Ударна вълна

46.

16 февруари 2000,

Хонолулу, Хаваи

Един морски сержант с пясъчен цвят на косата, облечен в избелели от слънцето къси панталони и риза на червени шарки, пиеше бира от кутия пред телевизионен апарат, възпроизвеждащ филмовата лента от един видеокасетофон. Той седеше отпуснат блажено върху диван, който бе задигнал от единия от двата луксозни хотела на хавайския остров Ланай по време на преустройството му. Филмът се казваше „Дилижансът“ — стара епопея с Джон Уейн. На главата си бе сложил каска с вградено устройство за създаване на мнима действителност, която бе купил от един магазин за електроника в Хонолулу. След като свържеше каската с видеокасетофона, той можеше да „влезе“ в телевизионния екран и да „се смеси“ с актьорите в епизодите от филма. Сега тъкмо бе се проснал до Джон Уейн на покрива на дилижанса по време на една кулминационна сцена с преследване и стреляше в преследващия ги индианец, когато силен сигнален звънец се намеси в действието. Сержантът с неохота свали каската и хвърли поглед на мониторите на охранителната система, които засичаха стратегически райони около поверителното съоръжение, което той охраняваше.

Монитор номер три показваше приближаваща се кола по черен път, водещ през ананасова горичка към портала. Слънцето в превалящото утро блестеше в предната броня на колата, а задната броня оставяше след себе си облак прах.

След като в продължение на няколко месеца изпълняваше неприятния си дълг, сержантът вършеше работата си със съвършено заучени движения. В продължение на трите минути, които трябваха на колата, за да стигне до края на пътя, той облече безупречно изгладената си униформа и вече стоеше нащрек до портала, преграждащ достъпа през тунела, прокопан в откритото ядро на отдавна изгасналия вулкан.

Когато я огледа по-отблизо, видя, че колата принадлежи на Военноморските сили. Той се наведе и надникна през страничния й прозорец.

— Това е забранена зона. Имате ли разрешително за влизане?

Шофьорът, в бяла униформа на редник от Военноморските сили, посочи с палец назад през рамо.

— Командир Гън отзад има необходимите документи за влизане.

Като опитен и делови човек Руди Гън не си бе губил времето в искане на разрешително да разглоби огромната чиния на антената насред вулкана Палауай на остров Ланай. Ако трябваше да следва заплетената нишка през бюрокрацията, за да стигне до управлението, под чиято юрисдикция беше въпросната антена, а после да се изправи пред отдела, който експлоатираше съоръжението за космически връзки, само по себе си щеше да се равнява на едномесечна експедиция. Следващата неприятна стъпка, при това невъзможна, щеше да бъде да намери чиновник, който да се съгласи да поеме отговорност, като разреши чинията да бъде свалена и предоставена за временно ползване от НЮМА.

Гън прескочи ненужната канцеларщина, като просто отиде в печатницата на НЮМА и поиска да му отпечатат фиктивна официална бланка в три екземпляра, упълномощаваща НЮМА да премести антената на друг обект, намиращ се на хавайския остров Оаху за изпълнението на друг поверителен проект. После документът бе подписан от няколко служители от отдела със съответните фиктивни титли. Това, което по каналния ред щеше да отнеме голяма част от годината, преди официално да бъде отхвърлено, се извърши за по-малко от час и половина — време, изразходвано предимно за набирането на текста.

Когато колата спря пред портала за входа на тунела и Гън, облечен с униформата си на командир от Военноморските сили, подаде документа си за правото да разглоби и свали антената, сержантът, отговарящ за изоставеното съоръжение, се показа изключително отзивчив. Той стана още по-отзивчив и когато огледа изисканата външност на Моли Фарадей, която седеше до Гън на задната седалка. Дори и да му бе минала през ума мисъл да се обади на някой старши офицер за официално потвърждение, то тя бързо се изпари, като видя конвоя от огромни товарни камиони и един преносим кран, който следваше служебната кола.

Нареждане за операция от този мащаб трябва да идваше от най-високото стъпало на йерархията.

— Приятно ми е, че ще си имам компания — усмихна се широко сержантът. — Доста скучая тук, без да има с кого да си поприказвам, докато съм дежурен.

— Колко души сте? — попита любезно Моли Фарадей през задния прозорец.

— Само трима, госпожо, по един на осемчасова смяна.

— Какво правите, когато не сте на пост?

— Повечето време се излежавам на плажа или гледам да хвана някое самотно момиче в хотелите.

Тя се засмя.

— Колко често имате възможност да напускате острова?

— На всеки трийсет дни. Тогава оставам пет дни в Хонолулу, после отново се връщам на Ланай.

— Кога за последен път външен човек е идвал при съоръжението?

Дори сержантът да съзнаваше, че го разпитват, той с нищо не го показа.

— Преди около четири месеца дойде един мъж с препоръчителни писма от Управлението за национална безопасност и надникна тук-там. След няма и двайсет минути си тръгна. Вие сте следващите, които идвате оттогава.

— Ние ще трябва да свалим антената и да си тръгнем оттук до довечера по някое време — обади се Гън.

— Мога ли да попитам, сър, къде ще бъде поставена отново?

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че ще бъде бракувана?

— Ни най-малко няма да ме изненада — отвърна сержантът. — След като от няколко години нито се ремонтира, нито се поддържа, тази толкова стара чиния вече започва да гние от природните стихии.

Гън се развесели, като усети, че морският пехотинец с удоволствие се впуска в подробности, възползвайки се от възможността да си поговори с някого.

— Можем ли да минаваме и да се залавяме за работа, сержант?

Сержантът веднага отдаде чест и бързо натисна един бутон, който по електрически път отвори портала. След като служебната кола се изгуби от поглед в тунела, той се отдръпна встрани и започна да маха на шофьорите на камионите и крана. Когато и последното превозно средство изчезна във вулкана, сержантът затвори портала, влезе в караулното помещение, където отново се преоблече в късите панталони и ярката риза и освободи бутона за прекъсване на видеокасетофона си. Сложи си пак каската и върна лентата, докато отново се присъедини към Джон Уейн в момента, в който той отблъскваше индианците.

— Дотук добре — каза Гън на Моли.

— Как можа да кажеш на това хубаво младо момче, че ще хвърлим антената на бунището — смъмри го тя.

— Просто го попитах „как ще реагира, ако…“.

— Ние се сдобихме с фалшиви официални документи, пребоядисахме стара кола, за да изглежда като официално превозно средство на НЮМА и сега ще крадем държавна собственост… — Моли не довърши мисълта си, само заклати глава в знак на почуда, после добави: — Направо ще ни обесят на паметника на Вашингтон.

— С удоволствие ще платя тази цена, стига да спасим близо два милиона души от мъчителна смърт — каза Гън без капка съжаление.

— Какво ще стане, след като отклоним акустичната вълна? — попита Моли. — Ще върнем ли антената обратно тук?

— Аз не бих постъпил по друг начин. — Той я изгледа така, сякаш въпросът й го изненада, после се усмихна лукаво. — Освен, разбира се, ако не се случи така, че я изпуснем на дъното на океана.

При Сандекър планът също не вървеше много гладко. Независимо че много разчиташе на системата „стари приятели — адмирали от Военноморските сили“, той не успя да убеди никого от заемащите отговорни постове да му заемат за известно време самолетоносача „Рузвелт“ и неговия екипаж. Някъде по веригата на разпорежданията между президента и адмирала, командващ операциите на Тихоокеанския флот, някой бе отхвърлил молбата му.

Сандекър крачеше напред-назад в кабинета на адмирал Джон Овърмайър в Пърл Харбър като разярен глиган в клетка, на който са взели малкото му.

— По дяволите, Джон! — повиши тон Сандекър. — Като си тръгвах от адмирал Бакстър от Комитета на началник-щабовете, той ме увери, че е дадено съгласие да използвам „Рузвелт“ за разполагането на акустичен отражател. А сега си седнал да ми разправяш, че не мога да го получа.

Овърмайър, як и набит като фермер от Индиана, вдигна ръце в знак на раздразнение.

— Не обвинявай мен, Джим. Мога да ти покажа заповедите.

— Кой ги е подписал?

— Адмирал Джордж Касиди, командващ военноморския окръг на Сан Франциско.

— Дявол го взел, какво общо с тази работа може да има един канцеларски плъх, който ръководи фериботи?

— Касиди не ръководи фериботи — каза с отегчение Овърмайър. — Той отговаря за цялото тихоокеанско тилово командване.

— Но той не е над теб.

— Пряко не, но ако реши да си покаже рогата, тогава всеки плавателен съд, превозващ продоволствия за корабите ми оттук до Сингапур, може да бъде забавен за неопределено време.

— Не ме успокоявай, Джон. Касиди няма да протака нарочно нещата и ти много добре го знаеш. Нали кариерата му ще отиде на кино, ако допусне с раздразнението си да попречи на снабдяването на флота ти.

— Каквото искаш си мисли — рече Овърмайър. — Но това няма да промени положението. Аз не мога да ти дам „Рузвелт“.

— Дори за някакви си седемдесет и два часа?

— Дори и за седемдесет и две секунди.

Сандекър изведнъж спря да се разхожда, отпусна се в едно кресло и загледа Овърмайър право в очите.

— Кажи ми честно, Джон. Кой ми върза ръцете?

Явно смутен, Овърмайър не можа да издържи на погледа му и извърна лице.

— Не мога да ти кажа.

— Мъглата започва да се вдига — рече Сандекър. — Джордж Касиди подозира ли, че е набеден за злодей?

— Това не знам — отвърна искрено Овърмайър.

— Тогава кой в Пентагона издига стена пред операцията ми?

— Но не си го чул от мен, нали?

— Служихме заедно на „Айова“. Някога да си останал с впечатлението, че издавам тайни на приятели?

— Аз ще съм последният, който би се усъмнил в думите ти — отвърна без колебание Овърмайър и този път погледна Сандекър в очите. — Нямам пълни доказателства, имай го предвид, но един приятел от Учебния център по подготовка за използване на военноморски оръжия ми намекна, че самият президент е спуснал завесата пред теб, след като някакъв неназован доносник в Пентагона оставил молбата ти за ползване на самолетоносача да стигне до Белия дом. Приятелят ми каза още, че учени, близки до президента, смятат теорията ти за акустичното явление за неправдоподобна.

— Не може ли да им влезе в колективните академични глави, че от това явление вече са умрели хора и несметно голям морски свят?

— Очевидно, не.

Сандекър се облегна назад в креслото и изпусна дълга въздишка.

— Нож в гърба от Уилбър Хътън и Националния научнотехнически съвет.

— Съжалявам, Джим, но във вашингтонските кръгове се говори, че ти си някакъв фанатичен ексцентрик. А може и да е вярно, че президентът иска да те принуди да се оттеглиш от НЮМА, за да сложи на мястото ти някой близък негов политик.

Сандекър се изпълни с чувството, че екзекуторът вдига секирата над главата му.

— Така ли било? Значи кариерата ми не е от значение. Не мога ли да се свържа с някого? Не мога ли да ти предам, адмирале, че ти и всеки човек под твоето управление на остров Оаху ще бъде мъртъв след три дни?

Овърмайър погледна Сандекър с огромна тъга в очите. Трудно е да виждаш как някой върви към провала си, особено ако този някой е твой приятел.

— Джим, честно казано, ти ме плашиш. Искам да вярвам на твоето твърдение, но прекалено много са интелигентните хора, които смятат, че вероятността твоето акустично явление да се прояви е толкова голяма, колкото и вероятността за края на света.

— Ако не ми дадеш „Рузвелт“ — каза с равен тон Сандекър, — твоят свят ще престане да съществува в събота в осем часа сутринта.

Овърмайър поклати глава с мрачно изражение.

— Съжалявам, Джим, но ръцете ми са вързани. Дали ще повярвам на твоето предричане за смърт, или не, знаеш много добре, че не мога да не се подчиня на заповедите, които идват от моя главнокомандващ.

— Е, щом не мога да те убедя, най-добре е да си тръгвам. — Сандекър се изправи на крака, тръгна към вратата и се обърна. — Семейството ти тук ли е, в Пърл?

— Само жена ми и двете ми внучки, които са на гости.

— Моля се на Бога да греша, но ако бях на твое място, приятелю, щях да ги изпратя далече от острова, докато има още време.

До полунощ антената беше демонтирана до половината. Вътрешността на вулкана се осветяваше от лампа с нажежаема жичка и се огласяваше от звуците на генераторите, дрънченето от удари на метал в метал и от ругатните на екипа по демонтажа. Бясното темпо се поддържаше от началото до края. Мъжете и жените от НЮМА се потяха, мъчейки се да отвъртят болтовите връзки, които бяха ръждясали от липса на поддръжка и ремонт. За сън не можеше да става и дума, още по-малко — за ядене. Наоколо се разнасяше само кафе, черно като морето отвън.

Веднага щом някоя секция от подсилената със стомана чиния на антената от стъклено влакно се свалеше от основната рамка, кранът я поемаше и я спускаше върху откритата платформа на чакащия камион. След като и петте секции бяха сложени една върху друга и здраво завързани, камионът излезе от вътрешността на вулкана и потегли към пристанището на Каумалапау на западния бряг, където антената бе натоварена на борда на малък кораб, за да бъде превозена до Пърл Харбър.

Руди Гън бе свалил ризата си и плувнал в пот от влагата в задушната нощ, напътстваше екипа от мъже, които усърдно се мъчеха да свалят главината на антената от основата й. Той непрекъснато правеше справки от комплекта чертежи за същия тип антени, използвани при други устройства за следене на космоса. Плановете бе получил от Хирам Йегър, който пък се бе снабдил с тях чрез проникване в общата компютърна система на самото дружество, което бе проектирало и изработило огромните чинии.

Моли се бе преоблякла в удобни зеленикавобежови къси панталони и блуза и седеше наблизо под малък брезентов навес, откъдето приемаше и предаваше съобщения и разрешаваше всеки проблем, възникнал по време на демонтажа и превозването на частите до товарната платформа.

Тя излезе от навеса и подаде бутилка студена бира на Гън.

— Видът ти плаче за нещо, което да намокри сливиците ти — каза му тя.

Гън й кимна с благодарност и прекара бутилката по челото си.

— Сигурно съм изпил двайсет литра течности, откакто дойдохме.

— Как ми се ще Пит и Джордино да са тук! — В гласа й имаше тъга. — Толкова ми липсват.

Гън се загледа в земята.

— Те липсват на всички нас. Сигурен съм, че сърцето на адмирала се къса от мъка.

Моли смени темата.

— Как ти се струва? — кимна тя към полудемонтираната антена.

— Опъваше ни се на всеки сантиметър. Но работата вече върви по-бързо, след като разбрахме как да действаме.

— Жалко — заключи Моли, след като обходи със замислен поглед трийсетината мъже и четирите жени, които часове наред усилено се мъчеха да разглобят на части и да свалят антената; по всяка вероятност тяхната съвестност и неуморните им усилия щяха да се окажат напразни в един възвишен опит да спасят толкова много хора, ако целият този труд отиде за едното нищо.

— Недей да отписваш Джим Сандекър — каза Гън. — Независимо че Белият дом му попречи да осигури „Рузвелт“, хващам се на бас за една вечеря с приглушена светлина и музика, че той ще намери друг.

— Дадено! — отвърна тя с лека усмивка. — Много ще се радвам да загубя такъв бас.

В четири часа сутринта Сандекър се обади на Моли. В гласа му не се долавяше и следа от умора.

— Кога очаквате да приключите?

— Руди смята, че ще натоварим последната секция на борда на „Ланикай“…

— Къде? — прекъсна я Сандекър.

— На „Ланикай“, малък товарен кораб, обслужващ островите, който наех, за да закараме антената до Пърл Харбър.

— Пърл Харбър отпада. Кога най-късно ще тръгнете оттам?

— След пет часа — отвърна Моли.

— Времето ни притиска. Напомни на Руди, че ни остават по-малко от шейсет часа.

— Щом като няма да отплаваме за Пърл Харбър, накъде да тръгнем?

— Поемете курс към залива Халауа на остров Молокай — нареди Сандекър. — Намерих друга платформа за поставянето на отражателя.

— Друг самолетоносач ли?

— Нещо още по-добро.

— Заливът Халауа е на по-малко от сто километра оттатък канала. Как успяхте да го уредите?

— Онези, които не очакват дарове от случайността, спечелват съдбата.

— Много сте потаен, адмирале — отбеляза Моли, изпълнена с любопитство.

— Просто кажи на Руди да почва да прибира, за да стигнете на Молокай не по-късно от десет часа тази сутрин.

Тя тъкмо изключи портативния телефон и под навеса влезе Гън.

— Разглобяваме последната секция — съобщи той изтощен — и след това се изнасяме оттук.

— Обади се адмиралът — уведоми го Моли. — Нареди да закараме антената в залива Халауа.

— На Молокай? — присви питащо очи Гън.

— Такова беше нареждането — отвърна тя категорично.

— Какъв кораб предполагаш, че е извадил от ръкава си?

— Уместен въпрос. Нямам представа.

— Дано да става за целта — смотолеви Гън, — иначе ще трябва да спуснем завесата.

47.

Нямаше луна, но морето искреше със синьо-зелена фосфоресцираща светлина под блещукането на звездите, които изпълваха небето от хоризонт до хоризонт като безкрайни градски светлини. Вятърът бе променил посоката си — духаше от юг и тласкаше стремително „Прекрасната Мейв“ на североизток. Платната от зелено-жълти букови листа се издуваха като татуирани женски гърди, а лодката подскачаше върху вълните като муле сред породисти коне. Пит изобщо не бе си представял, че този тромав плавателен съд ще плава толкова добре. Вярно, той никога нямаше да печели овации, но ако Пит затвореше очи, спокойно можеше да си представи, че се намира на първокласна яхта, която безгрижно се плъзга по водата.

Вълните вече не изглеждаха враждебни както преди, нито пък облаците предвещаваха заплаха. Нощният студ също отслабваше, колкото повече навлизаха в по-топли води. С жестокостта и суровостта си морето ги бе подложило на изпитания и те бяха удържали пълна победа. Сега времето, оставайки непроменливо и доброжелателно, дори им помагаше.

На някои хора бързо им омръзваше да наблюдават морето от някой тропически бряг или от палубата на екскурзионен кораб, но Пит не беше от тях. Неспокойната му душа и капризното море бяха едно цяло, неделимо в променливите си настроения.

Мейв и Джордино вече не се чувстваха така, сякаш се бореха с всички сили да останат живи. Редките им моменти на радост и удоволствие, почти поглъщани от тежките изпитания, започнаха да се проявяват все по-често. Непоклатимият оптимизъм на Пит, заразителният му смях, неотслабващата му надежда, силният му характер ги поддържаха и им помагаха да посрещнат най-лошото, на което можеше да ги подложи природата. Те нито веднъж не доловиха и нотка на униние в изгледите му за дните напред, независимо в какво положение се намираха. Колкото и да изглеждаше напрегнат, докато насочваше секстанта си към звездите или изтощен бдеше за внезапна промяна на вятъра, той винаги беше усмихнат.

Когато Мейв осъзна, че се влюбва неудържимо в него, независимият й дух се разбунтува. Но след като накрая прие неизбежното, тя напълно отстъпи пред чувствата си. Докато той отбелязваше местоположението им на морската карта на Родни Йорк, тя непрекъснато се улавяше, че наблюдава всяко негово движение, всяко негово изражение.

Мейв го докосна леко по ръката.

— Къде се намираме? — попита го тихо.

— Щом се развидели, ще отбележа курса ни и ще изчисля разстоянието, което ни остава до остров Гладиатор.

— Защо не си починеш малко? Само два часа поспа, откакто тръгнахме от Злините.

— Обещавам да му ударя дълъг сън, когато стигнем последния етап на пътуването — отвърна той, опитвайки се да разчете компаса в сумрака.

— Ал също не е мигнал — кимна тя към Джордино, който не спираше да проверява страничните поплавъци и въжетата, запазващи целостта на лодката.

— Ако не излезе вятър и моето управление се придържа близо до изчисленията, би трябвало да зърнем твоя остров вдругиден, в някой от ранните сутрешни часове.

Тя вдигна поглед към необятната шир от звезди.

— Небето е прекрасно тази нощ.

— Също като една моя позната — каза той, местейки поглед от компаса, към платната и накрая към Мейв. — Едно лъчезарно същество с невинни сини очи и коса като водопад от златни монети. Тя е наивна и интелигентна и е родена за любов и щастлив живот.

— Явно е доста привлекателна.

— Това е само като начало. Оказа се, че баща й е един от най-богатите хора в слънчевата система.

Мейв се наведе, притисна се в него и докосна с устни веселите бръчици около очите му и волевата му брадичка.

— Сигурно много си лапнал по нея.

— Лапнал съм, защо не? — бавно рече той. — Тя е единствената жена в тази част на Тихия океан, която ме влудява от страстно желание.

— Но единствената жена в тази част на Тихия океан съм аз.

Той леко я целуна по челото.

— В такъв случай твой първостепенен дълг е да изпълниш най-съкровените ми фантазии.

— И за миг нямаше да се замисля, ако бяхме сами — отвърна тя със страстен глас. — Но засега ще трябва да потърпиш.

— Мога да кажа на Ал да продължи пеша — усмихна се той.

Мейв се отдръпна и се разсмя.

— Няма да стигне много далеч. — Вътрешно тя се изпълни с щастие при мисълта, че между тях няма жена от плът и кръв. — Ти си особен тип мъж — прошепна тя. — Такъв, какъвто всяка жена копнее да срещне.

Той се засмя непринудено.

— Не е точно така. Често съм докарвал нежния пол до отчаяние.

— Вероятно защото жените разбират, че си недосегаем.

— Мога и да бъда подлъган, ако те изиграят правилно картите си — шеговито рече Пит.

— Не това имах предвид — продължи тя сериозно. — Твоята любима е морето. Прочетох го по лицето ти по време на бурята. Ти не толкова се преборваше с него, колкото го прелъстяваше. Никоя жена не би могла да се състезава с такава необятна любов.

— Ти също изпитваш дълбоки чувства към морето — каза нежно той — и към света, който живее в него.

— Да — въздъхна Мейв, — не отричам, че съм посветила живота си на него.

Джордино прекъсна този миг. Той излезе от рубката и съобщи, че един от поплавъците изпуска въздух.

— Подай ми помпата. Ако открия пробитото място, ще се опитам да го закърпя.

— Как се държи „Прекрасната Мейв“? — попита го Пит.

— Като дама на състезания по танци — отвърна Джордино. — Гъвкаво и подвижно, тялото й се движи в ритъм.

— Запази ли се цяла, докато стигнем до острова, после ще я подаря на „Смитсониън“, за да я изложат като лодката, от която най-малко се е очаквало, че ще завърши пътуването си успешно.

— Още една буря — с отегчение подхвърли Джордино, — и всичките ни надежди ще се изпарят. — Той замълча и хвърли разсеян поглед към черния хоризонт, където звездите се потопяваха в морето. И изведнъж се напрегна. — Виждам светлина отляво.

Пит и Мейв се изправиха и погледнаха в посоката, в която сочеше ръката на Джордино. Видяха зелена светлина, обозначаваща десния борд на кораб, и бели светлини на върха на мачта. Както личеше, той се движеше далеч зад тях в североизточна посока.

— Кораб! — потвърди Пит. — На около пет километра от нас.

— Изобщо няма да ни види — обезпокои се Мейв. — Ние нямаме никакви светлини.

Джордино хлътна в рубката и бързо се появи отново.

— Това е последната сигнална ракета на Родни Йорк — вдигна я той високо.

Пит се обърна към Мейв.

— Искаш ли да бъдеш спасена?

Тя сведе поглед към черното море, което се къдреше под лодката и бавно поклати глава.

— Не съм аз тази, която да взима решения.

— Ал, ти какво ще кажеш? Изкушава ли те обилна манджа и чисто легло?

Джордино се усмихна.

— И на половината не е толкова примамливо, колкото втори рунд с Дорсетовия клан.

Пит обгърна с ръка раменете на Мейв.

— Аз съм с теб.

— Още два дни — прошепна с благодарност тя. — Не мога да повярвам, че наистина ще видя отново децата си.

Пит се умълча за миг, замисляйки се за неизвестното, което стоеше пред тях. После тихо заговори:

— Ще ги видиш и ще ги прегърнеш, обещавам ти.

