихна безрадостно.

— Грешите, господин Пит. Аз ще го уловя, преди да ми е дошло времето.

— Имате болнава, извратена житейска философия.

— Поне засега ми служи добре.

— Какво оправдание имате за това, че не прекратявате масовото убийство, причинено от ултразвуковите ви минни операции?

— Да добия повече диаманти — много просто! — Дорсет се вторачи в Пит така, сякаш разглеждаше рядък екземпляр в стъкленица. — След няколко седмици ще направя милиони жени щастливи, като им предложа най-скъпоценните камъни на цена, каквато и просяк може да си я позволи.

— Не ми правите впечатление на щедър човек.

— Диамантите не са нищо повече от късчета въглерод. Единственото им практично ценно качество е, че те се оказаха най-твърдата субстанция, позната на човека. Само това им качество ги прави съществен елемент при машинната обработка на метали и пробиването на скали. Знаете ли, господин Пит, че думата „диамант“ е гръцка? И означава „несломим“. Гърците, а по-късно и римляните, са ги носили, за да ги предпазват от диви зверове и човешки врагове. Жените им обаче не са обожавали диамантите, както ги обожават днешните жени. Освен за гонене на зли духове те са били използвани и за проверка за изневяра. И все пак, стане ли дума за красотата им, същия блясък можете да получите и от кристалите.

Докато Дорсет говореше за диамантите, погледът му нито за миг не се промени, но тупкащият пулс отстрани на врата му издаваше дълбокото му вълнение от предмета на разговора. Той продължи с друг тон, сякаш изведнъж се бе издигнал на ниво, до което малцина можеха да стигнат.

— Известно ли ви е, че първият годежен диамантен пръстен е бил подарен на Мария Бургундска от австрийския ерцхерцог Фердинанд през 1477 година, а поверието, че „любовната жилка“ върви право от мозъка към третия пръст на лявата ръка идва от Египет?

Пит го гледаше с нескрито презрение.

— Това, което ми е известно, е, че днешното изобилие от необработени камъни се съхранява в складовете, пръснати из Южна Африка, Русия и Австралия с цел да се покачва изкуствено стойността им. Известно ми е също така, че картелът, който в същността си е монопол, ръководен от „Де Биърс“, фиксира цените. Затова как е възможно сам човек да предизвика целия синдикат и да причини ненадейно драстично спадане на цените на диамантения пазар?

— Картелът ще налива вода право в моята мелница — отвърна надменно Дорсет. — Погледнато исторически, всеки път, когато някое минно дружество или страна, занимаващи се с добив на диаманти, се опита да го заобиколи и да продава самостоятелно на свободния пазар, картелът рязко намалява цените. Тогава отцепникът, след като е останал без конкуренция и се е озовал в непечелившо положение, се връща в кошарата. Аз разчитам на картела да повтори действията си. Докато там разберат, че ще залея пазара с милиони диаманти по два цента върху долара, без да ме е грижа за приходите, ще е станало много късно за тях да реагират. Пазарът вече ще е изпаднал в колапс.

— Какъв е процентът във владеенето на депресиран пазар?

— Аз не проявявам интерес към владеенето на пазара, господин Пит. Искам само да го унищожа завинаги.

Пит забеляза, че Дорсет не гледаше право в него, а бе приковал безстрастно поглед зад главата му, сякаш виждаше видение, което само той можеше да види.

— Ако правилно съм ви разбрал, сам ще си прережете гърлото.

— Така се подразбира, нали? — Дорсет вдигна пръст към Пит. — Точно това искам да си помислят всички, дори най-близките ми сътрудници и собствените ми дъщери. А истината е, че очаквам да направя огромни пари.

— Как? — попита Пит с нарастващ интерес.

Дорсет разтегли устни в сатанинска усмивка, разкриваща уродливите му зъби.

— Отговорът се крие не в пазара на диамантите, а в този на цветните скъпоценни камъни.

— Боже мой! Сега разбирам за какво е било всичко това! — възкликна Мейв смаяна. — Смяташ да завладееш пазара с цветни скъпоценни камъни.

Тя започна да трепери както от мокрите си дрехи, така и от полазилия я ужас. Пит свали мокрото си кожено яке и я загърна с него.

— Да, дъще — кимна Дорсет. — През последните двайсет години твоят мъдър стар баща държеше в запас диамантената си продукция, а в същото време тихомълком изкупуваше участъци с най-големите мини за скъпоценни камъни в цял свят. Чрез сложна структура от подставени корпорации сега аз тайно контролирам осемдесет процента от пазара.

— Предполагам, че под цветни скъпоценни камъни — вметна Пит — имате предвид рубините и изумрудите.

— Точна така, както и много други скъпоценни камъни, между които са сапфирите, топазите, турмалините и аметистите. Повечето от тях са далеч по-рядко срещани от диамантите. Залежите от цаворити, червени берили и червени изумруди, както и мексиканският огнен опал например, започват все по-трудно да се откриват. Голям брой цветни скъпоценни камъни са толкова редки, че се търсят предимно от колекционери и рядко се използват за бижута.

— Защо цените на цветните скъпоценни камъни не съответстват на тези на диамантите? — поинтересува се Пит.

— Защото диамантеният картел винаги е успявал да избутва цветните камъни в сянката — отвърна Дорсет с плама на фанатик. — От десетилетия „Де Биърс“ харчат огромни суми за задълбочени проучвания и наблюдения на международните пазари. Милиони пари бяха хвърлени за реклама на диамантите и за изграждането на представата за вечната им стойност. За да поддържат фиксирани цени, „Де Биърс“ създадоха търсене на диаманти, което да е в крак с нарастващото предлагане. И така мрежата на идолите, улавяща мъжа, който изразява любовта си към една жена, като й подарява накит с диамант, се изплиташе чрез ловка рекламна кампания, която достигна върха си с фразата: „Диамантите са вечни“. — Дорсет стана и закрачи напред-назад из стаята, подсилвайки думите си с ръкомахане. — Тъй като производството на цветни скъпоценни камъни е раздробено от хиляди независими производители, които се конкурират взаимно в продажбите, не съществува обединена организация, която да рекламира цветните скъпоценни камъни. Търговията страда поради незнанието на потребителя за всичко това. Ето защо възнамерявам да променя нещата след рязкото спадане на цените на диамантите.

— Значи сте скочил с двата крака.

— Аз не само ще добивам цветни скъпоценни камъни от мините — обяви Дорсет, — но, за разлика от „Де Биърс“, ще ги обработвам и продавам чрез бижутерска къща „Дорсет“, моя верига от магазини за продажба на дребно. Изумрудите, смарагдите и рубините може и да не са вечни, но когато с мен ще е свършено, те ще накарат всяка жена, която ги носи, да се чувства като богиня. Бижуто с тях ще е добило ново великолепие. Още навремето известният ренесански златар Бенвенуто Челини е оповестил на всеослушание, че рубините и изумрудите са по-прелестни от диамантите.

Това беше поразяващо схващане и Пит внимателно премисли вероятностите, преди да зададе въпроса си:

— От десетилетия жените живеят с представата, че диамантите имат неоспорима връзка с ухажванията и доживотните взаимоотношения. Наистина ли мислите, че сте в състояние да замените копнежа им по диамантите с копнежа по цветните скъпоценни камъни?

— Защо не? — Дорсет изглеждаше изненадан, че Пит изразява съмнение. — Традицията за подаряване на диамантен годежен пръстен води началото си едва от края на 1800 година. Така че нужно е само стратегия за подновяване на начина на общественото мислене. Аз разполагам с високопрофесионална творческа рекламна агенция с представителства в трийсет страни, които са готови да предприемат международна рекламна кампания редом с моята операция за разгромяването на картела. Когато мен няма да ме има, цветните скъпоценни камъни ще бъдат особено предпочитани камъни за бижута. А диамантите ще се използват просто за фон на обковките.

Пит отмести поглед към Будика, после към Дирдри и накрая към Мейв.

— Като повечето мъже и аз съм слаб познавач на женските скрити мисли и чувства, но съм сигурен, че няма да е толкова лесно да бъдат убедени, че диамантите не са им най-скъпите приятели.

Дорсет се изсмя сухо.

— Мъжете са тези, които купуват скъпоценни камъни за жените. И в зависимост от това, до каква степен искат да изразят искрената си любов, изискването им за стойността е по-високо. Спечелете ги с уверението, че рубините и изумрудите са петдесет пъти по-редки от диамантите, и те ще ги купят.

— А това истина ли е? — попита скептично Пит. — Че изумрудите са по-редки в сравнение с диамантите?

Дорсет кимна важно.

— Тъй като залежите от изумруди намаляват и след време ще се изчерпат, несъответствието ще се увеличи. Всъщност смело може да се каже, че червеният изумруд, който се извлича само от една-две мини в щата Юта, е над милион пъти по-рядък от диаманта.

— Със завладяването на един пазар и разрушаването на друг вероятно целите нещо повече от чисто и просто печалба.

— Няма да е „чисто и просто печалба“, драги ми Пит. Печалбите ще са на ниво, нечувано досега в историята. Става дума за десетки милиарди долари.

На Пит му беше трудно да проумее зашеметяващата сума.

— Но вие не можете да получите такива пари, освен ако не удвоите цената на цветните скъпоценни камъни.

— Да я учетворя, е по-близо до истината. Разбира се, това няма да стане за едно денонощие, а чрез постепенно увеличаване на цените в продължение на години.

Пит направи няколко крачки, застана пред Дорсет и внимателно се вгледа във високия мъж.

— Не възразявам срещу желанието ви да влезете в ролята на цар Мидас — заговори той със сдържана непоколебимост. — Правете каквото искате с цената на диамантите. Но, за бога, спрете ултразвуковите изкопни работи в мините ви. Обадете се на вашите управители и им наредете да преустановят всички операции. Направете го още сега, преди да са взети нови жертви.

Настъпи необичайна тишина. Всички погледи се отправиха към Дорсет, очаквайки го да отвърне на предизвикателството с изблик на гняв. Но той само изгледа продължително Пит и се обърна към Мейв.

— Много е нетърпелив твоят приятел. Той не ме познава, не приема моята решителност. — После отново се обърна към Пит. — Ударът върху диамантения картел е предвиден за двайсет и втори февруари, след двайсет и един дни, считано от днес. За да го осъществя, на мен ми е нужен всеки грам, всеки карат, който може да се добие от мините ми. За отразяването в световната преса на този мой ход, за рекламно място във вестниците и за телевизионно време вече е заплатено и е включено в предварителните програми. Така че не може да има и няма да има никаква промяна в плановете. Ако умре малко паплач, да умира.

Душевно разстройство, заключи Пит в себе си; само с тези думи може да се определи нечовешката злост в черните като въглен очи на Дорсет. Душевно разстройство и пълно безразличие към всякаква мисъл за угризение. Това е човек без капка съвест. Пит почувства как кожата му настръхва само като го гледа. Запита се за колко ли отнети живота ще отговаря Артър Дорсет. Колко ли са били жертвите сред онези, които са се изпречвали на пътя му към богатството и властта още преди да започне да изкопава диаманти с ултразвук? Остри ледени иглички го прободоха при мисълта, че стои пред човек с противообществени прояви, на нивото на сериен убиец.

— Дорсет, вие ще си платите за престъпленията — заговори той спокойно, но с ледена нотка в гласа. — Положително ще си платите за непоносимата скръб и мъката, които сте причинил.

— И кой ще бъде моят ангел на възмездието? — озъби му се Дорсет. — Може би вие? Или господин Джордино? Не вярвам да има предопределено възмездие от небесата. Такава възможност е доста далечна. Единствената сигурност, на която мога да разчитам, господин Пит, е, че вие няма да сте наблизо, за да го видите.

— Значи премахвате свидетелите, като ги застрелвате в главата и хвърляте телата им зад борда, така ли действате?

— Да застрелям вас и господин Джордино в главата? — В гласа на Артър Дорсет не се долавяше никакво вълнение, никакво чувство. — Няма нищо по-жестоко и шаблонно, а и по-състрадателно, от подобно нещо. Да ви хвърля в морето? Да, можете да считате това за предрешен въпрос. Във всеки случай обещавам на вас и на приятеля ви бавна, но мъчителна смърт.

31.

След трийсет часа гръмко боботене по морето с невероятна скорост мощните двигатели стихнаха до приглушено тупкане. Яхтата намали ход и започна да дрейфува върху леките вълни. Последното видимо очертание на новозеландското крайбрежие отдавна бе изчезнало зад дирята на яхтата. На север и запад разклонени светкавици прорязваха тъмни облаци и тътенът на гръмотевица отекна глухо в далечния хоризонт. На юг и изток обаче нямаше нито облаци, нито гръмотевици. Там небето беше ясно и синьо.

Пит и Джордино прекараха нощта и половината от другия ден заключени в малък отсек за продоволствия зад машинното отделение. Там беше толкова тясно, че имаше място толкова, колкото да седнат на пода с колене, свити до брадичката. Почти през цялото време Пит бе останал буден, с по-прояснено съзнание, и се вслушваше в оборотите на двигателите и блъскането на вълните в корпуса. Докато Джордино, отхвърляйки всякаква мисъл за сдържаност, реши да извади вратата от пантите й, но се озова пред четирима пазачи, които мигом забиха дулата на автоматичните си оръжия в пъпа му. Победен, той побърза да се върне на мястото си и тутакси заспа още преди вратата да бъде отново окачена.

Правейки си самокритика, Пит едва се побираше от яд и обвиняваше само себе си за опасното им положение, но в действителност нито една грешка не можеше да се припише на него. Трябваше да допусне появата на Джон Мърчант. Бяха го изненадали неподготвен, защото не бе предвидил фанатичното им желание да примамят Мейв обратно в лапите им. За тях той и Джордино бяха второстепенни пионки. Артър Дорсет ги смяташе за малко повече от досадни нищожества в налудничавата си кампания за абсурдно натрупване на богатство.

Имаше нещо необяснимо и зловещо в непоколебимата им съсредоточеност върху такъв сложен план, целящ да вкарат в клопка едната дъщеря и да премахнат двамата мъже от НЮМА. Пит се запита със свито сърце защо държат него и Джордино живи, но преди да стигне до някакво предположение, вратата се отвори със скърцане и на прага застана Джон Мърчант с поглед, изпълнен със злоба. При вида на олицетворението на своето възмездие Пит несъзнателно си погледна часовника. Беше единайсет и двайсет предобед.

— Време е да се прехвърлите на вашия плавателен съд — съобщи със задоволство Мърчант.

— Ще се качваме на друг кораб ли? — попита Пит.

— Може и така да се каже.

— Надявам се обслужването там да е по-добро от тукашното — лениво вметна Джордино. — Не се съмнявам, че ще се погрижите за багажа ни.

Мърчант подмина думите на Джордино, като само сви рязко рамене, после додаде:

— Господа, моля да побързате. Господин Дорсет не обича да чака.

Малка армия от пазачи, въоръжени с различни видове оръжия, предназначени да нанасят телесни удари, а не да убиват, заобиколиха Пит и Джордино и ги изведоха на кърмовата палуба. Двамата мъже присвиха очи от помръкващата слънчева светлина и точно тогава закапаха първите капки дъжд от облаците, които се задаваха, подгонени от лекия бриз.

Дорсет седеше под навес до маса, отрупана с различни пикантни ястия в сребърни съдове за сервиране. От двете му страни стояха изправени двама прислужника, единият — готов при най-малкия знак да напълни отново чашата му за вино, а другият — да раздига използваните прибори. Будика и Дирдри, седнали отляво и отдясно на баща си, не си направиха труда да вдигнат поглед от чиниите си, когато Пит и Джордино застанаха пред височайшите им особи. Пит се огледа за Мейв, но не я откри.

— Съжалявам, че се налага да ни напуснете — заговори Дорсет между залъците препечен хляб с хайвер. — Жалко, че не можете да останете за второто ястие.

— Нима не знаете, че трябва да се откажете от хайвера? — попита го Пит. — Бракониерите доведоха есетрата до изчезване.

Дорсет равнодушно сви рамене.

— Е, най-много цената му да се увеличи с няколко долара.

Пит извърна глава и обходи с поглед пустото море, което започваше да погрознява от задаващата се буря.

— Казаха ни, че ще се прехвърлим на друг кораб.

— Ще се прехвърлите.

— А къде е той?

— Във водата до яхтата.

— Аха, ясно — рече тихо Пит. — Много ясно. Намислили сте да ни запратите да се носим свободно по течението.

Дорсет избърса със салфетка полепналите по устните му остатъци от храна със сръчността, с която автомонтьорът избърсва омаслените си ръце.

— Извинете ме, че ви давам такъв малък плавателен съд, при това, трябва да добавя, без двигател, но не разполагам с друг.

— Какъв чудесен садистичен похват. Явно, мисълта, че ще се мъчим, ви доставя наслада.

Джордино хвърли поглед към двете мощни моторни лодки, закрепени върху горната палуба на яхтата.

— Трогнати сме от вашата щедрост — рече той.

— Бъдете благодарни, че ви предоставям възможност да останете живи.

— В район на морето, където кораби не се движат и течението ще ни отнесе право на пътя на бурята. — Пит се намръщи. — Най-малкото, което можете да направите, е да ни дадете лист и писалка, та да си напишем завещанието и последното желание.

— Разговорът ни свърши. Сбогом, господин Пит, господин Джордино, и бон воаяж! — Дорсет кимна на Джон Мърчант. — Отведи тия отрепки от НЮМА при плавателния им съд.

Мърчант им посочи да минат през една отворена вратичка в бордовата ограда.

— Ама как, няма ли да има знамена и фанфари? — възрази Джордино.

Пит пристъпи до ръба на палубата и погледна във водата. До яхтата се поклащаше малка полунадуваема лодка. Беше дълга три и широка два метра; V-образният й корпус изглеждаше солиден. Основният й отсек обаче едва можеше да побере четирима души, тъй като неопреновите външни поплавъци заемаха половината лодка. Плавателният съд е имал някога извънбордов двигател, който впоследствие е бил свален. Кабелите още висяха от командния блок. Вътре беше празен, с изключение на свитата в единия край фигура, загърната с коженото яке на Пит.

Ледена ярост се надигна в Пит. Той сграбчи Мърчант за яката на спортното му сако и го метна настрани с такава лекота, сякаш метна сламено чучело. След това се втурна обратно към масата за хранене, преди да успеят да го спрат.

— Без Мейв! — Гласът му прозвуча остро.

Дорсет се усмихна, но изразът на лицето му не се разведри.

— Тя прие името на прапрабаба си, тъй че нека да страда като нея.

— Негодник такъв! — процеди през зъби Пит с животинска омраза. — Развратен мошеник…!

Само толкова можа да каже. Един от пазачите на Мърчант заби зверски приклада на оръжието си отстрани в тялото му, малко над бъбрека.

Силна болка присви Пит, но бушуващият в него гняв го задържа на крака. Той се наведе напред, грабна с две ръце покривката на масата, рязко я дръпна и я метна във въздуха. Чаши, ножове, вилици и лъжици, съдове за сервиране и чинии се разхвърчаха над палубата с шумно дрънчене. После Пит се нахвърли през масата върху Дорсет, но не просто да го удари или да го стисне до смърт за гушата. Знаеше, че това е единствената му и последна възможност да обезобрази този мъж. Той изпъна показалците си и ги ръгна в лицето му, но мигом бе нападнат от пазачите. Побеснялата Будика замахна, за да нанесе саблен удар във врата на Пит, но не успя и го улучи по рамото. Единият пръст на Пит също се отплесна и само одраска челото на Дорсет. Другият обаче попадна точно в целта и той чу пронизителен като на първобитен човек вик. После почувства как по цялото му тяло заваляха юмруци, но след малко, когато мелето изведнъж пропадна в пълен мрак, вече не чувстваше нищо.

Пит се събуди и помисли, че се намира в някаква бездънна дупка или пещера дълбоко в земята. Или поне в дълбините на подземна кухина, където царуваше само вечен мрак. Напълно отчаян, той пипнешком затърси изход, но имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг. Сигурно съм попаднал в кошмар и съм обречен да се лутам завинаги в непрогледен лабиринт, помисли си той с усещане за безизходица. Но изведнъж, като че ли само след едно мигване, той видя в далечината слаба светлина. Протегна ръка към нея и забеляза, че тя започва да се увеличава сред бързодвижещи се по небето тъмни облаци.

— Слава на Бога! Лазар възкръсна от мъртвите. — Гласът на Джордино сякаш идваше от улична пресечка и шумът на движението отчасти го поглъщаше. — И тъкмо навреме да умре отново, като види какво е времето.

Когато Пит се свести напълно, му се прииска да се върне обратно в лабиринта. Всяка точка на тялото му туптеше от болка. Имаше чувството, че костите му — от черепа до коленете — до една бяха строшени. Опита се да седне, но замръзна неподвижен още след първото си движение и изстена от болка. Мейв го докосна по бузата и обгърна с ръка раменете му.

— Ще те боли по-малко, ако се постараеш да не мърдаш.

Той вдигна поглед към лицето й. Широко отворените й небесносини очи преливаха от грижовност и обич. Пит едва ли не осезателно чувстваше как любовта й го обгръща като воал и болката му се оттича от вените, сякаш Мейв му бе направила магия.

— Ама каква каша забърках, нали? — промълви той.

Тя бавно поклати глава и кичури от дългата й руса коса докоснаха бузите й.

— Не, недей да мислиш така. Сега нямаше да си тук, ако не беше тръгнал заради мене.

— Хората на Мърчант добре те подредиха, преди да те изхвърлят от яхтата. Изглеждаш така, сякаш бейзболисти са изпробвали бухалките си върху теб — обади се Джордино.

Пит с мъка се надигна до седнало положение.

— А Дорсет?

— Подозирам, че си улучил едното му око, та ще заприлича на същински пират, като си сложи тъмната превръзка. Ще му липсва само белег от дуел и крив нож.

— Будика и Дирдри го пренесоха в салона по време на патакламата. Ако Мърчант бе видял по-рано степента на нараняването на татко, не мога да ти опиша на какво щеше да те направи — допълни Мейв.

Пит огледа с подутите си и полузатворени очи злокобното море.

— Отидоха ли си?

— Опитаха се да ни прегазят, преди да офейкат, за да не ги застигне бурята — отвърна Джордино. — Извадихме късмет с неопреновите поплавъци на сала ни и това, че сме без двигател, та успяхме да отскочим от носа на яхтата. Залавянето ни, тъй да се каже, беше на косъм.

Пит отново съсредоточи поглед върху Мейв.

— Значи ни оставиха да се носим по течението, както навремето прапрабаба ти Бетси Флечър.

Тя го изгледа с почуда.

— Ти откъде знаеш за нея? Аз нищо не съм ти казвала.

— Винаги проучвам жената, с която искам да прекарам остатъка от живота си.

— Който ще бъде къс — намеси се Джордино, сочейки намръщен към северозапад. — Защото, ако правилно са ми преподавали в час по метеорология във вечерното училище, то ние се намираме точно на пътя на това, което по тия места наричат тайфун или циклон — зависи доколко близо сме до Индийския океан.

Само като погледна тъмните облаци и проблясъците на мълниите, последвани от заплашителния грохот на гърмежите, сърцето на Пит се сви. Той огледа морската шир и се заслуша във все по-усилващия се вятър. Синорът между живота и смъртта се бе стеснил до дебелината на хартиен лист. Слънцето вече бе се скрило и морето стана сиво. След броени минути водовъртежът щеше да погълне малката лодка.

Пит не се колеба дълго.

— Първата заповед за деня е да се снабдим с котва. — Той се обърна към Мейв. — Ще ми трябва моето кожено яке, някакво въже и всяко нещо, годно за направата на плаваща котва, която да ни предпази от преобръщане в бурното море.

Без да каже дума, тя изхлузи от гърба си якето и го подаде на Пит, а Джордино затършува в едно малко отделение под седалката. Изнамери една ръждясала кука със закачени за нея две найлонови въжета, едното дълго пет метра, другото — три. Пит просна якето на пода и започна да трупа върху него обувките на тримата, куката, както и някакви стари резервни части за двигател и няколкото ръждясали инструмента, които Джордино бе извадил от отделението под седалката. След това закопча ципа, върза на възел ръкавите през яката и колана на кръста и стегна импровизирания товар с единия край на по-късото найлоново въже. После го хвърли зад борда, изчака го да потъне и привърза здраво другия край на въжето за командното табло с ненужни бутони за липсващия извънбордов двигател.

— Лягайте на пода — нареди Пит, омотавайки другото въже около командния блок. — Предстои ни безумно пътуване. Препашете се с това въже и вържете другия му край за лодката, за да не я изпуснем, ако се прекатурим в морето.

Той хвърли един последен поглед над неопреновите поплавъци към застрашителните вълни, прииждащи от хоризонта, който ту се надигаше, ту пропадаше. Морето беше грозно и в същото време красиво. Една светкавица проряза пурпурночерните облаци и гърмът й се разнесе като удари на хиляди барабани. Грохотът се сипеше безмилостно върху тримата. Духащият с пълна сила вятър, заедно с поройния дъжд, който закриваше небето и превръщаше морето в кипящ бульон от пяна, се стовари върху тях след по-малко от десет минути. Капките, шибани от вятъра, който виеше като хиляди горски духове, се забиваха с такава сила, че бодяха като иглички.

Пръски хвърчаха от гребените на вълните, издигащи се на три метра от браздите. После височината им изведнъж достигна седем метра и те, накъсани и разбъркани, залашкаха лодката ту на една, ту на друга посока. Вятърът забушува още по-силно, а морето зачести застрашителните си яростни атаки срещу безпомощната лодка и клетите й пътници. Лодката се завърташе бясно, когато биваше подхвърляна към гребените на вълните, а след това стремително пропадаше в браздата. Нямаше рязко определена линия между въздуха и водата.

За най-голямо учудване плаващата котва не се откъсна. Тя изпълняваше предназначението си и оказваше съпротивление с тежестта си, като възпираше яростта на морето да преобърне лодката и да изхвърли пътниците й в смъртоносните води, откъдето връщане нямаше. Сивите вълни ги обливаха, мокрейки ги до кости, и пълнеха лодката с кипяща пяна, но пък така задържаха центъра на тежестта по-дълбоко във водата и увеличаваха, макар и малко, стабилността й. Въртеливото движение и рязкото издигане и падане на лодката така усукваше товара от морска вода около телата им; че те се чувстваха като в миксер за плодови сокове.

В известен смисъл малкият размер на лодката се оказа предимство. Неопреновите поплавъци от двете й страни я правеха способна да се задържа на повърхността като коркова тапа. Колкото и силна да беше бурята, издръжливият корпус нямаше да се пръсне на парчета, а ако плаващата котва не се откъснеше, тя нямаше и да се преобърне. Щеше да издържи на бурята, както палмовите дървета се огъваха от силните ветрове, но не се пречупваха. Следващите двайсет и четири минути минаха като двайсет и четири часа и докато тримата упорито не се предаваха, Пит все още не можеше да повярва, че бурята не ги бе надвила. Думите не бяха достатъчни, за да се опише окаяното им състояние.

Несвършващите водни стени се срутваха в лодката и тримата се задавяха и едва си поемаха дъх, докато малкият плавателен съд не бъдеше изхвърлен на гребена на следващата вълна. Нямаше нужда да изгребват водата, изпълнила вътрешността му, напротив — тежестта й ги предпазваше от прекатурване. В един миг те се държаха здраво, за да не полетят зад борда над поплавъците, в следващия — се подготвяха да не изхвърчат във въздуха при поредното бясно пропадане в морската бразда.

Пит и Джордино, които бяха поставили Мейв помежду си и всеки бе обвил закрилнически едната си ръка около тялото й, седяха с изпънати до вътрешните стени на лодката крака за по-голяма опора. Изхвръкнеше ли единият, спасение за него нямаше. Пороят намаляваше видимостта до няколко метра и скоро никой нямаше да може да ги види.

При едно светване на мълния Пит хвърли поглед към Мейв. Тя имаше вид, сякаш беше убедена, че е паднала в ада и трябва да изтърпи мъките на прокълнатите да страдат от морска болест. На Пит му се прииска да я утеши с думи, но тя нямаше да го чуе от рева на вятъра. Той прокле името на Дорсет. Господи, колко ли ужасно се чувства тя при мисълта, че има баща и сестри, които я мразят до такава степен, че открадват децата й, а после се опитват да я убият, защото е добра и мила и отказва да вземе участие в престъпните им действия. Това беше ужасно несправедливо и нечестно. Тя няма да умре, помисли си Пит, поне докато той е жив. Пит сложи ръка върху рамото й и прочувствено го стисна. След това отмести поглед към Джордино.

Изражението на Джордино издаваше твърдост. Видимото му равнодушие сред този ад вдъхна нова увереност в Пит. Каквото има да става, ще стане, се четеше в очите на приятеля му. Човешката издръжливост няма граници. Пит знаеше, че Джордино ще излезе отвъд границите на разбираемото, дори ще умре, но няма да се пусне от лодката, нито да свали ръка от Мейв. Той никога нямаше да отстъпи пред морето.

Почти в същия момент, сякаш двамата мислеха еднакво, Джордино се обърна да види как се справя Пит. Има два вида мъже, рече си той наум. Едните са наясно, че дяволът чака да вземе душите им и това ги плаши до смърт, а другите изпадат в безнадеждност и гледат на дявола като на облекчител на земните им мъки. Пит не спадаше към нито една от тези две групи. Той беше способен да гледа дявола право в очите и да му се изплюе в лицето.

Видът на приятеля на Джордино от трийсет години говореше, че той може да си я кара така завинаги. Джордино отдавна бе престанал да се изумява от силата на духа на Пит и влечението му към бедствени положения. Пит разкриваше същността си там, където имаше гибел и нещастие. Пренебрегвайки напълно яростното блъскане на вълните, той не приличаше на човек, който очаква края и смята, че не е в състояние да се пребори с морската стихия. Погледът му, насочен в завесите от дъжд и пяна, които шибаха лицето му, бе някак странно далечен. По всичко личеше, че мислите му са съсредоточени някъде другаде — той изглеждаше така, сякаш седеше на сухо и високо в апартамента си в хангара. Пит, заключи Джордино за сетен път, откакто бяха заедно на или под морската повърхност, е човек, който се чувства най-добре, когато е в стихията си.

Падна нощ и отмина, нощ на мъчения, които като че ли никога нямаше да свършат. Непрекъснато обливани от водата, тримата бяха вкочанени от студ, който прорязваше плътта им като с хиляди ножове. Първите лъчи на зората им донесоха известно облекчение — поне щяха да виждат как се разбиват вълните, а не само да ги чувстват и да чуват грохота им. След изгрева на слънцето, забулено от гърчещи се облаци, те продължаваха да се борят със сетни сили за живота си. Копнееха да настъпи денят, но той дойде със странна сива светлина, която освети жестокото море като в стар черно-бял филм.

