Ударна вълна

11.

Адмирал Сандекър рядко използваше голямата заседателна зала. Запазваше я предимно при посещения на представители на конгреса и високоуважавани учени — от чужбина и от Америка. За вътрешни заседания на НЮМА предпочиташе една по-малка работна зала в съседство с кабинета му. Залата беше изключително удобна и се използваше единствено от него — служеше му като убежище, където провеждаше неофициални, но поверителни съвещания с директорите на НЮМА. Сандекър често я ползваше и като служебна трапезария, в която той и директорите му се отпускаха в меките кожени столове, разположени около триметрова заседателна маса, изработена от част от дървен корпус на шхуна, извадена от дъното на езерото Ери. Масата стоеше здраво върху дебел тюркоазен килим пред камина с полица във викториански стил.

За разлика от другите съвременно проектирани и обзаведени кабинети в сградата на главната квартира на НЮМА, чиито високи стени бяха от оцветено в зелено стъкло, тази зала бе сякаш пренесена от старинен лондонски мъжки клуб. Четирите стени и таванът бяха богато облицовани с лъскаво тиково дърво, а за украса служеха картини в пищни рамки, изобразяващи сражения на американския военноморски флот.

Имаше една картина, която с красиви подробности възпроизвеждаше епичната битка между Джон Пол Джоунс на борда на зле въоръжения „Боном Ричард“ и новата британска 50-оръдейна фрегата „Серапис“. На друга до нея се виждаше как внушителната американска фрегата „Конститюшън“ потрошава мачтите на британската фрегата „Джейва“. Рисунката на отсрещната стена показваше бавното изтегляне на броненосците от Втората световна война „Монитор“ и „Вирджиния“, известен повече под името „Меримак“. Една до друга бяха поставени картината с разгромяването на испанския флот в Манилския залив от командващия ескадрата Дюй и тази на излитането на пикиращите бомбардировачи от авионосеца „Ентърпрайз“, за да бомбардират японския флот по време на битката край Мидуей. Единствено картината над камината не изобразяваше морско сражение. Тя представляваше портрет на Сандекър във всекидневна униформа, преди да бъде повишен и върнат на сушата. Под нея, в стъклена витрина, бе поставен модел на последния плавателен съд, командван от него — ракетния крайцер „Тъксън“.

След пенсионирането на Сандекър един от бившите президенти на Съединените щати му предложи да организира и основе финансирана от правителството агенция за изследване на морските води. Започвайки от един склад, взет под наем, с екип не повече от десетина души, включително Пит и Джордино, Сандекър превърна НЮМА в огромна организация, която стана обект на завист сред океанографските институти в цял свят, с персонал от две хиляди служители и огромен бюджет, който рядко биваше оспорван и почти винаги бе приеман от Конгреса.

Сандекър се преборваше страстно с напредващата си възраст. Сега, прехвърлил шейсетте си години, той все още беше конте в добро здраве, тичаше, вдигаше тежести и правеше всякакъв вид гимнастика до изпотяване и учестено сърцебиене. Резултатът от усилените тренировки и питателната диета видимо личеше в стегнатия му и изряден външен вид. Той беше малко под общоприетия среден ръст, огнената му рижава коса бе все още гъста, ниско подстригана, гладко сресана на път, с малък перчем към лявата страна. Опънатото му тясно лице бе подчертано от проницателни очи с лешников цвят и брадичка в стил Вандайк, рижа като косата му.

Единственият порок на Сандекър бяха пурите. Той изпушваше по десет внушително големи пури на ден, подбрани и навити специално по негов вкус.

Сандекър влезе в заседателната зала сред облак дим като вълшебник, който се материализира на обгърната в мъгла сцена. Запъти се към председателското място на масата и се усмихна любезно на двамата мъже, седнали отляво и отдясно на неговия стол.

— Извинете, че ви задържах до толкова късно, господа, но нямаше да ви карам да останете след работно време, ако не беше толкова важно.

Хирам Йегър, завеждащ компютърната мрежа на НЮМА и надзорник на библиотеката с най-обстойни данни за морските науки в света, наклони стола си назад и кимна към Сандекър.

Предстоеше ли да се разреши някакъв въпрос, Сандекър винаги започваше с Йегър. Неизменно облечен с работен комбинезон и с вързана на опашка коса, Йегър живееше с жена си и дъщерите си в шикозен район на столицата и караше нестандартно беемве.

— Трябваше да избирам: или да откликна на молбата ви — рече той с лек блясък в очите, — или да заведа жена си на балет.

— И в двата случая си загубил — засмя се Руди Гън, изпълнителен директор на НЮМА и втори в ръководното тяло. Ако за Сандекър Дърк Пит беше посредник номер едно в уреждането на всякакви спорове, то Гън бе неговият организационен чудодеец. Слаб, с тесни ханш и рамене, комичен, но интелигентен, Гън носеше очила с дебели стъкла в рогови рамки, през които очите му наподобяваха тези на кукумявка, дебнеща някоя полска мишка да притича под дървото й.

Сандекър седна на кожения стол, изтръска пепелта от пурата си в чинийка от черупка на морски охлюв и разгърна върху масата морска карта на Уедел море и Антарктическия полуостров. После потупа с пръст отбелязания на нея кръг, изпълнен с няколко малки червени кръстчета, обозначени с цифри.

— Господа, запознати сте с трагичното положение в Уедел море, последния от поредицата смъртоносни обекти. Кръстчето номер едно показва мястото, където „Айс Хънтър“ е открил мъртвите делфини. Номер две — унищожените тюлени край остров Южен Оркни. Номер три е остров Сиймор, обектът на масовата гибел на мъже, жени, пингвини и тюлени. И номер четири — предполагаемото местоположение на „Полар Куин“ в момента, когато се е разразило бедствието.

Йегър огледа периметрите на кръгчето.

— Струва ми се, че диаметърът му е около деветдесет километра.

— Лоша работа — обади се Гън и дълбока гънка набразди челото му. — Това е два пъти обхвата на последната смъртоносна зона в близост до остров Черикоф край Алеутските острови.

— Броят на загиналите от това бедствие е над три хиляди тюлена и петима рибари — отбеляза Сандекър.

Той взе от масата малък уред за дистанционно управление, насочи го към неголямо табло, закачено на най-отдалечената стена, и натисна един от бутоните. От тавана бавно започна да се спуска голям екран. Адмиралът натисна друг бутон и на триизмерния холограф се появи компютърно генерирана карта на Тихия океан. На нея като неонови светнаха сини сфери, създаващи впечатлението за проекция извън екрана, които характеризираха живи риби и морски бозайници, пръснати на различни места. Сферата над остров Сиймор край Антарктическия полуостров, както и една друга, близо до Аляска, включваха човешки фигури.

— Допреди три дни — продължи Сандекър — всички зони, за които бе съобщено, се намираха в Тихия океан. Сега, с водите около остров Сиймор, имаме още една — в Северния Атлантически океан.

— Това прави осем случая на неизвестна епидемия за последните четири месеца — каза Гън. — Проявите й като че ли се увеличават.

Сандекър огледа пурата си.

— И нито една не води към източника му.

— Аз съм по-объркан — намеси се Йегър, вдигайки безпомощно ръце. — Опитах сто различни компютърно генерирани проекции. Нито една не се доближи до отговора на загадката. Никое от известните заболявания или химически замърсявания не може да измине хиляди километри, да изникне от синевата и да унищожи всяка жива твар в определен район, после да изчезне, без да остави и следа.

— Натоварил съм трийсет изследователи да работят по въпроса — каза Гън — и те тепърва ще трябва да си блъскат главите над улика, водеща към източника.

— Патолозите откриха ли нещо в петимата рибари, намерени мъртви на кораба им край остров Черикоф от бреговата охрана? — попита Сандекър.

— Първоначалната аутопсия не показа никакво увреждане на тъканта вследствие на отрова, било тя вдишана или погълната, нито скоротечно заболяване, познато в медицинската наука. Веднага щом полковник Хънт от Военния медицински център „Уолтър Рийд“ приключи доклада си, ще му кажа да ви се обади.

— По дяволите! — не се сдържа Сандекър. — Нещо все пак ги е убило. Шкиперът е умрял в кормилната рубка с ръце, вкопчени в кормилото, а екипажът е издъхнал на палубата, докато е вдигал рибарските мрежи. Хората не умират току-така, без причина, особено здравеняци по на двайсет и трийсет години.

Йегър кимна в знак на съгласие.

— Може би търсим на погрешно място. Сигурно е нещо, което не сме взели под внимание.

Сандекър се загледа безцелно в дима от пурата си, който се извиваше спираловидно към облицования таван. Той рядко сваляше всичките си карти на масата — предпочиташе да ги разкрива бавно, една по една.

— Разговарях с Дърк преди съвещанието ни.

— Нещо ново оттам? — поинтересува се Гън.

— От биолозите на борда на „Айс Хънтър“ — нищо, но Дърк има теория, доста невероятна, както сам признава, но на никого от нас и през ума не ни е минавало подобно нещо.

— Ще ми се да я чуя — вметна Йегър.

— Дошъл е до заключението, че е вид замърсяване.

— Какъв вид замърсяване има предвид той, което на нас е убягнало?

Сандекър направи гримаса като снайперист, който се прицелва през оптическия си мерник.

— Шум — отвърна той бездушно.

— Шум — повтори Гън. — И какъв по-точно шум?

— Според него това може да са смъртоносни звукови вълни, които порят водата от дълбочина стотици, дори хиляди километри и когато излязат на повърхността, убиват всичко живо на определено разстояние. — Сандекър замълча и огледа подчинените си в очакване на реакцията им.

Йегър не беше язвителен човек, но сега наклони глава и се изсмя.

— Опасявам се, че добрият стар Пит пресушава прекалено често и прекалено бързо чашките със специалната си текила.

Колкото и странно да беше, по лицето на Гън обаче не се забелязваше и сянка на съмнение. Той се взря по-внимателно в прожектираното изображение на Тихия океан, после каза:

— Мисля, че Пит е на прав път.

Йегър присви очи.

— Наистина ли го мислиш?

— Да — отвърна убеден Гън. — Акустиката на разбунени подводни води също може да се окаже въпросният виновник.

— Радвам се да чуя още един глас в негова подкрепа — отбеляза Сандекър. — Отначало, след като Пит ми изложи теорията си, реших, че умът му е станал ленив от преумора. Но колкото повече премислях теорията му, толкова повече я намирах за вероятна.

— Говори се — рече Йегър, — че той собственоръчно предотвратил блъскането на „Полар Куин“ в скалите.

— Точно така — кимна Гън. — След като Ал го спуснал от вертолета, той извел кораба от опасното място.

— Да минем отново към въпроса с мъртвите рибари — прекъсна ги Сандекър, за да върне съвещанието към по-сериозен проблем. — Кога най-късно трябва да предадем телата им на властите на Аляска?

— До пет минути, след като те научат, че са при нас — отвърна Гън. — Матросите от бреговата охрана на катера, който е открил дрейфуващия кораб в залива Аляска, положително ще се разприказват още щом стъпят на дока на станцията им в Зодиак и слязат на брега.

— Дори и след като капитанът им е наредил да си мълчат? — попита Сандекър.

— Ние не сме във военно време, адмирале. Бреговата охрана е високо уважавана в северните води. На тях няма да им е приятно да участват в прикритие на хора, за чийто живот са отговорни. След една-две чашки в кръчмата „Юкон“ те ще съобщят новината на всекиго, който ги слуша.

Сандекър въздъхна.

— Сигурно си прав. Комендант Макинтайър не прие с охота да запази тайната. Едва когато получи пряка заповед от министъра на отбраната, той се подчини и върна труповете на научните изследователи на НЮМА.

Йегър хвърли многозначителен поглед към Сандекър.

— Чудно ми е, кой се е свързал с министъра на отбраната?

Сандекър се усмихна лукаво.

— След като му обясних сериозността на положението, той обеща пълната си подкрепа.

— Истински ад ще настане — пророкува Йегър, — когато местната рибарска гилдия и семействата на мъртвите рибари научат, че телата им са били открити и подложени на аутопсия седмица преди да са ги уведомили.

— Особено като разберат още — добави Гън, — че сме закарали труповете във Вашингтон за аутопсията.

— Доста рано дадохме храна на новинарите да внесат бъркотия с безумните си писания за това как цял екипаж, заедно с папагала им, били намерени мъртви на кораб при загадъчни обстоятелства. Тогава нямахме нужда от друга светкавична атака на необясним феномен, докато самите ние опипвахме в тъмнината.

Гън сви рамене.

— Оказа се, че не друг, а ние сме яли кокоши крак. Бедствието на „Полар Куин“ вече не е тайна. Още утре то ще бъде водещата новина по всички телевизионни програми в света.

Сандекър кимна към Йегър.

— Хирам, разрови се в библиотеката си и извади всички възможни данни, свързани с подводните акустики. Изнамери всички опити, промишлени или военни, правени със звукови вълни с голяма енергия, минаващи през вода, какво ги поражда и последиците им върху хората и подводните бозайници.

— Веднага се заемам с това — увери го Йегър.

Гън и Йегър станаха от столовете си и напуснаха заседателната зала. Сандекър остана отпуснат на мястото си и продължи да пуши пурата си. Погледът му се местеше от една морска битка на друга след кратко задържане върху всяка. После той затвори плътно очи, за да събере мислите си.

Неяснотата на дилемата беше това, което забулваше съзнанието му. След малко отвори очи и се загледа в компютърно генерираната морска карта на Тихия океан.

— Къде ли ще бъде следващият удар? — запита се той гласно в празната зала. — И кого ли ще порази?

Полковник Лий Хънт седеше зад бюрото в кабинета си на приземния етаж — не му допадаха по-официалните административни кабинети на по-горните етажи на „Уолтър Рийд“ — и съзерцаваше бутилка „Къти Сарк“. През прозореца се виждаше как тъмнината се настанява над окръг Колумбия. Уличното осветление бе запалено и върховото автомобилно движение започваше да оредява. Аутопсиите на петимата рибари, извадени от студените води на северозападния район, бяха приключили и той се готвеше да се прибира у дома при котарака си. Двоумеше се дали да си пийне, или да проведе един последен телефонен разговор, преди да си тръгне. Реши да направи и двете едновременно.

Той набра номера на телефона с едната ръка, а с другата си наля уиски в чаша за кафе. След две позвънявания се обади рязък глас.

— Полковник Хънт, надявам се да сте вие.

— Аз съм — отвърна Хънт. — Как разбрахте?

— Имах някакво предчувствие, че всеки момент ще позвъните.

— Винаги е удоволствие да се разговаря с представител на военновъздушните сили — рече вежливо Хънт.

— Какво можете да ми кажете?

— Преди всичко, сигурен ли сте, че труповете са били намерени в рибарски кораб насред морето?

— Точно така.

— Както и двата делфина и тюлените, които ни изпратихте?

— Къде другаде очаквахте да ги намерим?

— Досега не бях правил аутопсични изследвания на морски обитатели.

— Под кожата си хората, делфините и тюлените са бозайници.

— Попаднали сте на много любопитен случай, уважаеми адмирале.

— От какво са умрели?

Хънт замълча, за да преполови чашата си.

— От клинична гледна точка смъртта е била причинена от разрушаване на веригата от слухови костици на средното ухо, която се състои от малеус, инкус и стапес, наричани, както може би си спомняте от гимназията в час по физиология — чукче, наковалня и стреме. Долната част на стремето също бе пукната. Това е причинило омаломощаващ световъртеж и изключително силен тинитус — бучене в ушите, вследствие на което се е стигнало до разкъсване на предната долна артерия на малкия мозък, а то пък е довело до хеморагия в предната и средната краниална кухина в основата на черепа.

— Можете ли да ми обясните всичко това на прост английски език?

— Познат ли ви е терминът „инфракция“? — попита Хънт.

— Звучи ми като жаргон.

— Инфракция — това е чепка мъртви клетки в човешките органи или в тъканта, получена в резултат на запушване, като въздушен мехур например, което спира кръвообращението.

— В коя точно част на телата е станало това? — попита Сандекър.

— Получило се е подуване на малкия мозък със свиване на продълговатия мозък. Открих също така, че вестибуларният лабиринт…

— Не се ли повтаряте?

— Освен че е свързан с другите кухини на тялото, „вестибулара“ има връзка и с централната кухина на костния лабиринт на ухото.

— Моля, продължете.

— Вестибуларният лабиринт се оказа засегнат от силно разместване. Може да се сравни с падане в дълбока вода, където хидравличният натиск на въздуха перфорира тъпанчевата ципа, когато водата нахлуе във външния ушен канал.

— Как стигнахте до това заключение?

— Прилагайки стандартен протокол на изследването си, използвах изобразяване на магнитен резонанс и компютърна томография — диагностична техника, използваща рентгенови снимки, които отстраняват сенките на структурите пред и зад изследваната част. Оценката включва също така и хематологични и серологични проучвания, както и лумбално спукване.

— Какви са били симптомите в началото на смущенията?

— За делфините и тюлените не мога да кажа — поясни Хънт. — Но диаграмата на хората беше последователна. Внезапен и силен световъртеж, неудържимо загубване на равновесие, повръщане, кризисна черепна болка и ненадейна конвулсия, продължила не повече от пет минути, като в резултат на всичко това се изпада в безсъзнание и накрая — смърт. Равносилно е на чудовищно силен удар.

— Можете ли да ми кажете какво е причинило тази травма?

Хънт замълча за миг.

— Без особено голяма точност.

Сандекър не обичаше уклончиви отговори.

— Направете най-дръзкото предположение.

— Тъй като ме притиснахте до стената, смея да твърдя, че вашите рибари, делфините и тюлените са издъхнали, след като са били изложени на изключително силен звук.

12.

22 януари 2000 г.

Близо до остров Хауланд, Южен Тихи океан

За моряците, застанали край бордовите огради на „Ментауай“ — индонезийски товарен кораб, пътуващ от Хонолулу до следващото пристанище за престой — Джейапура в Нова Гвинея, гледката на нестабилния на вид плавателен съд насред океана им се струваше крайно необикновена, дори направо удивителна. Китайската джонка обаче плаваше спокойно върху еднометровите вълни, които прииждаха срещу носа й откъм изток. От нея се излъчваше великолепие — ярко оцветените й ветрила се издуваха от югозападния бриз, лакираните й дървени повърхности блестяха от лъчите на златистооранжевото изгряващо слънце. Две огромни очи, които се събираха, когато се погледнеха право отпред, бяха изрисувани върху върха на носовата част, за да я превеждат според вековното поверие през мъгла и бурно море.

„Цуши“, носеща името на последната китайска овдовяла императрица, беше вторият дом на холивудския актьор Гарет Конвърс, който макар и никога да не беше номиниран за Академичната награда, беше най-популярният касов герой на екшъни на сребърния екран. Джонката беше дълга двайсет и четири метра, широка шест метра и беше направена от горе до долу от кедрово и тиково дърво. Конвърс я бе оборудвал с всички удобства, необходими на екипажа, както и с най-съвременната навигационна техника. Не бе се поскъпил за нищо. Малко бяха яхтите, разкрасени тъй луксозно. Изявен авантюрист от рода на Ерол Флин, Конвърс бе тръгнал с „Цуши“ от Нюпорт Бийч на околосветско пътешествие и сега извършваше последния етап по Тихия океан, минавайки на петдесетина километра от остров Хауланд — отправната цел на Амелия Еърхарт5, преди да изчезне през 1937 година.

Когато двата плавателни съда бавно се разминаха по противоположни курсове, Конвърс поздрави търговския кораб по радиото.

— Привети от „Цуши“. Вие кой кораб сте?

Радистът на търговския кораб отвърна:

— Търговският кораб „Ментауай“ от Хонолулу. За къде пътувате?

— За остров Рождество, а оттам — за Калифорния.

— Желаем ви спокойно плаване.

— На вас също — отвърна Конвърс.

Капитанът на „Ментауай“ проследи с поглед отдалечаващата се зад тях джонка, после се обърна към първия си офицер.

— И през ума не ми е минавало, че ще срещна джонка да плава в толкова дълбоки води на Тихия океан.

Първият офицер, от китайски произход, кимна неодобрително.

— Като младеж бях член на екипаж на джонка. Поемаше се огромен риск при пътуване през места, където се развихряха тайфуни. Джонките не са пригодени за лошо време. Те плават доста плитко на повърхността и са склонни бясно да се клатушкат. Огромните пера на кормилото им се чупят лесно при бурно море.

— Значи тия са или много смели, или много луди, щом предизвикват съдбата — каза капитанът и обърна гръб на джонката, която ставаше все по-малка в далечината. — Лично аз се чувствам по-уютно върху стоманен корпус и сигурното туптене на двигателите под краката ми.

Осемнайсет минути след като товарният кораб и джонката се разминаха, американският контейнеровоз „Рио Гранде“, пътуващ за Сидни, Австралия, с товар от трактори и земеделски съоръжения, чу сигнал за помощ. Радиорубката се намираше непосредствено до просторния навигационен мостик и радистът трябваше само да се обърне, за да съобщи на втория офицер, който бе на ранната сутрешна вахта.

— Сър, получих сигнал за бедствие от индонезийския товарен кораб „Ментауай“.

Вторият офицер Джордж Хъдзън вдигна слушалката на корабния телефон, набра номер и зачака да му се обадят.

— Капитане, получихме сигнал за помощ.

Капитан Джейсън Келси тъкмо се готвеше да погълне първия залък от закуската си в кабината, когато му се обадиха от мостика.

— Добре, господин Хъдзън. Тръгвам. Опитайте да разберете местоположението му.

Келси погълна набързо пържените яйца с шунка, изгълта половин чаша кафе и се упъти през късия коридор към навигационния мостик. Влезе направо в радиорубката.

Радистът го погледна с любопитство в очите.

— Много е странен сигналът, капитане. — И му подаде бележника.

Келси го прегледа и отмести поглед към радиста.

— Сигурен ли сте, че точно това са предали?

— Да, сър. Чуваше се много ясно.

Келси прочете съобщението на глас:

— „Всички кораби да тръгнат веднага. Товарен кораб «Ментауай» на четирийсет километра юг-югозапад от остров Хауланд. Идвайте бързо. Тук всички умират.“ — Той вдигна поглед. — И нищо повече? Никакви координати?

Радистът поклати глава.

— Връзката прекъсна и не можах да се свържа с тях отново.

— Тогава няма как да използваме нашите радиосистеми за откриване на посоката. — Келси се обърна към втория си офицер. — Господин Хъдзън, определете курс към последното съобщено местоположение на „Ментауай“ — югозападно от остров Хауланд. Едва ли ще свършим много работа без точни координати. Но щом не можем да осъществим визуален контакт, ще трябва да се осланяме на локатора, за да ги открием. — Можеше да помоли Хъдзън да вкара числата на курса в навигационния компютър, но предпочете да действа по старите правила.

Хъдзън отиде да работи на масата за морски карти с паралелни линеали, скрепени с шарнири, и чифт измервателни пергели, а Келси даде знак на главния механик да даде на „Рио Гранде“ пълен ход напред. На мостика се появи първи офицер Ханк Шерман, който с прозявка закопчаваше ризата си.

— Отзоваваме се на сигнал за помощ, така ли? — попита той Келси.

Капитанът се усмихна и му подаде бележника.

— На този кораб новините бързо се разнасят.

Хъдзън вдигна поглед от масата за морски карти.

— Изчислих разстоянието до „Ментауай“ на приблизително шейсет и пет километра, пеленг един-три-два градуса.

Келси се приближи до навигационното командно табло и набра координатите. Почти веднага след като компютризираната електронна система му даде нов курс от 132 градуса, огромният контейнеровоз започна бавно да се завърта надясно.

— Други кораби отговориха ли? — попита той радиста.

— Ние сме единствените, които се опитахме да откликнем, сър.

Келси погледна към палубата.

— Трябва да стигнем до него в порядъка на по-малко от два часа.

Объркан, Шерман продължи да се вторачва в съобщението.

— Ако това не е някаква шега, много е вероятно да не заварим нищо друго освен трупове.

Те откриха „Ментауай“ минути след осем сутринта. За разлика от „Полар Куин“, който бе продължил да се движи на собствен ход, индонезийският товарен кораб като че ли дрейфуваше. На вид изглеждаше спокоен и работещ. От двата комина се виеше дим, но на палубите нямаше следа от хора и неколкократните викове за поздрав през мегафона от капитанския мостик на „Рио Гранде“ останаха без отговор.

— Тихо е като в гробница — прозвуча злокобно гласът на първия офицер Шерман.

— Мили боже! — промълви Келси. — Той е заобиколен от сума ти мъртви риби.

— Не ми харесва видът му.

— Подберете спасителен екип и идете да проверите какво е положението — нареди му Келси.

— Да, сър, тръгвам.

Втори офицер Хъдзън се взираше в хоризонта през бинокъл.

— На десетина километра вляво от борда се вижда друг плавателен съд.

— Насам ли идва? — попита Келси.

— Не, сър. Като че ли се отдалечава.

— Странно. Защо ли подминава бедстващ кораб? Можете ли да го разпознаете?

— Прилича на луксозна яхта, голяма, с плавни очертания, подобна можете да видите закотвена край Монако или Хонг Конг.

Келси отиде до вратата на радиорубката и кимна към радиста.

— Опитайте да се свържете с отминалата яхта.

След една-две минути радистът поклати глава.

— Никакъв звук. Или са изключили приемника си, или не ни обръщат внимание.

„Рио Гранде“ намали скоростта и се плъзна плавно към товарния кораб, който се носеше бавно по ниските вълни. Когато огромният контейнеровоз се приближи съвсем близо до смълчания кораб, от крилото на мостика пред капитан Келси се откри изглед към всичките му палуби. Той видя две бездействащи фигури и нещо, което оприличи на малко куче. Сигнализира отново на кормилната рубка, но не получи ответ.

Моторната лодка с абордажния екип, воден от Шерман, бе спусната на вода и насочена към товарния кораб. Тя се клатушкаше и стържеше корпуса му, докато моряците хвърлиха през бордовата ограда въже с кука и започнаха да издигат стълбата. След минути Шерман се прехвърли на борда и се надвеси над телата на палубата. После изчезна в трапа под капитанския мостик.

Четирима от мъжете го последваха, а други двама останаха в лодката и я отдалечиха на малко разстояние от корпуса, където зачакаха да им бъде даден знак да се върнат и да вземат обратно групата. Дори след като Шерман се увери, че лежащите на палубата мъже са мъртви, пак се надяваше все някой от екипажа на товарния кораб да го очаква. От люка той се качи на мостика и се изпълни с чувство за нереалност. Всички членове на екипажа — от капитана до сервитьора, бяха мъртви и лежаха пръснати по пода, където ги бе сварила смъртта. Радистът беше изцъклил очи и вкопчил ръце в радиоапарата, сякаш се боеше да не падне.

Двайсет минути минаха, преди Шерман да положи радиста на пода и да се обади на „Рио Гранде“.

— Капитан Келси?

— Говорете, господин Шерман. Какво открихте?

— Всички са мъртви, сър, до един, включително два папагала в кабината на главния механик и корабното куче — зайчар, оголило зъби.

— Някакви улики за причината на смъртта?

— Най-вероятно е хранително отравяне. Всички са повръщали, преди да умрат.

— Внимавай да няма отровен газ.

— Ще душа с широко отворени ноздри — обеща Шерман.

Келси замълча, размишлявайки над неочакваното опасно положение. После рече:

— Изпрати обратно лодката. Ще ви дам още петима души да ти помогнат да поемете управлението на кораба. Най-близкото голямо пристанище е Апия, на островите Самоа. Ще предадем кораба на тамошните власти.

— Ами труповете на екипажа? Не можем да ги оставим да лежат така, особено в тази тропическа жега.

Без да се замисля, Келси отвърна:

— Наблъскай ги във фризера. Ще трябва да ги запазим, докато бъдат изследвани от…

Келси бе прекъснат насред изречението — в този момент корпусът на „Ментауай“ се разтърси от силна експлозия някъде дълбоко в утробата му. Капортите над хамбарите изхвърчаха високо към небето, когато пламъци и дим изригнаха отдолу. Корабът като че ли подскочи над водата, после цопна обратно и започна рязко да се накланя на десния си борд. Покривът на кормилната рубка се огъна навътре. Чу се нов дълбок тътен вътре в кораба, последван от остър шум на разкъсващ се метал.

Келси с ужас наблюдаваше как „Ментауай“ започна да се преобръща на дясната си страна.

— Корабът потъва! — изкрещя той по радиото. — Бягайте оттам, преди да е изчезнал под повърхността.

Шерман бе проснат на пода, слисан от сътресението на взрива. Той се огледа наоколо замаян, чувствайки как подът стръмно се накланя. Допълзя до единия ъгъл на разрушената радиорубка, седна там, изпълнен с ужас, и загледа безмълвно как водата приижда през отворената врата към капитанския мостик. Замаяното му съзнание не можеше да осмисли нереалната гледка. Той пое дълга, дълбока въздишка, която се оказа последната в живота му, и се опита несръчно да се изправи на крака, но твърде късно. Топлата зелена морска вода го погълна.

От „Рио Гранде“ Келси и екипажът застинаха от ужас, когато „Ментауай“ се преобърна и дъното на корпуса се показа на повърхността на водата като огромна костенурка от ръждясал метал. С изключение на двамата моряка в лодката, които бяха смазани от корпуса, Шерман и спасителната му група останаха в плен на кораба след експлозиите. Никой от тях не успя да се хвърли зад борда. Със силен грохот от нахлуващата вода и излизащия въздух товарният кораб се скри под повърхността, сякаш бързаше да се превърне в поредната неразрешена загадка на морето.

Никой на борда на „Рио Гранде“ не можеше да повярва, че е възможно товарният кораб да потъне за толкова кратко време. Те гледаха с ужас останките му, обгърнати от тънки струйки дим, които се виеха около водната му гробница, и им беше трудно да приемат, че колегите им са затворени в стоманен ковчег, запокитен към вечния мрак на морското дъно.

Келси остана на място още близо минута, бръчки на скръб и гняв прорязваха лицето му. Незнайно как една новородена мисъл дълбоко в съзнанието му накрая набъбна и изплува от вцепенението му. Той обърна гръб на водовъртежа на смъртта, взе бинокъл и го насочи през предните прозорци към яхтата, която изчезваше в далечината. Превърнала се вече в бяла точка на фона на синьото небе, тя се отдалечаваше с огромна скорост. Тайнственият плавателен съд съвсем не беше пренебрегнал сигнала за помощ, проумя той. Беше се приближил и подминал, а сега съзнателно бягаше от бедствието.

— Проклет да бъдеш, който и да си ти! — процеди той гневно през зъби. — Върви по дяволите!

Трийсет и един дни по-късно Рамини Тантоа, местен жител на остров Купър от атолската верига Палмира, се събуди и както всяка сутрин тръгна да поплува в топлите води на източната лагуна. Не направил и две крачки по белия пясък пред малката си ергенска колиба, той с удивление видя пред себе си голяма китайска джонка, която незнайно как през нощта бе минала през канала на външните скали и сега бе заседнала по широчина на брега. Лявата й страна беше на сухо и зарита в пясъка, а другата бе обливана от леките вълни на лагуната.

Тантоа извика за поздрав, но никой не се появи на палубата, нито отвърна на поздрава му. Джонката изглеждаше безлюдна. Платната й бяха вдигнати и се издуваха от лекия бриз, а на знамето, което се вееше на кърмата, се виждаха звездите и райетата на Съединените щати. Полировката на тиковата облицовка блестеше, сякаш не е имала достатъчно време да потъмнее от слънцето. Докато заобикаляше полузаровения корпус, Тантоа чувстваше как нарисуваните очи на върха на носа й го следваха.

Накрая той отпусна нервите си и покатервайки се на огромното перо на кормилото, се прехвърли през бордовата ограда върху квартердека. Застана там напълно объркан. От носа до кърмата главната палуба беше пуста. Навсякъде цареше пълен ред — въжетата бяха навити и на местата си, такелажът подреден и в добро състояние. На палубата нямаше нищо разпиляно.

Тантоа слезе долу и тръгна предпазливо през вътрешността на джонката, очаквайки да открие трупове. С облекчение установи, че не се забелязват никакви признаци на смърт и безпорядък. На борда нямаше никой.

Не е възможно плавателен съд от Китай да измине половината от Тихия океан без екипаж, рече си Тантоа наум. Въображението му се изостри и започнаха да му се привиждат призраци. Яхта, управлявана от призрачен екипаж! Изплашен, той се втурна по стълбите към палубата и скочи през бордовата ограда върху топлия пясък. Трябва да съобщи за пострадалия съд в кметството на малкото село на остров Купър. Тантоа се затича по брега и едва когато се отдалечи на безопасно според него разстояние, се обърна през рамо, за да види дали някакво неописуемо страшилище не го следва.

Пясъкът около джонката беше пуст. Само всевиждащите очи на носа го гледаха злобно. Тантоа продължи тичешком към слънцето и повече не се обърна назад.

13.

В атмосферата в салона за хранене на „Айс Хънтър“ се долавяше сдържано празнично настроение. Поводът беше прощална вечеря, дадена от екипажа и научните изследователи в чест на оцелелите от трагедията на „Полар Куин“. През последните три дни Рой ван Флийт и Мейв бяха работили ден и нощ, рамо до рамо, за да изследват останките на взетите за проби пингвини, тюлени и делфини и бяха изпълнили по няколко бележника с резултатите от наблюденията си.

Ван Флийт бе се влюбил в нея, но се въздържа да разкрие чувствата си — образът на хубавата му жена и трите им деца почти не излизаше от съзнанието му. Съжаляваше, че няма да продължи и занапред да работи с Мейв. Другите научни работници от лабораторията бяха единодушни, че двамата са отличен екип.

Главният готвач на „Айс Хънтър“ изрази гостоприемството си с невероятно вкусна вечеря, от която особено се отличаваха филетата от дълбоководна треска с гъби и винен сос. Капитан Демпси се правеше, че не вижда, когато виното започна да се лее. Единствено офицерите, които бяха на вахта, не можеха да пият — поне докато не им свършеше дежурството, после и те на свой ред се включваха в празненството.

Доктор Моуз Грийнбърг, шегобиецът на кораба, произнесе дълга реч, изпъстрена с банални игри на думи за всеки един на борда. Сигурно щеше да продължи с каламбурите си още цял час, ако Демпси не бе дал знак на готвача да поднесе торта, направена специално за случая. Тя имаше формата на континента Австралия, с глазура, изобразяваща по-известните му забележителности, между които Еърс Рок и пристанището на Сидни. Мейв се трогна дълбоко и сълзи овлажниха очите й.

В качеството си на капитан Демпси седеше на челното място на най-дългата маса, а двете жени в знак на уважение бяха настанени от двете му страни. На Пит пък, понеже беше директор на отдела за специални проекти в НЮМА, му бе определено мястото в срещуположния край на масата. Той се изключи от разговорите, които се водеха около него, и съсредоточи вниманието си върху двете сестри.

Бяха толкова различни, макар и излезли от една утроба, помисли си той. Мейв беше сърдечна и жизнена, ярко сияние, от което бликаше живот. Той си я представи като опърничава сестра на приятел, която мие кола, облечена в тясна тениска и скъсени шорти, разкриващи момичешкия кръст и оформените й крака в най-благоприятна светлина. Беше се променила, откакто я видя за първи път. Говореше разпалено, подсилвайки думите си с отривисто и непринудено ръкомахане. И все пак държанието й изглеждаше някак странно — като че ли мислите й бяха някъде другаде и тя се намираше под влиянието на някакъв неопределим стрес.