Не съществуваше нищо, което можеше да ги отклони от предварително заплануваната цел. Пит и Джордино мислеха еднакво. Те бяха навлезли в зона, където оставаха безразлични и нехайни към собствения си живот. Дотолкова бяха погълнати от решението си да стигнат до остров Гладиатор, че нито единият, нито другият си направиха труда да проследят с поглед светлините на минаващия кораб, който ставаше все по-малък и по-малък и постепенно изчезна в далечината.

48.

Когато междуостровният товарен кораб, превозващ разглобената антена, навлезе в залива Халауа на остров Молокай, всички моряци се струпаха край бордовите парапети и загледаха прехласнати своеобразния плавателен съд, закотвен в пристанището. Дългият 228 метра кораб, с гора от кранове и една двайсет и три етажна сондажна кула, издигаща се в средата на корпуса му, създаваше впечатлението, че е проектиран и построен от гвардия пияни инженери, болни от церебрален паралич заварчици и такелажници.

Над кърмата, върху носещи греди, висеше просторна площадка за излитане и кацане на вертолети, сякаш играеше ролята на допълнително приспособление. В задната част на корпуса се намираше високата надстройка на капитанския мостик и придаваше на кораба вид на петролен танкер, но дотук свършваше всяка прилика. Централната секция на корпуса беше заета от невероятен конгломерат от машинарии, наподобяващи огромна купчина от отпадъци. Същински лабиринт от метални стълбища, скелета, подвижни стълби и тръби опасваше дерик-крана, който се извисяваше високо нагоре, чак до небето, като подвижно съоръжение за изстрелване на ракети в космоса. Жилищното помещение на носа на кораба изглеждаше без никакви отвори, само в предната част се виждаше редица от светли люкове, наподобяващи прозорци на покрив. Боята беше избеляла и олющена и разкриваше избилите ивици ръжда. Цветът на корпуса беше морскосин, а на надстройката — бял. Колкото до съоръженията, те някога са били боядисани в най-различните нюанси на сивия, жълтия и оранжевия цвят.

— Сега, след като видях това чудо, вече мога да умра щастлив! — възкликна Гън.

Моли стоеше до него на крилото на мостика и гледаше в захлас.

— Как ли му е дошло наум на адмирала да използва „Глоумър Иксплорър“?

— Не смея дори да гадая — смотолеви Гън, зяпнал от почуда като дете, на което за първи път подаряват играчка самолет.

Капитанът на „Ланикай“ подаде глава от кормилната рубка.

— Командир Гън, адмирал Сандекър ви търси по междукорабния телефон.

Гън вдигна ръка в знак на потвърждение, влезе в рубката и вдигна телефона.

— Забавихте се с цял час. — Това бяха първите думи, които чу Гън.

— Съжалявам, адмирале, но антената не беше в първоначалното си състояние. Наредих на екипа да извършат рутинна проверка и ремонт по време на разглобяването, за да спестим време при монтирането й след това.

— Разумен ход — съгласи се Сандекър. — Кажи на капитана ви да закотви кораба до нашия. Ще започнем да прехвърляме отделните секции веднага щом спусне котвите.

— Наистина ли виждам пред себе си известния „Глоумър Иксплорър“ на „Хюс“?

— Да, същият, с малки изменения — отвърна Сандекър. — Спусни една от лодките и ела на борда. Ще те чакам в кабината на капитана. Вземи и госпожа Фарадей.

— След малко ще бъдем на борда.

Предложен първоначално от заместник-началника на управление в Министерството на отбраната Дейвид Пакард, някогашен съдружник на една от големите корпорации за електроника „Хюлет Пакард“, и заимстван от по-раншен кораб за дълбоководни проучвания, проектиран от Уилард Баском и наречен „Алкоа Сийпроуб“, „Глоумър Иксплорър“ стана съсобственост на ЦРУ, „Глобал Марин“ и „Хауард Хюс“, впоследствие прераснали в корпорацията „Съма“.

Изграждането бе започнато от дружеството „Сън Шипбилдинг & Драй Док“ в корабостроителницата му в Честър, Пенсилвания, и огромният плавателен съд веднага бе забулен в тайна с помощта на подвеждаща информация. Четирийсет и един месеца по-късно, в късната есен на 1972 година, той бе спуснат на вода — забележително постижение в технологията на плавателен съд, използваща съвършено нови методи.

После той стана известен, след като извади от дълбочина пет километра в Тихия океан една руска подводница. Въпреки че пресата твърдеше обратното, цялата подводница бе извадена на части и подробно проучена — колосален подвиг на ума, който се отплати с огромни дивиденти от познания за съветската подводна технология и експлоатация.

След краткия му миг на слава никой не знаеше какво да прави по-нататък с „Иксплорър“, затова накрая той се озова в ръцете на американското правителство и беше включен в резервната програма на Военноморските сили. В продължение на две десетилетия корабът бе събирал прах в плитчината на залива Шузън, на североизток от Сан Франциско.

Когато Гън и Моли стъпиха на палубата на огромния плавателен съд, те изпитаха чувството, че са попаднали в електроцентрала. Погледнат отблизо, обемът на съоръженията беше смайващ. Нямаше и следа от плътната охрана, която обкръжаваше плавателния съд при първото му пътуване. Гън и Моли бяха посрещнати на рампата за качване единствено от втория офицер на кораба.

— Никаква охрана ли няма? — попита Моли.

Офицерът се усмихна и ги поведе по едно стълбище, водещо към палубата под кормилната рубка, преди да отвърне:

— Тъй като това е цивилна операция и не изпълняваме тайна мисия, имаща за цел да задигне от дъното някой чужд военноморски плавателен съд, не е наложително да взимаме обезопасителни мерки.

— Мислех, че „Иксплорър“ е в запас — каза Гън.

— Беше допреди пет месеца — поясни офицерът. — После бе даден под наем на „Дийп Ъбис Енджиниъринг“ за изкопаване на мед и манган от океанското дъно на двеста километра южно от Хавайските острови.

— Започнахте ли операциите? — поинтересува се Моли.

— Още не. Много от корабните съоръжения са остарели спрямо днешните стандарти и се налага да направим някои основни промени, особено в електрониката. В момента основните двигатели не работят добре, но веднага след като бъдат ремонтирани, потегляме.

Гън и Моли си размениха питащи погледи, но не изразиха гласно тревогата си. Сякаш настроени на една и съща честота, двамата се запитаха как ли ще е възможно един мъртъв кораб на вода да ги закара навреме на мястото, където трябваше да бъде отклонено акустичното явление.

Корабният офицер отвори вратата на просторна и елегантна самостоятелна кабина.

— Тези жилищни помещения са запазени за Хауард Хюс, в случай че дойде на кораба — нещо, което досега не е ставало.

Сандекър пристъпи напред и се ръкува с Гън и Моли.

— Изключителна работа свършихте. Моите поздравления и за двамата. Предполагам, че демонтажът се е оказал по-трудна работа, отколкото си мислехме.

— Корозията беше най-големият враг — призна Гън. — Решетъчните изводи спъваха всяка наша стъпка.

— Не бях чувала да се леят толкова много ругатни — вметна Моли с усмивка. — Особено инженерите, повярвайте ми, изобщо не се въздържаха.

— Антената ще ни свърши ли работа? — попита Сандекър.

— Стига само морето да не се разбунтува, та да я разкъса по шевовете — отвърна Гън.

Сандекър се обърна и ги представи на един нисък, пълничък човек, попрехвърлил четирийсетте си години.

— Капитан Джеймс Куик, това са моите помощници Моли Фарадей и командир Руди Гън.

— Добре дошли на борда! — приветства ги Куик, ръкувайки се с двамата. — Колко още души има с вас?

— Целият ми екип, заедно с госпожа Фарадей и мен, се състои от трийсет и един мъже и пет жени — отвърна Гън. — Надявам се този брой да не създава проблеми.

Куик махна нехайно с ръка.

— Не се притеснявайте. Имаме толкова много празни каюти, че не знаем какво да ги правим, а храната ще стигне поне за два месеца.

— Вторият ви офицер ни каза, че имате проблеми с двигателите.

— И то големи — намеси се Сандекър. — Според капитана времето за отплаване е неопределено.

— Толкова бързахме, а сега да чакаме… — измърмори под носа си Гън.

— Яви се напълно непредвидима пречка, Руди, съжалявам.

Куик сложи фуражката си на главата и тръгна да излиза.

— Ще събера кранистите и ще им наредя да започнат да прехвърлят антената от вашия кораб.

Гън го последва.

— И аз тръгвам, за да ида да ръководя операцията от борда на „Ланикай“.

След като останаха сами, Моли отправи лукав поглед към Сандекър и рече:

— За бога, как успяхте да убедите правителството да ви даде „Глоумър Иксплорър“?

— Заобиколих официалната вашингтонска администрация и направих на „Дийп Ъбис Енджиниъринг“ предложение, което те не можеха да откажат.

Моли се вторачи в адмирала.

— Да не би да сте купил „Глоумър Иксплорър“?

— Взех го под наем — поправи я той. — Това ми струва една ръка и половин крак.

— И сте се вместил в бюджета на НЮМА?

— Обстоятелствата изискваха незабавно действие. Нямаше да седна да се пазаря за сметка на живота на толкова много хора. Ако излезем прави за смъртоносната акустична конвергенция, ще накарам Конгреса да се засрами и да отпусне средства.

— Изнамирайки „Иксплорър“ малко след като Военновъздушните сили ви отказаха „Рузвелт“, е все едно, че сте попаднал на златна мина.

— Онова, което късметът ти дава, късметът ти го и взима. — Сандекър бавно поклати глава. — „Иксплорър“ е край Молокай поради повреда в лагера на вала на витлото, станала след отплаването му от Калифорния. Все още стои открит въпросът, дали ще може да тръгне и ни заведе на обекта, преди да е станало много късно.

Големите кранове за повдигане на съоръжения, разположени на дясната страна на борда, вече бяха изтеглени навън над откритата товарна палуба на „Ланикай“. Висящите от въжетата на стрелите куки се спускаха ниско, захващаха секциите на антената, после ги издигаха и завъртайки се, ги сваляха на борда на „Глоумър Иксплорър“, където биваха подреждани върху откритата палуба в номерирана последователност за предстоящото им сглобяване.

Прехвърлянето на секциите на антената и връзването им на борда на „Иксплорър“ се извърши за два часа. Малкият товарен кораб вдигна котва, наду въздушната си свирка за сбогуване и започна да се изтегля от пристанището — бе изпълнил своята част от задачата. Гън и Моли махаха с ръце, докато „Ланикай“ бавно избутваше настрани зелените води на залива, за да се отправи към открито море.

Екипът на НЮМА беше разквартируван и заслужено нагостен с ястията от просторния камбуз на „Иксплорър“, след което всички се разотидоха по самостоятелните кабини, които не бяха използвани, откакто корабът извади съветската подводница от дълбоките води на Тихия океан. Моли влезе в ролята на домакиня и тръгна между членовете на екипа, за да провери дали някой не се е разболял или наранил по време на демонтирането на антената.

Гън се върна в някогашните жилищни помещения за високопоставени гости, запазвани навремето за ексцентричния Хауард Хюс. Сандекър, капитан Куик и другият мъж, който бе представен като Джейсън Тофт, главен корабен инженер, се бяха разположили край малка игрална маса.

— Желаете ли бренди? — попита Куик.

— Да, благодаря.

Сандекър седеше забулен в дим от пурата си и лениво отпи от златистата течност в чашата си. Той нямаше вид на доволен лагеруващ човек.

— Господин Тофт ми съобщи преди малко, че не може да пусне кораба на път, докато от сушата не бъдат доставени основни резервни части.

Гън знаеше, че адмиралът вътрешно кипи от нерви, но от външния му вид лъхаше студенина като от кофа с лед. Той се обърна към Тофт.

— Кога очаквате да пристигнат частите, господин инженер?

— Вече пътуват със самолет от Лос Анджелис — отговори Тофт, човек с огромен корем и къси крака, — който би трябвало да кацне след четири часа. Корабният ни хеликоптер го чака на летището Хило на големия остров Хаваи, за да докара частите направо на „Иксплорър“.

— В какво точно се състои повредата? — попита Гън.

— В лагерите на вала на витлото — поясни Тофт. — По необяснима причина, а може би и защото ЦРУ пришпорваше строителната работа, валовете на витлата не бяха балансирани както трябва. По време на пътуването ни от Сан Франциско вибрацията спука маслопроводите и прекъсна подаването на масло към лагерите на вала. От триенето ли, от умора на метала ли, от пренапрежение или както щете го наречете, но левият вал замръзна напълно на стотина метра от Молокай. Десният вал едва ни докара дотук, преди да се стопят лагерите му.

— Както вече казах, ние работим с фатален краен срок.

— Напълно разбирам обхвата на дилемата ви, адмирале. Екипът ми в машинното отделение ще работи до предела на силите си, за да тръгне корабът, но това все пак са човешки същества. Трябва да ви предупредя, че лагерите на вала са само част от проблема. Вярно, че двигателите не са натрупали много часове — движили са кораба само от източното крайбрежие до средата на Тихия океан и обратно до Калифорния през 70-те години, но тъй като двайсет години оттогава не са били поддържани, състоянието им е ужасно. Дори и да възстановим вала, няма гаранция, че още щом излезем от пристанището, те отново няма да направят някоя засечка.

— Разполагате ли с необходимите инструменти за целта? — попита Сандекър.

— Свалихме капачките на десния вал и извадихме лагерите. Смяната ще стане доста бързо. Левият вал обаче може да се поправи само в корабостроителница.

Гън се обърна към капитан Куик.

— Не ми е ясно защо вашето дружество не се е погрижило „Иксплорър“ да бъде ремонтиран в някоя местна корабостроителница още след като е излязъл от Сан Франциско, където е бил в запас.

— Ами обвинявайте височайшите над нас — сви рамене Куик. — Ние с главния инженер Тофт решително препоръчахме да се извърши ремонт, преди да потеглим за Хаваи, но ръководството си направи оглушки. Единствените часове, прекарани в корабостроителницата, бяха за свалянето на старите подемни съоръжения и инсталацията на земесмукачната система. Колкото до стандартната поддръжка, те твърдо заявиха, че било прахосване на пари и че всяка механична повреда можела да се оправи на море или след като стигнем в Хонолулу, което, както виждате, не можа да стане. На всичкото отгоре тръгнахме на път с недостатъчен персонал. Първоначалният екипаж е бил 172 души, а аз имам само 60 мъже и жени на борда, предимно моряци, кранисти и оператори на съоръженията и механици за поддържане на машините. Дванайсет от тях са геолози, морски инженери и експерти по електрониката. За разлика от проектите на НЮМА, командир Гън, нашата операция може да се нарече „от нищо нещо“.

— В такъв случай, моля да ме извините, капитане — рече Гън. — Напълно влизам в положението ви.

— Кога най-рано ще можем да тръгнем? — обърна се Сандекър към Тофт, като се мъчеше да прикрие умората си, натрупана през последните няколко седмици.

— След трийсет и шест часа, ако не и повече.

В кабината настъпи тишина и всички погледи се насочиха към Сандекър. Той пък се бе вторачил в главния инженер с очи, студени като очите на сериен убиец.

— Ще ви подчертая още веднъж — заговори той с остър тон, — и то възможно най-прямо. Ако ние не бъдем на мястото, където ще стане конвергенцията, с поставена във водата антена най-късно до трийсет и пет часа, ще загинат повече хора, отколкото са жителите на повечето малки държави заедно. Това не е някакво вятърничаво твърдение, нито сценарий за холивудски научнофантастичен филм. Това е самата истина, а колкото до мен, аз не искам да стоя там и да гледам море от мъртви тела и да кажа: „Ако бях положил повече усилия, може би щях да предотвратя това“. Чудо трябва да направим, господин главен инженер, но е наложително да сме спуснали и монтирали антената във водата преди 8 часа вдругиден.

— Не мога да обещая невъзможното — отвърна непоколебимо Тофт. — Но ако не можем да спазим вашия график, то няма да е поради нежеланието на хората ми от машинното отделение да работят до припадък. — Той пресуши чашата си и излезе от стаята, като затвори тежко вратата след себе си.

— Опасявам се, че обидихте моя главен инженер — каза Куик на Сандекър. — Не бяхте ли малко груб, като го обвинихте отсега, ако не бъде спазен графикът?

Сандекър гледаше замислен затворената врата.

— Залозите са твърде високи, капитане. Нямах намерение да стане така, да стоваря вината върху главния инженер Тофт. Но харесва ли ви, или не, знайте, че този човек държи в ръцете си съдбата на всяко човешко същество, намиращо се на остров Оаху.

В три и половина часа на следващия следобед, изтощен и мрачен, Тофт влезе в кормилната рубка и съобщи на Сандекър, Гън и капитан Куик:

— Лагерите в левия вал са подменени. Готов съм да потеглим, но най-високата скорост, с която можем да се движим, е пет възела, без да щадим сили.

Сандекър стисна силно ръката на Тофт.

— Жив и здрав да сте, инженере, благодаря ви!

— Какво е разстоянието до мястото на конвергенцията? — попита Куик.

— Осемдесет морски мили — отвърна Гън, без да се замисля, тъй като бе пресмятал десетки пъти курса наум.

— Пределна граница — отбеляза притеснен Куик. — Движейки се с пет възела, за разстояние осемдесет морски мили ще ни са нужни шестнайсет часа, което ще рече, че ще пристигнем на мястото минути преди осем нула нула часа.

— Осем нула нула — повтори Гън с тон, малко по-висок от шепот. — Това е точният час на конвергенцията, предвиден от Йегър.

— Пределна граница — разнесе се като ехо гласът на Сандекър, — но главният инженер Тофт ни предоставя възможност за успех в тази трудна задача.

Лицето на Гън помръкна.

— Надявам се да сте наясно, адмирале, че като стигнем в района и бъдем засегнати от конвергенцията, има голяма вероятност всички да загинем.

Сандекър огледа поотделно тримата мъже, без да промени изражението си.

— Да — каза тихо той. — Вероятността е много голяма.

49.

Малко след полунощ Пит направи последно измерване на звездите и го отбеляза на картата си под светлината на полумесеца. Ако изчисленията му бяха точни, те щяха да зърнат остров Гладиатор след няколко часа. Той нареди на Мейв и Джордино да наблюдават зорко хоризонта пред тях, за да може той да си позволи лукса да поспи един час. Имаше чувството, че едва се бе унесъл в дрямка, когато Мейв леко го разтърси, за да го събуди.

— Твоето ориентиране се оказа напълно вярно — рече тя с възбуда в гласа. — Островът вече се вижда.

— Имаш изключителни мореплавателски способности, стари приятелю — възхити му се Джордино. — Прецени съвсем точно времето за пристигане.

— И то до последната минута — засмя се Мейв. — Защото мъртвите листа от платната започнаха да окапват.

Пит се вгледа в нощта, но видя само отражението на звездите и луната върху морската повърхност. Тъкмо отвори уста, за да каже, че не вижда нищо, и в същия миг сноп светлина премина по западния хоризонт, последван от яркочервено сияние.

— Вашият остров има ли светлина за ориентиране? — попита той Мейв.

— Има една малка кула с фар на ръба на южния вулкан.

— Е, семейството ти поне е направило нещо в помощ на мореплаването.

Мейв се засмя.

— Когато е строил кулата, прапрадядо ми изобщо не е мислил за заблудени моряци. Целта й е била да предупреждава корабите да не се доближават и да не слизат на острова.

— Много ли плавателни съдове са си патили, доближавайки се до брега?

— Когато бях малка, татко често споменаваше за разбити в скалите кораби.

— А за оцелелите от тях?

Тя поклати глава.

— Изобщо не е ставало дума за опити да се спасяват хора. Той често повтаряше, че всеки, който стъпи на остров Гладиатор, без да е поканен, ще има среща с дявола.

— В смисъл?

— В смисъл, че тежко ранените биваха убивани, а другите — пращани да работят в мините до края на живота им. Никой не е успявал да избяга от острова, за да разказва за зверствата.

— Ти обаче си избягала.

— За това спомогнаха и клетите рудокопачи — тъжно отбеляза тя. — Но никой не повярва на думите ми относно семейството ми. Когато се опитвах да опиша положението на властите, татко просто ги подкупваше.

— Ами китайските работници в мините днес? Колко от тях напускат острова цели-целенички?

Лицето на Мейв помръкна.

— Почти всички накрая умират от прекомерната горещина в долните шахти.

— Горещина ли? — изненада се Пит. — От какъв източник идва?

— От отдушниците за пара в пукнатините на скалата.

Джордино отпрати замислен поглед към Пит.

— Чудесно място за учредяване на профсъюз!

— Според изчисленията ми след три часа ще видим брега — отбеляза Пит. — Още не е късно да си променим мнението, да подминем острова и да продължим за Австралия.

— Какъв ужасен, безмилостен свят! — въздъхна Джордино. — И колко безсмислен става, ако от време на време не те изправя пред някое истинско предизвикателство.

— Ето че заговори гръбнакът на Америка — обяви Пит с усмивка и се загледа в луната, сякаш я преценяваше. — Струва ми се, че имаме достатъчно светлина, за да си свършим работата.

— Още не си ни разкрил как ще се доберем до брега, без да бъдем забелязани от охраната на татко — обади се Мейв.

— Ти първо ми кажи нещо за скалите, които ограждат остров Гладиатор.

Тя го изгледа подозрително, после сви рамене.

— Няма много за казване. Скалите опасват цялата суша, с изключение на лагуната. В западния бряг се разбиват огромни вълни. Източната част е по-спокойна, но не по-малко опасна.

— По нея има ли малки заливи с пясъчни крайбрежни ивици и естествени процепи в скалите?

— За два такива си спомням. Единият има удобен вход, но тясна брегова ивица. А другият пък е по-тесен, но е с по-широка пясъчна ивица. Ако смяташ да слезем на един от двата, откажи се. Там склоновете на скалите се издигат отвесно на цели сто метра височина. Дори първокласен алпинист, екипиран по последната дума на техниката, не би и помислил да ги изкачи посред нощ.

— Можеш ли да ни отведеш до по-тесния залив с по-широкия пясъчен бряг?

— Не чу ли какво ти казах? — Гласът на Мейв беше решителен. — По-лесно ще изкачиш някой заледен зъбер на връх Еверест. Да не говорим за охраната. Те обхождат склоновете на всеки час.

— И нощно време ли?

— Татко не оставя никаква вратичка за контрабандистите на диаманти — отвърна Мейв така, сякаш обясняваше на ученик.

— От колко души е патрулът?

— От двама мъже, които за едночасовата си смяна правят една цяла обиколка на острова. После ги сменят други двама.

— Те могат ли да виждат брега от ръба на склона? — продължи да я разпитва Пит.

— Не. Скалите са толкова отвесни, че отгоре подножието им не може да се види. — Тя го гледаше с широко отворени и питащи очи. — Защо толкова разпитваш за задната страна на острова? Казах ти, че единственият достъп е през лагуната.

Пит и Джордино си размениха заговорнически погледи.

— Тя има страхотно чувствено тяло за жена, ала умът й е като на скептик.

— Не се отчайвай — насърчи го Джордино през прозявка. — И на мен жените никога не ми вярват.

Пит отправи поглед към скалите, регистрирали дълъг списък на нещастия, скалите, където са оцелявали корабокрушенци, на които обаче им се е искало да са се били удавили, вместо да се подлагат на неизразимите страдания като роби в диамантените мини на Дорсет. Когато стръмните чукари на остров Гладиатор постепенно започнаха да се открояват в тъмнината, дълго време никой на борда на „Прекрасната Мейв“ не отронваше дума, нито помръдваше. Пит виждаше гърба на Мейв, застанала на носовата част в ролята на наблюдателен пост, за да следи за отдалечени от брега скали. Той погледна към Джордино и различи лицето му във вид на бяло неясно петно, видя и лекото кимване на приятеля му, готов да запали извънбордовия мотор.