Независимо от яростната вихрушка, въздухът беше горещ и душен и толкова плътно напоен със сол, че едва се вдишваше. Времето течеше, без да има отношение към циферблатите на ръчните им часовници. Старият „Докса“ на Пит и по-новият „Акваленд Про“ на Джордино не пропускаха вода до двеста метра дълбочина и продължаваха да тиктакат, докато малкият часовник на Мейв се бе овлажнил и бе спрял.

Малко след като морето се развилия, Мейв зарови глава в основата на единия поплавък и се помоли да оцелее, за да види отново двете си момченца, помоли се да не умре, без да им е оставила нежни спомени от себе си, а не бегли напомняния, че е изчезнала и потънала в недружелюбно море. Измъчваше я мисълта, че съдбата им е в ръцете на баща й. Отначало тя изпитваше страх, по-силен от всеки друг момент в живота й, страх, наподобяващ усещането, че е затрупана от снежна лавина. После той постепенно започна да се стопява, когато разбра, че ръцете на двамата мъже, обвили гърба и раменете й, никога нямаше да се отпуснат. Имаше чувството, че самоконтролът им е изключителен и че силата им се влива в тялото й. С такива мъже, които я закриляха, в нея се пробуди искрица надежда и слаба, но нарастваща вяра, че може би ще оживее да види и следващата зора.

Пит обаче не беше чак такъв оптимист. Той много добре съзнаваше, че силите им, неговите и на Джордино, са на изчерпване. Най-големите им врагове бяха невидимите заплахи от хипотермия и умора. Нещо трябваше да отстъпи — или издръжливостта на двамата, или яростта на бурята. Непрестанните усилия, които полагаха, за да не се удавят, им бяха отнели всичко, което можеха да дадат от себе си. Те водеха битка срещу превъзхождащи ги сили и бяха на крачка от пълното си изтощение. И все пак той отказваше да приеме, че са безсилни. Беше се вкопчил в живота, черпейки сили от намалелите си запаси, и се хващаше здраво някъде, когато следващата вълна ги облееше, съзнавайки, че времето на гибелта им бързо наближаваше.

32.

Но Пит, Мейв и Джордино не загинаха.

Към привечер се усети отслабване на вятъра и скоро след това бурното море започна да се укротява. Те не знаеха, че тайфунът бе променил посоката си и от северозапад ненадейно бе извил на югоизток към Антарктида. Скоростта на вятъра значително намаля от 150 до малко под 60 километра и вълните обуздаха лудостта си, а разстоянието между гребените и браздите се скъси до почти три метра. Дъждът оредя до лек ръмеж, който се превърна в мъгла и надвисна над плоските вълни. Малко преди тъмнината да се спусне отново, над главите им незнайно откъде изникна самотна чайка и изписка, докато правеше кръг над малката лодка, сякаш се изненада, че я вижда все още на повърхността.

След около час небето се изчисти от облаци, а силата на вятъра намаля дотолкова, че трудно би издула платната и на малък ветроход. Бурята като че ли беше лош сън в нощта, който свърши с меката светлина на настъпващия ден. Те бяха спечелили само една битка във война със стихиите. Гневното море и жестоките ветрове не успяха да ги отведат в дълбините. Онова, което вихрушката не можа да унищожи с убийствената си ярост, тя възнагради със снизхождение.

Всичко изглежда толкова мистично, помисли си Мейв. Ако им беше предопределено да умрат, те никога нямаше да издържат на бурята. Сигурно има защо да сме останали живи, твърдо заключи тя в себе си.

Смазани от умора, с изчерпани сили, тримата стояха сгушени в лодката, без да си разменят и дума. Утешени от спокойствието, настъпило след отминалия ураган, те навлязоха в район, където морето проявяваше пълно безразличие към състоянието им и те потънаха в дълбок сън.

До следващата сутрин леки вълни, останали от бурята, продължиха да набраздяват повърхността, докато най-подир морето стана гладко като огледало. Мъглата отдавна се бе разнесла и видимостта бе пълна, чак до най-далечната точка на пустия хоризонт. Сега морето се зае да постигне чрез покаяние онова, което не успя да постигне чрез яростна сила. Тримата бавно се разбудиха от слънцето, което през последните четирийсет и осем часа тъй болезнено им липсваше, а сега пък ги зажули с безмилостния си пек.

Пит направи опит да седне, но по цялото му тяло премина силна болка. Към раните, получени от хората на Джон Мърчант, се бяха добавили и ударите от морската стихия. Той примигна от ослепителното отражение на слънцето във водата и съвсем бавно се надигна до седнало положение. Нямаше какво друго да прави, освен да седи в лодката и да чака. Но какво да чака? Да чака със слаба надежда появата на кораб от хоризонта, плаващ право към тях? Течението ги бе отнесло в мъртва зона, далече от морските пътища, където рядко се мяркаха кораби.

Артър Дорсет много преднамерено бе избрал къде да ги спусне на вода. Ако по някакво небесно чудо те оцелееха от тайфуна, то поне гладът и жаждата щяха да ги уморят. Пит нямаше да допусне да загинат след всичко, което преживяха. Даде си обет за мъст — да остане жив с единствената цел да отмъсти на Артър Дорсет, като го убие. Малцина бяха онези, които заслужаваха повече от него смъртта си. Закле се да пренебрегне установените си правила за етика и морал, ако му се удаде случай да се срещне отново с Дорсет. Не забрави и Будика и Дирдри. Те също щяха да си платят за нечовешкото им отношение към Мейв.

— Колко е спокойно — обади се Мейв и се притисна по-плътно до Пит, който усети, че цялата трепери. — Имам чувството, че бурята продължава да бушува в главата ми.

Пит избърса напластената по клепките си сол, облекчен до известна степен, че вълнението стихна. Той погледна наситеносините й очи, помръкнали от умора и замъглени от дълбокия сън. Забеляза обаче, че докато го гледаха, те бавно започнаха да просветват.

— Раждането на Венера от морските вълни — тихо рече той.

Тя се изправи до седнало положение и провря пръсти в сплъстената си от сол руса коса, за да й придаде по-пухкав вид.

— Съвсем не се чувствам като Венера — усмихна се тя, — а още по-малко е възможно да приличам на нея. — Тя вдигна пуловера си и внимателно опипа червените белези на талията си, останали от непрестанното търкане на спасителното въже.

Джордино бавно отвори едно око.

— Ако вие двамата там не млъкнете и не оставите хората да се наспят, ще повикам управителя на този хотел и ще се оплача.

— Ние ще се топнем в басейна, а после ще закусим на верандата — каза Мейв с дързък хумор. — Защо не ни последваш?

— Предпочитам да се възползвам от обслужването по стаите — провлачено отвърна Джордино, сякаш самото говорене го изтощаваше.

— След като сме в такова бодро настроение — намеси се Пит, — предлагам да се заемем с плана за оцеляването ни.

— Какви са шансовете ни да бъдем спасени? — попита наивно Мейв.

— Нулеви — отвърна Пит. — Бъди сигурна, че баща ти ни е спуснал в най-пустия район на морето. Адмирал Сандекър и групата от НЮМА нямат ни най-малка представа какво се е случило с нас. А и да имаха, няма да знаят къде да ни търсят. Ако искаме да се върнем към нормалния си живот, ще трябва да действаме, без да очакваме помощ отнякъде.

Първата им задача беше да издърпат плаващата котва и да извадят от якето на Пит обувките си, инструментите и останалите предмети. После огледаха поотделно всяка част, негодна или годна на вид, която можеше да им послужи за предстоящия им дълъг път. Накрая Пит извади пакета, който бе напъхал в панталоните си, преди да запрати микробуса във водата.

— Какво още намери в лодката? — попита той Джордино.

— Толкова железария, която едва ще стигне да се окачи врата на обор. Отделението под седалката съдържаше всичко на всичко три панти с различна големина, една отвертка, една маслена помпа, четири запални свещи, комплектувани с болтовете и гайките им, няколко парцала, едно дървено гребло, найлонов калъф за лодка и нещичко от рода на „познай-какво-държа-в ръката си“ за развлечение по време на пътуването.

— Какво е то?

Джордино му подаде една малка ръчна помпа.

— Ето. Тъкмо ще помпаме с нея поплавъците.

— Колко е дълго греблото?

— Малко повече от метър.

— Няма да е достатъчно високо, за да издигнем платно на него — отбеляза Пит.

— Вярно, но ако го вържем за командния блок, можем да го ползваме като кол за навес, който да опънем над лодката.

— Имайте предвид, че в калъфа на лодката можем да съберем вода, ако пак завали — подсети ги Мейв.

Пит я погледна и попита:

— Имаш ли нещо по себе си, което да влезе в употреба?

Тя поклати глава.

— Само по дрехи съм. Моята чудовищна сестра ме изхвърли в лодката, без нищо друго освен с едно червило.

— Познай за кого говори — смотолеви Джордино.

Пит отвори малкия непромокаем пакет и извади от него войнишки нож, много стар и изтъркан скаутски компас, малка цилиндрична кутия с кибрити, аптечка, не по-голяма от цигарен стек, и джобен автоматичен пистолет „Маузер“, 25 калибър, с резервен пълнител.

Мейв спря поглед върху малкото оръжие.

— Могъл си да убиеш Джон Мърчант и баща ми.

— Нима можех да надвия онази малка армия охранители?

— Както виждам, страхотно си се подсигурил — допълни тя с плаха усмивка. — Винаги ли си носиш тази чантичка?

— От времето, когато бях скаут.

— Кого възнамеряваш да застреляш насред тази пустош?

— Не кого, а какво. Някоя птица, стига да долети достатъчно близо.

— Ще застреляш една беззащитна птица?

Пит я погледна и отвърна:

— Само защото изпитвам странното нежелание да умра от глад.

Джордино напомпи поплавъците и след това се залови с направата на навеса. Пит огледа всеки квадратен сантиметър от лодката, за да провери дали неопреновите поплавъци не са спукани или протрити някъде, и дали няма структурни повреди на корпуса от стъклено влакно. После се гмурна зад борда и опипа с ръка дъното му, но не откри нищо нередно. Плавателният съд изглеждаше около четиригодишен и по всяка вероятност е бил използван като брегова лодка в случаи, когато яхтата на Дорсет е хвърляла котва до бряг без пристан. Пит с облекчение забеляза, че макар и доста овехтяла, лодката беше в добро състояние. Като единствен недостатък можеше да се приеме липсата на извънбордовия двигател, който бе свален от кърмовата греда.

След като се качи отново на борда, той натовари Джордино и Мейв с дребни задачи за целия ден, за да отклони мислите им от трудното положение и от усилващата им се жажда. Пит бе твърдо решен да поддържа духа им. Не си правеше илюзии колко време щяха да издържат. Навремето той и Джордино бяха вървели близо седем дни без вода през пустинята Сахара. Но там жегата беше суха, докато тук високата влажност направо изсмукваше живота от тях.

Джордино приспособи от найлоновия калъф навес срещу палещите лъчи на слънцето, като го опъна над греблото, което бе закрепил върху командния блок, и го върза за издадените странични части на поплавъците с две къси дължини, отрязани от найлоновото въже. Той издигна единия край така, че събереше ли се дъждовна вода, да потича и капе в сандъчето за лед, което Мейв пък бе намерила под другата седалка. Тя беше почистила мръсотията, насъбрана от неупотребявания дълго време съд и положи големи старания да оправи вътрешността на лодката, за да стане удобна за пребиваване. Пит от своя страна се залови да отделя нишките на част от найлоновото въже, които след това завърза една за друга и приспособи рибарско влакно.

Единственият им източник на храна в радиус от две хиляди и повече километра беше риба. Ако не успееха да уловят никаква, щяха да загинат от глад. Той направи кука от зъбеца на токата на колана си и я върза в единия край на влакното. Другият край бе закрепил в средата на една от пантите, за да може да го държи с две ръце. Оттук нататък въпросът беше с какво щеше да улови рибата, като не разполагаше нито с червейчета, нито с мухи, нито с дребна риба или сирене за примамка. Пит се наведе над поплавъците, сви длани около очите си, за да ги засенчи от слънцето и се вгледа във водата.

Под сянката на сала вече се събираха любопитни гости. Мнозина от моряците, плаващи на кораби или лодки с мощни двигатели, чиито отработени газове гърмяха силно, а перките разпенваха водата, твърдяха, че в открито море изобщо не можело да се види морски свят. За онези обаче, които се намират по-близо до повърхността на водата и се движат безшумно, повърхността скоро се превръща в прозорец, отворен към другата страна — към обитателите на дълбочините, които са далеч по-многобройни и разнообразни от животните, които бродят по земята.

Стада от риби, наподобяващи херинги, не по-дълги от малкия пръст на Пит, се мятаха и стрелваха под лодката. Той разпозна сред тях и делфините помпано, които не можеха да се сбъркат с по-дребните и по-едрите им братовчеди, и златните рибки с малките си високи чела и дълги перки, разположени по гърбовете на многоцветните им шанжанови тела. Няколко големи скумрии се плъзгаха в кръг и от време на време се удряха в някоя от по-малките риби. Появи се също така и една малка акула, така наречената риба чук, една от най-чудноватите обитателки на морето — всяко от очите й стърчеше от края на крило, което изглеждаше така, сякаш бе забито в главата й.

— Какво смяташ да използваш за стръв? — попита Мейв.

— Себе си — отвърна Пит. — Ще се предложа за лакомство на малките рибки.

— Как ще го направиш?

— Гледай и ще видиш.

С неприкрито изумление Мейв видя как Пит взе ножа си, нави над коляното единия крачол на панталона си и спокойно резна малко парче плът от задната част на бедрото си. После закачи парченцето на импровизираната кука. Цялата процедура бе извършена толкова прозаично, че Джордино не разбра какво стана, докато не видя капки кръв по пода на лодката.

— Що за удоволствие намираш в това? — попита Джордино.

— Под ръка ли ти е онази отвертка? — отклони отговорът си Пит.

Джордино му подаде инструмента.

— Искаш да те резна някъде другаде ли?

— Под лодката има една малка акула — поясни Пит. — Ще гледам да я примамя към повърхността. Щом я хвана, ти забий отвертката в главата й, между очите. Успееш ли, може и да я улучиш право в мозъка й, голям колкото грахово зърно.

Мейв не пожела да участва в тази работа.

— Ама да не би да смятате да изтеглите някоя акула на борда?

— Стига да ни проработи късмета — рече Пит, както разпаряше парче от тениската си, с което превърза раната на крака си, за да спре кръвотечението.

Мейв се промъкна до кърмата на лодката и приклекна зад командния блок, доволна, че може да стои далеч от предстоящата гледка.

— Внимавайте самите вие да не й станете примамка.

Джордино коленичи до Пит, който бавно спусна примамката от човешка плът във водата. Скумриите закръжаха около нея, но той разклати влакното, за да ги обезсърчи. Няколко мънички хищни рибки се стрелнаха, за да си гризнат от парченцето плът, но мигом се пръснаха, след като акулата, почувствала слабото наличие на кръв, се насочи право към стръвта. Всеки път, когато акулата се приближеше до парченцето, Пит издърпваше влакното към себе си.

Докато Пит бавно придвижваше куката със стръвта към лодката, Джордино, хванал отвертката като кама, вдигна ръка и погледна в дълбоката вода. Акулата се плъзна покрай лодката — гърбът й имаше пепелявосив цвят, който изсветляваше до бял на корема, а гръбната й перка стърчеше над водата като перископ на подводница. Отвертката описа дъга и се заби в твърдата глава на морския бозайник. В ръката на повечето мъже острието никога не е успявало да пробие хрущялния череп на акулата, но Джордино го промуши чак до дръжката.

Пит се наведе през борда, обгърна с ръка акулата под корема, зад хрилете и докато я повдигаше, Джордино й нанесе втори удар. Пит падна назад в лодката, прегърнал дългата метър и половина риба чук като бебе. После я хвана за гръбната перка, обви крака около опашката й и здраво я заклещи.

Кръвожадните челюсти шумно се затвориха, захапвайки само въздух. Мейв се сви от страх зад командния блок и изпищя, когато оголените триъгълни зъби щракнаха само на сантиметри от протегнатите й крака.

Преборвайки се сякаш с алигатор, Джордино се хвърли с цялата си тежест върху мятащия се морски звяр и притисна тялото му в пода на лодката, ожулвайки вътрешността на предмишниците си в грубата му като гласпапир кожа.

Макар и тежко ранена, рибата чук проявяваше невероятна жизненост. Както в един момент ставаше агресивна, така в следващия най-неочаквано се укротяваше. Най-накрая, след цели десет минути безплодно мятане, акулата се предаде и застина неподвижна. Пит и Джордино се изтърколиха настрани от нея и затаиха дъх. Нелеката битка раздразни раните на Пит и той изпитваше чувството, че плува в море от болки.

— Ще трябва ти да я изкормиш — рече задъхан той на Джордино. — Вече нямам никакви сили.

— Почини си — отвърна Джордино; в гласа му се долавяше загриженост и разбиране. — Цяло чудо е, че след боя, който отнесе на яхтата и лашкането от бурята, още не си изпаднал в кома.

Въпреки че Пит бе наточил бойния си сгъваем нож до остротата на бръснач, Джордино пак трябваше да го хване с две ръце и да напрегне с всичка сила мускулите си, за да среже жилавата кожа под корема на акулата. Под напътствията на Мейв като опитна морска зооложка той сръчно изряза черния дроб и направи разрез в стомаха, където откри наскоро погълнати няколко херинги и една златна рибка. След това Мейв му показа как да отдели месото от кожата.

— Трябва първо да изядем черния дроб — препоръча тя, — защото той почти веднага ще почне да се разлага, а освен това е и най-хранителната част на рибата.

— Ами останалото месо? — попита Джордино, потапяйки ножа и ръцете си във водата, за да ги изчисти от слузта. — В тая жега и те няма да изтраят дълго.

— Имаме цял океан сол. Нарежи месото на ленти, навърви го на въже и го закрепи върху ръба на лодката. Докато съхне, ще съберем кристализиралата върху навеса сол и ще натрием с нея парчетата месо, за да ги запазим за по-дълго.

— Като малък хич не обичах черен дроб — каза Джордино и лицето му някак помръкна от спомена. — Май че не съм чак толкова гладен, че да го ям суров.

— Насили се — препоръча му Пит. — Въпросът е да издържим физически, докато можем. Доказахме, че сме в състояние да напълним стомасите си. По-същественият ни проблем е липсата на питейна вода.

С падането на нощта настъпи необичайно спокойствие. Изгря полумесец и увисна над морето, очертавайки сребриста пътека към северния хоризонт. Някъде в обсипаното със звезди небе изписка птица, но те не можаха да я зърнат. Ниските температури, присъщи на южните географски ширини, се усетиха със залеза на слънцето и потиснаха донякъде жаждата им, което отклони мислите им към други неща. Вълните се удряха равномерно в лодката и караха Мейв да си мечтае да прекара по-щастливо време с децата си. Джордино си представи как е седнал на дивана в дома си във Вашингтон, обгърнал е с едната си ръка раменете на хубава жена, а в другата държи студена халба бира „Курс“, вдигнал е крака върху ниската масичка и гледа заедно с гостенката си някакъв стар филм по телевизията.

След като бе лежал почти целия следобед, Пит се чувстваше напълно бодър и освежен, така че беше в състояние да определи посоката на дрейфуването им и да предвиди времето по формата на облаците, по височината и направлението на вълните и по цвета на залеза. След като се здрачи, той огледа звездите и се опита да изчисли приблизителното местоположение на лодката. Още докато бяха затворени с Джордино в отсека за продоволствия след тръгването им от Уелингтън, той бе обърнал внимание, че в продължение на двайсет минути яхтата поддържаше югозападен курс две-четири-нула градуса. Спомни си, че Джон Мърчант бе споменал, че яхтата може да развива крайцерска скорост до 120 километра в час. Той умножи скоростта по времето и получи, че изминатото разстояние е грубо 3 600 километра от момента, в който напуснаха Уелингтън, до момента, в който бяха пуснати да се носят по течението. Това, пресметна той, означаваше, че те се намират някъде в средата на южната част на Тасманово море, между долните брегове на Тасмания и Нова Зеландия.

Следващата загадка за разрешаване беше, колко далече ги е отнесла бурята. Това вече беше почти невъзможно да се изчисли дори с най-малка степен на точност. Единственото, което Пит знаеше със сигурност, беше, че бурята се разрази от северозапад. За четирийсет и осем часа тя е могла да ги отнесе на доста голямо разстояние в посока югозапад, много далеч от някой бряг. Той знаеше от опит при изпълнение на разни проекти, че водните течения и преобладаващите ветрове в тази част на Индийския океан се движат леко на юг от изтока. Ако те са се носили някъде между четирийсети и петдесети паралели, течението ще ги е закарало в уединената шир на Южна Африка, където кораби изобщо не плаваха. Първото появяване на суша щеше да е най-южната точка на Южна Америка, намираща се на близо хиляда и триста километра оттук.

Той вдигна поглед към Южния кръст, съзвездие, което не се виждаше над трийсет градуса северна ширина, ширината, минаваща през Северна Африка и крайната точка на Флорида. Описано още в древността, неговите пет ярки звезди са направлявали мореплавателите и летците през необхватните пространства на Тихия океан още от първите пътувания на полинезийците. Милиони квадратни морски мили самота, осеяна тук-там само с острови, които представляват огромни планини, издигащи се от океанското дъно.

Обаче, заключи той, колкото и силно да беше желанието им да оцелеят и независимо от късмета, който можеше да им излезе, нямаше никакви изгледи отново да стъпят на суша.

33.

Хирам Йегър плуваше все по-надолу към сините глъбини на морето. Водата препускаше покрай него като размазано петно и му създаваше впечатлението, че лети с реактивен самолет през оцветени облаци. Той се носеше над ръба на привидно бездънни пропасти, спускаше се през долини на обширни планински местности, които се издигаха от черните бездни към блестящата от слънцето водна повърхност. Имаше чувството, че лети в необятно празно въздушно пространство.

Беше неделя и Йегър работеше сам на десетия етаж на безлюдната сграда на НЮМА. След пълни девет часа, през които не бе отделял поглед от екрана на компютъра, той се облегна назад на стола и даде почивка на уморените си очи. Най-накрая бе сложил последната точка на цялостна програма, която сам бе създал, използвайки алгоритми със синтез на изображението, за да покаже триизмерното разпространение на звуковите вълни в морето. Чрез уникална технология на компютърна графика той бе влязъл в свят, в който малцина бяха прониквали. Изчисленията за постигането на компютърно генерираната нагледна представа на звук с голяма сила, който минава през водата, бяха отнели на Йегър и екипа му цяла седмица. Използвайки хардуер със специално предназначение и огромна база от данни за измененията на скоростта на звука във всеки периметър на Тихия океан, те бяха усъвършенствали фотореалистичен модел, който да проследява звуковите лъчи до зоните на конвергенция в Тихия океан.

Подводните изображения се появяваха на екрана в изключително бърза последователност, за да създадат впечатлението за движение във и около действителните триизмерни топографски карти на звуковата скорост, съставени от данни, натрупвани в продължение на повече от трийсет години изследователска дейност. Това беше компютърно изображение, достигнало най-високата художествена стойност.

Той задържа поглед върху поредица от цветни лампички, започващи от жълти, следвани от оранжеви и завършващи с тъмночервени. Мигайки последователно, те му показваха на какво разстояние се намира той от точката, в която щяха да се съберат звуковите лъчи. Отделно цифрово отчитане му даваше съответно географските ширина и дължина. Централната точка на цялостната му картина беше визуалното динамично представяне на зоните на конвергенция. Той дори можеше да програмира изображението така, че да извади наблюдаваната точка над повърхността на водата и да покаже всеки кораб, чиито известни координати са били изчислени да разделят на две определен район на океана в определено време.

Най-близката до дясната му ръка червена лампичка светна и той влезе в програмата, за да изведе изображението от водата и да покаже надводна проекция на точката на конвергенцията. Очакваше да види празни водни хоризонти, но на прожекционния екран се появи изображение, което най-малко си бе представял да види. Той повтори отново цялата последователност, започвайки от четирите точки в океана, представляващи главните мини на „Дорсет Консолидейтид“. Повтори още десет, двайсет, трийсет пъти цялата процедура, за да проследи звуковите лъчи до последното място на срещата им.

Най-накрая, доволен, че не е допуснал никаква грешка, Йегър се облегна изморен на стола и заклати глава.

— О, боже мой! — промълви той. — Боже мой!

Адмирал Сандекър с мъка си налагаше да не работи в неделя. Хиперработохолик, той всяка сутрин тичаше по десет километра, а след като се наобядваше, правеше по няколко леки упражнения, за да изразходва излишната си енергия. Спеше по четири часа, а работните му дни бяха дълги и изморителни — нещо, което скоро би съсипало повечето мъже. Макар и разведен, с дъщеря, която живееше със съпруга си и трите им деца на другия края на света — в Хонг Конг, той съвсем не беше самотен. По-възрастните самотни жени във Вашингтон гледаха на него като на много изгодна партия и го обсипваха с покани за уединени вечери или за приеми, на които се събираше елитът на обществото. Но колкото и да му беше приятна компанията на жените, неговата любов, неговата страст си оставаше НЮМА. Морската научноизследователска агенция заместваше семейството му. Тя бе създадена от него и бе превърната в гигантска институция, будеща възхищение и почит в цял свят.

Обикновено в неделя той се разхождаше покрай бреговете на река Потомак със стара, двустранно заострена корабна спасителна лодка, ползвана навремето от военновъздушните сили, която впоследствие той бе купил и преустроил. Всеки път когато извърташе кормилото й, за да избегне някой плавей, извитият й нос изтласкваше настрани мътната вода. Малкият осемметров плавателен съд си имаше своя история. Сандекър бе допълвал с данни хронологията й от деня на построяването му през 1936 година в малката корабостроителница в Портсмут, щата Мейн, а после — превозен до Нюпорт Нюз във Вирджиния, където бе натоварен на борда на наскоро спуснатия на вода самолетоносач „Ентърпрайз“. През годините на война и многото битки той бе служил като лична брегова лодка на адмирал Бъл Холси. През 1958 година, след като „Ентърпрайз“ беше бракуван и изваден от употреба, стареещата лодка бе оставена да гние в складовия район на корабостроителницата на Ню Йорк. Тъкмо там я откри Сандекър и купи занемарените й останки. После положи огромни грижи, докато възстанови онази красота, която е притежавала в деня, когато е излязла от корабостроителницата в Мейн.

Заслушан в тихото пухтене на стария четирицилиндров дизелов двигател „Буда“, Сандекър прехвърляше в ума си събитията от последната седмица и обмисляше действията си през идущата. Най-потискащата грижа му беше причиненото от алчността на Артър Дорсет акустично явление, което опустошаваше Тихия океан. Веднага след нея се нареждаше неочакваното отвличане на Пит и Джордино, последвано от изчезването им. Дълбоко го тревожеше мисълта, че нито една от двете беди не бе благословена дори с най-малка улика за намиране на решение.

Членовете на Конгреса, към които се бе обърнал за съдействие, отказаха да удовлетворят молбата му да вземат строги мерки спрямо Артър Дорсет, преди вината му да бъде доказана. Според тяхното мислене просто нямало достатъчно доказателства, които да го свързват с масовата гибел — оправдание, поддържано от високоплатените лобисти на Дорсет. Това се очакваше, помисли си обезпокоеният Сандекър. Бюрократите винаги предприемат действия, когато е станало много късно. Оставаше му единствено надеждата да накара президента да направи нещо, но без подкрепата на най-малко двама членове на Конгреса тази кауза също беше загубена.

Над реката валеше слаб сняг и покриваше голите клони на дърветата и мъртвата през зимата растителност на земята. В този зимен ден друг плавателен съд освен неговият не се виждаше наоколо. Следобедното небе беше леденосиньо, въздухът — остър и много студен. Сандекър вдигна яката на овехтялото си късо моряшко палто, нахлупи ниско върху ушите черната си плетена шапка и изви корабната лодка покрай кея на мерилендския бряг, където я държеше на док. Докато се приближаваше откъм реката, той забеляза една фигура, която слезе от уютното купе на един джип и тръгна към дока. Дори от петстотин метра можеше да разпознае особената забързана походка на Руди Гън.

Сандекър плъзна лодката напреки течението и намали оборотите на стария дизелов „Буда“ до една степен над празен ход. Отдалече видя мрачното изражение на очилатото лице на Гън. Той потисна надигащ се вледеняващ ужас и спусна гумените буфери зад левия борд на корпуса. После подхвърли въже към Гън, който го пое, издърпа лодката успоредно на пристана и върза носа и кърмата за кнехтите, завинтени с болтове за сивата дъсчена настилка.

Адмиралът извади от едно отделение калъфа на лодката и с помощта на Гън го опъна над бордовата ограда. Когато свършиха и Сандекър стъпи на дока, все още никой от двамата не проговаряше. Най-подир Гън, загледан в лодката, рече:

— Ако някой ден решите да я продадете, ще бъда пръв с чековата си книжка на опашката.

Сандекър го погледна и разбра, че мъка гложди Гън отвътре.

— Не вярвам да си дошъл дотук, за да се възхитиш на лодката.

Гън се приближи до ръба на дока и се загледа навъсен в мътната река.

— Последното съобщение, откакто Дърк и Ал бяха отвлечени от „Ошън Англър“ в Уелингтън, не е добро.

— Хайде, говори.

— Десет часа след като яхтата на Дорсет изчезна, нашите спътникови камери…

— Да не би да са ги изгубили разузнавателните ни спътници? — рязко го прекъсна Сандекър.

— Военните ни разузнавателни мрежи не считат Южното полукълбо за развъдник на вражеска дейност — отвърна язвително Гън. — При тези новини никой спътник в орбита, със способност да снима земята в подробности, не е в състояние да покрие водите на юг от Австралия.

— Трябваше да предвидя това — измърмори с разочарование Сандекър. — Моля те, продължавай.

— Управлението за национална безопасност засече спътников телефонен разговор между Артър Дорсет, намиращ се на яхтата си, и управителят му на минните операции на остров Гладиатор — някой си Джак Фъргюсън. В съобщението се казва, че Дърк, Ал и Мейв Флечър били пуснати в малка безмоторна лодка във водите много под петдесетия паралел, където се срещат Индийският океан и Тасманово море. Точното местонахождение не се споменава. По-нататък Дорсет го уведомява само, че се връща на частния си остров.

— Значи е поставил собствената си дъщеря в положение, застрашаващо живота й? — не можеше да повярва Сандекър. — За мен това е немислимо. Сигурен ли си, че съобщението е изтълкувано правилно?

— Няма никаква грешка — отвърна Гън.

— Това се казва хладнокръвен убиец! — изсумтя от възмущение Сандекър. — Излиза, че са ги изхвърлили на границата с най-бурната морска зона. В ония ширини почти през цялата година духат много силни ветрове.

— Положението им е още по-лошо — продължи със загрижен вид Гън. — Дорсет ги е оставил да дрейфуват безпомощни на пътя на тайфун.