Беше се пременила в къса червена полуофициална рокля, която прилепваше по тялото й, сякаш бе доушита по нея след обличането й. Отначало Пит помисли, че я е взела назаем от някоя от лаборантките на борда, по-дребна на ръст, но после си спомни, че когато тя се връщаше от „Полар Куин“ на „Айс Хънтър“ с лодката, заедно с Дирдри, багажът й бе натоварен в носовата част. Носеше обеци от жълти корали, които се съчетаваха с колието около голия й врат. Тя погледна към него и очите им се срещнаха — но само за миг. Беше почнала да разказва за домашното си динго в Австралия и бързо върна погледа си към слушателите си, сякаш не го бе познала.

Дирдри, от своя страна, излъчваше чувственост и изтънченост — черти, които не убягнаха от никой мъж в залата. Пит веднага си я представи излегната върху легло, покрито с копринени чаршафи, в прелъстителна поза. Единственият й недостатък беше властното й държане. Когато я откри на борда на „Полар Куин“, му се стори сдържана и уязвима. Но сега и тя се бе преобразила в студено и надменно същество. Долови също и неумолима суровост, която не бе забелязал преди.

Тя седеше на стола със съвършено изправен гръб и с царствена осанка, в тясна кафява рокля, която стигаше дискретно малко над коленете в копринени чорапи. На врата си бе сложила копринено шалче, което подчертаваше светлокафявите очи и медночервената й коса. Сякаш почувствала, че Пит я изучава, тя бавно се обърна и го погледна безизразно, после очите й станаха студени и преценяващи.

Пит се почувства като въвлечен в игра на желания. Дирдри нямаше намерение да мигне, дори докато поддържаше разговора с Демпси. Погледът й като че ли мина през Пит и не намирайки нищо интересно, се отмести към една картина на стената зад него. Кафявите очи, които се заковаха върху матовозелените, изобщо не трепнаха. Тя очевидно беше жена, която не отстъпваше пред мъжете, заключи Пит. Той започна бавно, много бавно да събира очите си. Комичната закачка разсея магията и вглъбеността на Дирдри. Тя вдигна надменно брадичка, пренебрегна маймунджилъците на Пит и отново насочи вниманието си към сътрапезниците в нейния край на масата.

Макар да изпитваше чувствено желание към Дирдри, Пит съзнаваше, че Мейв повече го привлича. Това може би се дължеше на очарователната й усмивка, разкриваща леко раздалечените в средата горни зъби, или на хубавата й, невероятно руса гъста коса, която падаше като водопад върху гърба и раменете й. Беше учуден от промяната в поведението й, откакто я срещна за първи път в снежната виелица на остров Сиймор. Долови, че Мейв бе изкусно водена за носа от Дирдри. Освен това за него, ако не и за другите, беше очевидно, че между тях не съществува никаква обич.

Пит се размисли над вековно стария избор, пред който се изправят двата пола. Жената често се разкъсва между господин „хубавеца“, който в крайна сметка ставаше баща на децата й, и някой смотаняк, олицетворяващ света на съмнителната романтика и приключенията. Мъжът, въпреки грешките си, понякога е принуден да избира между госпожица „благоразумна съседка“, която в крайна сметка ставаше майка на децата му, и сексбомбата, която не може да отлепи тялото си от него.

Пит не бе подложен на мъчително решение. Утре късно вечерта корабът щеше да влезе в док в чилийското пристанище Пунта Аренас на Тиера дел Фуего, откъдето Мейв и Дирдри щяха да отпътуват с редовен полет за Сантяго. Оттам можеха да вземат директен самолет за Австралия. Така че да остави въображението си да вилнее, рече си той наум, е чисто губене на време. Не смееше дори да се надява, че някой ден отново ще ги види.

Той свали ръка под масата и докосна сгънатото съобщение от факса в джоба на панталона си. Изгарящ от любопитство, бе се свързал със Сейнт Джулиан Пърлмутър — близък семеен приятел, който притежаваше най-богатата библиотека със сведения за круширали кораби. Известен с честите си приеми и чревоугодничество, Пърлмутър беше неразривно свързан с вашингтонските кръгове и знаеше къде лежат повечето останки от кораби. Пит се бе обадил по телефона на приятеля си и го бе помолил да провери миналото на двете сестри. След по-малко от час Пърлмутър му изпрати по факса кратка справка с обещание за по-големи подробности до два дни.

От гледна точка на материалното им положение двете жени не се вписваха в общоприетите норми. Ако неженените мъже, а може би дори и някои женени знаеха, че бащата на Мейв и Дирдри — Артър Дорсет — беше шеф на диамантена империя, отстъпваща единствено на „Де Биърс“, и шестият най-богат мъж в света, те щяха да пренебрегнат всичките си задръжки и да поискат ръката на едната или другата дама.

Особено го порази онази част от справката, в която Пърлмутър споменаваше за търговския знак на Дорсет. Вместо да е общоизвестният диамант на някакъв фон, логотипът на Дорсет представлявал морски змей, виещ се във водата.

Дежурният офицер се приближи до Пит и му заговори тихо:

— Адмирал Сандекър е на сателитния телефон и иска да говори с вас.

— Благодаря, прехвърлете разговора в кабината ми.

Пит избута тихомълком стола си назад, стана и излезе от залата за хранене, без никой да го забележи, освен Джордино.

— Е, най-сетне — изсумтя Сандекър. — За това време можех да си напиша поредното изказване за пред конгресната комисия относно бюджета.

— Извинявайте, но присъствам на празненство.

Настъпи мълчание.

— Да не би да е празненство по случай освещаването на плавателен съд за научни изследвания на НЮМА?

— Прощално събиране в чест на жените, които спасихме от „Полар Куин“ — поясни Пит.

— Не ми се слуша за никакви съмнителни прояви. — Сандекър беше открит и отзивчив като всеки втори човек, но да обсъжда нещо извън научната процедура на борда на флотата си от научноизследователски кораби, не беше слабото му място.

Пит с огромно удоволствие се възползва от случая да подразни адмирала.

— Да не би да мислите, че правим оргия, сър?

— Както искаш, така го наречи. Само гледай екипажът да се държи мъжки. Не е нужно да попадаме по страниците на скандални долнопробни вестници.

— Мога ли да ви попитам за съществената част на обаждането ви, адмирале? — Сандекър никога не използваше телефона само за да се обади на някого и да го разчувства.

— Нужна ми е помощта на теб и Джордино тук, във Вашингтон, и то страшно бързо. Кога най-рано можете да отлетите от „Айс Хънтър“ за Пунта Аренас?

— Вертолетът ни е на крачка от нас — отвърна Пит. — Можем да потеглим до един час.

— Уредил съм на летището да ви чака военен реактивен самолет.

Сандекър не беше от хората, които оставяха тревата да поникне под краката им, помисли си Пит.

— В такъв случай двамата с Ал ще се видим с вас по някое време утре следобед.

— Имаме да обсъждаме много неща.

— Някакви нови разкрития?

— Един индонезийски товарен кораб е бил намерен край остров Хауланд с мъртъв екипаж.

— Дали труповете са показали същите симптоми като на тези от борда на „Полар Куин“?

— Никога няма да го узнаем — отвърна Сандекър. — Той се е взривил и е потънал заедно с абордажния екип, който се качил на борда за разследване.

— Това вече е неочакван обрат!

— Прибави към тази мистерия — продължи Сандекър — и една луксозна яхта във вид на китайска джонка, притежавана и управлявана от филмовия актьор Гарет Конвърс, която изчезнала в същия район.

— Армията му от почитатели ще скърбят, като научат, че е умрял по неизвестни причини.

— За загубата му вероятно ще се пише и предава от медиите много повече, отколкото за всички жертви от екскурзионния кораб — призна Сандекър.

— Как се възприе теорията ми за звуковите вълни? — попита Пит.

— Както се разбрахме, Йегър проучва всички данни в компютрите си. Ако има късмет, ще е събрал повече сведения, докато ти и Ал пристигнете тук. Трябва да ти кажа, че той и Руди Гън са на мнение, че май си на прав път.

— До скоро виждане, адмирале — рече Пит и затвори телефона. Остана неподвижен и загледа апарата с вярата в Бога, че са на вярна следа.

Чиниите бяха раздигнати и празненството в залата за хранене на кораба се огласяше от буен смях, когато всеки започна да се надпреварва да разказва дълги тъпи вицове. Както стана с Пит, надали някой забеляза и когато Джордино напусна тържеството. Капитан Демпси се включи във веселието на вечерта с много, много стар виц за богат фермер, който изпратил непрокопсания си син в колеж и го накарал да вземе със себе си домашното им куче Роувър. Тогава момчето решило да изнуди баща си за пари, като му казал, че са му нужни хиляда долара, тъй като учителят му го уверил, че можели да научат Роувър да чете, пише и говори. Когато Демпси стигна до кулминационната точка, всички се разсмяха повече от огромно облекчение, че вицът свърши, отколкото от хумора в него.

Телефонът, закачен на близката стена, звънна и първият офицер вдигна слушалката. Без да каже дума, той кимна на Демпси. Капитанът улови жеста му, стана и пое разговора. Изслуша за момент, после затвори телефона и се упъти към открития коридор, водещ към кърмовата палуба.

— Какво, да не би да се навеселихте? — подвикна след него Ван Флийт.

— Трябва да изчакам отлитането на вертолета — отвърна той.

— Каква ще е мисията му?

— Не е мисия. Адмиралът наредил на Пит и Джордино да се върнат час по-скоро във Вашингтон. Ще кацнат на сушата, за да вземат военен транспортен самолет.

Мейв чу разговора и хвана Демпси за ръката.

— Кога тръгват?

Капитанът се изненада от силата, с която тя го сграбчи.

— Трябва всеки момент да излетят.

Дирдри се приближи и застана до Мейв.

— Явно не го е грижа много дали ще се сбогува с теб.

Мейв изпита чувството, че изведнъж някаква гигантска ръка се провря в нея и стисна сърцето й. Изпълни я тревога. Тя се втурна към палубата. Пит бе издигнал вертолета на около три метра от площадката, когато тя се появи тичешком. Успя да види ясно през големите прозорци на летателната машина двамата мъже. Джордино погледна надолу, зърна я и й махна с ръка. Ръцете на Пит бяха заети и той й отвърна само със сърдечна усмивка и кимване.

Той очакваше от нея също да му отвърне с усмивка и махване с ръка, но му се стори, че вместо това по лицето й бе изписан страх. Тя събра длани във вид на фуния и му извика нещо, но шумът на изгорелите газове на турбината и биенето на перките на ротора погълнаха думите й.

Мейв извика отново, този път със свалени ръце, сякаш искаше по някакъв начин да внуши мислите си в неговото съзнание. Но твърде късно. Вертолетът се стрелна вертикално нагоре и изчезна от другата страна на кораба. Тя се свлече на колене върху палубата, зарови глава между ръцете си и заплака, а тюркоазният летателен апарат се отдалечаваше над безкрайно прииждащите морски вълни.

Джордино погледна назад през страничния си прозорец и видя свитата на палубата Мейв и Демпси, който се приближаваше към нея.

— Интересно, каква ли беше тази припряност — почуди се той.

— Каква припряност? — попита Пит.

— Ами на Мейв… държеше се като гръцка оплаквачка на погребение.

Съсредоточен върху управлението на вертолета, Пит беше пропуснал да види неочаквания изблик на скръб от страна на Мейв.

— Сигурно мрази сбогуванията — каза той, изпълвайки се с угризение.

— Опита се да ни каже нещо — рече замислен Джордино, съживявайки сцената в съзнанието си.

Пит не се обърна да погледне назад. Дълбоко съжали, че не се сбогува с нея. Грубо постъпи, като лиши Мейв от приятелска прегръдка и няколко думи в знак на внимание. Искрено бе почувствал, че тя го привлича. Мейв бе събудила у него чувства, които не бе изпитвал от много години, когато загуби в морето на север от Хаваи едно много скъпо за него същество. Казваше се Самър и нямаше ден, в който да не си спомни за прекрасното й лице и тръпчивия й парфюм.

Той, естествено, не можеше да каже дали привличането беше взаимно. В очите на Мейв имаше многообразни изрази, но сред тях не бе забелязал такъв, който да подсказва желание. А и нищо в разговорите им не го бе накарало да повярва, че те са нещо повече от двама души, които са се докоснали за кратко, преди да се разминат в нощта.

Пит се опита да остане безпристрастен и си каза, че за любовната им афера все едно нямаше бъдеще. Те живееха на срещуположните краища на света. Най-добре беше тя да избледнее като спомен за нещо, което би могло да бъде, ако луната и звездите бяха светили на едно и също място.

— Странна работа — обади се Джордино, вперил поглед напред към неспокойното море край островите на север от Кейп Хорн, които изникнаха в далечината.

— Кое е странното? — попита Пит с безразличен глас.

— Онова, което извика Мейв, докато се издигахме във въздуха.

— Как успя да я чуеш сред грохота на вертолета?

— Не я чух. Разпознах думите по движението на устните й.

Пит се изхили.

— Откога разчиташ движението на устни?

— Не се будалкам, друже — възрази Джордино напълно сериозен. — Разбрах какво искаше да ни каже.

От дългогодишен опит и приятелство с него Пит знаеше, че когато Джордино станеше трудноразбираем, значи се бе задълбал в самата същност на нещата. Човек не можеше да пристъпи в полето му, да се боричка с него и да излезе невредим. Пит мислено остана извън полето му и се вгледа в приятеля си.

— Хайде, изплюй камъчето. Какво каза тя?

Джордино се обърна бавно и погледна Пит — хлътналите му черни очи бяха замислени и същевременно мрачни.

— Готов съм да се закълна, че каза: „Помогнете ми!“.

14.

Двумоторният реактивен транспортен самолет „Буканиър“ се приземи гладко и се придвижи по пистата до едно спокойно кътче на военновъздушната база „Андрюс“, разположена на югоизток от Вашингтон. Оборудван с всички удобства за старшите офицери от Военновъздушните сили, самолетът летеше почти толкова бързо, колкото и съвременните самолети изтребители.

Докато стюардът на полета, облечен в униформата на мастър сержант от Военновъздушните сили, носеше багажа им до чакащата ги кола с шофьор, Пит се удиви на влиянието на адмирал Сандекър в столичния град. Запита се кой ли генерал е успял да придума адмиралът да му заеме самолета за временно ползване от НЮМА и по какъв начин е успял да го склони.

Джордино дремеше в колата, а Пит гледаше с невиждащ поглед ниските сгради на града. Движението във върховия час бе почнало да се насочва извън града и улиците и мостовете, водещи към предградията, бяха задръстени. За щастие тяхната кола пътуваше в обратна посока.

Пит се прокле за глупостта си, че не се върна на „Айс Хънтър“ веднага след като издигна вертолета във въздуха. Ако Джордино правилно бе изтълкувал думите на Мейв, значи тя се намираше в опасност. Мисълта, че я е изоставил, когато го е викала спешно, глождеше съзнанието му.

Дългата ръка на Сандекър се вмъкна в меланхолията му и хвърли покривало върху чувството му за вина. Откакто работеше в НЮМА, Пит никога не бе поставял личните си проблеми над жизненоважната дейност на агенцията. По време на полета за Пунта Аренас Джордино бе сложил последният щрих: „Има време да се тровиш от яд, но не и сега. Хора и морски свят загиват. Колкото по-скоро пресечем пътя на това зло, толкова повече живота ще бъдат спасени. Забрави я засега. Когато цялата тази гадост свърши, можеш да си вземеш една година отпуск и да идеш да я търсиш из австралийската пустош“.

Джордино сигурно никога нямаше да бъде поканен да преподава риторика в Оксфорд, но той рядко не успяваше да изпълни цял том с разумни мисли. Пит се предаде и с неохота пропъди Мейв от мислите си, макар и не особено успешно. Споменът за нея продължи да витае във вид на портрет, който с времето ставаше все по-красив.

Излезе от вглъбеността си, когато колата свърна по пътеката за коли пред високото зелено здание със затъмнени прозорци, в което се помещаваше главната квартира на НЮМА. Паркингът за посетители беше препълнен с подвижни телевизионни станции и фургони, които излъчваха микровълни, достатъчни да бъдат използвани за откриването на закусвалня за печени пилета.

— Ще ви закарам в подземния паркинг — каза шофьорът. — Тук лешоядите ви чакат да пристигнете.

— Сигурен ли сте, че в сградата не броди убиец със секира? — попита Джордино.

— Нищо подобно. Посрещането е за вас. Новинарите са гладни за подробности за масовото клане на борда на екскурзионния кораб. Австралийците се опитаха да наложат забрана за разгласяването му, но цялата страхотия излезе наяве, когато оцелелите пътници се разбъбриха след пристигането си в Чили. Те ви възхваляваха как сте им спасили живота и сте предотвратили сблъсъка на кораба в скалите. А фактът, че две от пътничките били дъщери на краля на диамантите Артър Дорсет, естествено, изпълни страниците на жълтата преса.

— Значи сега го наричат „масово клане“ — въздъхна Пит.

— За радост на индианците, че този път няма да обвиняват тях — отбеляза Джордино.

Колата спря пред караул, поставен пред малка ниша, водеща към частен асансьор. Те попълниха пропуск и взеха асансьора за десетия етаж. Когато вратата на кабината се отвори, двамата се озоваха в просторна зала — електронното владение на Хирам Йегър, откъдето компютърният магьосник направляваше мрежата от системи с обширни данни на НЮМА.

Йегър вдигна поглед от огромното бюро във вид на подкова, разположено в средата на залата, и се усмихна широко. Този път не беше в работния си комбинезон, а с избеляло яке „Ливайс“, което изглеждаше така, сякаш кон го бе влачил от Тумбстоун до Дюранго. Той скочи на крака, заобиколи бюрото и се здрависа енергично с Пит и Джордино.

— Радвам се да ви видя отново в тази сграда, негодници такива. Откакто офейкахте в Антарктида, тук настъпи скука като в изоставен увеселителен парк.

— Все си е по-добре отново да стъпваш по под, който не се люлее и клатушка — отбеляза Пит.

Йегър се захили на Джордино.

— Станал си по-намусен отпреди.

— Това е, защото краката ми са все още студени като лед — отвърна Джордино с обичайния си пародиен тон.

Пит обходи с поглед стаята, пълна със системи за електронни данни и обслужващия ги персонал.

— Тук ли са адмиралът и Руди Гън?

— Чакат ви в частната заседателна зала — отвърна Йегър. — Предположихме, че двамата с Ал ще идете направо там.

— Исках да те хвана, преди да сме се настанили.

— Какво си наумил?

— Ще ми се да погледна данните ти за морските змейове.

Йегър учудено повдигна вежди.

— Морски змейове ли каза?

Пик кимна.

— Възбудиха любопитството ми. Не мога да ти кажа защо.

— Може и да се изненадаш, като научиш, че имам планина от материали за морските змейове и езерните чудовища.

— Нямам предвид легендарните същества, плуващи в Лох Нес и езерото Чамплейн — поясни Пит. — Интересуват ме само морските разновидности.

Йегър сви рамене.

— Тъй като повечето от забелязаните са навътре в моретата, това намалява възможността за търсенето им с осемдесет процента. Утре сутринта ще оставя на бюрото ти дебела папка.

— Благодаря ти, Хирам. Както винаги съм ти признателен.

Джордино погледна часовника си.

— Предлагам да тръгваме, преди адмиралът да ни е обесил на най-близката рейка.

Йегър посочи една врата.

— Можем да слезем по стълбите.

Когато Пит и другите влязоха в заседателната зала, Сандекър и Гън изучаваха региона с последния случай на необяснимата смърт, прожектиран върху холографска карта. Адмиралът и Гън пристъпиха напред, за да ги приветстват. Известно време всички останаха скупчени един до друг и обсъдиха развоя на събитията. Гън нетърпеливо разпита Пит и Джордино за подробности, но те и двамата бяха капнали от умора и разказаха сбито безумната поредица от случки.

Сандекър благоразумно не ги притесни. Пълните доклади можеха да бъдат написани и по-късно. Той посочи празните столове.

— Защо не седнете и да пристъпим към работа.

Гън насочи вниманието им към една от сините сфери, която като че ли плуваше над единия край на масата.

— Това е последната смъртоносна зона — поясни той. — Индонезийски товарен кораб на име „Ментауай“ с екипаж от осемнайсет души.

Пит се обърна към адмирала.

— Плавателният съд, който се взривил, след като друг екипаж се качил на борда ли?

— Същият — кимна Сандекър. — Както те уведомих на борда на „Айс Хънтър“, съобщиха ни, че в същия район актьорът Гарет Конвърс, екипажът му и луксозната му джонка са минали покрай петролен танкер, който останал невредим. Джонката и всички на борда май че са изчезнали.

— И сателитът ли не ги е засякъл? — попита Джордино.

— Било е много облачно, а и инфрачервените камери не улавят плавателни съдове с големината на джонка.

— Трябва да вземем под внимание и още нещо — рече Гън. — Капитанът на американския контейнеровоз, който открил „Ментауай“, съобщи, че някаква луксозна яхта се отдалечила с голяма скорост от мястото. Не можел да се закълне пред съда, но бил сигурен, че яхтата се приближила до „Ментауай“, преди той да пристигне след сигнала за помощ от товарния кораб. Смята също така, че екипажът на яхтата по някакъв начин е отговорен за експлозиите, които помели и пратения от него спасителен екип.

— Струва ми се, че въпросният капитан има прекалено развито въображение — вметна Йегър.

— Да се твърди, че на този човек му се привиждат демони, е некоректно. Капитан Джейсън Келси е високоотговорен мореплавател със солидна характеристика за способност и почтеност.

— Даде ли описание на яхтата? — поинтересува се Пит.

— Когато съсредоточил вниманието си върху нея, яхтата вече била твърде далече, за да я разпознае. Вторият му офицер обаче успял да я огледа по-рано с бинокъла, преди да е увеличила разстоянието между тях. За щастие той бил любител художник, който обичал да скицира кораби и да се хвали с това, когато слизал на някое пристанище.

— Значи е нарисувал нейна скица?

— Признава, че си е позволил малко волности. Яхтата се движела встрани от него и той я виждал предимно откъм кърмовата й част. Успя обаче да ни предостави достатъчно точно подобие, за да издирим по модела на корпуса строителите й.

Сандекър запали една от пурите си и се обърна към Джордино.

— Ал, защо не поемеш разследването на този случай?

Джордино бавно извади пура, точно копие на тази на Сандекър, и пак бавно я завъртя между палеца и пръстите си, докато затопляше единия й край с клечка кибрит.

— Ще тръгна по следата, след като си взема душ и се преоблека.

Начинът, по който Джордино дебнеше случай, за да задигне някоя пура от личния запас на адмирала, беше загадка, която удивляваше Сандекър. Играта на котка и мишка продължаваше с години и Сандекър така и не успяваше да разгадае тайната, а беше твърде горд, за да поиска отговор от Джордино. Особено го влудяваше фактът, че изобретателността на Джордино неизменно стигаше дотам, че никога не можеше да се установи броя на липсващите пури.

Пит драскаше нещо в един бележник и заговори на Йегър, без да вдига поглед.

— Предполагам, ще можеш да ми кажеш, Хирам. Идеята ми за смъртоносни звукови вълни допринесе ли с нещо?

— Да, и то много, както се оказа — отговори Йегър. — Специалистите по акустика все още разработват подробна теория, но, изглежда, ние сме насочили вниманието си към „убиец“, който се движи през вода и съдържа няколко елемента. Има множество аспекти, които трябва да се изследват. Първият е източник за генериране на голяма енергия. Вторият — разпространението, или как пътува енергията от източника през моретата. Трето, каква е целта или структурата, която приема акустичната енергия. И четвърто, физиологическият ефект върху човешката и животинската тъкан.

— Можеш ли да ми посочиш случай на звукови вълни с голяма сила, които да са смъртоносни? — попита Пит.

Йегър сви рамене.

— Засега не сме стъпили на твърда почва, но това е най-доброто, с което разполагаме в момента. Единственият жокер в колодата е, че звуковите вълни, достатъчно силни да убиват, не могат да дойдат от обикновен звуков източник. Дори и много силен източник не е в състояние да убива от разстояние, колкото и да е голямо то, освен ако звукът не е фокусиран по някакъв начин.

— Трудно ми е да повярвам, че една комбинация от звук с голяма сила и енергия с прекомерен резонанс, след като е изминала огромно разстояние през вода, може да излезе на повърхността и да унищожи всяко живо същество в радиус от трийсет и повече километра.

— Имате ли представа откъде произлизат тези звукови вълни? — попита Сандекър.

— Да, всъщност имаме.

— Може ли един звуков източник наистина да причини толкова потресаващо много жертви? — попита Гън.

— Не, и тъкмо това е уловката — отвърна Йегър. — За да се стигне до масово убийство над и под морската повърхност с величината, която изпробвахме, ние трябва да търсим няколко различни източници в противоположните части на океана. — Той замълча и разрови купчината документация, докато намери онова, което търсеше. После взе дистанционното управление и натисна поредица от кодове. В противоположните ъгли на холографската карта светнаха четири зелени светлинки. — Използвайки глобалната мониторна система от подводни микрофони, разположени в океана от нашите военновъздушни сили, за да проследяват съветския подводен флот по време на студената война, ние успяхме да открием източника на разрушителните звукови вълни в четири различни точки в Тихия океан. — Йегър спря да говори, за да раздаде на присъстващите копия от разпечатката на морската карта. — Източник номер едно — най-силният засега, се оказа, че излъчва звукови вълни от остров Гладиатор, от върха на верига от вулканични планини, намиращи се дълбоко в океана, който се показва над повърхността в средата на разстоянието между остров Тасмания и Южния остров на Нова Зеландия. Номер две е почти по права линия в посока на Командорските острови, край полуостров Камчатка в Берингово море.

— Това е доста на север — отбеляза Сандекър.

— Не мога да си представя какво добиват там руснаците — вметна Гън.

— После се отправяме на изток през морето към остров Кунгхит, край Британска Колумбия, Канада, за номер три — продължи Йегър. — Последният източник според проследяването му чрез диаграма на данни от подводните микрофони, е на Исла де Паскуа, или Великденския остров, както е по-известното му наименование.

— Образува се форма на трапец — вметна Гън.

Джордино се изправи на мястото си.

— На какво?

— На трапец, четириъгълник, на който две от страните му не са успоредни.

Пит стана от масата и закрачи към триизмерната карта на океана, докато едва ли не влезе в нея.

— Малко е необичайно, че всички акустични източници идват все от острови. — Той се обърна към Йегър. — Сигурен ли си в данните си? Да няма някаква грешка? Дали електронните ти уреди са обработили правилно информацията от проследяването, подадена от подводните микрофони?

Йегър го загледа така, сякаш Пит му бе забил юмрук в гърдите.

— Статистическите ни анализи вземат под внимание приемането на акустичната мрежа и алтернативните пътища на лъчите с оглед измененията на океана.

— Примирявам се — рече Пит и направи извинителен поклон, после попита: — Островите обитаеми ли са?

Йегър му подаде малка папка.

— Събрахме обичайната енциклопедия от данни за островите — природни условия, фауна, население. Остров Гладиатор е частна собственост. Останалите три са дадени под наем на чужди държави за минерални проучвания. Те трябва да се считат за забранени зони.

— Как може звук да се разпространява на такива огромни разстояния под водата? — попита Джордино.

— Високочестотният звук се абсорбира бързо от солта в морската вода, докато нискочестотните акустични вълни не се влияят от молекулярната структура на солта и има сигнали, проследявани в обсег до хиляди километри. Следващата част от сценария е доста мъглява. По някакъв начин, който тепърва ще трябва да разберем, нискочестотните лъчи с голяма сила, излъчвани от различните източници, излизат на повърхността и се съсредоточават в така наречената „зона на конвергенция“. Тези феномени учените наричат „каустичност“.

— Като на содата каустик? — попита Джордино.

— Не, нещо като плик, който се образува, когато звуковите лъчи се срещнат и съберат в една точка.

Сандекър вдигна чифт очила към светлината, за да провери дали са зацапани.

— Какво ще стане, ако всички ние седим на палубата на кораб, намиращ се в средата на зоната на конвергенция?

— Ако бъдем засегнати само от един звуков източник — поясни Йегър, — ще чуем тихо бръмчене и може би няма да почувстваме нищо, освен леко главоболие. Но ако четири вълни се съберат в един и същи район по едно и също време, конструкцията на кораба ще увеличи силата им и ще отекне или завибрира и звуковата енергия ще причини увреждане на вътрешните органи, достатъчно да убие всички нас в порядъка на минути.

— Съдейки по пръснатите на различни места обекти, засегнати от бедствието — рече мрачно Джордино, — това нещо може да се движи с бясна скорост и да поразява всяко кътче в морето.

— Или по крайбрежието — добави Пит.

— В процеса на работата ние предвиждаме къде биха се събрали лъчевите потоци — каза Йегър, — но е трудно да излезем с установена формула. За момента най-доброто, което можем да направим, е да нанесем на карта приливите и отливите, водните течения, морските дълбочини и температурата на водата. Всички те променят значително пътя на звуковите лъчи.

— Тъй като имаме слаба представа с какво сме се заели — подхвърли Сандекър, — можем да разработим план как да дръпнем щепсела.

— Въпросът е — обади се Пит, — какво общо имат островите, освен че са наети от компании за минерални проучвания?

Джордино се загледа в пурата си и подхвърли:

— Може би нелегални опити с ядрени или обикновени оръжия.

— Нито едното, нито другото — отвърна Йегър.

— Тогава какво?

— Диаманти.

Сандекър погледна подозрително Йегър.

— Диаманти ли каза?

— Да, сър. — Йегър погледна в папката си. — Операциите и на четирите острова са или под владението, или под ръководството на „Дорсет Консолидейтид Майнинг Лимитид“ от Сидни, Австралия. Второто най-голямо дружество в света за добив на диаманти след „Де Биърс“.

Пит се почувства така, сякаш някой изневиделица се приближи до него и го ръгна в стомаха.

— Артър Дорсет — заговори той тихо, — директорът на „Консолидейтид Майнинг“, се оказа, че е бащата на двете жени, които Ал и аз спасихме на Антарктида.

— Ами да! — възкликна Гън, просветвайки му. — Дирдри Дорсет! — После погледът му доби озадачен израз. — Добре де, но другата се казва Мейв Флечър.

— Тя е сестра на Дирдри, която е взела фамилното име на прабаба си — поясни Пит.

Единствен Джордино извлече хумор от ситуацията.

— Те положиха страхотни усилия, за да се запознаят с нас.

Сандекър го стрелна с унищожителен поглед и се обърна към Пит:

— Това ми намирисва на нещо повече от чисто съвпадение.

Джордино стана отново сериозен.

— Не мога да се начудя, какво ли ще каже един от най-богатите търговци на диаманти в света, когато научи, че изкопните му работи за една бройка са щели да убият двете му скъпи дъщери.

— Всяко зло за добро — рече Гън. — Ако миннодобивните операции на Дорсет по някакъв начин са свързани с акустичното смъртоносно явление, Дърк и Ал имат пълното право да потропат на вратата му и да го поразпитат. Мъжът има основателна причина да влезе в ролята на признателен баща.

— От това, което знам за Артър Дорсет — заговори Сандекър, — той е толкова саможив, че отне наградата за отшелничество от Хауърд Хюс. Подобно на диамантодобивните операции на „Де Биърс“, собствеността на Дорсет се охранява строго срещу кражба и тайно изнасяне. Той никога не се появява на публични места и изобщо не дава интервюта за медиите. Говорим за много затворен човек. Дълбоко се съмнявам, че спасяването на дъщерите му ще го трогне. Той е извънредно безчувствен човек.

Йегър посочи сините сфери на холографската карта.

— Но там умират хора! Той не може да не се вслуша, ако по някакъв начин е отговорен с операциите си.

— Артър Дорсет е чужд гражданин, с огромна власт — рече бавно Сандекър. — Трябва да го считаме за невинен за всякакви нарушения, докато нямаме доказателства. Доколкото знаем засега, бедствието е природно. Колкото до нас, длъжни сме да действаме по официален път. Това е моята теория. Аз ще направя първата крачка с Държавния департамент и с австралийския посланик. Те могат да проведат разговор с Артър Дорсет и да го помолят за съдействие при едно разследване.

— Това може да отнеме седмици — възрази Йегър.

— Защо да не спестим време — предложи Джордино, — като си пробием път през бюрокрацията и проверим дали миннодобивната технология е причина по някакъв начин за масови убийства?

— Можеш да почукаш на вратата на най-близката негова диамантена мина и да помолиш да наблюдаваш изкопните операции — посъветва го Пит с нотка на сарказъм в гласа.

— Ако Дорсет е параноик, както го описахте — обърна се Джордино към Сандекър, — той не е от хората, с които можем да си играем.

— Ал е прав — подкрепи го Йегър. — Ако искаме да спрем убийствата, и то час по-скоро, ние не можем да чакаме размени на дипломатически любезности. Ще трябва да действаме тайно.

— Не е толкова просто да си навираш носа в диамантени мини — рече Пит. — Всеизвестно е, че те са добре охранявани срещу бракониери и всякакви нашественици, тръгнали за лесна печалба чрез търсене на скъпоценни камъни. Охраната на диамантодобивните мини е прословуто строга. Проникването във високотехнологичните електронни системи изисква добре обучени професионалисти.

— Защо да не е отряд от специалните сили? — подхвърли Йегър.

Сандекър поклати глава.

— Това не може да стане без разрешението на президента.

— Ами защо не го уведомим? — попита Джордино.

— Рано е още да ходим при него — отвърна адмиралът. — Поне докато не представим солидно доказателство за действителна заплаха за националната сигурност.

Както съзерцаваше картата, Пит заговори бавно:

— Струва ми се, че остров Кунгхит е най-удобният от четирите. Тъй като е в Британска Колумбия и на практика е на прага ни, не виждам причина защо да не си направим едно собствено малко проучване?

Сандекър го погледна навъсено.

— Надявам се, не си въобразяваш, че северните ни съседи ще си затворят очите пред подобно нашествие.

— Защо не? Като вземат предвид, че НЮМА е открила много доходоносно нефтено находище край Бафинова земя, което да експлоатират в продължение на седем години, предполагам, че няма да имат нищо против, ако се поразходим с кану край Кунгхит и снимаме пейзажа.

— Това ли си намислил?

Пит погледна адмирала като дете, очакващо да получи безплатен билет за цирк.

— Може и малко да попресилих нещата, но да, това е начинът, който виждам.

Сандекър замислен изпусна кълбо дим от пурата си.

— Добре — въздъхна той накрая. — Наруши границата. Но запомни — ако бъдеш заловен от охраната на Дорсет, не си прави труда да се обаждаш вкъщи. Защото никой няма да вдигне телефона.

15.

Един ролс-ройс седан намали ход и безшумно спря пред стар самолетен хангар, който се издигаше насред обрасло в бурени поле в най-отдалечения периметър на вашингтонското международно летище. Подобно на елегантна знатна дама, обикаляща бедняшките квартали, внушителната старомодна кола изглеждаше не на място на пустеещия в нощта кален път. Единственото осветление идваше от мъждивата жълта светлина на улична лампа. Тя бе толкова слаба, че не успяваше да се отрази в боята на колата — сребристозелен металик.

Ролсът беше модел, известен като „Силвър Дон“. Шасито бе излязло от фабриката през 1955 година и бе оборудвано с купе по поръчка, изработено от „Хупърс & Кампъни“. Предните калници изтъняваха изящно към задната част на каросерията, която отстрани и над колелата ставаше напълно гладка. Двигателят беше с шест цилиндъра, разположени в ред, с висящи клапани и движеше колата по пътищата почти безшумно — като тиктакането на електрически часовник. Скоростта при ролс-ройса изобщо не беше фактор. На запитвания за конските сили от завода отговаряха просто, че са достатъчни.

Шофьорът на Сейнт Джулиан Пърлмутър — необщителен човек на име Хуго Мълхоланд, дръпна ръчната спирачка, изключи двигателя и се обърна към работодателя си, който изпълваше почти цялата задна седалка.