Светлината от полумесеца беше по-силна от очакванията му. Тя осветяваше напълно достатъчно стръмните ъгловати палисади, но в същото време беше достатъчно слаба, за да не позволи на зорките очи да забележат от върха на склоновете „Прекрасната Мейв“. Сякаш в подкрепа на частичното лунно осветление, повърхността на морето остана значително спокойна, с лениви вълни. Вятърът също беше благоприятен, защото ако не духаше от изток, тогава и най-добре обмисленият план на Пит за проникване на острова щеше да пропадне. Той насочи тримарана по курс, успореден на бреговата линия. На седемдесет метра от тях от тъмнината се появи бяла хоризонтална мъглявина, обточена с фосфоресцентна светлина и придружена с нисък грохот на вълните, заливащи скалите.

Докато малката лодка плаваше покрай най-крайната точка на острова, а гърбът на вулкана я прикриваше от обсега на движещия се лъч на фара, Пит се почувства като каторжник в стар филм, който се опитва да прехвърли затворническата ограда под облъчващите навсякъде прожектори. Колкото и да беше странно, тримата започнаха да разговарят помежду си шепнешком, сякаш някой щеше да ги чуе сред лекия тътен на вълните.

— Колко още остава до тесния залив? — тихо подвикна към Мейв Пит.

— Мисля, че е на километър по брега оттатък фара — отвърна тя, без да се обръща.

Лодката бе се отклонила значително след завиването й от изток на север покрай брега и сега на Пит му беше трудно да поддържа постоянен курс. Той вдигна ръка като знак за Джордино да запали извънбордовия мотор. Сърцебиенето и на тримата замря, а след това изведнъж се ускори, когато Джордино дръпна стартеровото въже десет, двайсет, трийсет пъти без резултат.

Джордино спря, за да разтрие отмалялата си ръка и впервайки заплашителен поглед в стария мотор, започна да му говори:

— Не запалиш ли при следващото дръпване, ще се нахвърля върху теб и ще изпотроша ненужно всеки болт в картера ти. — После хвана здраво въжето и го дръпна с всичка сила; моторът изсумтя, изпускателната му тръба изхвърли няколко кълба дим и накрая запърпори равномерно. Джордино избърса потта от лицето си и доби доволен вид. — Още едно приложение на закона на Джордино — рече той задъхан. — Всяко механично средство таи дълбоко в себе си страх да не бъде захвърлено на боклука.

Сега, след като Джордино пое управлението на плавателния съд с извънбордовия двигател, Пит свали платната и извади хвърчилото си от кормилната рубка, сръчно закачи с примка една намотка от тънко въже за палубата на лодката, после върза намерения в лагера на Йорк малък грайфер за въжето на сантиметри под мястото, където бе закачил хвърчилото. Накрая седна и зачака, дълбоко убеден, че шансът за успех на онова, което си бе наумил, е едно на хиляда.

— Дай курс наляво — предупреди Мейв, сочейки с ръка посоката. — На петдесет метра право напред има остри скали.

— Курс наляво — потвърди Джордино и издърпа ръчката на кормилото на извънбордовия мотор към себе си, завъртайки носовите части под ъгъл двайсет градуса спрямо брега. Той не изпускаше от поглед бялата пяна, която се въртеше около няколко черни скали, стърчащи над повърхността, докато не ги подмина.

— Мейв, виждаш ли вече нещо? — попита Пит.

— Не мога да кажа със сигурност. Никога не ми се е налагало да търся проклетия залив по тъмно — отвърна тя сприхаво.

Пит изучаваше вълните. Те ставаха все по-отвесни и по-близко една зад друга.

— Наближаваме дъно. След още трийсет метра ще трябва да извием към по-дълбоки води.

— Не, не! — възбудено възрази Мейв. — Струва ми се, че мярнах пролука между скалите. Да, сигурна съм. Това е заливът, който води към най-широкия бряг.

— На какво разстояние е? — попита Пит.

— На шейсет-седемдесет метра — отговори тя и се изправи на колене, сочейки към скалите.

Вече и Пит го видя. Беше вертикален отвор в лицевата част на палисадите, който тъмнееше в сянката, образувана от лунната светлина. Пит наплюнчи пръст и изпробва вятъра. Той продължаваше да духа от изток.

— Десет минути — помоли се той под носа си. — Нужни са ми само десет минути. — Обърна се към Джордино. — Ал, ще можеш ли да ни задържиш на място, като се доближим на около двайсет метра от входа?

— Няма да е много лесно при това вълнение.

— Направи всичко възможно. — После каза на Мейв: — Хвани лоста на кормилото и насочи носа право към вълните. Обединете усилия с Ал, за да не позволите на лодката да се извърти странично.

Пит разгъна разпънките на собственоръчно направеното хвърчило. Опънатата дакронова повърхност стигаше до височина два и половина метра. Той я вдигна над борда на лодката и се изпълни със задоволство, когато тя политна от ръцете му при първия порив на вятъра. Той отпусна въжето и хвърчилото започна да се издига и да се врязва все по-високо в зазоряващото се небе.

Мейв изведнъж прозря гениалността в плана на Пит.

— Ето за какво бил грайферът — избъбри тя. — Ще се опиташ да го забиеш на върха на склона, а въжето да използваш за изкачване по скалата.

— Точно това ми е целта — потвърди той, докато фокусираше поглед в размазаните очертания на хвърчилото, което едва се виждаше на светлината от полумесеца.

Маневрирайки сръчно с дросела на извънбордовия двигател и с лоста за преден-заден ход, Джордино успяваше майсторски да задържи лодката на място. Той нито проговаряше, нито откъсваше поглед от морето, за да види какво прави Пит.

Пит се бе помолил за постоянен вятър, но бе изненадан неприятно. Срещайки съпротивлението на високите палисади, духащият към брега бриз правеше завой, блъскаше се в стръмните им стени и профучаваше над билото им. Голямото хвърчило за малко не се отскубна от ръцете на Пит. Той използваше единия ръкав на протритото си кожено яке като ръкавица, за да предпази възпалените си ръце от триенето на въжето в тях. От неимоверно силното теглене ръцете му щяха да изскочат от ставите. Той стискаше зъби и държеше здраво въжето, а вътрешно се измъчваше от мисълта за многото провали, които можеха да се случат. Всеки от тях щеше да сложи край на намеренията им — ако внезапна промяна на посоката на вятъра запратеше хвърчилото в скалите, ако Джордино не успееше да задържи лодката при следващото прииждане на вълните, ако грайферът не беше в състояние да се захване за скалите, ако патрулът се появеше непредвидено и ги разкриеше.

Той пропъди всички лоши мисли. Дори и с помощта на луната в нощния мрак не можеше да определи с точност кога грайферът е прехвърлил билото на склоновете. Напипа под коженото си яке възела, който бе направил, за да знае кога въжето се е развило на сто метра. Грубо изчисли още двайсет метра, преди да разхлаби хватката си. Освободено от съпротивлението на вятъра, хвърчилото започна да се клатушка и да пада.

Пит дръпна няколко пъти въжето и изпита чувството, че от съзнанието и тялото му се смъкна огромна тежест, когато го усети, че то се опъва. Грайферът се бе забил в скалата от първия опит и държеше здраво.

— Поемай навътре в залива, Ал. Оттам почваме да се катерим към върха.

Джордино само чакаше знак. Усилията му да поддържа тримарана в неподвижно положение под яростната атака на вълните беше изпитание за умение и проницателност. Той с облекчение даде ход напред на двигателя, отвори дросела и започна да провира „Прекрасната Мейв“ между скалите право към заливчето под тях. Мейв се върна на носа и отново пое ролята на наблюдателен пост, за да преведе Джордино през черната вода, която като че ли ставаше по-спокойна, колкото повече лодката навлизаше в малкия залив.

— Виждам брега — съобщи тя. — Можеш спокойно да стигнеш до една тънка пясъчна ивица на петнайсет метра пред и вдясно от нас.

В следващата минута носът и страничните поплавъци докоснаха пясъчния бряг и заораха в мекия пясък. Пит погледна Мейв. Скалите закриваха луната и той смътно виждаше лицето й.

— Е, вече си си у дома — кратко й каза той.

Тя наклони глава на една страна и се вгледа в тясната пролука между скалите, изпълнена с небе и звезди, които изглеждаха отдалечени на светлинни години разстояние.

— Не, още не съм.

Пит не изпускаше от ръце въжето на грайфера. Той наметна Мейв с коженото си яке и отново дръпна силно въжето.

— Не е лошо да потегляме, за да не попаднем на патрула.

— Аз тръгвам пръв — заяви Джордино. — Най-силен съм.

— То се подразбира от само себе си — усмихна се в тъмнината Пит. — Във всеки случай твой ред е.

— А, да — спомни си Джордино. — Имам да ти връщам за онзи път, когато гледах като безсилен охлюв как оня терорист сряза въжето ти, докато ти плуваше около помийната яма в Андите.

— И после трябваше да се катеря, без да използвам нищо освен две отвертки.

— Я ми разкажи отново тази история — рече язвително Джордино. — Не ми втръсва да я слушам.

— Хайде, тръгвай, критикар такъв, и си дръж очите широко отворени за някой минаващ патрул.

Джордино само кимна, сграбчи тънкото въже и го дръпна рязко, за да провери доколко е стабилно.

— Мислиш ли, че това чудо е достатъчно здраво, за да издържи на тежестта ми?

Пит сви рамене.

— Ще трябва да се надяваме да е така, нали?

Джордино му хвърли смръщен поглед и закрачи към скалата. След малко той изчезна в тъмнината, а Пит хвана края на въжето и го изопна, за да обере хлабината.

— Виж къде има издадени скали и завържи надлъжно лодката за тях — нареди Пит на Мейв. — Ако положението се влоши, сигурно ще трябва да разчитаме на „Прекрасната Мейв“ да ни отведе оттук.

Мейв го изгледа с любопитство.

— А как другояче си очаквал да се измъкнем?

— Ами аз си падам малко ленивец и тайната ми мисъл е да задигнем една от яхтите на баща ти или пък някой самолет.

— Да не би да разполагаш с армия, за която да не знам?

— Половината от нея е пред теб.

Те преустановиха разговора и се взряха в тъмнината, замислени върху изкачването на Джордино, тъй като нищо не виждаха. Единствено по потреперването на въжето Пит разбираше, че приятелят му се движи.

След половин час Джордино спря да си поеме дъх. Чувстваше толкова остри болки в ръцете, сякаш хиляди дяволи го ръгаха с рогата си. Той се изкачваше доста бързо, като се имаше предвид неравността на скалите. Без въже изкачването щеше да е невъзможно. Дори и с подходяща екипировка, ако трябваше да си проправя път в тъмнината метър по метър, опипвайки с крак за някоя вдлъбнатина и забивайки клинове и осигурителни въжета, катеренето щеше да отнеме почти шест часа.

Една минута почивка, не повече, и отново ръка върху ръка. Макар и изтощен, той все още имаше достатъчно сили да се повдига нагоре, като с отритване заобикаляше издатините и се възползваше от площадките. Дланите на ръцете му се бяха ожулили до кръв от безкрайното вкопчване и повдигане по тънкото найлоново въже, взето от кеча на Родни Йорк. От една страна, то не беше достатъчно здраво, за да издържа на набитото му тяло, но от друга страна, трябваше да е леко, за да можеше хвърчилото да отнесе грайфера над върха на склоновете. Беше ли малко по-тежко, каузата щеше да е загубена.

Той спря, за да погледне нагоре към засенчения ръб на билото, очертан на фона на звездите. Пет метра, прецени той, остават ми само пет метра. Чувстваше болка, когато с мъка си поемаше дъх, гърдите и ръцете му бяха натъртени от триенето в скали, които не виждаше в мрака. Неимоверната му сила бе стигнала до дъното на запасите й. Продължи да изкатерва последните няколко метра единствено благодарение на волята си. Трудно е да се опише как Джордино, твърд и непоколебим като скалата, по която се катереше, продължи пътя си нагоре, без намерението да спира отново, докато накрая почувства, че няма повече сили. Тогава най-неочаквано пред очите му се разкри повърхността на билото, простираща се на хоризонтално ниво. Едно последно повдигане и той се просна на земята, вслушвайки се в биенето на сърцето си, а белите му дробове се издуваха като мехове, поемащи и изпускащи въздух.

През следващите три минути Джордино остана да лежи, без да помръдва, въодушевен, че най-сетне мъчителното напрягане свърши. Той огледа обстановката около себе си и установи, че се е проснал на тясна пътека, която се виеше покрай ръба на скалите. На няколко крачки навътре от нея се издигаше тъмна и отблъскваща стена от дървета и шубраци. След като не видя никакви светлини или движения, той проследи с поглед въжето до грайфера, който изглеждаше здраво забит в една оголена скала.

Шегаджийската приумица на Пит свърши невероятно полезна работа.

Успокоен, че куката няма да се откачи, Джордино се изправи на крака. Той махна хвърчилото от въжето и го скри в храсталаците срещу пътеката, после се върна до ръба на склона и рязко дръпна два пъти въжето, което се губеше в тъмнината.

Ниско долу Пит се обърна към Мейв.

— Твой ред е.

— Не знам дали ще се справя — каза тя притеснена. — Изпитвам страх от височини.

Той направи примка, промуши я през раменете й и я стегна в кръста й.

— Хвани се здраво за въжето, опри стъпала в скалата, изпъни се назад и почвай да вървиш по стената. Ал ще те тегли отгоре.

Той отвърна на сигнала на Джордино с три дръпвания на въжето. Мейв почувства как хлабавото въже се изопна и се стегна в кръста й. Тя стисна силно очи и започна да ходи като муха по отвесното лице на скалата. Високо горе Джордино, чувствайки, че ръцете му са напълно сковани, за да е в състояние да тегли Мейв, бе открил гладка пукнатина в скалата, която нямаше да изтъни или среже найлоновите нишки. Той вкара въжето в улея и прехвърли свободния му край през рамо. После се наведе напред и прекоси с бавни крачки пътеката, теглейки тежестта на Мейв по скалата зад себе си.

След дванайсет минути Мейв се подаде над ръба, продължавайки да стиска очи.

— Добре дошла на върха на Матерхорн! — приветства я той сърдечно.

— Слава богу, че това свърши — изстена тя с облекчение и за първи път, откакто отлепи крака от брега, отвори очи. — Не съм сигурна, че бих го направила отново.

Джордино отвърза Мейв.

— Ти наблюдавай наоколо, докато аз изтегля и Дърк. На север се вижда доста от върха на скалата, но на петдесет метра на юг пътеката се губи зад голяма група чукари.

— Помня ги — каза Мейв. — Отвътре са кухи и представляват естествени крепостни валове. Двете със сестра ми Дирдри сме си играли там на кралски особи. Наричат се Замъкът. Вътре е приспособен малък пункт за почивка, с телефон за патрулите.

— Трябва да изтеглим Дърк, преди да е дошла следващата смяна — каза Джордино, докато спускаше внимателно въжето.

На Пит му се стори, че бе изтеглен догоре за време, колкото би отнело за изпържването на едно яйце. Но на по-малко от десет метра преди ръба на билото издигането му изведнъж спря. Не чу дума нито за предупреждение, нито за насърчение — пълна тишина. Това можеше да означава само едно — не бе улучил подходящия момент. Сигурно патрулите се приближаваха. Тъй като не можеше да види какво става на площадката горе, той притисна тяло в една неголяма пукнатина и застина неподвижен, напрягайки слух да долови някакъв звук в нощта.

Мейв бе забелязала шарещия по стената на Замъка светлинен лъч и веднага предупреди Джордино. Той бързо нави въжето около едно дърво, за да задържи Пит дотам, докъдето го беше изтеглил. След това нахвърля пръст и шума върху онази част от въжето, която се виждаше, но не му стигна времето да прикрие грайфера.

— Ами Пит? — прошепна възбудено Мейв. — Сигурно ще се чуди какво става и ще се провикне към нас.

— Той ще се досети какво става и ще се спотаи като мишка — отвърна уверено Джордино, после грубо я придърпа зад храсталаците край пътеката. — Скрий се тук и кротувай, докато отминат патрулите.

Неугасващият единичен светлинен лъч неумолимо се уголемяваше с приближаването си. Предполагаше се, че след като през последните четири месеца стотици пъти бяха извършвали обиколката си, без да забележат дори отпечатък от човешки стъпки, двойките патрулиращи мъже да са по-нехайни и невнимателни. Подобно рутинно бездействие води до скука и разсеяност. Те би трябвало да вървят с пълно безразличие, след като виждаха само същите скали, същите завои на пътеката и чуваха същия слаб шум на разбиващите се ниско долу в скалите вълни. Тези мъже обаче бяха много добре обучени и много добре платени. Отегчени — да, но не и летаргични.

Сърцето на Джордино подскочи, когато видя как патрулите оглеждат внимателно всеки сантиметър от пътеката, по която вървяха. Той не можеше да знае, че Дорсет плащаше двайсет и пет хиляди долара премия за отрязаната ръка на всеки заловен контрабандист. Какво ставаше с останалата част от тялото му, никога не се узнаваше, а още по-малко се обсъждаше. Тези мъже гледаха сериозно на работата си. Изведнъж двамата забелязаха нещо и спряха точно пред Мейв и Джордино.

— Я виж! Тук има нещо, което последните патрули не са забелязали, а може и да не е било тук допреди час.

— Какво е то? — попита го партньорът му.

— Прилича ми на грайфер от лодка. — Единият мъж приклекна на едно коляно и разрови набързо направеното прикритие.

— Охоо! Дори е закачен за въже, което се спуска надолу по скалата!

— Това е първият опит да се стигне до острова откъм склоновете след опита на онази група от канадски контрабандисти, които заловихме преди три години. — Не смеейки да се приближи съвсем в края на площадката, мъжът насочи светлината на фенерчето си надолу по скалната стена, но не видя нищо.

Другият патрул извади нож и се приготви да среже въжето.

— Ако някои чакат да се изкачат дотук, много се лъжат.

Мейв притаи дъх, когато в същия момент Джордино излезе от храстите и застана на пътеката.

— Ей, вие двамата, нямате ли си друга работа, ами сте тръгнали да се мотаете в нощта?

Патрулът с вдигнатия нож в ръка замръзна на място. Другият се обърна на пети и насочи картечницата си „Бушмастър“ М-16 в Джордино.

— Не мърдай или ще стрелям!

Джордино се подчини, но стегна краката си в готовност да отскочи. За миг бе обзет от страх и временен ужас, когато съзна, че е въпрос на секунди, преди Пит да бъде запратен в морето и скалите долу. Но по лицето на патрула се изписа объркване и той свали оръжието си.

Партньорът му се вторачи в него и рече:

— Какво ти става? — Но изведнъж млъкна, вгледа се в храстите зад Джордино и видя една жена да пристъпва в снопа светлина. По лицето й не се четеше страх, а по-скоро гняв.

— Свалете противните си оръжия и се дръжте както са ви обучавали! — скастри ги тя.

Патрулът с фенерчето освети Мейв и застина като онемял от изненада, оглеждайки внимателно лицето й, и накрая промълви:

— Госпожице Дорсет?

— Флечър — поправи го тя. — Госпожица Мейв Флечър.

— Аз… на нас ни казаха, че сте се удавила.

— Приличам ли на плаващ труп в морето? — С парцаливите си блуза и къси панталони Мейв не беше сигурна как изглежда в очите на патрулиращите мъже. Беше сигурна обаче, че няма вид на дъщеря на супербогат магнат на диаманти.

— Мога ли да ви попитам какво правите тук в този час на ранното утро? — попита я единият патрул с учтив, но твърд глас.

— Решихме с моя приятел да се поразходим.

Мъжът с ножа в ръка не се хвана на думите й.

— Моля да ме извините — рече той, сграбчвайки отново въжето със свободната си ръка, готов да го среже с другата, — но тук открихме нещо нередно.

Мейв пристъпи напред и най-неочаквано зашлеви една плесница на мъжа с насочената карабина. Изненадващата проява на господство смая двамата патрулиращи и те изпаднаха в нерешителност. Тогава Джордино, с бързината на навита гърмяща змия, се спусна към по-близкостоящия до него патрул, изби карабината от ръцете му и му нанесе удар с глава в корема. Мъжът изстена от болка, сгърчи се и се строполи по гръб на земята. Джордино обаче загуби равновесие и се прекатури върху него.

В същото време Мейв се нахвърли върху другия, онзи, който се готвеше да пререже въжето, но той замахна силно с опакото на ръката си, улучи я по лицето и предотврати намеренията й. После хвърли ножа, вдигна оръжието си и обгръщайки с показалец спусъка, насочи дулото към гърдите на Джордино.

Джордино беше сигурен, че вече е мъртъв. Вкопчен в другия мъж, той нямаше време да заеме отбранителна позиция. Знаеше, че не е възможно да скочи към партньора му, преди да види искрата от дулото на оръжието му. Не можеше да направи нищо, освен да напрегне тялото си в очакване на куршума.

Но никакъв гърмеж не се чу и никакъв куршум не се заби в тялото на Джордино.

Една ръка незабелязано се изви над ръба на скалната площадка, протегна се нагоре, сграбчи карабината и я издърпа от ръцете на патрула. Още преди да успее да се осъзнае, мъжът полетя в пространството. Последният му вик на ужас проехтя през черната празнота, заглъхвайки постепенно, и накрая секна, сякаш бе покрит с погребален покров.

Тогава от ръба на площадката се подаде главата на Пит, точно в обсега на лъча от падналото на земята фенерче. Очите му се присвиха от блясъка на светлината, а после устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Струва ми се, че това се нарича да се опълчиш на противника.

50.

Мейв прегърна Пит.

— По̀ навреме не можеше да се появиш.

— Как така не гръмна с малкия си пистолет? — почуди се Джордино.

Пит извади автоматичното си оръжие от задния си джоб и го задържа в дланта си.

— След като патрулът с фенерчето не ме откри в скалната пукнатина, където се бях скрил, аз изчаках малко, после се примъкнах до ръба на скалата, за да наблюдавам какво става. Като видях, че само миг, и щеше да бъдеш застрелян, нямах време да вадя пистолета и да се прицелвам. Затова предприех следващия най-добър ход.

— Имаш късмет, че така е действал — обърна се Мейв към Джордино, — иначе сега нямаше да те има.

Джордино не беше от хората, проявяващи сълзлива сантименталност и подмина думите й.

— Отдаде ли ми се друг случай, ще изнеса останките му — рече той, поглеждайки към мъжа, който се бе сгънал като зародиш на земята и притискаше ръце в корема си. После се наведе да вземе карабината му и прегледа патронната пачка. — Хубаво попълнение на арсенала ни.

— Какво да правим с него? — попита Мейв. — Ще го метнем ли от скалата?

— Не е нужно чак такава жестокост — отвърна Пит и неволно огледа пътеката покрай ръба на скалата в двете посоки. — Той вече не може да ни навреди. По-добре да му запушим устата, да го вържем и да оставим приятелчетата му да го намерят. Те положително ще тръгнат да търсят него и партньора му, когато не се върне навреме в караулното помещение.

— Следващата смяна ще се появи тук след петдесет минути — каза Джордино, докато бързо издърпваше висящото от скалата найлоново въже. — Достатъчно време да спечелим голяма преднина.

Минути по-късно патрулът, с широко отворени от страх очи, останал само по долно бельо, увисна на грайфера в пространството на десетина метра под ръба на скалната площадка. Тялото му, с омотаното около него найлоново въже, приличаше на пашкул.

Начело с Мейв в ролята на водач, тримата закрачиха по пътеката. Джордино беше взел малкия автоматичен пистолет от Пит, а Пит, преоблечен в униформата на часовия, носеше бушмастъра М-16. Те вече не се чувстваха незащитени и безпомощни. Пит обаче знаеше, че това съвсем не е достатъчно, тъй като около мините и бреговата ивица на острова сигурно имаше не по-малко от стотина други охранители на пост. Сега, след като нямаше как да се върнат на „Прекрасната Мейв“, те трябваше да търсят друго средство за бягство — план, който Пит винаги бе предвиждал дълбоко в съзнанието си, макар да нямаше ни най-малката представа как ще го осъществи. Но това все още не беше първостепенна грижа. Сега стоеше въпросът как да открие децата на Мейв и да ги измъкне от ръцете на лудия им дядо.

След като извървяха около петстотин метра, Мейв вдигна ръка и посочи гъстите шубраци.