— Преди колко време?

— Били са пуснати преди повече от четирийсет и осем часа.

Сандекър поклати глава.

— Дори и да оцелеят невредими, ще бъде невероятно трудно да бъдат открити.

— Може да се каже дори невъзможно, като се вземе предвид фактът, че нито нашите военноморски сили, нито австралийските имат на разположение някакви кораби или самолети за претърсване на района.

— Нима го вярваш?

Гън поклати глава.

— Нито за миг.

— Имат ли някакви шансове да бъдат забелязани от някой минаващ кораб?

— Те не се намират в близост до никакъв морски път. Освен редките плавателни съдове, превозващи продоволствия за някоя субконтинентална научноизследователска станция, най-много случайно да мине китоловен кораб. Морето между Австралия и Антарктида е същинска пустош. Шансовете им да бъдат взети на някой кораб са минимални.

Видът на Руди Гън говореше за преумора и поражение. Ако бяха футболен отбор с треньор Сандекър, със защитник Пит и нападател Джордино, то Гън щеше да стои високо в кабината и да анализира играта, преди да ги прати на футболното поле. Той беше крайно необходим човек, винаги с висок дух; затова сега Сандекър беше изненадан, че го вижда толкова унил.

— Както разбирам, не им даваш голям шанс да оцелеят.

— Трима души върху малък сал, носени от течението, обградени от виещи ветрове и вълнуващо се море? Ако по някакво чудо оцелеят от тайфуна, ще почне да ги мъчи жажда и глад. Дърк и Пит неведнъж са се отскубвали от смъртта, но опасявам се, че този път силите на природата са им обявили война.

— Доколкото познавам Пит — рече Сандекър с необорима твърдост, — той ще се изплюе в лицето на бурята и ще оживее, дори и да се наложи да гребе въпросния сал чак до Сан Франциско. — Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на вехтото си моряшко палто. — Свържи се с всички изследователски плавателни съдове на НЮМА в радиус от пет хиляди километра и ги прати в района.

— Простете ми, че ще се изразя така, адмирале, но в случая може да се каже: „След дъжд качулка“.

— Няма да спирам дотук. — Очите на Сандекър засвяткаха гневно. — Ще изискам да се предприеме масирано претърсване, в противен случай ще накарам Военноморските и Военновъздушните сили да съжаляват, че съществуват!

Йегър откри Сандекър в любимия на адмирала ресторант — малка, усамотена постройка за бира и пържоли в покрайнините на Вашингтон, където той и Гън вечеряха със сериозни лица. Когато компактният безжичен приемник „Моторола Иридиум“ в джоба му запиука, Сандекър прекъсна вечерята си, преглътна залъка си от филе миньон с чаша вино и вдигна апарата до ухото си.

— Сандекър слуша.

— Насреща е Хирам Йегър, адмирале. Извинете, че ви безпокоя.

— Не е нужно да се извиняваш, Хирам. Знам, че няма да ми се обаждаш извън кабинета ми, ако не е за нещо спешно.

— Ще ви бъде ли удобно да дойдете в центъра за събиране на данни?

— Толкова ли е важно, че да не можеш да ми го съобщиш по телефона?

— Да, сър. Безжичните връзки са нежелателни уши.

— След половин час ще бъдем там с Руди Гън. — Сандекър пусна обратно в джоба си телефона и се зае да довърши яденето си.

— Лоши новини ли? — попита Гън.

— Ако мога да чета правилно между редовете, Хирам е събрал нови данни за акустичното явление. Иска да ни ги съобщи в центъра за събиране на данни.

— Надявам се да са полезни.

— Тонът на гласа му издаваше обратното — каза сериозно Сандекър. — Подозирам, че е открил нещо, което никой от нас не желае да научи.

Йегър седеше на стола отпуснат, с протегнати крака и съзерцаваше изображението на компютърния терминал с нестандартен видеодисплей. Когато Сандекър и Гън влязоха в частния му кабинет, той се обърна и ги поздрави, без да става от мястото си.

— Какво ще ни кажеш? — попита Сандекър без излишни предисловия.

Йегър се изправи и кимна към видеоекрана.

— Постигнах метод за изчисляване на точките на конвергенция на акустичната енергия, излъчвана от минните операции на Дорсет.

— Браво на теб, Хирам! — похвали го Гън и придърпа стол, за да седне по-близо до екрана. — Успя ли да определиш къде ще бъде следващата конвергенция?

— Да — кимна Йегър, — но нека първо да ви разясня процеса. — Той подаде поредица от команди на компютъра и седна отново. — Скоростта на звука през морската вода се променя в зависимост от температурата на морето и хидростатичното налягане в различните дълбочини. Колкото по-надълбоко се отива и колоната вода отгоре става по-тежка, толкова по-бързо се движи звукът. Има стотици други променливи величини, в които мога да преминавам, като отчитам атмосферните условия, сезонните различия, достъпа до разпространението на зоните на конвергенция и образуването на звуковата акустичност, но аз ще се придържам към по-простия израз за илюстриране на откритията си.

Изображението на екрана за наблюдение представляваше морска карта на Тихия океан с четири зелени линии, които тръгваха от местоположенията на Дорсетовите мини и се кръстосваха на остров Сиймор в Антарктида.

— Започнах, като се върнах назад към източника, от мястото, където акустичното явление е нанесло поражението си. След като се заех да счупя най-костеливия орех — остров Сиймор, защото той е разположен до най-крайната точка на Антарктическия полуостров в Уедел море, което е част от Южния Атлантически океан, установих, че дълбокоокеанските звукови лъчи се отразяват от огромната геология на морското дъно. Това беше нещо като щастлива случайност и не се вписваше в нормалната характеристика. След като си изградих метод на работа, аз пресметнах явлението при по-обикновен случай — гибелта на екипажа на „Ментауай“.

— Което стана край остров Хауланд, едва ли не в центъра на Тихия океан — отбеляза Сандекър.

— То беше много по-просто за изчисление, отколкото конвергенцията край остров Сиймор — поясни Йегър, докато набираше данните, които доведоха до ново изображение на екрана — четири сини линии; те започваха от островите Кунгхит, Гладиатор, Великденския и Командорските и се срещаха край остров Хауланд. После той добави нови четири линии с червен цвят. — Това е пресечната точка на зоните на конвергенция, където бе поразена руската риболовна флотилия, североизточно от Хаваи.

— В такъв случай къде според теб ще бъде следващото пресичане на зоните на конвергенция? — попита Гън.

— Ако условията останат непроменени през следващите три дни, поредното смъртоносно място трябва да бъде някъде тук.

Линиите — този път в жълто — се събираха на деветстотин километра южно от Великденския остров.

— Няма голяма вероятност да бъде засегнат минаващ кораб в тази част на океана — рече замислен Сандекър, — но за всеки случай ще предупредя всички кораби да заобикалят въпросния район.

Гън се приближи по-близо до екрана.

— Каква е степента ти на грешка?

— Плюс-минус дванайсет километра — отвърна Йегър.

— А периферията на смъртното явление?

— Отчитаме диаметър в порядъка между четирийсет и деветдесет километра, в зависимост от силата на звуковите лъчи след пътуването им на големи разстояния.

— Броят на морските обитатели в границите на такъв обширен район трябва да е огромен.

— Колко напред във времето можеш да предвиждаш пресичането на конвергентните зони? — попита Сандекър.

— Океанските условия са доста измамни, тъй да се каже — отвърна Йегър. — Не мога да гарантирам сравнително точна проекция повече от трийсет дни напред. Оттам нататък е хазарт.

— Изчислил ли си други точки на конвергенция освен следващата?

— След седемнайсет дни, считано от днес. — Йегър погледна към един голям календар със снимка на красиво момиче с тясна пола, работещо на компютър. — Това се пада двайсет и втори февруари.

— Толкова скоро?

Йегър отмести поглед към адмирала и по лицето му се изписа ледено изражение.

— Оставих най-лошото за накрая. — Пръстите му заиграха по клавиатурата. — Господа, очаквайте датата двайсет и втори февруари и катастрофа със смайваща величина.

Сандекър и Гън не бяха подготвени за това, което се появи на екрана. Беше немислимо явление, над което те нямаха власт, мрежа от бедствия, затворена в кръг, за която не виждаха начин да бъде предотвратена. Двамата гледаха в болезнено опиянение четирите пурпурночервени линии, които се срещаха и пресичаха на екрана.

— Не е ли възможно да е станала грешка? — попита Гън.

— Преповтарях изчисленията си над трийсет пъти — с отпаднал глас рече Йегър, — стараейки се да открия някакъв дефект, грешка или променлива величина, които да ми докажат, че греша. Както и да го въртях и сучех, резултатът беше един и същ.

— Божичко, не! — прошепна Сандекър. — Дано не се случи нито там, нито където и да е другаде в обширния и пуст океан!

— Ако някакъв непредвидим природен катаклизъм не промени морските и атмосферните условия — рече тихо Йегър, — зоните на конвергенция ще се пресекат на приблизително петнайсет километра от град Хонолулу.

34.

Този президент, за разлика от предшественика си, взимаше бързо и уверено решения, без никакво колебание. Той отказваше да участва в консултативни заседания, които продължаваха безкрайно дълго и почти нищо не постигаха, а особено неприятно му ставаше, когато помощниците му се щураха насам-натам и се оплакваха или радваха на резултатите от последната президентска изборна кампания. Обсъждания с цел да се окаже съпротива на критиките от страна на медиите или обществеността изобщо не го вълнуваха. Той имаше твърдото намерение да свърши колкото може повече работа за четири години. Ако не успееше, тогава никакви речи, никакви захаросани извинения и никакви оправдания, прехвърлящи вината върху опозиционната партия, нямаше да му помогнат да спечели следващите избори. Разни бездарни драскачи от неговата партия си скубеха косите и го молеха да се представя в по-благоприятна светлина пред обществото, но той не им обръщаше внимание и продължаваше да си върши работата, свързана с националната сигурност, без да се замисля за онези, които е настъпил по мазола.

Молбата на Сандекър да се срещне с президента не направи впечатление на началника на личния състав на Белия дом Уилбър Хътън. Той оставаше глух към подобна молба, отправена от някой партиен лидер в Конгреса или от вицепрезидента. Дори членове на самия кабинет на президента срещаха спънки при уреждането на лични срещи с него. Хътън вършеше ревностно работата си като пазач на административния отдел. Той не беше човек, който можеше лесно да бъде сплашван. Имаше огромно и набито телосложение като на борец от състезания в събота вечер. Поддържаше оредяващата си руса коса ниско подстригана и в изряден вид. Главата и лицето му приличаха на боядисано в червено яйце, прозрачните му сиво-сини очи гледаха винаги право напред, никога не се местеха ту на една, ту на друга страна. Израснал в щата Аризона, с докторат по икономическите науки от университета „Станфорд“, за него се говореше, че се показва доста сприхав и груб пред всеки, който се перчи, че идва от някой от колежите на „Айви Лийг“.

За разлика от мнозина съветници в Белия дом, Хътън се отнасяше с голямо уважение към служителите в Пентагона. Тъй като беше служил като пехотинец в армията и имаше завиден рекорд по героизъм по време на войната в Залива, той изпитваше привързаност към военните. Генералите и адмиралите неизменно се ползваха с по-голямо внимание от негова страна, отколкото политиците в тъмни костюми.

— Джим, винаги се радвам, като те виждам. — Той посрещна Сандекър сърдечно, въпреки непредизвестената му поява. — В молбата ти за среща с президента долових, че е за нещо спешно, но се опасявам, че програмата му е запълнена. Не биваше напразно да се разкарваш дотук.

Сандекър се усмихна, после отново стана сериозен.

— Въпросът е доста деликатен, за да го обяснявам по телефона, Уил. Няма никакво време да минавам по каналния ред. А и колкото по-малко хора знаят за предстоящата опасност, толкоз по-добре.

Хътън посочи стол на Сандекър, докато затваряше зад него вратата на кабинета си.

— Прости ми, ако ти прозвучи резервирано и безсърдечно, но тия думи ги чувам почти всеки ден.

— Следващите обаче не си ги чувал. След шестнайсет дни всички мъже, жени и деца в град Хонолулу и остров Оаху ще бъдат мъртви.

Сандекър изпита чувството, че очите на Хътън хлътнаха навътре.

— О, я стига, Джим! Какви ги говориш?

— Моите изследователи и анализатори на данни в НЮМА откриха тайната на опасното явление, което убива хора и унищожава морския свят в Тихия океан. — Сандекър отвори чантата си за документи, извади една папка и я постави на бюрото на Хътън. — Това е докладът за нашите разкрития. Наричаме явлението акустично, защото смъртта се причинява от звукови лъчи с висока сила, които се концентрират чрез рефракция. След това тази изключително силна енергия се разпространява в морето, струпва се в дадена точка и излиза на повърхността, където поразява всекиго и всичко в радиус до деветдесет километра.

Известно време Хътън не каза нищо, само за миг му мина през ума дали адмиралът не преувеличава, но наистина беше само за миг. Защото много отдавна познаваше Сандекър, така че не го смяташе за несериозен и неразумен човек, отдаден на работата си. Той отвори папката и прегледа набързо съдържанието й. После вдигна поглед към смълчания адмирал.

— Хората ти сигурни ли са във всичко това?

— Напълно — отговори уверено Сандекър.

— Винаги съществува вероятност от грешка.

— Няма никаква грешка. — Гласът на Сандекър прозвуча твърдо. — Единственото ми отстъпление е, че давам пет процента надежда, конвергенцията да стане на безопасно разстояние от острова.

— От „партенките“ в Конгреса научих, че си се обърнал по този въпрос към сенаторите Реймънд и Ибара, но не си получил подкрепата им за нанасяне на военен удар на собствеността на „Дорсет Консолидейтид“.

— Не успях да ги убедя в сериозността на положението.

— Затова идваш при президента.

— И при Господ ще отида, стига да мога да спася милиони хора.

Хътън загледа Сандекър с наклонена на една страна глава и с колебание в погледа. Почука няколко пъти с молив по бюрото, после кимна и стана прав, вътрешно убеден, че адмиралът не бива да бъде отпратен.

— Почакай тук — нареди му той и хлътна във вратата, водеща към Овалния кабинет; минаха цели десет минути, преди Хътън отново да се появи. — Оттук, Джим — покани го той с ръка. — Президентът ще те приеме.

Сандекър го погледна.

— Благодаря ти, Уил. Задължен съм ти.

Когато адмиралът влезе в Овалния кабинет, президентът заобиколи в знак на внимание старото писалище на президента Рузвелт и му подаде ръка.

— Удоволствие е да ви видя, адмирале.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин президент.

— Уил ми каза, че става дума за нещо неотложно, свързано с причината за всички ония жертви на „Полар Куин“.

— И за още много други.

— Разкажи на президента онова, което ми каза току-що — вметна Хътън и подаде на президента доклада за акустичното явление, за да го чете, докато адмиралът внася пояснения за заплахата.

Сандекър представи случая, подкрепен с всички неоспорими аргументи. Беше убедителен и развълнуван. Дълбоко вярваше в хората си в НЮМА, вярваше в преценките и заключенията им. От време на време правеше дълги паузи, за да придаде особено значение на думите си и накрая приключи изложението си с молба да използва военна сила, за да спре минните операции на Дорсет.

Президентът го изслуша внимателно, после продължи да чете безмълвно още няколко минути и най-подир вдигна поглед.

— Нали разбирате, адмирале, че аз не мога своеволно да разруша частна собственост на чужда територия.

— Да не говорим колко невинни жертви ще даде това — допълни Хътън.

— Ако спрем операциите дори само на една от мините на „Дорсет Консолидейтид“ — поясни Сандекър — и попречим по този начин на източника да излъчи акустичната си енергия, ще намалим силата на конвергенция и ще спасим близо два милиона мъже, жени и деца, които живеят в Хонолулу и близо до него, от мъчителна смърт.

— Но трябва да признаете, адмирале, че акустичната енергия не представлява заплаха, срещу която правителството да е готово да взима предпазни мерки. Това е съвсем ново нещо за мен. Ще ми трябва време, за да възложа на съветниците ми от Националния научнотехнически съвет да проучат откритията на НЮМА.

— Конвергенцията ще стане след шестнайсет дни — уточни мрачно Сандекър.

— Ще ви се обадя след четири дни — увери го президентът.

— Пак ще ни остане достатъчно време да съставим план за действие — рече Хътън.

Президентът протегна ръка.

— Благодаря ви, че предоставихте на вниманието ми този въпрос, адмирале — каза той с официален тон. — Обещавам да го проуча най-задълбочено.

— И аз ви благодаря, господин президент — отвърна Сандекър. — Не бих могъл да искам повече.

Хътън изведе адмирала от Овалния кабинет и се обърна към него с думите:

— Не се безпокой, Джим. Лично аз ще пусна предупреждението ти по съответните канали.

Сандекър прикова в него смразяващ поглед.

— Ти се постарай президентът да не погледне през пръсти на въпроса, иначе в Хонолулу няма да остане жив човек, който да гласува за него.

35.

Четири дни без вода. Безмилостната жега и постоянната влага изсмукваха потта от телата им. Пит нямаше да ги остави на произвола върху пустата водна шир, която бе в състояние да отслаби физическата енергия и съзидателната мисъл. Монотонното плискане на вълните в лодката ги докарваше почти до лудост, докато накрая те свикнаха с него. Ключът на оцеляването беше изобретателността. Пит се бе запознал с много отчетни доклади за круширали кораби и бе разбрал, че повечето моряци от бедстващите плавателни съдове са издъхнали от летаргия и чувство за безпомощност. Затова той непрекъснато караше Мейв и Джордино да вършат нещо през деня и ги оставяше да спят само нощем.

Това даде резултат. Освен че изпълняваше ролята на касапин, Мейв бе вързала въжета за една копринена носна кърпичка и я бе пуснала да се влачи зад кърмата на лодката. Служейки за мрежа, кърпичката събираше различни видове планктон и микроскопичен морски свят. След няколко часа Мейв разпредели върху капака на едната седалка морските екземпляри на три малки купчинки и им ги предложи като морска салата.

Джордино издълба с твърдото стоманено острие на войнишкия нож зъбци на куката, която Пит бе приспособил от катарамата на колана си. Той бе поел задълженията по риболова, а Мейв, използвайки знанията си по биология и зоология, сръчно почистваше и нарязваше на парчета дневния улов. Повечето корабокруширали моряци щяха просто да потопят куката във водата и да чакат. Джордино обаче прескочи предварителното съблазняване на рибата. След като сложи на куката по-подбрана, по-апетитна, поне за рибата, стръв — късчета от вътрешностите на акулата, той започна да върти влакното подобно на каубой, готвещ се да метне ласото към някоя крава, като в същото време бавно го навиваше около лакътя и вдлъбнатината между палеца и показалеца си и след всеки метър го разклащаше, за да имитира жива стръв. Очевидно, шаващата вечеря привличаше повече плячката му и скоро Джордино хвана първата си риба. Една дребна риба тон налапа стръвта и след по-малко от десет минути бе издърпана на борда.

Бюлетините за претърпелите корабокрушение моряци изобилстваха от случаи за мнозина, които, макар и заобиколени от риба, бяха умрели от глад, тъй като не са знаели как да я ловят. За разлика от Джордино. Веднъж намерил цаката на риболова, той така усъвършенства системата си, че започна да вади риба с виртуозността на дългогодишен рибар. Ако разполагаше с мрежа, само за няколко часа щеше да напълни лодката с улов. Водата около и под малкия плавателен съд приличаше на аквариум. Риби с всякакви размери и луминесцентни цветове съпровождаха изгнаниците. По-дребните пъстроцветни риби привличаха по-едрите, а те на свой ред подмамваха по-големите акули, които застрашително се струпваха и блъскаха в лодката.

Зловещи и в същото време изящно гъвкави, убийците на дълбините се плъзгаха напред-назад покрай лодката, а триъгълните им перки пореха водната повърхност като секири. Придружени от антуража си от легендарните лоцмани, акулите се обръщаха на една страна, за да се гмурнат под малкия плавателен съд. Издигайки се на гребена на някоя вълна, докато лодката се спускаше в браздата, те като че ли надникваха в нея, за да хвърлят поглед към потенциалните си жертви с прозрачните си като кубчета лед очи. Пит си спомни за една репродукция на картина на Уинслоу Хомър, която висеше в една от класните стаи на прогимназията му. Наричаше се „Гълфстрийм“. Тя изобразяваше един чернокож, плаващ на платноход, чиято единствена мачта бе счупена и той се носеше по течението, заобиколен от цял пасаж акули, под проливен дъжд. С тази картина Хомър показваше своето виждане за неравната битка на човека с природните сили.

Старият изпитан и неопровержим метод, открит от първите мореплаватели и прокудените в морето — да се изсмуква влагата от суровата риба — намери приложение в храненето им, наред с акуловото месо, изсушавано на слънце като пастърма. Японският им вид храна се увеличи и с две доста едри летящи риби, които една вечер те намериха да се мятат на дъното на лодката. Мазният вкус на прясна сурова риба нямаше да бъде удостоен с награда от никой чревоугодник, но поне за дълго време успяваше да притъпи мъчителното чувство за глад и жажда. Само след няколко хапки стомасите им се насищаха.

Те успяваха също така и да намалят необходимостта от възстановяване на секрециите си, като през няколко часа се редуваха да скачат във водата един по един, докато оставащите на борда зорко следяха за появата на акули. Чувството им за разхлаждане се подсилваше още повече, когато се излягаха с мокрите си дрехи под сянката на навеса, което пък им помагаше да се преборят и с неприятното усещане за обезводняване и ги предпазваше от слънчево изгаряне. Освен това по този начин пластът сол, който бързо се натрупваше по кожата им, скоро се стопяваше.

Природните сили до голяма степен опростяваха мореплавателските дейности на Пит. Западните ветрове, духащи от бурната зона на морето, ги изтласкваха на изток. Водното течение също се движеше в тази посока. Той определяше приблизителното си местоположение по слънцето и звездите, като използваше уред, подобен на екер, който бе измайсторил от две летви, отсечени от греблото.

Този уред за определяне на географската ширина също бе изобретен от древните мореплаватели. Единият край на вертикалната летва се държеше пред окото, а напречната летва калибрираше чрез плъзгането й напред-назад, докато единият й край застанеше точно между слънцето, или съответно звездите, и хоризонта. Ъгълът на географската ширина тогава се отчиташе по резките, издълбани във вертикалната летва. След като установеше ъгълът, мореплавателят можеше чрез грубо пресмятане да определи приблизителната ширина, без да се допитва до публикувани таблици. Определянето на дължината обаче — в случая на Пит, доколко на изток бяха изтласкани — беше нещо друго.

Нощното небе сияеше от звезди, които се превърнаха в нещо като светещи точки върху небесен компас, въртящ се от изток на запад. След като в продължение на няколко нощи Пит определяше местоположението им, той успя да състави елементарен борден дневник, като вписваше изчисленията си в единия край на найлоновия калъф на лодката с малко късче молив, който Мейв случайно бе намерила забутан под единия поплавък. Основното му затруднение беше, че той не познаваше така добре звездите и съзвездията, намиращи се далеч на юг, както онези на север от екватора, и затова трябваше да налучква.

Леката лодка беше чувствителна към вятъра и често се понасяше по водата като че ли беше с платна. За да измери скоростта й, Пит хвърли пред лодката едната си гуменка, завързана за петметрова връв. После преброи секундите, за които лодката стигна до нея, преди да издърпа гуменката, за да не бъде отнесена към кърмата. Пресметна, че западният вятър ги движи с малко под три километра в час. Тогава приспособи найлоновия калъф на лодката във вид на платно, а от греблото направи къса мачта и установи, че скоростта се увеличи до пет километра, което се равняваше на бавен ход, ако слезеха от лодката и тръгнеха пеша до нея.

— Плаваме без посока като останки от самолет или кораб върху огромен морски свят — измърмори Джордино през напластените си със сол устни. — Единственото, което трябва да направим, е да намерим начин да управляваме това чудо.

— Ясно! — рече Пит, докато сваляше с отвертката пантите на седалката от стъклено влакно, която покриваше складовото отделение. След десет минути той вдигна правоъгълния капак, който по размери и форма приличаше на вратичка от шкаф. — Всеки ход е от значение.

— Как смяташ да го закрепиш? — попита го Мейв, отдавна привикнала на непрестанните му прояви на изобретателност.

— Ще му сложа пантите и на другите седалки. После ще го завинтя за кърмовата греда, която държи извънбордовия двигател, за да се върти напред и назад. След това ще завържа две въжета в горния му край и така ще можем да го управляваме по същия начин, както се управлява всяко кормило на кораб или самолет. Това се казва да направиш от света по-добро място за живеене.

— И го постигна — отбеляза философски Джордино. — Патент за артистичност, елементарна логика, лениво живуркане, сексапилност, всичко има тук.

Пит погледна Мейв и се усмихна.

— Страхотното при Ал е, че той е изключително театрален.

— Е, сега, след като имаме мъничко контрол и велик навигатор, накъде ще поемем?

— Зависи от дамата — отговори Пит. — Тези води са й по-познати, отколкото на нас.

— Ако се насочим право на север — рече Мейв, — може би ще стигнем до Тасманово море.

Пит поклати глава и посочи импровизираното платно.

— Лодката не е пригодена да плава при попътен вятър. Понеже дъното й е плоско, ще бъдем отнесени пет пъти по-далече на изток или на запад. Първото появяване на суша е най-южната точка на Нова Зеландия, което е възможност, но твърде далечна. Ще трябва да направим компромис и да нагласим платното леко на север от изток, да речем курс седемдесет и пет градуса според моя предан скаутски компас.

— Колкото по на север, толкова по-добре — каза Мейв и кръстоса ръце пред гърдите си, за да се стопли. — По на юг нощите са много студени.

— Знаеш ли дали има суша по този курс? — попита я Джордино.

— Тук-там — отвърна тя уверено. — Островите, намиращи се на юг от Нова Зеландия, са малко и доста отдалечени един от друг. Спокойно можем да минем между тях, без да ги видим, особено нощем.

— Изглежда, те ще се окажат единствената ни надежда. — Пит държеше в ръка компаса и следеше стрелката му. — Спомняш ли си горе-долу местонахождението им?

— Остров Стюарт е под Южния остров. След това идват Снеърс, Окланд и на деветстотин километра по на юг се намират островите Макуейри.

— Стюарт е единственият от тях, който ми звучи смътно познат — отбеляза замислен Пит.

— Откажи се от Макуейрите. — Мейв несъзнателно потрепери. — Там единствените обитатели са пингвините, а и често вали сняг.

— Сигурно го докарват по-студените течения от Антарктида.

— Пропуснем ли дори един от островите, по целия път до Южна Америка ни чака открито море — вметна обезсърчително Джордино.

Пит засенчи очите си и огледа празното небе.

— Ако студените нощи не ни хванат, без дъжд ще се обезводним много преди да стъпим на песъчлив бряг. Най-доброто разрешение ще бъде да се движим към южните острови, с надеждата да се натъкнем на някой от тях. Може да се рече, че ще заложим всичко на една карта, за да намалим риска.

— Значи правим опит да стигнем Макуейрите — каза Джордино.

— Те са най-голямата ни надежда — потвърди Пит.

С огромната помощ на Джордино Пит скоро натъкми платното под лек ъгъл на пеленг седемдесет и пет градуса по магнитния компас. Приспособеното кормило работеше толкова добре, че им даваше възможност да увеличат курса си до почти шейсет градуса. Въодушевени от съзнанието, че имат известно влияние над съдбата си, те се изпълниха с лек оптимизъм, който Джордино подсили, като най-неочаквано извести:

— Насреща ни се задава буря.

По западното небе тъй бързо започнаха да се струпват черни облаци, сякаш някакъв великан разстла килим над прокудените в морето. Само след минути капки дъжд започнаха да бият по лодката. Постепенно те ставаха по-тежки и по-гъсти и накрая дъждът започна да се лее като из ведро.

— Отворете всяко отделение и всичко, което има формата на съд — нареди Пит, докато трескаво сваляше найлоновото платно. — Подръжте за малко платното наклонено към водата, за да се оттече напластената по него сол, защото после ще го навием като фуния и ще съберем дъждовна вода в хладилния шкаф.

Както валеше поройният дъжд, те вдигнаха лица към облаците, отвориха широко усти и запоглъщаха скъпоценната течност като лакоми малки пиленца, които чакаха крилатите им родители да ги нахранят. Свежата миризма и чистият вкус бяха сладки като мед за пресъхналите им гърла. Нямаше нищо по-приятно от това усещане.

Вятърът беснееше над морето и през следващите двайсет минути те се наслаждаваха на заслепяващия потоп. Неопреновите поплавъци ечаха като барабани от биещите по опънатите им стени дъждовни капки. Дъждът скоро напълни хладилния шкаф, който преля и водата започна да се стича по дъното на лодката. Животворната буря спря тъй внезапно, както бе дошла. Нито една капка дъжд не бе прахосана. Тримата свалиха дрехите си и ги изцедиха в устата си, а после събраха излишната вода от дъното на лодката във всяко нещо, което успяха да приспособят във вид на съд. С отминаването на бурята и с утолената жажда духът им се повдигна с нова сила.

— Колко ли вода сме събрали? — запита се Мейв на висок глас.

— Между десет и двайсет литра — предположи Джордино.

— Можем да я увеличим с три литра, ако я смесим с морска вода — каза Пит.

Мейв го изгледа с недоумение.

— Ти да не искаш да си навлечем някоя беля? Пиенето на вода, наситена със сол, не е лек срещу жаждата.

— През горещите знойни дни в тропиците хората са склонни да се наливат с вода до ушите и пак си остават жадни. Тялото приема течност повече, отколкото е необходимо. А след като от теб са текли реки от пот, онова, от което в действителност има нужда системата ти, е сол. Езикът ти може и да отблъсне нежелания вкус на солена вода, но повярвай ми, прибавена към прясна вода, тя ще утоли жаждата ти, без да ти се гади от нея.

След като се нахраниха със сурова риба и възстановиха секрециите си, те отново се почувстваха кажи-речи нормални хора. Мейв намери малко грес в гнездата, където някога са били поставени контролно-измервателните уреди за двигателя и като я смеси с мазнината, която бе изстискала от уловената риба, направи лосион срещу слънчево изгаряне. Тя с насмешка определи „буламача“ си като „Броня за плътта“, произведена от Флечър и обяви минус шест точки за защитния крем за кожа на „Фактор“. Единственото си страдание, което не можеха да облекчат, бяха възпаленията по краката и гърбовете им, причинени от триенето вследствие на постоянното клатушкане на лодката. Импровизираният от Мейв лосион против слънчево изгаряне ги облекчи, но не заздрави все по-задълбочаващите се рани.