— Не ми е приятно да ви карам до това място — рече той с глух басов глас, който съответстваше на очите му като на кръвожадно куче. Бе спрял поглед върху проядения от ръжда покрив и небоядисваните от четирийсет години стени на постройката. — Не проумявам защо на някого му се иска да живее в такава порутена барака.

Пърлмутър тежеше точно 181 килограма. И колкото и да беше странно, нямаше и местенце по тялото му, което да е дори малко провиснало. Беше удивително набит за огромен мъж като него. Той вдигна кухия си бамбуков бастун със златна обла дръжка, служеща и като плоска бутилка за коняк, и потупа с него ореховата масичка, която се сваляше от гърба на предната седалка.

— За твое сведение, в тази порутена барака, както я нарече, се помещава колекция от старинни автомобили и самолети на стойност милиони долари. Вероятността да бъде нападната от бандити е нищожна. Обикновено те не бродят из летищата в глуха доба, а и алармените системи са достатъчни да опазят банка в Манхатън. — Пърлмутър млъкна, за да посочи с бастуна си към мъничка червена светлинка, която едва се забелязваше. — Дори както си говорим, една видеокамера ни следи.

Мълхоланд въздъхна, слезе и заобиколи колата, за да отвори вратата за Пърлмутър.

— Ще ви чакам ли?

— Не, ще вечерям тук. Позабавлявай се няколко часа и ела да ме вземеш в единайсет и половина.

Мълхоланд помогна на Пърлмутър да слезе и го съпроводи до входната врата на хангара. Вратата беше мръсна и потънала в прах. Камуфлажът въздействаше много сполучливо. Ако някой случайно минеше покрай този привидно занемарен хангар, щеше да го помисли за изоставена сграда, определена за събаряне. Пърлмутър почука с бастуна на вратата. След няколко секунди се чу леко щракване и вратата се отвори, сякаш задвижена от призрачна ръка.

— Приятна вечеря! — му пожела Мълхоланд, докато напъхваше под мишницата на Пърлмутър цилиндричен пакет и му подаваше чантата за документи. После се обърна и тръгна обратно към ролса.

Пърлмутър пристъпи в друг свят. Вместо сред прах, мръсотия и паяжини, той се озова в бляскаво осветена, ярко украсена и безупречно чиста атмосфера на лъскава боя и хром. Близо четири дузини класически автомобили, два самолета и една кола от началото на века стояха с цялото си възстановено великолепие на изрядно лъснат циментов под. Вратата зад него се затвори безшумно, докато той вървеше между невероятната изложба на екзотични машини.

Пит стоеше на издадения от апартамента балкон, който обточваше единия край на хангара на цели десет метра над циментовия под. Той посочи цилиндричния пакет под мишницата на Пърлмутър.

— Пази се от подаръците, правени от гърци — подметна той с усмивка.

Пърлмутър погледна нагоре и му хвърли намръщен поглед.

— Аз не съм грък, а това, ако искаш да знаеш, е бутилка френско шампанско „Дом Периньон“, реколта 1983-та — каза той и вдигна високо пакета, — за да отпразнуваме завръщането ти в цивилизования свят. Предполагам, че е по-върховно от всичко, което имаш в избата си.

Пит се засмя.

— Добре, ще го сравним с моето сухо пенливо вино, незнайна реколта, от Албакърки, Ню Мексико — „Грюе“.

— Не се занасяй. „Грюе“ в Албакърки?

— Техните превъзхождат и най-добрите калифорнийски пенливи вина.

— От тоя разговор за вина стомахът ми почна да къркори. Свали асансьора.

Пит изпрати надолу един старинен товарен асансьор с решетки от ковано желязо. Веднага щом спря с трясък, Пърлмутър влезе в него.

— Това чудо ще издържи ли на тежестта ми?

— Сам го монтирах, за да кача мебелите си. Но ето ти сега проверка за допустимото му натоварване.

— Много утешително, няма що! — измърмори Пърлмутър, когато асансьорът с лекота го понесе към апартамента на Пит.

На площадката двамата се приветстваха като стари приятели, каквито всъщност бяха.

— Радвам се да те видя, Джулиан.

— Винаги се чувствам щастлив, когато ще вечерям с десетия си син. — Това беше една от неизменните шеги на Пърлмутър. Той беше заклет стар ерген, а Пит беше единствен син на сенатора Джордж Пит от Калифорния.

— Нима има още деветима като мен? — попита Пит, правейки се на изненадан.

Пърлмутър потупа едрия си корем.

— Няма да повярваш, но преди ей това да почне да ми пречи, сума ти девойчета бяха покорени от учтивите обноски и сладкодумието ми. — Той замълча и подуши въздуха. — На херинга ли ми мирише?

Пит кимна.

— Тази вечер ще си хапнеш основната храна на немския ратай. Яхния от осолено говеждо със солена херинга и задушено кисело зеле с пикантни подправки, предшествани от супа от леща с наденички от свински черен дроб.

— В такъв случай трябваше да донеса мюнхенска бира вместо шампанско.

— Бъди авантюрист — рече Пит. — Непременно ли трябва да спазваме правилата?

— Много си прав — съгласи се Пърлмутър. — Звучи прекрасно. Сигурно ще направиш от някоя жена щастлива съпруга с твоето майсторско готвене.

— Опасявам се, че любовта ми към готвенето няма да заличи недостатъците ми.

— Като стана дума за хубави жени, какви новини имаш от уважаемата Смит от Конгреса?

— Лорън се върна в Колорадо и започна кампания, за да запази мястото си в Конгреса — поясни Пит. — Не съм я виждал близо два месеца.

— Хайде стига празни приказки — изгуби търпение Пърлмутър. — Давай да отваряме шампанското и да се залавяме за работа.

Пит донесе кофа с лед и те започнаха с „Дом Периньон“ преди основното ястие и завършиха вечерята със сухото „Грюе“ по време на десерта. Пърлмутър остана възхитен от искрящото вино от Ню Мексико.

— Доста е добро — плахо изрази мнението си той, — сухо и тръпчиво. Откъде мога да си купя една каса?

— Ако беше само „доста добро“, едва ли би поискал да се снабдиш с цяла каса — отвърна захилен Пит. — Ама че си шарлатанин!

Пърлмутър сви рамене.

— Знам, че не мога да те баламосам.

Веднага щом Пит разтреби масата, Пърлмутър се премести във всекидневната, извади от чантата си дебел куп книжа и ги сложи на ниската масичка. Пит го завари да преглежда страниците и да проверява бележките си по тях.

Той се настани на един кожен диван под разположени на зигзаг полици, изпълнени с малък флот от модели — точни копия на круширали кораби, които бе откривал през годините.

— И така, какво изрови за прославената фамилия Дорсет?

— Ще повярваш ли, че това — Пърлмутър вдигна дебелия том от над хиляда страници — представлява лека драскотина върху повърхността. От всичко, което издирих, историята на Дорсетови може да се сравни с династия от епически роман.

— Какво ще ми кажеш за настоящата глава на семейството — Артър Дорсет?

— Изключително саможив човек. Рядко се появява в обществото. Твърдоглав, с предразсъдъци и крайно безскрупулен. Никой от хората, без изключение, които дори за малко са имали контакт с него, не го обича.

— Но е червив с пари — вметна Пит.

— Червив е наистина — потвърди Пърлмутър и направи физиономия, сякаш току-що бе сдъвкал паяк. — Дружеството „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ и бижутерската къща „Дорсет“ с верига от магазини за продажба на дребно са изцяло притежание на семейството. Няма съсобственици, нито акционери или съдружници. Семейството владее и дъщерна фирма, наречена „Тихоокеански Гладиатор“, чиято дейност е съсредоточена в добив на цветни скъпоценни камъни.

— А как е започнал?

— За това трябва да се върнем 144 години назад. — Пърлмутър подаде чашата си на Пит, за да му я напълни отново. — Ще започнем с една епична битка в морето, описана от капитан на клипер и публикувана от дъщеря му след неговата смърт. По време на плаване през януари на 1856 година корабът му, който превозвал каторжници, между които имало и жени, за австралийската каторжническа колония в Ботани Бей — залив на юг от сегашния град Сидни, бил застигнат от яростен тайфун, докато се движел на север по Тасманово море. Корабът се наричал „Гладиатор“ и се управлявал от един от най-прочутите капитани на клипери за онова време — Чарлс Бъли Скагс.

— Ерата на железните мъже и дървените кораби — смънка Пит.

— Точно така — съгласи се Пърлмутър. — Във всеки случай Скагс и екипажът му трябва да са се борили със зъби и нокти, за да спасят кораба от една от най-жестоките бури на века. Но след като ветровете утихнали и морето се успокоило, „Гладиатор“ вече представлявал същинска руина. Мачтите били пометени зад борда, надстройката му — разрушена, а корпусът му се пълнел с вода. Няколко от лодките му били изхвърлени в морето, останалите — разбити. Капитан Скагс разбрал, че на кораба му остават само няколко часа живот, затова издал заповед на екипажа и на всеки затворник с дърводелски способности да разглобят каквото е останало от кораба и да построят сал.

— Вероятно не е имал друг избор — отбеляза Пит.

— Двама от затворниците се явяват прародители на Артър Дорсет — продължи Пърлмутър. — Неговият прапрадядо се казва Джес Дорсет, осъден за разбойничество, а прапрабаба му, Бетси Флечър, имала двайсетгодишна присъда, задето откраднала едно одеяло.

Пит съзерцаваше мехурчетата в чашата си.

— Явно, в ония дни не си е струвало да вършиш такива престъпления — заключи той.

— Повечето американци изобщо не знаят, че нашите затворнически колонии са били също така и трамплин за престъпниците от Англия допреди американската революция. Много семейства ще се изненадат, ако научат, че предците им са слезли по бреговете ни като осъдени престъпници.

— Оцелелите от кораба били ли са спасени от сала? — попита Пит.

— Не — поклати глава Пърлмутър. — Следващите петнайсет дни се превърнали за тях в сага на ужаса и смъртта. Бури, жажда и глад, както и зверско клане между моряците, неколцина от войниците и затворниците, погубили почти всички, които били на сала. Когато най-накрая той бил отнесен към стръмните скали на необозначен на картата остров и се разбил на парчета, според преданието един морски змей спасил плуващите към брега от дебнещата ги огромна бяла акула.

— Това обяснява търговския знак на Дорсет. Явно, че е в резултат на халюцинациите на полумъртви хора.

— Не ме изненадва. Само осем от първоначалните 231 нещастника, напуснали кораба, са се добрали до брега — шестима мъже и две жени, които били по-скоро мъртви, отколкото живи.

Пит погледна Пърлмутър.

— 223 жертви. Внушителна цифра.

— От тия осем — продължи Пърлмутър — един моряк и един осъден по-късно също загинали, след като се сбили за жените.

— Като при бунта на „Баунти“.

— Не съвсем. Две години по-късно капитан Скагс и единственият оцелял моряк, който, за негова радост, бил дърводелецът на „Гладиатор“, построили кораб от останките на малък френски военен кораб, който се разбил в скалите по време на буря и целият му екипаж загинал. Двамата поели за Австралия по Тасманово море, оставяйки на острова затворниците.

— Скагс е изоставил Дорсет и Флечър?

— Имал е напълно основателна причина. Очарованието да се живее на красив остров било за предпочитане пред ада на затворническите лагери в Ботани Бей. И понеже Скагс дължал живота си на Дорсет, той доложил на управата на каторжническата колония, че всички затворници загинали на сала, и така оцелелите били оставени на мира.

— Значи те се отдали на нов живот и почнали да се множат.

— Точно така — потвърди Пърлмутър. — Преди да тръгне, Скагс венчал Джес и Бетси, на които след време им се родили две момченца, а другата двойка затворници се сдобила с дъщеря. После всички се обединили в малка семейна общност и се заели да продават хранителни припаси на риболовните кораби, които започнали да използват остров Гладиатор, както го нарекли по-късно, като редовно пристанище за престой по време на далечните им плавания.

— Какво станало със Скагс? — полюбопитства Пит.

— Той се върнал към морето като капитан на нов клипер, собственост на корабоплавателното дружество „Карлайл & Дънхил“. След като извършил няколко плавания по Тихия океан, той се пенсионирал и накрая, след двайсет години — през 1876 година, починал.

— Къде в тази картина се появяват диамантите?

— Имай търпение — каза Пърлмутър с наставнически тон. — Необходимо е малко минало, за да се вникне в същността на разказа. Да уточним преди всичко, че диамантите, макар да подбуждат към престъпления, корупция и романтика повече отколкото който и да е друг минерал в света, представляват чисто и просто кристализирал въглерод. От химическа гледна точка те са сестри на графита и въглищата. Смята се, че диамантите се образуват в продължение на три милиарда години и се намират на дълбочина някъде между 120 и 200 километра под горната земна мантия. Под влиянието на невероятна горещина и налягане чистият въглерод, заедно с газове и втечнени скали, си пробива път към повърхността през вулканични шахти, наричани по-често тръби. Когато тази смесица изригне нагоре, въглеродът се охлажда и кристализира в изключително твърди и прозрачни камъни. Диамантите са едни от малкото минерали, които достигат до земната повърхност от голяма дълбочина.

Пит се загледа в пода и се опита да си представи природния процес на образуването на диаманти.

— Предполагам, че едно напречно сечение на почвата ще покаже следи от диаманти, които се издигат спираловидно към повърхността през някоя тръбовидна шахта, чийто край малко под повърхността се разширява във вид на фуния.

— Или на морков — вметна Пърлмутър. — За разлика от чистата лава, която образува високи островърхи вулкани, когато достигне до земната повърхност, смесиците от диаманти и течна скала, познати като кимберлитови тръби, наречени на името на южноафриканския град Кимберли, се охлаждат много бързо и се втвърдяват във вид на огромни могили. Някои от тях се натрошават от естествена ерозия и пръсват диамантите в така наречените наносни залежи. А някои ерозирали вулканични тръби образуват дори и езера. Най-голямата маса от кристализирали камъни обаче остава в подземните тръби или улеи.

— Я да видя дали ще позная: Дорсетови са открили една от тези пълни с диаманти тръби на техния остров.

— Все бързаш да ме превариш — измърмори раздразнен Пърлмутър.

— Извинявай — рече умиротворително Пит.

— Корабокруширалите затворници неволно открили не една, а две феноменално богати на диамантови залежи тръби във вулканични могили, намиращи се в двата противоположни краища на остров Гладиатор. Те възприели намерените от тях камъни, в които нямало скални примеси поради излагането им на дъжд и вятър в течение на векове, просто като „красиви камъчета“, както ги нарекла Бетси Флечър в писмо до Скагс. В действителност необработените и нешлифовани диаманти изглеждат като прозрачни камъни без гланц и почти без никакъв блясък. Често на пипане и външен вид наподобяват калъп сапун с причудлива форма. Едва през 1866 година, след американската гражданска война, един плавателен съд на военновъздушните сили на Съединените щати, който извършвал проучвателно плаване, за да открие възможни места за дълбоки подводни пристанища в южната част на Тихия океан, спрял край острова, за да се запаси с прясна вода. На борда му имало геолог. Той случайно видял, че децата на Дорсетови си играели на брега с някакви камъчета и проявил любопитство. Разгледал едно от камъчетата и с удивление разпознал в него диамант от най-малко двайсет карата. Когато попитал Джес Дорсет откъде е камъчето, потайният печен разбойник му казал, че го донесъл от Англия.

— И тази своевременна малка случка слага началото на „Дорсет Консолидейтид Майнинг“.

— Не веднага — уточни Пърлмутър. — Джес Бетси изпратила двете си момчета — Джес младши и Чарлс, кръстен безспорно на Скагс — и дъщерята на другите двама каторжници, Мери Уинкълман, да учат в Англия. Тя писала писмо на Скагс с молба да им помогне, придружено от кесийка с необработени диаманти за разноските му покрай уреждането на обучението им. Капитанът дал кесийката на своя приятел и бивш работодател Абнър Карлайл, за да действа от негово име, тъй като той бил на смъртно легло. Карлайл занесъл диамантите за обработка и шлифоване, а след това ги продал на лондонската стокова борса за близо един милион лири стерлинги или около седем милиона долара по тогавашния курс.

— В ония дни това е била доста тлъстичка сума — рече замислен Пит. — Децата сигурно са си отживели.

Пърлмутър поклати глава.

— Този път не позна. Момчетата живели много пестеливо в Кеймбридж, а Мери посещавала престижно девическо училище извън Лондон. Тя и Чарлс се оженили веднага след като той завършил обучението си и двамата се върнали на острова, където поели управлението на минните операции в спящите вулкани. Джес младши останал в Англия и основал бижутерската къща „Дорсет“, в съдружие с един еврейски търговец на диаманти от Абърдийн на име Ливай Страусър. Бизнесът в Лондон, насочен към обработка и продажба на диаманти, бил съсредоточен в луксозни представителни магазини за продажба на дребно, в елегантни кабинети на по-горните етажи за по-значителни продажби на едро и в просторна работилница на приземния етаж, където се обработвали и шлифовали доставяните от остров Гладиатор камъни. Династията преуспявала до голяма степен и благодарение на факта, че диамантите от вулканичните тръби на острова били с рядко срещан виолетово-розов цвят и от най-високо качество.

— Не са ли се изчерпали мините в даден момент?

— И до днес не са. Дорсетови са много хитри и съумяват да задържат голяма част от продукцията си със съдействието на картела, за да вдигат цената.

— Какво става с потомците? — попита Пит.

— Чарлс и Мери имали един син — Ансън. Джес младши останал неженен.

— Значи Ансън е дядо на Артър, така ли? — предположи Пит.

— Да. И повече от четирийсет години той ръководи дружеството. Счита се за най-скромният и честен от цялата дружинка. На Ансън му било достатъчно да ръководи и поддържа доходоносна малка империя. Не бил обсебен от алчност като потомците му и давал големи суми за благотворителна дейност. Значителна част от библиотеките и болниците в цяла Австралия и в Нова Зеландия били основани от него. Когато през 1910 година се споминал, оставил дружеството на сина си Хенри и дъщеря си Милдред. Дъщеря му починала млада при нещастен случай. Паднала от борда по време на разходка със семейната яхта и била изядена от акули. Понесли се слухове, че Хенри я убил, но разследване на случая нямало. За това допринесли парите на Хенри. Под ръководството на Хенри семейството създало царство на алчността, жестокостта и ненаситната власт, което просъществувало и до днес.

— Спомням си, че четох някакъв материал за Хенри в „Лос Анджелис таймс“ — каза Пит. — В него сравняваха сър Хенри Дорсет със сър Ърнест Опънхаймър от „Де Биърс“.

— Нито единият, нито другият може да бъде наречен светец. Опънхаймър преодолява множество препятствия, за да изгради империя, която прониква във всички континенти, и е направил вложения в автомобилната индустрия, в производството на хартия и взривни материали, в пивоварството, както и в добив на злато, уран, платина и мед. Основната сила на „Де Биърс“ обаче е все още в добива на диаманти и картелът контролира пазарите от Лондон през Ню Йорк до Токио. „Дорсет Консолидейтид Майнинг“, от друга страна, се придържа изцяло към производството на диаманти. И освен вложения в голям брой мини за добив на цветни скъпоценни камъни — за рубини в Бирма, смарагди в Колумбия, сапфири от Цейлон — семейството не влага капитали никъде другаде. Всички печалби се връщат обратно в корпорацията.

— Откъде идва името „Де Биърс“?

— Де Биърс бил южноафрикански фермер, който, без да знае, продал богатата си на диаманти земя за няколко хиляди долара на Сесил Роудс, който изкопал цяло състояние и основал картела.

— А Хенри Дорсет присъединил ли се е към картела на Опънхаймър и „Де Биърс“? — поинтересува се Пит.

— Макар и да участвал в контрола на пазарните цени, Хенри станал единственият крупен притежател на мини, който продавал самостоятелно. Докато осемдесет и пет процента от световната продукция се поемала от брокери и дилъри чрез контролираната от „Де Биърс“ Централна организация за продажби, Дорсет заобикалял главните борси за диаманти в Лондон, Антверпен, Тел Авив и Ню Йорк, за да излиза на пазара с ограничена продукция от скъпоценни камъни направо към купувачите чрез бижутерската къща „Дорсет“, която днес обхваща близо петстотин магазина.

— „Де Биърс“ не се ли съпротивлява на това?

Пърлмутър поклати глава.

— Опънхаймър създал картела, за да подсигури стабилен пазар и високи цени за диамантите. Сър Ърнест не вижда Дорсет като заплаха, поне докато австралиецът не се опитва да прави дъмпинг на неговата продукция от скъпоценни камъни на пазара.

— Дорсет вероятно има цяла армия от занаятчии, за да поддържа тази дейност.

— Той разполага с над хиляда работници в три фабрики за обработка, две работилници за рязане и два цеха за шлифоване на диаманти. Освен това семейството притежава една трийсететажна сграда в Сидни, Австралия, където цяло войнство от занаятчии изработват изисканите и уникални бижута на бижутерската къща „Дорсет“. Докато другите брокери наемат евреи да обработват и шлифоват камъните им, Дорсет наема предимно китайци.

— Хенри Дорсет умира някъде в края на седемдесетте години, нали?

Пърлмутър се усмихна.

— Нещата се повтарят. На шейсет и осем години той пада от яхта край Монако и се удавя. И тогава също плъзват слухове, че Артър го напил и го бутнал във водата в залива.

— Каква е историята на Артър?

Пърлмутър прегледа папката си с документи, после вдигна поглед над стъклата на очилата си за четене.

— Ако купувачите на диаманти имаха и най-малкото подозрение за мръсните операции, които Артър Дорсет провежда от трийсет години насам, те щяха да престанат да купуват диаманти до смъртта му.

— Не е чист човек, доколкото схващам.

— Има немалко двулични хора, но Артър е с пет лица. Роден е през 1941 година, единствено дете на Хенри и Шарлот Дорсет. Първоначалното си образование получил от майка си, не е ходил на училище на континента до осемнайсетгодишната си възраст, когато се записал в минно-геоложкия институт „Колорадо“ в Голдън, Колорадо. Бил едър младеж, с половин глава по-висок от състудентите си, но не проявявал никакъв интерес към спорта. Предпочитал да се завира в старите пустеещи мини, пръснати из Скалистите планини. След като се дипломирал като минен инженер, започнал работа в „Де Биърс“ като ръководител на изкопните работи в Южна Африка. След пет години се върнал в родината си и поел надзираването на семейните мини на острова. В едно от честите си пътувания до главното управление на „Дорсет“ в Сидни, срещнал и се оженил за красивата девойка Айрин Калвърт, дъщеря на професор по биология в Мелбърн. Тя му родила три дъщери.

— Мейв, Дирдри и…

— Будика.

— Имена на две келтски богини и на легендарна английска кралица.

— Женска троица.

— Мейв и Дирдри са съответно на двайсет и седем и трийсет и една години, а Будика е на трийсет и осем.

— Разкажи ми нещо повече за майка им — предложи Пит.

— Няма много за разказване. Айрин умира преди петнайсет години също при загадъчни обстоятелства. Една година след като била погребана на остров Гладиатор, един репортер от сидниски вестник разкрил факта за нейната смърт. Той поместил кратка биография на покойницата, преди Артър да успее да подкупи главния редактор да унищожи материала. Иначе никой нямаше да узнае, че е починала.

— Адмирал Сандекър знае някои неща за Артър Дорсет и казва, че бил трудно достижим — рече Пит.

— Съвсем вярно. Той изобщо не се появява на публични места, не поддържа контакти с никого, няма приятели. Целият му живот се върти около бизнеса. Дори има таен тунел, през който влиза и излиза от сградата на главното управление в Сидни, без да го види никой. Откъснал е напълно остров Гладиатор от външния свят. Според неговия начин на мислене, колкото по-малко се знае за Дорсетови, толкоз по-добре.

— Ами дружеството му? Той не може до безкрайност да крие сделките си при такъв огромен бизнес.

— Позволи ми да не се съглася с теб — каза Пърлмутър. — Една частна корпорация може да мине безнаказано в случай на убийство. Дори правителствата, при които се извършват нейните операции, нямат излишно време да се опитват да проучват авоарите й, за да ги обложат с данъци. Артър Дорсет може и да е превъплъщение не Ебънизър Скрудж6, но той нито за миг няма да се поколебае да хвърли много пари, за да си купи преданост. Ако сметне, че си заслужава да направи от един правителствен чиновник мигновен милионер, за да получи в замяна влияние и власт, Дорсет ще го направи.

— Дъщерите му работят ли в дружеството?

— Говори се, че две от тях са наети от скъпия им татко, докато третата…

— Мейв — уточни Пит.

— Да, Мейв. Тя се е отделила от семейството, завършила университет и станала морски зоолог. Изглежда, е наследила нещо от бащата на майка й.

— Какво представляват Дирдри и Будика?

— Клюкарите твърдят, че и двете са дяволски чада и са по-проклети от баща им. Дирдри е Макиавели в семейството — крои заговори и кражбите са в кръвта й. За Будика се говори, че е много безмилостна и студена и твърда като лед от подножието на ледник. Нито едната, нито другата не създава впечатлението, че я интересуват мъжете или охолният живот.

В погледа на Пит се появи разсеян израз.

— Какво им е толкова на диамантите, че притежават такава притегателна сила? Защо мъже и жени се убиват едни други заради тях? Защо се издигат и свалят правителства заради тях?

— Освен че са красиви, след като се обработят и шлифоват, диамантите имат уникални качества. Оказа се, че те са най-твърдата позната субстанция в света. Разтъркай един в коприна и той ще произведе положителен електростатичен заряд. Изложи го на слънце и по-късно той ще свети в мрака с неземна фосфоресценция. Не, млади ми приятелю, диамантите са нещо повече от мит. Те са неразгадаемо творение на илюзии. — Пърлмутър замълча и извади от кофата за лед бутилката с шампанско. Почти се натъжи, когато от нея в чашата му се изляха последните няколко капки. Той вдигна високо бутилката. — По дяволите, оказа се, че си останах жаден!

16.

След като излезе от сградата на НЮМА, Джордино нае една от тюркоазните коли на агенцията и пое към наскоро купения от него апартамент в Александрия, край река Потомак. Стаите му бяха обзаведени в резултат на кошмар, сънуван от архитекта по вътрешно обзавеждане. Нито една мебел или украса не подхождаше на останалите. Нищо не отговаряше на основните правила за вкус и стил. Всяка поредна приятелка на Джордино, която се нанасяше у него, а после се изнасяше, оставяше своя вкус, но никое от техните пренареждания не се одобряваше от следващата му партньорка. За щастие той оставаше близък приятел с всяка една. Те обичаха компанията му, но положително никоя от тях не би се омъжила за него.

Той не беше немарлив домакин, дори готвеше доста добре, но рядко се задържаше вкъщи. Ако не беше някъде по света по изпълнение на подводни проекти заедно с Пит, щеше да е на експедиция за търсене на нещо изгубено, било то кораб, самолет или хора. Той обичаше да търси нещо липсващо. Изобщо не си представяше, че ще седне във всекидневната си да гледа телевизия или да чете книга. Умът на Джордино вечно беше някъде другаде и мислите му рядко се съсредоточаваха върху дамата до него — нещо, което дразнеше безкрайно представителките на нежния пол.

Той напъха мръсните си дрехи в пералната машина и си взе набързо душ. После напълни една пътна чанта с лични вещи за едно денонощие и потегли за международното летище „Дълес“, откъдето взе ранен вечерен самолет за Маями. След като пристигна, нае кола, подкара към района на пристанището на града и се установи в най-близкия наоколо мотел. Прерови телефонния указател, за да открие всички морски архитекти и записа имената, адресите и телефоните на онези, които се бяха специализирали в проектирането на частни моторни яхти. И започна да ги търси по телефона.

Първите четирима, които вече си бяха тръгнали за вкъщи, отговориха чрез автоматични телефонни секретари, но петият лично вдигна слушалката. Джордино не се изненада. Очакваше, че поне един ще остане съвестно да работи до късно, за да състави чертежите на конструкцията на плаващ дом на някой богаташ.

— Господин Уес Уилбанкс? — попита Джордино.

— Да, Уес е на телефона. С какво мога да съм ви полезен в този късен час? — В гласа се долавяше меко южняшко произношение.

— Казвам се Албърт Джордино. Работя в Националната агенция за подводни и морски проучвания. Нужна ми е вашата помощ в разпознаването на производителя на една яхта.

— В Маями ли е на док?

— Не, господине. Някъде по света е.

— Звучи много тайнствено.

— Повече, отколкото предполагате.

— Ще бъда в кантората утре около десет часа.

— Въпросът е доста спешен — настоя Джордино със сдържана тежест.

— Добре. До един час ще съм приключил. Защо не отскочите дотук след това? Имате ли адреса?

— Да, но Маями не ми е познат.

Уилбанкс му обясни как да стигне. Кантората на архитекта се намираше само през няколко пресечки от мотела, затова Джордино вечеря набързо в едно малко кубинско кафене и тръгна пеша, следвайки указанията, получени по телефона.

Мъжът, който отвори вратата, беше в началото на трийсетте си години, доста висок и облечен в къси панталони и риза на цветя. Джордино едва стигаше до раменете му, та трябваше да вдигне глава, за да го погледне. Приятното лице беше оградено от гъста, модно зализана назад коса, прошарена край слепоочията. Той определено има вида на човек, който принадлежи на яхтсредите, рече си наум Джордино.

— Господин Джордино? Аз съм Уес Уилбанкс. Много ми е приятно да се запозная с вас.

— Благодаря, че ми отделихте време.

— Заповядайте. Ще пийнете ли кафе? От тази сутрин е, но цикорията поддържа аромата му.

— С удоволствие.

Уилбанкс го въведе в кабинет с дървен под и лавици, заемащи цялата една стена, натъпкани с книги за проектиране на яхти и малки кораби. Другата стена бе изпълнена с модели на половин корпуси, за които Джордино предположи, че са построени по проекти на Уилбанкс. В средата на стаята имаше голяма стара чертожна маса. Пред панорамен прозорец с изглед към пристанището бе поставено бюро с компютър върху него.

Джордино пое чашата с кафе и сложи върху чертожната маса скиците, направени от втория офицер на контейнеровоза „Рио Гранде“.

— Знам, че това не е достатъчно, но се надявам да ме насочите към производителя.

Уилбанкс разгледа рисунките, накланяйки глава ту на една, ту на друга страна. След една продължителна минута потърка брадичка и погледна над листа.

— На пръв поглед прилича на основен проект, взет от който и да е строител на яхти. Но съм сигурен, че който е наблюдавал яхтата и я е скицирал, се е заблудил от ъгъла, от който я е гледал. Убеден съм, че в действителност тя има два корпуса, а не един, носещи футуристичен кожух и това й придава вид на плавателен съд от космическата ера. Винаги съм искал да създам подобно нещо, но все още не съм попадал на клиент, който да се отклонява прекалено много от общоприетите модели.

— Имам чувството, че говорите за машина за летене до луната.

— Не сте далеч от истината. — Уилбанкс седна пред компютъра и го включи. — Ще ви покажа с компютърна графика какво имам предвид. — Той бръкна в едно чекмедже, извади дискета и я пъхна в машината. — Това е една идея, която разработих просто за свое удоволствие и от чувството за неудовлетвореност при мисълта, че никога няма да ми бъде заплатено, за да я осъществя.

Изображението на гладка спортна яхта без никакви заострени форми и краища изпълни екрана. Нямаше го традиционният ъгловат нос. Целият корпус и кожухът, покриващ кабината на екипажа, бяха гладки и заоблени. Нямаше нищо консервативно по плавателния съд. Той приличаше на нещо от бъдещите петдесет години. Джордино се прехласна. Като използваше компютърните графики, Уилбанкс го разведе из вътрешността на яхтата, наблягайки на смелия и необичаен замисъл на моделите на уредите и обзавеждането. Това наистина беше въображение и нововъведение, пуснати в действие.

— Нима добивате зрителна представа от няколко груби скици?! — попита с благоговение Джордино.

— Почакайте и ще видите — рече Уилбанкс. Той прекара скиците през електронен скенер, който предаде изображенията на компютърния монитор. После покри изображенията със своите чертежи и ги сравни. С изключение на незначителни разлики в композицията и размерите те почти съвпаднаха.

— И всичко това пред очите на зрителя — смотолеви Джордино.

— Изпълнен съм с безумна завист, че някой от моите колеги го е постигнал пръв — призна Уилбанкс. — Бих продал децата си, за да подпиша договор за осъществяването на тази моя рожба.

— Можете ли да ми кажете горе-долу големината и източника на мощността й?

— На моята или на вашата?

— На скицираната яхта — отвърна Джордино.

— Според мен цялата дължина е някъде около трийсет метра. Най-широката й част е малко под десет метра. Колкото до силовата й уредба, лично аз бих препоръчал два турбодизела „Блицен Сийсторм“. Най-вероятно БАД 98, които заедно могат да произведат повече от две хиляди и петстотин конски сили. Приблизително изчислената крайцерска скорост с тези двигатели може лесно да движи яхта с такава големина по спокойни води със седемдесет морски възела, дори повече, много повече, в зависимост от коефициента на полезното действие на двата корпуса.

— Кой разполага със съоръжения за построяването на такава яхта?

Уилбанкс се облегна назад и се замисли за миг.

— Яхта с такава големина и форма изисква доста основно формоване на стъклено влакно. „Гластек Боут“ в Сан Диего могат да вършат тази работа, както и „Хайнклеман Спешълти Боут Билдърс“ в Кил, Германия.

— А японците?

— Те не са играчи в яхтиндустрията. В Хонг Конг има доста яхтостроителници, но ги изработват от дърво. Повечето строители на яхти със стъклено влакно се придържат до изпробвани и доказани принципи.

— В такъв случай вашата преценка е или „Гластек“, или „Хайнклеман“ — рече Джордино.

— Това са двете строителни фирми, към които бих се обърнал за осъществяването на мой проект — увери го Уилбанкс.

— Какво ще кажете за архитекта?

— Мога да ви изброя най-малко двайсет над мен, които практикуват в основното проектиране.

Джордино се усмихна.

— Щастлив съм, че попаднах на двайсет и първия.

— Къде сте отседнал?

— В мотел „Сийсайд“.

— Явно НЮМА не пръска излишни пари при командировки, нали?

— Трябва да се запознаете с шефа ми — адмирал Сандекър. Между него и лихваря няма разлика.

Уилбанкс се разсмя.

— Вижте какво, наминете пак утре сутринта към десет тук. Сигурно ще мога да ви кажа още нещо.

— Благодаря ви за съдействието.

Джордино се ръкува с Уилбанкс, после си направи дълга разходка по крайбрежието, преди да се върне в мотела, където почете от роман с тайнствени случки и накрая заспа.

Точно в десет часа Джордино влезе в работния кабинет на Уилбанкс. Архитектът изучаваше комплект чертежи. Той ги вдигна и се захили.

— След като си тръгнахте снощи — заговори той, — аз прецизирах скицата, която ми дадохте, и нахвърлих мащабите на чертежите. После намалих размера им и ги пратих по факса в Сан Диего и Германия. Поради разликата в часовото време от „Хайнклеман“ ми бяха отговорили, преди да дойда тази сутрин тук. „Гластек“ отговориха на запитването ми само двайсет минути, преди да дойдете.

— Позната ли им е въпросната яхта? — попита нетърпеливо Джордино.

— За съжаление новините засега са лоши — отвърна Уилбанкс без следа от вълнение. — Нито едните, нито другите са проектирали или построили вашата яхта.

— Значи сме отново на изходна позиция.

— Не съвсем. Добрата новина е, че преди около девет месеца един от инженерите в „Хайнклеман“ видял и разгледал въпросната яхта, закотвена в пристанище на Монако. Той съобщава, че производителят е френска фирма, нова в тази индустрия, за която не бях чувал. „Жюсран Марин“ от Шербург.