— Ще пресечем острова оттук — уведоми ги тя. — Има един път, който се вие в продължение на трийсет метра оттук. Ако бъдем предпазливи и внимаваме да не бъдем забелязани от движението по пътя, той ще ни изведе до централния жилищен район на работниците на Дорсет.

— Къде се намираме по отношение на вулканите, които се издигат в двата края на острова? — поинтересува се Пит.

— Почти по средата между тях и срещу лагуната.

— А къде според теб могат да бъдат децата ти? — попита я Джордино.

— Де да знаех! — отвърна тя замислена. — Първото ми предположение е, че са в семейната къща в имението, но не бих се учудила, ако баща ми ги държи под стража в лагера на охранителите или още по-лошо — под прякото наблюдение на Джак Фергюсън.

— Да не разчитаме, че ще можем да се шляем наоколо като туристи, търсещи ресторант — отбеляза Пит.

— Прав си — съгласи се Джордино. — Ще бъде най-добре, ако намерим някой отговорен човек, който знае отговорите и му извием ръцете.

С претенциозен жест Пит изпъна куртката на откраднатата униформа и изчетка с ръце раменете си.

— Познавам такъв човек, стига да е на острова.

Двайсет минути по-късно, след като бяха вървели по пътя, който криволичеше в поредица от остри завои над средната част на острова, тримата наближиха двора на жилищните сгради, приютяващи минните инженери и охранителите. Без да излизат от защитния мрак на шубраците, те тръгнаха покрай лагера на принудително задържаните китайски работници. Ярки лампи осветяваха бараките и откритите площи, оградени от висока електрифицирана ограда, на върха на която бяха поставени няколко реда бодлива тел. Районът беше тъй силно обезопасен с електронни системи за наблюдение, че в периметъра му не се забелязваха никакви охранители.

След още стотина метра Мейв спря и направи знак на Пит и Джордино да приклекнат зад един нисък жив плет, опасващ една бетонна пътна артерия. Единият край на пътя свършваше в алея за коли, която водеше през голям сводест портал към семейната къща на Дорсет. На малко разстояние в срещуположния край пътят се разделяше. Широка улица отвеждаше надолу по склона на едно възвишение към пристанището в средата на лагуната, където доковете и складовете добиваха странен вид под призрачната жълта светлина на натриевите лампи. Пит се задържа на място малко повече, за да изучи голямата лодка, вързана до дока. Дори от такова разстояние си личеше, че това е яхтата на Дорсет. Обзе го въодушевление, като видя вертолета на горната й палуба.

— Островът има ли самолетна писта? — попита той Мейв.

Тя поклати глава.

— Не. Татко не пожела да построи такава. Предпочете да извозва стоката по море. Използва хеликоптер, за да отива и се връща от австралийския континент. Защо питаш?

— Пресявам възможностите. Ей там, на яхтата, е кацнала една птица за бягство.

— Ах, ти, хитрецо! През цялото време си таил тази мисъл.

— Ами! Току-що ме заля вълна на просветление — измъкна се ловко Пит, после попита: — Колко души пазят яхтата?

— Само един, който наблюдава охранителните системи на дока.

— А екипажът къде е?

— Когато яхтата е на док тук, татко държи екипажът да си стои на острова, по квартирите.

Пит обърна внимание, че другият път на разклона извиваше към главните жилищни помещения. Мините във вулканите бяха оживени от дейност, докато централният жилищен район на „Дорсет Майнинг Консолидейтид“ беше пуст. Докът до яхтата външно също изглеждаше безлюден под светлината на прожекторите, монтирани върху близкия склад. По всичко личеше, че останалите хора бяха още в леглата си — нещо напълно естествено за този час — четири сутринта.

— Посочи ми дома на шефа на охраната — каза Пит на Мейв.

— Минните инженери и прислугата на баща ми живеят в онази група постройки, дето са най-близо до лагуната — поясни Мейв. — А домът, който те интересува, се намира в югоизточния край на дворното място с жилищата на охраната. Стените му са боядисани в сиво.

— Видях го. — Пит избърса с ръкав потта от челото си. — Има ли друг начин да се стигне дотам освен по улицата?

— Зад него минава пешеходна алея.

— Тогава да тръгваме. Не ни остава много време до съмване.

Тримата се придържаха зад живия плет и грижливо поддържаните дървета покрай двата павирани банкета на пътя. През петдесет метра се издигаха високи стълбове за улично осветление, както е при повечето градски улици. Те вървяха безшумно към сивата къща в края на дворното място, само диворастящата трева и падналите листа прошумоляваха тихо под краката им.

Когато стигнаха до група храсти до задната врата, Пит допря устни до ухото на Мейв.

— Влизала ли си някога в къщата?

— Само един-два пъти като малка. Татко ме беше пратил да предам съобщения на мъжа, който оглавяваше охраната тогава — отвърна му тя шепнешком.

— Знаеш ли дали къщата има алармена система?

Мейв поклати глава.

— Не мога да си представя, че някой ще тръгне да разбива жилището на шефа на охраната.

— А има ли прислуга, която живее в къщата?

— Не. Прислугата е настанена в други квартири.

— Задната врата ще свърши работа — прошепна Пит.

— Надявам се, че ще попаднем в добре заредена кухня — едва чуто рече Джордино. — Хич няма да ми е приятно да се прокрадвам в тъмното на празен, ама на много празен стомах, бих добавил аз.

— Можеш на първо време да свиеш нещо от хладилника — насърчи го Пит.

Пит излезе от прикритието на мрака, промъкна се до едната страна на задната врата и надникна през прозорчето й. Видя осветен от слаба крушка коридор, който свършваше до отвор на стълбище, водещо към втория етаж. Той предпазливо се протегна и леко завъртя дръжката на бравата. Чу се съвсем тихо щракване на излязлото от фиксатора езиче на ключалката. Пит пое дълбоко въздух и бавно побутна вратата. Крилото се отмести безшумно на пантите си, той го отвори широко и влезе в антре, което водеше към малка кухня. Пит прекоси кухнята и внимателно затвори една плъзгаща се врата, покрай която минаваше друг коридор. После светна лампата. При този сигнал Мейв и Джордино го последваха.

— О, благодаря ти, Господи! — промълви Джордино, изпадайки във възторг при вида на красиво обзаведената кухня, върху чиито шкафове и печката се виждаха скъпи домакински съдове, издаващи готвача чревоугодник.

— Колко е топличко! — прошепна радостно Мейв. — От седмици само студувам.

— Вече предвкусвам пържени яйца с шунка — рече Джордино.

— Всяко нещо по реда си — тихо каза Пит.

Той загаси лампата, отвори отново плъзгащата се врата с излаз към коридора и с насочена карабина излезе през нея. Наклони глава на една страна и напрегна слух — чуваше само тихото бръмчене на вентилатора на отоплението. Притискайки плътно гръб в стената, той тръгна по слабо осветения коридор, стигна до застланото с пътека стълбище и изпробвайки всяко стъпало дали скърца, стъпваше на него с цялата си тежест.

На горната площадка на стълбището видя в двата й края по една затворена врата. Пробва първо дясната. Стаята беше обзаведена като кабинет — с компютър, телефони и шкафове за папки. Писалището беше в изряден ред, също като кухнята. Пит се усмихна вътрешно. Очакваше подобно нещо от обитателя му. Вече уверен в себе си, той се упъти към другата врата, отвори я с ритник и светна лампата.

Красива азиатка на не повече от осемнайсет години, с дълга черна и лъскава като коприна коса, която се спускаше от едната страна на леглото до пода, погледна с изцъклени от уплаха очи застаналата на вратата фигура с карабина в ръце. Тя отвори уста, като да извика, но издаде само приглушен бълбукащ звук.

Мъжът до нея беше хладнокръвен клиент. Той лежеше на една страна със затворени очи и не направи никакъв опит да се обърне към Пит. Пит щеше да пропусне да види лекото плъзване на ръката му, ако не беше явното безразличие от страна на мъжа. Той леко натисна спусъка и изпрати два куршума в бърза последователност във възглавницата. Оръжието беше със заглушител и изстрелите се чуха като ръкопляскане. Едва тогава мъжът в леглото подскочи и погледна ръката си, която кървеше от миналия през дланта куршум.

Сега и момичето запищя, но като че ли това не трогна нито един от мъжете. И двамата я изчакаха търпеливо да млъкне.

— Добро утро, шефе! — каза бодро Пит. — Извинявай, че те притесних.

Джон Мърчант примигна от светлината и закова поглед в неканения гост.

— Моите охранители са чули писъците и веднага ще дотичат — каза той спокойно.

— Съмнявам се. Доколкото те познавам, съседите ти са приели женските писъци, идващи от квартирата ти посред нощ, като нещо съвсем обичайно.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Каква къса памет!

Мърчант присви очи и в следващия миг челюстта му увисна от разпознаването на мъжа пред него. По лицето му се изписа пълно изумление.

— Не е възможно… Не е възможно да си… Дърк Пит!

Сякаш по даден знак в стаята влязоха Мейв и Джордино. Те застанаха зад Пит, без да продумват, и се вторачиха в двамата в леглото, като че ли гледаха театрална пиеса.

— Това трябва да е някакъв кошмарен сън — промълви Мърчант.

— Нима кървиш в съня си? — попита Пит и пъхна ръка под възглавницата на Мърчант, откъдето извади 9-милиметров автоматичен пистолет, който шефът на охраната бе понечил да вземе преди малко, и го подаде на Джордино. Той очакваше, че слабият, дребен мъж ще стане при създалото се положение, но Мърчант изглеждаше направо онемял при вида на призраците на тримата души, които мислеше за мъртви.

— Видях с очите си как бяхте хвърлени по течението малко преди да се разрази бурята — заговори Мърчант с глух, равен глас. — Как е възможно да сте оцелели?

— Погълна ни една акула — рече Джордино, спускайки пердетата. — Поразбъркахме малко тумбака й и нали се сещате какво стана после.

— Вие сте луди хора. Предайте си оръжието — никога няма да си тръгнете живи от острова.

Пит допря дулото на карабината си в челото на Мърчант.

— Единственото нещо, което искам да чуя от теб, се отнася до местонахождението на синовете на госпожица Флечър. Къде са те?

В очите на Мърчант проблеснаха искрици на предизвикателство.

— Нищо няма да кажа.

— Е, в такъв случай ще умреш — каза студено Пит.

— Необичайни думи за морски инженер и океанограф, който поставя жените и децата на пиедестал и който е уважаван за това, че държи на думата си и е почтен.

— Поздравления за добрата домашна работа!

— Ти няма да ме убиеш — продължи Мърчант, успявайки да овладее отново чувствата си. — Нито си професионален убиец, нито си човек, способен да убива.

Пит сви нехайно рамене.

— Ще си позволя да отбележа, че един от твоите охранители, онзи, когото преди половин час метнах от скалата, не мисли така.

Мърчант гледаше равнодушно Пит; не беше сигурен дали да му повярва.

— Не знам какво е направил господин Дорсет с внуците си.

Пит отдръпна цевта на оръжието си от челото на Мърчант и го допря в коляното му.

— Мейв, брой до три!

— Едно… — започна тя така, сякаш броеше колко бучки захар слага в чашата си с чай. — Две… три.

Пит натисна спусъка и куршумът се заби в капачката на коляното на Мърчант. Любовницата на Мърчант започна отново да пищи и Джордино побърза да сложи ръка на устата й.

— Моля, може ли малко тишина? Ще напукате мазилката.

Мърчант се преобрази напълно. Дивата злоба в противния дребен мъж изведнъж бе заменена от израз, белязан с болка и ужас. Устните му се изкривиха, когато заговори:

— Коляното ми! Раздроби коляното ми! — изстена той с дрезгав глас.

Пит премести дулото си към единия лакът на Мърчант.

— Хайде, че бързам. Ако не искаш да бъдеш двойно осакатен, предлагам ти да говориш, при това да говориш истината, иначе отсега нататък ще ти е много трудно да си миеш зъбите.

— Синовете на госпожица Флечър работят в мините с останалите работници. Държат ги при другите в охраняемия лагер.

Пит се обърна към Мейв.

— Твой ред е.

Мейв погледна Мърчант право в очите, лицето й бе напрегнато от гняв.

— Той лъже. Джак Фергюсън, надзирателят, отговаря за децата ми. Той никога не би ги изпуснал от поглед.

— А къде се навърта той? — попита Джордино.

— Фергюсън живее в една от къщата за гости в имението, за да е на разположение на баща ми по всяко време — поясни Мейв.

Пит се усмихна безчувствено на Мърчант.

— Съжалявам, Джон, отговорът беше грешен. Това ще ти струва един лакът.

— О, недей, моля те, недей! — смънка през стиснати от болка зъби Мърчант. — Печелиш. Когато не работят в мините, Фергюсън държи близнаците в квартирата си.

Мейв пристъпи напред и се надвеси над Мърчант; изглеждаше като обезумяла от представата за страданията, на които бяха подложени синовете й. Самоконтролът й рухна и тя силно удари няколко плесника по лицето му.

— Да принуждавате шестгодишни деца да работят в мините! Що за садистични чудовища сте вие!

Тя избухна в неудържим плач и Джордино обви ръка около кръста й, за да я издърпа назад.

Лицето на Пит изразяваше тъга и гняв. Той насочи цевта на милиметър от лявото око на Мърчант.

— Още един въпрос, приятелю Джон. Къде спи пилотът на вертолета?

— В момента лежи в клиниката на дружеството със счупена ръка — отвърна мрачно Мърчант. — Но не се надявай, че ще го принудиш да ви измъкне с вертолета от острова.

Пит кимна и се усмихна заговорнически на Джордино.

— Притрябвал ни е! — рече той и посочи с брадичка към вградения гардероб. — Ще ги затворим там.

— Да не би да ни убиете? — попита бавно Мърчант.

— По-скоро бих застрелял скункс. — Той посочи гардероба. — Но като отвори дума за това, ти и твоята малка приятелка ще бъдете вързани със запушени усти и заключени в гардероба.

Страхът на Мърчант пролича явно по тика в едното ъгълче на устата.

— Но ние ще се задушим вътре.

— Мога и да ви застрелям. Така че решавай.

Мърчант не каза нищо и не прояви съпротива, когато той и момичето бяха вързани с накъсаните на ленти чаршафи и бяха наблъскани безцеремонно в гардероба. Джордино премести почти половината мебели в спалнята и ги струпа до вратата на гардероба, за да не може да се отваря отвътре.

— Постигнахме онова, за което дойдохме — заключи Пит. — Затова да продължаваме пътя си към стария чифлик.

— Нали каза, че мога да нападна хладилника — възрази Джордино. — Коремът ми вече престъргва от глад.

— Сега нямаме време за това — рече Пит. — По-късно ще си направиш това удоволствие.

Джордино заклати тъжно глава и втъкна деветмилиметровия пистолет на Мърчант в колана си.

— Защо имам чувството, че в действие е конспирация с цел да бъде изчерпана кръвната ми захар?

51.

Седем часът сутринта. Синьо небе, неограничена видимост и море с ниски вълни, които се носеха като безшумни демони към невидими брегове, където щяха да се разбият и изчезнат. Беше обикновен ден като повечето дни в тропическите води край Хавайските острови — топли, с малко повече влажност и лек ветрец, който обикновено спадаше към пасатите. Беше събота — ден, когато плажовете край Уайкики и наветрената страна на острова бавно се събуждаха заедно с ранните птици, готвещи се за първото си гмуркане във водата в ранния утринен час. Скоро те щяха да бъдат последвани от хилядите местни жители и летовници, които с нетърпение предвкусваха безгрижните часове, когато щяха да поплуват в разпенените вълни, укротявани от крайбрежните рифове, а в по-късните часове на деня — да правят слънчеви бани върху горещия пясък. Унесени от спокойната атмосфера, на никого от тях и през ума не му минаваше, че този може би щеше да е последният му ден на земята.

„Глоумър Иксплорър“, с двата си големи гребни винта, от които само единият работеше с пълна мощност, напредваше неотклонно към мястото на смъртоносната акустична конвергенция, а в същото време излъчените от четирите източника звукови вълни вече прорязваха морето. Корабът щеше да закъснее точно с половин час, ако главният инженер Тофт не назорваше екипажа си да работи до изнемога. С ругатни и молби към двигателя, който, свързан с единствения работещ вал, се пренапрягаше в стойката си, той успяваше да го ускори с още половин възел. Инженерът се бе заклел, че ще закара плавателния съд до срещата му със съдбата преди определения час и с помощта на Бога — засега успяваше.

Застанал на дясното крило на капитанския мостик, Сандекър проследяваше с бинокъл търговската модификация на вертолета на военновъздушните сили „Сий Хок“ SH-60B, с отличителните знаци на НЮМА, който, приближавайки се към кораба откъм носовата му част, направи един кръг и кацна върху голямата площадка на кърмата. От него бързо слязоха двама мъже и влязоха в задната настройка. Минута по-късно те застанаха на мостика до Сандекър.

— Успешно ли мина спускането? — попита загрижен Сандекър.

Доктор Санфорд Адгейт Еймс кимна с лека усмивка.

— Четири реда звукови датчици с дистанционно управление са разположени под водната повърхност на съответните места, на трийсет километра от зоната на конвергенция.

— Поставихме ги точно на четирите изчислени пътя на звуковите канали — добави Гън, който бе летял заедно с Еймс.

— Настроени ли са да измерват последния подстъп и силата на звука? — поинтересува се Сандекър.

Еймс потвърди с глава.

— Телеметричните данни от подводните модеми ще бъдат препредавани от техния надводен плаващ спътников мост към намиращия се на борда на „Иксплорър“ терминал за обработка и анализ на данните. Системата работи почти по същия начин като програмите за определяне местоположението на подводната акустика.

— За щастие случихме с времето и с подводните течения, които работят в наша полза — каза Гън. — Взели сме предвид всичко необходимо, така че звуковите вълни би трябвало да се съберат според предвижданията.

— А времето за предупреждение?

— Звукът пътува под водата със средна скорост от хиляда и петстотин метра в секунда — отвърна Еймс. — Аз давам двайсет секунди от момента, в който звуковите вълни преминат през модемите, до сблъсъка им в отражателния екран под кораба.

— Двайсет секунди — повтори Сандекър. — Адски малко време да се приготвим мислено за неизвестното.

— Понеже никой, който не е бил защитен както подобава, не е оцелял, за да опише пълната сила на конвергенцията, според най-точните ми изчисления за времетраенето й, преди да бъде изцяло отклонена към остров Гладиатор, са необходими приблизително четири и половина минути. Всеки на борда на кораба, който не успее да стигне до влажно прикритие, със сигурност ще умре в мъки.

Сандекър се обърна и посочи с ръка яркозелените планини на Оаху, отстоящи само на петнайсет километра от тях.

— Ще има ли някакви последствия за хората на брега?

— Може би ще почувстват краткотрайна, но остра болка в главата, без обаче трайни увреждания.

Сандекър погледна през прозорците на капитанския мостик към огромната маса от съоръжения в средата на кораба, които се извисяваха високо към небето. Неизброими километри кабели и хидравлични въжета от дерика и крановете минаваха над палубата. Групи от мъже и жени, прави или седнали на платформите, увиснали във въздуха като платформите за чистачите на прозорците на небостъргачите, съединяваха отново безкрайните на вид връзки на огромния отражателен екран. Огромният дерик поддържаше основната рамка на екрана, а крановете около него повдигаха по-малките номерирани части, за да бъдат поставени в съответните прорези и след това свързани. Благодарение на предвидливостта на Руди Гън връзките да бъдат почиствани и смазани още при разглобяването, сега всички части бяха бързо и безпрепятствено монтирани. Работата вървеше като по часовник. Оставаха да бъдат скачени само още две секции.

Адмиралът отмести поглед към острова — бижу на Тихия океан; ясно се виждаха всички подробности на нос Диамант, хотелите, нанизани покрай плажа Уайкики, кулата Алоа в Хонолулу, къщите, които се губеха в облаците и създаваха впечатлението, че непрекъснато са надвесени над Маунт Тантълъс, реактивните самолети, кацащи на международното летище, пристанищните съоръжения на Пърл Харбър. Не биваше да се допуска никаква грешка. Ако някъде в плана на операцията станеше провал, красивият остров щеше да се превърне в огромно поле на смъртта.

Най-накрая той погледна мъжа, изучаващ дигиталните числа на компютризираната навигационна система на кораба.

— Капитан Куик?

Капитанът на „Глоумър Иксплорър“ вдигна поглед.

— Да, адмирал Сандекър?

— Колко още остава до обекта?

Куик се усмихна. Вече за двайсети път, откакто бяха тръгнали от залива Халауа, адмиралът задаваше този въпрос.

— По-малко от петстотин метра, а след това — още двайсетина минути, за да установим кораба точно над изчислените координати, които вашите хора подадоха на глобалната система за определяне местоположението на морските съдове.

— Което ни оставя само четирийсет минути, за да разположим отражателния екран.

— И то благодарение на главния инженер Тофт и момчетата му в машинното отделение. Иначе никога нямаше да стигнем навреме.

— Да — призна Сандекър, — много сме им задължени.

Дълго се нижеха минутите, докато погледите на всички, намиращи се в кормилната рубка, се местеха ту върху часовника, ту върху червените цифрови индикации на глобалната система. Цифрите се сменяха в низходящ ред и накрая образуваха редица от нули, която показваше, че корабът се намира точно над мястото, където според изчисленията звуковите лъчи щяха да се съберат и взривят със сила, нямаща равна на себе си. Следващият ход беше да се задържи неподвижен корабът точно над него. Капитан Куик се съсредоточи да програмира координатите чрез автоматизираната командна система на кораба, която анализираше морските и метеорологичните условия и контролираше струите на носовите и кърмовите дросели. За невероятно кратко време „Глоумър Иксплорър“ зае позиция и беше закотвен на място във водата, съпротивлявайки се на вятъра и водното течение с фактор на отклонение в порядъка на по-малко от метър.

Няколко други системи, всяка от особена важност за операцията, също влязоха в ролите си. Настъпи трескаво оживление. Групи от инженери и техници, експерти по електронните системи и научни работници се заловиха едновременно да поставят отражателния екран на точно определения път на звуковите вълни. Екипът от НЮМА, който работеше на платформите високо над палубата, довърши последните връзки и закачи екрана за куката на дерика.

Ниско долу в един от най-необикновените сектори на кораба закипя трескава дейност. Това беше така нареченият „лунен басейн“, заемащ средната третина на кораба, с площ 1,367 квадратни метра във вид на две секции в централния корпус — едната отпред, другата отзад. За целта водата в него беше „прибрана“ в два специално конструирани ръкава. Самото тяло на земесмукачната система и всичко, събрано от операцията по изваждането на руската подводница, бе струпано в лунния басейн. Оттам маркучът на земесмукачната система щеше да бъде изтеглен на хиляди метри под водата към покритото с минерали дъно на океана, където щеше да бъде свален огромният отражателен екран.

Първоначално инженерните системи на борда на „Глоумър Иксплорър“ бяха пригодени само да изваждат тежки предмети от морското дъно, а не да спускат по-леки, но по-скъпи. Впоследствие процедурите бяха бързо видоизменени, за да бъдат извършвани и двете операции. Последвалите дребни неизправности скоро бяха отстранени. Всеки ход беше съгласуван и се извършваше със съвършена точност.

Операторът на дерик-крана усили напрежението по спусканите кабели, докато отражателят висеше във въздуха. Екипът на НЮМА даде съответния сигнал, означаващ, че монтажът на отражателя е напълно завършен. Тогава целият блок бе спуснат във водата диагонално през правоъгълния лунен басейн, на сантиметри от стените му — за малко да не мине. Измереното време за потопяването беше десет метра за минута. Цялостното разположение на кабелите, поддържащи чинията под точен ъгъл и на дълбочината, необходима за рикоширането на звуковите вълни към остров Гладиатор, отне четиринайсет минути.

— Остават шест минути и десет секунди до конвергенцията — прогърмя гласът на капитан Куик по високоговорителите на кораба. — Целият корабен персонал да се придвижи към складовия отсек на машинното отделение в задната част на кораба и да влезе, следвайки инструкциите. Тръгнете веднага, повтарям — веднага! Тичайте, а не вървете!