Следобед внезапно излезе силен вятър, които развълнува водата около тях, и те бяха изтласкани на североизток, заловени в примката на непредвидимите вълни. Пит пусна във водата пригоденото за плаваща котва кожено яке и свали платното, за да не го отвее вятърът. Имаше чувството, че те се носят бясно надолу по заснежен хълм върху огромна вътрешна тръба, без никакъв контрол. Вятърът спря да духа едва на другата сутрин в десет часа. Щом морето се успокои, рибите отново се появиха. Те като че ли се бяха вбесили на вятъра, задето ги прогони и сега разпенваха водата и се блъскаха в лодката. По-лакомите от тях — грубияните на стадото — си отживяха този ден с по-дребните си братовчеди. За близо час водата около сала почервеня, след като хищниците дадоха израз на безкрайната битка на живот и смърт, спечелвана винаги от тях.

Изморена до смърт от дългото подмятане в лодката, Мейв бързо заспа и в съня й се явиха децата й. Джордино също подремна и му се присъни ресторант, в който се яде на корем. На Пит не му се явиха никакви сънища. Той пропъди всяко чувство за умора и вдигна отново платното. След това насочи „екера“ си към слънцето и определи курса с компас. Заел удобно положение на кърмата, той направляваше лодката в посока североизток с въжетата, закачени за кормилото.

Всеки път, когато морето се успокоеше, той мигом забравяше за него и за факта, че е останал жив. Докато преценяваше какво е положението им, мислите му непрекъснато се връщаха към Артър Дорсет. Наложи си да потисне гнева си. Никой човек не би могъл да наказва с неописуем ужас невинни хора, дори собствената си дъщеря, без да си получи заслуженото. Сега това повече от всякога беше валидно. Пред очите му изплуваха злобните лица на Дорсет и дъщерите му Дирдри и Будика.

В съзнанието на Пит нямаше място за страданието през последните пет дни, за чувствата, породени от мъчението, граничещо със смъртта, нямаше място за нищо освен за вековната обсебваща мисъл за мъст. Мъст или унищожение — Пит не правеше разграничение. На Дорсет нямаше и не биваше да му се позволява да продължава да развява байрака на злото след толкова много жертви. Той трябваше да бъде подведен под отговорност.

Съзнанието на Пит бе съсредоточено върху не една, а две цели — спасяването на двамата сина на Мейв и убийството на злия търговец на диаманти.

36.

През целия осми ден Пит направляваше малкия плавателен съд по необятното море. Към залез-слънце управлението пое Джордино, а Пит и Мейв вечеряха комбинация от сурова и сушена риба. Пълна месечина се издигна над хоризонта във вид на кехлибареножълто кълбо, после постепенно започна да се смалява и да избелява, докато прекосяваше нощното небе над тях. След като изпи няколко глътки вода, за да заличи вкуса на риба, Мейв се сгуши в прегръдките на Пит и се загледа в сребърната пътека по морето, която отвеждаше към луната.

Тя зашепна думите на „Лунна река“: „Двама скитника, тръгнали да видят света“. После млъкна, вдигна поглед към суровото лице на Пит и огледа волевата извивка на брадичката, тъмните и гъсти вежди и зелените очи, които проблясваха всеки път, когато в тях попаднеше светлина. Той имаше правилен нос за мъж, но си личеше, че е бил чупен повече от веднъж. Бръчките около очите и леката извивка на устните му придаваха вид на весел и винаги усмихнат човек, човек, с когото една жена би се чувствала удобно и на когото би могла да разчита. От него се излъчваше странна смесица от суровост и чувственост, която действаше невероятно привлекателно.

Тя седеше смълчана, прехласната в него, когато изведнъж той сведе поглед и видя израза на обожание, изписан по лицето й. Мейв не направи опит да извърне глава.

— Ти не си обикновен мъж — рече тя, без да знае защо.

Пит я погледна с изненада.

— Какво те кара да мислиш така?

— Всичко, което казваш, което вършиш. Не познавам човек, който да е в такава хармония с живота.

Той се усмихна с видимо задоволство.

— За пръв път чувам такива думи от жена.

— А познавал ли си много? — попита тя с детско любопитство.

— Какво много?

— Жени.

— Не особено. Винаги съм искал да бъда развратник като Ал, но рядко намирах време за това.

— Женен ли си?

— Не и никога не съм бил.

— А стигал ли си дотам?

— Може би веднъж.

— Защо не се е получило?

— Убиха я.

Мейв забеляза, че Пит никога не хвърля мост над бездната, разделяща скръбта и горчиво-сладкия спомен. Съжали, че му зададе този въпрос и се притесни. Тя бе несъзнателно привличана от него и искаше да се разрови в съзнанието му. Предположи, че той е от онзи тип мъже, който копнее за по-дълбоки чувства, отколкото би му дала една обикновена физическа връзка, и разбираше, че неискреното флиртуване не го съблазнява.

— Казваше се Самър — продължи той с тих глас. — Беше много отдавна.

— Съжалявам — рече Мейв.

— Имаше сиви очи и червена коса, но много приличаше на теб.

— Поласкана съм.

Прииска му се да я попита за нейните мъже в живота, но се въздържа, съзнавайки, че това би развалило интимността на момента. Двама души сами — е, почти сами, в свят на луна, звезди и черно, неспокойно море. Без никакви хора наоколо, без твърда почва под краката им, заобиколени от хиляди километри водна празнота. Беше толкова лесно да забравят къде се намират и да си представят, че плават по залива на някой тропически остров.

— Ти страшно много приличаш на твоята прапрабаба — отбеляза той.

Тя вдигна глава и го изгледа учудена.

— Откъде знаеш, че приличам на нея?

— На яхтата видях портрета на Бетси Флечър.

— Някой ден ще ти разкажа за Бетси — каза Мейв и се сви като котка в прегръдките му.

— Не е нужно — усмихна се той. — Имам чувството, че я познавам почти толкова, колкото и теб. Много смела жена, която била арестувана и изпратена в каторжническата колония в Ботани Бей, една от оцелелите от сала, направен от „Гладиатор“. Помогнала за спасяването на живота на капитан Бъли Скагс и Джес Дорсет — осъден разбойник, който после станал неин съпруг и твой прапрапрадядо. След като стъпили на земя, назована впоследствие остров Гладиатор, Бетси се натъкнала на една от най-големите мини за диаманти в света и основала династия. В хангара си имам пълно досие за Дорсетови, проследяващо историята им, от Бетси и Джес, през поколенията им, до продажните ти сестри.

Мейв се надигна и седна, сините й очи засвяткаха гневно.

— Значи си наредил да ме разследват, вероятно на твоето ЦРУ, негодник такъв!

Пит поклати глава.

— Не толкова тебе, колкото историята на търговците на диаманти в Дорсетовия род. Интересът ми се породи от проучването, извършено от един почтен възрастен господин, който много би се възмутил, ако разбере, че го причисляваш към агентите на ЦРУ.

— Ако си мислиш, че си научил кой знае колко неща за рода ми, много се лъжеш — каза тя надменно. — Предците ми са били много затворени хора, какъвто е и баща ми.

— Знаеш ли — опита се да я успокои той, — има един член на вашата династия, който възбужда любопитството ми повече от другите.

Тя го погледна и наклони глава на една страна.

— Ако не съм аз, кого имаш предвид?

— Морското чудовище в лагуната ви.

Най-малко такъв отговор очакваше Мейв.

— Не вярвам да имаш предвид Базил, нали?

За миг Пит се озадачи.

— Кого?

— Базил не е морско чудовище, а морски змей. Има огромна разлика. Виждала съм го три пъти със собствените си очи.

Тогава Пит избухна в смях.

— Базил? Наричате го Базил?

— Не би се смял, ако му попаднеш между челюстите — отвърна тя язвително.

— Не мога да повярвам — заклати той глава, — че една опитна зооложка вярва в морски змейове.

— Първо на първо, морски змей е погрешно название. Това не са истински змейове, приличащи на змии.

— Безумни истории се разказват от туристи, които твърдят, че са виждали странни чудовища във всяко езеро, от Лох Нес до Чамплейн, но от миналия век насам не съм чул някой да е зървал такива в океаните.

— Появите им в морето не получават гласност както навремето. Войните, природните бедствия и масовите убийства ги изместват от заглавията.

— Таблоидите не биха подминали подобно нещо.

— Морските пътища за големи кораби са доста точно определени — поясни търпеливо Мейв. — Ранните ветроходни кораби са се движили по рядко използвани водни пространства. Китоловни кораби, плаващи след китове по-навътре в морето, а не по най-кратките пътища между пристанищата, често са съобщавали за такива наблюдения. Освен това движените от вятъра кораби са плавали безшумно и затова са могли да се приближат до излезлия на повърхността змей, докато днешните плавателни съдове с дизелови мотори се чуват на километри под водата. Това, че змейовете са огромни, не значи, че те не са плахи, саможиви същества, неуморими океански пътешественици, които се пазят да не бъдат уловени.

— Ако не са плод на въображението или змии, какви са тогава, останали динозаври?

— Добре, господин Скептик — отвърна тя най-сериозно и с леко предизвикателна гордост в гласа. — Аз подготвям темата си за получаване на докторат върху криптозоологията — науката за легендарните чудовища. За твое сведение, след като бяха пресети всички неточни описания, измислици и съобщения от втора ръка, останаха 467 потвърдени наблюдения. Имам ги категоризирани в компютъра си в университета — по същността на наблюденията, включваща атмосферните и морските условия, при които са ставали наблюденията, по географските местоположения, отличаващи характеристиките им, цвета, формата и размера. Чрез техниката на графичното изображение аз мога да проследя назад във времето еволюцията на чудовищата. А в отговор на въпроса ти — те вероятно произхождат от динозаврите по начин, подобен на алигаторите и крокодилите. Но в никакъв случай не са „останали“ динозаври. Плезиозаврите, екземплярите, за които най-често се смята, че са оцелели във вида на днешните морски змейове, никога не са превишавали шестнайсет метра дължина — далеч по-малка от тази на Базил например.

— Добре, ще си запазя мнението, докато ме убедиш, че те наистина съществуват.

— Срещат се шест основни вида — продължи тя „лекцията“ си. — Най-многото наблюдения са на влечуго с дълъг врат, с една основна гърбица и с глава и челюсти като на огромно куче. Следващите са на същество, което според неизменните описания има глава на кон с грива и големи изпъкнали очи. За него се е съобщавало също, че има и козя брадичка.

— Козя брадичка! — повтори скептично Пит.

— След тях се нареждат разновидностите със змиеобразно тяло като това на змиорката. После идват други, с вид на огромни морски видри, и такива, които имат един ред огромни триъгълни перки на гърба си. Най-често описваният тип е с много гърбици, с глава във формата на яйце и с голяма муцуна като на куче. В повечето случаи за този змей се казва, че отгоре е черен, а отдолу — бял. Някои от тях имат плавници като на тюлените и костенурките или перки, а други нямат. Едни са с необикновено дълги опашки, но се срещат и такива с много къси опашки, като отрязани. Според описанията немалко имат козина, докато повечето са гладки като коприна. Цветовете им варират от жълто-сив до кафяв и черен. Почти всички свидетели са единодушни, че долната част на телата им е бяла. За разлика от често сресаните морски и земни змии, които се движат, извивайки се ту на една, ту на друга страна, змейовете извършват вертикални вълнообразни движения. По всяка вероятност се хранят с риба, показват се на повърхността при спокойно време и са наблюдавани във всяко море, с изключение на водите около Арктика и Антарктида.

— Откъде си сигурна, че всички тези наблюдения не са погрешно описани? — поинтересува се Пит. — Те могат да бъдат много големи акули, групи водорасли, дребни китове, плаващи в индийска нишка, или дори някоя огромна сепия.

— В повечето случаи наблюдателите са били повече от един — отвърна му троснато Мейв. — Сред тях мнозина са морски капитани, известни с честността си. Един от тях е Артър Рострън.

— Познато ми е това име. Той беше капитан на „Карпатия“, кораба, който взе на борда си оцелелите от „Титаник“.

— Той е свидетелствал за появата на подобно същество, изпаднало в голяма беда, като че ли било ранено.

— Свидетелите може да са били честни хора, но да са се заблуждавали — не отстъпваше Пит. — Докато на учените не бъде даден такъв змей или част от него, за да му направят дисекция и да го изследват, няма валидно доказателство.

— Защо влечуги, стигащи между двайсет и петдесет метра дължина, с външни белези като на змии, да не могат да живеят в моретата и до днес, както са живели през мезозойската ера? Морето не е кристално прозрачно като прозорец. Ние не можем да виждаме в дълбините му и да оглеждаме далечните му хоризонти, както правим на земята. Кой може да каже колко на брой огромни биологически вида, все още непознати на човека, бродят в моретата?

— Почти ме е страх да питам — каза Пит с усмихнати очи, — към коя категория спада Базил?

— Него съм класифицирала като мегазмиорка. Той има цилиндрично тяло, дълго трийсет метра, завършващо с островърха опашка. Главата му е леко притъпена като на истинската змиорка, само че широката му кучешка уста е пълна с остри зъби. На цвят е синкав с бял корем, а смолисточерните му очи са големи като плочи. Движи се хоризонтално с вълнообразни извивки на тялото като другите змиорки и змии. На два пъти съм го виждала да подава цели десет метра от горната част на тялото си над водата, преди да цопне обратно с огромен плисък.

— Кога си го видяла за първи път?

— Бях на десет години — отвърна Мейв. — Двете с Дирдри плавахме по лагуната с малък катер, който мама ни беше дала. Изведнъж се изпълних с особеното чувство, че някой ме наблюдава. По гърба ми полазиха студени тръпки. Дирдри се държеше така, сякаш нямаше нищо странно. Започнах бавно да се обръщам назад. И какво да видя — на двайсет метра зад кърмата се подаваше глава и врат, проточен на около три метра над водата. Съществото имаше две блестящи очи, които бе вперило в нас.

— Колко дебел му беше вратът?

— Цели два метра в диаметър, като цистерна за вино, както го бе определил баща ми.

— И той ли го е виждал?

— Цялото ни семейство го е виждало много пъти при различни обстоятелства, но най-често, когато някой беше на път да умре.

— Продължавай нататък.

— Чудовището приличаше на дракон от детски кошмари. Вцепених се от ужас и не можех да издам ни звук, ни писък, а в същото време вниманието на Дирдри бе съсредоточено напред и току ми напомняше кога да променя курса на катера, за да не налетим на някоя надводна скала.

— То не тръгна ли към вас? — попита Пит.

— Не. Само ни гледаше, докато се отдалечавахме от него, без да направи опит да нападне кораба.

— Значи Дирдри не го е видяла.

— Тогава не, но после го е виждала два пъти при различни случаи.

— Как се отнесе баща ти, когато му каза какво си видяла?

— Засмя се и рече: „Значи най-сетне си срещнала Базил“.

— Каза, че змеят се появявал, когато предстояла нечия смърт…

— Това е семейно предание със зрънце истина. Екипажът на един от отбиващите се на острова китоловни кораби видял Базил в лагуната, когато погребвали Бетси Флечър, а по-късно когато умрели пралеля ми Милдред и майка ми, и двете — от насилствена смърт.

— Това съвпадение ли е, или предопределеност?

Мейв сви рамене.

— Знае ли някой! Единственото, в което мога да съм сигурна, е, че баща ми уби майка ми.

— Както се предполага, че дядо ти Хенри е убил сестра си Милдред.

Тя пак го изгледа с недоумение.

— И това ли си научил?

— То е обществена тайна.

Мейв отмести поглед над черното море дотам, докъдето то се срещаше със звездите; ярката лунна светлина освети очите й и те като че ли станаха по-тъмни и по-тъжни.

— Не може да се каже, че последните три поколения на Дорсетови са установили добродетелни норми.

— Името на майка ти е Айрин, нали?

Мейв кимна безмълвно.

— Как е умряла?

— Тя все едно щеше да умре от сърце, разбито от обидите, които й нанасяше мъжът, когото безнадеждно обичаше. Но един ден, докато се разхождала с баща ми покрай високите скали, тя се подхлъзнала и паднала в големите вълни, където намерила смъртта си. — По нежното лице на Мейв се изписа омраза. — Той я е бутнал — додаде тя студено. — Баща ми я е бутнал и това е толкова сигурно, колкото съществуването на звезди във вселената.

Пит я притисна към себе си и я усети, че потрепери.

— Разкажи ми за сестрите си — смени темата той.

Изразът на омраза постепенно се стопи и чертите на лицето й отново станаха нежни.

— Няма много за разказване. Никога не съм била особено близка с тях. Подлата беше Дирдри. Щом получех нещо, което съм искала, тя ми го открадваше и твърдеше, че винаги е било нейно. От нас трите Дирдри беше „на татко момиченцето“. Той раздаваше чувствата си предимно на нея, защото, предполагам, двамата бяха сродни души. Дирдри живее в свой измислен свят, създаден от собствените си лъжи. Тя не е в състояние да казва истината, дори когато няма причина да лъже.

— Била ли е омъжена?

— Веднъж, за един професионален футболист, който си въобрази, че ще живее живота си като член на кръга от богати хора, притежаващи реактивни самолети, и че и той ще има свои собствени такива „играчки“. За жалост, случи се така, че когато той поиска развод и обезпечаване, равняващо се на националния бюджет на Австралия, някак много навреме падна от семейната яхта. Тялото му така и не се намери.

— Май не е много желателно човек да приема покани за разходки по море с Дорсетови — отбеляза язвително Пит.

— Страх ме обзема, като си помисля за всички хора, които баща ми е премахнал, задето действително или във въображението му са заставали на пътя му.

— А Будика?

— Нея така и не опознах — отвърна Мейв замислено. — Будика е единайсет години по-голяма от мен. Веднага след като съм се родила, баща ми я изпратил да учи в много скъп пансион, поне така ми казаха. Колкото и странно да звучи, тази моя сестра ми е направо чужда. Бях десетгодишна, когато я видях за първи път. Всичко, което знам за нея, е, че изпитва страстно влечение към хубави млади мъже. Това никак не се харесва на татко, но той почти нищо не прави, за да й попречи да спи с този или онзи.

— Тя е много яка.

— Веднъж я видях с каква ярост се нахвърли срещу баща ми, когато той в пияно състояние започна да бие майка ни.

— Странно е, че всички изпитват такава убийствена неприязън към единствения член на семейството, който е толкова кротък и нежен.

— Преди да избягам от острова, където след смъртта на мама сестрите ми и аз бяхме държани като истински затворници, татко се дразнеше от моята независимост. Това, че се издържах сама, за да уча в университета, без да се докосвам до Дорсетовото богатство, го вбесяваше. После, когато заживях с един младеж и забременях и лекарят ми каза, че ще бъдат близнаци, вместо да направя аборт, реших да ги износя целите девет месеца. Отказах да се омъжа за момчето и тогава татко и сестрите ми прекъснаха всякаква моя връзка с Дорсетовата империя. Всичко това звучи толкова налудничаво, че ми е трудно да го обясня. Смених законно името си с това на прапрапрабаба ми и тръгнах по свой път, доволна, че съм се отървала от едно семейство с нарушени функции.

Мейв бе измъчвана от нечисти сили, над които нямаше власт, и Пит я съжаляваше, но в същото време изпитваше уважение към силата на духа й. Тя беше обична жена. Той се вгледа в прямите й като на дете сини очи. Закле се в себе си, че ще обърне небе и земя, но ще я спаси.

Той понечи да каже нещо, но зърна в тъмнината разпенения гребен на гигантска вълна, връхлитащ върху тях. Огромната водна маса закри цялото му полезрение. Ледени тръпки го побиха по врата, когато видя, че още три подобни вълни прииждат след първата.

Той нададе предупредителен вик към Джордино и отхвърли Мейв на пода. Вълната се нави над лодката, заливайки я с пяна и пръски, и се стовари с цялата си тежест върху дясната кърмова част, притискайки я надолу. Срещуположната страна отскочи във въздуха и в същия момент лодката пропадна в образувалата се дълбока бразда и се изви странично към следващата водна стена.

Втората вълна се надигна и докосна звездите, преди да се разбие върху тях с тежестта на товарен влак. Лодката заби нос под черната стихия и потъна цялата. Залят от полудялото море, на Пит му оставаше единствено да се държи възможно най-здраво за поплавъка, за да остане жив при повторението на предишния тайфун. Да бъде хвърлен зад борда, означаваше да стои извън борда. Всеки истински букмейкър щеше да предпочете опасността от акули пред удавянето.

Малката лодка успя по някакъв начин да изплува на повърхността, когато последните две вълни се разбиха в нея една след друга и я залашкаха в невъобразимия ад на яростен водовъртеж. Безпомощните пътници ту пропадаха надолу, ту отново се показваха на повърхността. Те тъкмо се плъзгаха надолу по гладкия гръб на поредната вълна, когато се оказа, че тя е последната — морето изведнъж се успокои, сякаш изобщо не се бе бунтувало. Безразборните пенести вълни отминаха и се изгубиха в нощта.

— Още един непогрешим израз на нрава на морето — изломоти Джордино, продължавайки да се държи здраво за командния пулт. — Какво му сторихме, та толкова го вбесихме?

Пит веднага пусна Мейв и я изправи до седнало положение.

— Как си?

Тя се закашля, преди да отговори задъхано:

— Очаквам… Ще се съвзема. За бога, какво връхлетя така?

— Предполагам, че беше сеизмична дислокация на дъното на морето. Не е нужно разтърсването да е с голям магнитуд, за да изпрати нагоре бурни вълни.

Мейв отстрани от очите си мокрите кичури коса.

— Добре че лодката не се преобърна, та да ни изхвърли във водата.

— В какво състояние е кормилото? — обърна се Пит към Джордино.

— Все още си е на мястото. Мачтата ни също оцеля, но платното се е скъсало на места.

— Запасите ни от храна и вода също са налице — съобщи Мейв.

— Значи сме се отървали невредими — каза Джордино така, сякаш не му се вярваше.

— Няма да е за дълго — отбеляза напрегнат Пит.

Мейв огледа непокътнатата на вид лодка.

— Не виждам да има повреда, която да не можем да оправим.

— Аз също — подкрепи я Джордино, след като провери дали са цели поплавъците.

— Не сте видели дъното.

Ярката лунна светлина осветяваше лицето на Пит, по което се четеше сериозно безпокойство. Мейв и Джордино проследиха с погледи ръката на Пит и мигом осъзнаха, че вече няма никаква надежда да оцелеят.

Там, по цялото протежение на дъното на лодката от стъклено влакно, имаше пукнатина, през която вече навлизаше вода.

37.

Руди Гън не беше нито изпотен, нито развълнуван от победата. Той разчиташе на умствените способности, на строго определения режим на хранене и на обмяната си на веществата да го поддържат да изглежда млад и в добро здравословно състояние. Веднъж или два пъти в седмицата, когато имаше настроение, както днес, той караше колело през обедната почивка редом до Сандекър, който пък тичаше за здраве. Всеки ден адмиралът изминаваше десет километра по една от алеите, които пресичаха парка Потомак. Спортуването им, естествено, не протичаше в пълно мълчание. Докато единият тичаше, а другият въртеше педалите, задачите на НЮМА се обсъждаха така, сякаш двамата се намираха в кабинет.

— Какво е рекордното време за оцеляването на човек, оставен на произвола на морето? — подхвана разговора Сандекър, докато си слагаше на главата лентата за попиване на потта.

— Стив Калахан издържа 76 дни, след като яхтата му потъна край Канарските острови — отвърна Гън. — Това е най-дългото време, прекарано от човек на надуваем сал. Рекордът на „Гинес“ по оцеляване в морето държи Пун Лим, китайски стюард, чийто кораб бил улучен от торпедо в Южния Атлантически океан по време на Втората световна война. Той прекарал върху сал 133 дни, преди да бъде спасен от бразилски рибари.

— А някой от двамата преживял ли е десетбалово вълнение?

— Не — поклати глава Гън. — Нито Калахан, нито Пун Лим са били застигани от ураган със силата на тайфуна, който се е разразил в района на Дърк, Ал и Мейв.

— Вече две седмици, откакто Дорсет ги изостави — отбеляза Сандекър между две вдишвания. — Ако са издържали на бурята, ще почнат да ги мъчат жаждата и природните стихии.

— Пит е безкрайно находчив човек — рече Гън с подчертана увереност. — А както е заедно с Джордино, няма да се изненадам, ако са се добрали до брега на Таити и сега си отпочиват в някоя сламена колиба.

Сандекър се отдръпна встрани от алеята, за да направи път на една жена, тикаща количка с малко дете в обратната посока. После затича отново и смънка под носа си:

— Дърк често обича да повтаря: „Морето не издава лесно тайните си“.

— Нещата биха могли да се разрешат, ако австралийските и новозеландските групи за претърсване и спасяване се присъединяха към спасителните операции на НЮМА.

— Артър Дорсет има много дълга ръка — рече гневно Сандекър. — Получих толкова много отговори с извиненията им, че били заети с други спасителни мисии, че мога да облепя цяла стена с тях.

— Не може да се отрече, че този човек притежава огромна власт. — Гън спря да кара колелото и застана до адмирала. — Парите, които дава Дорсет за подкупи, влизат дълбоко в джобовете на приятелите му от американския Конгрес и парламентите в Европа и Япония. Интересно, кои ли са най-известните хора, които работят за него.

Лицето на Сандекър пламна, но не от напрежение, а от безпомощност. Той не можеше да сдържа гнева и възмущението си. Наведе се, подпря ръце в коленете си и се загледа в земята.

— Готов съм да прекратя работата на НЮМА, стига да ми се удаде случай да стисна за врата Артър Дорсет.

— Сигурно не сте единственият — отбеляза Гън. — Вероятно хиляди са онези, които изпитват неприязън и недоверие към него, и дори го мразят. И въпреки това не биха го предали.

— Нищо чудно. Ако не инсценира нещастни случаи за онези, които се изпречат на пътя му, тогава ги купува, като пълни сейфовете в швейцарските им банки с диаманти.

— Мощна подбуда са това, диамантите.

— Той никога няма да повлияе на президента с тях.

— Да, но президентът може да бъде подведен от лоши съветници.

— Не вярвам, след като животът на милиони хора е заложен на карта.

— Още ли няма вест от него? — попита Гън. — Нали е казал, че ще ви се обади след четири дни. Днес е вече шестият.

— Той взе предвид, че въпросът е неотложен…

И двамата се обърнаха едновременно от сигнала, подаден от кола с цветовете на НЮМА. Шофьорът спря на улицата оттатък пътеката на парка, подаде глава през прозореца на предната пътническа врата и извика:

— От Белия дом ви търсят по моя телефон, адмирале.

Сандекър се обърна към Гън и леко се усмихна.

— Явно президентът има дълги уши.

Адмиралът се приближи до колата и шофьорът му подаде портативния телефон.

— Уилбър Хътън е на обезопасената линия, сър.

— Уил?

— Здрасти, Джим. Опасявам се, че имам обезсърчителни новини за теб.

Сандекър се напрегна.

— Моля те, говори.

— След подобаващото разглеждане на въпроса президентът отложи всякакви действия, свързани с вашето акустично явление.

— Но защо? — изуми се Сандекър. — Нима не съзнава последствията от такова бездействие?

— Експертите от Националния научнотехнически съвет не споделят вашата теория. Те са повлияни от докладите за аутопсиите, извършени от австралийските патолози в Центъра за борба с епидемиите в Мелбърн. Заключенията на австралийците доказват, че смъртта на борда на екскурзионния кораб е била причинена от рядък вид бактерии, подобни на бактериите, причиняващи болестта на легионерите9.

— Не е възможно! — кипна Сандекър.

— Знам само това, което ми бе казано — призна си Хътън. — Австралийците предполагат, че причината е във водата в овлажнителите на отоплителната система, която е била заразена.

— Не ме е грижа какво предполагат патолозите. Ще бъде безумие от страна на президента, ако не обърне внимание на предупреждението ми. За бога, Уил, моли го, настоявай, направи нещо, каквото и да е, само и само убеди президента да използва властта си, за да прекрати минните операции на Дорсет, преди да е станало много късно.

— Съжалявам, Джим, но ръцете на президента са вързани. Никой от научните му съветници не смята твоето доказателство за достатъчно силно, за да се поеме риск от международен скандал. Особено в година на избори.

— Това е лудост! — рече отчаян Сандекър. — Ако хората ми се окажат прави, тогава президентът няма да може да бъде избран, за да почисти обществените тоалетни.

— Това е твое мнение — отвърна хладно Хътън. — Може би трябва да добавя, че Артър Дорсет предложи да допусне до минните си операции международен екип от следователи.

— Кога най-рано може да се събере такъв екип?

— Тия неща изискват време. Вероятно след две или три седмици.

— Дотогава целият Оаху ще бъде заринат от трупове.

— За щастие или нещастие, в зависимост от това как ще го погледнеш, ти си малцинство за това твърдение.

Сандекър смънка унило:

— Знам, че си направил всичко по силите ти, Уил, за което съм ти признателен.

— Моля те, обади ми се, ако получиш нова информация, Джим. Телефонът ми винаги е свободен за теб.

— Благодаря ти.

— Дочуване.

Сандекър подаде телефона на шофьора и се обърна към Гън.

— Подрязаха ни крилата.

Гън го погледна смаян.

— Нима президентът не е оценил положението?

Сандекър кимна с пораженчески вид.

— Дорсет е подкупил патолозите. Те са предали фалшив доклад, в който се твърди, че причината за смъртта на пътниците на екскурзионния кораб била зараза в отоплителната система.

— Ние не бива да отстъпваме — вбеси се Гън от възникналата пречка. — Трябва да намерим други средства, за да спрем навреме лудостта на Дорсет.

— Имаш ли съмнение — каза Сандекър и в очите му пак се появиха пламъчета, — разчитай на някого, който е по-умен от теб. — Той отново взе телефона и набра номер. — Има един човек, който може би държи ключа.

Адмирал Сандекър се наведе и сложи топката за удар на голф игрището на клуба „Кемълбек“ в Скотсдейл, Аризона. Беше два часа следобед под безоблачното небе — само пет часа, откакто бе тичал с Руди Гън във Вашингтон. След като кацна на летището в Скотсдейл, той взе кола от приятел — пенсионер от Военновъздушните сили, и пое направо към игрището за голф. Очакваше в пустинята да е студено през януари, затова облече върху спортните панталони кашмирен пуловер с дълги ръкави. Игрищата за голф бяха две и той играеше на така нареченото „Индиън Бенд“. Прицели се в чима около дупката, намираща се на разстояние 365 метра, направи два обиграни замаха, отпрати топката и с лекота се завъртя. Топката полетя плавно, с леко отклонение надясно, тупна на земята, търкулна се по окосената ивица и бавно спря при означението за 190 метра.

— Добър полет беше, адмирале — каза доктор Санфорд Адгейт Еймс. — Сгреших, като ви придумах да направим една приятелска игра на голф. Не предполагах, че старите моряци взимат на сериозно земните спортове. — С дългата рошава брада, която покриваше устните му и стигаше до гърдите му, Еймс приличаше на стар пустинен златотърсач. Носеше бифокални очила със синкави стъкла.