— Тогава можем да им пратим по факса всички ваши чертежи — каза Джордино и отново се обнадежди.

— Не е нужно — отклони предложението му Уилбанкс. — Макар че не стана дума за същността на срещата ни, допускам, че истинската причина да откриете производителя на яхтата, е да узнаете самоличността на собственика й.

— Не виждам защо да го отричам.

— Инженерът от „Хайнклеман“, който видял яхтата в Монако, беше достатъчно любезен да включи в съобщението по факса и името на притежателя й. Пояснява, че разпитал за името му, тъй като му направило впечатление, че членовете на екипажа приличали повече на банда мафиоти, отколкото на изискани моряци, поддържащи и управляващи луксозна яхта.

— На банда мафиоти ли?

— Той твърди, че всички носели оръжие.

— И как се казва собственикът й?

— Жена е, заможна австралийка. Семейството й направило цяло състояние от добив на диаманти. Името й е Будика Дорсет.

17.

Докато Пит пътуваше със самолет до Отава, Канада, Джордино му се обади по телефона на борда и му разказа накратко за загадъчната яхта.

— И няма никакви съмнения? — попита Пит.

— В моите справки, не — отговори Джордино. — Напълно сигурно е, че яхтата, отпрашила покрай мястото на смъртта, принадлежи на семейство Дорсет.

— Играта загрубява.

— Сигурно ще ти е любопитно да научиш, че адмиралът е отправил молба към военновъздушните сили да проведат спътниково претърсване на централния и източния пояси на Тихия океан. Те открили и проследили яхтата. Тя направила кратък престой край Хаваите, после продължила към целта на твоето пътуване.

— Към остров Кунгхит? Значи ще мога с един куршум да убия два заека.

— Днес преливаш от трогателни клишета.

— Как изглежда яхтата?

— Не прилича на нито една яхта, която си виждал досега. Конструкцията й е точно от космическата ера.

— Тогава ще си отварям широко очите — обеща Пит.

— Знам, че говоря на вятъра — продължи безпардонно Джордино, — но те съветвам да не си търсиш белята.

— Ще ти телеграфирам, ако ми потрябват пари — каза през смях Пит и затвори телефона, изпълнен с признателност, че има такъв грижовен приятел като Албърт Касиус Джордино.

След като самолетът кацна, Пит взе кола под наем и пое по моста над река Ридо към Отава, канадския столичен град. Беше по-студено, отколкото в хладилник, а пейзажът изглеждаше грозен и гол, без листа по дърветата. Единственият цветен рай, който се подаваше изпод дебела снежна покривка, застлала земята, бяха пръснатите тук-там групи зелени борове. Той хвърли поглед през железния парапет. Реката под него, която се вливаше в река Отава, а оттам — във величествения залив Сейнт Лорънс, течеше под ледена кора. Невероятно красива страна е Канада, помисли си Пит, но лютите й зими би трябвало да бъдат пратени далеч на север, за да не се върнат никога.

Докато минаваше по моста над река Отава към малкото градче Хъл, той погледна картата на градчето и запомни улиците, водещи към група стъпаловидни сгради, в които се помещаваха няколко правителствени служби. Онази, която търсеше, беше на „Канадска околна среда“ — комитет към правителството, който съответстваше на американската агенция за защита на околната среда във Вашингтон.

На пропуска пазачът го упъти и го пусна да мине. Пит остави колата на паркинга за посетители и влезе в сградата. След бърз поглед към указателното табло за видовете служби той се качи в асансьора и пое нагоре към кабинетите на „Канадска околна среда“.

В приемната жена, наближаваща пенсионна възраст, вдигна поглед и се усмихна насила.

— Мога ли да ви помогна?

— Казвам се Пит. Имам среща с господин Едуард Поузи.

— Един момент. — Жената набра телефонен номер, съобщи за Пит и му кимна. — Моля, тръгнете по коридора до вратата в дъното.

Пит й благодари и последва указанията й. На вратата го посрещна миловидна червенокоса секретарка и го въведе в кабинета на Поузи.

Нисък мъж с очила и брада стана от стола, наведе се над бюрото си и стисна протегнатата ръка на Пит.

— Радвам се да те видя отново, Дърк. Колко време мина от последния път?

— Единайсет години, беше през пролетта на 1989 година.

— Да, проектът „Летящата бомба“. Срещнахме се на конференцията, на която изнесе доклад за твоето откриване на нефтено находище край Бафинова земя.

— Искам една услуга, Ед.

Поузи му посочи с брадичка стол.

— Сядай де, сядай. Какво точно мога да направя за теб?

— Искам твоето разрешение да разследвам минните дейности, които се извършват на остров Кунгхит.

— Да не би да говориш за операциите на „Дорсет Консолидейтид“?

— За същите — кимна Пит. — НЮМА има причина да смята, че технологията им на изкопните работи причинява разрушително действие върху морския свят чак до Антарктида.

Поузи го погледна замислен.

— Това свързано ли е с австралийския екскурзионен кораб и мъртвите му пътници?

— Засега всяка връзка е чисто съвпадение на обстоятелствата.

— Но имате някакви подозрения, нали? — попита Поузи.

— Да, имаме.

— Трябва да се обърнеш към „Канадски природни богатства“.

— Не мисля така. Ако правителството ви експлоатира каквито и да са рудници, то ще е необходим закон, одобрен от Парламента, разрешаващ разследване върху територия, която е законно дадена под наем на рудодобивна компания. Но дори и тогава Артър Дорсет няма да допусне подобно нещо, тъй като притежава огромна власт.

— Както изглежда, пълзиш в тръба без изход — отбеляза Поузи.

— Има изход — възрази Пит с усмивка, — ако ми съдействаш.

— Не мога да те упълномощя да душиш около диамантената мина на Дорсет, особено ако нямаш твърдо доказателство за непозволено увреждане на околната среда.

— Възможно е, но би могъл да ме наемеш да проуча размножителните навици на онзи вид сьомга, чийто нос е като карфиол.

— Размножителният период вече свършва. Освен това никога не съм чувал за сьомга с нос като карфиол.

— Нито пък аз.

— Не можеш да измамиш охраната на мината. Дорсет наема най-добрите професионалисти — английски бивши командоси и ветерани от американските специални части.

— Не е нужно да прескачам оградата на минната собственост — уточни Пит. — Мога да открия всичко, което ми е необходимо, чрез уреди, докато плавам покрай заливите на остров Кунгхит.

— С изследователски кораб?

— Имах предвид кану с местни цветове и всичко друго.

— Откажи се от кануто. Водите край Кунгхит са коварни. Вълните нахлуват от Тихия океан и нямаш представа с каква сила се разбиват в скалистите брегове.

— Искаш да кажеш, че не е безопасно.

— Ако се пребориш с морето — рече сериозно Поузи, — то с отряда от наемните убийци на Дорсет няма да ти се размине.

— В такъв случай ще използвам по-голяма лодка и ще нося харпун — заяви цинично Пит.

— Защо просто не отидеш до въпросния обект с група добронамерени инженери от „Канадска околна среда“ да изследвате кафявите морски водорасли край остров Кунгхит. Ти ще проучиш всяко възможно увреждане на водораслите от химикали, вливащи се в морето от минните операции. Как ти звучи това?

— Благодаря ти — отвърна искрено Пит. — И каква сума ще получа за това?

Поузи разбра шегата.

— Съжалявам, но не си предвиден в бюджета. Но мога да те склоня да те почерпя един хамбургер в най-близката закусвалня.

— Дадено.

— Още нещо. Сам ли ще бъдеш?

— Един е по-малко подозрителен от двама.

— Но не и в този случай — заяви непоколебимо Поузи. — Най-сериозно те съветвам да вземеш за водач някой от местните индианци. Това ще придаде повече официалност на задачата ти. „Канадска околна среда“ работи в тясна връзка с местните племена, за да предотвратява замърсявания и да опазва залесените площи. Един изследовател и местен рибар, работещи върху проект, възложен от правителството, ще разсеят всякакви съмнения у охраната на Дорсет.

— Имаш ли предвид някакво име? — попита Пит.

— Мейсън Броудмур. Много находчив човек. Наемал съм го за доста проекти, свързани с опазване на околната среда.

— Какъв е тоя индианец с име Мейсън Броудмур?

— Той е от племето хаида, което живее на островите Куин Шарлот в Британска Колумбия. Повечето от тях от поколения насам приемат английски имена. Отлични рибари са и добре познават водите край остров Кунгхит.

— А Броудмур също ли е рибар?

— Не се счита за такъв, но е много изобретателен.

— В какво отношение?

Поузи замълча, подреди няколко документа върху бюрото си, после погледна някак стеснително Пит.

— Ами Мейсън Броудмур — рече той накрая, — дълбае стълбове с тотеми.

18.

Както всяка сутрин точно в седем часа Артър Дорсет излезе от частния асансьор на апартамента си в надстройката върху покрива на сградата като бик, втурнал се на арената на Севиля — огромен, всяващ страх, непобедим. Беше същински гигант, с мускулести рамене, които докосваха касата на вратата, когато се навеждаше, за да прекрачи прага. Имаше окосменото, мускулесто телосложение на професионален борец. Остра и жилава коса с цвят на пясък покриваше на кичури главата му като къпинов храст. Лицето му беше червендалесто, със свиреп вид, свирепо гледаха и очите му изпод гъсти, рунтави вежди. Вървеше със странна, поклащаща се походка, а раменете му се повдигаха и отпускаха като крачещо рамо на парен двигател.

Кожата му беше груба и загоряла от дългите дни, прекарани на слънце в откритите мини, за да подтиква рудокопачите си за по-висока продукция и все още успяваше да изстиска най-доброто от тях. Огромни мустаци се извиваха надолу покрай ъглите на устните му, които бяха вечно разтеглени и отворени като на морска змиорка и разкриваха пожълтели от дългогодишното пушене на лула зъби. Той излъчваше презрение и върховна надменност. Артър Дорсет беше империя на самия себе си и не спазваше никакви закони освен собствените си.

Дорсет избягваше да е в центъра на вниманието — изключителен подвиг за невижданото му богатство и струващата 400 милиона долара сграда за търговия с бижута, която бе построил в Сидни. Изплатено без заеми от банка, само от собствената си хазна, наподобяващото на „Тръмп Тауър“7 здание подслоняваше работните помещения на брокерите, на търговците на едро и дребно, работилниците за рязане, обработка и шлифоване на диамантите. Известен като главен играч сред производителите на диаманти, Артър Дорсет играеше също и изключително тайна роля зад кулисите на пазара за цветни скъпоценни камъни.

Той тръгна с широка крачка по просторното преддверие, като подмина четирите секретарки, без да зачете присъствието им, и влезе в един кабинет, разположен в средата на сградата, без прозорци, които да предоставят панорамен великолепен изглед на модерния Сидни, разпростиращ се от пристанището му навътре към сушата. Мнозина от хората, които бяха имали търговски взаимоотношения с Дорсет, на драго сърце биха наели някой снайперист да го очисти. Той влезе през стоманена врата в един скромен, обзаведен почти по спартански кабинет, със стени, дебели два метра. Цялата стая представляваше огромен трезор, откъдето Дорсет ръководеше търговските спекулации със семейните мини и където бе трупал и сега бе изложил на показ най-големите и най-разкошните скъпоценни камъни, изкопани от мините му и обработени в работилниците му. Стотици невероятно красиви камъни бяха поставени върху черно кадифе в стъклени витрини. Изчислено бе, че само тази стая съдържаше диаманти на стойност близо 1,2 милиарда долара.

На Дорсет не му беше необходим нито милиметров измервателен уред, за да измерва камъните, нито бижутерска везна, за да ги претегля, нито лупа, за да открива дефекти или тъмни петънца от въглерод. Вече не му трябваше опитно око в този бизнес. От всички необикновени диаманти, подредени за негово лично задоволство, погледът му винаги се спираше върху най-големия, най-ценния и може би най-скъпоструващия скъпоценен камък в света.

Имаше един камък без никакъв недостатък, с изключителен гланц, съвършено прозрачен, с много висока способност да пречупва и разлага светлината. Един светлинен лъч отгоре възпламеняваше буен пламък в ослепително открояващия се виолетово-розов цвят на камъка. Открит от китайски рудокопач в мината на Гладиатор през 1908 година, той беше най-големият диамант, откриван някога на острова, чието първоначално тегло възлизаше на 1130 карата. След разразяването му то се намали до 620. Камъкът беше двойно шлифован във форма на розетка, с деветдесет и осем стенички, за да бъде изкаран целият му блясък. Ако някой диамант можеше да развихри въображението с мисли за романтика и приключения, то това беше „Дорсетовата роза“, както скромно го бе нарекъл Артър. Стойността му беше неоценима. Само малцина знаеха за съществуването му. Дорсет беше сигурен, че някъде по света има поне петдесет души, които бленуват да го убият, за да придобият собственост над този камък.

Той с неохота се обърна и седна зад писалището си — масивна грамада, направена от полирана вкаменена лава, с махагонови чекмеджета. Натисна бутон, за да предупреди главната си секретарка, че е вече в кабинета си.

Тя почти веднага се обади по интеркома.

— Дъщерите ви са тук и ви чакат от близо час.

Напълно безразличен, Дорсет отвърна с глас, твърд като диамантите в стаята:

— Кажи на милите ми душички да влязат. — После се настани удобно на стола, за да посрещне „парада“ — всеки път се наслаждаваше на различията във физическите и личните качества на дъщерите си.

Будика — величествена жена исполин — прекрачи прага със самоувереността на тигрица, влизаща в беззащитно селце. Беше облечена с плетена на ластик блуза, съчетана с елек и панталони на белезникаво кафяви и пергаментово бели райета, напъхани в ботуши за езда от телешка кожа. Много по-висока от сестра си, тя стърчеше и над повечето мъже. Амазонската й красота винаги пораждаше у Дорсет чувство на благоговение. Беше съвсем малко по-ниска от баща си и имаше неговите черни очи, но повече зловещи и премрежени, отколкото свирепи. Грим не носеше, а червеникаворусата й коса се вееше свободно и падаше като водопад до ханша й. Тялото й беше добре сложено и не даваше признаци за напълняване. Лицето й изразяваше смесица от презрение и злоба. С присъствието си тя лесно взимаше надмощие над всекиго освен, разбира се, над баща си.

В лицето на Будика Дорсет виждаше свой изгубен син. През годините бе приемал ревниво тайния й начин на живот, тъй като единственото, което истински означаваше нещо за него, беше Будика да стане силно волева и непреклонна като него.

Дирдри като че ли плуваше в стаята, уравновесена и равнодушна. Беше модно облечена в семпло, но елегантно виненочервено двуредно роб манто. Несъмнено обаятелна, тя не беше жена, която се преструва. Знаеше много добре на какво точно е способна. Не проявяваше никакви излишни претенции. Като се изключат нежните черти на лицето и гъвкавото й тяло, тя притежаваше скрити мъжки качества. Двете с Будика седнаха покорно на два от трите стола, разположени пред писалището на Дорсет.

След това влезе и Мейв, движейки се грациозно — като тръстика, поклащана от лек ветрец. Беше облечена с дълга риза от шотландско каре с преобладаващо индиговосиньо, с цип отпред, върху пуловер с ластична плетка и висока яка и подходяща пола. Дългата й руса коса беше мека и лъскава, по лицето й бе избила червенина, а сините й очи святкаха гневно. Тя се приближи по права линия между седналите й сестри с решително вдигната брадичка, гледайки баща си право в очите, които излъчваха любопитство и поквара.

— Искам си децата! — каза рязко тя. Това не беше молба, а настойчиво изискване.

— Седни, момиче! — заповяда баща й, като взе лула, изработена от корена на изтравниче, и я насочи към нея като пистолет.

— Няма! — извика тя. — Ти си отвлякъл синовете ми и сега си ги искам обратно, иначе, ей богу, ще предам теб и тези две кучки, твои съучастнички, на полицията, но преди това ще те разоблича за всичко пред медиите.

Той я гледаше, без да мигне, преценявайки спокойно предизвикателството й. После повика секретарката си по интеркома.

— Свържи ме, ако обичаш, с Джак Фъргюсън. — И се усмихна на Мейв. — Нали помниш Джак?

— Садистичният орангутан, когото наричаш надзирател на мините. Какво общо има той?

— Мисля, че ще искаш да знаеш. Той наглежда близнаците.

Гневът по лицето на Мейв се смени с паника.

— Фъргюсън? Не!

— Малко дисциплина никога няма да навреди на подрастващи момчета.

Тя понечи да каже нещо, но интеркомът забръмча и Дорсет направи знак с ръка за тишина. После заговори по телефона на писалището си.

— Джак, там ли си?

От слушалката долетя шум от тежка машина, когато Фергюсън отговори по портативния си телефон:

— Тук съм.

— Децата наблизо ли са?

— Да, сър. Накарах ги да натоварят тора, който се разпиля от товарните коли.

— Искам да предизвикаш нещастен случай…

— Не-е! — изкрещя Мейв. — Боже мой, та те са само на шест години. Нима ще убиеш собствените си внуци?! — Тя с ужас видя, че по лицето на Дирдри бе изписан израз на пълно безразличие, а Будика изглеждаше студена като гранитна гробница.

— Не считам тези копелета за мои внуци — прогърмя в отговор гласът на Дорсет.

Болезнен страх обзе Мейв. Това беше битка, която тя не можеше да спечели. Синовете й се намираха в смъртна опасност и на нея й стана ясно, че единствената надежда да ги спаси беше да се подчини на желанието на баща си. Мъчително съзнаваше безпомощността си. Трябваше по някакъв начин да печели време, докато обмисли план да спаси децата си. Нищо друго нямаше значение. Да беше успяла поне да уведоми за положението си онзи мъж от НЮМА. Той сигурно щеше да измисли начин да й помогне. Ала човекът беше на хиляди километри оттук.

Тя се отпусна тежко на един стол, сразена, но все тъй предизвикателна, с рязка промяна в чувствата си.

— Какво искаш от мен?

Баща й въздъхна и натисна бутон на телефона за приключване на разговора. Дълбоките бръчки, които излизаха от ъглите на очите му, се разшириха.

— Трябваше хубавичко да те пердаша, когато беше малка.

— Но ти го правеше, тате скъпи — рече тя, припомняйки си. — И то много често.

— Стига разнежвания! — изръмжа той. — Искам от теб да се върнеш в Щатите и да почнеш работа в тяхната Национална агенция за подводни и морски проучвания. Да ги следиш внимателно. Да наблюдаваш методите, с които се опитват да открият причината за необяснимите смъртни случаи. Ако започнат да се доближават до някакъв отговор, действай както можеш, за да им попречиш. Саботаж, убийство — каквото се наложи. Провалиш ли ме, твоите мърляви малки калпазани, които изтърси на бял свят в канавката, със сигурност ще умрат. Справиш ли се добре, те ще живеят в охолство.

— Ти си луд — промълви Мейв, изумена от чутото. — Готов си да убиеш твоя плът и кръв, сякаш това не означава нищо за теб…

— О, много грешиш, мила сестрице — прекъсна я Будика. — Двайсет милиарда далеч не е нищо.

— Що за налудничав план сте замислили? — попита Мейв.

— Ако не беше избягала от нас, щеше да го знаеш — вметна презрително Дирдри.

— Татко смята да доведе световния пазар на диаманти до крах — осветли я Будика толкова невъзмутимо, сякаш й описваше чифт нови обувки.

Мейв отмести поглед към баща си.

— Това е невъзможно. „Де Биърс“ и останалите от картела никога няма да позволят драстично спадане на цената на диамантите.

Дорсет като че ли стана още по-едър зад писалището.

— Независимо от обичайната им манипулация на правилата по отношение на търсенето и предлагането, в следващите трийсет дни крахът ще бъде неизбежен, когато на пазара ще се изсипе огромно количество скъпоценни камъни на цени, които дори едно дете може да плати от издръжката си.

— Въпреки това ти не можеш да диктуваш на диамантения пазар.

— Безкрайно се лъжеш, дъще — възрази самодоволно Дорсет. — Открай време надутите цени на диамантите зависят от производствения недостиг. За да експлоатира легендата за рядкото срещане на диамантите, „Де Биърс“ поддържат стойността им, като купуват нови находища в Канада, Австралия, Африка, а после трупат запаси от продукцията. Когато Русия разработи своите мини в Сибир и напълни пететажен склад с хиляди тонове скъпоценни камъни, „Де Биърс“ трудно можеха да им позволят да залеят пазара. Затова сключиха сделка за съвместна дейност. „Де Биърс“ отпусна на новата държава Русия търговски заеми в размер на милиарди долари срещу изплащане в диаманти, като по този начин поддържа високи цени в полза на производителите и дилърите. Много са мините, които картелът купи, а после затвори, за да поддържа ниско предлагане. Кимберлитовата тръба във вулкана в американския щат Арканзас е нагледен пример. Ако се разработи, има всякакви изгледи да стане едно от водещите находища на диаманти в света. Вместо това „Де Биърс“ купи възвишението и го предаде на американската служба по поддържане на зелените площи, която само разрешава на туристи да копаят по повърхността срещу дребно заплащане.

— Те използват същия метод и със собствениците на минни дружества от Танзания до Бразилия — обади се Дирдри. — Ти добре ни научи, татко. Вече сме запознати със задкулисните интриги на диамантения картел.

— Не и мен — сопна се Мейв на Дирдри. — Аз никога не съм проявявала интерес към търговията с диаманти.

— Жалко, че остана глуха към поуките, давани от татко — отбеляза Будика. — Щеше да ти бъде от полза, ако се беше вслушала.

— Какво общо има това с краха на пазара? — попита Мейв. — Един срив в цените ще помете също и „Дорсет Консолидейтид Майнинг“. Каква облага можете да извлечете от подобно поражение?

— По-добре е да не знаеш, докато не се стигне дотам — рече Дорсет, захапвайки дръжката на празната си лула. — За разлика от Будика и Дирдри, на теб не може да се вярва, че ще си мълчиш.

— Трийсет дни. Това твое разписание ли е?

Дорсет се облегна назад, скръсти огромните си ръце на гърдите и кимна.

— От десет години насам рудокопачите ни работят на три смени по двайсет и четири часа. След месец ще съм натрупал запас от скъпоценни камъни на стойност два милиарда долара. Поради световния икономически спад продажбата на диаманти на потребителите се намира временно в застой. Огромните суми, които картелът изразходва за реклама, не допринесоха за увеличаване на продажбите. Ако инстинктите ми подсказват правилно, след трийсет дни пазарът ще стигне до най-ниската си точка, преди да живне отново. Смятам да атакувам точно когато е на дъното.

— Какви операции извършваш в мините, които посяха смърт в целия океан? — поинтересува се Мейв.

— Преди близо година моите инженери разработиха коренно нов екскаватор, използвайки импулсен ултразвук с голяма енергия, за да дълбаят синята глина, която съдържа най-много наноси от диаманти. Явно, подпочвената скала под островите, където копаем, произвеждат резонанс, който прорязва околните води. Макар да се случва рядко, тогава той се събира с резонанса, получен от други наши минни операции близо до Сибир, Чили и Канада. Енергията се увеличава до степен, способна да убие животни и хора. Колкото и да е жалко, аз не мога заради допълнителни странични ефекти да нарушавам работния си график.

— Нима не разбираш? — застъпи се Мейв. — Нима не те е грижа за морския живот и стотиците хора, които твоята алчност убива? Колко още същества трябва да измрат, преди да задоволиш лудостта си?

— Ще приключа с това само след като направя на пух и прах пазара за диаманти — отвърна студено Дорсет. После се обърна към Будика. — Къде е яхтата?

— Изпратих я на остров Кунгхит, след като дебаркирах в Хонолулу и се прибрах със самолет. Шефът на охраната ми там ме уведоми, че канадската моторизирана полиция подозира нещо. Облетели острова, правили снимки и разпитвали местните жители. С твое позволение, бих искала да се върна на яхтата. Твоите геофизици предвиждат да се получи нова конвергенция на приблизително петстотин километра източно от Сиатъл. Трябва да съм там, за да премахна всички възможни следи от поражението и да осуетя разследването от страна на американската брегова охрана.

— Вземи реактивния самолет на компанията и се връщай там час по-скоро.

— Нима знаете къде ще последват нови смъртни случаи? — ужаси се Мейв. — Тогава трябва да предупредите корабите да не приближават района.

— Не е желателно — отвърна Будика — да въвеждаме света в нашата тайна. Освен това татковите научни работници могат да дадат само груби преценки за мястото и времето на поражението от звуковите вълни.

Мейв впери поглед в сестра си и бавно стисна устни, после рече:

— Но сте знаели много точно, когато сте пратили Дирдри на „Полар Куин“, за да спаси живота ми.

Будика се изсмя.

— Така ли мислиш?

— Тя ми каза точно това.

— Излъгах те, за да не уведомиш хората на НЮМА — уточни Дирдри. — Съжалявам, мила сестро, но инженерите на татко направиха малка грешка в изчислението на времето. Беше предвидено пагубното явление да порази кораба три часа по-рано.

— Три часа по-рано… — промълви Мейв, прозирайки бавно жестоката истина. — Щяла съм да бъда на кораба.

— И щеше да умреш заедно с другите — допълни Дирдри като че ли с разочарование.

— Значи сте имали предвид и аз да умра! — възкликна Мейв и по лицето й се изписа едновременно презрение и ужас.

Баща й я гледаше така, сякаш изучаваше камък, който бе намерил в мината си.

— Ти обърна гръб на сестрите си и на мен. За нас ти повече не съществуваш.

19.

Малиновочервен водосамолет, на чийто корпус отстрани с бели печатни букви бе изписано „Шънук Карго Кариърс“, се поклащаше леко върху водата до дока за зареждане с гориво, близо до летището „Шиъруотър“ в Британска Колумбия. Нисък мъж с кестенява коса и мрачно лице, облечен в старомоден кожен летателен костюм, придържаше дюзата на маркуча, пъхната в един от резервоарите на крилото. Той отмести поглед надолу и огледа мъжа, който, нарамил раница и с голям черен куфар в ръка, вървеше нехайно по дока. Беше облечен с джинси и пухено скиорско яке. На главата си бе сложил в хоризонтално положение каубойска шапка. Когато непознатият се спря до самолета и погледна нагоре, пилотът посочи с брадичка широкополата шапка.

— „Стетсън“ ли е?

— Не, правена е по поръчка от „Мани Гамидж“ от Остин, Тексас.

Непознатият огледа водосамолета. Изглеждаше да е строен преди 1970-та.

— „Де Хавиланд Бийвър“, един от най-добрите бушплани8, проектирани досега.

— Старичък, но върши работа.

— Канадско производство от 1967 година. Може да се издига на стотици метри от водата с четири хиляди килограма товар. Това е работният кон на севера и е много почитан тук. Стотина такива все още летят.

— Вече рядко се срещат големи звездообразни двигатели.

— Вие сте приятел на Ед Поузи, нали? — неочаквано попита пилотът.

— Да — отвърна Пит, без да се представи.

— Ветровитичко е днес.

— Около двайсет възела, доколкото мога да преценя.

— Летец ли сте?

— Имам зад гърба си няколко часа във въздуха.

— Аз съм Малкълм Стоукс.

— Дърк Пит.

— Разбрах, че искате да летите до залива Блек Уотър.

Пит кимна.

— Ед Поузи ми каза къде мога да намеря резбаря на тотеми на име Мейсън Броудмур.

— Познавам Мейсън. Селището му се намира в долния край на остров Морзби, оттатък пролива Хийстън Стюарт, започващ от остров Кунгхит.

— Колко време се лети дотам?

— Час и половина над протока Хекът. Ще ви закарам точно за обяд.

— Звучи привлекателно — рече Пит.

— Какво носите в това? Тромбон?

— Подводен микрофон, уред за измерване на подводни звуци.

Без да каже нищо повече, Стоукс завинти капака на резервоара за горивото и окачи обратно дюзата на колонката, а в това време Пит натовари уреда си на борда. След като отвърза котвените въжета и с един крак избута самолета от дока, Стоукс се метна в пилотската кабина.

— Искате ли да пътувате отпред? — попита той.

Пит се усмихна вътрешно. В товарния отсек нямаше нито една пътническа седалка.

— Ако нямате нищо против.

Пит седна на мястото на втория пилот и закопча колана, а Стоукс даде контакт, за да загрее големият единичен звездообразен двигател и провери измервателните уреди. Отливът бе вече отдалечил самолета на три метра от дока. След като огледа канала за други плавателни съдове или водосамолети, Стоукс подаде газ и отлепи бийвъра от повърхността, направи вираж над остров Кампбел и пое на запад. Докато набираха височина, Пит си спомни за справката, която му бе дал Хирам Йегър, преди да тръгне от Вашингтон.

Островите Куин Шарлот обхващат около 150 острова, разположени успоредно на канадския континент по протежение на 160 километра на изток. Общата площ на островната верига възлиза на 9584 квадратни километра. Населението от 5890 души се състои предимно от индианци хаида, нахлули от островите през осемнайсети век. Индианците хаида използват изобилието от червени кедъри, за да си правят издълбани от дънери канута, къщи за многочленните си семейства върху масивни колове, пръти с красиво издълбани тотеми, както и маски, сандъци и посуда.

Икономиката им се основава на добива на дървен материал и риболов, а също и на добив на мед, въглища и желязна руда. През 1997 година златотърсачи, работещи за дружеството „Дорсет Консолидейтид Майнинг“, откриват кимберлитова тръба на остров Кунгхит — най-южния остров от островната верига Куин Шарлот. След като пускат сонда за проба, в дупката намират 98 диаманта в 52-килограмова мостра. Въпреки че остров Кунгхит е част от националния резерват за зелени площи в Южен Морзби, правителството разрешава на „Дорсет Консолидейтид“ да подаде молба за наемане на острова. След това Дорсет предприема широкообхватна изкопна операция и затваря острова за всякакви туристи и лагеруващи. Според изчисления, направени от нюйоркски брокери от „С. Дърго & Сие“ мината можела да носи печалба от 2 милиона долара в диаманти.

Стоукс прекъсна мислите на Пит.

— Сега, след като сме далеч от любопитни погледи, да ви питам как мога да съм сигурен, че наистина сте Дърк Пит от Националната агенция за подводни и морски проучвания?

— А вие упълномощен ли сте да питате?

Стоукс извади от малкия си джоб кожено калъфче и го отвори.

— Кралска канадска моторизирана полиция, управление по криминално разследване.

— Значи разговарям с инспектор Стоукс.

— Да, господине, точно така.

— Какво искате да ви покажа? Кредитни карти, шофьорска книжка, служебна карта от НЮМА, кръводарителна книжка?

— Само ми отговорете на един въпрос — уточни Стоукс, — свързан с круширали кораби.

— Питайте.

— Какво знаете за „Емприс ъв Айрланд“?

Пит се отпусна на седалката и се захили.

— Той беше трансатлантически лайнер на „Канейдиън & Пасифик“, който потъна, след като се сблъска с кораб за превозване на въглища в река Сейнт Лорънс, на няколко мили от град Римуски, през 1914 година. Броят на жертвите надхвърлял хиляда, като повечето били от контингент на Армията на спасението, които отивали на конгрес в Англия. Корабът лежи на около петдесет метра под водата. НЮМА го откри през май на 1989 година.

— Много добре. Явно, че вие сте този, за когото се представихте.

— А защо е нужна моторизирана полиция? — поинтересува се Пит. — Поузи не ми спомена нищо за криминално разследване.

— Това не е работа на Ед. Молбата ви да се навъртате край остров Кунгхит мина през ръцете ми по реда си. Аз съм един от петчленната група полицаи, които от девет месеца сме взели под наблюдение диамантовата мина на Дорсет.

— Има ли някаква специална причина?

— Незаконна емиграция. Подозираме, че Дорсет прекарва контрабандно китайци на острова, за да работят в мината.

— Защо китайци? Защо не наема местни канадски граждани?

— Предполагаме, че Дорсет купува работници от криминални синдикати, а после ги използва като роби. Помислете само колко данъци, трудови застраховки, пенсии и профсъюзни надници спестява.

— Но нали вие следите за спазването на законите. Какво ви спира да отидете там и да проверите съответните документи на работниците?

— Дорсет е подкупил цяла сюрия бюрократи и членове на Парламента, които да закрилят операциите му. Всеки път когато се опитаме да направим проверка на обекта, се натъкваме на батарея от високоплатени адвокати, които издигат километрова бариера от законни пречки. Без някакво документирано доказателство управлението по криминално разследване няма почва, върху която да стъпи.

— Защо ми хрумна глупавата мисъл, че ще ме използвате? — смотолеви под носа си Пит.

— Появата ви е съвсем навременна, господин Пит. Поне за моторизираната полиция.

— Ако правилно се досещам, очаквате от мен да отида там, където моторизираната ви полиция не смее.

— Ами все пак вие сте американец. Ако ви хванат, че навлизате в забранена територия, най-лошото, което можете да очаквате, е да ви изгонят. Докато сторим ли го ние, ще настъпи пълна политическа бъркотия. А членовете на групата ми и аз очакваме, естествено, да си получим някой ден пенсиите.

— Естествено — потвърди язвително Пит.

— С радост ще се подчиня, ако желаете да премислите и да ми наредите да ви върна обратно на летището в Шиъруотър.

— Все едно да искате от мен да променя целта на пътуването си и да ида да ловя риба в някой поток, пълен със сьомга. Някъде на море умират хора. Дошъл съм тук, за да разбера как и дали минните операции на „Дорсет Консолидейтид“ са по някакъв начин отговорни за това.

— Уведомен съм за корабите, поразени от непознатото акустично явление — каза Стоукс. — Изглежда, ние с вас сме по следите на един и същ източник, но по различни причини.

— Номерът е да спипаме Дорсет, преди да са загинали още невинни хора.

— Мога ли да ви попитам какъв е планът на номера ви?

— Няма нищо сложно — отвърна Пит. — Надявам се да проникна в мината, като наема Мейсън Броудмур за водач да ме заведе на острова, при условие че той се съгласи.

— Доколкото познавам Мейсън, той мигом ще се възползва от предложението. Преди година брат му ловеше риба близо до острова. От една от охранителните лодки на „Дорсет Консолидейтид“ му заповядаха да се маха. Тъй като семейството му лови риба в тези води от поколения насам, той отказа. Ония му хвърлиха един хубав бой и изгориха моторницата му. Когато отидохме да разследваме случая, мъжете от охраната на Дорсет твърдяха, че лодката на Броудмур била избухнала и те го спасили.

— Едно твърдение срещу твърденията на двайсет от тях.

— По-точно, осем, но картината ви е ясна.

— Значи сега е ваш ред — каза любезно Пит. — По какъв начин очаквате да ви помогна?

Стоукс посочи от прозореца горист остров, осакатен в средата с кална ивица.

— Това е остров Кунгхит. Те изсякоха част от гората, за да направят писта за превозване по въздуха на хора и продоволствия. Ще се престоря, че имам проблем с двигателя и ще кацнем там. Докато човъркам под обтекателя, вие забавлявайте въоръжените пазачи с разкази за смелите ви подвизи на водата.

Пит погледна подозрително Стоукс.

— Какво очаквате да постигнете, освен да настроите враждебно охраната на Дорсет?

— Имам си причини да искам да се приземя. Първа причина: да дам възможност на снимачните камери, поставени в поплавъците, да направят снимки в едър план по време на кацането и излитането.

— Не зная защо имам чувството, че те не обичат неканени гости. Какво ви кара да мислите, че няма да бъдем изправени пред нещо поверително и стрелба?

— Втора причина — продължи Стоукс, подминавайки възраженията на Пит. — Началниците ми само чакат такъв случай. Тогава те могат да извършат внезапно нападение и да приберат негодниците.

— Естествено.