Като по даден знак всички заслизаха по стълбите и от скелето и с еднакво темпо като група маратонски бегачи, забързаха към помещението на двигателите и помпите, намиращо се дълбоко във вътрешността на кораба. Там двайсет члена от екипажа се бяха постарали да изолират складовия отсек от шума с всякакъв вид задържащи влага материали, които успяха да намерят. По тавана, пода и отвесните прегради бяха наслагани корабните хавлиени кърпи, одеяла, чаршафи, матраци и възглавниците от креслата в общия салон и всякакви ненужни вещи, измъкнати от всевъзможни места, за да попречат на проникването на всякакви звуци.

Докато се спускаха по коридорите, водещи под палубите, Сандекър каза на Еймс:

— Настъпи най-мъчителната част от операцията.

— Разбирам какво имате предвид — отвърна Еймс, който пъргаво взимаше по две стъпала наведнъж. — Това е тревогата от мисълта, дали сме направили някое дребно погрешно изчисление, което да ни е довело до погрешно място в погрешно време, наред с безпокойството от несигурността дали сме успели, ако не оцелеем от конвергенцията. Неизвестните фактори задръстват съзнанието.

Двамата стигнаха до складовия отсек на машинното отделение, избран за превъзмогването на конвергенцията заради херметически затварящата се врата и пълната липса на вентилационни тръби в него. Там бяха пропуснати от двама корабни офицери, които преброяваха хората и им раздаваха по чифт шумозаглушаващи наушници.

— Адмирал Сандекър и доктор Еймс, моля, сложете си това на ушите и се постарайте да не се движите много.

Сандекър и Еймс зърнаха членовете на екипа на НЮМА, които се бяха настанили в единия ъгъл на отсека, и тръгнаха към тях, застигайки влезлите преди тях Руди Гън и Моли Фарадей. Всички веднага се струпаха пред мониторните системи, свързани с аварийните модеми и другите подводни датчици. Само адмиралът, Еймс и Гън още не бяха си сложили наушниците, за да продължат да обменят мнения до последните няколко секунди.

Помещението бързо се изпълни с необикновена тишина. Неспособни да чуват, никой не говореше. Капитан Куик се бе качил на един малък сандък, за да можеше всички да го виждат. Той вдигна два пръста, с което предупреждаваше, че остават две минути. Операторът на дерик-крана, който идваше от най-отдалечената точка на кораба, влезе последен. Облекчен, че никой не липсва, капитанът нареди вратата да бъде плътно запушена. Допълнително бяха сложени още няколко матрака, за да заглушат всеки звук, който би проникнал в ограниченото пространство. Куик вдигна един пръст и напрежението започна да нараства, докато накрая се слегна като мантия върху скупчилите се плътно хора. Всички бяха прави. Нямаше място да седне или да се облегне човек.

Гън беше изчислил, че в това тясно помещение само след петнайсет минути деветдесет и шестимата мъже и жени щяха да започнат да се задушават от липса на въздух, който вече бе почнал да се спарва. Единствената друга непосредствена опасност беше клаустрофобията, чиито противни признаци скоро щяха да се проявят. Последното нещо, от което имаха нужда, беше необузданата хистерия. Той намигна насърчително на Моли и започна да следи времето, докато почти всички останали бяха вперили погледи в капитана на кораба, сякаш той беше диригент на симфоничен оркестър, вдигнал палка.

Куик изпъна нагоре двете си ръце и сви длани в юмрук. Беше настъпил мигът на истината. Сега всичко зависеше от данните, анализирани от компютърната мрежа на Хирам Йегър. Корабът бе заел предварително определената позиция, отражателният екран беше разположен точно на мястото, изчислено от Йегър и повторно проверено чрез друг метод от доктор Еймс и екипа му. Цялата операция бе изпълнена до най-малката подробност. Единствено някаква внезапна и необичайна промяна в температурата на морето или непредвидено сеизмично явление, което значително би променило океанското течение, можеше да доведе до катастрофа. Дългата последователност от провали беше изхвръкнала от съзнанието на екипа на НЮМА.

Изминаха пет секунди, после — десет. Сандекър почувства как кожата на тила му започна да настръхва от мисълта за евентуален неуспех. В следващия миг изведнъж акустичните датчици, намиращи се на трийсет километра, започнаха бясно да отчитат прииждащите по предвидения път звукови вълни.

— Милостиви боже! — промълви Еймс. — Стрелките на датчиците ще изхвръкнат от скалите. Силата се оказа по-голяма, отколкото я изчислих.

— Остават двайсет секунди! — отсече Сандекър. — Сложете си наушниците!

Първият признак на конвергенцията беше малък резонанс, който бързо нарастваше по магнитуда. Навлажнените преградни стени завибрираха в съзвучие с тихото бръмчене, което проникваше през предпазващите от шума наушници. Натъпканите в тясното помещение хора изпитаха в лека форма чувство за дезориентация и световъртеж. Но никой не стигна до повръщане, никой не се паникьоса. Неприятното усещане бе посрещнато стоически. Сандекър и Еймс се гледаха един друг, изпълнени с огромно чувство на задоволство.

След пет дълги минути всичко свърши. Резонансът отмина, оставяйки след себе си почти свръхестествена тишина.

Пръв реагира Гън. Той свали наушниците си, размаха ръце и извика на капитан Куик.

— Вратата! Отворете вратата да влезе въздух!

Куик разбра съобщението. Избута матраците настрани, дръпна резето на вратата и я отвори. Въздухът, който нахлу в помещението, бе пропит с масло от машинното отделение, но всички радушно го посрещнаха, докато сваляха един по един наушниците си. Дълбоко облекчени, че заплахата премина, те започнаха да викат и се смеят като запалянковци, които празнуват победата на любимия им футболен отбор. После бавно, без блъскане, се изнизаха един след друг от складовото помещение и по траповете излязоха на чист въздух.

Времето за реагиране от страна на Сандекър беше почти нечовешко. Той тичешком изкачи стълбищата до кормилната рубка за време, с което би счупил всеки дотогавашен рекорд, ако имаше поставен такъв. Бързо грабна един бинокъл и излезе на крилото на мостика. Изпълнен с безпокойство, насочи лещите към острова, намиращ се само на петнайсетина метра.

Както винаги по улиците се движеха коли, оживени групи от любители на слънцето се разхождаха по плажовете. Едва тогава адмиралът изпусна дълбока въздишка и с облекчение се подпря на бордовата ограда, напълно изцеден от всякакви чувства.

— Пълна победа, адмирале! — каза Еймс, разтърсвайки ръката му. — Вие доказахте, че най-добрите научни умове на страната не допуснаха грешка.

— Бях благословен с вашия опит и помощ, докторе — отвърна Сандекър и изпита чувството, че от раменете му се свлече огромна тежест. — Аз нищо не съм направил, заслугата е на вас и на вашия екип от умни млади учени.

Преливащи от възбуда, Гън и Моли прегърнаха Сандекър — немислима постъпка при друг случай.

— Вие успяхте! — поздрави го Гън. — Благодарение на вашата упоритост са спасени близо два милиона живи същества!

— Ние успяхме — поправи го Сандекър. — От началото до края усилията бяха на цялата ни група.

Изведнъж лицето на Гън помръкна.

— Колко жалко, че Дърк не е тук да види всичко това.

Сандекър кимна със сериозен вид.

— Неговият замисъл беше искрата, която ни запали да осъществим проекта.

Еймс огледа редицата от измервателни уреди, които бе монтирал по време на пътуването от Молокай.

— Разполагането на отражателя бе точно на място — заяви той със задоволство. — Посоката на движението на акустичната енергия се отклони, както бе предвидено.

— Накъде върви сега? — попита Моли.

— Смесени с енергията от другите три минни операции на острова, звуковите вълни се връщат обратно към остров Гладиатор със скорост, по-висока от тази на реактивен самолет. Общата им сила ще трябва да порази подводната му основа след приблизително деветдесет и седем минути.

— Да можех да видя лицето му!

— Чие лице? — попита невинно Еймс.

— На Артър Дорсет — отвърна Моли, — когато частният му остров започне да се люлее и тресе.

52.

Двамата мъже и жената бяха залегнали сред група храсти встрани от големия сводест проход в средата на високата стена от вкаменена лава, ограждаща цялото имение на Дорсет. Оттатък прохода тухлена алея за коли заобикаляше просторна, добре поддържана морава и минаваше през огромен порткошер — висока постройка, издадена от лицевата страна на къщата като солиден навес за слизащите и качващите се от колите хора. Цялата алея за коли и къщата бяха осветени от ярки лампи, разположени стратегически по озеленените площи. Влизането се преграждаше от масивен железен портал, който сякаш бе свален от средновековен замък. В самия проход, чиито стени бяха дебели близо пет метра, имаше малко помещение за пазачите.

— Може ли да се влезе по друг път? — тихо попита Пит.

— Единствено през сводестия проход се влиза и излиза — отвърна шепнешком Мейв.

— Няма ли някаква дренажна тръба или малка долчинка, минаваща под стената?

— Повярвай ми, като момиче, всеки път когато опитвах да избягам от баща ми, винаги се натъквах на проход, изведен от зелените площи.

— А детектори има ли?

— По горното протежение на стената има лазерни лъчи с инфрачервени сензори с топлинно втвърдяване, монтирани на различно разстояние един от друг по зелените площи. Всяко нещо, по-голямо от котка, задейства аларма, свързана с помещението на пазачите. Телевизионните камери автоматически се включват и насочват обективите си към нашественика.

— Колко души са пазачите?

— Нощно време двама, а през деня четирима.

— А има ли кучета?

Мейв поклати глава.

— Не, татко мрази животните. Никога няма да му простя, когато стъпка една малка птичка със счупено крило, която се опитвах да излекувам.

— Очевидно, старият Арт си е създал славата на варварин и жесток човек — вметна Джордино. — Да не би да си пада и по канибализма?

— Той е способен на всичко, както вече сами се убедихте — рече Мейв.

Пит оглеждаше замислен портала и внимателно преценяваше видимата дейност на пазачите. Изглежда им беше достатъчно да стоят в помещението и да наблюдават охранителните системи. Накрая той се изправи на крака, раздърпа униформата си и се обърна към Джордино.

— Ще се опитам да вляза чрез блъфиране. Вие стойте спокойно, докато отворя портала.

Той метна карабината през рамо и извади войнишкия си нож от джоба. Разгъна малкото острие, поряза палеца си и след като изстиска малко кръв, я размаза по лицето си. Когато стигна до портала, падна на колене и хвана решетките с две ръце. После започна да стене тихо, сякаш от болка.

— Помогнете ми! Имам нужда от помощ!

От вратата се подаде лице и се скри обратно. След секунди и двамата пазачи излязоха тичешком от охранителния пункт и отвориха портала. Пит се свлече в протегнатите им ръце.

— Какво се е случило? — попита единият пазач. — Кой те подреди така?

— Група китайци се измъкнаха през тунела от лагера. Идвах насам по пътя от дока, когато те ме нападнаха отзад. Мисля, че убих двама, преди да се откопча.

— Трябва веднага да уведомим главния лагер на охранителите — измънка другият пазач.

— Първо ми помогнете да вляза — изстена Пит. — Мисля, че ми пукнаха черепа.

Пазачите изправиха Пит на крака и сложиха ръцете му на раменете си. Къде с носене, къде с влачене те го вкараха в будката. Пит бавно започна да свива ръцете си навътре, докато намести вратовете на пазачите в свивката на лактите си. Когато те се притиснаха един в друг, за да минат през вратата, той рязко отскочи назад, заклещи здраво вратовете на двамата мъже и напрегна цялата сила на бицепсите и мускулите на раменете си. Звукът от сблъсъка на двете голи глави отекна тъпо. Мъжете се строполиха на пода, където най-малко два часа щяха да лежат в безсъзнание.

Пазейки се от детекторите, Джордино и Мейв забързаха към отворения портал и влязоха в охранителния пункт при Пит. Джордино вдигна пазачите така, сякаш бяха сламени плашила и ги настани на столовете край една маса, обърната към редица от видеомонитори.

— Който и да мине оттук, ще помисли, че са заспали по време на филма.

С бърз поглед Пит обходи охранителната система и изключи алармите, а Джордино завърза пазачите със собствените им връзки и колани. После Пит се обърна към Мейв.

— Къде е квартирата на Фергюсън?

— В една малка горичка зад семейната къща има две къщи за гости. Той е настанен в едната от тях.

— Сигурно не знаеш в коя точно, нали?

Тя сви рамене.

— Откакто избягах в Мелбърн да следвам, сега за първи път се връщам на острова. Ако не греша, той живее в по-близката до семейната къща.

Те тръгнаха по алеята за коли с твърда, равномерна крачка. Бяха доста изнемощели от принудителната диета и трудностите през последните седмици, за да имат сили да тичат. Най-сетне стигнаха до дома, който според предположенията на Мейв бе обитаван от Джак Фергюсън, надзирателя на Дорсетовите мини на остров Гладиатор.

Небето на изток започна да просветлява, когато те стигнаха до предната врата. Търсенето отнема доста време. С настъпването на зората тяхното присъствие положително щеше да бъде разкрито. Те трябваше да действат бързо, ако искаха да намерят момченцата, да стигнат до яхтата и да избягат с частния вертолет на Артър Дорсет, преди мракът да се е вдигнал.

Този път нямаше да се прокрадват тихомълком, нямаше да стъпват безшумно в къщата. Пит тръгна към предната врата, разби я с ритник и влезе вътре. Бързо обхождане с лъча на фенерчето, което бе взел от патрулиращите на скалата, му даде отговор на всичко, което му бе нужно да знае. Фергюсън живееше точно тук. На писалището имаше куп писма, адресирани до него, и един настолен календар. В гардероба висяха грижливо изгладени мъжки панталони и сака.

— В къщата няма никой — съобщи Пит. — Джак Фергюсън е заминал. Не видях никакви куфари, а половината от закачалките в гардероба са празни.

— Но той трябва да е тук — настоя Мейв, напълно объркана.

— Според датите, отбелязани в календара му, Фергюсън е на обиколка в други мини на баща ти.

Тя огледа празната стая с нарастващо отчаяние.

— Децата ми ги няма. Много закъсняхме. О, боже, много закъсняхме. Те са мъртви.

Пит обгърна с ръка раменете й.

— Те са толкова живи, колкото и ние.

— Но Джон Мърчант…

Джордино застана на вратата.

— Не вярвай на човек с малки светещи очи.

— Няма смисъл да си губим времето тук — рече Пит, избутвайки Джордино. — Момчетата са в семейната къща, където всъщност винаги са били.

— Ти не си могъл да знаеш, че Мърчант лъже — предизвика го Мейв.

Той се усмихна.

— О, но Мърчант не излъга. Ти сама каза, че децата живеят при Джак Фергюсън в къщата за гости, а Мърчант просто се съгласи с теб. Той реши, че сме наивници и ще се хванем. Е, май че се хванахме, ама само за секунда.

— Ти си знаел?

— То се подразбира, че баща ти не би се отнасял лошо със синовете ти. Може да заплашва, но бас ловя, че те са изолирани в моминската ти стая, където си играят, отрупани с играчки, с благоволението на дядо им.

Мейв го погледна в недоумение.

— И не ги е насилвал да работят в мините?

— Вероятно не. Той е упражнявал натиск върху майчините ти инстинкти, за да те накара да си мислиш, че децата ти страдат, та да страдаш и ти. Мръсникът е искал да посрещнеш смъртта си с мисълта, че той ще пороби близнаците, ще ги предаде в ръцете на един садистичен надзирател и ще ги използва до края на живота им. Погледни фактите — Будика и Дирдри са бездетни, следователно твоите момчета са единствените му наследници. Правил си е сметката, че отстранявайки те от пътя си, той ще може да ги възпита и моделира по свой образ и подобие. В твоите очи това е съдба, по-лоша от смъртта.

Мейв изгледа продължително Пит, изразът й на неверие се замени с проумяване, после тя потрепери.

— Такава ли глупачка съм била?

— Чудесно заглавие на песен — вметна Джордино. — Не обичам да помрачавам добрите вести, но този път не мога да не ви обърна внимание, че хората в къщата се разшаваха. — Той посочи прозорците на семейната къща, които светнаха.

— Баща ми винаги става призори — каза Мейв. — И на нас не ни разрешаваше да се излежаваме след изгрев-слънце.

— Какво ли не бих дал да седна с тях на закуска — изстена Джордино.

— Нека да не звуча като ехокамера — намеси се Пит, — но трябва по някакъв начин да влезем в къщата, без да раздразним обитателите.

— Всичките й стаи имат излаз към вътрешни веранди, с изключение на една. Кабинетът на татко има странична врата, която води към скуошкорта.

— Какво е това скуошкорт? — попита Джордино.

— Корт, на който се играе скуош — поясни Пит, после се обърна към Мейв. — Къде се намира моминската ти стая?

— Оттатък градината, покрай басейна, в източното крило, втората врата вдясно.

— Тогава натам. Вие двамата тръгвате за момчетата.

— А ти какво ще правиш?

— Аз ли? Ще използвам телефона на баща ти и ще му увелича сметката с един междуградски разговор.

53.

Атмосферата на борда на „Глоумър Иксплорър“ беше спокойна и празнична. Екипът на НЮМА и персоналът на кораба се бяха събрали в просторния общ салон до камбуза и празнуваха успешното отбиване на акустичното явление. Адмирал Сандекър и доктор Еймс седяха един срещу друг и отпиваха шампанско, налято от бутилка, която капитан Куик бе извадил от личните си запаси, предназначени за специални случаи.

След направените преценки бе решено антената отражател да бъде извадена от водата и да се демонтира, за да се използва отново, в случай че унищожителните минни операции на „Дорсет Консолидейтид“ не бъдат прекратени и се наложи да се попречи на нова акустична конвергенция, за да няма нови жертви. Отражателният екран беше изваден и корпусът под лунния басейн бе запечатан, а морската вода — изпомпана от кухата му вътрешност. След един час историческият кораб пое обратен курс към Молокай.

Сандекър се надигна от стола, след като корабният началник свръзки му съобщи, че главният му геолог Чарли Бейкуел го търси спешно по телефона. Той се отдалечи в един по-тих ъгъл на общия салон и извади от джоба си компактен спътников телефон.

— Да, Чарли?

— Както разбирам, желателно е да изкажа поздравления — прозвуча ясно гласът на Бейкуел.

— Успяхме на косъм. Тъкмо разположихме кораба и спуснахме отражателния екран, и конвергенцията стана. Ти къде се намираш?

— Във вулканичната обсерватория „Джоузеф Мармън“ в Окланд, Нова Зеландия. Имам да ти предавам допълнителни данни от техния геоложки екип. Последните им анализи на енергийния удар на звуковите лъчи, нанесен на остров Гладиатор, не са много обнадеждаващи.

— А могат ли те да предвидят какви ще са последствията?

— Със съжаление трябва да кажа, че предварително изчислената магнитуда се оказа по-опасна, отколкото си мислехме в началото — отвърна Бейкуел. — Научих, че двата вулкана на острова се наричат Маунт Скагс и Маунт Уинкълман, на имената на двама от оцелелите на сала от „Гладиатор“. Те са част от верига от потенциално действащи вулкани, които ограждат Тихия океан, известна с името „Огненият пръстен“, и е разположена недалече от едно тектонично плато подобно на платата, разделящи разлома Сан Андреас в Калифорния. Голяма част от вулканичната активност и земетресенията се дължат на разместванията на тези плата. Проучванията показват, че последната най-силна активност на вулканите се е проявила между 1225 и 1275 години от нашата ера, когато те са изригнали едновременно.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че шансовете да изригнат при удар вследствие на конвергенция е едно към пет.

— Да, но след като се допитах до мненията на експертите от тукашната обсерватория, намалих съотношението на по-малко от равенство.

— Не мога да повярвам, че звуковият лъч, пътуващ към острова, има силата да причини изригване на вулкан — рече изуменият Сандекър.

— Сам по себе си, не — уточни Бейкуел. — Но ние пропуснахме да вземем предвид, че Дорсетовите минни операции правят вулканите силно податливи на външни трептения. Дори една по-лека сеизмична дислокация може да причини вулканична активност от страна на хълмовете Скагс и Уинкълман, тъй като дългогодишното изкопаване на диаманти е намалило до голяма степен вековните залежи, удържащи газовото налягане отдолу. С две думи, ако Дорсет не преустанови изкопните работи, въпрос на време е, преди рудокопачите му да отпушат централния канал и разтопената лава да изригне.

— Разтопената лава да изригне — повтори механически Сандекър. — Мили боже, какво направихме?! Стотици хора ще загинат!

— Не бързайте да изповядвате греховете си — рече със сериозен тон Бейкуел. — Нямаме сведения, че на остров Гладиатор има жени и деца. Вие вече спасихте от гибел безброй семейства на остров Оаху. Постъпката ви непременно ще отвори очите на Белия дом и Държавния департамент за заплахата. Срещу „Дорсет Консолидейтид“ ще се предприемат санкции и законни действия, това ви го гарантирам. Без вашата намеса акустичното явление щеше да продължи и бог знае кой пристанищен град щеше да покоси следващата зона на конвергенция.

— И все пак… може би трябваше да наредя отражателният екран да отклони звуковите вълни към някой необитаем остров — рече бавно Сандекър.

— И да наблюдавате как поразява някоя нищо неподозираща риболовна флотилия или екскурзионен кораб ли? Всички ние сме на мнение, че това беше най-безопасният път.

— Искаш да кажеш, че нямам друг избор, освен да приема сегашното положение.

— Според доктор Еймс кога звуковата вълна ще стигне до остров Гладиатор? — измести темата Бейкуел, за да разсее чувството за вина у Сандекър.

Адмиралът погледна часовника си.

— След двайсет и една минути.

— Значи още има време да бъдат предупредени обитателите да напуснат острова.

— Моите хора във Вашингтон вече се опитаха да предупредят управата на „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ за възможната опасност — каза Сандекър. — Но по заповед на Артър Дорсет всички връзки между острова и външния свят били прекъснати.

— Май че Дорсет едва ли не е искал нещо да се случи.

— Той не желае да рискува преди крайния си срок.

— Все пак съществува вероятност да не се стигне до изригване. Нищо чудно енергията на звуковия лъч да се разпръсне преди сблъсъка.

— Според изчисленията на доктор Еймс тази вероятност е малка — каза Сандекър. — Какви са твоите предположения за най-лошото?

— Маунт Скагс и Маунт Уинкълман са описани като щитови вулкани, които при предишна активност са образували хълмове с меки склонове. Този вид рядко изригва силно като тези с шлаковите конуси, само че Скагс и Уинкълман не са обикновени щитови вулкани. Последното им изригване е било много силно. Експертите от тукашната обсерватория очакват изригвания около основата или склоновете на хълмовете, които ще доведат до реки от лава.

— Ще може ли някой на острова да оцелее след такъв катаклизъм? — поинтересува се адмиралът.

— Зависи от коя страна ще стане изригването. Но ако вулканите почнат да бълват в посока на запад, към обитаемата част на острова, едва ли.

— А ако бълват на изток?

— Тогава вероятността някой да оцелее леко се увеличава, дори и отраженията от достатъчна сеизмична активност да разруши повечето, ако не всички постройки на острова.

— Има ли опасност изригването да причини силно вълнение на водата около него?

— Нашите анализи не сочат сеизмична дислокация със сила, която да причини огромна активност на приливите — поясни Бейкуел. — Поне не с магнитуда на бедствието в Кракатоа, близо до Ява, през 1883 година. Бреговете на Тасмания, Австралия и Нова Зеландия няма да бъдат залети от вълни, по-високи от метър и половина.

— Това е добре — въздъхна Сандекър.

— Ще ви се обадя пак, когато узная нещо повече — каза Бейкуел. — Надявам се, че ви представих най-лошото и занапред всяка вест ще е добра.

— Благодаря ти, Чарли. И аз се надявам да е така.

Сандекър изключи телефона и постоя известно време замислен. Лицето му не издаваше тревога и лошо предчувствие, той нито примигваше нервно, нито бе стиснал устни, но под привидното спокойствие бушуваше огромен страх. Дори не забеляза кога се бе приближил Руди Гън, докато не почувства потупване по рамото.

— Адмирале, пак ви търсят по телефона. От кабинета ви във Вашингтон.

Сандекър включи апарата и заговори:

— Сандекър слуша.