— Старите моряци умеят много странни неща — отвърна Сандекър.

Да поканиш доктор Санфорд да дойде във Вашингтон на конференция на високо ниво нямаше да е по-различно от това, да помолиш Бог да призове вятъра сироко да стопи леда на върха на ледник. Нито единият, нито другият щеше да откликне. Никакви покани за официални вечери с приветствени слова и връчване на награди не бяха в състояние да го измъкнат от убежището му в планината Кемълбек в Аризона.

Сандекър имаше нужда от Еймс, и то много спешна нужда. Той се престраши и поиска среща с майстора по звука, както наричаха Еймс колегите му учени. Еймс се съгласи, но при изричното условие Сандекър да си вземе стиковете за голф, тъй като разговорите щели да се проведат на игрището за голф.

Високо уважаван сред научната общност, Еймс беше по теорията за звука това, което Айнщайн беше по теорията за времето и светлината. Прям, егоцентричен и интелигентен, Еймс беше написал повече от триста научни трудове върху почти всички известни аспекти на акустичната океанография. Неговите изследвания и анализи, правени в продължение на четирийсет и пет години, проследяваха този феномен от подводната радиолокационна и хидролокаторна техника, през акустичното му разпространение до подповърхностната реверберация. Когато навремето работеше като доверен съветник в Министерството на отбраната, впоследствие беше принуден да се оттегли от този пост, тъй като разпалено бе възразил срещу опитите с океански шумове, които се правеха в света, за да се измерва глобалното затопляне. Язвителните му атаки срещу проектите на Военноморските сили за подводни ядрени опити също настроиха враждебно Пентагона към него. Представители на много университети се тълпяха пред прага на дома му с надеждата да го привлекат като преподавател в техните факултети, но той им отказваше; предпочиташе да продължава научните си изследвания с малък екип от студенти, на които плащаше от собствения си джоб.

— Какво ще кажете за по долар на дупка, адмирале? Всъщност обичате ли истински да се обзалагате?

— Близо сте до истината, докторе — отвърна любезно Сандекър.

Еймс пристъпи с топката до купчинката пясък, огледа окосената ивица така, сякаш се прицелваше с пушка и отпрати топката. Той наближаваше седемдесетте години, но Сандекър забеляза, че замахът му назад беше само с няколко сантиметра по-нисък от този на по-младите и по-пъргави мъже. Топката се извиси нагоре и хлътна в пясъчната дупка малко зад обозначението за 200 метра.

— Колко бързо се сгромолясват величията! — рече философски Еймс.

Сандекър не се подмамваше лесно. Веднага разбра, че това беше номер. Еймс се славеше във вашингтонските среди като голям мошеник в играта на голф. Завистниците му признаваха, че ако не се бе посветил на физиката, щеше да участва в турнирите на Асоциацията по голф като професионалист.

Двамата се качиха на количката, като Еймс седна зад волана, и тръгнаха да събират топките си.

— С какво мога да ви помогна, адмирале? — заговори Еймс.

— Запознат ли сте с усилията, които полага НЮМА да проследи и преустанови акустичното явление, както ние го наричаме.

— Чух разни слухове.

— И какво мислите за тях?

— Доста са изсмукани от пръстите.

— Научнотехническият съвет към Президентството не е на това мнение — изръмжа Сандекър.

— В действителност не мога да ги обвинявам.

— Значи не вярвате, че звукът може да измине хиляди километри под водата, да излезе на повърхността и да е способен да убива?

— Имате предвид изходните вълни от акустични източници с голяма сила, които се събират в един и същ район и причиняват смърт на всички бозайници в обсега на слуха ли? Това не е хипотеза, която бих препоръчал да бъде поддържана, особено ако искам да запазя репутацията си сред колегите.

— Майната й на хипотезата! — избухна Сандекър. — Смъртните случаи вече превишават четиристотин души. Полковник Лий Хънт, един от най-добрите патолози на нацията ни, доказа по убедителен начин, че причината за смъртта са много силни звукови вълни.

— В докладите за извършените в Австралия аутопсии не се споменава такова нещо.

— Вие сте голям шмекер, докторе — рече усмихнат Сандекър. — Положително сте следил създалото се положение.

— Всеки път, когато се заговори за акустики, интересът ми се съсредоточава натам.

Най-напред стигнаха до топката на Сандекър. Той си избра дървена пръчка номер три и удари топката, която падна в пясъчната дупка, намираща се на двайсет метра пред чима.

— Изглежда, и вие имате влечение към пясъчните дупки — отбеляза надменно Еймс.

— И то в повече от един случаи.

Те спряха при топката на Еймс. Физикът извади от чантата си за голф пръчка с железен край. Неговата игра като че ли беше повече умствена, отколкото физическа. Той нито замахна, нито направи някакви предварителни движения. Просто се доближи до топката и я перна с пръчката. Топката полетя високо, повличайки след себе си облак пясък, и падна върху чима на десет метра от чашката.

На Сандекър му бяха нужни две погалвания с клинообразната си пръчка за пясък, за да изкара топката от вдлъбнатината, после я побутна леко два пъти и тя се търкулна в чашката, отбелязвайки двоен резултат. С две побутвания Еймс изравни резултата. Докато се придвижваха с количката към втората площадка, Сандекър започна подробно и описателно да разказва за откритията си. Следващите осем вкарвания на топките бяха изиграни в съпровод с бурни разисквания, като в повечето случаи Еймс разпитваше безмилостно Сандекър и приведе няколко аргумента, опровергаващи акустичното убийство.

При деветия чим Еймс използва клинообразната си пръчка за подаване на топката, за да я разположи на разстояние колкото дължината на стика от дупката. Развесели се, когато видя как Сандекър не разчете точно чима и лекият му удар изкриви посоката на топката, изтиквайки я обратно върху затревената площ.

— Ще станете много добър играч на голф, адмирале, ако излизате да играете по-често.

— И пет пъти в годината ми е достатъчно — отвърна Сандекър. — Нямам чувството, че върша нещо полезно, като преследвам една малка топка в продължение на шест часа.

— Е, вие си знаете. Аз пък развивам някои от най-градивните си схващания, докато се разтоварвам на игрището за голф.

След като най-сетне Сандекър вкара топката в дупката, двамата се върнаха при количката. Еймс извади от малко хладилно шкафче кутия с диетична кока-кола и я подаде на адмирала.

— Какво точно очаквате да ви кажа? — попита го той.

Сандекър го погледна и отвърна:

— Не давам пукната пара за онова, което мислят учените от кулата на мечтите. В морето умират хора. Ако не попреча на Дорсет, ще загинат още хора, за чийто брой не ми се ще да се замислям. Вие сте най-запознатият с акустиките човек в страната. Надявам се да ме насочите как да сложа край на това клане.

— Значи се явявам като последния ви апелационен съд. — Едва ли можеше да се каже, че тонът в гласа на Еймс от приятелски се промени в напълно сериозен. — И искате да изляза с практическо разрешение на вашия проблем.

— На нашия — поправи го любезно Сандекър.

— Така — каза с тежест Еймс. — Сега вече ми е ясно. — Той вдигна кутията с диетичната кока-кола на нивото на очите си и с любопитство я заоглежда. — Вие много точно ме определихте, адмирале. Аз наистина съм голям шмекер. Още преди да отлетите от Вашингтон, вече бях разработил нещо като подробен проект. Той съвсем не е съвършен, имайте го предвид. Изгледите за успех са по-малко от петдесет на петдесет, но това е най-доброто, което можах да измисля, без да са ми необходими месеци на задълбочени проучвания.

Сандекър вдигна поглед към Еймс, прикривайки вълнението си, само в очите му просветна надежда, каквато допреди малко липсваше.

— Нима наистина сте разработили план за прекратяване на минните операции на Дорсет? — попита той очаквателно.

Еймс поклати глава.

— Ако предполагате военна сила, това не е в моята територия. Имам предвид метод за неутрализиране на акустичната конвергенция.

— По кой начин ще се приложи?

— Казано с прости думи, енергията на звуковата вълна може да бъде рефлектирана.

— Да, това се подразбира.

— Тъй като знаете, че четирите отделни звукови лъча ще се разпространят към остров Охау и сте изчислили приблизителното време на конвергенцията, предполагам, че вашите учени ще могат да определят и точното й място.

— То е определено, да.

— Там е и отговорът ви.

— Така ли? — Всеки трепет на надежда, който изпълваше Сандекър, се стопи. — Вероятно нещо не съм доразбрал.

Еймс сви рамене.

— „Бръсначът на Окъм“10, адмирале. Отделните единици не бива да бъдат увеличавани ненужно.

— И най-простият отговор е за предпочитане пред сложния.

— Ами точно това е. Съветът ми, колкото и да струва той, е НЮМА да построи отражател, подобен на сателитна чиния, да го спусне в морето там, където ще е точката на конвергенция и той ще пренасочва акустичните вълни далеч от Хонолулу.

Сандекър се стараеше лицето му да не издава никакво вълнение, но сърцето му туптеше до пръсване. Ключът на загадката се оказа до глупост прост. Вярно, съставянето на проект за пренасочване на звука нямаше да стане толкова лесно, но беше изпълнимо.

— Ако НЮМА може да построи и разположи отражателна чиния навреме, накъде тогава трябва да бъдат пренасочени акустичните вълни? — попита той Еймс.

По лицето на физика премина лукав израз.

— То е ясно, че изборът трябва да падне върху някой необитаем район на океана, да речем на юг от Антарктида. Но тъй като колкото по-дълго пътува енергията, произведена от конвергенцията, толкова повече силата й намалява, защо да не я върнем обратно към източника й?

— Дорсетовата мина на остров Гладиатор — рече Сандекър, потискайки благоговението в гласа си.

Еймс кимна.

— Една от добрите възможности за избор. Силата на енергията няма да е достатъчна да убие хора след една такава обиколка. Но поне ще ги изпълни с огромен страх и ще им причини адско главоболие.

38.

Това е краят, помисли си с горчивина Пит. Далечен дотолкова, доколкото се очаква да стигне всеки човек. Това е завършекът на храбрите усилия, на бъдещите желания, любови и радости на всеки един от тях. Краят им щеше да дойде във водата, превръщайки ги в храна за рибите, а клетите останки от телата им щяха да потънат на хиляда фатома дълбочина до необитаваното дъно на морето. Мейв никога нямаше да види отново синовете си, Пит щеше да бъде оплакан от майка си и баща си и от многобройните си приятели в НЮМА. На възпоменателната служба за Джордино, размишляваше Пит с последни следи от хумор, щеше да е претъпкано от хора, а сред тях щеше да се откроява внушителна група от скърбящи жени, всяка от които би могла да бъде кралица на красотата.

Малката лодка, която ги преведе през толкова много препятствия, сега буквално се късаше по шевовете. Пукнатината на дъното на корпуса се удължаваше след всяка вълна, която издигаше лодката до гребена си. Поплавъците щяха да я задържат на повърхността, но когато корпусът се разцепеше докрай и парчетата от него поемеха в различни посоки, тримата щяха да бъдат изхвърлени в безпощадната вода, вкопчени безпомощно в останките и уязвими към неотклонно съпровождащите ги акули.

Известно време морето се задържа значително спокойно. Вълните, измерени от гребена до браздата, бяха под един метър. Ако обаче времето изведнъж се развалеше и морето се разбунеше, тогава смъртта вече нямаше само да ги гледа в очите. Старицата с коса на рамо щеше на бърза ръка да ги вземе в обятията си, без да се замисля повече.

Пит се наведе над кормилото в кърмовата част и се заслуша във вече познатите му шумове на стържене и плискане, идващи от дъното на лодката. Златистооранжевото кълбо на сутрешното слънце изведнъж засия с яркожълта светлина и Пит огледа хоризонта с напрегнатите си възпалени и подпухнали очи. Надявайки се на чудо, той търсеше да зърне следа от суша на чистия, равен хоризонт, който ги заобикаляше. Но търсенето му беше напразно. Отникъде не се показваше нито кораб, нито самолет, нито земя. Като се изключеха няколкото малки облачета, които се движеха на цели двайсет километра в посока югоизток, кръгозорът на Пит беше пуст като равнините на Марс, а лодката — една точица върху необятната морска шир.

Тъй като бяха уловили риба, достатъчна да открият ресторант за морска храна, гладът не им беше грижа. Запасът им от вода, ако се съхраняваше добре, щеше да им стигне поне за още шест-седем дни. Те щяха да станат жертви на умората и недоспиването поради необходимостта да изгребват непрестанно вода от лодката, за да се задържат на повърхността. Всеки час беше страдание. Те нямаха нито купа, нито някаква бутилка, затова на първо време бяха принудени да изплискват водата с шепи. Пит обаче приспособи за целта водонепропускливата торбичка, в която бе скрил от Дорсетови принадлежностите си, с които не се разделяше. Завързана за два гаечни ключа, тя се превърна в дълбок съд, който можеше да изхвърля цял литър морска вода с едно загребване.

Отначало се сменяха през четири часа, тъй като Мейв настоя да се включи наравно с тях. Вършеше работата енергично, въпреки че скоро ставите на раменете и кръстът й започнаха да се схващат, а после се обадиха и болки в мускулите й. Тя проявяваше твърдост и упоритост, но нямаше вродената сила на двамата мъже. Не след дълго издръжливостта започна да разпределя смените. Мейв изгребва вода в продължение на три часа, после бе сменена за пет часа от Пит. След него дойде ред на Джордино, но той отказа всякаква почивка и неговата смяна продължи цели осем часа.

Пукнатината се удължаваше все повече и повече и водата вече не се просмукваше, а бликаше като от продълговат фонтан.

Морето се настаняваше в лодката по-бързо, отколкото те смогваха да го изхвърлят. Облегнали гръб в преградната стена, без никаква следа от спасение в кръгозора им, тримата бавно започнаха да губят непоколебимостта си.

Проклет да е тоя Артър Дорсет, изкрещя наум Пит, проклети да са и Будика, и Дирдри! Беше толкова безполезно това тяхно убийствено прахосване на сили. Той и Мейв вече не представляваха заплаха за Дорсет, с неговите фанатични мечти за империя. Сами те никога нямаше да могат да му попречат или дори да го забавят. Да ги пусне на произвола на морето беше чист акт на садизъм от негова страна.

Мейв се размърда в съня си, измънка нещо под носа си, после надигна глава и погледна полусънена Пит.

— Мой ред ли е да изгребвам?

— Не още. Чак след пет часа — излъга я той с усмивка. — Хайде, заспивай отново.

Джордино спря за момент да изхвърля водата и отправи поглед към Пит; сърцето му се сви при мисълта, че Мейв много скоро щеше да бъде разкъсана на парчета и погълната от убийствената машина на глъбините. С мрачен израз той възобнови работата си и без да спира, продължи да изхвърля с малкия съд големи количества вода зад борда.

Единствено бог знаеше докога щяха да стигнат силите на Джордино. Гърбът и ръцете му вече пищяха от болка. Желязната му воля да издържи далеч бе прехвърлила границите на приемливото. Пит беше по-силен от повечето мъже, но редом до Джордино се чувстваше като дете, което наблюдава олимпийски щангист. Когато напълно изтощен му преотстъпваше приспособената за загребване торбичка, Джордино я поемаше така, сякаш беше способен да продължава да изхвърля вода до безкрайност. Пит беше убеден, че Джордино никога няма да приеме поражението. Якият и жилав италианец сигурно щеше да умре, опитвайки се да удуши някоя риба чук.

Опасността, на която бяха изложени, изостри съзнанието му. Като последен, отчаян опит, той свали платното, просна го във водата, после го плъзна под корпуса и завърза въжетата за поплавъците. Притискано в пукнатината от налягането на водата, найлоновото парче намали увеличаващото се просмукване с петдесет процента, но това в най-добрия случай се яви като временна мярка, която им предостави само още няколко часа живот. Ако морето не се успокоеше напълно, физическото им рухване и разцепването на лодката, предположи Пит, щеше да дойде малко след мръкване. Той погледна часовника си и прецени, че до залез-слънце оставаха не повече от четири и половина часа.

Пит внимателно хвана китката на Джордино и измъкна съда за загребване от ръката му.

— Вече е мой ред — рече той с твърд тон.

Джордино не се възпротиви. Той кимна в знак на съгласие и облегна гръб на единия поплавък, чувствайки се прекалено изтощен, за да заспи.

Платното задържаше притока на вода достатъчно, така че от време на време Пит дори я изчакваше да се събере. Той изгребваше вода в късния следобед, загубил всякаква представа за времето и почти не обръщаше внимание на пътя на жестокото слънце, под чиито изтощителни лъчи той нито веднъж не оклюма. Действията му бяха като на робот — едно и също, едно и също, без да чувства болките в гърба и ръцете си, с напълно притъпени сетива, сякаш бе изпаднал в наркотичен унес.

Мейв излезе от състоянието си на летаргия, седна и загледа с безизразен поглед хоризонта зад гърба на Пит.

— Нали са много красиви палмовите листа? — промълви тя едва чуто.

— Да, много са красиви — съгласи се Пит и й хвърли стегната усмивка, напълно уверен, че тя халюцинира. — Но не бива да седиш под тях. Има случаи на убити от падащи кокосови орехи хора.

— Веднъж бях във Фиджи — продължи тя, разпускайки косата си, — и там видя как падна един кокосов орех и счупи предното стъкло на паркирана кола.

Пит оприличи Мейв на малко момиченце, което се е загубило и броди безпомощно в гората, изоставило всякаква надежда, че някога ще намери пътя за дома. Прииска му се да е в състояние да направи или каже нещо, за да я утеши. Но в Божието море нямаше нищо, което човек можеше да направи. Чувството му за състрадание и пълна неспособност му причиняваха дълбоко огорчение.

— Не ти ли се струва, че трябва да поемеш курс по-надясно? — запита го тя бездушно.

— По-надясно ли?

Тя го погледна като изпаднала в транс.

— Ами да. Нали не искаш да подминеш острова?

Пит присви очи. Бавно извърна глава и погледна назад през рамо. След като близо шестнайсет дни бе определял местоположението им по слънцето и бе подложен на мъчителното блестене на водата, очите му станаха толкова напрегнати, че можеше да ги задържа в далечината само за няколко секунди и след това веднага да ги затвори. Той хвърли за миг поглед над носовата част, но видя само синьо-зелени вълни.

И отново се обърна.

— Вече не можем да управляваме лодката — поясни той тихо. — Свалих платното и го сложих под дъното, за да забавя нахлуването на водата.

— О, моля те — настоя тя. — Толкова сме близо до него. Не може ли да слезем там и да се поразходим по суша, макар и за малко?

Мейв говореше с австралийското си носово произношение толкова спокойно, толкова смислено, че по гърба на Пит полазиха тръпки. Възможно ли е наистина да е видяла нещо? Здравият разум го караше да смята, че умът на Мейв й погажда номера. Ала все още блещукащата искрица надежда, примесена с отчаянието, го подтикна да се изправи на колене, подпирайки се на поплавъка, за да се задържи. В този момент лодката се издигна на гребена на следващата вълна и му разкри за кратко целия хоризонт.

Но там нямаше хълмове с палмови дървета, издигащи се над морето.

Пит обви ръка около раменете на Мейв. Бе я запомнил като енергична и с висок дух. Сега тя изглеждаше малка и крехка, само лицето й излъчваше напрегнатост, каквато дотогава не се забелязваше. После видя, че тя не гледа напред над морската повърхност, а към небето.

Едва тогава Пит зърна птицата, която кръжеше с разперени криле над лодката. Той сложи ръце над очите си и се вторачи в крилатия нашественик. Размахът на крилете стигаше близо метър. Перушината му имаше пъстър зелен цвят с кафяви точици. Горната човка бе извита и заострена в края. Пит определи птицата като грозен братовчед на семейството по-пъстроцветни папагали.

— Виждаш ли го и ти? — попита развълнувана Мейв. — Това е кеа, точно такъв е отвел моите деди до остров Гладиатор. Моряци, корабокруширали в южните води, се кълнат, че папагалите кеа посочват пътя към тихи пристанища.

Вторачил поглед нагоре, Джордино виждаше папагала повече като храна, отколкото като божествен вестоносец, изпратен от призраци, за да ги отведе на суша.

— Кажи на Поли да ни препоръча някой добър ресторант — измърмори той изтощен. — За предпочитане е такъв, който да няма в менюто си рибни ястия.

Пит не отвърна на хумора на Джордино, хумора на оцелелия човек. Той изучаваше движенията на папагала. Птицата кръжеше така, сякаш си почиваше и не създаваше впечатлението, че обикаля безцелно около лодката. После, очевидно поела дъх, тя започна да се отдалечава на югоизток. Пит веднага направи засечка по компаса на посоката й и не я изпусна от поглед, докато птицата не се превърна в точица и не изчезна.

Папагалите не са водни птици като чайките и буревестниците, които се реят доста навътре над морето. За птица, която предпочита да забива нокти в нещо твърдо, тя не понечи нито за миг да кацне на единствения обект в обсега на погледа. Това означаваше, че не е изморена от летене към някое незнайно място за размножаване. Тази птица знаеше точно къде се намира и накъде е тръгнала. Летеше съвсем целенасочено. Може би, само може би, тя се намираше по средата на полет от един остров до друг. Пит беше сигурен, че отвисоко птицата виждаше нещо, което клетите хора в разнебитената лодка долу не можеха да видят.

Той се премести до пулта за управление и се изправи на крака, държейки се здраво с двете ръце, за да не падне зад борда. Отново присви подутите си очи в посока югоизток.

Отдавна му беше позната гледката с облаци на хоризонта, които създаваха илюзията за земя, издигаща се от морето. Беше свикнал да вижда как бели туфи памук се носят над ръба на морето и неправилните им форми в тъмносиви цветове пораждаха измамни надежди, преди да променят формата си и да бъдат ответи от духащите от запад ветрове.

Този път беше различно. Един самотен облак на хоризонта остана неподвижен, докато другите се плъзгаха покрай него. Той едва се подаваше от морето, но съвсем не изглеждаше плътна маса. Не се забелязваха и никакви признаци на зеленина, защото облакът сам по себе си не е част от остров. Той е съставен от пара, която се издига от напечен от слънцето пясък и когато стигне до по-студен въздушен пласт, се кондензира.

Пит обузда всякакви чувства на възбуда и радост, когато установи, че островът е все още на цели пет часа път от тях. Той не се и помоли да стигнат благополучно дотам, дори ако трябваше още веднъж да опъне платното върху мачтата, с риска водата да нахлуе в лодката. Разбитите му надежди обаче започнаха да се възродяват, когато разбра, че това не е върхът на подводно възвишение, което да е било изтласквано над повърхността в продължение на милиони години вулканична дейност и после да се е превърнало в хълмове и долини, обрасли с тучна зеленина. Не, това беше ниска, плоска скала, върху която растяха няколко дървета от неизвестен вид, издържали по някакъв начин на по-студения климат в този район, намиращ се толкова на юг от тропическата зона.

Дърветата, които се виждаха много ясно, се издигаха на групи от малки площи пясък, изпълващ пукнатините на скалата. Едва сега Пит прецени, че островът е много по-близо, отколкото му се бе сторило от пръв поглед. Той отстоеше на не повече от осем-девет километра и върховете на дърветата създаваха впечатлението, че над хоризонта е спусната парцалива черга.

Пит определи местоположението на острова и установи, че то съвпада съвсем точно с посоката на папагала. После провери и посоката на вятъра и отклонението и стигна до заключението, че водното течение ще ги отнесе около северния край на острова. Те трябваше да поддържат югоизточен курс, с вятъра отдясно, както Мейв по удивителен начин го бе видяла във въображението си.

— Нашата дама печели награда — съобщи Пит. — Ние наближаваме земя.

Мейв и Джордино с мъка се изправиха на крака, държейки се за Пит, и се вгледаха в далечната им надежда да намерят подслон.

— Това не е мираж! — възкликна Джордино с широка усмивка.

— Аз ви казах, че папагалът ще ни покаже пътя към тихо пристанище — прошепна Мейв в ухото на Пит.

Пит не си позволи да се опияни от въодушевление.

— Още не сме стигнали. Ще се наложи да вдигнем отново платното и да изгребваме вода до побъркване, ако искаме да стъпим на брега му.

Джордино прецени разстоянието до острова и лицето му видимо помръкна.

— Нашият дом, далеч от дома, няма да издържи дотам — предрече той. — Ще се разцепи на две, преди още да сме изминали и половината път.

39.

Те вдигнаха платното и използваха всяка свободна дължина въже, за да стегнат разцепения корпус. На кормилото застана Мейв и докато Джордино изгребваше водата като луд, а Пит я изхвърляше зад борда с голи ръце, пробитата лодка насочи нос право към малкия нисък остров на няколко километра от тях. Най-сетне получиха видимо доказателство, че мореплавателските старания на Пит се отплатиха.

Упойващата съзнанието умора и смазващото ги изтощение се смъкнаха като тежък товар от плещите на Пит и Джордино. Двамата навлязоха в зона, където вече не бяха те — психологическа зона от друг свят на стрес и страдание, който вече нямаше никакво значение. Не ги интересуваше, че по-късно телата им щяха да платят скъпо с физическа болка, стига твърдото решение и отказът им да се признаят за победени да ги преведеше през разстоянието, което делеше лодката от примамливия бряг. Те чувстваха, че болките в раменете и гърбовете им се обаждат, но това чувство не беше нещо повече от отвлеченото негодувание на съзнанието. Цялото мъчение като че ли бе се съсредоточило някъде другаде.

Вятърът издуваше платното и тласкаше лодката по посока на самотно стърчащата над повърхността скала. Но безсърдечното море не беше склонно да ги освободи от хватката си. Сякаш да ги отблъсне, водното течение се разцепваше на две, когато се блъснеше в брега и половините му с остри извивки се разливаха назад покрай външните граници на острова, заплашвайки да запратят лодката обратно в ширналото се небитие на Тихия океан.

— Мисля, че сме изтласквани настрани от острова — съобщи изплашена Мейв.

Гледайки напред, докато изхвърляше като бесен вода от лодката, Пит почти не отделяше поглед от приближаващия се остров. Отначало мислеха, че островът е само един, но когато скъсиха разстоянието до два километра, видяха, че са два. Ръкав, широк стотина метра, разделяше двата острова. Пит забеляза още, че през водното пространство между двата острова също минава силно течение.

По набраздената от вятъра повърхност и по пръските пяна, той установи, че бризът дори ги е отклонил в тяхна полза, като е насочил лодката на по-остър ъгъл спрямо недружелюбното водно течение. Това е в наш плюс, помисли си той с оптимизъм. Спасяваше ги също и фактът, че водата в този тъй южен район беше прекалено студена, за да образува коралови рифове, които да чакат в засада, за да ги разкъсат на парчета.

Докато Пит и Джордино се преборваха с нахлуващата в лодката вода, до слуха им стигна яростен тътен, който като че ли се усилваше все повече. Те спряха за миг и задържаха погледи в посока на тътена. Тогава разбраха, че това е непогрешимият шум на вълни, разбиващи се в острите скали. Там вълните ставаха унищожителни и теглеха лодката все по-близо към смъртоносната си прегръдка. Радостното очакване на изгнаниците да стъпят на суша мигом се превърна в ужас от мисълта, че ще бъдат смазани от разярените води.

Вместо тихо пристанище Пит видя единствено две злокобни скали, стърчащи от морето, заобиколени и яростно атакувани от тежки вълни. Островите съвсем не бяха тропически атоли с примамливи пясъчни плажове, благословени от синьо небе и пищен растителен свят, от които приятелски махат за поздрав местни жители. Нито един от островите не даваше признаци, че е обитаем — не се забелязваше нито дим, нито някаква постройка. Голи, брулени от вятъра и усамотени, те имаха вид на загадъчна стражева охрана от вкаменена лава, чиято единствена растителност се състоеше от няколко ниски, нецъфтящи растения и дървета със странна форма, растежът на които като че ли бе изкуствено спрян.

Пит не можеше да повярва, че за трети път, откакто бе срещнал и спасил Мейв на Антарктическия полуостров, водеше война с неотстъпчиви скали и море. За миг мислите му отскочиха назад към „Полар Куин“, който той бе отървал на косъм от гибелта, и бягството му от Кунгхит с Мейсън Броудмур. И двата пъти бе имал физическа сила да се измъкне невредим. А сега се противопоставяше на водно погребение върху малка, полупотънала във вода лодка, с платно, не по-голямо от одеяло.

Първото нещо, което опитният мореплавател щеше да вземе под внимание, когато се озовеше в бурно море, спомни си, че бе чел някъде Пит, беше да запази стабилността на кораба си. Добрият моряк не биваше да допуска корабът му да се пълни с вода, която щеше да застраши способността му да се задържи на повърхността. Да можеше онзи, който бе писал това, да стои сега до него!

— Ако не видиш някъде подходящо място за слизане на брега — подвикна на Мейв Пит, — насочи лодката към водата между островите.

Хубавото лице на Мейв, изпито и почерняло от слънцето, доби непоколебим и напрегнат вид. Тя кимна мълчаливо, хвана здраво въжетата на кормилото и се зае с всички сили да изпълни задачата.

С всяка изминала минута назъбените скали, стърчащи над разбиващите се вълни, добиваха все по-страшен вид. Водата заплашително пълнеше лодката. Джордино престана да обръща внимание на приближаващия се воден хаос и съсредоточи усилията си върху лодката, за да я опази да не потъне под краката им. Ако сега спреше да изгребва водата, последствията щяха да са фатални. Само десет секунди непрекъснато нахлуване на морска вода в разбитата лодка, и те щяха да потънат на петстотин метра от брега. Тогава, докато се преборваха безпомощни с морето, ако не акулите, то огромните вълни и скалите щяха да ги довършат. Той продължи да изхвърля вода, оставяйки съдбата и вярата си изцяло в ръцете на Мейв и Пит.

Пит изучаваше ритъма, с който се издигаха и спускаха вълните, за да измери разкъсването на гребените им пред и зад лодката и да засече скоростта им. Грубо пресметнато, цикълът на движение бе се скъсил до около девет секунди, а скоростта стигаше приблизително до двайсет и два възела. Надигащите се вълни прииждаха под тъп ъгъл към назъбеното крайбрежие, рязко се разкъсваха и се отдръпваха с широко разливане назад. На Пит не му беше нужно някой капитан на стар клипер да му каже, че с изключително ограничената плавателна способност на лодката възможността да си проправят път през водния канал е нищожна. Другото му опасение беше, че срещата на отдръпващите се от бреговете на двата острова вълни образуваше водовъртеж при входа на канала.

Той чувстваше под коленете си налягането на надигащата се следваща вълна, която се притискаше в дъното на лодката, и докато тя тътнеше под него, преценяваше масата й. Нещастната лодка биваше жестоко подхвърляна от такова вълнение, каквото проектантите й изобщо не бяха предвидили. Пит не смееше да спусне импровизираната плаваща котва, както се изискваше според повечето мореплавателски наръчници, когато се плаваше при бурно море. Смяташе, че както са без двигател, ще е по-добре да се оставят на вълните да ги носят. Съпротивлението на котвата почти със сигурност щеше да разцепи лодката, след като вълните с огромното си налягане я тласкаха напред.