— Трета причина. Ние имаме таен агент, който работи в мините. Надяваме се, че той ще може да ми предаде сведения, докато сме на земята.

— Значи сме пълни с подлички малки заговори, така ли? — попита Пит.

— Казано в по-сериозен дух, ако положението се влоши, ще разкрия пред охраната на Дорсет, че съм от въоръжената полиция още преди да ни предложат цигара и превръзка за очите. Те не са толкова глупави, че да допуснат нахлуването на малка армия от бранители на закона да плъзнат из обекта, за да търсят тялото на един от най-добрите сред тях.

— Значи сте уведомили вашата група и началниците ви, че ще се спуснем там?

Стоукс като че ли се обиди.

— Предвидено е всяко наше изчезване да изпълни вечерните вестници. Не се безпокойте, изпълнителните директори на Дорсетовите мини не обичат лошата реклама.

— Кога точно ще извършим чудото, замислено от моторизираната полиция?

Стоукс отново погледна надолу към острова.

— След пет минути започвам да снижавам.

Пит нямаше какво друго да прави, освен да се облегне и да се наслаждава на гледката. Долу се виждаше грамадният вулканичен конус с тръбоподобната шахта от синкава пръст в средата му, която съдържаше грубите диаманти. Над отвореното земно ядро бе опънато нещо като мост от стоманени носещи греди с безчет стоманени въжета, които изваждаха и изсипваха изкопаните отломки. Щом стигнеха повърхността, тогава кофите се плъзваха хоризонтално като кабини на лифт над открития рудник към постройките, където диамантите се отделяха от отпадъците, които пък се стоварваха върху огромен насип, опасващ изкопания материал. Насипът служеше също така и като изкуствена бариера, за да обезсърчи всекиго при опит да влезе или излезе от района — факт, който според Пит беше очевиден, тъй като липсваше всякакъв вход освен един — тунел, който свършваше до път, водещ към дока на малък залив. От картата си той бе узнал, че заливът се нарича Роуз Харбър. Както гледаше, забеляза, че един влекач, взел на буксир празен шлеп, се оттласна от дока и се отправи към континента.

По всичко личеше, че група от преустроени сгради, разположени между насипа и рудника, служеше за канцеларии и за жилищни помещения за рудокопачите. Ограждението, което беше поне два километра в диаметър, вместваше също и тясна писта с хангар. От въздуха цялата тази минна дейност приличаше на гигантски белег върху пейзажа.

— Все едно че виждам огромна пъпка от шарка — отбеляза Пит.

Без да поглежда надолу, Стоукс рече:

— Тази пъпка от шарка, както се изразихте, е място, където се сбъдват мечтите.

Стоукс наклони притока на горивната смес и принуди огромния двигател „Прат & Уитни“ Р-985 Уосп, 450 конски сили, да се задави. По радиотелефона един глас вече отправи предупреждение да се отдалечат от частния обект, но той не му обърна внимание.

— Горивото ми блокира и се налага да използвам вашата писта за принудително кацане. Извинявайте, че ще ви създам неудобства, но няма как. — После Стоукс изключи радиото.

— Не мразите ли да се спускате, без да се представите? — попита Пит.

Стоукс се бе съсредоточил в приземяването на самолета, чийто двигател кашляше и едва въртеше, и не му отговори. Спусна двете малки колела отпред, в средата на двата големи понтона, и се изравни с пистата. Насрещен вятър поде летателната машина и Стоукс се опита да балансира, но малко повече от необходимото. Пит леко се напрегна, когато видя, че Стоукс едва не изгуби напълно контрол над управлението. Полицаят беше добре подготвен, но трудно можеше да мине за опитен пилот. Приземи се доста тежко и за малко да направи лупинг на земята.

Още преди да спре пред хангара в края на пистата, самолетът бе обкръжен от близо десетима мъже в сини полеви униформи, въоръжени с изработени по поръчка карабини „Бушмастър“ М-16. Висок, сух мъж, на възраст малко над трийсет години, се качи на един от поплавъците и отвори вратата. Влезе в самолета и тръгна към пилотската кабина. Пит забеляза, че ръката на охранителя бе подпряна върху пъхнат в кобур деветмилиметров автомат.

— Това е частна собственост и вие нарушавате неприкосновеността й — каза той с напълно приятелски тон.

— Съжалявам — отвърна Стоукс, — но филтърът за горивото се задръсти. За втори път този месец. Така е, като в днешно време ти пробутват пълен боклук вместо бензин.

— За колко време може да отстраните повредата и да продължите по пътя си?

— За двайсет минути, не повече.

— Тогава, моля ви, побързайте — каза мъжът от охраната. — И не се отдалечавайте от самолета.

— Мога ли да ползвам тоалетна? — попита любезно Пит.

Охранителят го огледа за момент, после кимна.

— В хангара има. Един от моите хора ще ви придружи.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарен — рече Пит с израз, сякаш едва се сдържаше.

Той скочи от самолета и се упъти към хангара, следван по петите от един от пазачите. Щом се озова вътре в металната конструкция, Пит се обърна, като че ли изчакваше мъжът да му посочи вратата на тоалетната. Но това беше заблуда — той бе вече предположил коя е въпросната врата, но номерът му позволи за кратък миг да хвърли поглед на самолета, почиващ в хангара.

„Гълфстрийм“ V, последната разработка на търговските реактивни самолети, беше внушителна машина. За разлика от предишния „Лиърджет“ — тъй страстно купуван и експлоатиран от богатите и известните — в чиято вътрешност едва имаше място да се обърнеш, Г V беше построен и предоставяше на пътниците предостатъчно пространство встрани от лактите, а колкото до височината му, и най-високият мъж можеше спокойно да стои прав. Самолетът, способен да развива скорост до 924 километра в час на височина малко под 11 000 метра, с обсег от 6300 морски мили, бе снабден с чифт турбовентилаторни реактивни двигатели, произведени в „Бе Ем Ве“ и „Ролс Ройс“.

Дорсет не се скъпи за транспортните си средства, помисли си Пит. Един такъв самолет струва над 33 милиона долара.

Пред главния вход на хангара, зловещи и заплашителни, бяха паркирани два ниски, тумбести вертолета. Пит разпозна в тях „Макдонел Дъглас“ 530 МД — военни летателни машини за противовъздушна отбрана, предназначени за безшумно летене и с голям резерв за устойчивост по време на необичайни маневри. В отсека под фюзелажа имаха монтирано по едно 7.62-милиметрово оръдие. От вътрешността на пилотската кабина се подаваха внушителен брой уреди за следене на цели. Те бяха разузнавателни модели, специално пригодени за наземно откриване на контрабандисти на диаманти или други нежелани натрапници, навлезли в чужда територия.

След като Пит излезе от тоалетната, охранителят му даде знак да влезе в една служебна стая. Мъжът, който седеше зад бюрото, беше дребен, слаб, облечен в изискан делови костюм. Изглеждаше учтив, но излъчваше студенина и коварство. Той извърна глава от компютърния екран и огледа Пит с хлътналите си сиви и непроницаеми очи. Пит го прецени като мазен и противен.

— Аз съм Джон Мърчант, шеф на охраната на тази мина — представи се той с подчертано австралийско произношение. — Мога ли да видя картата ви за самоличност, моля?

Пит безмълвно му подаде служебната си карта от НЮМА и зачака.

— Дърк Пит — прочете на глас името му Мърчант и го повтори: — Дърк Пит. Не сте ли вие човекът, който преди няколко години намери огромно скривалище със съкровища на инките в пустинята Сонора?

— Бях просто един от членовете на екипа.

— Защо дойдохте на Кунгхит?

— Най-добре е да попитате пилота. Той приземи самолета на скъпоценната ви минна собственост. Аз съм само пътник.

— Малкълм Стоукс е инспектор в Кралската канадска моторизирана полиция. Също така е и служител в Управлението за криминално разследване. — Мърчант посочи компютъра си. — Тук имам файл с всички данни за него. Така че под въпрос сте вие.

— Много сте изчерпателен — каза Пит. — Като се имат предвид тесните ви връзки с канадското правителство, вероятно вече знаете, че съм тук, за да проуча въздействието на химическото замърсяване върху местните кафяви водорасли и рибния свят. Искате ли да видите документите ми?

— Вече разполагам с копия от тях.

Пит се изкуши да повярва на Мърчант, но познаваше достатъчно добре Поузи, за да се усъмни в доверието му. Реши, че Мърчант лъже. Използваше стар гестаповски ход — да внуши на жертвата, че обвинителят знае всичко, което е нужно.

— Тогава защо си правите труда да ме разпитвате? — поинтересува се Пит.

— За да проверя дали имате навика да не предоставяте точни данни.

— Да не би да съм заподозрян в извършването на тайно престъпление? — попита Пит.

— Работата ми е да задържам контрабандисти на незаконно присвоени диаманти, преди да прехвърлят камъните в централните организации за събиране и пласиране на диаманти в Европа и Средния изток. Тъй като дойдохте тук непоканен, длъжен съм да взема предвид мотивите ви.

Пит наблюдаваше отражението на мъжа от охраната в прозорците на остъкления кабинет. Той стоеше малко зад Пит от дясната му страна и държеше автоматичното оръжие пред гърдите си.

— След като знаете кой съм и твърдя, че нося достоверни документи за целта на пребиваването ми на островите Куин Шарлот, не можете да сте сериозно убеден, че съм контрабандист на диаманти. — Пит се изправи на крака. — Беше ми приятно, че си поговорихме, но не виждам причина да се мотая още тук.

— Съжалявам, но ще трябва да ви задържа временно — заяви енергично и делово Мърчант.

— Нямате право.

— Понеже нарушихте границите на частна собственост под фалшив предлог, имам пълното право да извърша арест на цивилно лице.

Лоша работа, помисли си Пит. Ако Мърчант задълбаеше по-надълбоко и го свържеше със сестрите Дорсет и „Полар Куин“, тогава никакви лъжи, колкото и добре скалъпени да бяха, нямаше да могат да обяснят присъствието му тук.

— Ами Стоукс? Щом като знаете със сигурност, че е от полицията, защо не ме предадете на него?

— Предпочитам да ви предам на началниците му — поясни Мърчант едва ли не със задоволство, — само че след като проуча въпроса по-обстойно.

Пит вече беше сигурен, че няма да излезе от минната собственост жив.

— А Стоукс свободен ли е да си тръгне?

— Веднага щом привърши с ненужното отстраняване на повредата на самолета. С удоволствие наблюдавам непохватните му опити да разузнава.

— От само себе си се подразбира, че той ще докладва за пленяването ми.

— Предрешен въпрос — рече сухо Мърчант.

Извън хангара се чу пукот от запалване на самолетен двигател. Принуждаваха Стоукс да излети без пътника си. Ако смяташе да действа, Пит прецени, че му остават по-малко от трийсет секунди. Забеляза върху бюрото пепелник с няколко угарки и предположи, че Мърчант е пушач. Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Щом ще бъда задържан противно на волята ми, имате ли нещо против, ако си запаля цигара?

— Ни най-малко — отвърна Мърчант и побутна пепелника към него. — Дори ще ви направя компания.

Пит бе престанал да пуши от години, но сега направи бавно движение, уж че понечва да бръкне във външното горно джобче на ризата си. Той сви дясната си ръка в юмрук и притисна в него лявата си длан. После, със светкавично движение, изтласквайки едната си ръка с помощта на другата за допълнителна сила, той заби десния си лакът в корема на охранителя. Мъжът се преви на две и силно изохка.

Времето за реакцията на Мърчант беше възхитително. Той извади малък деветмилиметров автоматичен пистолет от кобура на колана си и с добре заучено движение освободи предпазителя. Но преди дулото на оръжието му да се подаде над бюрото, погледът му попадна върху тялото на автоматичната карабина на охранителя, стиснато здраво в ръцете на Пит и насочено към носа на Мърчант. Шефът на охраната се изпълни с чувството, че гледа в тунел без светлина в другия му края.

Той бавно остави пистолета си върху бюрото.

— Това няма да ви донесе добро — рече мъжът язвително.

Пит грабна пистолета му и го пусна в джоба на якето си.

— Съжалявам, че не мога да остана за вечеря, но не искам да пропусна пътуването си.

След миг той изчезна през вратата и тичешком прекоси хангара. Хвърли карабината в един контейнер за боклук, излезе навън и в бавен тръс мина покрай обръча от охранители. Те го изгледаха подозрително, но решиха, че шефът им е разрешил на Пит да си върви. Въоръжените пазачи не направиха опит да го спрат, дори и когато Стоукс подаде на ръчна газ и водосамолетът започна да се движи по пистата. Пит скочи върху единия поплавък, дръпна рязко вратата, съпротивлявайки се на силната въздушна струя от витлото, и се метна в товарния отсек.

Стоукс се слиса, когато Пит се промъкна и седна на мястото на втория пилот.

— Милостиви боже! Откъде дойдохте?

— Движението по пътя за летището беше страшно натоварено — отвърна Пит, поемайки си дъх.

— Те ме принудиха да излетя без вас.

— Какво стана с вашия таен агент?

— Не се появи. Охраната около самолета беше много засилена.

— Няма да се зарадвате, като узнаете, че шефът на охраната на Дорсет, доста противничка мижитурка, ви е нарочил като полицай от УКР, дошъл да слухти наоколо.

— Дотук ми беше прикритието като пилот на бушплан — измърмори Стоукс и издърпа назад щурвала.

Пит отвори страничния прозорец, подаде глава във въздушната струя от витлото и погледна назад. Стори му се, че мъжете от охраната се щураха насам-натам като мравки. После видя нещо, което леко преряза стомаха му.

— Мисля, че ги направих луди.

— Като им казахте нещо ли?

Пит затвори прозореца.

— Всъщност изкарах въздуха на охранителя и свих оръжието на шефа на охраната.

— Това ще прелее чашата.

— Тръгват след нас с един от бойните им вертолети.

— Познат ми е този тип машини — отбеляза с тревога в гласа Стоукс. — Те са с цели четирийсет възела по-бързи от нашата таратайка. Ще ни настигнат много преди да сме успели да се върнем в Шиъруотър.

— Но не вярвам да ни свалят с огън пред свидетели — подметна Пит. — Кое е най-близкото населено място на остров Морзби?

— Селото на Мейсън Броудмур. То е разположено край залива Блек Уотър, на около шейсет километра северно оттук. Ако стигнем там първи, ще мога да кацна на вода насред рибарската флотилия на селото.

Пит, чийто адреналин вече кипеше, погледна Стоукс с очи, в които святкаха пламъчета.

— Ами давайте тогава!

20.

Пит и Стоукс бързо съзнаха, че от самото начало се намираха в неизгодно положение. Не им оставаше друг избор, освен да поемат на юг, преди да са направили 180-градусов завой на север към остров Морзби. Военният хеликоптер „Макдонел Дъглас“, управляван от охранителите на Дорсет, направо се издигна вертикално от площадката пред хангара, зави на север и се озова непосредствено зад по-тромавия водосамолет още преди преследваният пилот да превключи на първа скорост. Уредът за въздушната скорост на бийвъра показваше 160 възела, но Стоукс имаше чувството, че лети с безмоторен самолет, докато прелиташе над тесния канал, разделящ двата острова.

— Къде са? — попита той, без да откъсва поглед от покритите с кедрови и борови дървета хълмове право пред него и от водата долу, от която го деляха само стотина метра.

— На половин километър зад опашката ни и все по-бързо ни настигат — отвърна Пит.

— Само един ли е?

— Вероятно са преценили, че да ни свалят, е фасулска работа и са оставили другия у дома.

— Но поради допълнителното му тегло и въздушното съпротивление ние можем да сме на равна нога с него.

— Носите ли някакво оръжие в тази антика? — попита Пит.

— Правилата не позволяват.

— Жалко, че не сте скрил някоя пушка в един от поплавъците.

— За разлика от американските умиротворители, които мислят само каква бойна техника да носят, ние не изгаряме от желание да размахваме оръжие тук и там, освен ако не се създаде опасно за живота положение.

— А как ще наречете тази каша?

— Непредвидено затруднение — отвърна непоколебимо Стоукс.

— В такъв случай разполагаме само с деветмилиметровия автоматичен пистолет, който откраднах, срещу две тежки картечници — рече примирен Пит. — Знаете ли, преди няколко години потопих един вертолет, като метнах в перките на витлото му една спасителна дъска.

Стоукс се обърна да погледне Пит — не можеше да повярва на невероятното му спокойствие.

— Съжалявам, но като изключим двете спасителни жилетки, товарният отсек е празен.

— Те кръжат от дясната ни страна, готвейки се за точен изстрел. Когато ви кажа, спуснете задкрилката и намалете подаването на газ.

— Няма да мога да се издигна, ако намаля скоростта на тази височина.

— Рязкото снижаване във върхарите на дърветата може да причини възпламеняване.

— Никога не съм мислил за това по този начин — каза мрачно Стоукс.

Пит наблюдаваше напрегнато как синьо-черният вертолет се изравни успоредно на водосамолета и като че ли увисна в това положение като сокол, зърнал гълъб. Беше толкова близо, че Пит успя да види израза по лицата на пилота и втория пилот. И двамата се усмихваха. Пит отвори страничния си прозорец и вдигна автоматичния пистолет до под рамката, за да не се вижда.

— И да не пратят предупреждение по радиото! — не можеше да повярва Стоукс. — Нито да поискат да се върнем в мината?!

— Тия момчета не си поплюват. Но няма да посмеят да убият моторизиран полицай, ако не получат заповед от някой високопоставен служител в „Дорсет Консолидейтид“.

— Не мога да повярвам, че очакват да им се размине.

— Със сигурност поне ще се опитат — каза тихо Пит, без да сваля очи от артилериста. — Бъдете готов. — Не беше оптимист. Единственото им предимство, ако изобщо можеше да се нарече предимство, беше, че бойният вертолет 530 МД беше пригоден повече за нападение по суша, отколкото за изцяло въздушна битка.

Стоукс притисна между коленете си щурвала, обгърна с едната си ръка лостовете за задкрилките, а с другата хвана лоста за ръчната газ. Зачуди се в себе си защо се доверяваше толкова много на човек, когото познаваше от по-малко от два часа.

Отговорът беше лесен. През всичките си години служба в моторизираната полиция, бе виждал малцина, които успяваха да държат под абсолютен контрол безнадеждно на вид положение.

— Сега! — извика Пит и на един дъх вдигна и даде изстрели с автоматичния пистолет.

Стоукс натисна докрай лостовете на задкрилките и избута дросела. Останал без мощност на двигателя и срещнал съпротивата на вятъра в огромните поплавъци, старият бийвър рязко забави ход, сякаш бе навлязъл в облак от лепило.

Почти в същия миг Стоукс чу скорострелното чаткане на автоматична карабина и думкането на куршумите в едното крило. Чу също и острия пукот от пистолета на Пит. Това не е битка, помисли си той, докато трескаво подмяташе почти спрелия поради загубата на скорост самолет във въздуха, това е все едно един защитник да се изправи сам пред отбранителната линия на футболния отбор на „Феникс Кардинал“. После изведнъж, по необясними причини, стрелбата спря. Носът на летателната му машина се пускаше надолу и той отново избута лоста за ръчната газ напред, за да възстанови до известна степен управлението.

Докато връщаше хоризонталното положение на самолета и набираше скорост, Стоукс хвърли крадешком поглед встрани. Вертолетът бе променил посоката си. Вторият пилот се бе свлякъл настрани на седалката си зад няколко дупки от куршуми в издутия пластмасов прозорец на пилотската кабина. Онова, което го изненада още повече, беше изразът на лицето на Пит — израз на дълбоко разочарование.

— По дяволите! — изропта Пит. — Изпуснах го!

— Какво сте изпуснали? Улучихте втория пилот.

Ядосан на себе си, Пит го погледна.

— Прицелвах се в блока на носещото витло.

— Много точно разчетохте времето — поздрави го Стоукс. — Как избрахте момента, в който да ми дадете знак и да почнете да стреляте?

— Когато видях, че пилотът престана да се усмихва.

Стоукс го остави на мира. Още не се бяха измъкнали от бурята.

До селото на Броудмур оставаха цели трийсет километра.

— Приближават се за нова атака — съобщи Пит.

— Излишно е да повтаряме същата хитрост.

— Съгласен съм — кимна Пит. — Пилотът ще я очаква. Този път хванете отново щурвала и направете имелман.

— Какво е това имелман?

— Не знаете ли? Откога летите, за бога?

— Горе-долу от двайсет и един часа.

— О, и таз хубава! — изпъшка Пит. — Издигнете се с половин лупинг нагоре, после извършете единично преобръщане през крилото, за да продължите в обратна посока.

— Не съм сигурен, че съм в състояние да го направя.

— Моторизираната полиция не разполага ли с добре обучени професионални пилоти?

— Не и за подобни задачи — отвърна със сподавен глас Стоукс. — Мислите ли, че този път ще успеете да улучите някоя съществена част на вертолета?

— Само ако извадя удивителен късмет — отвърна Пит. — Останаха ми три патрона.

От страна на пилота на бойния вертолет нямаше никакво колебание. Той зави под ъгъл за директна атака отгоре и отстрани на набелязаната си безпомощна жертва. Добре премислена атака, която предоставяше малко място за Стоукс да маневрира.

— Сега! — изкрещя Пит. — Забийте нос надолу, за да наберете скорост и веднага след това дайте нагоре, за да извършите лупинга.

Неопитността на Стоукс го накара да се поколебае. Той едва бе завършил лупинга, за да се приготви за единичното преобръщане през крило, когато 7.62-милиметровите куршуми започнаха да се забиват в тънкия алуминиев кожух на водосамолета. Няколко куршума пръснаха предното стъкло на хиляди парченца и се изсипаха върху командното табло. Пилотът на вертолета смени прицела си и след пилотската кабина започна да обстрелва фюзелажа. Това беше грешка, благодарение на която бийвърът се задържа във въздуха. Онзи можеше направо да взриви двигателя.

Пит изстреля последните си три куршума и започна да се мята напред-назад, за да стане колкото се може по-малка мишена — действие, равносилно на пълна илюзия.

Забележителното беше, че Стоукс успя да извърши имелман — късно, за да е по-сигурен, но сега бийвърът се отдалечаваше пред хеликоптера, преди пилотът му да завърти машината си на 180 градуса. Пит се смая и недоверчиво поклати глава, после огледа тялото си за рани. Освен няколко драскотини по лицето от люспите, отхвръкнали от разбитото предно стъкло, той беше невредим. Бийвърът летеше в хоризонтално положение и звездообразният двигател продължаваше да боботи равномерно на пълни обороти. Двигателят беше единствената част на водосамолета, която не бе направена на решето от куршумите. Пит изгледа проницателно Стоукс.

— Добре ли сте?

Стоукс се обърна бавно и впери замъглен поглед в Пит.

— Мисля, че тия гадове вече ме лишиха от пенсия — смотолеви той. Закашля се и след малко устните му се обагриха с кръв, която потече по брадичката му и закапа върху гърдите му. После той изведнъж се свлече напред, доколкото позволяваше раменния му предпазен колан, и припадна.

Пит хвана щурвала на втория пилот и мигом завъртя водосамолета на пълни 180 градуса, докато го върна обратно на курса към селището на Мейсън Броудмур. Резкият завой завари пилота на вертолета неподготвен и дъждът от куршуми се изсипа в празното пространство зад опашката на водосамолета.

Пит избърса струйката кръв, потекла към едното му око, и направи оглед на летателния апарат. В по-голямата си част той бе осеян с над сто дупки, но командните системи и повърхности не бяха засегнати, а големият двигател 450 Уосп продължаваше да работи неуморно с всичките си цилиндри.

Ами сега какво да прави?

Първият план, който му мина през ума, беше да се опита да блъсне вертолета. Старата установена практика — разчиствай си пътя, помисли си Пит. Но дотук се свеждаха нещата — само да опита. Военният хеликоптер беше много по-пъргав във въздуха от тромавия бийвър с масивните си понтони. Пит имаше шанс толкова, колкото една кобра срещу мангуста — битка, която мангустата никога не губеше срещу по-бавноподвижната кобра. Само ако се изправеше пред гърмяща змия, мангустата можеше да бъде победена. Налудничавата мисъл, хрумнала в съзнанието на Пит, се превърна в божествено вдъхновение, когато той забеляза нисък скалист хребет на около километър малко вдясно пред него.

Към скалите водеше път между горичка от високи ели. Той се гмурна между короните на дърветата, а върховете на крилата на самолета бръснаха игличките на най-горните клони. Всеки страничен наблюдател би помислил, че това е отчаяна постъпка, породена от самоубийствена лудост. Маневрата заблуди пилота на вертолета, който прекрати третата си атака и последва водосамолета на разстояние малко над него, с намерение да наблюдава неизбежната, както изглеждаше, катастрофа.

Пит, който бе пуснал докрай притока на гориво, за да не спре, държеше щурвала с две ръце и не откъсваше поглед от стената от скали, която се издигаше застрашително пред него. Въздушната струя биеше през счупеното предно стъкло и той трябваше да извръща глава ту на една, ту на друга страна, за да вижда. За щастие вихърът издуха капещата кръв и бликналите сълзи от присвитите му очи.

Той продължаваше да лети между дърветата. Не биваше да прави никаква погрешна преценка, никаква погрешна стъпка. Трябваше да извърши правилното движение точно навреме, в определения момент. Една десета от секундата забавяне или избързване и в единия, и в другия случай щеше да доведе до сигурна смърт. Скалите се приближаваха стремглаво към самолета, сякаш някой ги тласкаше отзад. Пит вече ги виждаше съвсем ясно — назъбени скални блокове в сиво и кафяво, с черни жилки. Нямаше нужда да поглежда стрелката на висотомера, сочеща нулата, нито стрелката на тахометъра, трепкаща далеч над червената резка. Старчето летеше към гибелта си с пълна скорост.

— Вече съм ниско! — извика Пит във вятъра, нахлуващ през счупените стъкла. — На два метра височина!

Малко време му оставаше да уравновеси машината, преди скалите да връхлетят върху него. Дръпна щурвала с точно премерено движение, толкова, колкото да издигне носа на самолета и колкото върховете на витлото да префучат над скалистата верига само на сантиметри от гребена й. Чу ненадейно хрущене на метал — алуминиевите поплавъци се отъркаха в скалите и се откъснаха от корпуса. Бийвърът се стрелна грациозно във въздуха като реещ се ловен сокол, отвързан от въжето. Освободен от тежестта на обемистите си поплавъци, които останаха да лежат смачкани върху скалите, и с намалено почти наполовина челно съпротивление, старият самолет стана по-маневрен и увеличи въздушната си скорост с още трийсет възела. Той мигом се подчиняваше на командите на Пит и пореше въздуха, набирайки височина, без следа от мудност.

Сега, помисли си той, и по устните му се изписа сатанинска усмивка, ще ти покажа какво е имелман. Той отхвърли самолета до половин лупинг, после го преобърна веднъж през крилото, поддържайки прав курс към вертолета.

— Напиши си завещанието, сукалче! — изкрещя той, но думите му бяха погълнати от силната въздушна струя и от грохота на отработените газове от двигателя. — Идва Червеният барон.

Пилотът на хеликоптера разбра твърде късно намеренията на Пит. Вече нямаше нито къде да се отдръпне, нито къде да се скрие. Последното нещо, което очакваше, беше удар от разнебитен стар водосамолет. Но ето че таратайката се приближаваше по линията на сблъсъка с почти двеста възела. Пилотът не вярваше, че е възможно да фучи към него с такава скорост. Той предприе няколко резки маневри, но пилотът на водосамолета предвиди действията му и продължи да настъпва. Тогава онзи измести носа на вертолета под ъгъл спрямо противника си в безумен опит да разпердушини надупчения бийвър в небето преди неизбежния му погром.

Пит видя, че вертолетът се насочи право напред, видя святкането от оръдията в отсеците, чу как снарядите се забиват в големия звездообразен двигател. Изведнъж изпод обтекателя бликна гориво и потече по изпускателните тръби, причинявайки гъста диря от син пушек зад самолета. Пит вдигна ръка, за да предпази очите си от горещото гориво, което плисна в лицето му с щипеща от въздушната струя болка.

Гледката, която застина в съзнанието му микросекунда преди сблъсъка, беше изразът на мрачно одобрение, изписано по лицето на пилота на вертолета.

Витлото и двигателят на водосамолета се врязаха под прав ъгъл във вертолета, точно зад пилотската кабина, и предизвикаха взрив от метал и отломки, който отсече надлъжника на опашното витло. Лишено от въртящия си баланс, основното тяло на вертолета бе подето от силен страничен дрейф. То се завъртя бясно около оста си няколко пъти, после взе да пада като камък към земята на петстотин метра под него. За разлика от катастрофите, подсилени със специални ефекти във филмите, машината не избухна веднага в пламъци, след като се нагъна като неузнаваема маса от пушещи останки. Изминаха близо две минути, когато сред развалината започнаха да мъждукат пламъчета и лумналата ослепителна огнена завеса да я обгърне напълно.

Парчета от строшеното витло на бийвъра изхвърчаха към небето като въртящи се огнени колела. Обтекателят като че ли щеше да пръсне двигателя и запърха като ранена птица сред дърветата. Двигателят замлъкна и спря да работи тъй внезапно, сякаш Пит го бе изключил. Той избърса горивото от очите си и единственото, което видя над оголените цилиндрови глави, беше килим от върхари. Скоростта на бийвъра намаля и той увисна във въздуха точно когато Пит стегна колана си и се приготви за падането. Уредите за управление продължаваха да работят и той се опита да насочи самолета към клоните на дърветата.

Почти успя. Но външният ръб на дясното крило се удари в един червен кедър, висок седемдесет метра, което рязко завъртя самолета на деветдесет градуса. Вече напълно без контрол и мъртъв в късчето небе, което му бе останало, самолетът заби нос в една гъста маса от клони. Лявото крило се заплете в друг висок кедър и се откъсна. Върху червения самолет се посипаха зелени борови иглички и го закриха от поглед от въздуха. Пред разбития водосамолет се издигаше стволът на ела, широк половин метър. Валът на витлото се блъсна в дървото пред него и го прониза право в средата. Двигателят изскочи от сглобките си, когато горната половина на дървото падна върху килнатия самолет и изби опашната част. Онова, което бе останало от осакатения самолет, заора влажната наторена горска почва, докато накрая напълно спря.

В продължение на няколко минути земята под дърветата притихна като в гробище. Пит седеше на мястото си, прекалено зашеметен, за да помръдне. Гледаше замаян през отвора, който доскоро представляваше предното стъкло. За първи път забеляза, че целият двигател липсва и неопределено се запита къде ли може да бъде. Съзнанието му започна най-сетне да се избистря и той се надигна и огледа Стоукс.

Полицаят потръпна от пристъп на кашлица, после поклати немощно глава и дойде отчасти в съзнание. Отправи тъп поглед над командното табло към боровите клони, увиснали в пилотската кабина.

— Как се озовахме в гората? — едва чуто попита той.

— Ти спа през цялото време — смънка Пит, докато леко масажираше струпаните си на едно място натъртвания.

Не беше нужно да е учил осем години медицина, за да разбере, че Стоукс положително щеше да умре, ако не постъпеше в болница. Той бързо свали ципа на стария му летателен костюм, разпра ризата и го прегледа за рани. Намери една вляво на гръдния кош под рамото. Дупчицата, почти без кръв, беше толкова малка, че Пит едва я забеляза. Не е от куршум, беше първото му заключение. Внимателно прекара пръст върху нея и напипа остро парче метал. Озадачен, той вдигна поглед към рамката, която бе държала предното стъкло. Беше смачкана до неузнаваемост. Ударът на куршума бе запратил парче от алуминиевата рамка в гърдите на Стоукс, което се бе забило в левия бял дроб. Още сантиметър навътре, и е щяло да засегне и сърцето.

Стоукс изкашля голямо количество кръв и го изплю през зеещия прозорец.

— Странно — промълви той. — Все съм си мислил, че ще получа куршум при преследване по някоя магистрала или в затънтена уличка.

— Де такъв късмет!

— Много ли зле изглежда?

— Имаш парче метал в белия дроб — поясни Пит. — Боли ли те?

— Чувствам повече тупкаща болка, отколкото нещо друго.

Пит сковано се изправи от мястото си и застана зад Стоукс.

— Дръж се, ще те измъкна оттук.

За около десет минути Пит изби с крак смачканата врата, внимателно измъкна инертното тяло на Стоукс навън и грижливо го настани на меката земя. Положи немалко усилия за това и когато седна до полицая, едва си поемаше дъх. Лицето на Стоукс се изпъна неведнъж от болка, но той не издаде никакъв звук, освен тих стон. На път да изпадне в безсъзнание, полицаят затвори очи.

Пит го шляпна, за да не заспи.

— Не загубвай съзнание пред мен, друже. Трябваш ми, за да ми покажеш пътя за селото на Броудмур Мейсън.

Клепките на Стоукс трепнаха, той отвори очи и загледа въпросително Пит, сякаш си спомняше нещо.

— Дорсетовия вертолет — заговори той сред кашлица. — Какво стана с него и негодниците, които стреляха по нас?

Пит се загледа в пушека, който се издигаше над гората и се усмихна.

— Изпекоха се на скара.

21.

Пит очакваше да гази дълбок сняг през януари на остров Кунгхит, но земята бе застлана само с тънка бяла покривка, която на повечето места се бе стопила след последната буря. Той влачеше Стоукс след себе си върху травой — примитивна шейна, използвана от индианците от американските равнини за превозване на товари. Не можеше да остави Стоукс, а опиташе ли се да го носи на гръб, като нищо щеше да му навлече вътрешен кръвоизлив. Затова върза на разстояние два кола от мъртви клони с товарни ограничителни ремъци, които намери сред останките от самолета, постави между тях плоскост, закачи в единия й край предпазен колан от седалката на самолета, а с друг препаса легналия в средата на травоя Стоукс. После нахлузи през рамо закачения за плоскостта предпазен колан и завлачи ранения полицай през гората. Часовете се изнизваха един след друг, слънцето залезе, падна нощ, а Пит продължаваше да върви на север в тъмнината, следвайки пътя с компас, който бе свалил от таблото с контролно-измервателните уреди на самолета — същият способ бе използвал и преди няколко години, когато прекосяваше пустинята Сахара.

През десетина минути той току запитваше Стоукс:

— Още ли си с мен?

— Не се предавам — повтаряше едно и също с немощен глас Стоукс.

— Виждам пред себе си плитка река, течаща на запад.

— Стигнал си до притока Улф. Прекоси го и продължи на северозапад.

— Колко още остава до селото на Броудмур?

— Два, най-много три километра — отвърна Стоукс с дрезгав шепот.

— Продължавай да ми говориш, чуваш ли?

— И ти като жена ми.

— Женен ли си?

— От десет години, за една велика жена, която ми роди пет деца.

Пит оправи предпазния колан, който се беше изместил и се врязваше в гърдите на Стоукс и премина потока. След още километър мъчително ходене през шубраците той излезе на тясна пътека, която го изведе в желаната посока. На места пътеката бе обрасла с пущинаци, но все пак по нея можеше да се върви относително свободно — същинска благодат за Пит, който дотогава с големи усилия си бе пробивал път през гората, гъста от храсталаци между дърветата.

На два пъти помисли, че се е отклонил от пътеката, но след като повървеше в същата посока още няколко метра, виждаше, че е все още на нея. Независимо от смразяващата температура той се изпотяваше от усилията, които изразходваше. Но не смееше да спира и да почива. Ако Стоукс трябваше да оживее, за да види отново жена си и петте си деца, Пит трябваше да продължи да върви. Той поддържаше еднопосочен разговор с полицая, стараейки се всячески да го предпази да не изпадне в кома след шока. Съсредоточен в движението на краката си, Пит не обръщаше внимание на нищо наоколо.

Стоукс прошепна нещо, но Пит не го разбра.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — попита го той.