— Адмирале? — долетя познатият глас на дългогодишната му секретарка Марта Шерман; обичайният й официален тон сега бе напрегнат от вълнение. — Моля, изчакайте така, ще ви препредам обаждане за вас.

— Много ли е важно? — попита раздразнен той. — Нямам настроение за делови разговори.

— Повярвайте ми, ще държите да проведете този разговор — с радостна възбуда настоя тя. — Момент само да ви включа.

Последва пауза, после Сандекър каза:

— Ало? Кой се обажда?

— Добро утро от края на света, адмирале. Какво има, та се мотате край синия Хаваи?

Сандекър не беше от хората, които се разтреперваха в дадени случаи, но този път се разтрепери и изпита чувството, че палубата пропада под краката му.

— Дърк! Мили боже, ти ли си?

— Всичко, което е останало от мен — отвърна Пит. — Тук съм с Ал и Мейв Флечър.

— Не мога да повярвам, че си жив — рече Сандекър и сякаш ток премина през вените му.

— Ал каза да му запазите една пура.

— Как е този малък дявол?

— Сприхав, защото не му позволявам да яде.

— Когато научихме, че Артър Дорсет ви е захвърлил на произвола на морето и на пътя на тайфун, аз преобърнах земя и небе, за да бъде предприето масирано претърсване, но дългата ръка на Дорсет пресече опитите ми за спасяването ви. След като минаха три седмици без никаква вест от вас, решихме, че сте загинали. Разкажи ми как преживяхте цялото това време.

— Дълга история — рече Пит. — По-скоро вие ме запознайте с днешното положение на акустичното явление.

— Тази история е много по-заплетена от вашата. Ще ти я разкажа с пълните подробности, когато се видим. Къде сте сега вие тримата?

— Успяхме да стигнем до остров Гладиатор. В момента се намирам в домашния кабинет на Дорсет и ползвам телефона му.

Сандекър изтръпна от ужас.

— Не говориш сериозно, нали?

— Божата истина е. Смятаме да отвлечем близнаците на Мейв и да отпрашим през Тасманово море към Австралия. — Той го каза с такъв тон, сякаш си вървеше спокойно по улицата на път да си купи хляб.

Ледени тръпки изместиха досегашната тревога на Сандекър, но това бяха тръпки, породени от безпомощност. Новината му дойде толкова неочаквано, толкова внезапно, че в продължение на няколко секунди той не беше в състояние да продума, докато гласът на Пит не го извади от шока.

— Адмирале, там ли сте още?

— Чуй ме добре, Пит! — заговори припряно Сандекър. — Животът и на тримата ви е в огромна опасност! Изчезвайте от острова! Веднага изчезвайте!

Настъпи кратко мълчание.

— Съжалявам, сър, но не разбирам…

— Нямам време да ти обяснявам — прекъсна го Сандекър. — Мога да ти кажа само, че след по-малко от двайсет минути звуков лъч с невероятна сила ще се блъсне в остров Гладиатор. Ударът ще причини сеизмичен резонанс, от който се предвижда вулканите в двата края на острова да изригнат. Ако изригването стане в западната част, оцелели няма да има. Вие тримата трябва да избягате в морето, докато е време. Никакви разговори повече! Прекъсвам всички връзки.

Сандекър затвори телефона. Проумяването, че несъзнателно и лекомислено бе подписал смъртната присъда на най-добрия си приятел, го правеше неспособен за нищо оттук нататък.

54.

Потресаващото съобщение прониза Пит като кама. Той погледна през големия панорамен прозорец вертолета върху яхтата, завързана за кея в лагуната. Прецени, че разстоянието е малко под километър. С товара от две малки деца щяха да са им необходими цели петнайсет минути, за да стигнат до дока. Без никакъв превоз — като кола или камион, едва щяха да се поберат във времето. Минутите за предпазливи действия отлетяха и сякаш никога не ги беше предвиждал. Джордино и Мейв сигурно вече са открили децата. Трябваше да са ги открили. Ако не, значи е станало нещо ужасно.

Той отмести поглед към Маунт Уинкълман, после го плъзна над седловината на острова и го спря върху Маунт Скагс. Двата хълма изглеждаха измамно спокойни. Като гледаше сочната зеленина на дърветата в дефилетата, насичащи склоновете, беше му трудно да си представи двата хълма като заплашителни вулкани, като спящи великани, които всеки момент щяха да избълват смърт и разрушение във вид на газова пара и течна лава.

Бързо, но без паническа припряност, той стана от кожения стол на Дорсет и заобиколи бюрото. Миг след това рязко спря и се смрази на място насред стаята — двукрилата врата, водеща към вътрешността на къщата, се отвори и срещу него се зададе Артър Дорсет.

Той носеше чаша с кафе в едната ръка и папка с документи под мишница. Беше облечен със смачкани памучни панталони, риза, която навремето е била бяла, но сега жълтееше, и папийонка. Личеше, че мислите му са някъде другаде. Почувствал друго присъствие в кабинета си, той вдигна поглед повече от любопитство, отколкото от изненада. Като видя, че неканеният гост е с униформа, отначало взе Пит за човек от охраната. Отвори уста, за да попита каква е причината на влизането му тук и мигом се вцепени от изумление. Лицето му доби вид на бледа маска, изразяваща уплаха и озадаченост. Папката му се изхлузи на пода и листовете се изплъзнаха от нея във вид на колода карти, разперена като ветрило. Дланта му с чашата се отпусна и кафето се разля по панталона и килима.

— Но нали си мъртъв! — ахна той.

— Нямаш представа колко съм радостен да ти докажа, че грешиш — отбеляза Пит, доволен, че вижда Дорсет с превръзка на едното око. — Ама като те гледам, ти наистина имаш вид, сякаш виждаш пред себе си призрак.

— В онази буря… няма начин да сте оцелели в бурното море. — В едното му черно око проблесна искрица, издаваща бавното, но сигурно възвръщане на самообладанието му. — Как е било възможно?

— Благодарение на градивно мислене и войнишкия ми нож. — Боже мой! Колко е огромен този човек, помисли си Пит, добре че аз съм този, който е насочил оръжие.

— А Мейв… мъртва ли е? — Той говореше колебливо и оглеждаше карабината в ръцете на Пит, с прицелено в сърцето му дуло.

— Самата мисъл, че страхотно ще те вбеся и разочаровам, ме прави щастлив да ти съобщя, че тя е жива и здрава и всеки момент ще си прибере внуците ти. — Пит закова зелените си очи в неговото черно. — Кажи ми, Дорсет, как ще оправдаеш намерението си да убиеш собствената си дъщеря? Нима една самотна жена, която се опитва просто да изгради себе си като личност, представлява заплаха за имотите ти? Или причината е в синовете й, които искаш да имаш само за себе си?

— За мене беше особено важно империята да бъде поддържана след смъртта ми от преките ми наследници. Мейв отказа да приеме това.

— Имам новина за теб. Империята ти всеки момент ще се сгромоляса върху главата ти.

Дорсет не разбра за какво говори Пит.

— Смяташ да ме убиеш ли?

Пит поклати глава.

— Не аз съм твоят палач. Вулканите на острова ще изригнат. Да бъдеш погълнат от огнената лава, Артър, е напълно подходящ край за човек като теб.

Дорсет се овладя и леко се усмихна.

— Що за глупости приказваш?

— Много е сложно за обяснение. Не съм запознат изцяло с техническите подробности, но го научих от достоверен източник. Просто ще трябва да ми повярваш.

— Ти си напълно смахнат.

— „Маловерецо, защо се усъмни?“12

— Ако ще стреляш — заговори Дорсет и в черното му като въглен око засвяткаха гневни пламъчета, — направи го веднага, бързо и точно.

Пит се усмихна равнодушно. Мейв и Джордино трябваше вече да се появят. Засега Артър Дорсет му бе нужен жив, в случай че приятелите му попаднат в ръцете на охраната.

— Съжалявам, но нямам време. А сега, ако обичаш, обърни се и тръгни нагоре по стълбите към спалните.

— Внуците ми! Не можете да ми вземете внуците — промълви той, сякаш изричаше божествено свидетелство.

— Поправка — децата на Мейв.

— Изобщо няма да успеете да минете през охраната.

— Двамата на портала вече са… как да кажа… извадени от строя.

— Значи ще трябва да ме убиеш хладнокръвно, а бас ловя, че няма да ти стигне смелостта да го направиш.

— Интересно, защо хората си мислят, че не мога да гледам кръв? — Пит обгърна с пръст спусъка на карабината. — Хайде, Артър, тръгвай, че ще прострелям ушите ти.

— Ами давай тогава, гаден страхливецо! — изсъска Дорсет. — Вече изби едното ми око.

— Ти май още не си наясно с положението, така ли? — Буен гняв изпълни Пит от наглата войнственост на Дорсет. Той вдигна леко карабината и внимателно натисна спусъка. Оръжието издаде силен пукот през заглушителя и парче от лявото ухо на Дорсет изхвръкна върху килима. — Хайде, тръгвай към стълбите. Едно погрешно движение, и ще получиш куршум в гръбнака.

В хищническото черно око нямаше и следа от болка. Дорсет разтегли устни в зловеща усмивка, от която Пит неволно потрепери. После сложи ръка върху разкъсаното си ухо и се обърна към вратата.

В този момент в кабинета влезе Будика, изправена величествено, облечена с копринена рокля, която подчертаваше извивките на съразмерното й тяло, и стигаше до средата на коленете й. Тя не разпозна Пит в униформата на пазача, нито забеляза, че баща й току-що е пострадал.

— Какво стана, татко? Стори ми се, че чух изстрел… — И тогава видя, че през пръстите на ръката му, притиснала ухото, тече кръв. — Но ти си ранен!

— Имаме неканени гости, дъще — рече Дорсет.

Той сякаш имаше очи на тила си — толкова беше сигурен, че вниманието на Пит се отклони за миг към Будика. Отначало тя не разбра за какво говори баща й. Когато се спусна към него, за да види раната му, с крайчеца на окото си зърна лицето на Пит. За част от секундата по лицето й се изписа объркване, после изведнъж го позна и очите й се отвориха широко.

— Не… не, това е невъзможно!

За този миг на отвличане на вниманието Дорсет бе подготвен. С рязко движение той се извъртя, перна с ръка цевта на карабината и я изби настрани.

Пит инстинктивно натисна спусъка. Дъжд от куршуми се посипа върху портрета на Чарлс Дорсет над камината. Физически изтощен и нестабилен от безсъние, времето за реагиране на Пит се оказа малко по-дълго, отколкото бе нужно. Напрежението и преумората през последните три седмици си казаха думата. Като в забавен каданс той видя как карабината се отскубна от ръцете му, полетя през стаята и изчезна зад прозореца.

Дорсет се нахвърли върху Пит като разярен носорог. Пит се вкопчи в него, полагайки усилия да се задържи на краката си. Но по-тежкият мъж движеше огромните си юмруци като пилотонабивачи и се опитваше да забие палци в очите му. Пит въртеше глава, за да се предпази, но един юмрук го улучи отстрани по главата, над ухото. Искри му излязоха от очите и главата му се замая. Той отчаяно се сви надве и се извърна на една страна, за да избегне градушката от удари по главата.

Дорсет се надвеси над него, но Пит успя да отскочи в противоположната посока. Някогашният копач на диаманти бе изпращал мнозина в болница, удряйки само с юмруци, подпомаган от раменете и свити в лактите ръце, набити от мускули. По време на буйната си младост в мините той се бе перчил, че никога не прибягва до ножове и огнестрелни оръжия. Достатъчни му бяха едрото телосложение и силата му, за да отстрани от пътя си всеки, който се осмелеше да му излезе насреща. Дори в по-късните години, когато повечето мъже се отпускаха, Дорсет поддържаше тяло, яко като гранит.

Пит тръсна глава, за да проясни погледа си. Чувстваше се като пребит професионален боксьор, който отчаяно се бе подпрял на въжето и чакайки удара на гонга да извести края на рунда, се мъчеше отново да вкара в ред мислите си. На пръсти се брояха майсторите по бойните изкуства, които можеха да надвият силното мускулесто тяло на Дорсет. Пит започна да си мисли, че единствено пушка за слонове би усмирила търговеца на диаманти. Да можеше сега Джордино да се прицели от хълма! Е, Пит поне разполагаше с деветмилиметров автоматичен пистолет. Съзнанието му трескаво запрехвърля всички осъществими ходове, отхвърляйки онези, които щяха да доведат само до счупване на кости. Използвайки писалището като преграда, той се местеше насам-натам около него, за да печели време, без да изпуска Дорсет от поглед. Насили се да се усмихне и лицето му изтръпна от болка.

Още навремето, от немалкото побоища и разпри по кръчмите, Пит бе научил, че ръцете и краката не можеха да заместят столовете, бирените халби и всеки друг предмет подръка, способен да чупи черепи. Той се огледа за най-близкото такова оръжие.

— А сега какво, старче? Ще почнеш да ме хапеш с развалените си зъби ли?

Обидата произведе желания ефект. Дорсет изрева като обезумял и отметна крак към слабините на Пит. Но закъсня с част от секундата и токът на обувката му само леко закачи бедрото на Пит. Тогава той прескочи писалището. Пит спокойно отстъпи крачка назад, грабна една лампа с метална стойка и замахна с всичката си възобновена от гняв и омраза сила.

Дорсет вдигна ръка, за да отблъсне удара, но и този път закъсня. Лампата го улучи по китката, пукни я и се заби в рамото му, счупвайки ключицата с остър звук. Той нададе вой като ранено животно и отново се нахвърли върху Пит с поглед, изпълнен с дива злоба, примесена с болка и ярост. Замахна силно към главата на Пит.

Пит се наведе и заби надолу поставката на лампата. Тя засегна пищяла на Дорсет малко под коляното, от което кракът му се отметна по инерция и изби лампата от ръката на Пит. Чу се тъп удар върху килима. Дорсет отново нападна Пит, и то така, сякаш изобщо не бе ранен. Вените на врата му силно пулсираха, очите му святкаха гневно, от краищата на сцепените му, полуотворени устни капеше слюнка. Той като че ли се усмихваше. Изглежда, бе полудял. Замънка несвързани брътвежи и понечи пак да скочи към Пит.

Дорсет така и не успя да стигне жертвата си. Десният му крак се огъна и той се строполи по гръб на пода. Ударът, който Пит му бе нанесъл с поставката на лампата, бе счупил пищяла му. Този път Пит реагира като котка. С мълниеносно движение се намери върху писалището, напрегна се и се приготви за скок.

Пит се хвърли върху Дорсет и с подметки и токове започна да тъпче врата му. Злобното лице, едното блестящо черно око и оголените пожълтели зъби като че ли бяха застинали в ужас. Едната му огромна ръка се протегна във въздуха. Краката му ритаха напосоки. От гърлото му се изтръгна отчаян животински вик — противен бълбукащ звук, идещ от спуканата му дихателна тръба. После тялото на Дорсет се отпусна, садистичният блясък в окото му угасна — животът го напусна.

Пит успя по някакъв начин да се задържи прав, дишайки тежко през стиснати зъби. Бе отместил поглед към Будика, която по необясними причини не бе направила никакъв опит да помогне на баща си. Тя гледаше мъртвото тяло върху килима с незаинтересования, но любопитен поглед на свидетел на трагично пътно произшествие.

— Вие го убихте — заговори тя накрая с най-обикновен тон.

— Малцина заслужават смъртта си повече от него — каза Пит, като си пое дъх и започна да разтрива увеличаващата се цицина на главата си.

Будика отклони вниманието си от мъртвия си баща, сякаш него го нямаше.

— Трябва да ви благодаря, господин Пит, задето ми поднесохте „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ на сребърна тепсия.

— Трогнат съм от скръбта ви.

Тя се усмихна отегчено.

— Направихте ми услуга.

— Значи печалбите отиват за обожаваната дъщеря. А Мейв и Дирдри? Те и двете имат право на по една трета от бизнеса.

— Дирдри ще получи своя дял — отвърна с делови тон Будика. — А Мейв, ако все още е жива, няма да получи нищо. Татко отдавна я отстрани от бизнеса.

— Ами близнаците?

Тя сви рамене.

— На момченцата всеки ден им се случва по някакво премеждие.

— Както разбирам, не ви е присъщо да сте любяща леля.

Мисълта за предстоящата катастрофа отново напрегна Пит. След няколко минути вулканите щяха да изригнат. Той се запита дали му бяха останали сили да се пребори с още един член от Дорсетови. Спомни си как се изненада, когато Будика го бе повдигнала и запратила в стената на яхтата край остров Кунгхит. Бицепсите му все още болезнено му напомняха за хватката й. По думите на Сандекър акустичната вълна щеше да се блъсне в острова след минути и щеше да разтърси вулканите. Ако ще умираше, то поне да умреше в битка. Като че ли да бъде превърнат в безформена маса от жена не беше чак толкова страшно, колкото да бъде кремиран от разтопена лава. Ами Мейв и децата й? Не искаше да допусне мисълта, че може да им се е случило нещо лошо — та нали Джордино е там. Те трябва да бъдат предупредени за предстоящия катаклизъм, докато все още има време да напуснат острова живи.

Дълбоко в себе си беше сигурен, че не може да мери сили с Будика, но трябваше да действа, като използва лекото предимство на изненадата. Мисълта му още не бе се оформила напълно, когато той се втурна тичешком напред с наведена глава и заби рамо в корема на Будика. Атаката завари жената неподготвена, но това не й се отрази, ни най-малко не й се отрази. Тя пое цялата сила на удара, изстена от неочакваната болка и макар че се извъртя и отстъпи няколко крачки назад, остана в изправено положение. Преди самият Пит да запази равновесие, тя го сграбчи с две ръце под мишниците, замахна с него в полукръг и го тръшна в шкафа за книги. Гърбът му се вряза в стъклените вратички, но колкото и да не беше за вярване, Пит успя по някакъв начин да се задържи прав на неустойчивите си крака.

Той изохка от болка. Имаше чувството, че не бе останала здрава кост по тялото му. Надви болката и отново нападна, нанасяйки на Будика мощен ъперкът, от който бликна кръв. След такъв удар всяка друга жена би изпаднала в несвяст поне една седмица, но Будика само избърса с опакото на ръката шурналата кръв от устата си и се изхили зловещо. После сви юмруци и тръгна към Пит, който бе заел приведена боксьорска поза. Доста необичайна поза за посрещане на една дама, помисли си Пит.

Той пристъпи напред, наведе се под зверски силния замах на дясната й ръка и отново я удари с последни сили. Почувства, че юмрукът му попадна право в плът и кост, но в следващия миг бе разтърсен от страхотен удар в гърдите. Изпита чувството, че сърцето му е станало на пихтия. Не можеше да повярва, че една жена е способна на такъв силен удар. Преди малко я беше треснал така, че инерцията на юмрука му беше достатъчна да счупи челюстта й, а ето че тя продължаваше да се хили с кървящата си уста и сега си отмъсти с решителен кос удар, който го запрати в каменната камина и изкара целия му въздух от дробовете. Той се прекатури на пода в комична поза и остана така няколко секунди в плен на болката. После, като в мъгла, се надигна първо на колене, а след това се изправи на крака и олюлявайки се, се опита да събере сили за последна атака.

Будика обаче настъпи отново и яростно заби лакът в гръдния му кош. Той чу как едно или две ребра се пропукаха с остър звук и пронизваща болка раздра гърдите му, когато се свлече на ръце и крака на пода. Загледа тъпо шарката на килима и му се прииска да остане завинаги в това положение. Може би беше мъртъв и цялата работа се сведе дотук — до една шарка на килима.

Напълно отчаян, той разбра, че не е в състояние да продължи битката. Пипнешком затърси ръжена на камината, но зрението му беше замъглено, а движенията му — съвсем некоординирани, за да го намери и сграбчи. С неясен поглед видя как Будика се наведе, хвана го за крака и с всички сили го запокити в другия край на стаята, където той се блъсна в отвореното крило на вратата. После тя пак се приближи, хвана го с една ръка за яката и му заби размазващо кроше в главата, малко над окото. Пит остана да лежи пред прага на безсъзнанието, потънал в болки, съзнавайки, но без да чувства, как от зейналата рана над лявото му око се стича кръв.

Като котка, която си играе с мишка, Будика скоро щеше да се умори от играта и да го убие. Със замаяна глава, движен като по чудо от сила, за която дори не предполагаше, че му е останала, Пит бавно и с мъка се изправи на крака, сигурен, че ще е за последен път.

Будика стоеше до трупа на баща си и се хилеше самодоволно. Изразът на лицето й говореше за пълното й надмощие.

— Време е да идеш при баща ми — рече тя; гласът й беше дълбок, леден и неустоим.

В този момент Пит видя как злобата по лицето на Будика бавно се стопи. Една ръка го избута внимателно настрана и в домашния кабинет на Дорсет влезе Джордино.

Той загледа пренебрежително Будика и рече:

— Това странно хрумване е мое.

Точно тогава на прага се появи и Мейв, хванала за ръце две малки русокоси момченца. Тя премести поглед от кървящото лице на Пит към Будика и оттам — към тялото на баща й на пода.

— Какво се е случило с татко?

— Получи възпаление на гърлото — смотолеви Пит.

— Извинявай, че закъснях — заговори спокойно Джордино. — Няколко души от прислугата се оказаха големи закрилници на децата. Заключиха се в една стая заедно с момченцата. Отне ми известно време, докато разбия вратата. — Той не поясни какво е направил с прислужниците. Подаде на Пит взетия от Джон Мърчант деветмилиметров автомат. — Щом печели, застреляй я.

— С удоволствие — отвърна Пит с поглед, изпразнен от съчувствие.

От израза на Будика беше изчезнала всякаква следа от увереност. Беше изчезнало и очакването да победи неприятеля си. Този път тя трябваше да се бори за живота си и щеше да използва всяка долна хитрина на уличния бой, на която я бе научил баща й. Предстоеше нецивилизован мач по бокс и карате. Тя зае поза, в готовност да нанесе смъртоносен удар, оставайки нащрек за пистолета в ръката на Пит.

— Значи и ти възкръсна от мъртвите — изсъска тя.

— Ти никога не си напускала сънищата ми — отвърна Джордино и свивайки устни, й изпрати въздушна целувка.

— Жалко, че си се спасил, за да умреш в дома ми…

Грешка. Будика изгуби половин секунда в празни приказки. Джордино се нахвърли върху нея като подгонен звяр, сви крака и после мигом ги изпъна, забивайки стъпала в гърдите на Будика. Тя се преви надве и изохка от силна болка, но незнайно как успя да се задържи на място и сграбчи Джордино за китките. После се прехвърли заднешком зад писалището, влачейки мъжа със себе, и се просна по гръб на пода. Джордино, останал да лежи по корем върху плота на писалището и провесил глава над нея, изглеждаше беззащитен с протегнатите и събрани пред лицето му ръце.

Будика го гледаше право в очите. Злобната й усмивка отново се появи, докато държеше жертвата си безпомощна в стоманената си хватка. Тя го стисна още по-здраво и изви китките му с намерението да ги счупи с амазонската си сила. Това беше хитър ход. По този начин обезсилваше Джордино, като в същото време използваше тялото му като щит, докато извади револвера, който Артър Дорсет държеше в долното чекмедже на писалището си.

Пит, който чакаше сигнал от приятеля си, за да стреля, не беше в състояние да се прицели точно с пистолета си в Будика, намираща се под писалището. Трябваше просто да е в съзнание, това беше всичко, което можеше да направи, за да не изпадне в колапс; зрението му все още бе замъглено от удара в главата. Мейв се бе свила до него и притискаше децата до себе си, за да не гледат жестоката сцена.

Джордино създаваше впечатлението, че лежи неподвижен, сякаш бе приел поражението, без да се отбранява, а Будика продължаваше да извива назад китките му. Копринената й рокля бе се смъкнала от раменете й. Мейв, която се бе вторачила в едрите рамене и изпъкналите мускули, тъй като за първи път виждаше сестра си разголена, беше изумена от гледката. После погледът й се измести към трупа на баща й, проснат върху килима. В очите й нямаше тъга, само ужас от неочакваната му смърт.