Той се обърна към Мейв.

— Гледай да поддържаш пътя по най-тъмносинята вода.

— Ще се постарая — отвърна тя храбро.

Грохотът на прииждащите пенести вълни ечеше с постоянен ритъм и скоро те не само видяха, но и чуха съскането на изригващите към небето пръски. Без пряк и ръчен контрол тримата бяха напълно безпомощни; прищевките на неспокойното море ги подмятаха накъдето си искаха. Вълните започнаха да стават все по-големи. При по-внимателно вглеждане ръкавът между скалистите острови можеше да бъде оприличен на коварна клопка, на мълчалива сирена, която ги приканва към измамно убежище. Беше вече късно да отплават към открито море и да заобиколят островите. Бяха поели риска и връщане назад не можеше да има.

Островите и врящият казан на вещиците край отмъстителните им брегове се скриха зад гърбовете на вълните, които минаваха под лодката. Нов порив на вятър ги тласна към една пукнатина в скалата, която им предоставяше единствена възможност за оцеляване.

Колкото повече се приближаваха към островите, толкова по-гневна ставаше водата край тях. Както и Пит, когато изчисли, че гребенът на вълните достига близо десет метра височина, преди да се навие и разкъса. Мейв полагаше усилия да поддържа курса, но в един момент лодката спря да се подчинява на кормилото и стана неуправляема. Те изцяло попаднаха в плен на водовъртежа.

— Дръжте се! — извика Пит.

Той хвърли бърз поглед назад и прецени положението им спрямо вертикалното движение на морето. Знаеше, че вълните достигат най-високата си скорост малко преди да се издигнат до връхната си точка. Те настъпваха една след друга като огромни танкове. Лодката пропадна в бразда, но късметът им не ги напусна, когато вълната се разби веднага щом мина покрай тях; после те се издигнаха като че ли с главоломна скорост на гърба на следващата. Вълните се разкъсваха и пръсваха във всички посоки, след като вятърът грабваше и отнасяше гребените им със себе си. Морският съд отново се озова в бразда, но мигом бе подет от следващата вълна, която се надигна под него на височина осем метра, огъна се и се разби над главите им. Лодката обаче не се обърна напряко на вятъра, нито се изправи по дължина, дори не се преобърна. Задържа се на дъното си и се сгромоляса в браздата с огромен плисък.

Тримата се намираха буквално под стена от хидравлично налягане. Имаха чувството, че лодката е натоварена на неуправляем асансьор, който я спуска под водата. Пълното им потапяне като че ли продължи минути, а всъщност не би могло да трае повече от няколко секунди. Пит задържа очите си отворени и видя мъглявата фигура на Мейв, която изглеждаше като сюрреалистично видение във водна празнота; лицето й бе невероятно спокойно, русата й коса плавно се издигаше и спускаше зад гърба й. Както я наблюдаваше, тя изведнъж стана светла и ясно различима — отново бяха на обляната от слънце повърхност.

Още три-четири вълни ги заляха, вече с по-малка сила, и след това попаднаха в по-спокойни води. Пит изплю солената вода, която бе нагълтал през полуотворената си уста, тръсна няколко пъти глава и от вълнистата му черна коса полетяха на струйки блестящи капки вода.

— Издържахме на най-страшното! — провикна се той радостно. Превзехме канала!

Вълните, които навлизаха в канала, не бяха по-високи от обикновена врата. Учудващото беше, че след изтощителната ярост на разбиващите се вълни, лодката продължаваше да се държи на повърхността, при това цяла. Единствените видими щети бяха нанесени на платното и греблото мачта, които бяха откъснати, но плаваха до нея, все още вързани за въжетата.

Джордино нито за миг не бе престанал да изгребва водата, въпреки че тя бе стигнала до кръста му. Той пръскаше слюнки и бършеше солта от очите си, но продължаваше да изхвърля вода зад борда, без всякаква мисъл за предстоящото.

Корпусът беше вече разцепен на две и едва се държеше събран благодарение на набързо пристегнатите около него найлонови въжета и скобите, свързващи поплавъците. Най-накрая, когато морската вода стигна почти до раменете му, Джордино се призна за победен. Той се огледа наоколо със замаяна глава; дишаше тежко и чувстваше съзнанието си замъглено от изтощение.

— И сега какво? — едва промълви той.

Преди Пит да отговори, Джордино потопи лице във водата и се вгледа в дъното на канала. Видимостта беше изключително голяма и той видя, макар и размазани поради липсата на маска за лице, пясък и скали на десет метра под тях. Пасажи риби с ярки цветове плуваха спокойно наоколо, без да обръщат внимание на странния обект над тях.

— Тук няма акули — съобщи той с облекчение.

— Те рядко плуват в такова силно вълнение — каза Мейв през пристъп на кашлица; тя седеше с разперени и провесени от задния поплавък ръце.

Течението в канала ги приближаваше към северния остров. Твърдата почва се намираше само на трийсет метра от тях. Пит погледна към Мейв и разтегли устни в крива усмивка.

— Обзалагам се, че си добра плувкиня.

— На австралийка ли го казваш! — отвърна тя надменно, после добави: — Подсети ме някой ден да ти покажа медалите си за плуване по гръб и бътерфлай.

— Ал е изтощен. Можеш ли да го теглиш до брега?

— Това е най-малкото, което мога да направя за мъжа, който ни опази от зъбите на акулите.

Пит посочи най-близкото крайбрежие. Брегът там не беше песъчлив, но скалата продължаваше в шелф под водата.

— Пътят изглежда достъпен, за да се изкатерим до твърда почва.

— А ти? — Тя събра с две ръце косата си настрани и изстиска водата от нея. — Искаш ли да се върна и за теб?

Той поклати глава.

— Аз пазих силите си за нещо по-важно.

— Какво е то?

— Клубът „Медитеране“ още не е открил курорти тук. Ще имаме нужда от всички хранителни припаси, които са ни под ръка. Аз ще влача лодката, каквото и да е останало от нея, наред с лакомствата.

Пит помогна на Джордино да се прехвърли през полупотъналите поплавъци във водата, където Мейв го хвана със спасителен жест под брадичката и загреба енергично към брега, теглейки Джордино след себе си. Пит ги проследи с поглед, докато не видя как Джордино се усмихна лукаво, махайки с ръка за довиждане. Малък нечестив хитрец, рече си наум Пит. Как се наслаждава, че пътува гратис.

След като снади всички дължини на найлоновото въже в едно, Пит завърза единия му край за полупотъналата лодка, а другия препаса през кръста си. След това заплува към брега. Инертното тегло обаче се оказа твърде тежко просто да го тегли. Той трябваше да спира във водата, да издърпва въжето към себе си и след като спечелеше така известно разстояние, повтаряше процедурата. Водното течение му помагаше дотолкова, че избутваше лодката дъгообразно към брега. След като измина двайсет метра, той най-накрая почувства твърда почва под краката си. Вече можеше да използва допълнителни начини, за да изтегли лодката върху скалния шелф. С последни сили се изпълни с благодарност, когато Мейв и Джордино нагазиха във водата и му помогнаха да издърпа лодката на брега.

— Ти много бързо се съвзе — рече той на Джордино.

— Възстановителните ми сили са учудвали всички доктори.

— Аз мисля, че той по-скоро изсмука моите сили — намеси се Мейв с престорена враждебност.

— Няма нищо по-хубаво от това, да чувстваш как твърдата земя подмладява душата ти.

Пит седеше и си почиваше — беше безкрайно уморен, за да скача от радост, че е излязъл от водата. После се изправи на коленете си с намерението да стане прав. Но трябваше за минута-две да подпре ръце на земята, за да се задържи. Непрекъснатото клатене на малката лодка в продължение на близо две седмици бе нарушило равновесието му. Светът се завъртя пред очите му, а целият остров се разлюля така, сякаш плаваше в морето. Мейв побърза да седне отново, а Джордино подпря здраво крака в скалата и се хвана за близкото до него дърво с гъсти листа. След няколко минути Пит, целият треперещ, се изправи на крака и направи няколко несигурни крачки. Не бе ходил, откакто ги отвлякоха в Уелингтън и сега краката му бяха безчувствени и сковани. Едва след като с мъка извървя двайсетина метра и обратно, почувства, че ставите му започват да се отпускат и да функционират както трябва.

Тримата издърпаха още по-навътре от брега лодката и си починаха няколко часа, после вечеряха с изсушена риба и се напиха с дъждовна вода, която откриха в няколко вдлъбнатини в скалата. Силите им се възстановиха и те тръгнаха да огледат острова. Нямаше почти нищо любопитно за гледане. Целият остров и съседът му оттатък канала имаха вид на плътни купчини от вкаменена лава, която е изригнала от океанското дъно, натрупвала се е в продължение на години и накрая е стигнала до повърхността, където, вследствие на ерозия, са се образували ниски хълмове. Ако водата тук беше напълно прозрачна и островите се виждаха до основата си, лежаща на океанското дъно, те вероятно можеха да се сравнят с огромните и внушителни островърхи възвишения на Монюмънт Вали в Аризона, които стърчат като острови в пусто море.

Джордино измери с крачки ширината на острова от бряг до бряг и съобщи, че убежището им е широко 130 метра. Най-високата точка беше гладко плато, издигащо се на не повече от 10 метра. Пространството суша извиваше във форма на сълза и се простираше на север и на юг, с един наветрен свод, гледащ на запад. От заобления ръб на едната страна до заострения край на другата дължината му достигаше около километър. Заобиколен от естествени стени от морска вода, които отблъскваха вълните, островът приличаше на крепост под непрестанна атака.

В близост до острова тримата изгнаници откриха разбитите останки от плавателен съд, които лежаха на високо и сухо край малък тесен залив, вдълбан от морето в скалата — очевидно изхвърлен там от огромни вълни по време на буря. Той представляваше средно голям платноход, прекатурен на левия си борд, а половината от корпуса и кила бяха откъснати, очевидно при сблъсъка в скалите. Сигурно е бил много красив навремето, представи си Пит. Липсваха и мачтите, но палубата изглеждаше напълно запазена. Тримата се приближиха да го огледат по-добре, преди да надникнат вътре.

— Великолепна, здрава, малка лодка — отбеляза Пит. — Дълга около дванайсет метра, построена с вещина, с тиков кил.

— Това е бермудски кеч — уточни Мейв, прекарвайки ръка по износения и избелял от слънцето тиков обков. — Един мой състудент от морската лаборатория на Санта Круз имаше такъв. Често прескачахме до острова с него. Изключително добре се управлява.

Джордино огледа с преценяващ поглед боята и насмолените цепнатини на корпуса.

— Съдейки по състоянието й, лодката е тук от двайсет, а може би и от трийсет години.

— Надявам се, че който и да е бил изхвърлен на това безлюдно място, е бил спасен — тихо рече Мейв.

Пит обхвана с жест на ръката пустия остров.

— Положително никой моряк с ума си не би се отклонил от пътя си, за да дойде тук.

Изведнъж очите на Мейв светнаха и тя щракна с пръсти, сякаш дълбоко от съзнанието й изплува някакъв спомен.

— Наричат ги Циците.

Пит и Джордино се спогледаха, сякаш не бяха сигурни, че са я чули добре.

— „Цици“ ли каза? — попита Джордино.

— Има една стара австралийска приказка за два острова, които приличали на женски гърди. За тях се говори, че ту изчезвали, ту се появявали.

— Хич не обичам да развенчавам разни легенди — каза закачливо Пит, — но тези скални хълмове не са ходили никъде от милиони години насам.

— И нямат формата на нито едни от млечните жлези, които съм виждал — смотолеви Джордино.

Мейв изгледа намусено двамата мъже.

— Казвам ви само това, което съм чула за два легендарни острова на юг от Тасманово море.

Повдигнат от Джордино, Пит се покатери на борда на наклонения корпус и се промъкна през люка в рубката.

— Опоскана е до шушка — извика той отвътре. — Всичко, което не е било завинтено, е задигнато. Я вижте дали на кърмовото огледало има име.

Мейв отиде до кърмата и се вгледа в избелелите букви, които едва се разчитаха.

— „Дансинг Дороти“. Името й е „Дансинг Дороти“.

Пит слезе от кокпита на яхтата.

— Огледът ми е с цел да видя къде да разположим хранителните припаси от нашата лодка. Екипажът може и да е оставил някакви съдини, които да използваме.

Те възобновиха проучванията си; отне им малко повече от половин час, за да обиколят целия бряг на малкия сълзовиден остров. После тръгнаха към вътрешността. Разделиха се и поеха в свободна редица, за да обходят по-голяма площ наведнъж. Първа Мейв забеляза секирата, забита наполовина в прогнилия ствол на едно дърво с уродлива форма.

Джордино я извади и я вдигна пред очите си.

— Ще ни свърши работа.

— Какво странно дърво — каза Пит, оглеждайки ствола му. — Интересно, как ли се казва.

— Тасманова мирта — поясни Мейв. — В действителност това е вид фалшив бук. Височината му стига до шейсет метра, но тук няма достатъчно песъчлива почва, която да поддържа корените им, и затова всички дървета на този остров изглеждат като джуджета.

Те продължиха да оглеждат внимателно наоколо. След минути Пит стигна до нещо като малко дефиле, което гледаше към равна тераса откъм подветрената страна на острова. Застанал в края на една скална стена, той забеляза главата на месингова кука за изваждане на риба. Няколко метра по-нататък тримата се натъкнаха на купчина от разбъркано натрупани пънове във форма на колиба, до която бе забучена мачта на лодка. Купчината беше широка около три метра и дълга — четири. Покривът от пънове, с клони между тях, не бе разрушен от природните стихии. Незнайният строител бе издигнал солидно жилище.

Около колибата се виждаше изобилие от изоставени продоволствия и съоръжения. Един акумулатор и ръждясали останки от радиотелефон, уред за определяне на посоката, безжичен приемник за получаване на метеорологични сведения и сигнали за време за засичане по хронометър, купчина от ръждясали отворени консервени кутии, една малка здрава лодка от тиково дърво, оборудвана с малък извънбордов мотор и най-различни мореплавателски уреди, както и чинии и прибори за хранене, няколко чайника и тигани, една газова печка и други дреболии, принадлежащи на разбития кеч. Около печката, все още запазени, бяха пръснати кости от риба.

— Обитателите са оставили доста боклук след себе си — отбеляза Джордино, както бе коленичил и разглеждаше работещия с газ генератор за зареждане на акумулаторите на лодката, които задвижваха електронните навигационни уреди и радиоапарата, разхвърляни наоколо.

— Може би те все още са в колибата — промълви Мейв.

Пит й се усмихна.

— Що не идеш да провериш?

Тя поклати глава.

— Точно аз ли! Влизането в тъмни и тайнствени места е работа на мъже.

Загадъчни същества са това, жените, рече си наум Пит. След всичките опасности, на които бе изложена през миналите няколко седмици, Мейв не смееше да влезе в колибата. Той се наведе и влезе през ниската врата.

40.

След като бяха подлагани дни наред на ярка светлина, на очите на Пит му бяха нужни една-две минути, за да привикнат на тъмнината във вътрешността на колибата. Освен снопа слънчева светлина, който нахлуваше през вратата, светлина се процеждаше вътре единствено от цепнатините между пъновете. Въздухът беше тежък и влажен, напоен с миризмата на плесен и прах, идваща от гниещите пънове.

Нямаше призраци или фантоми, криещи се в ъглите на мрака, но Пит се усети, че е приковал поглед в празните очни орбити на черепа на скелет.

Скелетът лежеше по гръб на тясно легло, взето от платноходката. Пит разпозна тленните останки като мъжки по плътната челна кост. Мъртвият мъж беше почти без зъби — бяха му останали само три. По всичко личеше, че не са му били избити, а са му изпадали.

Дрипави къси панталони покриваха таза, а кокалестите стъпала все още бяха обути в обувки за яхта с гумени подметки. Никъде не се виждаше плът. Мъничките гадинки, изпълзяващи от влагата, бяха оставили само голи кости. Единствената следа от предишния външен вид на мъртвия, беше сноп рижи косми под черепа. Костите на ръцете лежаха кръстосани над гръдния кош и притискаха бордов дневник с кожена подвързия.

След бегъл оглед на вътрешността на колибата ставаше ясно, че обитателят й е поддържал доста задоволително домакинство, като е използвал оборудването на изхвърлената му на брега яхта. Платната на „Дансинг Дороти“ бяха опънати под тавана, за да не пропускат вятъра и дъжда, проникващи през клоните, сплетени в покрива. Върху едно писалище бяха струпани морски карти на Британското адмиралтейство, купчина наръчници по пилотиране с таблици на приливите и отливите, указания за навигаторските светлини и радиосигналите и един морски алманах. На пода до него се виждаше рафт, натъпкан с брошури и книги с технически инструкции за работа с електронните уреди и механичните устройства на лодката. Върху малка дървена масичка до леглото лежеше прецизно изработена махагонова кутия, съдържаща хронометър и секстант. Под масата имаше един ръчен пеленгаторен компас и един курсов компас, свалени от платноходката. Кормилото беше облегнато на крака на малка разтегателна маса за хранене, а на една от ръчките му висеше бинокъл.

Пит се надвеси над скелета, внимателно измъкна бордовия дневник и излезе от колибата.

— Какво откри? — попита го Мейв, изгаряща от любопитство.

— Чакай да позная — каза Джордино. — Грамаден сандък, пълен с пиратски съкровища.

Пит поклати глава.

— Не и при тази обиколка. Открих мъжа, който е бил изхвърлен с „Дансинг Дороти“ на скалите. Така и не е успял да се измъкне от острова.

— Мъртъв ли е? — попита Мейв.

— Отдавна, много преди да си се родила.

Джордино отиде до вратата и надникна в колибата, за да види тленните останки.

— Интересно, как ли се е озовал толкова далеч от утъпкания път.

Пит вдигна бордовия дневник и го отвори.

Мейв хвърли бърз поглед на страниците.

— Можеш ли да разчетеш почерка, след като са минали толкова години?

— Да. Дневникът е добре запазен, а ръката е писала напълно самоуверено. — Пит седна и прегледа набързо няколко страници, после вдигна поглед. — Името му е Родни Йорк и е един от дванайсетте яхтсмени, участвали в състезание по самостоятелна обиколка на света без прекъсване, с начален пункт Портсмут, Англия, спонсорирани от лондонски вестник. Първата награда е била от двайсет хиляди английски лири. Йорк е тръгнал от Портсмут на двайсет и четвърти април 1962 година.

— Трийсет и осем години, откакто е изчезнал горкият човек — рече със сериозен вид Джордино.

— На двайсет и седмия си ден на море, едва успял да подремне няколко часа и „Дансинг Дороти“ се разбила на… — Пит замълча и погледна усмихнат Мейв, — както ги нарича той, „Злините“.

— Йорк сигурно не е бил запознат с австралийския фолклор — вметна Джордино.

— Много ясно, че си е измислил името — каза уверено Мейв.

— Според записките му — продължи Пит, — Йорк се е движил доста добре, докато е минавал през южната част на Индийския океан, след като е заобиколил нос Добра надежда. После се възползвал от Бурната зона, за да го отнесе по прав курс през Тихия океан към Южна Америка и Магелановия проток. Вече смятал, че води състезанието, когато генераторът му се повредил и той изгубил всякаква връзка с външния свят.

— Това обяснява много неща — каза Джордино, надничайки в дневника през рамото на Пит. — Обяснява защо е плавал в тази част на морето и защо не е могъл да изпрати координатите на местоположението си, за да бъде спасен. Проверих генератора още щом пристигнахме тук. Двутактовият мотор, подаващ мощността му, е в плачевна форма. Йорк се е опитал да го поправи, но не е успял. И аз ще направя опит, но се съмнявам, че ще постигна нещо повече.

Пит сви рамене.

— Дотук беше намерението ни да вземем радиото на Йорк, за да повикаме помощ.

— Какво е писал, след като е бил изхвърлен на брега? — поинтересува се Мейв.

— Да е бил Робинзон Крузо, не е бил. Изгубил голяма част от продоволствията си, когато яхтата се блъснала в скалите и се разбила. После, след като била изхвърлена на брега, намерил малко консерви, но за кратко време ги свършил. Опитал да лови риба, но едва хващал толкова, колкото да не умре от глад, макар че междувременно намерил и разни скални раци и уловил с капан пет-шест птици. Накрая функциите на тялото му започнали да затихват. Йорк пребивавал на този грозен израстък в океана сто трийсет и шест дни. Ето и последните му думи: „Вече не мога нито да стоя на краката си, нито да се движа. Толкова съм отпаднал, че не ми остава нищо друго, освен да лежа и да умра. Така ми се иска да мога да видя от залива Фалмът още един залез в родния ми Корнуол. Но няма да стане. Моля онзи, който намери този дневник и писмата, които съм писал отделно за жена ми и трите ми дъщери, да се погрижи те да ги получат. Искам им прошка за огромното душевно страдание, за което съм сигурен, че съм им причинил. Злополучният ми край не е в резултат на грешка, а на лош късмет. Ръката ми вече се умори и не мога да пиша повече. Моля се да не свърша много скоро“.

— Не е трябвало да си мисли, че ще бъде открит малко след като умре — рече Джордино. — Трудно е за вярване, че лежи тук от десетилетия и не се е намерил нито един любопитен екипаж от минаващ кораб или някой изследователски екип, който да се е отбил да постави тук някакви уреди за събиране на метеорологични данни.

— Опасността от доближаване до брега сред огромни вълни и негостоприемни скали е достатъчна да пресече всякакво любопитство, било то научно или друго.

По лицето на Мейв се стичаха сълзи, но тя не се срамуваше от тях, за да ги прикрие.

— Вероятно през всичките тези години горките му жена и деца са се питали как ли е умрял.

— Последната земна засечка на Йорк е била фарът в югоизточната част на Кейп Тасмания. — Пит влезе обратно в колибата и след минута се появи с адмиралтейската морска карта, изобразяваща южната част на Тасманово море. Той я разгърна на земята и я изучава известно време, преди да вдигне поглед. — Сега разбирам защо Йорк нарича тези скални острови „Злините“ — рече той. — Защото така са отбелязани на адмиралтейската карта.

— Доколко се отклоняват от твоите изчисления за местоположението им? — попита Джордино.

Пит извади чифт делители, които бе взел от писалището в колибата, и измери изчисленото с импровизирания екер приблизително местоположение.

— Пресметнал съм, че се намираме грубо на 120 километра на югозапад.

— Доста добре, като се има предвид, че не знаеше къде точно ни изхвърли Дорсет от яхтата си.

— Да — призна скромно Пит. — Приемливо е.

— Къде всъщност се намираме? — попита Мейв, опряла ръце и колене в земята, за да огледа картата.

Пит потупа пръст върху една мъничка черна точка в средата на оцветеното в синьо море.

— Ето тук, на тази точица, на 965 километра югоизток от Инвъркаргъл, Нова Зеландия.

— Колко близо изглежда на картата — рече замечтана Мейв.

Джордино свали ръчния си часовник и избърса стъклото в ризата си.

— Явно не е толкова близо, щом като близо четирийсет години никой не си е направил труда да стъпи тук и да се натъкне на клетия Родни.

— Погледни на нещата от светлата им страна — рече Пит със заразителна усмивка. — Представи си, че си пуснал трийсет и осем долара в монети в някой автомат в Лас Вегас и не си спечелил нищо. Според закона за средните числа печалбата е в последните две монети.

— Това е неприемлива аналогия — каза Джордино, вечният убиец на удоволствието на другите.

— Защо?

Джордино надникна замислен в колибата и отвърна:

— Защото просто не разполагаме с последните две монети.

41.

— Остават девет дни! — заяви Сандекър пред небръснатите мъже и изморените жени, седнали около масата в уединената му заседателна зала. Това помещение, което допреди няколко дни беше подредено и безукорно чисто място за срещи на адмирала с най-приближените си хора от персонала, сега приличаше на стая за телеграфна свръзка под обсада. Снимки, морски карти и набързо скицирани илюстрации висяха безразборно залепени с лепенки по тиковата ламперия на стените; по тюркоазния килим бяха разхвърляни смачкани на топки листове хартия, заседателната маса от корабни останки бе отрупана от чаши за кафе, бележници, изпълнени с изчисления, батарея от телефони и един пепелник, препълнен с угарки от пурите на Сандекър. Той беше единственият пушач в залата и климатичната инсталация бе пусната докрай, за да изсмуква миризмата.

— Времето е против нас — отбеляза доктор Санфорд Адгейт Еймс. — Физически е невъзможно да се построи отражателен блок и да се монтира на място преди крайния срок.

Експертът по звука и студентският му екип в Аризона се „смесваха“ с хората на Сандекър от НЮМА във Вашингтон, сякаш седяха на една и съща маса в една и съща стая. И обратното — експертите на Сандекър също изглеждаха така, сякаш седяха сред студентската група в работните помещения на Еймс. Чрез технологията на видеохолографията гласовете и образите им се предаваха от единия на другия край на страната посредством фотони, а звука и светлината — посредством влакнеста оптика. Със съчетаването на фотони и на компютърно магьосничество ограниченията във времето и пространството изчезваха.

— Правилно заключение — съгласи се Сандекър. — Освен ако не можем да използваме съществуващ отражател.

Еймс свали очилата си със синкави стъкла и ги вдигна към светлината, сякаш ги оглеждаше дали са зацапани. След като се увери, че са чисти, той отново ги сложи на носа си.

— Според моите изчисления на нас ще ни трябва параболичен отражател с размера на бейзболно игрище, дори и по-голям, с въздушна междина, разделяща повърхностите, който ще пречупва звуковата енергия. Не мога да си представя кой може да намери производител за такъв кратък срок, преди да е паднало мандалото.

Сандекър погледна през масата към Руди Гън, който срещна погледа му през дебелите стъкла на очилата си, уголемяващи зачервените му от безсъние очи.

— Някакво предложение, Руди?

— Прехвърлих всички логични възможности — отвърна Гън. — Доктор Еймс е прав, изключено е да мислим за изработването на отражател навреме. Единствената ни перспектива е да намерим някой готов и да го закараме на Хаваите.

— Тогава ще трябва да го разглобите, да го превозите на части и пак да го сглобите — обади се Хирам Йегър, извръщайки глава от компютъра, който беше свързан с библиотеката му от данни на десетия етаж. — Няма самолет, който да може да пренесе по въздуха товар с такива огромни размери в цялостен вид.

— Ако бъде натоварен някъде в границите на Съединените щати, при положение че се намери — настоя Еймс, — той ще трябва да пътува с кораб.

— Какъв ще е този огромен кораб, който ще може да го побере? — попита Гън, без да се обръща конкретно към някого.

— Някой свръхтонажен петролен танкер или самолетоносач — отговори тихо, като на себе си, Сандекър.

Гън веднага се хвана за думите му.

— Наистина, самолетната палуба на самолетоносача е толкова голяма, че спокойно може да побере и превози отражателен екран с големината, предложена от доктор Еймс.

— Скоростта на най-новите ни ядрени самолетоносачи е все още поверителна, но според изтекли от Пентагона сведения те могат да порят водата с петдесет възела. Предостатъчно време да се вземе прехода между Сан Франциско и Хонолулу преди крайния срок.

— Това прави общо седемдесет и два часа от тръгването до разположението му на обекта — уточни Гън.

Сандекър погледна към настолния календар върху бюрото си със зачеркнати предишни дати.

— Остават точно пет дни, в които да се намери отражател, да се закара до Сан Франциско и да се разположи в конвергентната зона.

— Доста сгъстен график, дори и да имате под ръка отражател — отбеляза без колебание Еймс.

— На каква дълбочина ще трябва да се монтира? — обърна се Йегър към образа на Еймс.

Като по даден знак едно хубаво момиче на около двайсет и пет години подаде на Еймс джобен калкулатор. Той набра няколко числа, провери отговора си и вдигна поглед.

— Давайки възможност на препокриващите се зони на конвергенция да се срещнат и излязат на повърхността, трябва да поставите центъра на отражателя на дълбочина 170 метра.

— Нашият проблем номер едно е водното течение — каза Гън. — Ще бъде истински кошмар да задържим отражателя неподвижен за времето, необходимо да пречупи звуковите вълни.

— Възложи разрешаването на този проблем на най-добрите ни инженери — нареди му Сандекър. — Нека да измислят система за монтиране, която да стабилизира отражателя.

— Как можем да сме сигурни, че като рефокусираме събиращите се звукови вълни, ще можем да ги върнем обратно по прав канал към източника на остров Гладиатор? — Въпросът бе отправен от Йегър към Еймс.

Еймс невъзмутимо продължи да засуква краищата на мустаците си, увиснали под брадата му.

— Ако факторите, които разпространяват първоначалната звукова вълна, като солеността, водната температура и скоростта на звука, останат постоянни, рефлектираната енергия ще се върне към източника по първоначалния си път.

Сандекър се обърна към Йегър.

— Колко хора живеят на остров Гладиатор?

Йегър направи справка по компютъра си.

— Според разузнавателните сведения от спътниковите снимки предполагаемото население е около 650 души, предимно рудокопачи.

— Робска работна ръка, внесена от Китай — измърмори под носа си Гън.

— Ако не убием, няма ли най-малкото да навредим на всяко живо същество на острова? — поиска да узнае от Еймс Сандекър.

Без да се колебае, друг студент от групата на Еймс подаде на експерта по звука един лист. Последният му хвърли набързо поглед и отвърна:

— Ако анализът ни се доближава до очакванията, препокриващите се зони на конвергенция от четирите минни операции в различни точки на Тихия океан ще се намалят до двайсет и осем процентов енергиен фактор, когато стигнат до остров Гладиатор, което не е достатъчно, за да доведе до осакатяване или някакво увреждане на човек или животно.

— Можете ли да прецените каква ще е реакцията на организма?

— Главоболие и световъртеж, придружени от леко повръщане — това би трябвало да са единствените неразположения.

— Спорен въпрос, ако не успеем да поставим отражател на мястото, преди да е станала конвергенцията — отбеляза Гън, оглеждайки морската карта на стената.

Замислен, Сандекър забарабани с пръсти по масата.

— Което ни връща на стартовата позиция преди началото на състезанието.

Една жена на възраст около четирийсет години, облечена модно със строг син костюм, съзерцаваше една от картините на адмирала, онази, която изобразяваше прославения във Втората световна война самолетоносач „Ентърпрайз“ по време на битката за Мидуей. Казваше се Моли Фарадей и беше бивш анализатор в Управлението за национална безопасност, впоследствие постъпила на работа в НЮМА след настойчивата молба на Сандекър да стане координатор в разузнавателната му агенция. Моли имаше мека коса с цвят на карамел и кафяви очи; личеше, че е жена от висока класа. Тя отмести поглед от картината към Сандекър и го загледа със сериозен израз.