— Надушваш ли…? — едва промълви Стоукс.

— Какво да надушвам?

— Пушек.

Едва тогава и Пит го долови. Пое дълбоко въздух. Миризмата на дим от запалени дърва идваше отнякъде пред тях. Чувстваше се изморен, до отчаяние изморен, но опъна отново колана с рамене и тежко закрачи. След малко до слуха му долетя шум от малък бензинов двигател — на верижен трион, режещ дърва. Миризмата на запалени дърва стана по-силна и в ранната светлина на зората той видя дим, който се виеше над върховете на дърветата. Сърцето му биеше силно от умора, но Пит не възнамеряваше да спира, след като беше тъй близо до целта си.

Слънцето изгря, но остана скрито зад тъмносиви облаци. Ситен дъжд заръмя, когато той се озова в едно сечище, което стигаше до морето и гледаше към малко пристанище. Погледът му попадна върху малка група от къщи, направени от дървени трупи, с покриви от вълнообразна ламарина. От каменните им комини се издигаше дим. На различни места в селището стърчаха високи цилиндрични стълбове с тотеми, изобразяващи лицата на струпани на куп фигури на животни и хора. Малка флотилия от рибарски моторни лодки се поклащаше леко до плаващ док. Неколцина рибари поправяха двигатели, други — кърпеха мрежи. Група деца, застанали под навес, наблюдаваха един мъж, който режеше с верижен трион огромен дънер. Две жени си бъбреха, докато простираха пране на едно въже. Едната от тях зърна Пит, посочи към него и започна да вика към другите.

Отмалял от изтощение, Пит се свлече на колене, когато тълпа от десетина души се втурна към него. Един мъж с дълга, права черна коса и заоблено лице, коленичи до Пит и обгърна с ръка раменете му.

— Вече всичко е наред — каза му той грижовно, после направи знак на тримата мъже, наобиколили Стоукс и им нареди: — Него занесете в племенната къща.

Пит вдигна поглед към мъжа до него.

— Случайно да не сте Мейсън Броудмур?

Черните като въглен очи го изгледаха с любопитство.

— Ами да, аз съм.

— Божичко! — възкликна Пит и уморен до смърт се отпусна на меката земя. — Да се радвам ли, че ви виждам!

Възбуден кикот на малко момиченце разбуди Пит от лекия му сън. Както беше уморен, той поспа само четири часа. Отвори очи, задържа за миг поглед върху момичето, после му се усмихна ведро и пак затвори очи. То побягна от стаята, викайки пискливо майка си.

Пит се намираше в уютна стая с малка печка, излъчваща вълшебна топлина, и лежеше в легло, направено от мечи и вълчи кожи. Той се подсмихна под мустак, като си спомни как Броудмур застана насред уединеното индианско селище, с няколко съвременни удобства, и повика по спътниковия си телефон санитарен вертолет, който да откара Стоукс в болница на континента.

Пит си услужи с телефона, за да се свърже с отдела на моторизираната полиция в Шиъруотър. Щом спомена името на Стоукс, веднага бе свързан с инспектор Пендълтън, който го разпита подробно за събитията, започнали предишната сутрин. Пит приключи изложението си, като даде на Пендълтън координатите на мястото на катастрофата, за да изпрати полицейски отряд да прибере снимачните камери в понтоните, ако са оцелели от удара.

Пит още не беше привършил рибената чорба, която му бе набутала в ръцете съпругата на Броудмур, когато пристигна един водосамолет. Двама парамедици и един лекар прегледаха Стоукс и увериха Пит, че полицаят има всички шансове да се оправи. Едва след като водосамолетът се издигна от водата по обратния път за континента и за болницата, Пит прие с благодарност да легне на преотстъпеното му от Броудмурови семейно легло и дълбоко заспа.

Съпругата на Броудмур влезе от съединената с кухнята дневна. Ърма Броудмур беше грациозна и самоуверена жена, набита, но гъвкава, със зорки кафяви очи и усмихнати устни.

— Как се чувствате, господин Пит? Предположих, че ще спите поне още три часа.

Пит погледна дали все още е облечен с панталони и риза, преди да отхвърли завивките и да спусне босите си крака на пода.

— Извинете, че прогоних вас и съпруга ви от леглото ви.

Тя се разсмя с тих, мелодичен смях.

— Сега е малко след пладне. А вие спите едва от осем заранта.

— Много съм ви благодарен за гостоприемството.

— Сигурно сте гладен. Една купа рибена чорба съвсем не е достатъчна за грамаден човек като вас. Какво искате да хапнете?

— Консерва с боб ще ми дойде добре.

— Хора, насядали край лагерен огън в северните гори, които ядат боб от консерва, е само мит. Ще ви изпека на скара филета от сьомга. Предполагам, че обичате сьомга.

— И то много.

— Докато чакате, можете да си поговорите с Мейсън. Той работи навън.

Пит си обу чорапи и туристически ботуши, прекара пръсти през косата си и прекрачи във външния свят. Намери Броудмур под навеса да дяла петметров дълъг ствол на червен кедър, сложен върху четири масивни „магарета“. Броудмур му нанасяше удари със заоблен дървен чук във форма на камбана и с вдлъбнат секач, наричан ветрилообразно длето. Изсеченото все още не беше достатъчно за Пит да си представи завършеното творение. Лицата на животните бяха в съвсем първоначален етап.

Броудмур вдигна поглед, когато Пит се приближи до него.

— Успяхте ли да си починете?

— Не знаех, че мечите кожи са толкова меки.

Броудмур се усмихна.

— Не го разгласявайте, че иначе до една година ще са изчезнали напълно.

— Ед Поузи ми каза, че дълбаеш стълбове с тотеми. Никога не съм виждал как се правят.

— От поколения насам всички в рода ни са резбари. Предимно на тотеми, тъй като първите индианци от Северозапада не са имали писменост. Родовите истории и легенди са се запазили чрез символи, в повечето случаи на животни, гравирани върху червено кедрово дърво.

— А носят ли някакъв религиозен смисъл? — полюбопитства Пит.

Броудмур поклати глава.

— Не, те никога не са били въздигани в култ като икони на богове, били са почитани повече като духове пазители.

— Какво означават символите на този стълб?

— Това е надгробен стълб, или нещо като паметна плоча, както го наричате вие. Стълбът е в памет на чичо ми, който се спомина миналата седмица. Когато довърша резбата, тя ще изобразява неговият личен герб, който представлява орел и мечка, заедно с традиционна фигура на покойник хаида. Готовият стълб ще бъде издигнат — по време на празник — в ъгъла на къщата на вдовицата му.

— Като уважаван майстор резбар сигурно имаш поръчки за месеци напред.

Броудмур сви скромно рамене.

— Кажи-речи. За две години.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита Пит и неочакваният въпрос завари Броудмур с дървения чук, вдигнат високо, на път да се стовари върху ветрилообразното длето.

Резбарят остави настрани инструментите си и направи знак на Пит да го последва до пристанището. Там той спря до малък хангар за лодки, вдаден в морето. Отвори една врата и влезе вътре. Два малки плавателни съда се полюшваха във вътрешното пространство на док във формата на U.

— Проявяваш ли интерес към джет ските? — попита Пит.

Броудмур се усмихна.

— Мисля, че днешният термин е реактивни лодки.

Пит огледа двата лъскави плавателни съда „Ует джет“ Дуо 300, производство на „Мастъркрафт Боут“. С висок коефициент на полезно действие, те побираха двама души и бяха ярко изрисувани с индиански символи на животни.

— На вид като че ли могат и да летят.

— Малко над водата, да. Модифицирах двигателите им, за да ги усиля с още петнайсет конски сили. Сега се движат с близо петдесет възела. — Броудмур изведнъж смени темата. — Ед Поузи ми каза, че искате да обиколим остров Кунгхит с уред за измерване на акустиката. Реших, че реактивните лодки са подходящо средство за осъществяването на проекта ви.

— Дори превъзходно. За съжаление подводният ми микрофон се счупи, когато със Стоукс катастрофирахме. Единствената друга възможност, която ми остана, е да проникна в самата мина.

— Какво очаквате да откриете?

— Метода на изкопните работи, който Дорсет използва, за да изкопава диамантите.

Броудмур вдигна от ръба на водата малко обло камъче и го метна в дълбоките зелени води.

— Дружеството има малка флотилия от лодки, която охранява острова — каза той накрая. — Екипажите им са въоръжени и е известно, че нападат рибари, които дръзват да се приближат по-близо.

— Както изглежда, служителите от канадското правителство не са ми казали всичко, което ми е нужно да знам — рече Пит, а наум наруга Поузи.

— Вероятно са сметнали, че след като са ви дали разрешение да проучвате минния обект, охраната няма да ви безпокои.

— Ами брат ти? Стоукс ми спомена за побоя над него и за подпалването на лодката му.

Индианецът се обърна и посочи към недовършения тотем.

— Не ви ли каза още, че те убиха и чичо ми?

Пит бавно поклати глава.

— Не. Моите съчувствия.

— Намерих тялото му, отнесено на осем километра навътре в морето. Бил е вързал за себе си две празни туби за бензин. Водата беше студена и той е починал от замръзване. Единственото, което открихме от лодката му, беше парче от кормилото.

— И мислиш, че мъжете от охраната на Дорсет са го убили?

— Сигурен съм, че те са го убили — отвърна Броудмур с гневни пламъчета в очите.

— А бранителите на закона?

Броудмур поклати глава.

— Инспектор Стоукс представлява просто един символичен следствен отряд. След като Артър Дорсет изпрати рояк от негови геолози да проучат целия остров, които накрая откриха главния източник на диаманти, той използва властта и богатството си буквално да си присвои острова от правителството. Напразни останаха законните претенции на индианците хаида, че островът е племенна свещена земя. Сега се счита за незаконно, ако някой от хората ни стъпи там или лови риба по-близо от четири километра от брега. А моторизираната полиция, на която й се плаща, за да ни закриля, може и да ни арестува.

— Сега разбирам защо шефът на охраната на мината почти не се съобразява със закона.

— Мърчант ли? Джон Тупалката, както го наричат — и по заобленото му лице се изписа неприкрита омраза. — Имал сте късмет, че сте избягал. Иначе просто щяхте да изчезнете. Мнозина са се приближавали или прониквали до острова, за да търсят диаманти. Но никой не е успявал, от никого нямаше и следа след това.

— Част от диамантеното богатство не се ли дава на индианците хаида? — попита Пит.

— Все още ни залъгват — отвърна Броудмур. — Дали да ни бъде дадено част от диамантеното богатство, стана повече законов въпрос, отколкото политически. От години водим преговори за това, но Дорсетовите адвокати все протакат нещата в съдилищата.

— Чак не ми се вярва, че канадското правителство допуска Артър Дорсет да му се налага.

— Икономиката на страната е в безизходно положение и политиците си затварят очите пред рушветите и корупцията, щом нечии интереси пълнят държавната хазна. — Той замълча и се вгледа в очите на Пит, сякаш търсеше да разгадае нещо в тях. — А вашият интерес какъв е, господин Пит? Да закриете мината ли?

— Да — кимна Пит, — стига да успея да докажа, че техните изкопни работи пораждат акустично явление, виновно за масово унищожение на хора и морски свят.

Броудмур погледна Пит с твърд поглед.

— Ще ви вкарам в минната собственост.

Пит премисли набързо предложението.

— Но ти имаш жена и деца. Няма смисъл да се рискуват два живота. Достатъчно е да ме оставиш на острова и аз ще измисля начин да се добера до насипа, без да ме видят.

— Това не може да стане. Алармените им системи са съвършени. Оказа се, че и катеричка не може да доближи насипа, макар и толкова малка, както и стотиците други животни, които обитаваха острова, преди минните операции на Дорсет да окепазят красивото някога място. Да не говорим за елзаските полицейски кучета, които надушват контрабандист на диаманти от сто метра.

— Тогава остава тунелът.

— Сам изобщо не можете да минете през него.

— По-добре да опитам, отколкото жена ти да стане поредната вдовица.

— Не ме разбрахте — рече търпеливо Броудмур, но в очите му засвяткаха унищожителни пламъчета на отмъщението. — Мината плаща на племенната общност, за да доставя на кухнята й прясна риба. Веднъж седмично аз, заедно с мои съседи, правим курс до Кунгхит и закарваме улова си. На доковете натоварваме рибата на ремаркета и я превозваме през тунела до кухнята. Главният готвач ни поднася закуска, плаща ни в брой — далеч по-малко от действителната стойност на улова — и след това си тръгваме. Имате черна коса, можете да минете за хаида, ако се облечете с рибарско работно облекло и държите главата си наведена. Охраната дебне по-зорко за тайно изнесени диаманти, отколкото при вкарването на риба. А тъй като ние само доставяме и не вземаме нищо, за тях не сме подозрителни.

— Не се ли намира по-добре платена работа в мината за твоите хора?

Броудмур сви рамене.

— Да забравим как се ловува риба и дивеч, е все едно да забравим какво е независимост. Парите, които спечелваме, като снабдяваме кухнята им, отделяме за построяването на ново училище за децата ни.

— Има един малък проблем — с Джон Мърчант Тупалката. Двамата с него вече се срещнахме и изпитахме взаимна неприязън. Той видя лицето ми отблизо.

Броудмур махна с ръка в знак на успокоение.

— Това, че Мърчант ви познава, не е проблем. Той никога не би си изтъркал скъпите италиански обувки, за да се навърта в тунела и кухнята. А и в такова време рядко напуска кабинета си.

— Няма да съм в състояние да събера много информация от кухненския персонал — продължи Пит. — Не познаваш ли някой рудокопач, на когото можеш да се довериш, да опише процедурите по изкопаването.

— Всички рудокопачи са китайци, докарани незаконно в мината чрез престъпни синдикати. Никой от тях не говори английски. Единствената ви надежда може да е в един възрастен минен инженер, който мрази „Дорсет Консолидейтид“ до дъното на душата си.

— Можеш ли да ме свържеш с него?

— Дори не знам името му. Той работи нощна смяна и често закусва по същото време, когато доставяме рибата. Няколко пъти сме се заприказвали, докато си пием кафето. Той не е доволен от работните условия. Последния път, когато разговаряхме, сподели, че през миналата година в мините са загинали двайсет китайци.

— Ако мога да остана насаме с него десет минути, той сигурно ще ми помогне много да разгадая акустичната загадка.

— Няма гаранция, че ще бъде там, когато отидем — предупреди го Броудмур.

— Налага се да рискувам — каза замислен Пит. — Кога ще карате следващия си улов?

— Последните наши гемии трябва да влязат в дока след няколко часа. До довечера ще разпределим рибата в каси с лед и по видело ще сме готови да поемем за остров Кунгхит.

Пит се запита в себе си дали беше физически и психически подготвен отново да залага на карта живота си. После си помисли за стотиците мъртви тела, които бе видял на екскурзионния кораб, и всяко колебание за това, какво трябва да прави, се изпари.

22.

Шест малки риболовни моторници, боядисани в различни ярки цветове, с подредени върху палубите дървени каси, пълни с риба и лед, навлязоха в Роуз Харбър. Дизеловите двигатели тихо пухтяха през високите си димни тръби, докато въртяха валовете на витлата. Ниска мъгла се стелеше над водата и й придаваше сиво-зелен цвят. На източния хоризонт слънцето се бе подало наполовина, духаше вятър под пет възела. По гребените на вълните не се виждаха „зайчета“, пяна образуваха единствено дирите от витлото и носа на лодките, докато пореха леките вълни.

Броудмур се приближи до Пит, който седеше на кърмата и наблюдаваше как чайките се спускаха и се рееха след лодката с надеждата да си похапнат наготово.

— Време е да влезете в ролята си, господин Пит.

Пит така и не успя да накара Броудмур да го нарича Дърк. Той кимна и започна уж да дяла носа на полузавършена маска, която индианецът му бе дал. Беше облечен с жълти мушамени панталони с тиранти, опънати над дебел вълнен пуловер, изплетен от Ърма Броудмур. На главата си бе сложил плетена шапка, нахлупена ниско над дебелите му, черни вежди. Лицето му бе гладко избръснато. Той не вдигаше поглед, докато леко остъргваше с тъпата страна на ножа маската, но поглеждаше с крайчеца на окото си към дългия док — съвсем не малък пристан, а истинско стоварище за големи кораби, със забити пилоти — който все повече се разширяваше, докато лодките навлизаха в залива. Висок кран се движеше по релси от едната страна на дока, за да разтовари тежки машини и други товари от океански кораби.

Голям плавателен съд с необичайно гладко очертание и кълбовидна надстройка, отличаващ се от всички луксозни яхти, които бе виждал Пит, беше закотвен до дока. Двойният му корпус от високоефективно стъклено влакно беше предназначен за по-голяма скорост и удобство. Изглеждаше способен едва да докосва водата с над осемдесет възела. Ако се съдеше по описанията на Джордино за морски космически дизайн, то това беше яхтата, забелязана да подминава товарния кораб „Ментауай“. Пит потърси с поглед името и пристанището, които обикновено се изписваха върху огледалото на кърмата, но никакви обозначения не помрачаваха красотата на сапфиреносиния корпус на яхтата.

Повечето корабопритежатели са горди с галените имена на плавателните им съдове, помисли си Пит, както и с пристанището, където са регистрирани. Стана му съвсем ясно защо Артър Дорсет не афишира яхтата си.

Това засили интереса му и той дръзко впери поглед в прозорците с плътно спуснати пердета. Откритата палуба изглеждаше безлюдна. В този ранен утринен час не се мяркаше никой от екипажа или пътниците. Пит тъкмо щеше да прехвърли вниманието си от яхтата към неколцината униформени мъже от охраната, застанали на дока, когато вратата на яхтата се отвори и на палубата излезе една жена.

Беше направо изумителна — висока като амазонка и неописуемо красива. Тя тръсна глава и отметна от лицето си сноп дълга, разрошена руса коса. Беше по къса роба и си личеше, че току-що е станала от леглото. Гърдите й изглеждаха налети, но някак несъразмерни с тялото и тъй като бяха изцяло покрити от робата, не се виждаше цепка между тях. Пит долови в жената нещо от неопитомен свиреп звяр, оприличи я на неустрашима тигрица, оглеждаща царството си. Погледът й обходи малката рибарска лодка и се задържа върху Пит, когато го видя, че гледа право в нея.

Истинският, безразсъдният Пит щеше да стане, да свали плетената си шапка и да й се поклони. Но сега бе влязъл в ролята на индианец, затова продължи да я гледа безизразно и само кимна почтително. Тя се обърна и пренебрегна вниманието му, сякаш той беше просто едно от много дървета в гората. В това време до нея се приближи стюард в униформа и й поднесе чаша кафе върху сребърна табла. Жената потръпна от утринния хлад и се прибра обратно в главния салон.

— Внушителна жена, нали? — каза Броудмур, усмихвайки се на израза на страхопочитание, изписан по лицето на Пит.

— Трябва да призная, че не прилича на нито една от жените, които съм срещал.

— Това е Будика Дорсет, една от трите дъщери на Артър. Появява се неочаквано по няколко пъти в годината на тази нейна фантастична яхта.

Значи това е третата сестра, помисли си Пит. Пърлмутър я бе описал като безжалостна и студена и твърда като лед от подножието на ледник. Сега, след като бе видял и третата дъщеря на Дорсет, на Пит му беше трудно да повярва, че Мейв е от същата утроба, от която са се появили на бял свят и Дирдри, и Будика.

— Няма съмнение, че изисква от робите си по-висока продуктивност и държи сметка за добитото.

— Не е точно така — рече Броудмур. — Будика е директор на службата по охрана. Казвали са ми, че пътува от мина на мина, за да проверява алармените системи и персонала за някоя нередност.

— Мърчант Тупалката ще бъде особено бдителен, докато тя проверява за пробив в предпазните му мерки — отбеляза Пит. — Ще положи голямо усърдие да представи подчинените си като много зорки, за да се издокара пред шефката си.

— Наистина, трябва да сме особено предпазливи — съгласи се Броудмур. Той кимна към охранителите на дока, които чакаха, за да проверят рибарските лодки. — Вижте ги! Шест души са. Никога не изпращат по-малко от двама за всяка пълна лодка. Онзи с медальона на врата отговаря за охраната на дока. Казва се Кръчър. Много е зъл.

Пит огледа мъжете с любопитен поглед, за да види дали ще разпознае някого от онези, които бяха наобиколили водосамолета на Стоукс. Имаше отлив и той трябваше да вдигне лице, за да огледа пазачите на дока. Особено го притесняваше мисълта да не бъде разпознат от мъжа, когото повали в кабинета на Мърчант. За щастие нито един от тях не му бе познат.

Мъжете носеха оръжието си през рамо, с дуло, насочено към приближаващите се индианци рибари. Това е за показ и сплашване, бързо прецени Пит. Те нямаше да застрелят никого пред очите на наблюдаващите моряци от завързания за дока товарен кораб. Кръчър, надменен млад мъж, не повече от двайсет и шест-седем годишен, с непроницаемо лице, пристъпи до ръба на дока, когато кърмчията на Броудмур придвижи рибарската лодка покрай пилотите. Броудмур хвърли въже и то падна върху военните ботуши на пазача.

— Здрасти, приятел! Ще ни вържеш ли?

Непроницаемият мъж изрита въжето обратно върху лодката.

— Сам се вържи! — сопна му се той.

Тоя е отпаднал от отряда на специалните части, каза си наум Пит, и улови въжето. После изкачи стълбата на дока и нарочно отърка рамо о Кръчър, докато връзваше на клуп въжето около един малък болард.

Кръчър внезапно вдигна крак и с един ритник изправи Пит, после го сграбчи за тирантите и силно го разтърси.

— Ей, смрадлива рибена главо, внимавай къде вървиш!

Броудмур се смръзна на мястото си. Това беше номер. Хаида бяха кротки хора, нямаха склонност прибързано да се гневят. Със свито от страх сърце той си помисли, че Пит положително ще се откопчи и ще удари охранителя.

Ала Пит не захапа въдицата. Той отпусна тяло, разтърка с ръка натъртените си задни части и погледна Кръчър с неразгадаем поглед. После свали шапката си, уж в знак на уважение, откривайки гъстата си черна коса, чиито естествени къдрави кичури бяха изправени с мас. После сви рамене в знак на нехайно съгласие и рече:

— Бях невнимателен. Извинете.

— Не ми изглеждаш познат — каза студено Кръчър.

— Двайсет пъти правя това пътуване — отвърна спокойно Пит. — И често съм ви виждал. Казвате се Кръчър. Преди три доставки ми забихте един в корема, задето съм разтоварвал рибата много бавно.

Мъжът се вгледа за миг в Пит, след това се изсмя късо — като чакал.

— Изпречиш ли ми се пак на пътя, ще изритам задника ти оттатък канала.

Пит си придаде добродушно смирен вид и скочи обратно върху палубата на лодката. Останалите лодки от рибарската флотилия се промъкваха към дока между товарните кораби. Там където нямаше свободно място, лодките се връзваха успоредно една за друга в двата си края, като екипажът на външната прехвърляше товара от риба през палубата си на другата, вързана за дока. Пит се присъедини към рибарите и започна да подава каси със сьомга на един от екипажа на Броудмур, който ги подреждаше върху открити ремаркета, закачени за трактор влекач с осем колела. Касите бяха тежки и скоро в бицепсите и гърба на Пит започнаха да се обаждат болки. Той стисна зъби, съзнавайки, че охранителите щяха да го заподозрат, ако не вдигаше пълните с лед и риба каси с лекотата, с която го вършеше индианецът хаида.

След два часа ремаркетата бяха натоварени и четирима от охраната заедно с екипажите се метнаха на композицията, която потегли към трапезарията на мината. На входа на тунела те бяха спрени и отведени в малка постройка, където им бе казано да се съблекат по долно бельо. Претърсиха им дрехите, след което всеки поотделно бе проверен през рентген. Всички минаха благополучно през щателната проверка с изключение на един от индианците, който от разсеяност бе забравил да извади ножа от ботуша си. На Пит му се стори странно, че вместо просто да вземат ножа, те му го върнаха и изпратиха рибаря обратно на лодката. На останалите им бе позволено да се облекат и да се качат отново на ремаркетата, за да продължат за района на рудника.

— Мислех, че ви претърсват за присвоени диаманти, когато излизате, а не когато влизате — отбеляза Пит.

— Тогава също — поясни Броудмур. — Минаваме през същите процедури и като си тръгваме от мината. На влизане ни прекарват през рентген, за да ни предупредят, че не си струва да задигнем шепа диаманти, като ги погълнем.

Сводестият бетонен тунел, който се врязваше в могилата от минните отпадъци, беше около пет метра висок и десет метра широк — предостатъчно място за движение на големи товарни камиони за превозване на хора и съоръжения от и до товарния док. Дължината му стигаше почти половин километър, вътрешността му се осветяваше от дълги редици флуоресцентни лампи. От средата навътре се разклоняваха странични тунели с размери наполовина на главната артерия.

— Те накъде водят? — обърна се Пит към Броудмур.

— Тук е част от алармените системи. Опасват целия двор на мината и са снабдени с детекторни устройства.

— Пазачи, оръжия, внушителен брой алармени системи. Що за излишък от предохранителни мерки срещу тайно измъкване на няколко си диаманта от минната собственост!

— Това са само половината от мерките. Дебнати са и самите нелегални работници да не избягат на континента. Това е част от сделката с корумпирани чиновници от канадското правителство.

Те излязоха от другия край на тунела и се озоваха сред оживената дейност на минната операция. Шофьорът на трактора влекач изви композицията от ремаркета към павиран път, опасващ огромния рудник, в какъвто бе превърната вулканичната тръба. Доближи се до товарна площадка по протежението на ниска бетонна сграда във формата на сглобяема военна барака и спря.

Един мъж, по чието бяло работно облекло под шуба, обточена с мъхеста кожа, личеше, че е някакъв шеф, отвори вратата на склад с продоволствия. Той махна за поздрав на Броудмур.

— Радвам се да те видя, Мейсън. Тъкмо навреме пристигате. Останал съм само с две каси треска.

— Донесли сме толкова много риба, че можеш да затрупаш работниците с нея. — Броудмур се обърна и прошепна на Пит: — Това е Дейв Андерсън, главният готвач за рудокопачите. Свестен човек, но прекалено се налива с бира.

— Камерата за дълбоко замразяване е отворена — продължи Андерсън. — Внимавай как ще подредиш касите. Последния път намерих сьомгата смесена с камбалата. Развали ми менюто.

— Имам изненада за тебе. Петдесет кила филета от лос.

— Нямаш грешка, Мейсън! Затова купувам риба от теб, а не от континента — похвали го готвачът с широка усмивка. — След като подредите касите, идете в трапезарията. Моите момчета ще ви приготвят закуска. Веднага щом опиша стоката, ще ви платя.

Рибарите подредиха касите в камерата за дълбоко замразяване и с охота се отправиха към уюта на трапезарията, следвани от Пит. Самообслужиха се от шубера с пържени яйца, наденички и палачинки. Докато се изчакваха един друг да си налеят кафе от огромен самовар, Пит огледа мъжете от другите маси. До една от вратите четирима въоръжени пазачи разговаряха сред облак цигарен дим. Близо стотина китайски работници от полунощната смяна бяха заели почти всички други маси. Десет мъже, за които Пит предположи, че са минни инженери и надзиратели, седяха около кръгла маса, разположена в по-малка уединена трапезария.

— Кой от ония там ти се е оплаквал? — попита той Броудмур.

Индианецът кимна към вратата, водеща за кухнята.

— Той ще те чака отвън, до контейнерите за боклук.

Пит го изгледа с почуда.

— Кога успя да го уредиш?

Броудмур се усмихна лукаво.

— Индианецът хаида си има начини за общуване, които не изискват видими жестове.

Пит не попита нищо повече. Сега не му беше времето. Дебнейки да не го видят пазачите, той нехайно се вмъкна в кухнята. Никой от готвачите и миячите на съдове не вдигна поглед, докато минаваше покрай печките и умивалниците. Излезе през задната врата и слезе по външните стълби. Огромните метални контейнери за боклук воняха на прогнили зеленчуци в пронизващо студения въздух.

Той спря на студа, без да знае какво да очаква.

Иззад един от контейнерите се показа висока фигура на мъж и се приближи до него. Беше облечен в жълт работен комбинезон. Около подметките му се бе напластила кал с особен синкав оттенък. На главата носеше миньорска каска, а лицето му беше скрито зад маска с нещо, което Пит реши, че е дихателен филтър. Стискаше под мишница някакъв вързоп.

— Разбрах, че ви интересува нашата минна операция — тихо рече мъжът.

— Да. Името ми е…

— Имената са без значение. Не разполагаме с много време, ако искате да си тръгнете от острова с риболовната флотилия. — Той разгърна вързопа от работен комбинезон с увити в него дихателна маска и каска и подаде всичко на Пит. — Сложете си тия неща и ме последвайте.

Пит се подчини, без да каже дума. Не се страхуваше от капан. Пазачите можеха да го заловят по всяко време, откакто стъпи на дока. Той покорно вдигна ципа на предницата на работния комбинезон, закопча каишката на каската, нагласи маската върху лицето си и тръгна след мъжа, с надеждата, че той ще му покаже източника, зад който стояха жестоките убийства.

23.

Пит и загадъчният минен инженер пресякоха един път и двамата влязоха в модерно преустроена сграда, в която се помещаваха няколко асансьора, предназначени да извозват рудокопачите надолу и нагоре от изкопните работи дълбоко под земята. Двата големи бяха за китайските работници, а по-малкият се ползваше само от служителите на дружеството. Подемните съоръжения бяха последният модел от асансьорната технология на „Отис“. Движеха се гладко, без звук или усещане за спускане.

— На каква дълбочина ще слезем? — попита Пит с приглушен от маската глас.

— На петстотин метра — отвърна инженерът.

— А защо са ни дихателните маски?

— Когато в далечното минало вулканът, в който се намираме, изригнал, целият остров Кунгхит бил покрит с пемза. Вибрациите, вследствие на копаенето, вдигат от пемзата прах, който влиза направо в белите дробове.

— Тази ли е единствената причина? — плахо зададе въпроса си Пит.

— Не — призна си инженерът. — Просто не искам да видите лицето ми. По този начин, ако охраната заподозре нещо, мога да мина безпрепятствено през детектора за лъжата, който шефът им използва едва ли не по-често от лаборант, изследващ урина.

— Джон Мърчант Тупалката ли? — уточни усмихнат Пит.

— Познавате ли Джон?

— Срещали сме се.

Старият човек сви рамене и прие отговора на Пит без коментар.

Когато наближиха края на спускането, слухът на Пит долови странно бръмчене. Преди да попита откъде идва звукът, асансьорът спря и вратите се отвориха с плъзгане. Спътникът му го поведе през минна шахта, която излизаше на платформа за наблюдение, стърчаща на пет метра над огромния изкоп. Техническото оборудване на дъното на рудника не съдържаше типа машини, характерни за всяка мина. Не се виждаха също и колички, пълни с руда, движещи се по релси чрез малък мотор, нито пробивни машини или взривни вещества, нито грамадни булдозери. Цялата щедро финансирана и внимателно обмислена и организирана операция се извършваше от компютри, подпомагана отчасти от човешка ръка. Единствената видима механизация беше огромен висок мост с въжета и кофи, които издигаха наситената с диаманти синя смес от скала и глина на повърхността и я отнасяха в постройките, където се отделяха ценните камъни.

Инженерът се обърна и погледна Пит със зелените си очи, надничащи над маската.

— Мейсън не ми съобщи името ви, нито кого представлявате. А аз и не искам да знам. Каза ми само, че се опитвате да проследите звуков канал, който се разпространява през водата и действа смъртоносно.

— Точно така. Хиляди и хиляди различни форми на морски живот и стотици хора вече загинаха загадъчно в открито море и по крайбрежията.

— И смятате, че звукът идва оттук?

— Имам причина да вярвам, че мината на остров Кунгхит е само един от четирите източника.

Инженерът кимна разбиращо.

— Останалите три са Командорските острови в Берингово море, Великденският остров и остров Гладиатор в Тасманово море.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм. И на трите се използват същите импулсни ултразвукови изкопни съоръжения като тукашните. — Мъжът посочи с ръка изкопа. — Отначало копаехме шахти, за да следваме по-наситената концентрация на диаманти. Подобно на златотърсачите, следващи жилата на златото. Но след като учените и инженерите, работещи за Дорсет, усъвършенстваха нов метод за копаене, който даваше продукция пет пъти повече за една трета от предишното време, старите начини на работа бързо отпаднаха.

Пит се наведе над парапета и погледна кипящата дейност на дъното на рудника. Големи подвижни роботи като че ли набиваха готови шахти в синята глина. След малко Пит почувства странна вибрация да минава от краката към тялото му. Той погледна питащо инженера.

— Диамантоносната смесица от скала и глина се натрошава от импулсен ултразвук с голяма енергия. — Мъжът посочи голяма бетонна постройка без видими прозорци. — Виждате ли онази сграда на юг от рудника?

Пит кимна.

— Това е завод за ядрено производство. Той изразходва огромно количество мощност, за да произвежда достатъчно енергия при взривове от десет до двайсет в секунда, за да пробие твърдата като скала глина и да я натроши.

— Тъкмо в това е загадката.

— В какъв смисъл? — попита инженерът.

— Звукът, произведен от вашето съоръжение, се разпространява във всички посоки вътре в океана. Когато той се срещне с енергийните импулси от другите мини на Дорсет, пръснати из Тихия океан, силата му се увеличава до степен, която може да убие животинския свят в границите на голям район.

— Интересно схващане, но не е напълно достатъчно, защото нещо му липсва.

— Не ви се струва приемливо, така ли?

Инженерът поклати глава.

— Сама по себе си звуковата енергия, произведена тук, долу, не е в състояние да убие дори сардина на три километра оттук. Ултразвуковото изкопно съоръжение използва звукови импулси с акустични честоти от 60 000 до 88 000 херца или цикли в секунда. Тези честоти се поглъщат от солта в морето, преди да са стигнали далеч.

Пит се вгледа в очите на мъжа, опитвайки се да отгатне откъде е той, но освен очите и няколко кичура прошарена коса, изскочили изпод каската, видя само, че е висок колкото него и е с поне девет килограма по-тежък.

— Как да съм сигурен, че не се стремите да ме подведете?

Пит нямаше как да види стегнатата му усмивка зад дихателната маска, но предположи, че такава се появи.

— Елате — подкани го инженерът, — ще ви покажа отговора на вашата загадка. — Той влезе отново в асансьора, но преди да натисне нужния бутон, подаде на Пит звукоизолиращ скафандър. — Свалете си каската и сложете това. Проверете дали ви прилепва плътно, защото иначе ще получите световъртеж. В него е монтиран предавател-приемник, така че можем да разговаряме, без да викаме.

— Къде отиваме? — попита Пит.

— В тунел, прокаран под главния рудник, откъдето се изследва и контролира най-големият залеж от скъпоценните камъни.

Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха в минна шахта, изкопана във вулканичната скала и укрепена с дебели греди. Пит неволно вдигна ръце и ги притисна отстрани на главата си. Макар всички звуци да се заглушаваха от скафандъра, той почувства странна вибрация в тъпанчетата си.

— Чувате ли ме добре? — попита го инженерът.

— Чувам ви — отвърна Пит през мъничкия микрофон, — но през някакво бръмчене.

— Ще свикнете с него.

— Откъде идва то?

— Следвайте ме стотина метра по шахтата и ще ви покажа какво липсва в теорията ви.

Пит вървеше по петите на инженера, докато накрая двамата стигнаха до странична шахта — единствената, която нямаше подпорни греди. Заоблените й стени от вулканична скала бяха толкова гладки, сякаш бяха изстъргани с някакъв огромен инструмент.