В този момент Джордино, който като че ли бе пазил силите си досега, бавно изпъна нагоре китките и дланите си така, сякаш вдигаше тежести. По лицето на Будика се изписа израз на объркване, последван от изумление. После тялото й потрепери, когато тя напрегна всички сили, за да надвие неумолимото движение нагоре. Изведнъж почувства, че не може да удържи китките му и хватката й се отпусна. Тя мигом се нахвърли към очите му, но Джордино очакваше това и отблъсна ръцете й. Преди още Будика да се съвземе, Джордино се прехвърли над писалището и се стовари върху нея, като заклещи тялото й с крака и притисна ръцете й към пода. Неспособна да помръдне от сила, каквато изобщо не очакваше, Будика се замята като обезумяла, мъчейки се да се освободи. С отчаяни усилия тя се опита да стигне чекмеджето с револвера, но коленете на Джордино държаха ръцете й здраво прилепнали до тялото й.

Джордино огъна мускулите на ръцете си и след миг дланите му обгърнаха врата й.

— Какъвто бащата, такава и дъщерята — озъби й се той. — Върви при него в ада!

Будика съзна с болезнена сигурност, че не я чака нито свобода, нито милост. Тя беше в пълен плен. Тялото й потрепери от ужас, докато набитите му ръце изцеждаха живота от нея. Опита се да извика, но издаде само писклив стон. Унищожителната хватка нито за миг не се отпусна, когато лицето й се изкриви от болка, очите й се изцъклиха, а кожата й започна да посинява. Иначе добродушното лице на Джордино, с неизменната си иронична усмивка, сега остана безизразно, докато затягаше все повече хватката си.

Мъчителната драма приключи едва когато тялото на Будика се изви от спазъм и застина — силата й се бе оттекла от нея и тя се отпусна. Без да разхлабва пръсти от врата й, Джордино издърпа огромната жена от пода и качи тялото й върху писалището.

Мейв гледаше с патологично любопитство и ужас как Джордино разкъсва копринената рокля на Будика. После изпищя и извърна глава с чувството, че й прилошава от гледката.

— Ти разкри загадката, партньоре — каза Пит, мъчейки се да съсредоточи мислите си изцяло към онова, което виждаше.

Джордино леко наклони глава на една страна, погледът му беше студен и сдържан.

— Разбрах го от мига, в който здравата ме цапардоса по челюстта, като бяхме на яхтата.

— Трябва да тръгваме. Всеки момент целият остров ще избухне в дим и пепел.

— Какво има пак? — попита бездушно Джордино.

— Ще ти опиша картината по-късно. — Пит погледна към Мейв. — Какво имате в близост до къщата като превоз?

— В гаража, залепен за къщата, има две миниколи, които татко използва… използваше, за да обхожда мините.

Пит вдигна на ръце едното от децата.

— Ти кой си?

Изплашено от кръвта, стичаща се по лицето на Пит, момченцето смънка:

— Майкъл. — После посочи към братчето си, който вече беше в ръцете на Джордино. — А той е Шон.

— Качвал ли си се на хеликоптер, Майкъл?

— Не, ама много ми се е искало.

— Желанието ти ще бъде изпълнено — засмя се Пит.

Преди да побърза да излезе от кабинета, Мейв се обърна и хвърли последен поглед към баща си и Будика, която до този момент бе мислела за своя сестра, сестра, която винаги се бе държала надменно и често бе изразявала неприязънта си към нея, но все пак й беше сестра. Значи баща им е пазил дълбоко тази тайна, понасял е срама и го е криел от света. Призля й, когато след толкова години разкри, че всъщност Будика е мъж.

55.

В гаража отстрани на къщата те откриха превозните средства, използвани от Дорсет на острова — компактен модел на коли, произвеждани в Австралия и наричани холдени. Изработвани по поръчка, те нямаха врати, за да се улеснява качването и слизането, и бяха боядисани в яркожълт цвят. Пит изпита безкрайна признателност към покойния Артър Дорсет, задето бе оставил ключа в ключалката за запалването на една от колите. Всички бързо се качиха в нея, като Пит и Джордино седнаха отпред, а Мейв и децата — на задната седалка.

Пит запали двигателя и включи на първа скорост. Натисна педала за газта и колата рязко потегли напред.

Като стигнаха портала, Джордино скочи от колата и отвори крилата. Вече излизаха на главния път, когато насреща им се зададе открит камион, натоварен с мъже от охраната, който се движеше в обратната посока.

Пит си помисли: „Това трябваше да стане. Някой сигурно е подал сигнал за тревога“. После изведнъж осъзна действителното положение — предстоеше смяна на пазачите. Мъжете, определени да заемат местата си в охранителния пункт до сводестия портал, щяха да бъдат освободени от задълженията си по съвсем различен от досегашните начини.

— Всички почвайте да махате и да се усмихвате! — нареди Пит. — Създайте впечатлението, че сме едно голямо щастливо семейство.

Униформеният шофьор намали скоростта на камиона и погледна с любопитство пътниците в холдена, след това кимна и поздрави, без да е сигурен, че е разпознал някого от тях, но предположи, че това са гости на семейството на Дорсет. Камионът вече спираше край портала, когато Пит даде газ и запраши с холдена към дока, който се врязваше в лагуната.

— Хванаха се — обади се Джордино.

Пит се усмихна.

— Но само за шейсет секунди. Толкова им трябва, за да установят, че нощната смяна не дреме от скука.

Той отби от главния път, обслужващ двете мини, и се насочи към лагуната. Сега целта им беше право към дока. Между тях и яхтата не се изпречваха никакви коли или фургони. Пит не си направи труда да погледне часовника си, но знаеше, че им оставаха по малко от пет или четири минути до предвидения от Сандекър катаклизъм.

— Те са след нас! — извика Мейв разтревожена.

И без да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да се увери, и без да трябваше някой да му каже, Пит знаеше, че бягството им към свободата беше застрашено от бързата реакция на охранителите за предприемане на преследване. Единственият въпрос, който мина през ума му, беше, дали двамата с Джордино ще успеят да вдигнат вертолета във въздуха, преди охранителите да се приближат и да ги свалят със стрелба.

Джордино посочи през предното стъкло към единственото им препятствие — пазача, който стоеше до караулката и наблюдаваше бързото им приближаване.

— Какво да правим с онзи там?

Пит върна на Джордино автоматичния пистолет на Мърчант.

— Вземи това и стреляй по него, ако аз не успея да го сплаша до смърт.

— Ако не успееш какво да…?

Джордино нямаше време да продължи. Пит се вряза в солидно построения дървен док със скорост над 120 километра в час, после рязко натисна спирачките, предизвиквайки дълго плъзгане на колата в посока право към караулката. В първия миг стреснатият пазач не знаеше накъде да отскочи и се закова на място, после се хвърли от дока във водата, за да не бъде смазан от предната решетка на колата.

— Добре се справи — възхити му се Джордино, когато Пит продължи по пътя и закова спирачки до подвижното мостче на яхтата.

— Бързо! — извика той. — Ал, тичай към вертолета, отвържи въжетата и запали двигателя. А ти, Мейв, вземи децата и идете да чакате в салона на яхтата. Там ще сте на по-безопасно място, ако охранителите дойдат, преди да сме се издигнали. Не излизай оттам, докато не видиш, че перките на витлото са почнали да се въртят. Едва тогава хуквайте към вертолета.

— Ти къде ще бъдеш? — попита го Джордино, докато помагаше на Мейв да свали децата от колата, а после ги пришпори да тичат към подвижното мостче на яхтата.

— Ще освободя котвените въжета, за да не могат ония да се качат на борда на лодката.

Докато откачаше тежките въжета на яхтата от болардите и ги мяташе на борда, Пит целият плувна в пот. Накрая хвърли последен поглед към пътя, водещ към семейната къща на Дорсет. Шофьорът на камиона бе отбил погрешно от главния път и колелата му буксуваха в калното поле. Мъжете от охраната загубиха ценни секунди, преди да излязат отново на пътя за лагуната. Почти в същия момент двигателят на вертолета изкашля и заработи и точно тогава от вътрешността на яхтата долетя изстрел от оръжие.

Пит се затича по мостчето, изпълнен с огромен страх. Изпита омраза към самия себе си, примесена със злъч, задето изпрати Мейв и децата й на борда на яхтата, без да я провери преди това. Понечи да извади деветмилиметровия пистолет, но се сети, че го бе дал на Джордино. Прекоси тичешком палубата, смотолеви под носа си: „Моля те, Господи!“, отвори рязко вратата на салона и се втурна вътре.

Свят му се зави, като чу умоляващия глас на Мейв.

— Недей, Дирдри, моля те, недей и тях!

Погледът на Пит попадна на зловещата гледка. Мейв седеше на пода, облегната с гръб на шкафа за книги, и притискаше към себе си двете момченца, които плачеха от страх. Кървавочервено петно върху блузата й се уголемяваше от малка дупка в корема над пъпа.

Насред салона стоеше Дирдри с насочен към децата малък автоматичен пистолет. Лицето и голите й ръце бяха гладки като слонова кост. Беше облечена в тоалет на Емануел Унгаро, очите й гледаха студено, плътно стиснатите й устни образуваха тънка линия. Тя погледна Пит с израз, от който би замръзнал и алкохол. Когато заговори, в гласа й се долови специфичната нотка на умопомрачения човек.

— Аз знаех, че не си загинал — рече тя бавно.

— Ти си по-луда от зловредния ти баща и изродения ти брат — отговори с леден тон Пит.

— Знаех, че ще се върнеш, за да погубиш семейството ми.

Пит се придвижваше бавно, докато прикри с тялото си Мейв и децата.

— Това беше акция за изкореняване на болест. Пред Дорсетови Борджиите изглеждат аматьори — продължи Пит, за да печели време и да се приближи с още един сантиметър. — Убих баща ти, научи ли за това?

Тя кимна бавно; ръката й с пистолета, бяла като мрамор, не трепваше.

— Прислужниците, които Мейв и твоят приятел заключили в гардероба, знаеха, че останах да спя на яхтата и ми се обадиха. Сега и ти като баща ми ще умреш, но след като довърша Мейв.

Пит бавно се обърна назад.

— Мейв вече е мъртва — излъга той.

Дирдри се наведе настрани, за да огледа сестра си, прикрита от тялото на Пит.

— В такъв случай можеш да наблюдаваш как ще убия скъпоценните й близнаци.

— Не! — изкрещя Мейв зад гърба на Пит. — Само не и дечицата ми!

Дирдри мина всякакви граници, когато вдигна пистолета и заобиколи Пит, за да стреля право в Мейв и децата.

Гневът на Пит погълна и най-малката следа от здравия му разум и той се нахвърли на Дирдри. Движението му беше светкавично, той видя цевта на автоматичния пистолет, насочен в гърдите му. Не се подлъга да си мисли, че ще успее. Разстоянието между двамата беше твърде голямо, за да го скъси навреме. От два метра Дирдри щеше да се прицели точно.

Пит почти не усети удара от двата куршума, които се забиха в плътта му. Омразата и злобата, които го изпълваха, бяха достатъчни, за да притъпят всяка болка, да предотвратят всеки ненадеен шок. Той нанесе съкрушителен удар на Дирдри, от който нежните черти на лицето й се изкривиха в противен израз на мъчителна болка. Изпита чувството, че е изкоренил фиданка. Гърбът й се изви и тя се строполи назад върху ниска масичка. Пит се стовари върху нея и я притисна с цялата си тежест. Гръбнакът й се пукна на три места със страхотен звук, наподобяващ чупенето на сухи клонки.

Странният й, нечовешки вик не събуди никакво съжаление у Пит. Главата й се отметна назад и тя го загледа през замъглените си кафяви очи, които все още издаваха дълбока омраза.

— Ти ще си платиш… — изстена тя със злост и се вторачи в уголемяващите се кървави кръгове в горната странична част на гърдите на Пит. — Ти също ще умреш. — Пистолетът й все още беше в ръката и тя се опита да се прицели отново в Пит, но тялото й отказа да се подчини на командите на мозъка й. Всички чувства изведнъж я напуснаха.

— Може би — отвърна той бавно и я погледна с усмивка, бездушна като дръжката на ковчег, уверен, че гръбнакът й е невъзстановимо пукнат. — Но по-добре мъртъв, отколкото парализиран до края на живота си.

Той се свлече от Дирдри и с несигурна крачка се приближи до Мейв. Тя храбро понасяше раната си и без да й обръща внимание, утешаваше малките момченца, които продължаваха да плачат и треперят от уплаха.

— Няма нищо, скъпи мои — говореше им тя. — Сега вече всичко ще бъде наред.

Пит коленичи пред нея и огледа раната й. Кръвта не беше много, малката дупка изглеждаше като прободна рана от тънко острие. Той не можеше да види как врязалият се куршум се е взривил в тялото й, разкъсал е червата и кръвоносните съдове, пробил е дванадесетопръстника и е заседнал между два гръбначни прешлена. Тя имаше вътрешен кръвоизлив и ако не получеше незабавна лекарска помощ, смъртта щеше да я стигне след минути.

Пит имаше чувството, че сърцето му е пропаднало в бездна, пълна с лед. Инстинктивно му се прииска да изкрещи от горчива скръб, но от устата му не излезе никакъв звук, само печален стон, надигнал се отнякъде дълбоко в него.

Джордино не можеше да издържа на това бавене. Зората беше пукнала и източното небе над острова вече оранжевееше от изгряващото слънце. Като видя, че камионът с мъжете от охраната препускаше към дока, той скочи от хеликоптера на палубата на яхтата и се наведе под въртящите се перки. Какво, по дяволите, стана с Пит и Мейв, запита се той обезпокоен. Пит не би губил ценни секунди. Котвените въжета висяха отпуснати във водата, а яхтата, поета от отлива, дрейфуваше на трийсетина метра от дока.

Беше жизненоважно да се действа бързо. Единствената причина, поради която охранителите не стреляха по хеликоптера или яхтата, беше опасението им да не повредят собственостите на Дорсет. Мъжете се намираха на сто метра и все по-бързо се приближаваха.

Докато напрегнато държеше под око преследвачите, Джордино бе толкова дълбоко погълнат от мисли за причините на закъснението на приятелите си, че не чу лая на кучетата, който се разнесе от всички краища на острова, нито забеляза ятото птици, което внезапно излетя към небето и започна да кръжи в объркани кръгове. Не долови също и странното бучене, придружено с потреперването на земята, както и не забеляза ненадейно развълнувалите се води край лагуната, когато звуковите вълни с изумителната сила, движещи се с огромна скорост, се блъснаха в подводната скала на остров Гладиатор.

Едва когато се озова на няколко крачки от вратата за главния салон, той погледна през рамо към охранителите. Те стояха като вцепенени на дока, чиято дъсчена настилка се огъваше като морски вълни. Бяха забравили за обектите си на преследване и сочеха към малък облак от сив дим, който се издигаше и разпростираше над Маунт Скагс. Джордино видя как от входа на тунела в склона на вулкана започна да излиза върволица от хора — също като мравки. Изглежда в Маунт Уинкълман също настъпи някакво раздвижване. Тогава се сети за думите на Пит, предупреждаващи за предстоящото превръщане на острова в дим и пепел.

Той се втурна през вратата в салона, закова се на място и издаде тих стон на мъчителен ужас, когато видя кръвта, която се процеждаше от раните на Пит в гърдите и кръста, малката дупка в корема на Мейв и тялото на Дирдри Дорсет, превито почти надве върху ниската масичка.

— Господи! Какво е ставало тук?

Пит го погледна, но не му отговори, а попита:

— Изригването започна ли?

— От хълмовете излиза дим, земята се тресе.

— Значи много сме закъснели.

Джордино побърза да коленичи до Пит и погледна раната на Мейв.

— Изглежда много зле.

Тя вдигна умолителен поглед към него.

— Моля те, вземи децата и ме остави.

Джордино тежко поклати глава.

— Не мога да го сторя. Или всички тръгваме, или всички оставаме.

Пит се протегна и хвана Джордино за ръката.

— Няма време. Целият остров ще изригне всеки момент. Аз също няма да успея. Вземи децата и бягай оттук, и то веднага!

Джордино не можеше да повярва; стоеше вцепенен като ударен от гръм. Летаргичното равнодушие, остроумният му сарказъм го напуснаха. Яките му рамене като че ли се смалиха. Нищо в целия му живот не можеше да го накара да изостави приятеля си от трийсет години в прегръдките на неминуемата смърт. По лицето му се изписа израз на мъчителна нерешителност.

— Не мога да оставя нито един от двама ви. — Наведе се и промуши ръце под тялото на Мейв, за да я повдигне, после кимна на Пит. — Ще се върна и за теб.

Мейв отблъсна ръцете му.

— Не разбираш ли, че Пит е прав? — с отслабнал глас промълви тя.

Пит му подаде корабния дневник и писмата на Родни Йорк.

— Погрижи се разказът на Йорк да стигне до семейството му — рече той с ледено спокойствие в твърдия си глас. — А сега, за бога, взимай децата и тръгвай!

Джордино поклати глава, раздиран от мъка.

— А ти — не, така ли?

Навън небето изведнъж беше изчезнало и на негово място се виждаше облак пепел, изригващ от средата на Маунт Уинкълман, придружен от тътнещ звук, който всяваше ужас. Всичко беше почерняло от злокобната черна маса, надвиснала като огромен чадър. След малко последва още по-оглушителна експлозия и запрати във въздуха хиляди тонове разтопена лава.

Джордино изпита чувството, че душата му се изтръгна от него. Накрая кимна и извърна глава, наскърбените му очи се изпълниха с необичайно проникновение.

— Е, добре! — И пусна последна шега: — Щом никой тук не ме иска, аз си отивам.

Пит го хвана за ръката.

— Сбогом, стари приятелю! Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

— Довиждане! — смънка покрусен Джордино и очите му плувнаха в сълзи. Имаше вид на много стар човек, изпаднал в силен шок. Понечи да каже нещо, но сподави думите си, хвана за ръце децата и се упъти към вратата.

56.

Чарлс Бейкуел и експертите във вулканичната обсерватория в Окланд не можеха да погледнат във вътрешността на земята, както можеха в атмосферата и до известна степен в морето. За тях беше невъзможно да предвидят точно какво ще се случи, нито в каква последователност и магнитуд, когато акустичната вълна, тръгнала от Хаваите, се блъсне в остров Гладиатор. За разлика от повечето вулканични изригвания и земетресения, за този случай не им бе предоставено време да изследват предшестващите го явления като предварителни трусове, колебания на подпочвените води и промените в поведението на домашните и дивите животни. Динамиката беше хаотична. Онова, в което учените не се съмняваха, беше, че се заражда една значителна дислокация, а тлеещите пещи дълбоко в недрата на острова щяха да се пробудят и избухнат.

В този случай резонансът, получен от енергията от удара на звуковата вълна, разтърси разхлабените вече вулканични ядра и предизвика изригванията. Катастрофалните последствия се заредуваха в бърза последователност. Издигайки се от много голяма дълбочина към повърхността на острова, прекомерно нагорещената скала, нараснала по обем и втечнена, веднага тръгна нагоре през пукнатините, отворени от трусовете. Забавяйки се само толкова, колкото да заеме мястото на по-студените и ограждащи го скали, потокът образува подземен резервоар от разтопена маса, познат като магмена кухина, където той натрупваше огромно налягане.

Възбудител на вулканичния газ бяха водните изпарения, преобразувани в силно нагорещена пара, която изтласкваше магмата към повърхността. Когато водата премине в газообразно състояние, обемът й мигновено нараства близо хиляди пъти и произвежда астрономически огромната мощност, необходима за изригването на вулкан.

Изхвърлянето на каменни отломки и пепел от издигащите се газови стълбове довежда до буйни изригвания на дим. Макар че по време на изригването не става никакво горене, впечатлението за огън се създава от светлината на електрическото изпразване, отразена от нажежената до бяло скала във водните изпарения.

При първия земен трус работниците и надзирателите в диамантените мини хукнаха да излизат през изходите на тунелите. Температурата в рудниците се покачваше с невероятна бързина. Никой от пазачите не направи опит да възпре паническото бягство. В ужаса си те поведоха тълпата към морето, приемайки погрешно, че това е най-безопасното място. Онези, които тичаха към върха на седловината между двата вулкана, не съзнаваха, че са се насочили в най-правилната посока за оцеляване.

Като спящи великани двата вулкана на острова се събудиха отново след векове бездействие. Те се различаваха по жестоките си прояви. Маунт Уинкълман се разбуди първо с поредица от пукнатини, които се отвориха в основата му и отприщиха дълга редица от магмени фонтани, бликащи високо във въздуха. От пукнатините излизаше и се разстилаше огнена завеса. Огромни количества разтопена лава потече по склоновете като необуздана река, която надолу се разширяваше във формата на ветрило и унищожаваше всяка зеленина по пътя си.

Внезапно извилата се вихрушка от въздушно налягане зашиба с цялата си жестокост дърветата едни в други, докато ги изравни със земята, обгори ги и отнесе овъглените им останки към бреговата ивица. Онези дървета и храсти, които успяха да избегнат търкалящия се ад, останаха да стърчат черни и мъртви. Междувременно земята се отрупа с паднали от небето птици, задушени от газовете и пушеците, които Уинкълман изхвърляше в атмосферата.

Сякаш ръководена от небесна ръка, безбожната кал се изля върху жилищните постройки на охранителите, но мина на половин километър покрай лагера на китайските работници, спасявайки по този начин живота на близо триста рудокопача. Ужасяваща по обхвата си, калта имаше едно-единствено компенсиращо качество — че се движеше не по-бързо от средната скорост на човешки бяг. Бликащата от Маунт Уинкълман магма нанесе жестоки поражения, но отне малко човешки жертви.

Дойде обаче и редът на Маунт Скагс.

Дълбоко от недрата си вулканът, носещ името на капитана на „Гладиатор“, изрева с плътен гърлен звук, наподобяващ грохота на сто товарни влака, минаващи през тунел. Кратерът му изхвърли огромен облак пепел, много по-голям от онзи, който избълва Уинкълман. Той се изви и завихри към небето. Но колкото и злокобен и страховит да изглеждаше, облакът пепел беше само едно въведение към предстоящата драма.

Западният склон на Скагс не беше в състояние да издържи на огромния напор, идващ от хиляди метра дълбочина. Втечнените скали, превърнали се в нажежена до бяло маса, се устремяваха към повърхността. С неизмеримо силен натиск те пропукаха горния слой на склона и назъбената пукнатина отприщи същински ад от вряща кал и пара, последван от оглушителен взрив, който пръсна магмата на милиони пръски.

От склона като масивен артилерийски огън започна да изригва с яростен бяс разтопена лава. Огромно количество нажежена магма се изля във вид на пирокластичен поток — буйно съединение от накалени до бяло скалисти частици и нагорещен газ, което се плъзна по повърхността като течна меласа, но със скорост 160 километра в час. Набирайки скорост, потокът напредваше надолу по стръмнината на вулкана с непрестанен грохот, като раздробяваше склона и надигаше страхотна вихрушка пред себе си, която вонеше на сяра.

Последствията от прекомерно нагрятата пара от пирокластичния поток, докато той неумолимо настъпваше напред, бяха опустошителни; падащият като дъжд огън и парещата кал обгръщаха всичко. Стъклото се стопяваше, каменни постройки се сриваха до основи, всяко органично същество мигом се превръщаше в пепел. Кипящият ужас не оставаше нищо различимо след себе си.

Буйният поток изпревари покривалото от пепел, което продължаваше да се стеле над острова. След това бушуващата магма се гмурна в сърцето на лагуната, водата закипя и надигна неописуема вихрушка от пара, която във вид на бели стълбове проряза небето. Красивата някога лагуна бързо се скри под противен пласт от сива пепел, а лепкава кал и парчета от развалините поведоха напред катастрофалния поток на смъртта.

Островът, задоволявал алчността на мъже и жени, островът, който според някои си заслужавал да бъде заличен от лицето на земята, бе напълно унищожен. Пред мъчителния му край се спускаше завеса.

Преди огнената скала да се стовари върху дока и яхтата, Джордино успя да издигне гладкия вертолет „Агуста Марк II“, английско производство, от палубата на яхтата и се отдалечи на безопасно разстояние от остров Гладиатор. Той не можеше да види целия обхват на разрушението. Закриваше го огромен облак от пепел, чиято височина бе стигнала три хиляди метра.

Неописуемите изригвания на двата вулкана представляваха не само картина на зловеща гибел, но и на секваща дъха красота. В нея се долавяше също и усещане за нереалност. Джордино изпита чувството, че наблюдава всичко това от ръба на ада.