— Мисля, че знам разрешението на въпроса — обади се тя с тих, равен глас.

Адмиралът кимна.

— Имаш думата, Моли.

— От вчера — започна тя — самолетоносачът „Рузвелт“ на Военноморските сили е на док в Пърл Харбър за зареждане с продоволствия и за ремонт на един от асансьорите на самолетната палуба. Оттам той ще се присъедини към Десети флот, намиращ се край Индонезия.

Гън я изгледа с любопитство.

— Със сигурност ли го знаеш?

Моли се усмихна мило.

— Непрекъснато си пъхам носа в кабинетите на Комитета на началник-щабовете.

— Разбирам какво имаш предвид — рече Сандекър, — само че без отражател не виждам как самолетоносач в Пърл Харбър ще може да разреши проблема ни.

— Самолетоносачът е допълнителен изгоден случай — поясни Моли. — Преди това обаче си спомних, че на хавайския остров Ланай има център за събиране на спътникова информация.

— Не знаех, че на Ланай е поставено спътниково съоръжение — каза Йегър. — С жена ми карахме медения си месец точно на Ланай. Обиколихме с кола острова надлъж и нашир, но никъде не видях съоръжение за спътникова връзка.

— Постройките и параболичният отражател се намират в угасналия вулкан Палауай. Нито местните жители, които непрекъснато се чудят какво става във вулкана, нито туристите могат да се доближат до него, за да проверят.

— Освен да прихваща минаващи спътници, то има ли и друго предназначение? — попита Еймс.

— Минаващи съветски спътници — поправи го Моли. — За щастие предишните съветски военни шефове съсредоточаваха усилията си предимно върху насочването на шпионските си спътници над военни бази на Хавайските острови, след като минеха над Съединените щати. Задачата ни беше да проникнем с мощни микровълнови сигнали в техните импулсни приемо-предаватели и да замъглим разузнавателните им снимки. От онова, което ЦРУ успя да събере, руснаците така и не разбраха защо разузнавателните им снимки винаги излизат неясни и нефокусирани. Горе-долу по времето на разпадането на комунистическото правителство по-новите съоръжения за космически връзки направиха съоръжението на Ланай излишно. Поради огромния си размер по-късно антената започна да се използва за предаване и приемане на сигнали от по-отдалечени космически сонди. Неотдавна разбрах, че с остарялата си технология съоръжението вече е негодно за работа, а обектът, макар и все още охраняем, е доста изоставен.

Йегър се насочи право към същината на въпроса.

— Колко е голям параболичния отражател?

Моли зарови за миг глава между ръцете си, после вдигна поглед.

— Доколкото си спомням, диаметърът му беше осемдесет метра.

— По-голям от нужната ни повърхност — обади се Еймс.

— Мислиш ли, че УНБ ще ни разреши да го използваме? — попита я Сандекър.

— Може би дори ще ви платят, за да го махнете оттам.

— Ще трябва да го разглобите и да го пренесете на части по въздуха до Пърл Харбър — каза Еймс, — стига да успеете да наемете самолетоносача „Рузвелт“, където да го сглобите отново и да го спуснете в района на конвергенцията.

Сандекър погледна Моли право в очите.

— Ще използвам положението си, за да склоня Министерството на военноморските сили, а ти гледай да обработиш Управлението за национална безопасност.

— Веднага ще се заема с това — обеща му Моли.

Един плешив мъж с очила без рамки, който седеше почти в края на масата, вдигна ръка.

Сандекър му кимна и се усмихна.

— Много дълго мълча, Чарли. Положително в главата ти нещо се мъти.

Доктор Чарли Бейкуел, главен подводен геолог в НЮМА, извади късче дъвка от устата си и прилежно го загърна в хартийка, преди да го хвърли в кошчето за боклук. Той кимна към образа на доктор Еймс на холографа и рече:

— Както разбирам, доктор Еймс, звуковата енергия сама по себе си не може да разруши човешката тъкан, но подсилена от резонанса, идващ от скалната кухина, която е подложена на удари от акустичното минно съоръжение, честотата й се намалява дотолкова, че тя може да се разпространява на големи разстояния. Когато обаче се пренатрупа в един-единствен район на океана, звукът се увеличава до степен, която може да засегне човешката тъкан.

— По същество вие сте прав — призна Еймс.

— Тогава, като насочите отражението на застъпващите се конвергентни зони обратно през океана, няма ли част от енергията да се отрази от остров Гладиатор?

— Съвсем правилно — кимна Еймс. — Докато силата на енергията атакува подводната част на острова, без да излезе на повърхността, и се пръсне в различни посоки, вероятността от масови фатални поражения застрашително нараства.

— Безпокои ме моментът на сблъсъка в острова — продължи разговорливо Бейкуел. — Аз прегледах геологическите проучвания на остров Гладиатор, извършени от геолози, работили за „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ преди близо петдесет години. Вулканите в другия край на острова не са угаснали, а са спящи. От седемстотин години са спящи. Няма човек, който да е присъствал на последното им изригване, но научните анализи на вкаменената лава сочат, че то е станало някъде в средата на дванайсети век. Последвалите години бележат редуващи се периоди на пасивност и слаби сеизмични дислокации.

— Какво имаш предвид, Чарли? — попита го Сандекър.

— Имам предвид, адмирале, че ако огромна сила на акустична енергия се блъсне в основата на остров Гладиатор, това може да предизвика сеизмично бедствие.

— Искаш да кажеш изригване? — обади се Гън.

Бейкуел само кимна.

— Според твоята преценка има ли изгледи това да се случи? — поиска да узнае Сандекър.

— Няма начин да бъде предвидена с абсолютна точност степента на сеизмичната или на вулканичната дейност, но познавам висококвалифицирани геолози, които могат да ви дадат отговор в съотношение едно към пет.

— С други думи, от пет възможни изригвания едно е сигурно — обади се Еймс, чийто образ от холографа бе обърнат към Сандекър. — Опасявам се, адмирале, че теорията на доктор Бейкуел подлага проекта ни на неприемлив риск.

Сандекър нито за миг не се поколеба с отговора си.

— Съжалявам, доктор Еймс, но животът на повече от милион жители на Хонолулу, наред с десетки хиляди туристи и военен персонал в базите край Оаху, имат предимство пред 650 рудокопача.

— А не можем ли да предупредим управата на „Дорсет Консолидейтид“ да евакуира живущите на острова? — попита Йегър.

— Трябва да опитаме — отвърна твърдо Сандекър. — Но, познавайки Артър Дорсет, сигурен съм — той просто ще свие рамене и ще отхвърли всяко предупреждение като празна заплаха.

— А защо да не отклоним акустичната енергия към друго място? — предложи Бейкуел.

По лицето на Еймс се изписа съмнение.

— Отклони ли се веднъж силата от първоначалния си път, вие поемате риска тя да запази цялата си енергия и да порази Йокохама, Шанхай, Манила, Сидни, Окланд или някой друг гъсто населен крайбрежен град.

За кратко настъпи тишина и всички в заседателната зала извърнаха лица към Сандекър, включително Еймс, който седеше зад бюро на три хиляди и двеста километра на запад. Замислен, Сандекър премяташе между пръстите си незапалена пура. Онова, което повечето от присъстващите не знаеха, беше, че умът му не бе съсредоточен върху евентуалното разрушаване на остров Гладиатор. Мислите му, тъжни и в същото време гневни, бяха насочени към най-добрите му приятели, които Артър Дорсет бе изоставил в бурно море. Накрая омразата надделя над всеки човешки фактор.

Той вдигна поглед към образа на Санфорд Еймс.

— Докторе, направете изчисленията си за насочване на отражателя към остров Гладиатор. Ако ние не спрем „Дорсет Консолидейтид“, и то във възможно най-кратък срок, никой друг няма да ги спре.

42.

Частният асансьор на Артър Дорсет в бижутерския търговски център се издигаше безшумно. Единственото доказателство, че се движи нагоре, бяха мигащите едно след друго светлинни обозначения за етажите над вратата. Когато кабината плавно спря на етажа на апартамента в надстройката върху покрива, Гейб Страусър излезе в преддверие, което водеше към открит двор, където Дорсет го чакаше, за да го посрещне.

Страусър не идваше с удоволствие на срещата с диамантения отцепник. Двамата се познаваха от деца. Близката дружба между Страусърови и Дорсетови бе продължила повече от век, докато Артър не прекъсна всякакви търговски взаимоотношения със „Страусър & синове“. Прекъсването не стана по мирен начин. Дорсет невъзмутимо заповяда на пълномощниците си да уведомят Гейб Страусър, че повече не се нуждае от услугите на семейството му. Секирата падна не по време на лична среща, а по телефона. Това беше удар, който причини остра болка на Страусър и той никога не прости на Дорсет.

За да спаси почитаната стара фирма на рода си, Страусър засвидетелства верността си към картела в Южна Африка и накрая премести управлението на дружеството си от Сидни в Ню Йорк. След време стана уважаван директор на управителния съвет. Тъй като според някои закони в страната картелът не можеше да извършва търговия в Съединените щати, те работеха с помощта на уважавани диамантени търговци от „Страусър & синове“, които се явяваха американската им ръка.

Сега той нямаше да е тук, ако директорите на другите управителни съвети не бяха се изплашили от слуховете, че „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ заплашва да затрупа пазара с лавина от скъпоценни камъни на силно занижени цени. Те трябваше да действат бързо и решително, ако искаха да предотвратят краха. Изключително честен човек, Страусър беше единственият член на картела, комуто се възлагаха надежди да убеди Дорсет да не разгромява установените нива на цените на пазара.

Артър Дорсет пристъпи крачка напред и енергично разтърси ръката на Страусър.

— Отдавна не сме се виждали, Гейб, много отдавна.

— Благодаря ти, че пожела да се видим, Артър. — Тонът на Страусър беше снизходителен, но в него се прокрадваха нотки на омраза. — Доколкото си спомням, твоите пълномощници ми наредиха никога повече да не ти се обаждам.

Дорсет равнодушно сви рамене.

— Много вода изтече оттогава. Да забравим какво е било и да си поговорим за доброто старо време, докато обядваме. — Той го покани с жест на ръката да седнат на масата, разположена в остъклена градинска беседка с великолепен изглед към пристанището на Сидни.

Пълна противоположност на грубия магнат по разработване на мини, Страусър беше невероятно привлекателен мъж в началото на шейсетте си години. Имаше гъста, грижливо поддържана сребриста коса, тясно лице с високи скули и съвършено правилен нос, за който повечето от холивудските актьори биха му завидели, телосложение като на атлет в отлична форма и равномерен загар на кожата. Беше няколко сантиметра по-нисък от тромавия Дорсет, с ослепително бели зъби и дружелюбна усмивка. Беше вторачил в Дорсет синьо-зелените си очи като котка, готова да излети като стрела, ако я подгони съседското куче.

Костюмът му от най-фина вълна имаше великолепна кройка, класическа, но с някои дребни детайли, които го правеха да изглежда в крак с времето. Носеше връзка от скъпа коприна, а италианските му обувки, изработени по поръчка, бяха така лъснати, че отразяваха като огледало. Противно на очакванията, копчетата му за ръкавелите не бяха диамантени, а опалови.

Той леко се изненада от приятелското посрещане. Дорсет като че ли играеше роля в слаба пиеса. Страусър очакваше неприятно стълкновение. Не си бе представял, че ще бъде обект на такова внимание. Едва седнали на масата, и Дорсет направи знак на един сервитьор, който веднага извади бутилка шампанско от кофата за лед, изработена от чисто сребро, и напълни чашата на Страусър. Досмеша го, като видя, че Дорсет отпи глътка бира „Касълмейн“ направо от бутилката.

— Когато големците от картела ми казаха, че ще изпратят техен представител в Австралия, за да разговаряме — заговори Дорсет, — и през ума не ми мина, че ще пратят теб.

— Поради някогашната ни дългогодишна дружба с теб, директорите решиха, че аз мога да чета мислите ти. Затова ме помолиха да те попитам за слуха, който се носи в нашите среди, че си на път да продаваш евтино скъпоценни камъни с цел да притиснеш пазара в ъгъла. И то камъни не на промишлено ниво, а от най-високо качество.

— Къде го чу това?

— Та ти държиш империя от хиляди души персонал, Артър! Изтичането на информация от недоволни служители е нещо естествено.

— Ще наредя на хората от охраната ми да предприемат разследване. Не понасям изменниците, особено ония, които се разписват в моята ведомост.

— Ако в това, което чуваме, има истина, то диамантеният пазар е изправен пред дълбока криза — поясни Страусър. — Мисията ми е да ти предложа най-отговорно да не пускаш в продажба камъните си.

— На пазара няма недостиг на диаманти, Гейб, и никога не е имало. Знаеш, че не можеш да ме подлъжеш. Дузина картели не са в състояние да ми попречат да продавам камъните си.

— Ти постъпи глупаво, Артър, че действаш извън Централната организация по продажбите. Загуби милиони, като не се присъедини към нея.

— Една дългосрочна инвестиция е на път да изплати огромни дивиденти — каза необоримо Дорсет.

— Значи е вярно? — подхвърли нехайно Страусър. — Трупал си количества за деня, в който ще можеш да натрупаш бърза печалба.

Дорсет го погледна и се усмихна, разкривайки пожълтелите си зъби.

— Разбира се, че е вярно. Всичко е вярно, с изключение на частта, отнасяща се до бързата печалба.

— Моите уважения, че си откровен, Артър.

— Нямам какво да крия, вече нямам.

— Но ти не можеш да продължаваш да действаш на своя глава, сякаш мрежата не съществува. Така всички губят.

— Лесно ти е на теб и приятелите ти в картела да говорите така, когато държите монополна власт над световната диамантена продукция.

— Защо трябва да експлоатираме пазара по прищевки? — рече Страусър. — Защо непрекъснато си прерязваме гърлата един друг? Защо да разстройваме една стабилна и процъфтяваща индустрия?

Дорсет вдигна ръка, за да го прекъсне и кимна на сервитьора, който им поднесе от количка салата от раци. После загледа Страусър право в очите.

— Аз не работя по прищевки. Разполагам със сто тона диаманти, прибрани в различни складове по света, и други десет тона, готови да бъдат натоварени на кораб от мините ми, докато в момента двамата с тебе си говорим. Възнамерявам след няколко дни, считано от днес, когато петдесет процента от тях бъдат разрязани и шлифовани, да ги продам чрез магазините ми за продажби на дребно за средно по десет долара карата. Необработените камъни ще продам на дилъри за петдесет цента карата. Когато с мен бъде свършено, пазарът ще се е сринал и диамантите ще са изгубили славата си като луксозна вещ и инвестиция.

Страусър се изуми. Първото му впечатление беше, че пазарната стратегия на Дорсет цели временен спад на цените, за да направи бърза печалба. Сега обаче видя чудовищността на огромния план.

— Така ще докараш до сиромашия хиляди продавачи на дребно и едро, включително и самия себе си. Какво толкова ще спечелиш, като окачиш въжето за врата си и ритнеш стола?

Без да докосне салатата, Дорсет допи бирата си и направи знак да му донесат още една, после отвърна:

— Сега се намирам там, където картелът се намира от сто години насам. Те контролират осемдесет процента от световния пазар за диаманти. Аз контролирам осемдесет процента от световния пазар за цветни скъпоценни камъни.

Страусър изпита чувството, че се люлее на трапец.

— Нямах представа, че притежаваш толкова много мини за цветни скъпоценни камъни.

— Нито пък някой друг. Ти си първият извън семейството ми, който го узна. Това беше дълъг и досаден процес, включващ десетки взаимно свързани акционерни дружества. Аз закупих всички големи мини за цветни скъпоценни камъни в света. След като организирам обезценяването на диамантите, смятам да изкарам в центъра на вниманието цветните скъпоценни камъни с отбив от цената и по този начин ще задвижа спираловидно търсенето. После бавно ще увеличавам цената на дребно, ще взимам печалбите и ще се разраствам.

— Винаги си бил алчен и непочтен, Артър. Но пак не можеш да разрушиш нещо, градено в продължение на един век.

— За разлика от картела, аз нямам намерение да потискам конкуренцията на ниво продажби на дребно. Магазините ми ще се състезават честно.

— Започваш битка, която никой не може да спечели. Преди да срутиш диамантения пазар, картелът ще те разгроми. Ние ще използваме всички възможни международни финансови и политически ходове, за да ти препречим пътя.

— Напразни ще ви бъдат усилията, друже — отвърна разпалено Дорсет. — Свърши времето, когато купувачите трябваше да търпят унижения в трудно достъпните ви търговски кантори в Лондон и Йоханесбург. Свърши времето, когато всеки, който искаше да се регистрира като търговец, трябваше да раболепничи пред вас, за да получи онова, което вие му наложите. Търговецът вече няма повече да се промъква през задната улица, за да заобиколи добре смазаната ви машина, та да може да закупи необработени камъни. Няма вече международна полиция и наетите от вас организации по охраната да водят недействителни битки с хора, нарочени от вас като престъпници, защото ги бяхте включили в изкуствено създадения от вас мит за контрабандно изнасяне и продаване на пазар, който според вашите дребни другарчета в играта ви бил голям и напълно незаконен диамантен пазар. Край на ограниченията да се създава огромно търсене. Вие подлъгахте правителства да прокарат закони, които да насочват движението на диаманти към вашите канали и само по вашите канали, закони, забраняващи на мъж или жена да продадат свободно някой необработен камък, който са намерили в задния си двор. Най-сетне вече само дни ни делят от момента, когато илюзията, че диамантите са ценна вещ, ще бъде развенчана.

— Ти не можеш да ни надхарчиш — каза Страусър, мъчейки се да запази спокойствие. — За нас е дребна работа да хвърлим стотици милиони за рекламиране и поддържане на романтиката на диамантите.

— Да не мислиш, че не съм го взел под внимание и не съм изготвил план за същото? — разсмя се Дорсет. — Ще съобразя бюджета си с този за вашата рекламна кампания и ще изтъкна като качество, че цветните скъпоценни камъни менят цветовете си като хамелеони. Вие ще рекламирате продажбата на единичен диамант за годежен пръстен, а аз — целия спектър, един свят на модата, подсилен с цветни бижута. Моята кампания е базирана на мотото: „Оцвети я с любов!“. Но това е само половината, Гейб. Възнамерявам също и да запозная масата обикновени хора с истинската рядкост на цветните скъпоценни камъни в сравнение с евтината изобилна наличност на диаманти. В резултат на това аз значително ще променя отношението на купувача към диамантите.

Страусър стана и хвърли салфетката си на масата.

— Ти си заплаха, която ще разори хиляди хора и средствата им за прехрана — заяви безкомпромисно той. — Ще трябва да ти се попречи да сринеш пазара.

— Не ставай глупав — рече Дорсет, разкривайки зъбите си, — ами се опомни. Прехвърли предаността си от диамантите към цветните камъни. Постъпи умно, Гейб. Цветът е вълната на бъдещето в пазара на бижутата.

Страусър с мъка обуздаваше гнева, напиращ да излезе на повърхността.

— В рода ми вече десет поколения сме търговци на диаманти. Аз живея и дишам с диамантите. И не аз ще бъда този, който ще обърне гръб на традицията. Твоите ръце са мръсни, Артър, нищо че добре ги поддържаш. Лично аз ще поведа битка срещу теб дотогава, докато престанеш да бъдеш фактор на пазара.

— Вече всяка битка е закъсняла — отвърна студено Дорсет. — Завладеят ли веднъж цветните скъпоценни камъни пазара, лудостта по диамантите ще изчезне за една нощ.

— Не и ако аз се намеся.

— Какво смяташ да правиш, като си тръгнеш оттук?

— Ще уведомя съвета на директорите какво си си наумил, за да могат да предприемат незабавни действия за осуетяване на плана ти, преди да си го осъществил. Не е късно да ти попречим.

Дорсет, който продължаваше да седи на мястото си, вдигна поглед към Страусър.

— Аз не мисля така.

Страусър не вникна в смисъла на думите му и се обърна да си върви.

— Тъй като не желаеш да се вслушаш в разумни съвети, аз нямам какво повече да ти кажа. Успешен ден, Артър!

— Почакай малко, Гейб, приготвил съм ти подарък.

— Не искам нищо от теб! — сопна му се Страусър.

— Този ще те зарадва. — Дорсет се изсмя безсърдечно. — А може би не, като поразмисли човек. — Той направи знак с ръка. — Хайде, Будика, давай!

Огромната жена изникна ненадейно зад гърба на Страусър и притисна ръцете му до тялото. Търговецът на диаманти неволно понечи да се освободи, после се отпусна и загледа смаян Дорсет.

— Какво значи това? Настоявам да ме пуснеш.

Дорсет разпери обезоръжаващо ръце.

— Те не си изяде обяда, Гейб. Не мога да те оставя да си тръгнеш гладен. Може да си помислиш, че съм негостоприемен.

— Ти си луд, ако си въобразяваш, че можеш да ме сплашиш.

— Няма да те сплашвам — каза Дорсет със садистично задоволство. — Само ще те нахраня.

Страусър изглеждаше напълно объркан. Той тръсна глава с погнуса и започна неравна битка, за да се освободи от хватката на Будика.

Дорсет й даде знак с глава и Будика избута Страусър обратно до масата, хвана го с едната ръка под брадичката и изви назад главата му. Тогава Дорсет взе една пластмасова фуния и пъхна долния й край между зъбите на Страусър. Гневният израз в очите на диамантения търговец премина в израз на изумление и накрая в нарастващ ужас. Будика затегна още повече хватката си, без да обръща внимание на заглушените му викове.

— Готова съм, татко — каза тя и зачака със злорадстващ поглед.

— Щом като живееш и дишаш с диаманти, стари приятелю, значи можеш и да ги ядеш — заговори Дорсет и вдигна от масата малък метален съд във форма на чайник, прищипа с пръстите на другата си ръка ноздрите на Страусър и започна да изсипва в гърлото на жертвата си изобилно количество нискокачествени, но без дефекти, еднокаратови диаманти. Страусър започна да се мята и рита бясно, но ръцете му бяха здраво хванати, сякаш питон бе се усукал около тях.

Изпаднал в неописуем ужас, Страусър отчаяно се опитваше да погълне камъните. В един момент гърлото му не можеше да побере повече и той се задави, опитвайки да си поеме въздух, но не успя. Конвулсиите на тялото му постепенно започнаха да стихват и той се задуши.

Смъртта замрази безжизнения поглед в отворените му очи, а от ъгълчетата на устата му блестящите камъни бавно се търкулваха един след друг, изтрополяваха на масата и се катурваха на пода.

43.

Два дни на суша и всеки се чувстваше така, сякаш е възкръснал от мъртвите. Тримата почистиха лагера на Йорк и описаха всички вещи и предмети. Мейв отказваше да влиза в колибата, дори след като погребаха Родни Йорк в една малка цепнатина, запълнена донякъде с пясък. От старите платна, които намериха в колибата, опънаха навес и заживяха ден за ден.

За Джордино най-голямата печалба беше една кутия с инструменти. Той веднага се залови да поправи радиото и генератора, но накрая, след шестчасов напразен труд, се изнерви и се отказа.

— Много от частите са счупени или толкова ръждясали, че е невъзможно да се възстановят. След всичките тези години батериите са по-мъртви от вкаменени изпражнения на динозавър. А без генератор, с който да ги заредя, радиотелефонът, уредът за определяне на посоката и безжичният приемник са неизползваеми.

— Не можеш ли да скалъпиш някакви части с нещо от тия, дето са разхвърляни тук?

Джордино поклати глава.

— Главният инженер на „Дженерал Илектрик“ не успя да поправи този генератор, но дори и да беше успял, двигателят, който го привежда в действие, е напълно негоден. В картера има пукнатина. Йорк сигурно не я е видял и е пуснал двигателя след като маслото е изтекло, като по този начин е стопил лагерите и е охладил буталата. Само автомобилен механичен цех може да го възстанови.

Като находчив човек първата задача на Пит беше да намери три малки дървени трупчета с повече естествени жилки. Тях той отсече от страничната дъска на леглото, послужило като вечно жилище на Родни Йорк. После използва втвърдените книжни обложки на книгите, запълващи лавицата на Йорк и направи шаблон на част от челото, малко над веждите, на всеки един от тримата. В единия край на всяко дървено трупче очерта контурите на съответните шаблони, подравни дървото по тях и издълба заоблен прорез за носа. След това, притискайки трупчето между коленете си, изсече и заглади вдлъбнатини във вече обработената стена на дървото. После окастри излишното дърво отстрани и направи по две хоризонтални цепнатини във вдлъбнатите стени. С маслото от една метална туба, изправена до извънбордовия двигател, намаза леко релефните завършени продукти и накрая издълба по една дупка в двата края отстрани, за които завърза найлонова връв.

— Ето ви, дами и господа — каза той, раздавайки произведенията си, — ефектните слънчеви очила на полковник Тадеус Пит от поверителен модел, открит върху лицето на умиращ ескимос малко преди да потегли през Северния ледовит океан на гърба на полярна мечка.

Мейв нагласи своите на очите си и завърза връвта на тила.

— Страшно хитро! Те наистина предпазват очите.

— Адски находчиви са тия очила! — допълни Джордино взирайки се през цепките за очите. — Можеш ли да разшириш малко цепките? Имам чувството, че гледам през процепа под врата.

Пит се усмихна и подаде на Джордино войнишкия си нож.

— Направи си ги по твой вкус.

— Като стана дума за вкус — обади се Мейв зад малък огън, запален с кибрит от чантичката за оцеляване на Пит, — елате да опитате. Тазвечерното меню включва скумрия на скара и миди, които намерих заровени в пясъчните джобове под линията на прилива.

— Е, сега ли, когато стомахът ми тъкмо привикна на сурова риба! — пошегува се Джордино.

Мейв разпредели димящата риба и миди в старите чинии на Йорк.

— Утрешната гозба, ако в малката ни група има добър стрелец, може да бъде нещо хвъркато.

— Нима искаш да стреляме по беззащитни птички? — с престорен ужас попита Джордино.

— Преброих поне двайсет фрегати, накацали по скалите — рече Мейв, сочейки към северния бряг. — Ако направите маскировка, те ще се приближат достатъчно близо, за да ги улучите с вашите малки револвери.

— Печена птица звучи доста добре за свития ми стомах. Аз ще подсигуря утрешната вечеря — обеща Пит, — ако не, можете спокойно да ме окачите да се вея като пастърма.

— Можеш ли да извадиш някой друг фокус от шапката си освен слънчевите очила? — попита Мейв закачливо.

Пит се излегна отново на пясъка и подложи ръце под главата.

— Радвам се, че съм ви направил впечатление с тях. След като целия следобед напрягах мисълта си, дойдох до заключението, че можем да се преместим в по-поносим климат.

Мейв го изгледа с неприкрит скептицизъм.

— Да се местим? — Тя хвърли поглед към Джордино, за да получи подкрепата му, но той само я погледна така, сякаш искаше да каже: „Още ли му се хващаш?“, и продължи да чопли скумрията си. — Та ние разполагаме с две разбити лодки, които не могат да преплуват и плувен басейн. Какво по-точно предлагаш да използваме за едно безплатно пътешествие за никъде си?

— Много просто, уважаема Флечър — отвърна сърдечно той. — Ще си построим трета лодка.

— Да строим лодка?! — възкликна тя и за малко да прихне от смях.

За разлика от нея, лицето на Джордино прие напрегнат и сериозен израз.

— Нима мислиш, че има някакъв шанс да се поправи платноходката на Йорк?

— Не. Повредата на корпуса му надхвърля всички възможности да бъде поправен с ограничените ни средства. Йорк е бил опитен мореплавател, но дори и той не е могъл да я пусне отново на вода. Ние обаче можем, като използваме горната палуба.

— Защо да не извлечем максимална полза от пребиваването си тук? — възрази Мейв. — Ние сме по-изобретателни от горкия Родни. Нашите умения да оцеляваме са далеч по-големи от неговите. Можем да ловим достатъчно количество риба и птици, за да издържим, докато мине някой кораб.

— Там е работата — рече Пит, — че не можем да оцелеем само с това, което сами си уловим. Ако се съди по липсващите зъби на Родни, той е починал от скорбут. Липсата на витамин С и десетки други витаминозни храни дотолкова са отслабили организма му, че той не е издържал. При тази степен на физическа разруха смъртта го е дебнела иззад ъгъла. Ако в крайна сметка пристигне кораб и стовари група на брега, тя ще намери четири скелета вместо един. Дълбоко вярвам, че е за наше добро да направим всичко по силите си да продължим нататък, докато сме все още физически издръжливи.

— Дърк е прав — обърна се Джордино към Мейв. — Единственият ни шанс да видим отново градски светлини е да напуснем острова.

— Да построим лодка? — попита Мейв. — Но с какви материали?

Тя се изправи на крака — стегната, грациозна, със стройни крака и ръце, почернели от слънцето, с опъната, млада плът, с вирната като на бдителен рис глава. Пит се почувства пленен от нея така, както когато бяха заедно на „Айс Хънтър“.

— Ами от нашата лодка взимаме един поплавък, от яхтата на Йорк — механизмите от горната й част, добавяме няколко цепеници и много скоро получаваме плавателен съд, годен за океанско пътешествие.

— Ще трябва първо да го видя — каза Мейв.

— Щом искаш — отвърна нехайно Пит и започна да чертае скица върху пясъка. — Мисълта ми е да свържем поплавъците от нашата лодка под палубната рубка от лодката на Йорк. После приспособяваме от букови дънери странични поплавъци за по-голяма стабилност и се сдобиваме с тримаран.

— Намирам го за практично — съгласи си Джордино.

— Необходими са ни 130 квадратни метра платно — продължи Пит. — Мачта и кормило си имаме.

Джордино посочи към навеса.

— Дакроновите платна на Йорк са износени и прогнили от четирийсетгодишния мухъл. Първият по-силен бриз ще ги разкъса на парчета.

— И за това съм помислил — рече Пит. — Полинезийските моряци изплитат платна от палмови листа. Какво ни пречи и ние да използваме обраслите с листа клони на буковете и да направим същото. Освен това имаме достатъчно допълнителен такелаж от платноходката за ванти и да завържем страничните поплавъци за основния корпус.

— За колко време можем да построим вашия тримаран? — попита Мейв, чието съмнение се смени с нарастващ интерес.

— Мисля, че можем да сглобим плавателен съд и да се оттласнем от брега за три дни, ако работим повече часове.

— Толкова скоро?

— Конструкцията не е сложна, а благодарение на Родни Йорк разполагаме и с необходимите инструменти.

— На изток ли ще продължим да плаваме или ще се насочим на север, към Инвъркаргъл? — попита Джордино.

Пит поклати глава.

— Нито на изток, нито на север. С навигационните уреди на Родни и адмиралтейските морски карти не виждам защо да не определим доста точен курс към остров Гладиатор.

Мейв го погледна така, сякаш виждаше пред себе си луд; ръцете й увиснаха покрай тялото.