— Търстонова тръба от лава — досети се Пит. — Виждал съм такива на големия остров Хаваи.

— Някои видове лава като тези с базалтова смес образуват тънки потоци, наричани пахоухоу, които текат със съвсем гладка повърхност — осветли го инженерът. — Когато лавата се втечнява по-близо до земната кора, по-дълбоката и по-гореща вълна продължава нагоре и се разлива в отворените кухини или, както ги наричаме, тръби. Именно тези въздушни „джобове“ започват да резонират от импулсния ултразвук, идващ от минната операция отгоре.

— Какво ще стане, ако си сваля скафандъра?

Инженерът сви рамене.

— Ами свалете го, но последиците няма да ви зарадват.

Пит повдигна леко звукоизолиращия скафандър от ушите си.

След половин минута той напълно се дезориентира и побърза да подпре ръка на стената, за да не загуби равновесие. След това започна все по-силно да му се повръща. Инженерът се протегна и нагласи както трябва скафандъра на главата на Пит. После обгърна с ръка кръста му, за да го задържи на крака.

— Е, доволен ли сте сега? — попита го той.

Пит почувства, че световъртежът и напънът му за повръщане бързо преминаха и пое дълбоко въздух.

— Исках сам да изпитам болката. Вече имам известна представа какво са преживели горките хора, преди да умрат.

Инженерът го поведе обратно към асансьора.

— Не е приятно това изпитание. Колкото по-надълбоко копаем, толкова по-лошо става. Беше време, когато вървях тук, без да предпазвам ушите си и главоболието ме държеше по цяла седмица.

Докато асансьорът напускаше тръбата от лава, Пит се възстанови напълно, остана му само бученето в ушите. Сега знаеше всичко. Знаеше източника на акустичното явление. Знаеше как действа, за да разрушава. Знаеше как да го премахне — и знанието повдигна духа му.

— Вече ми е ясно. Кухините в лавата резонират и произвеждат звукови импулси с голяма сила, които се разпространяват през скалата в океана, причинявайки неописуем взрив от енергия.

— Това е вашият отговор. — Инженерът свали скафандъра си и приглади с ръка оредяващата си прошарена коса. — Резонансът и звуковата сила, събрани заедно, пораждат огромна енергия, предостатъчна да убива.

— Защо рискувахте работата си, а може би и живота си, за да ми покажете всичко това?

Очите на мъжа засвяткаха гневно, ръцете му потънаха по-дълбоко в джобовете на работния му комбинезон.

— Неприятно ми е да работя за хора, на които нямам доверие. Хора като Артър Дорсет носят нещастие и трагедии — ако един ден се срещнете с него и вие ще го усетите. В цялата тази операция има нещо гнило, както и в другите му минни операции. Изстисква тия нещастни китайски работници, докато рухнат напълно. Те са добре хранени, но нищо не им се плаща и са принудени да работят робски в рудника по осемнайсет часа на ден. Миналата година двайсет от тях загинаха при злополуки, тъй като от прекомерно изтощение не можаха да реагират и да се отдръпнат навреме от съоръженията. Защо е нужно да се изкопават диаманти по двайсет и четири часа в денонощие, след като в света има излишък от тия камъни? „Де Биърс“ може и да оглавяват един несъвместим монопол, но не може да не им се признае едно нещо: те поддържат ниска продукция, с цел цените да останат високи. Но не и Дорсет. Той крои подъл план да навреди на пазара. Готов съм да заложа целия си годишен доход, за да разбера какво точно се мъти в коварното му съзнание. Някой като вас, наясно с ужаса, който причиняваме тук, сега може да предприеме нещо, за да възпре Дорсет, преди да са загинали нови стотици невинни жертви.

— А какво ви спира вие да надуете свирката? — попита Пит.

— Лесно е да се каже. Всеки един от научните работници и инженерите, които ръководим изкопните работи, сме подписали строго обвързващи договори. Няма ли придържане към точките му, няма заплащане. Ако заведем дело, пълномощниците на Дорсет ще вдигнат димна завеса, толкова плътна, че и с лазер не можеш я проби. Същото е и положението с канадската моторизирана полиция — ако те научат за многобройните жертви сред китайските черноработници и за прикритието им, Дорсет ще претендира, че не знае нищо и няма съмнение, че ще принуди и нас да твърдим същото пред съда.

— Защо сега не се качите на някоя от лодките и да се махнете?

— Тази мисъл ми се въртеше в ума, докато главният надзирател не стори точно това — отвърна бавно инженерът. — От писмата, които получихме после от жена му, научихме, че той изобщо не се е прибрал вкъщи и никой повече не чу за него.

— Значи Дорсет върши подмолна дейност.

— Подмолна като всяка наркодейност в Централна Америка.

— Защо ще се затваря мината, след като тя все още дава продукция?

— Нямам представа. Дорсет е определил датите. Очевидно има план, който не възнамерява да сподели с наетите си помощници.

— Той откъде е сигурен, че никой от вас няма да проговори, когато се върне на континента?

— Не е тайна, че проговори ли един, всички ще идем зад решетките.

— А какво ще стане с китайците?

Мъжът погледна Пит над маската, скриваща долната половина на лицето му, очите му не изразяваха нищо.

— Имам подозрението, че всички ще бъдат оставени вътре в мината.

— Заровени?

— Като го знам какъв е Дорсет, окото му няма да трепне, когато даде заповед на охраняващите го негови лакеи.

— Срещали ли сте се с него? — попита Пит.

— Веднъж ми беше достатъчно. А дъщеря му, Кастраторката, е не по-малко зла от него.

— Будика ли? — леко се подсмихна Пит. — Нея ли наричат Кастраторка?

— Нея. Силна е като вол — отвърна инженерът. — Веднъж я видях как повдигна с една ръка един доста грамаден мъж.

Преди Пит да попита още нещо, асансьорът стигна до нивото на повърхността и спря в асансьорната постройка. Инженерът излезе от кабината и проследи с поглед минаващия покрай тях товарен фургон „Форд“. Пит зави след инженера зад ъгъла на трапезарията и двамата отново спряха до контейнера за боклук.

— Това облекло — кимна мъжът към работния комбинезон на Пит — е на един от геолозите, който е болен от грип и лежи. Трябва да го върна, преди да е видял, че липсва и да се чуди защо.

— Хубава работа! — смънка под носа си Пит. — Остава сега да пипна грипни микроби от маската му.

— Индианските ви приятели са се върнали на лодките. — Инженерът посочи с ръка товарната площадка пред продоволствения склад. Тракторът с ремаркетата го нямаше. — Фургонът, който мина покрай асансьорната сграда, извършва редовни курсове за извозване на персонала. След няколко минути ще се върне. Махнете на шофьора да ви качи и превози през тунела.

Пит изгледа инженера с недоверие.

— Мислите ли, че няма да ме пита защо не съм тръгнал с другите индианци?

Възрастният човек извади от джоба си бележник и молив и написа набързо няколко думи. Откъсна листчето от бележника, сгъна го и го подаде на Пит.

— Дайте му това. То ще ви гарантира благополучно преминаване. Време е да се връщам на работа, преди мускулестите момчета на Джон Тупалката да почнат да задават въпроси.

Пит се ръкува с инженера.

— Много съм ви благодарен за съдействието. Поехте огромен риск, като разкрихте тайните на „Дорсет Консолидейтид“ пред непознат.

— Стига да мога да предотвратя смъртта на невинни хора в бъдеще, всеки риск от моя страна си струва.

— Успех! — пожела му Пит.

— На вас също. — Мъжът тръгна да се отдалечава, но се сети нещо и се обърна. — Има и друго, просто е любопитно. Онзи ден видях, че бойният вертолет на Дорсет излетя след един водосамолет и повече не се върна.

— Знам — отвърна Пит. — Блъсна се в един хълм и изгоря.

— Откъде знаете?

— Бях във водосамолета.

Инженерът го изгледа недоумяващ.

— А какво стана с Малкълм Стоукс?

Пит веднага разбра, че инженерът е тайният агент, за когото му бе споменал Стоукс.

— Едно метално парче се заби в белия му дроб. Но ще оживее и ще се наслаждава на живота си като пенсионер.

— Радвам се да го чуя. Малкълм е добър човек. Има хубаво семейство.

— Жена и пет деца — уточни Пит. — Разказа ми за тях след катастрофата.

— Значи се избавихте, за да скочите отново в огъня.

— Не е много разумно от моя страна, нали?

Инженерът се усмихна.

— Вярно, че не е. — Той се обърна и тръгна обратно към асансьорната сграда, където се загуби от погледа на Пит.

След пет минути се зададе фургонът и Пит замаха с ръце. Шофьорът, с униформата на охранител, изгледа подозрително Пит.

— Откъде идваш? — попита го той.

Пит му подаде сгънатата бележка и сви безмълвно рамене.

Шофьорът прочете бележката, смачка я на топка и я хвърли на пода, после кимна.

— Добре, качвай се. Ще те закарам само до помещението за обиск в другия край на тунела.

Когато шофьорът затвори вратата и превключи на скорост, за да потегли, Пит се настани на седалката зад него и небрежно се наведе да вземе смачканата бележка.

На нея пишеше:

24.

Шофьорът спря фургона пред пункта за проверка, където Пит бе претърсен чрез рентген за втори път същия ден. Докторът, отговорен за анатомичната проверка, кимна, след като попълни списъка за справки.

— Няма диаманти по тебе, исполине — каза той, потискайки прозявка.

— На кого са му притрябвали? — измърмори равнодушно Пит. — Диамантите не се ядат. Те са проклятие на белия човек. Индианците не се убиват един друг заради тия камъни.

— Закъсня, а? Твоите хора минаха оттук преди двайсет минути.

— Бях заспал — оправда се Пит, нахлузвайки бързо дрехите си.

Той изхвърча навън и бегом се втурна към дока. На петдесет метра от него забави крачка и спря. Обзе го безпокойство и лошо предчувствие. Индианската риболовна флотилия се бе отдалечила по канала на залива на цели пет километра от края на дока. Той беше останал сам, без да има къде да отиде.

Един голям товарен кораб до яхтата на Дорсет разтоварваше последния сандък от товара си. Пит заобиколи крадешком огромните сандъци, струпани от трюмовете върху дъските за плъзгане на товари, с намерението да се доближи в суматохата до подвижната стълба и да се опита да се качи на кораба. Сложи ръка върху парапета и стъпи на първото стъпало — но стигна само дотук.

— Остани където си, рибарю! — чу се спокоен глас точно зад гърба му. — Гемията ли изпусна?

Пит бавно се обърна и замръзна на място, чувствайки как сърцето му ускори ритъма си. На един сандък, съдържащ огромна помпа, се бе облегнал безжалостният Кръчър и допушваше остатъка от пурата си. До него стоеше един от охраната и поклащаше нагоре-надолу насоченото към Пит дуло на карабината си М-1. Той беше същият, когото Пит бе ударил в кабинета на Мърчант. Сърцебиенето на Пит се ускори още повече, когато видя, че иззад гърба на пазача излезе и самият Джон Мърчант Тупалката и загледа Пит с невъзмутимата важност на човек, който държи живота на хората в ръцете си.

— Я виж ти! Господин Пит! Много упорит се оказахте.

— Още щом го видях да се качва на фургона за персонала, познах, че е същият, дето ме нападна оня ден. — Мъжът с оръжието се захили злобно, пристъпи към Пит и заби цевта на карабината в корема му. — Малка разплата, задето ми нанесе удар, когато най-малко очаквах.

Пит се преви надве от остра болка; тясното, заоблено дуло го ръгна дълбоко и го ожули, без обаче да разкъса плътта му. Той вдигна поглед към захиления охранител и заговори през стиснати зъби:

— Не съм виждал по-неподходящ за работата си човек.

Въоръженият мъж вдигна карабината си, за да удари Пит, но Мърчант го възпря.

— Достатъчно, Елмо. После можеш да си се боричкаш с него, но първо нека ни обясни настоятелното си идване тук без покана. — После погледна извинително Пит. — Простете на Елмо. Той изпитва неудържимо желание да наранява хората, на които няма доверие.

Пит отчаяно се напрягаше да измисли някакъв начин да избяга. Но освен да скочи в ледената вода и да издъхне от хипертермия или — а това беше по-вероятното от двете — да бъде превърнат в храна за риби от автоматичната карабина на Елмо, друг изход не виждаше.

— Сигурно имате богато въображение, щом ме считате за заплаха — смънка в отговор на Мърчант Пит, докато печелеше време.

Мърчант спокойно извади цигара от златна табакера и я запали с подхождаща й запалка.

— След като се запознахме онзи ден, направих задълбочени проучвания за вас, господин Пит. Да се каже, че сте заплаха за онези, на които се противопоставяте, е меко твърдение. Вие съвсем не сте нарушили границата на Дорсетовите владения, за да изследвате риби и кафяви водорасли. Тук сте с друга, доста коварна цел. Много се надявам, че ще обясните присъствието си ясно и подробно, без повече да играете роля на невинен.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам — отвърна Пит, дишайки тежко. — Опасявам се, че няма да имате време да проведете нито един от гадните ви разпити.

Мърчант не можеше да бъде лесно баламосван. Знаеше обаче, че Пит не е обикновен контрабандист на диаманти. Лека тревога запъпли дълбоко в съзнанието му, когато забеляза пълното отсъствие на страх в очите на Пит. Това както му се стори странно, така и донякъде го притесни.

— Открито признавам, че имах по-високо мнение за вас, не очаквах да шикалкавите на дребно.

Пит погледна нагоре и огледа небето.

— Всеки момент ескадрила от изтребители от самолетоносача „Нимиц“, натоварени с ракети въздух-земя, ще изсвисти насам.

— Нима един чиновник от съмнителна правителствена агенция е упълномощен да дава заповед за нападение на канадска земя? Не вярвам.

— Прав сте — рече Пит. — Не аз, а шефът ми, адмирал Джеймс Сандекър, притежава власт да дава заповеди за въздушни удари.

За част от секундата Пит предположи, че Мърчант ще се хване. По лицето на шефа на охраната премина сянка от колебание. После той се захили, пристъпи крачка напред и зверски удари Пит през устата с опакото на облечената си в ръкавица ръка. Пит политна назад и почувства как от устните му бликна кръв.

— Аз пък ще рискувам — каза сухо Мърчант, избърса петното кръв от кожената си ръкавица и додаде: — Стига вече измишльотини! Ще говориш само когато ти поискам отговор на въпросите ми. — Той се обърна към Кръчър и Елмо. — Отведете го в кабинета ми. Там ще продължим разговора.

Кръчър заби разперена длан в лицето на Пит и го просна върху дока.

— Предлагам да вървим пеша до кабинета ви, сър, а не да го караме с кола. На нашия любопитен приятел му трябва малко физическо упражнение, за да поомекне.

— Стойте! — долетя остър глас от палубата на яхтата. На перилото се бе облегнала Будика Дорсет и наблюдаваше сцената на дока. Беше облечена с дълга вълнена жилетка върху пуловер с висока яка и къса плисирана пола. Над високите ботуши за езда от телешка кожа се виждаха част от обутите й в бели чорапи крака. Тя отметна дългата си коса зад раменете и посочи спуснатата от палубата за разходки към дока стълба. — Доведете нашественика на борда.

Мърчант и Кръчър се спогледаха, после грубо бутнаха Пит да тръгне към яхтата. Елмо го сръга силно отзад в кръста с карабината си да влезе през една тикова врата в главния салон.

Будика беше приседнала в края на едно писалище от плавей с плот от италиански мрамор. Късата й пола се бе вдигнала до средата на бедрата й. Беше яка жена с почти мъжки маниери, но в същото време излъчваше чувственост и непогрешимата аура на богатство и изисканост. Свикнала да сплашва мъжете, сега тя сбърчи вежди, като видя как безпристрастно я преценява Пит.

Първокласно изпълнение направих, похвали се наум Пит. Повечето мъже щяха да я гледат с благоговение и покорство. Като Мърчант, Кръчър и Елмо, които не откъсваха поглед от нея.

Пит обаче отказа да играе на неин терен. Той пренебрегна очебийното очарование на Будика и насили погледа си да обходи луксозното обзавеждане и украсата на салона на яхтата.

— Хубаво местенце си имате — продума той с равнодушен глас.

— Затваряй си устата пред госпожица Дорсет! — скастри го Елмо и вдигна оръжието си, за да удари отново Пит.

Пит се завъртя на пети, отблъсна с едната ръка приближаващата се към него карабина и заби юмрука на другата в корема на Елмо, малко над слабините му. Въоръженият пазач изстена от болка и ярост, изпусна оръжието си и се преви надве, притискайки с ръце удареното си място.

Пит грабна карабината от дебелия килим, преди някой да успее да реагира и я подаде спокойно на слисания Мърчант.

— Писна ми да понасям садистичните навици на тоя кретен. Моля, дръжте го под контрол. — После се обърна към Будика. — Съзнавам, че е още рано, но бих пийнал нещо. Имате ли текила на борда на тази плаваща вила?

Будика остана спокойна и надменна. Погледна към Мърчант и го попита:

— Откъде се появи този мъж? Кой е той?

— Проникна през охраната, представяйки се за местен рибар. Всъщност е американски агент.

— Защо се навърта около мината?

— Тъкмо щях да го водя в кабинета си, за да ми даде обяснения, когато вие ни повикахте да се качим на борда — отвърна Мърчант.

Будика се изправи с целия си ръст — беше по-висока от всички мъже в салона. Този път заговори с невероятно дълбок и чувствен глас, когато отмести студен поглед към Пит.

— Името ви, моля, и каква работа имате тук.

Мърчант побърза да отговори:

— Казва се…

— Държа той да ми каже — прекъсна го Будика.

— Значи вие сте Будика Дорсет — каза Пит, подминавайки въпросите й, без да се смути от погледа й. — Е, вече мога да кажа, че познавам и трите.

Тя огледа набързо лицето му.

— Кои трите?

— Прекрасните дъщери на Артър Дорсет — отвърна Пит.

От мисълта, че се занасят с нея, в очите на Будика засвяткаха гневни пламъчета. Тя направи две крачки, сграбчи Пит над лактите и стискайки го здраво, го блъсна в стената зад него. Приближи лице до неговото и го загледа безизразно с огромните си черни очи, без да мигне. Не каза нищо, само го стисна по-силно и го повдигна от килима.

Пит оказа съпротива, като изопна тяло и огъна бицепси, които сякаш бяха заклещени във все по-затягащи се менгемета. Не можеше да повярва, че такава сила би имал мъж, а камо ли жена. Изпита чувството, че мускулите му са станали на каша. Той стисна зъби и окървавени устни, за да издържи на нарастващата болка. Ограниченото кръвообращение сковаваше ръцете му и те вече почваха да побеляват, когато най-накрая Будика охлаби пръсти и отстъпи назад.

— Хайде сега, преди да съм ви стиснала за врата, кажете ми кой сте и защо си пъхате носа в минните операции на семейството ми?

Пит изчака малко, докато болката стихне и предмишниците и китките му възвърнат чувствителността си. Беше изумен от нечовешката сила на тази жена. Най-сетне задъхан рече:

— Така ли се отнасяте с човека, който спаси сестрите ви от сигурна смърт?

Очите й се разшириха от почуда и тя се наежи.

— Какви ги приказвате? Откъде познавате сестрите ми?

— Казвам се Дърк Пит — произнесе той бавно. — Аз и приятелите ми спасихме Мейв от бялата смърт, а Дирдри — от потъване в антарктическите води.

— Вие?! — Думата като че ли изригна от устата й. — Вие ли сте въпросният мъж от Националната агенция за подводни и морски изследвания?

— Същият. — Пит се приближи до един богато зареден бар с меден плот и взе салфетка, за да попие кръвта, която капеше от сцепената му устна. Мърчант и Кръчър го гледаха стъписани, сякаш гледаха коня, на който бяха заложили всичките си спестявания, а той бе загубил.

Мърчант погледна безизразно Будика.

— Сигурно лъже.

— Искате ли да ви ги опиша подробно как изглеждат? — равнодушно попита Пит. — Мейв е висока, руса, с невероятно сини очи. Точно от типа летовници на палатки край морския бряг. — Той млъкна и посочи портрет на млада руса жена със старомодна рокля и медальон на врата, на който висеше диамант, голям колкото яйце на пъдпъдък. — Ето я там, нарисувана.

— Нищо подобно — захили се самодоволно Будика. — Това е портрет на прапрапрабаба ми.

— Няма значение — отвърна Пит с престорено безразличие, макар че не можеше да откъсне поглед от огромната прилика с Мейв. — Дирдри, от своя страна, има кафяви очи и червена коса и ходи като манекенка.

След продължително мълчание Будика каза:

— Явно, че е този, за когото се представя.

— Това не обяснява присъствието му тук — продължи да упорства Мърчант.

— Нали ви казах още миналия път — обади се Пит. — Дойдох тук, за да изследвам въздействието на химикалите и замърсяванията, които се оттичат от мината в океана.

Мърчант леко се усмихна.

— Находчиво съчинение, но не почива на капчица истина.

Пит не биваше да се отпуска нито за миг. Беше обкръжен от опасни хора — хитри и коварни. Действаше предпазливо, като преценяваше доколко можеше да се разкрие, но съзнаваше, че е само въпрос на минута-две, преди Будика да разбере играта му. Това беше неизбежно, тя разполагаше с достатъчно елементи, с които да запълни границите на пъзела. Той реши, че би могъл да владее по-добре положението, ако каже самата истина.

— Щом искате да чуете клюки, ще ги чуете. Тук съм, защото импулсният ултразвук, използван от вас, за да изкопавате диаманти, причинява силен резонанс, който изминава огромни разстояния под водата. При оптимални подводни условия импулсите се събират с импулсите на другите ви минни операции в Тихия океан и убиват всички живи организми в съответния район. Но, разбира се, аз не ви казвам нищо, което да не знаете вече.

Думите му извадиха Будика от равновесие. Тя загледа Пит така, сякаш го виждаше да слиза от космически кораб от друга планета.

— Много ви бива в актьорското майсторство. Трябвало е да отидете в киното.

— Мислил съм за това — отвърна Пит, — но нямам таланта на Джеймс Уудс или външния вид на Мел Гибсън. — Той откри сред напитките на бара, подредени върху стъклени полици на фона на огледало със златист отблясък, бутилка текила „Херадура“ и си наля глътка. Намери и лимон и солница. Будика и мъжете стояха на местата си и го наблюдаваха как овлажни с език кожата между палеца и показалеца, след това я поръси със сол. После погълна текилата, облиза солта от ръката си, отхапа от лимона и всмукна от него.

— Така. Сега съм готов да посрещна останалата част от деня. Както вече казах, вие знаете повече от мен, госпожице Дорсет, за ужасите, причинявани от акустичното смъртоносно явление, както бе наречено. То е същият убиец, който за малко не погуби сестрите ви. Така че, ще бъде глупаво от моя страна да си прахосвам времето в опити да ви осветлявам по въпроса.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите. — Будика се обърна към Мърчант и Кръчър. — Този човек е опасен. Той е заплаха за „Дорсет Консолидейтид Майнинг“. Свалете го от яхтата ми и правете с него каквото сметнете за необходимо, само и само да не ни безпокои повече.

Пит хвърли зара за последен път.

— А Гарет Конвърс, актьорът, и китайската му джонка „Цуши“? Дейвид Копърфийлд щеше да ви приветства за начина, по който заличихте Конвърс, целия му екипаж и джонката от лицето на земята. — Очевидната реакция беше налице. Силата и арогантността се изпариха.

Будика изведнъж доби объркан вид. Тогава Пит подхвърли необоримия факт:

— Положително не сте забравили и „Ментауай“. Това вече е било немарлива работа! Не сте пресметнали правилно времето на експлозията и сте хвърлили във въздуха абордажния екип на „Рио Гранде“, който е разследвал причината за изоставянето на кораба. За ваше нещастие яхтата ви е била видяна да се отдалечава бързо от мястото на действието и по-късно е била разпозната.

— Каква заинтригуваща приказка! — В гласа на Будика се долавяше презрение, но презрение, оспорвано от лошо предчувствие, изписано по лицето й. — Вие, явно, сте магьосник на словото. Това ли е всичко, господин Пит, или още не сте казали края?

— Какъв ти край! — въздъхна Пит. — Той още не е написан. Но си мисля, няма да е зле да ви предупредя, че много скоро „Дорсет Консолидейтид Майнинг Лимитид“ ще бъде само един спомен.

Този път отиде твърде далеч. Будика бе започнала да губи самообладание. Гневът й закипя и тя се приближи до Пит, лицето й беше изопнато и студено.

— Никой не може да спре баща ми. Нито органи на закона, нито някое правителство. Поне до следващите двайсет и седем дни. Дотогава ние ще сме затворили мините по наша собствена преценка.

— А защо не го сторите веднага? Ще спасите бог знае колко много живота.

— Нито минута, преди да сме готови.

— Готови за какво?

— Жалко, че не можете да попитате Мейв.

— Защо точно Мейв?

— Дирдри ми каза, че доста се била сприятелила с мъжа, който я спасил.

— Но тя е в Австралия — възрази Пит.

Будика тръсна глава и откри зъбите си.

— Мейв е във Вашингтон и работи като агент на баща ни, със задачата да се домогне до всички сведения, които НЮМА събира за смъртоносните звукови вълни. Какво по-хубаво от това да имаш доверен близък човек в противниковия лагер, който да те предпазва от неприятности.

— Значи съм я преценил погрешно — каза рязко Пит. — Тя ме подведе да й повярвам, че е посветила живота си на опазването на морския свят.

— Всичките й морални протести се изпариха, когато узна, че татко взе двете й момчета близнаци за гаранция.

— Искате да кажете за заложници? — Мъглата започна да се вдига. Пит прозря, че машинациите на Артър Дорсет далеч надхвърляха чистата алчност. Този мъж се оказа също и кръвожаден главорез, хищник, който мисли само как да използва собственото си семейство като пионки.

Будика пренебрегна забележката на Пит и кимна на Джон Мърчант.

— Той е на твое разположение да правиш каквото искаш с него.

— Преди да го заровим при другите — обади се Кръчър с привидна готовност за действие, — ще го накараме да допълни всички подробности, които навярно умишлено пропусна.

— Значи ще бъда измъчван и после екзекутиран — подметна безгрижно Пит и си наля още една чашка текила, а в същото време умът му отчаяно кроеше и отхвърляше един след друг безполезни планове за бягство.

— Вие сам сте се обрекъл с идването си тук — отбеляза Будика. — Ако, както твърдите, служителите на НЮМА подозират, че изкопните ни операции са причина за разпространението на смъртоносни звукови вълни в океана, тогава не е било нужно да шпионирате Дорсетовата собственост. Истината е, че вие сте научили отговорите едва преди час и тепърва ще трябва да ги предадете на началниците ви във Вашингтон. Моите поздравления, господин Пит! Промъкването ви през охраната и влизането ви в мината е отличен ход. Но не е възможно да сте действал сам. Това ще се изясни, след като господин Мърчант ви накара да разкриете тайните си.

Хубаво ме подреди, помисли си Пит, чувствайки се победен.

— Предайте моите най-добри пожелания на Мейв и Дирдри.

— Щом познавате сестрите ми, сигурно допускате, че те вероятно вече са ви забравили.

— Дирдри, може би, но не и Мейв. Сега, след като се запознах и с вас, мога да кажа, че тя е най-добродетелната от вас трите.

Пит се изненада от израза на омраза, който проблесна в погледа на Будика.

— Мейв е прокудена от нас. Тя никога не е била близо до семейството ни.

Пит й отвърна с усмивка — естествена, закачлива и предизвикателна:

— Не е трудно да се разбере защо.

Будика се изправи — токчетата на ботушите й я правеха да изглежда още по-висока — и сведе поглед към Пит, вбесена от насмешката в млечнозелените му очи.

— Още преди да сме затворили мината, Мейв и нейните копелета вече няма да ги има. — Тя се завъртя на пети и впери кръвнишки поглед в Мърчант.

— Изхвърли тази отрепка от яхтата ми! — заповяда му тя. — Не искам да го виждам повече.

— Няма да ви се наложи, госпожице Дорсет — отвърна Мърчант и направи знак на Кръчър да изведе Пит от салона. — Давам ви дума, че го виждате за последен път.

Мърчант и Кръчър, с Пит между тях и Елмо най-отзад, съпроводиха пленника си надолу по стълбата и тръгнаха по дока към чакащия фургон. Докато минаваха покрай огромните сандъци с продоволствия и технически съоръжения, силният шум от изгорелите газове от дизеловите двигатели на крановете погълнаха друг тъп звук. Едва когато Кръчър се свлече на дъсчената настилка на дока, Пит се завъртя, свит надве в отбранителна позиция, точно навреме, за да види как Мърчант обърна очи и се строполи като чувал с пясък. На няколко крачки зад него Елмо лежеше проснат и неподвижен като мъртвец, какъвто всъщност вече беше.

Цялата операция — от смъртоносния удар във врата на Елмо до мозъчното сътресение на Джон Мърчант — отне не повече от десет секунди.

Мейсън Броудмур сграбчи Пит за лакътя с лявата си ръка — в дясната стискаше гаечен ключ от масивна стомана.

— Бързо скачай!

Объркан, Пит се поколеба.

— Къде да скачам?

— От дока, глупако!

Пит не изчака втора подкана. След пет крачки тичешком двамата полетяха във въздуха и цопнаха във водата на няколко метра пред носа на товарния кораб. Леденостудената вода го разтърси до върха на пръстите, но адреналинът му бързо се повиши и той видя, че плува до Броудмур.

— А сега какво? — попита задъхан Пит, издишвайки облачета пара над ледената повърхност, докато изтръскваше водата от лицето и косата си.

— Към реактивните лодки — отвърна Броудмур, след като издуха вода от носа си. — Измъкнахме ги от гемията ми и ги скрихме под кея.

— Били са на гемията ти? Как тъй не съм ги видял?

— Държах ги в тайния отсек, който сам си направих. — Броудмур се подсмихна. — Знае ли човек кога ще му се наложи да офейка от преследващия го шериф. — Той стигна до едната от уетджетите „Дуо-300“, които се полюшваха до бетонния пилот, и се метна на борда. — Умееш ли да управляваш реактивна лодка?

— Все едно че съм се родил в такава — отвърна Пит, прехвърли се на борда и възседна седалката.

— Ако използваме за прикритие товарния кораб между нас и дока, ще се отдалечим от стрелбата им поне на половин километър.

Те включиха пусковото устройство и модифицираните двигатели ревнаха оглушително. В следващия миг, с Броудмур на по-малко от метър пред Пит, двамата изскочиха изпод кея като изстреляни от оръдие. После насочиха носовете на реактивните си лодки за остър завой и минаха косо на носа на товарния кораб, като използваха корпуса му като защита. Двигателите им ускоряваха скоростта без никакво затруднение. Пит изобщо не погледна назад. Прегърби се над кормилото и натисна дросела на пусковото устройство докрай, очаквайки всеки момент върху водата около него да се изсипе огнестрелна градушка. Но измъкването им мина успешно, останалите от охраната на Джон Мърчант още не се бяха вдигнали на крак, а двамата се намираха вече далеч от обсега им.

В порядъка само на няколко дни Пит за втори път извършваше безумно бягство от Дорсетовата мина към остров Морзби. Водата препускаше покрай тях във вид на размазано синьо-зелено петно. Ярките цветове и индианските рисунки върху реактивните лодки хвърляха сияйни отблясъци от ослепителното слънце. Пред опасността сетивата на Пит се изостриха, реакциите му станаха по-бързи.

От въздуха каналът между островите изглеждаше малко по-широк от пълноводна река. От морската повърхност обаче съблазнителната безопасност на дърветата и скалистите хълмове на Морзби се виждаха като петънце на далечния хоризонт.

Пит се удивляваше на стабилността на уетджета с корпус във формата на V и на въртящия момент на видоизменения дългоходов двигател с голям отвор, който движеше плавателния съд със свирепо ръмжене през ниските вълни почти без поклащане. Бързооборотно и пъргаво, работното колело с променлив ъгъл на атака имаше невероятна тяга. Лодката беше същинска машина с мускули. Пит не можеше да знае със сигурност, но прецени, че фучи по водната повърхност с почти шейсет възела. Имаше чувството, че кара високоефективен мотоциклет по вода.

Той настигна Броудмур, изравни се с него и извика:

— Ще се превърнем в пушечно месо, ако тръгнат след нас!

— Не се бой! — извика му в отговор Броудмур. — Можем да избягаме от патрулните им кораби!

Пит извърна глава през рамо, за да види бързо отдалечаващия се остров и изруга под носа си. Другият боен вертолет се издигаше над насипа, ограждащ мината. След по-малко от минута той прелетя над канала, пое курс към преследваните плавателни съдове и продължи по дирите им.

— От вертолета им не можем да избягаме — обърна се Пит към Броудмур.

За разлика от мрачния Пит, Мейсън Броудмур с ентусиазма и ведрия си поглед приличаше на момче, очакващо с нетърпение да зърне първата диря по време на лов. Кафявото му лице бе пламнало от възбуда. Той се изправи върху стъпенките и погледна назад към преследващия ги вертолет.

— Тъпите копелета нямат никакъв шанс — извика захилен той. — Карай непосредствено зад мен.

Те бързо настигнаха плаващата на път за дома риболовна флотилия, но Броудмур направи остър завой към остров Морзби, запазвайки голямо разстояние от корабите. Брегът беше на няколкостотин метра, а вертолетът се намираше на километър от реактивните лодки. Двамата преследвани приближаваха стремително скалите под брега от стръмни, назъбени рифове, където непрестанно се надигаха и разбиваха вълни и Пит в един миг се запита да не би Броудмур да е пожелал гибелта си, след като бе насочил уетджета си право към водовъртежа. Пит отклони вниманието си от застигащия ги вертолет и довери съдбата си в ръцете на индианския резбар на тотеми. Той заби носа на лодката в опашката, стърчаща от предната бързоходна лодка, за да не се отклони от пенестата диря, когато наближи да преминат направо през кипящите вълни, които се разбиваха в крепостта от крайбрежни скали.

Струваше му се, че са поели прав курс към атакуваните от вълните рифове. Той стисна ръчките на кормилото, изпружи крака, запъвайки ги в подплатените против пързаляне вдлъбнатини за ходилата и се подпря здраво, за да не бъде изхвърлен зад борда. Тътенът от разбиващите се крайбрежни вълни наподобяваше трескавици, не се виждаше нищо освен огромна завеса от пръски и пяна. В съзнанието на Пит изникна образа на „Полар Куин“, който се носеше безпомощен към голия скалист остров в Антарктида. Само че този път Пит се намираше върху една педя борд вместо на презокеански лайнер. Той заби носа на уетджета във вълните, независимо от засилващото се в него убеждение, че Броудмур е несъмнено луд.

Броудмур мина за по-пряко покрай една огромна скала. Пит го последва и мигом се приготви да вземе завоя, като измести тялото си назад и навън, за да олекоти донякъде предната вътрешност на корпуса, пазейки здраво равновесие. Корпусът затъваше във водата, докато Пит дълбаеше завоя по следите на Броудмур. Те се плъзнаха нагоре до гребена на една огромна дълга вълна и се срутиха в браздата, преди отново да се покатерят по гърба на следващата вълна.

Вертолетът беше вече почти над тях, но пилотът гледаше като онемял самоубийствения курс, предприет от двамата мъже в реактивните лодки. От изумление той не успя да се прицели точно и да открие стрелба с двете си 7.62-милиметрови оръдия. Внимавайки за собствената си безопасност, той изправи вертолета в почти вертикално положение и отлетя над палисадите. Оттам направи остър завой, за да погледне отново, но за тези критични десет секунди реактивните лодки вече се бяха изгубили от поглед. Когато пак закръжи над водата, от набелязаните му жертви нямаше и следа.