Надежда го окрили, когато видя, че яхтата изведнъж се съживи и се плъзна по водата в лагуната към канала, врязан в крайбрежния риф. Малко или повече ранен, Пит бе успял по някакъв начин да приведе в движение плавателния съд. Но колкото и бързо да плаваше яхтата, тя не можеше да изпревари газообразния облак от горяща пепел, който опърляше всичко по пътя си към лагуната.

Докато наблюдаваше неравното състезание с нарастващ ужас, всяка надежда у Джордино се изпари. Пъкленият поток заля пенестата диря на яхтата, застигна я и се изсипа върху нея, закривайки я от поглед от „Агуста Марк II“. От височина триста метра изглеждаше, че в този адски огън никой не би могъл да остане жив повече от няколко секунди.

Мъка изпълни Джордино при мисълта, че той е жив, а майката на децата, препасани заедно с предпазния колан на седалката на втория пилот, и приятелят, който му беше като брат, умираха в огнената стихия под него. Проклинайки и изригванията, и безпомощността си, той извърна глава от гледката. Лицето му пребледня, докато пилотираше повече инстинктивно, отколкото с умение. Беше сигурен, че болката дълбоко в него никога нямаше да изчезне. Някогашната му безпогрешна самонадеяност умря заедно с остров Гладиатор. Двамата с Пит бяха извървели дълъг път, като винаги единият беше наблизо, за да помогне в случай на опасност. Пит не е от хората, които умират лесно, си е казвал Джордино стотици пъти, когато му се е струвало, че приятелят му е вече в гроба.

В Джордино отново просветна искрица надежда. Той хвърли поглед към разходомерите за горивото. Те показваха пълни резервоари. След като огледа една карта, закачена на една дъска под командното табло, той реши да се насочи на запад към Хобарт на остров Тасмания, най-близкото и удобно място за кацане с децата. Предадеше ли веднъж близнаците Флечър в сигурните ръце на властите, той щеше да зареди отново и да се върне на остров Гладиатор ако не за друго, то поне да вземе тялото на Пит, за да го предаде на майка му и баща му във Вашингтон.

Той нямаше да изостави Пит. Не го беше правил в живота му, нямаше да го направи и в смъртта му. Необяснимо защо започна да му става някак по-леко. След като изчисли времето за полет до Хобарт и обратно до острова, Джордино се разговори с децата, чийто страх бе преминал и те гледаха морето под тях през прозореца на пилотската кабина.

Зад вертолета островът се превръщаше в неясен силует, наподобяващ очертанията на онзи, който преди сто четирийсет и четири години бе предложил на измършавелите оцелели на сала от „Гладиатор“ още един ден.

Секунди след като се увери, че Джордино е издигнал вертолета от яхтата и благополучно се бе озовал във въздуха, Пит се изправи на крака, намокри една кърпа, която взе от мивката на бара, и превърза с нея главата на Мейв. След това започна да трупа върху Мейв възглавници, столове, и всякакви мебели, които можеше да вдигне, докато я зари цялата. Тъй като не беше в състояние да направи още нещо, за да я предпази от приближаващото се море от огън, той се дотътри до кормилната рубка, притискайки с ръка коремния мускул, където бе се забил единият куршум, който беше направил малка дупка и се бе загнездил в областта на таза. Другият куршум бе рикоширал в едно ребро и засягайки единия бял дроб, беше минал през задния му мускул. Полагайки огромни усилия да не потъне в черното кошмарно блато, размътващо очите му, той огледа уредите и копчетата на пулта за управление на яхтата.

За разлика от тези на вертолета, разходомерите за горивото отчитаха празни резервоари. Екипажът на Дорсет не си е правил труда да зарежда, преди да бъде предупреден, че един или повече членове от семейство Дорсет се готви за път. Пит намери съответните превключватели и запали големите турбодизелови двигатели „Блицен Сийсторм“. Те забоботиха на празни обороти, после зацепи двигателните им механизми и бутна напред дроселите. Подът под краката му потрепери, когато носовата част се повдигна и водата зад кърмата се разпени. Той пое кормилото и на ръчно управление се насочи към открито море.

Посипа се гореща пепел, гъста като пелена. Пит чуваше пращенето и боботенето на приближаващата се огнена вихрушка. Горящи скали падаха като град и докосвайки водата, изсъскваха в облаци от пара, преди да потънат под повърхността й. Те валяха неспирно от небето, изхвърлени на огромно разстояние от страхотното налягане, напиращо от недрата на Маунт Скагс. Гибелният стълб погълна доковете и като че ли предприе преследване на яхтата, напредвайки през лагуната като разярено чудовище, излязло от пламналите дълбини на ада. И тогава, преди Пит да успее да излезе от лагуната, стълбът се стовари с цялата си ярост върху яхтата във вид на вихреща се спираловидна маса, с височина двеста метра. Последва изумително силно изтласкване на кърмата и яхтата бе отхвърлена напред. Радиолокационните и антенните мачти бяха отнесени заедно със спасителните лодки, бордовите парапети и мебелировката на палубата. Лодката се преборваше с пламтящата турбулентност като ранен кит. Горящи скали се пръсваха върху покрива на надстройката и палубите, превръщайки красивата яхта в осакатен и негоден плавателен съд.

Горещината в кормилната рубка изсушаваше всичко. Пит имаше чувството, че някой е натъркал кожата му с нажежен мехлем. Дишането му стана мъчително, особено поради сплескания му бял дроб. Той трескаво се молеше Мейв да е все още жива отзад в салона. С отчаяни усилия продължаваше да държи здраво кормилото, задъхвайки се от липса на въздух, с дрехи, започнали да пушат и с вече опърлена коса. Прекомерно нагорещеният въздух си проправяше път през гърлото и белите му дробове, докато накрая дишането му се превърна в мъчение. Грохотът на огнената стихия в ушите му се смесваше с ударите на сърцето и с налягането в кръвта му. Единствените му източници за съпротивление на горящата атака бяха равномерното тупкане на двигателите и здравата конструкция на яхтата.

Когато прозорците около него започнаха да се пропукват, а след това и да се чупят, той вече не се съмняваше, че ще умре. Цялото му съзнание, всеки негов нерв, бяха насочени да движи лодката напред, сякаш можеше с неземна сила на волята да я тласка по-бързо. Но ето че изведнъж гъстата завеса от огън изтъня и изчезна и яхтата излезе на открито. Калната сива вода стана изумруденозелена, а небето — сапфиреносиньо. Огнената вълна и парещата кал най-сетне бяха загубили инерцията си. Пит пое дълбоко чистия солен въздух като плувец, който пречиства кръвта си чрез дишане, преди да се гмурне в дълбоката вода. Той нямаше представа колко тежко е ранен, а и не го интересуваше. Понасяше стоически нетърпимата болка.

В този момент погледът му бе привлечен от горната част на глава и тяло на огромно морско същество, които се показаха от водата встрани от дясната носова част. Оказа се, че това е огромна змиорка с кръгла глава, широка цели два метра. Устата й беше полуотворена и разкриваше остри като бръснач зъби. Пит изчисли, че ако вълнообразното му тяло бъде разтеглено, дължината му ще стигне между трийсет и четирийсет метра. То се движеше във водата малко по-бавно от яхтата.

— Значи Базил наистина съществува — смотолеви под носа си Пит в празната кормилна рубка и думите му раздразниха парещото го гърло. Базил май че не е глупав морски змей, предположи той. Огромната змиорка бягаше от нагорещеното си убежище в лагуната към безопасното открито море.

Щом навлезе в канала, Базил се гмурна към дълбините и махайки с огромната си опашка, изчезна от поглед.

Пит му кимна за сбогом и отново съсредоточи вниманието си към пулта за управление. Навигаторските уреди вече не работеха. Той се опита да изпрати сигнал за бедствие по радиото и спътниковия телефон, но и те бяха глухи. Явно, че нищо не работеше, с изключение на огромните двигатели, които продължаваха да движат яхтата по вълните. Тъй като не беше в състояние да включи яхтата на автоматично управление, той свърза кормилото с носовата част, насочена на запад към югоизточния бряг на Австралия и включи дросела на малки обороти, за да запази по-дълго привършващото вече гориво. Всеки спасителен кораб, който щеше да се насочи към катастрофата на остров Гладиатор, щеше да забележи осакатената яхта, да спре и да я провери.

Той насили нестабилните си крака да го отведат обратно при Мейв, силно изплашен, че може би ще намери тялото й в опожарен салон. Със свито сърце прекрачи прага, разделящ салона с кормилната рубка. Просторното помещение изглеждаше така, сякаш горелка бе преминала през него. Дебелата и яка обшивка от стъклено влакно бе попречила до голяма степен на горещината да проникне в преградните стени, но пък стъклата на прозорците я бяха пропуснали. Забележителното беше, че колкото и да бяха обгорени, запалителните материи на диваните и креслата не бяха пламнали.

Той хвърли поглед към Дирдри. Красивата й доскоро коса сега бе опърлена до черно, очите й бяха отворени и мътни, кожата й имаше цвета на сварен рак. Тънки струйки дим се издигаха от скъпите й дрехи във вид на лека мъгла. Тя приличаше на кукла, която е била метната за малко в пещ и после извадена. Смъртта я бе спасила от живот в неподвижно тяло.

Без да обръща внимание на собствените си болки и рани, Пит започна трескаво да разравя купчината от вещи и мебели, струпана върху Мейв. Тя трябва да е все още жива, разтревожен си помисли той. Трябва да го е дочакала, независимо от мъката и отчаянието й, че отново е загубила децата си. Той издърпа и последната вещ и я погледна с нарастващ страх. Вълна на облекчение премина през него, когато я видя да вдига глава и да се усмихва.

— Мейв — промълви той с пресипнал глас и се наведе да я вземе в прегръдките си. Едва тогава забеляза огромната локва кръв, която се бе събрала между краката й върху килима на пода. Той я притисна по-близо до себе си, главата й се облегна на рамото му, устните докоснаха бузата му.

— Веждите ти — прошепна тя със странна лека усмивка.

— Какво им е?

— Изгорели са, както и част от косата ти.

— Е, не мога всеки път да изглеждам елегантен и красив.

— За мен винаги си бил такъв. — Тогава очите й се овлажниха от тъга и загриженост. — Спасени ли са децата ми?

Той кимна.

— Ал отлетя минути преди да ни застигне огнената вихрушка. Те вече пътуват към безопасен бряг.

Лицето й беше бледо като лунна светлина. Тя приличаше на крехка порцеланова кукла.

— Досега не съм ти казвала, че те обичам.

— Аз го знаех — смънка той, мъчейки се да не се задави.

— А ти обичаш ли ме, макар и мъничко?

— Обичам те с цялата си душа.

Тя вдигна ръка и леко го докосна по обгореното лице.

— Моят чудат приятел, който непрестанно очаква следващия завой. Притисни ме силно, искам да умра в прегръдките ти.

— Няма да умреш — каза той, чувствайки как сърцето му се къса, а нищо не можеше да стори. — Двамата с теб ще живеем дълъг живот заедно, ще кръстосваме моретата и ще имаме куп деца, които ще научим да плуват като риби.

— „Двама скитници в морето, тръгнали да видят свят“ — прошепна тя едва чуто.

— „А още много свят има да се види“ — допълни Пит думите на песента.

— Преведи ме през лунната река, Дърк, преведи ме… — Лицето й като че ли се развесели.

След това клепките й трепнаха и се затвориха. Тялото сякаш увехна като попарено от студ цвете. Лицето й стана спокойно като на кротко спящо дете. Тя бе преминала реката и чакаше на другия бряг.

— Не! — Гласът му прозвуча като на виещо в нощта ранено животно.

Пит изпита чувството, че животът е напуснал и него. Той вече не се мъчеше да остане в съзнание. Не се бореше да излезе от черната мъгла, която го бе обгърнала. Отпусна хватката си с действителността и прегърна тъмнината.

57.

Намерението на Джордино да извърши бърз полет обратно до остров Гладиатор бе осуетено едва ли не още в самото начало.

След като използва висококачествената спътникова съобщителна система на „Агуста“, за да уведоми Сандекър, който се намираше на борда на акостиралия край Хаваи „Глоумър Иксплорър“, той се свърза с австралийските и новозеландските части за морски и въздушни спасителните операции и се оказа първият, който съобщи на света за бедствието. По време на последната отсечка на полета му до Хобарт той бе засипван от молби от страна на високопоставени правителствени чиновници и журналисти от новинарските емисии за степента на изригването и броя на жертвите.

Наближавайки столицата на Тасмания, Джордино прелетя покрай стръмни предпланини, ограждащи Хобарт, чиято търговска част беше разположена на западния бряг на река Дъруент. След като определи местоположението на летището, той установи връзка с диспечерската кула. Ръководителите на полети го насочиха да се приземи в района за военно съсредоточаване, намиращ се на половин километър от главния терминал. Докато правеше кръг над площадката за кацане, с изумление видя огромна тълпа от хора, които крачеха насам-натам из района.

След като изключи двигателите и отвори пътническата врата, всичко тръгна по реда си. Имиграционните власти се качиха на борда и уредиха влизането му в Австралия без паспорт. Представители на социалните служби поеха грижата за децата на Мейв, като увериха Джордино, че веднага щом открият баща им, ще му ги предадат.

После, когато Джордино най-сетне стъпи на земята, умиращ от глад и изтощен до крайност, той бе нападнат от армия репортери, които навираха под носа му микрофони и насочваха телевизионни камери към лицето му, задавайки му с кресливи гласове въпроси за изригването.

Единственият отговор, който даде с усмивка, беше, когато потвърди, че Артър Дорсет е сред първите жертви на бедствието.

Най-накрая, след като се измъкна от репортерите и стигна в помещението на летищната полиция по охраната, Джордино се обади на завеждащия американското консулство, който с неохота се съгласи да поеме разноските за зареждане на вертолета с гориво, подчертавайки да го ползва само за хуманитарни цели. Обратният му полет за остров Гладиатор се забави още и когато австралийският директор на фонда за подпомагане при бедствия помоли Джордино да натовари на „Агуста“ храни и медикаменти за острова. Джордино благосклонно даде съгласието си и после нетърпеливо закрачи напред-назад по асфалта, чакайки вертолетът да бъде зареден и да бъдат свалени пътническите седалки, за да се отвори място за провизиите, които щяха да се товарят. Той на драго сърце прие плика със сандвичи и няколко бутилки бира, който му подаде един от социалните работници.

Една кола се приближи и за негова изненада шофьорът му съобщи, че всеки момент ще пристигне Сандекър. Той гледаше човека така, сякаш имаше насреща си луд. Само четири часа бяха минали, откакто разговаря с намиращия се в Хаваи адмирал.

Объркването му изчезна, когато един двуместен ултразвуков самолет изтребител F-22A на американските военновъздушни сили се изравни с пистата и се приземи. Джордино проследи с поглед как гладката въздушна машина, развиваща скорост до Max 3+, зарулира в посоката, където той бе паркирал вертолета. Капакът на пилотската кабина бе вдигнат и Сандекър, облечен с авиаторски костюм, се показа върху крилото и без да чака стълбичка, скочи на асфалта.

Той тръгна право към онемелия Джордино и го притисна в мечешка прегръдка.

— Албърт, не можеш да си представиш колко се радвам да те видя!

— Щеше ми се повече от нас да сме тук, за да ви посрещнем — рече тъжно Джордино.

— Безполезно е в този момент да почнем да се утешаваме един друг. — Лицето на Сандекър беше уморено и набръчкано. — Давай да намерим Дърк.

— Няма ли първо да се преоблечете?

— Ще си сменя този „междузвезден“ костюм, докато летим. Военноморските сили ще си го получат, след като се върна.

След по-малко от пет минути, с двата тона от жизненонеобходими продоволствия, завързани в пътническо товарния отсек, те се издигнаха във въздуха и се отправиха над Тасманово море към тлеещите останки от остров Гладиатор.

На корабите на австралийските и новозеландските военноморски сили за оказване на хуманитарна помощ им бе наредено веднага да потеглят към острова с продоволствия и медицински персонал. Всеки търговски кораб в радиус от двеста морски мили биваше отклоняван, за да предложи всяко възможно съдействие в бедстващия район. Удивителното беше, че жертвите от необхватното разрушение съвсем не бяха толкова много, както се очакваше. Повечето от китайските работници бяха успели да избягат от пътя на огнената буря и потоците лава. Половината от надзирателите на мините бяха оцелели, но от осемдесетте мъже от охраната бяха намерени живи само седем, с тежки изгаряния. Последвалите аутопсии показаха, че повечето от жертвите са починали от вдишване на пепелта.

В късния следобед силата на изригванията значително отслабна. Бълващата от пукнатините на вулканите магма продължаваше да се стича, но вече на по-малки потоци. Сега и двата вулкана представляваха просто едни сенки на предишните им огромни маси. Скагс съвсем се бе смалил и представляваше едва ли не само един широк, грозен кратер. Уинкълман беше все още масивен хълм, само че с височина почти една трета от предишната.

Покривалото от пепел продължаваше да се стеле над вулканите, когато Джордино и Сандекър започнаха да снижават към опустошения остров. По-голямата част от западния склон на земната маса създаваше впечатлението, че гигантско гребло го бе разорало до най-долния му пласт. Лагуната представляваше блато, задръстено от останки и плаваща пемза. Малко бе останало от съоръженията на „Дорсет Консолидейтид“. Онова, което не беше погребано под пепелта, стърчеше като руини от една цивилизация, мъртва за хиляди години напред. Колкото до зеленината, тя бе изцяло погубена.

Сърцето на Джордино се смрази, когато не видя никаква следа в лагуната от яхтата, в която бяха Пит и Мейв. Докът беше изгорял и потънал в покритата с пепел вода до разрушените складови помещения.

Сандекър беше ужасен. Той нямаше никаква представа за степента на катастрофата.

— Колко много хора са мъртви! — промълви той. — И то по моя вина, изцяло по моя вина.

Джордино го погледна с разбиране в очите.

— На всеки мъртъв тук, други десет хиляди хора дължат живота си на вас.

— И все пак… — започна мрачно Сандекър, но гласът му се загуби.

Джордино прелетя над кораба с помощите, който вече бе хвърлил котва в лагуната. Започна да намалява скоростта и се приготви да кацне на мястото, разчистено от инженери от австралийската армия, които бяха се спуснали с парашут в бедстващия район. Низходящата струя от ротора вдигна пепел на огромни талази и закри полезрението на Джордино. Летейки слепешката, той снижи „Агуста“ и докосна тежко земята. Пое дълбоко въздух и въздъхна, когато въртенето на роторите постепенно замря.

Още не беше се слегнал облакът пепел, когато един майор от австралийската армия, посипан с прах от главата до петите, следван от помощника си, се затича да отвори вратата. Отстъпи назад в товарния отсек, когато Сандекър тръгна да слиза и се представи с широка усмивка:

— Майор О’Тул. Радвам се да ви видя. Вие сте първата летателна машина за оказване на помощ, която се приземява тук.

— Нашата мисия е двойна, майоре — каза Сандекър. — Освен че носим продоволствия, дошли сме да търсим наш приятел, който за последен път е бил видян на яхтата на Артър Дорсет.

О’Тул сви рамене.

— Нищо не зная. Може да е потънал. Трябва да минат седмици, докато отливите разчистят лагуната достатъчно, за да се предприеме подводно претърсване.

— Надяваме се яхтата да е успяла да излезе в открито море.

— Никаква връзка ли не сте установявали с вашия приятел?

Сандекър само поклати глава.

— Съжалявам, но вероятността да е избегнал изригванията изглежда твърде малка.

— И аз съжалявам — рече Сандекър и се загледа в нещо на милиони километри от него, сякаш застаналият на вратата офицер вече го нямаше. После се съвзе. — Да ви помогнем ли да разтоварите вертолета?

— Ще ви бъдем признателни и за най-малката оказана помощ. Повечето от хората ми се пръснаха да търсят оцелели.

С помощта на един от офицерите на О’Тул кашоните с храна, вода и медикаменти бяха свалени от товарния отсек и струпани на известно разстояние от вертолета. Неуспехът и покрусата прекратиха разговорите между Сандекър и Джордино, докато двамата се качваха в пилотската кабина, за да се приготвят да отлетят обратно за Хобарт.

Роторите тъкмо се завъртяха, когато към вертолета се затича О’Тул, размахвайки енергично ръце. Джордино отвори страничния прозорец и подаде глава.

— Реших, че трябва да ви уведомя — провикна се над шума от двигателя О’Тул. — Моят радист току-що получи съобщение от един кораб с помощи. Забелязана е бедстваща яхта да дрейфува на около двайсет и четири километра северозападно от острова.

Безпокойството, изписано по лицето на Джордино, изчезна.

— Спрели ли са, за да проверят за оцелели?

— Не. Яхтата била много разбита и изглеждала празна. Капитанът много правилно преценил, че първата му задача е да стигне до острова с лекарския екип на борда.

— Благодаря ви, майоре. — Джордино се обърна към Сандекър. — Чухте ли всичко?

— Чух! — отвърна Сандекър с рязък тон. — Хайде, вдигай тая машина във въздуха!

Джордино нямаше нужда от подканване. Десет минути след като бяха излетели, те забелязаха яхтата почти на мястото, съобщено от капитана на кораба. Тя се подмяташе безжизнена сред прииждащите вълни. Беше нагазила ниско във водата с наклон от десет градуса наляво. Надводните й части като че ли бяха пометени от гигантска метла. Величественият й някога сапфиреносин корпус беше обгорял до черно, палубите й бяха покрити с плътен слой сива пепел. Тя беше минала през ада.

— Летателната площадка изглежда чиста — отбеляза Сандекър.

Джордино изравни вертолета с кърмата на яхтата и предприе бавно снижаване под лек ъгъл. По морето не се виждаха бели „зайчета“, което предполагаше слаб вятър, но движението на яхтата и наклонът й затрудняваха кацането.

Той намали мощността и закръжи под ъгъл, съвпадащ с този на яхтата, приготвяйки се да се спусне, когато яхтата се издигне на гребена на някоя вълна. Улучвайки момента, „Агуста“ даде газ, увисна за няколко секунди във въздуха и се спусна към наклонената палуба. Джордино веднага сложи спирачки, за да задържи вертолета на място и изключи двигателя. Кацнаха благополучно и сега мислите им се изпълниха от страх какво ще заварят в яхтата.

Джордино скочи пръв и бързо застопори с въжета вертолета за палубата. Двамата спряха за миг да си поемат въздух, после прекосиха палубата и влязоха в главния салон.

Още щом видя двете неподвижни тела, свити в единия ъгъл на салона, Сандекър се обнадежди и заклати глава.

Той стисна за миг очи, преборвайки се с дълбоката си мъка. Такова страхопочитание внушаваше жестоката гледка, че го скова напълно неподвижен на място. Двамата не издаваха никакви признаци на живот. Скръб прободе сърцето му. Прикованият му в тях поглед се изпълни с тъга и смут. Явно, че и двамата са мъртви, помисли си той.

Пит държеше Мейв в прегръдките си. Едната страна на лицето му представляваше маска от засъхнала кръв от юмрука на Будика. Целият му гръден кош отпред и отстрани също бе окървавен. С обгорените дрехи, опърлените вежди и коса и изгарянията по лицето и ръцете му той приличаше на човек, жестоко осакатен от взрив. Изглежда, бе умрял в мъки.

Мейв пък създаваше впечатлението, че е умряла в съня си, без да подозира, че той ще е вечен. Гледайки прекрасното й лице с восъчния гланц на бяла незапалена свещ, Сандекър я оприличи на спяща красавица, която нямаше да се събуди от ничия целувка.

Джордино коленичи до Пит, отказвайки да приеме, че приятелят му е мъртъв. Той леко разтърси рамото му.

— Дърк! Кажи ми нещо, приятел!

Сандекър понечи да издърпа Джордино.

— Свършил е — прошепна той опечален.

Тогава, толкова неочаквано, че двамата мъже се смразиха на място, очите на Пит бавно се отвориха. Той се загледа в Сандекър и Джордино с неразбиращ поглед и изглежда изобщо не ги позна. Устните му потрепнаха и отрониха:

— Да ми прости господ, но аз я изпуснах.