— Това — започна тя напълно изумена — е най-налудничавото ти хрумване досега.

— Може би — отвърна той, без да мигне. — Но мисля, че е просто подходящ случай да довършим онова, за което тръгнахме… да спасим децата ти. 

— Според мен е разумно — вметна без колебание Джордино. — Ще ми се да повторя мача с Кинг Конг, или както там нарича себе си сестра ти, когато тя не чупи каросерии в някое ограждение за събиране на повредена техника.

— Много съм ви задължена за това, но…

— Никакво „но“ — прекъсна я Пит. — Колкото до нас, сделката е приключена. Построяваме нашата лодка хермафродит, отплаваме за остров Гладиатор, отвличаме децата ти и побягваме към най-близкото безопасно пристанище.

— Побягваме до безопасно пристанище! Нима не разбираш? — Гласът й прозвуча умоляващо, дори отчаяно. — Почти целият остров е заобиколен от отвесни скали и пропасти, по които качването е невъзможно. Единственото място, на което може да се слезе, е брегът край лагуната, а тя е силно охраняема. Никой не може да премине през скалите, без да бъде убит. Баща ми изгради такива защитни укрепления, каквито и добре въоръжен отряд не може да пробие. Направите ли опит, повече от сигурно е, че ще загинете.

— Няма нищо страшно — каза с лек хумор Пит. — Двамата с Ал можем да долетим и отлетим от острови с хитростта, с която влизаме и излизаме от женска спалня. Всичко се свежда до това да подберем подходящото време и място.

— Както и до разни хватки — добави Джордино.

— Патрулните лодки на татко ще ви забележат много преди да сте навлезли в лагуната.

Пит сви рамене.

— Не се безпокой. Измислил съм средство да се изплъзвам от противни стари патрулни лодки, което е безотказно.

— Мога ли да попитам какво е то?

— Много е просто. Ще се спуснем там, където най-малко ни очакват.

— Мозъците и на двама ви са се размекнали от слънцето. — Тя поклати глава в знак, че се предава. — Да не би да очаквате, че татко ще ви покани на чай? — Мейв се изпълни с чувство за вина. Ясно разбираше, че тя е отговорна за ужасните опасности и мъчения, на които са подложени тези двама невероятни мъже, които искаха да заложат живота си заради синовете й Майкъл и Шон. Заля я вълна на униние, която бързо премина в примирение. Тя се приближи и коленичи между Пит и Джордино, слагайки ръка на раменете им. — Благодаря ви — рече тя тихо. — Голям късмет извадих, че намерих такива прекрасни мъже като вас.

— Станало ни е навик да помагаме на девойки, изпаднали в беда. — Джордино забеляза, че по лицето й се стичаха сълзи и извърна глава, дълбоко развълнуван.

Пит целуна Мейв по челото.

— Не е толкова невъзможно, както ти се струва. Довери ми се.

— Имам чувството, че ви познавам от сто години — прошепна тя на пресекулки, после като че ли понечи да каже още нещо, но само стана и бързо се отдалечи, за да се уедини.

Джордино извърна поглед към Пит.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Каквото искаш.

— Имаш ли нещо против да ми споделиш как ще се качим и слезем от острова, след като се доближим до него?

— Ще се качим с хвърчило и с грайфер, който намерих сред чарковете на Йорк.

— А как ще слезем? — подкани го Джордино, за да завърши разговора; беше напълно объркан, но нямаше желание да иска обяснения.

Пит хвърли суха букова цепеница в огъня и се загледа в лумналите нагоре искри.

— За това — заговори той отпуснат като момче, което чака корковата тапа на въдицата си да потъне във водата, — за тази част от плана ще мисля, когато му дойде времето.

44.

Строежът на плавателния съд, с който щяха да напуснат острова, се извършваше върху равна плоскост на скала в малка долина, защитена от вятъра и на трийсет метра от водата. Те разположиха като релсов път букови трупи, за да плъзнат по тях странното творение в относително спокойните води между двата острова. Работата не изискваше усилен или изтощителен труд. И тримата се намираха в по-добро физическо състояние, отколкото при пристигането си и установиха, че могат да работят нощем, когато беше най-хладно, а през деня да почиват по няколко часа от жегата. В по-голямата си част строенето вървеше гладко, без особени пречки. Колкото по-ясно виждаха края му, толкова по-бързо се изпаряваше умората им.

Мейв се залови да изплете две платна от листатите клони. За улеснение Пит бе решил да използва мачтата от кеча на Йорк, да добави ветрило на бизанмачтата и грот на гротмачтата. Мейв започна да сплита най-напред по-голямото платно за гротмачтата. Първите няколко часа тя правеше само проби, но в късния следобед вече разбра как става и започна да сплита по един квадратен метър за половин час. Сплитката й беше толкова здрава и стегната, че Пит я помоли да изплете и трето платно — триъгълен фок, който да постави отпред на гротмачтата.

Пит и Джордино заедно освободиха от болтовете и свалиха горната рубка от кеча, за да я монтират върху предната част на кокпита. После привързаха този скъсен отсек от кеча върху поплавъците от малката им лодка, които сега служеха за централен корпус. Следващата им задача беше да поставят високите алуминиеви мачти, чиято височина бе намалена, за да компенсира по-късия корпус и липсата на дълбок кил. Тъй като нямаше как да бъдат закрепени за неопреновите поплавъци, вантите и щаговете, които трябваше да държат мачтите, бяха провесени под корпуса и прихванати с два обтегача. Завършеният хибриден плавателен съд приличаше на ветроход, разположен върху ховъркрафт.

На следващия ден Пит пренагласи кормилото на кеча да работи по-високо във водата, като го пригоди във вид на удължен румпел — по-ефикасна система за управление на тримаран. След като кормилото бе поставено здраво на място и въртенето му го задоволи напълно, той се зае с четирийсетгодишния извънбордов двигател — изчисти карбуратора и тръбопроводите за гориво, а после извърши основен ремонт на магнетото.

Джордино се захвана да направи конзолните греди. Той отсече и одяла два яки бука, чиито стъбла се извиваха почти до върховете. След това постави трупите отстрани на корпуса, като изтегли напред извитата им във вид на ски част, привърза ги за трупите, служещи за напречни греди, които минаваха странично през корпуса близо до носовата част и малко наляво от кокпита, и ги притегна от носа до кърмата.

Джордино остана много доволен от себе си, след като подложи рамо под гредите и напрегна цялата си сила, за да ги повдигне. Те бяха солидни и неогъваеми, без признаци, че могат да поддадат. Когато призори тримата седнаха край огъня, за да се сгреят в ранния утринен хлад на южните ширини, Пит се вглъби в изучаването на навигационните карти. По обяд той определи със секстанта положението на слънцето, а по-късно, като се стъмни, измери и височината на няколко звезди. После с помощта на морския алманах и таблиците от „Кратки методи“, той започна да фиксира местоположението им, докато числата му съвпаднаха точно с известните му ширина и дължина на остров Злините на картата.

— Откъм носа на остров Гладиатор ли смяташ да слезеш? — попита го Мейв, докато се хранеха на следващата вечер, преди да потеглят.

— Ако не откъм носа, откъм брадичката — отвърна шеговито Пит. — Тъкмо ме подсети, че ще ми трябва подробна карта на острова.

— Доколко подробна?

— Ами до последната постройка, път и пътечка, и то в мащаб.

— Ще ти начертая карта по спомен, възможно най-точна — обеща Мейв.

Джордино оглозгваше кост от бутче на фрегатата11, която Пит бе успял да простреля с малкия си автоматичен пистолет.

— Какво разстояние изчисли?

— Точно 478 километра по въздушна линия.

— Значи е по-близо от Инвъркаргъл.

— Да, което е чудесно.

— За колко дни ще стигнем? — попита Мейв.

— Не може да се каже — отвърна Пит. — Първият етап от пътуването ще бъде най-труден, тъй като ще трябва да променяме курса спрямо вятъра, докато попаднем на благосклонни водни течения и източни ветрове, духащи от Нова Зеландия. Общоизвестно е, че без кил, който да пори водата и да възпира ветровете да ги отнасят настрани, тримараните не са способни да плават при вятър. Истинското предизвикателство ще дойде, след като потеглим. Тъй като не сме правили пробна обиколка, ще бъдем в неведение относно мореплавателските качества на нашия тримаран. Възможно е той да не може да следва посоката на вятъра и тогава нищо чудно да бъдем отнесени обратно към Южна Америка.

— Не звучи утешително — каза Мейв и помръкна от ужасяващите предположения за деветдесетдневни изпитания за издръжливост. — Като се размисля, май предпочитам да си остана на суша и да свърша като Родни Йорк.

Денят преди тръгването им премина в оживена дейност. Последните приготовления на Пит включваха изработването на загадъчното хвърчило, което после бе сгънато и прибрано в рубката заедно с дългото 150 метра леко найлоново въже, взето от платноходката на Йорк, служило за поддържане на интегралното й съпротивление. Най-накрая натовариха оскъдните си запаси от храна, навигационните уреди, морските карти и книгите. Радостни викове огласиха голите скали, когато извънбордовият мотор изкашля веднъж и се съживи след четири десетилетия и след близо четирийсет дръпвания на стартерното въже от страна на Пит, който накрая имаше чувството, че ръката му щеше да се откъсне.

— Ти успя! — извика от възторг Мейв.

Пит скромно разпери ръце и рече:

— Това е детска игра за човек, който възстановява стари и класически автомобили. Главният проблем беше един запушен тръбопровод за гориво и клеясалият карбуратор.

— Добре се справи, друже — поздрави го Джордино. — Все ще ни потрябва и мотор по пътя ни за остров Гладиатор.

— Имахме късмет, че тубите за бензин бяха добре затворени и съдържанието им не се е изпарило през всичките тези години. Бензинът се е превърнал в шеллак, затова ще трябва често да проверяваме филтъра за горивото. Нямам намерение да продухвам карбуратора през половин час.

— За колко време гориво ни е оставил Йорк?

— За шест-седем часа.

После Пит с помощта на Джордино закачи извънбордовия двигател за скобите на кърмовата секция на кокпита. Като последно доизкусуряване, точно пред румпела инсталираха и направляващия пътен компас. След като завързаха спираловидно сплетените като рогозка платна за мачтата, гафелите и рангоутите, те можеха да бъдат вдигани и смъквани само с една-две къси връвчици. Накрая и тримата се отдръпнаха назад, за да огледат творението си. Лодката изглеждаше напълно годна, но дори и с напрегнато въображение не можеше да се нарече красива. Стоеше тумбеста и грозна, а страничните поплавъци още повече подсилваха ужасния й вид. Пит се замисли дали някой от плавателните съдове, с които бе прекосил седемте океана, е изглеждал по-причудлив от този.

— Е, не може да се каже, че е лъскава и елегантна — отбеляза замислен Джордино.

— Нито ще влезе в състезанията за купата на Америка — добави Пит.

— Вие двамата не можете да видите вътрешната й красота — развихри въображението си Мейв. — Трябва да й дадем име. Редно е да я кръстим. Какво ще кажете, ако я наречем „Горе главата!“?

— Подходящо е — каза Пит, — но не съвпада със суеверията на мореплавателите, свързани с морето.

— А защо да не е „Прекрасната Мейв“? — предложи Джордино.

— Знам ли — рече Пит. — Изтъркано е, но добре звучи. Ще гласувам за него.

Мейв се разсмя.

— Поласкана съм, но скромността повелява да е нещо по-подходящо, да речем като „Дансинг Дороти — 2“.

— Значи сме двама срещу един — обяви тържествено Джордино. — Остава „Прекрасната Мейв“!

Предавайки се, Мейв отиде да вземе една бутилка от ром, изхвърлена от Родни Йорк, и я напълни с морска вода за кръщаването.

— Кръщавам те „Прекрасната Мейв“ — започна тя през смях и счупи бутилката в една от буковите греди, завързана за поплавъците. — Плавай по моретата със скоростта на морска сирена!

— Сега е ред да изпробваме нашите способности — рече Пит.

Той им раздаде въжетата, завързани за предния отсек на средния корпус. Всеки направи клуп от свободния край на въжето и го стегна около кръста си, стъпи здраво на крака и се наведе напред. Бавно и неохотно, лодката започна да се плъзга по дървените трупи, разположени на земята като железопътни релси. Все още немощни от липсата на силна храна и от скорошните изпитания, тримата бързо изчерпаха слабо възстановените си сили, докато теглеха плавателния съд към една двуметрова стръмнина, граничеща с водата.

Както можеше да се очаква, на Мейв скоро й излезе душата и в един момент вече не беше в състояние да направи нито крачка повече и се свлече на ръце и колене; сърцето й силно биеше и тя едва си поемаше въздух. Пит и Джордино издърпаха инертното тегло на още десет метра, след което и те хвърлиха въжетата и се проснаха на земята пред Мейв. Сега лодката се поклащаше в края на двете букови релси, поставени косо под леките вълни.

Минаха няколко минути. Слънцето бе изминало четвърт от пътя си по източния хоризонт, а морето не даваше никакви признаци за вълнение. Пит изхлузи въжения клуп от кръста си и го метна в лодката.

— Не виждам причина да отлагаме повече неизбежното. — Той се качи в кокпита, провеси надолу закачения на панти извънбордов двигател и дръпна стартовото въже. Този път той запали на втория път.

— Вие двамата ще дадете ли един последен тласък на разкошната ни яхта към ръба? — подвикна той на Мейв и Джордино.

— След като бъхтих толкова неуморно, че наруших покоя на хормоните си — изнегодува Джордино, — какво ще има като за мен вътре?

— Голям джин и тоник за сметка на заведението — отвърна Пит.

— Обещания и само обещания. Това е най-жестокият вид садизъм — измърмори Джордино; той обгърна с мускулестата си ръка кръста на Мейв, повдигна я на крака и рече: — Ставай, прекрасна лейди, време е да се сбогуваме сърдечно с този ограден от скали ад.

Двамата се приближиха зад лодката, опънаха ръце с дланите върху кърмата и започнаха да бутат с колкото сила им бе останала. „Прекрасната Мейв“ помръдна едва-едва, после, когато предният отсек се наклони от ръба върху релсите, тя набра скорост и кърмата се повдигна. Лодката увисна така за секунда-две, после хлътна във водата със силен плисък, който пръсна настрани, и накрая легна хоризонтално върху водната повърхност. Обосновката на Пит да запали извънбордовия двигател още сега, се разбра, когато той успя мигновено да овладее лодката, подета от водното течение, и бързо я завъртя обратно към ръба на ниската скала. Веднага щом носовата част леко се удари в отвесната стена, Джордино хвана Мейв за китките и внимателно я спусна върху покрива на рубката. После сам скочи и с гъвкавостта на гимнастик падна на краката си до Мейв.

— Дотук беше забавната част на програмата — обяви Пит, докато обръщаше отново лодката.

— Да вдигаме ли моите платна? — попита Мейв, натъртвайки с гордост на постижението си.

— Още не. Ще се движим с двигател покрай подветрената страна на острова, където морето е по-спокойно, а после ще изпробваме по вятъра.

Джордино помогна на Мейв да мине покрай рубката и да влезе в кокпита. Двамата седнаха да си починат малко, докато Пит превеждаше лодката през канала и вълните, които обливаха северния и южния бряг на двата пусти острова. Едва излязоха в открито море, и акулите се появиха.

— Вижте! — посочи Джордино. — Нашите приятели отново са тук. Бас ловя, че компанията ни им е липсвала.

Мейв се наведе от лодката и се вгледа в дългите сиви форми, които се движеха под повърхността.

— Нова група придружители — рече тя. — Това са така наречените мако.

— Дето имат назъбени и неравни зъби, по които само един ортодонтист може да се прехласне, нали?

— Същите.

— Защо ми вадят душата? — изстена Джордино. — Никога не съм си поръчвал акула в ресторант.

Половин час по-късно Пит даде нареждане:

— Добре, дайте да опитаме платната и да видим що за лодка сме измайсторили.

Джордино разгърна подобните на рогозка платна, които Мейв старателно бе нагъвала като мех на акордеон, и вдигна успешно главното платно, а Мейв издигна бизана. Платната се издуха и Пит отиде при румпела, за да промени курса на лодката спрямо вятъра, насочвайки я североизточно срещу западния вятър.

Всеки яхтсмен щеше да се търкаля от смях на палубата си, ако видеше как „Прекрасната Мейв“ гордо пори вълните. Някой високопрофесионален корабен конструктор пък щеше да засвирука химна на клуб „Мики Маус“. Но странната на вид платноходка щеше да се смее последна. Страничните поплавъци се врязваха във водата и поддържаха стабилността й. Тя откликваше удивително на кормилото и поддържаше нос право по курса, без да се оставя да бъде отклонявана настрани. Разбира се, имаше проблеми, свързани с такелажа й. Но забележителното беше, че тя пое към морето така, сякаш бе родена там.

Пит хвърли последен поглед на остров Злините. После сведе поглед към пакета, увит в парче от дакроновото платно, който съдържаше бордовия дневник и писмата на Родни Йорк. Той си даде обет, че ако оживее през следващите няколко дни, ще занесе последното свидетелство на Йорк до живите му родственици, надявайки се, че те ще организират експедиция, която да го върне в родината му и да бъде погребан край залива Фалмът в скъпия му Корнуол.

45.

На десетия етаж на модернистично здание, цялото остъклено и във формата на пирамида, намиращо се в едно от предградията на Париж, група от четиринайсет мъже се бе разположила около много дълга абаносова заседателна маса. Безупречно облечени, притежаващи огромна власт, несметно богати и със сериозни лица, директорите на многостранния съвет по търговия, известен на най-осведомените просто като „фондацията“ — институция, посветена на създаването на едно-единствено правителство с глобална икономика — си стиснаха ръце и си размениха по няколко приказки, преди да седнат и да започнат деловата си работа. Обикновено те се събираха три пъти в годината, но този ден бяха свикали извънредна сесия, за да обсъдят последната неочаквана заплаха за широко разпространените си дейности.

Мъжете в залата представляваха международни институции и правителства. Само един високопоставен член от южноафриканския картел се занимаваше изцяло с продажбата на качествени диаманти. Един белгийски индустриалец от Антверпен и един предприемач на недвижими имоти от Ню Дели, Индия, изпълняваха ролята на посредници между фондацията и огромния незаконен поток от промишлени диаманти за Блока на ислямските фундаменталисти, който се бореше да създаде собствени системи за ядрено унищожение. Милиони от тези по-малки промишлени диаманти се продаваха тайно на Блока, за да изработва съвършено точни уреди и съоръжения, необходими за изграждането на такива системи. По-големите и по-качествените диаманти се използваха за финансирането на вълнения в Турция, Западна Европа, Латинска Америка и някои държави от Южна Азия и всяка друга гореща точка в света, където подривни политически организации подпомагаха многото други интереси на фондацията, включително продажбата на оръжие.

Всички тези мъже бяха известни на медиите — те до един бяха знаменитости в техните си области, но за нито един не можеше да се каже, че е член на фондацията. Това се знаеше под секрет само от присъстващите в залата и от най-близките им сътрудници. Те прекосяваха океани и континенти, изплитайки мрежите си по знайни и незнайни места, и оставяха жертви след себе си по пътя им към натрупване на нечувани печалби.

Всички слушаха мълчаливо и с огромно внимание, докато избраният от тях председател — милиардер и директор на германска банкова фирма, ги уведомяваше за кризата, пред която бе изправен пазарът на диаманти. Плешив, с величествена осанка, той говореше бавно и свободно английски — език, който мъжете от всички националности около масата разбираха.

— Господа, заради Артър Дорсет ние сме пред прага на дълбока криза в една от жизненоважните области на нашите дейности. Преценката на поведението му, извършена от разузнавателната ни мрежа, ни насочва към диамантен пазар, поел към мътни води. Нека да сме наясно, че ако Дорсет затрупа пазара на дребно с над сто тона диаманти на цени, достъпни и за просяка, както се готви да направи според съобщенията, този сектор на фондацията ще рухне напълно.

— Кога ще стане това? — попита шейхът на богата на петрол страна на Червено море.

— От достоверен източник научих, че осемдесет процента от стоковия запас на Дорсет ще бъде пуснат в продажба след по-малко от седмица — отвърна председателят.

— Каква ще е нашата загуба? — попита японският глава на огромна електронна империя.

— Тринайсет милиарда швейцарски франка като начало.

— Милостиви боже! — Френският шеф на една от най-големите къщи за дамска мода удари юмрук в масата. — Нима този австралийски неандерталец има властта да направи подобно нещо?

Председателят кимна.

— По думите на всички той разполага със запас от стока, която му позволява да действа така.

— Не биваше да оставяме Дорсет да се подвизава извън картела — обади се американецът, бивш държавен секретар.

— Станалото, станало — вметна членът на диамантения картел. — Светът на скъпоценните камъни, такъв, какъвто го знаем, вече никога няма да е същият.

— Няма ли начин да му пресечем пътя, преди камъните му да бъдат разпратени по магазините му? — попита японският бизнесмен.

— Пратих посредник при него с щедрото предложение да закупи цялата му стокова наличност, за да не бъде пусната в продажба.

— Имате ли отговор?

— Още не.

— Кого изпратихте?

— Гейб Страусър от „Страусър & синове“, уважаван в цял свят търговец на диаманти.

— Свестен човек, способен да уреди и най-трудната сделка. Ако някой може да застави Дорсет да се подчини, то това е Гейб Страусър.

Един италианец, притежател на флот от контейнеровози, сви бездушно рамене.

— Доколкото си спомням, в началото на осемдесетте години продажбите на диаманти спаднаха рязко. Америка и Япония бяха подложени на сурови рецесии и търсенето намаля, предизвиквайки пресищане в предлагането. Когато икономиката се съвзе през деветдесетте, цените отново скочиха. Не е ли възможно историята да се повтаря?

— Разбирам мисълта ви — каза председателят, облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Този път обаче е задухал друг вятър и всеки, чието преживяване зависи от диамантите, ще бъде бойкотиран. Научихме, че Дорсет е предвидил над сто милиона долара за реклама и поощрение във всички страни, купуващи най-голямо количество диаманти. Ако, както вече сме склонни да вярваме, че ще стане, той ще продава за центове върху долара парчето, диамантите с висока стойност ще останат в миналото, тъй като на потребителите ще им бъде внушено, че те не струват повече от парченца стъкло.

Французинът въздъхна тежко и рече:

— Знам, че манекенките ми положително ще хвърлят око на други луксозни дрънкулки като вечна инвестиция. Щом няма да са диамантени бижута, ще трябва да им купувам скъпи спортни коли.

— Какво се крие зад странната стратегия на Дорсет? — поинтересува се шефът на голяма авиокомпания в югоизточна Азия. — Безспорно, този човек не е глупав.

— Глупав е колкото хиена, която чака лъва да заспи, след като е изял само половината от плячката си — отговори германският председател. — Платените ми агенти в цял свят, образуващи цяла мрежа, са разбрали, че Дорсет е купил седемдесет, а може би и осемдесет процента от главните мини, произвеждащи цветни скъпоценни камъни.

Изнесеното разкритие предизвика глъч от възмущение. Всеки от присъстващите мигом проумя и си даде сметка за грандиозния план на Артър Дорсет.

— Дяволски просто — измърмори японският електронен магнат. — Той слага кръст на диамантите, преди да е разгласил цената на рубините и изумрудите.

По лицето на руския предприемач, който бе натрупал огромно състояние, купувайки затворени мини за алуминий и мед в Сибир за нищожни суми, за да ги разработи отново със западна технология, се изписа съмнение.

— С други думи, Дорсет ограбва Петър, за да плати на Павел — нали така казвате на запад? Но той наистина ли очаква да спечели с цветните камъни толкова, че да компенсира загубите си от диамантите?

Председателят кимна към японеца, който отговори:

— По молба на нашия председател аз възложих на финансовите ми експерти да направят сметка по нашите системи за обработване на данни. Колкото и изумително да звучи, общата печалба на Артър Дорсет, магазините за продажби на дребно на бижутерската къща „Дорсет“ и „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ възлиза на 20 милиарда щатски долара. Но може да стигне и до 24 милиарда, ако се предвиди една растяща икономика.

— Боже мой! — възкликна англичанинът, който притежаваше издателска империя. — Не се и наемам да си представя какво ще правя с печалба от 24 милиарда.

Германецът се засмя.

— Аз бих ги използвал да купя акциите ви.

— Дори и за малка част от тази сума бихте могли да ме прогоните в чифлика ми в Девъншир.

Думата взе американецът. Бивш държавен секретар и признат като глава на едно от най-заможните семейства в Америка, той беше основател на фондацията.

— Имаме ли представа къде се намира понастоящем запасът от диаманти на Дорсет?

— Имайки предвид крайния му срок, а той е след няколко дни — заговори южноафриканецът, — предполагам, че камъните, които не се обработват в момента, са на път за магазините му.

Председателят погледна първо италианския корабен барон, после — азиатския въздухоплавателен магнат.

— Някой от вас, господа, знае ли по кой начин ще превози стоката си Дорсет?

— Дълбоко се съмнявам, че той ще превози диамантите си по море — отвърна италианецът. — Нали след като пристигне корабът в пристанището, Дорсет ще трябва да урежда транспорт и за вътрешността.

— Ако бях на мястото на Дорсет, щях да превозя стоката си по въздуха — съгласи се азиатецът. — По този начин той ще може да я достави бързо в почти всеки град в света.

— Бихме могли да задържим един-два от самолетите му — обади се белгийският индустриалец, — но без да знаем разписанието на полетите, няма да е възможно да сложим ръка на всичките му пратки.

Азиатецът поклати глава.

— Мисля, че ако попречим дори на един полет, положението ще бъде оптимистично. По всяка вероятност Дорсет е наел в Австралия цял самолетен парк. Опасявам се обаче, че ние май затваряме портата, след като кравите са избягали.

Председателят се обърна към южноафриканеца, представляващ диамантения картел.

— Изглежда, големият маскарад свърши. В крайна сметка изкуствено поддържаната стойност на диамантите не може да е вечна.

Вместо да изрази разочарование, южноафриканецът се усмихна.

— Ние отдавна сме отписани. Нашият съвет на директорите и аз считаме случая за незначителна спънка и нищо повече. Диамантите наистина са вечни, господа. Помнете ми думата — цената на качествените камъни ще се повиши отново, когато лустрото на сапфирите, изумрудите и рубините потъмнее. Картелът ще изпълни задълженията си към фондацията с капитални вложения от други минерали. Ние няма да седим със скръстени ръце и да чакаме търпеливо пазарът да се възстанови.

В стаята влезе личната секретарка на председателя и тихо му съобщи нещо. Той кимна и отправи поглед към южноафриканеца.

— Предадоха ми, че отговорът от вашия посредник, изпратен да преговаря с Артър Дорсет, е пристигнал във вид на колет.

— Странно е, че Страусър не се е свързал направо с мен.

— Наредих колетът да бъде донесен тук — продължи председателят. — Убеден съм, че всички ние сме нетърпеливи да узнаем дали господин Страусър е постигнал успех в преговорите си с Артър Дорсет.

След няколко минути секретарката се появи отново с четвъртита кутия, вързана с панделка в червено и зелено. Председателят й посочи южноафриканеца. Секретарката се запъти към мъжа и постави кутията на масата пред него. За панделката беше закачена картичка в плик. Южноафриканецът я извади от плика и зачете на глас:

Южноафриканецът млъкна и огледа кутията.

— Това не е в стила на Гейб Страусър. Той не е известен като вятърничав човек.

— Нито като добър хумористичен стихоплетец, ще добавя аз — отбеляза френският моден дизайнер.

Южноафриканецът развърза панделката, отвори капака и надникна вътре. Лицето му пребледня и той така внезапно скочи на крака, че столът му се катурна назад. После се втурна към прозореца, отвори го и започна да повръща.

Изумени, другите мъже около масата се надигнаха от местата си и наобиколиха кутията, за да видят противното й съдържание. Едни реагираха като южноафриканеца, други онемяха от ужас, останалите — онези, които бяха поръчвали жестоки убийства, изкачвайки се по пътя към богатството, гледаха със сериозни лица, без да показват никакви чувства, окървавената глава на Гейб Страусър, с уродливо изцъклени очи и пълна с диаманти уста.

— Явно, преговорите на Страусър са били безуспешни — заговори японецът, потискайки с мъка надигащата се в гърлото му ярост.

След като минаха няколко минути, докато се съвземат, председателят повика началника на охраната на фондацията и му нареди да изнесе главата. После се обърна към членовете, които бавно започнаха да се връщат по местата си.

— Моля ви да запазите пълна тайна за това, което видяхте току-що.

— А какво ще правим с касапина Дорсет? — попита с рязък тон руснакът, чието лице бе почервеняло от гняв. — Той не бива да мине безнаказано, задето убива представители на фондацията.

— И аз съм на същото мнение — подкрепи го индиецът. — Отмъщението трябва да стане наша първостепенна задача.

— Ще бъде грешка, ако действаме прибързано — предупреди ги председателят. — Няма да е разумно да привличаме вниманието върху себе си, прибягвайки до отмъщение. Един грешен ход в опита да унищожим Дорсет, и дейността ни ще бъде изложена на изпитателни погледи. Мисля, че ще е най-добре да подкопаем основите на Артър Дорсет от друга посока.

— Нашият председател има право — обади се холандецът със слабия си, но разбираем английски. — Засега е по-добре да не правим нищо на Дорсет, а после да действаме, когато той стъпи накриво, защото много ясно — човек като него не може да не направи огромна грешка някой ден в близко бъдеще.

— Какво предлагате?

— Да стоим настрана и да го чакаме да се появи.

Председателят намръщи лице.

— Не разбирам. Мислех, че ставаше дума да продължим офанзивата.

— Засипвайки пазара със запасите си от диаманти, той ще сведе до нула резервните си авоари — поясни холандецът. — На него ще му е нужно най-малко година, за да покачи цените на цветните камъни и да събере печалба. Междувременно ние ще сложим ръка върху диамантения пазар, ще поддържаме нашите запаси и ще следваме пътя на Дорсет, като поемем контрола над останалата продукция от цветни скъпоценни камъни. С него ще бъде свършено. Икономическите ми шпиони казват, че Дорсет се е съсредоточил в цветни камъни, по-известни на широката публика, а загърбил по-редките.

— Можете ли да ни дадете пример за по-рядък камък?

— Сещам се за александрит, цаворит и червен берил.

Председателят обходи с поглед останалите мъже около масата.

— Какво е вашето мнение, господа?

Английският издател се наведе напред със здраво стиснати юмруци.

— Страхотна идея! Нашият експерт по диамантите намери начин да надвием Дорсет на собствената му игра, с която превръща временно спадналата стойност на диамантите в наше предимство.

— В такъв случай приемаме ли предложението? — попита председателят с усмивка, която съвсем не беше весела.

Всички вдигнаха ръка и четиринайсет гласа потвърдиха в хор:

— Да!