Някакъв вътрешен инстинкт подсказа на Пит, че още стотина метра и той ще бъде размазан върху непоклатимата стена, която се издигаше над водата и това ще бъде краят. Другата възможност беше да промени посоката си и да рискува да бъде подложен на обстрела от вертолета. Но той продължи да следи неотклонно курса си. Целият му живот се изниза пред очите му. И тогава го видя.

Беше тесен процеп в долната част на рифовете, наподобяващ ухо на игла, не по-широк от два метра. Броудмур профуча през тесния отвор и изчезна от поглед.

Пит непоколебимо го последва, готов да се закълне, че краищата на кормилото му докоснаха стените на отвора и миг след това той се озова в дълбока пещера с островръх таван. Пред него Броудмур намали скоростта и бавно спря до малка скална площадка, скочи от плавателната си машина, свали якето си и бързо започна да го пълни с наръч мъртви кафяви водорасли, изхвърлени в пещерата. Пит веднага разбра хитрия план на индианеца. Изключи двигателя и повтори действията на Броудмур.

След като напълниха с водорасли якетата, за да приличат на обезглавени торсове, двамата ги хвърлиха във водата при входа на пещерата. После застанаха да наблюдават как чучелата се полюшваха напред-назад, докато накрая една отдръпваща се вълна ги понесе към водното течение отвън.

— Мислиш ли, че това ще ги заблуди? — попита Пит.

— Абсолютно! — уверено отвърна Броудмур. — Стената на рифа е наклонена към морето, така че отворът на пещерата не може да се види от въздуха. — Той наостри слух към звука от вертолета. — След не повече от десет минути те ще се върнат в мината и ще докладват на Джон Мърчант Тупалката, ако е дошъл в съзнание, че ние сме си разбили черепите в скалите.

Броудмур излезе пророк. Звукът от вертолета, отекващ в пещерата, постепенно стихваше и накрая заглъхна. Индианецът провери резервоарите за горивото на реактивните лодки и кимна доволен.

— Ако поддържаме средна скорост, ще имаме достатъчно гориво, за да стигнем до селото ми.

— Предлагам да тръгнем след залез-слънце — каза Пит. — Няма смисъл да се разкриваме. Представи си, че все пак пилотът на вертолета се усъмни. Можеш ли да се ориентираш в тъмнината?

— С вързани очи и ръце — отговори без колебание индианецът. — Ще тръгнем в полунощ и в три часа ще сме си в леглата.

В продължение на няколко минути, изтощени от напрегнатото пилотиране отвъд канала и отърваването им на косъм от смъртта, двамата не пророниха дума, всеки заслушан в ехтящия тътен на вълните извън пещерата. Накрая Броудмур бръкна в едно малко отделение на уетджета си и извади двулитрова манерка в брезентов калъф. Свали корковата запушалка и подаде манерката на Пит.

— Това е вино от кръстоска от малини и къпини. Мое производство.

Пит отпи дълга глътка и направи странна физиономия.

— Май искаше да кажеш, че е бренди, нали?

— Признавам, че е приятно силно — усмихна се индианецът, поемайки манерката от Пит. — Откри ли онова, което търсеше в мината?

— Да, инженерът, с когото ме срещна, ме насочи към източника на проблема.

— Радвам се. Значи си е струвало труда.

— Но ти плати висока цена за това. Вече няма да можеш да продаваш риба на минната компания.

— И без това се чувствах като проститутка, когато Дорсет ми плащаше — отвърна с израз на отвращение Броудмур.

— Като утеха може би ще ти е любопитно да научиш, че Будика Дорсет заяви, че след месец баща й щял да затвори мината.

— Ако е вярно, хората ми ще се зарадват на новината — рече Броудмур и отново му подаде манерката. — Това трябва да се полее.

— Много съм ти задължен, но няма да мога да ти се отплатя — рече тихо Пит. — Пое огромен риск, като ми помогна да избягам.

— Струваше си да фрасна Мърчант и Кръчър по главите — разсмя се индианецът. — Досега не съм изпитвал такова удоволствие. Затова аз трябва да ти благодаря за тази възможност.

Пит се протегна и стисна ръката на Броудмур.

— Ще ми липсва веселия ти характер.

— У дома ли си отиваш?

— Връщам се във Вашингтон, за да предам сведенията, които събрах.

— За континенталец ти си много свестен човек, приятелю Пит. Ако ти потрябва втори дом, винаги си добре дошъл в моето село.

— Знае ли човек — отвърна сърдечно Пит, — някой ден може и да проверя дали предложението ти е в сила.

Двамата напуснаха пещерата часове след като се бе стъмнило, за да не бъдат открити случайно от патрулните лодки на Дорсет. Броудмур измести закаченото на верижка около врата му малкото колкото писалка джобно фенерче, за да виси на гърба му.

Подкрепен от виното, Пит последва тъничкия лъч през вълните и покрай скалите, удивлявайки се на умението на индианеца да лавира безпогрешно в тъмното.

Образът на Мейв, насилена от баща си, който я изнудваше, отвличайки децата й, да шпионира, го накара да кипи от гняв. Наред с това чувстваше и някаква буца в сърцето си — подобно нещо не му се бе случвало от години. Мислите му се преплетоха със спомените за една друга жена. И точно тогава той съзна, че е възможно да изпитваш еднаква любов към две различни жени от различни периоди на времето, едната — жива, другата — мъртва.

Подбуден и разкъсван от противоречиви чувства на любов и омраза и на решителността си да озапти Артър Дорсет, независимо на каква цена и при какви обстоятелства, той стисна кормилото до побеляване на кокалчетата на пръстите му и продължи да напредва през пороя от пръски, който образуваше дирята на Броудмуровата лодка.

25.

Почти през целия следобед вятърът духаше от североизток. Духаше силно, но не толкова, че да надига вълни по-високи от метър и да изпъстря морето с бели „зайчета“. Вятърът обаче докара дъжд, който падаше като завеса, намаляваше видимостта до по-малко от пет километра и така биеше водата, сякаш под повърхността й се бореха милиони враждуващи херинги. За повечето моряци времето беше отвратително. Но за английските мореплаватели като капитан Иън Брискоу, които прекарваха първите си години служба на палубите на кораби, проправящи си с мъка път през силната влага на Северно море, то не се отличаваше от времето в родината им.

За разлика от младшите си офицери, които бяха далеч от навяващите пръски и се опазваха сухи, Брискоу стоеше на крилото на капитанския мостик, сякаш презареждаше по този начин кръвта във вените си и така се бе загледал над носа на кораба в далечината, като че ли очакваше да види призрачен кораб, който радарът не можеше да засече. Забеляза, че барометърът не помръдваше, а температурата беше няколко градуса над точката на замръзване. Не се чувстваше неудобно в мушаменото си облекло, само дето от време на време капки вода си пробиваха път между космите на изрядно подстриганата му брада и се процеждаха на струйки по шията му.

След двуседмичен престой във Ванкувър, където бе взел участие в поредица от военноморски учения с кораби на Канадските военноморски сили, английският военен кораб — ескадреният миноносец „Бридлингтън“, тип 42, под управлението на Брискоу се прибираше в Англия през Хонг Конг, пристанището за престой, използвано от всеки английски военен кораб, пътуващ през Тихия океан. Макар че деветдесет и девет годишният лизингов договор да бе изтекъл и колонията на Британската корона да бе върната на Китай през 1996-та година, считаше се вече въпрос на гордост да бъде показван от време на време кръстът „Сейнт Джордж“ и да се напомня на новите корабопритежатели кои са били основателите на финансовата Мека на Азия.

Вратата на кормилната рубка се отвори и вторият офицер лейтенант Самуел Ангъс, надникна навън.

— Ако можете да си отклоните вниманието от предизвикателната стихия, сър, бихте ли влязъл за малко вътре?

— Защо вие не излезете, млади момко? — прогърмя гласът на Брискоу над вятъра. — Мекушавост. Това ви е лошото на вас, младите. Не оценявате лошото време.

— Моля ви, капитане — настоя Ангъс. — На локаторния екран засякохме приближаващ се самолет.

Брискоу тръгна по крилото на мостика и влезе в кормилната рубка.

— Не го намирам за нещо необичайно. Това се случва всеки ден. Десетки самолети прелитат над кораба ни.

— Но не и вертолети, сър. Намираме се на две хиляди и петстотин километра от Американския континент и оттук до Хаваите няма нито един военен плавателен съд.

— Глупакът сигурно се е заблудил — измърмори капитанът. — Сигнализирайте на пилота и го питайте дали иска да определим местоположението му.

— Позволих си да се свържа с него, сър — отвърна Ангъс. — Той говори само руски език.

— Има ли някой тук, който може да се разбере с него?

— Военният лекар, лейтенант Рудолф. Той говори свободно руски.

— Повикайте го да дойде на мостика.

След три минути нисък мъж с руса коса се приближи до Брискоу, който седеше на високия капитански стол и се взираше в дъжда.

— Викали сте ме, капитане.

Брискоу кимна рязко.

— Един руски вертолет се е объркал в бурята. Идете при радиото и разберете защо лети над безлюдни води.

Лейтенант Ангъс извади комплект слушалки с ларингофон, включи ги в пулта за свръзка и ги подаде на Рудолф.

— Честотата е нагласена. Трябва само да слушате и говорите.

Рудолф нагласи слушалките на ушите си и заговори по мъничкия микрофон.

Брискоу и Ангъс чакаха търпеливо, докато лекарят провеждаше разговора, или по-точно монолога. По едно време се обърна към капитана.

— Мъжът е страхотно разтревожен, говори почти несвързано. Най-многото, което можах да разбера, е, че е излетял от руска китоловна флотилия.

— Значи просто си върши работата.

Рудолф поклати глава.

— Не, непрекъснато повтаря, че „всички са мъртви“ и пита дали „Бридлингтън“ има съоръжение за кацане на вертолет и ако има, иска да кацне на борда.

— Това е невъзможно — изръмжа Брискоу. — Уведомете го, че Кралските военноморски сили не разрешават на чуждестранни самолети да кацат на корабите на Нейно Величество.

Рудолф повтори съобщението в момента, в който двигателите на вертолета се чуха силно и машината изведнъж се появи сред падащия дъжд — на половин километър от левия борд и на височина не повече от двайсет метра над водната повърхност.

— Изглежда, е на ръба на истерията. Кълне се, че ако не го застреляте, ще кацне на борда.

— Дявол го взел! — От устата на Брискоу рядко излизаше проклятие. — Само това липсва — терорист да взриви кораба ми!

— В този район на океана не се мяркат терористи — отбеляза Ангъс.

— Да, да! То и студената война свърши преди десет години! Всичко това ми е известно.

— От онова, което чух — намеси се Рудолф, — разбрах, че пилотът е изплашен до немай-къде. Не долових никаква заплаха в гласа му.

Брискоу постоя безмълвен известно време, после натисна бутон на интеркома.

— Радиолокационна, чувате ли ме добре?

— Да, сър.

— Да има някакви кораби в района?

— Отчитам един голям плавателен съд и четири малки, азимут две-седем-две градуса, разстояние деветдесет и пет километра.

Брискоу изключи бутона и включи друг.

— Свързочна?

— Сър?

— Опитайте да установите връзка с флотилия от руски китоловни кораби, плаващи на деветдесет и пет километра западно от нас. Ако ви е нужен преводач, корабният лекар ще превежда.

— С моя речник от трийсет руски думи може и да се справя — отвърна бодро радистът.

Брискоу погледна Рудолф.

— Добре, предайте, че му се разрешава да кацне на площадката.

Рудолф преведе съобщението и всички отправиха погледи към вертолета, който зави под ъгъл откъм десния бимс и без да изключва мотора, предприе плитък подстъп над площадката за кацане в най-предната част на кърмата.

Опитното око на Брискоу не пропусна да забележи, че пилотът управлява несръчно вертолета и не успява да го балансира в силния вятър.

— Този идиот лети така, сякаш нервите му са разстроени — отсече той и се обърна към Ангъс: — Намалете скоростта и наредете въоръжена комисия да посрещне нашия гост. — След малко добави: — Ако повреди кораба ми, да го застрелят.

Ангъс, който стоеше зад гърба на капитана, се усмихна добродушно и намигна на Рудолф, докато нареждаше на кърмчията до командния пулт да намали скоростта. В разменените им насмешливи погледи нямаше и сянка от неподчинение. Всички членове на екипажа се възхищаваха на Брискоу, в техните очи той беше груб стар морски вълк, който бдеше над хората си и командваше един спокоен кораб. Те много добре съзнаваха, че малко кораби от Кралските военноморски сили имаха капитан, който да предпочете морския си дълг пред повишението в ранг.

„Гостът“ се оказа умален вариант на вертолета „Хеликс — Ка-32“ на Руските военноморски сили за лек транспорт и разузнаване от въздуха. Този специално, използван от риболовна флотилия за определяне на местоположението на китове, направо плачеше за основен ремонт. По кожусите на двигателите се стичаха струйки гориво, а боята върху корпуса беше излющена и избледняла.

Английските мореплаватели чакаха зад стоманените прегради и когато вертолетът внезапно се озова само на три метра над палубата, всички приклекнаха, за да не ги засегне. Пилотът рязко и твърде рано намали оборотите на двигателите и летателната машина се друсна тежко върху палубата, отскочи клатушкайки се обратно във въздуха, после отново тупна твърдо върху колелата си и накрая притихна в неподвижно покорство като наказано куче коли. Пилотът изключи двигателите и перките на витлото бавно спряха да се въртят.

Отвори плъзгащата се врата и насочи поглед към огромния радарен купол на „Бридлингтън“, после погледна към петимата приближаващи се към него моряци, хванали здраво автоматичните си оръжия в ръце. Той скочи на палубата и се вгледа в тях с любопитство, но в следващия миг бе сграбчен за лактите и избутан през един отворен люк. Моряците го поведоха през три палуби по една стълба и накрая свърнаха по коридор, водещ към офицерската каюткомпания.

Първият офицер, лейтенант командър Роджър Ейвъндейл, се бе присъединил към комисията по посрещането и сега стоеше настрани до лейтенант Ангъс. Той се вгледа в очите на руснака и прочете в тях ужас, застинал от умората в широко отворените зеници.

Брискоу кимна към Рудолф.

— Попитайте го какво, по дяволите, го е накарало да предположи, че може да кацне на борда на чужд военен плавателен съд, когато си поиска.

— Попитайте го също и защо лети сам — добави Ейвъндейл. — Не изглежда вероятно да търси китове само за себе си.

Рудолф и пилотът поведоха бърз диалог, който продължи цели три минути. Накрая корабният лекар се обърна и каза:

— Името му е Фьодор Горимикин. Главен пилот, ръководещ търсенето на китове за китоловната флотилия, потеглила от пристанището на Николаевск. Според неговия разказ той, вторият му пилот и един наблюдател тръгнали да открият корабите ловци…

— Кораби ловци ли?

— Това са бързоподвижни плавателни съдове, дълги около шейсет и пет метра, които изстрелват взривни харпуни в нищо неподозиращите китове — поясни Брискоу. — После тялото на кита се напомпва с въздух, за да се задържи на повърхността, слага му се знак с радиофар, който изпраща самоводещи сигнали и се оставя така, а корабът ловец продължава убийствената си лудория. Накрая той се връща при улова си и го изтегля до обработващия кораб.

— Преди няколко години в Одеса се заприказвахме на чашка с един капитан на обработващ кораб — намеси се Ейвъндейл. — Той ме покани на борда. Плавателният съд беше нещо огромно, близо сто метра дълъг, напълно независим икономически, оборудван с високотехнологични обработвателни съоръжения, лаборатории и дори болница със съответния необходим персонал. Те могат да повдигат с лебедки стотонен кит, после одират тлъстините с такава лекота, с каквато се бели банан и я преработват във въртящ се барабан. Маслото се извлича, а всичко останало се смила и във вид на тор от рибено или костено брашно се опакова в чували. Целият процес отнема малко повече от половин час.

— След като се ловят до степен на изчезване, цяло чудо е, че все още има китове! — измърмори Ангъс.

— Нека да чуем обяснението на пилота — настоя нетърпеливо Брискоу.

— Тъй като не успели да открият стадо китове — продължи Рудолф, — те се върнали на техния обработващ кораб „Александър Горчаков“. Той се кълне, че като кацнали, заварили целия екипаж на китоловния кораб, както и екипажите на корабите ловци, намиращи се близо до него, мъртви.

— А вторият му пилот и наблюдателят? — настойчиво попита капитанът.

— Той казва, че така се бил паникьосал, че отлетял без тях.

— Къде е смятал да отлети?

Рудолф зададе въпроса на руснака и изчака да чуе отговора му.

— Възможно най-далеч, доколкото му стигнело горивото.

— Попитайте го какво е убило спътниците му.

След размяната на въпрос и отговор Рудолф сви рамене.

— Не знае. Видял само, че по лицата им била изписана остра болка и като че ли всеки бил умрял върху собственото си повръщано.

— Чиста фантастика, най-меко казано — вметна Ейвъндейл.

— Ако нямаше вид на човек, видял гробища, пълни с духове — рече Брискоу, — щях да си помисля, че този мъж е патологичен лъжец.

Ейвъндейл погледна капитана.

— Да вярваме ли на думите му, сър?

Брискоу се замисли за миг, после кимна.

— Придвижете се на още десет възела, после се свържете с командния център на Тихоокеанския флот. Опишете им положението и ги уведомете, че променяме курса си, за да разследваме случая.

Още не бяха пристъпили към действие, когато по дикторната уредба на капитанския мостик се разнесе познат глас:

— Мостик, тук радиолокационната.

— Слушам ви, радиолокационна — потвърди Брискоу.

— Капитане, става дума за корабите, за които ми наредихте да проследя.

— Да, и какво?

— Ами, сър, те не се движат, а започват да изчезват от екрана.

— В ред ли ви е апаратурата?

— Да, сър, напълно.

Лицето на Брискоу помръкна от недоумение.

— Обяснете какво имате предвид под „изчезване“.

— Точно това, сър — отвърна радиолокаторният оператор. — Струва ми се, корабите като че ли потъват.

„Бридлингтън“ пристигна на последното известно местоположение на руската риболовна флотилия и не завари никакви кораби да дрейфуват на повърхността. Брискоу нареди да се извърши претърсване и след няколко обхождания напред-назад бе открито голямо нефтено петно, заобиколено от безброй разхвърляни корабни останки, на места струпани накуп. Пилотът на руския хеликоптер се втурна към бордовия парапет и сочейки един предмет във водата, възбудено закрещя нещо.

— Какво бръщолеви онзи там? — извика от крилото на мостика Ейвъндейл на Рудолф.

— Казва, че корабът му е потънал, приятелите му са потънали, вторият му пилот и наблюдателят също са потънали.

— А какво сочи? — попита Брискоу.

Рудолф се вгледа през борда, после вдигна поглед.

— Спасителна жилетка с надпис „Александър Горчаков“.

— Открих плаващ труп — съобщи Ангъс, взирайки се през бинокъла си. — С него станаха четири. Но и те скоро ще изчезнат. Те вече са заобиколени от перки на акули.

— Изстреляйте в проклетите хищници няколко снаряда от БОФОРС-ите — нареди Брискоу. — Искам труповете цели, за да бъдат изследвани. Изпратете лодки да приберат колкото останки намерят. Сигурно някой някъде ще поиска всичките доказателства, които сме успели да съберем.

Докато двете четирийсетмилиметрови оръдия „БОФОРС“ бълваха снаряди в акулите, Ейвъндейл се обърна към Ангъс.

— Адски странна работа е това, ако ме питаш. Какво е твоето предположение?

Ангъс се обърна към първия офицер и бавно разтегли устни в усмивка.

— Изглежда, че след като от два века насам са подложени на унищожение, сега китовете най-накрая си отмъщават.

26.

За първи път от два месеца насам Пит седеше зад бюрото в кабинета си, гледаше разсеяно и въртеше между пръстите си водолазен нож „Сий Хок“, който използваше за отваряне на писма. Мълчеше и чакаше отговор от седналия срещу него адмирал Сандекър.

Беше пристигнал във Вашингтон рано тази сутрин — неделя и отиде направо в безлюдното здание на главната квартира на НЮМА, където остана шест часа, за да напише подробен доклад за откритията си на остров Кунгхит, включвайки в него и предложенията си за това, как да се подходи с подводните акустики. От доклада обаче не можеше да се добие истинска представа за тежките му изпитания през последните няколко дни. Накрая той се примири и реши да остави на други, по-компетентни от него, да се занимават с проблема и да излязат със съответните заключения.

Той се завъртя със стола си и се загледа през прозореца в река Потомак. Пред очите му изплува образът на Мейв, застанала на палубата на „Айс Хънтър“, с изписани по лицето й страх и отчаяние. Кипна от яд при мисълта, че я бе изоставил. Беше сигурен, че Дирдри й е казала при срещата им на борда на „Айс Хънтър“ за отвличането на децата й от баща й. Мейв е поискала да сподели с единствения човек, комуто е имала вяра, а ето че той, Пит, не успя да изслуша мъката й. Той не бе писал за това в доклада си.

Сандекър затвори папката с доклада му и я остави на бюрото на Пит.

— През страхотни перипетии си преминал. Цяло чудо е, че не са те убили.

— Помогнаха ми много добри хора — отвърна сериозно Пит.

— Направил си всичко, което е зависело от теб. Заповядвам на теб и Джордино да си вземете десет дни почивка. Върви си вкъщи и си човъркай твоите антични коли.

— От моя страна няма възражения — каза Пит, масажирайки синините по горната част на ръцете си.

— Съдейки по това, че си се отървал на косъм, явно, че Дорсет и дъщерите му не си поплюват.

— Всички, с изключение на Мейв — рече с тих глас Пит. — Тя е черната овца в семейството.

— Знаеш ли, тя май че работи с Рой ван Флийт в биологическия отдел на НЮМА.

— Върху влиянието на ултразвука върху морския свят, да, знам.

Сандекър се вгледа в Пит, изучавайки всяка черта на сбръчканото му от вятъра и слънцето, но все още младеещо лице.

— Можем ли да й се доверим? Не е изключено да предава данните от нашите разкрития на баща си.

В зелените очи на Пит не се забеляза и следа от лукавство, когато заяви:

— Мейв няма нищо общо със сестрите си.

Сандекър долови неохотата му да обсъжда Мейв и смени темата.

— Като спомена сестрите й, Будика Дорсет не ти ли подсказа с нещо защо баща й възнамерява да прекрати операциите си след няколко седмици?

— С абсолютно нищо.

Сандекър замислено завъртя пурата между пръстите си.

— Тъй като нито една от минните собствености на Дорсет не са на американска територия, няма скорострелни начини да се сложи край на убийствата.

— Затвори ли се една от четирите мини, убийствената сила на звуковите вълни ще намалее — поясни Пит.

— Ако не получим заповед за навлизане с ескадра бомбардировачи, каквато президентът няма да издаде, ръцете ни са вързани.

— Не може да няма международен закон, който да не се прилага за убийства по море — възрази Пит.

Сандекър поклати глава.

— За случай като този — няма. Липсата на международна организация за стриктно спазване на законите е в полза на Дорсет. Остров Гладиатор принадлежи изцяло на семейството, а да бъдат убедени руснаците да затворят мината край Сибир, ще отнеме най-малко година, че и повече. Същото се отнася и за Чили. Докато Дорсет дава подкупи на високопоставени правителствени служители, мините му ще работят.

— Остават канадците — не се предаваше Пит. — Ако на техните моторизирани полицаи им се даде пълна свобода на действие, те още утре ще отидат да затворят мината на остров Кунгхит, тъй като Дорсет използва нелегални емигранти за робски труд.

— А тях какво ги спира да направят внезапна проверка на мината?

Пит си спомни думите на инспектор Стоукс, когато говореше за бюрократите и членовете на Парламента от кръга на Дорсет.

— Същите бариери: платени приятели и хитри адвокати.

— Парите правят пари — въздъхна Сандекър. — На Дорсет не му липсват солидни финансови средства и добра организация, та да бъде бутнат по обикновен начин. Той е основна част от сребролюбива машина.

— А не като вас, да приемете ролята на пораженец, адмирале. Не мога да повярвам, че сте на път да се откажете от играта срещу Артър Дорсет.

В очите на Сандекър се появи израз като на змиорка, готова да ухапе.

— Кой е казал, че ще се откажа от играта?

Пит много обичаше да дразни шефа си. Нито за миг не бе повярвал, че Сандекър ще се оттегли от битката.

— Какво смятате да правите?

— Тъй като не мога да издам заповед за въоръжено нашествие в търговска собственост и вероятно да убия стотици невинни хора с такова действие, нито да изпратя отряд от специалните части, който да се спусне от въздуха, за да неутрализира всички минни изкопни работи на Дорсет, принуден съм да прибегна до единствения изход, който ми остава.

— И какъв е той? — подтикна го Пит.

— Ще дадем гласност — отвърна Сандекър, без да трепне или промени изражението си. — Още утре първата ми работа ще бъде да свикам пресконференция и да опозоря Артър Дорсет като най-свирепото чудовище, отвързано и насъскано срещу човечеството от времето на хунския вожд Атила насам. Ще разкрия причината за масовите убийства и ще хвърля вината върху самия него. След това ще склоня членовете на Конгреса да въздействат на Държавния департамент, който на свой ред да въздейства на правителствата на Канада, Чили и Русия да затворят всички мини на техните територии. Тогава ние ще си седнем и ще наблюдаваме развоя на нещата.

Пит продължи да гледа Сандекър с бавно нарастващо възхищение, после се усмихна. Адмиралът пореше бурните води, без да му пука за торпедата или обстоятелствата.

— Ще разгневите дявола, ако онзи ви набележи.

— Прощавай, че вдигнах такава пара. И ти, както и аз, знаеш, че пресконференция няма да има. Без представянето на солидни доказателства не ще постигна нищо, освен на бърза ръка да бъда вкаран в болнично заведение за душевноболни. Хора като Артър Дорсет се саморегенерират. Не можеш току-така да ги унищожиш. Те са рожби на система на алчността, която води към властта. Покъртителното на такива хора е, че те не знаят нито как да оползотворяват богатството си, нито как да помагат на нуждаещите се. — Сандекър замълча и с изискан жест запали пурата си. После продължи със студен глас: — Не знам как, но се кълна в Конституцията, че така ще изоблича този плазмодий, че ще има да ме помни цял живот.

Мейв посрещаше храбро изпитанието си. Отначало плачеше всеки път, когато останеше сама в малката къща в колониален стил в Джорджтаун, наета за нея от помощниците на баща й. Паника свиваше сърцето й, като си помислеше какво можеше да се случи на двете й момченца на остров Гладиатор. Идеше й да се втурне при тях и да ги отведе на безопасно място, но беше безсилна да го стори. В действителност тя се виждаше при тях само в сънищата си. А сънищата й се превръщаха в кошмари, когато се събудеше. Нямаше никаква надежда да се пребори със средствата, които използваше баща й. Не бе забелязала никого, но знаеше със сигурност, че мъже от охраната на баща й следяха всяка нейна стъпка.

Рой ван Флийт и жена му Робин, която бе взела Мейв под крилото си, я поканиха да отиде с тях на прием, даван от заможен собственик на дружество за подводни проучвания. На нея никак не й се ходеше, но Робин настоя, отказвайки да приеме всякакви нейни оправдания и я убеди, че имала нужда от малко развлечения в живота си, без да подозира на какви мъки е подложена Мейв.

— Сума ти видни столични личности и политици ще присъстват — не скри възторга си Робин. — Не можем да не отидем.

След като се гримира и прибра косата си на кок, Мейв си сложи туника от кафяв копринен шифон с широк колан и бродирана с мъниста предница, върху пола с три волана, едва покриваща коленете й. Беше си купила този тоалет в Сидни и тогава го намираше за доста стилен, но сега не беше толкова сигурна в това. Изведнъж се почувства неудобно да разголва толкова много краката си на вашингтонски прием.

— Много важно! — смънка тя под носа си, докато се оглеждаше в голямото огледало. — Никой не ме познава!

Тя отдръпна пердето и погледна през прозореца навън. Тънка снежна пелена покриваше земята, но улиците бяха чисти. Беше студено, но не мразовито. Тя си наля водка с лед в малка чаша, облече си черно палто, дълго до глезените и зачака Ван Флийтови да дойдат да я вземат.

На входа на извънградския клуб Пит показа поканата, която бе взел от адмирала, и бе пропуснат през красивата дървена врата, гравирана с образите на известни играчи на голф. Остави палтото си на гардероба и бе упътен да влезе в просторна бална зала, облицована с тъмно орехово дърво. Един от вашингтонските елитни архитекти по вътрешно обзавеждане се бе постарал да постигне илюзията за подводна атмосфера в залата. Изкусно направени книжни риби висяха от тавана, а скритото осветление излъчваше синьо-зелена светлина, която създаваше приятно за окото впечатление за вода.

Домакинът — президентът на „Дийп Ъбис Енджиниъринг“, съпругата му и други служители на фирмата, подредени в редица, посрещаха гостите. Пит ги избегна и промъквайки се незабелязано покрай опашката, се запъти право към един тъмен ъгъл на бара и си поръча текила с лед и лимон. После се облегна на шубера и огледа залата.

Трябва да имаше най-малко двеста души. Един оркестър свиреше потпури от филмова музика. Пит разпозна сред присъстващите няколко членове на Конгреса и четирима-петима сенатори, които бяха включени в различни комисии по опазване на океаните и околната среда. Мнозина мъже бяха облечени с бели смокинги, но повечето носеха по-обикновени черни официални костюми, като някои от тях си бяха сложили ярки шарени пояси и папийонки. Пит предпочиташе по-старомодния външен вид. Допълнението към смокинга му беше жилетка с верижка от масивно злато, закачена за джобен часовник, принадлежал някога на прапрадядо му — инженер по парните локомотиви, обслужващи железопътната линия до Санта Фе.

Жените, предимно съпруги и тук-там нечия любовница, бяха облечени елегантно, едни — с дълги рокли, други — с по-къси, комплектувани с жакети от брокат или украсени с пайети. Пит веднага можеше да различи женените от неженените двойки. Женените стояха един до друг като стари приятели, докато неженените все гледаха да се докосват един друг.

На подобни приеми Пит се усамотяваше и избягваше да се смесва с гостите, за да побъбри с някого тук и там. Бързо му доскучаваше и рядко се застояваше повече от час, преди да си тръгне и се прибере в апартамента си над самолетния хангар. Но тази вечер се различаваше от другите. Той беше тук със задача. Сандекър му бе казал, че Мейв ще дойде със семейство Ван Флийт. Погледът му обходи масите и претъпкания дансинг, но не я откри.

Тя или бе променила решението си в последната минута, или още не беше дошла. Пит, който никога не се състезаваше да спечели вниманието на някоя красавица, заобиколена от обожатели, си набеляза една невзрачна жена на възраст около трийсет години и на килограми колкото неговите. Тя седеше сама на една маса и изпита трепетно вълнение, когато видя, че един хубав непознат мъж се насочва към нея да я покани на танц. Пит бе стигнал до заключението, че жени, които повечето мъже пренебрегваха и които се губеха сред тълпа от хубавици по рождение, са много по-остроумни и интересни. Тази се оказа висша служителка в Държавния департамент и го засипа с клюки за американските връзки с чужди държави. После той танцува с още две дами, смятани от някои за посредствени; едната беше лична секретарка на домакина на приема, а другата — главен помощник на един сенатор, председател на комисията по опазване на океаните. След като изпълни приятния си дълг, Пит се върна на бара и си поръча още една текила.

Точно тогава в залата влезе Мейв.

Само докато я гледаше, Пит с изненада почувства, че по тялото му се разля приятна топлина. Цялата зала като че ли се забули, сива мъгла закри присъстващите, виждаше се само Мейв, оградена от лъчисто сияние.

Той се опомни, когато тя се отдалечи от редицата, посрещаща гостите, много преди Ван Флийтови да се придвижат и се спря, за да огледа претъпканата зала. Дългата й руса коса, събрана на кок, откриваше всяка черта на лицето й и подчертаваше изящните й скули. От смущение тя вдигна ръка с леко разперени пръсти и я задържа между гърдите си. Късата й дреха излагаше на показ дългите й стройни крака и очертаваше съвършените извивки на тялото й. Толкова е царствена, помисли си Пит с похотлива тръпка. С друга дума не можеше да я определи. Тя стоеше с грацията на антилопа, канеща се за скок.

— Ето едно прекрасно младо същество! — отбеляза барманът, приковал поглед в Мейв.

— Нищо повече не мога да добавя — каза Пит.

В този момент Мейв се запъти заедно с Ван Флийтови към една маса, където тримата седнаха и дадоха поръчката си на приближилия се сервитьор. Мейв още не се бе отпуснала на стола и двама мъже — единият млад, а другият, който спокойно можеше да мине за дядо й, се изправиха пред нея и я поканиха да танцуват. Тя учтиво отклони поканите и на двамата. На Пит му стана забавно, като видя, че настойчивите им молби изобщо не я трогнаха. Мъжете отстъпиха и се отдалечиха с вид на обидени юноши. Ван Флийтови станаха да танцуват, докато донесат поръчката им и Мейв остана сама.

— Виж ти колко е претенциозна! — подметна барманът.

— Време е да се представи първият отбор — каза Пит и остави празната си чаша на плота.

Той тръгна направо през дансинга между поклащащите се двойки, без да отстъпва наляво или надясно. Един пълен мъж, в когото Пит разпозна сенатора от щата Невада, се блъсна в него. Сенаторът понечи да каже нещо, но Пит му хвърли смразяващ поглед и онзи преглътна думите си.

Явно скучаеща до болка, Мейв наблюдаваше хората и бегло хвърли поглед към мъжа, крачещ целенасочено в нейна посока. Отначало не му обърна никакво внимание — реши, че ще е поредният непознат, който идва да я кани на танц. В друг момент, на друго място, тя може би щеше да се почувства поласкана от ухажването, но сега умът й беше на хиляди километри оттук. Едва когато нашественикът застана до масата, подпря се с длани върху синята покривка и се наведе към нея, тя го позна. Лицето й просветна от неописуема радост.

— О, Дърк! Мислех, че никога няма да те видя повече! — възкликна тя развълнувана.

— Дойдох да те помоля да ми простиш, че не се сбогувах с теб, когато с Ал ненадейно отлетяхме от „Айс Хънтър“.

Тя се почувства едновременно изненадана и поласкана от вниманието му. Мислеше, че той не изпитва никакви чувства към нея. Сега те се четяха в очите му.

— Откъде можеше да знаеш каква нужда имах от теб. — Гласът й едва се чуваше от музиката.

Пит заобиколи масата и седна до нея.

— Вече знам — каза той сериозно.

Мейв извърна лице, за да избегне погледа му.

— Нямаш представа какви неприятности си имам.

Пит взе ръката й в своята. За първи път я докосваше съзнателно.

— Успях да си побъбря малко с Будика — заговори той с леко язвителна усмивка. — И тя ми каза всичко.

Спокойствието и благоприличието й като че ли рухнаха.

— Ти?! И Будика?! Как е било възможно да стане това?

Пит стана и нежно я издърпа от стола й.

— Хайде да потанцуваме и после всичко ще ти разкажа.

И ето че като по чудо тя се озова в прегръдките му и той я притисна по-силно, когато почувства, че тя откликна и се сгуши в него. Затвори за миг очи, вдъхвайки аромата на парфюма й. Мирисът на неговия лосион за след бръснене — Пит не признаваше одеколоните — я обгърна като леки вълни на планинско езеро. Оркестърът засвири „Лунна река“ от Хенри Мансини и двамата затанцуваха с допрени бузи.

Мейв тихо затананика думите й: „Лунна река, повече от километър си широка, но някой ден на един дъх ще те прекося…“. Изведнъж тя се стегна и се отдръпна леко.

— А разбра ли за децата ми?

— Как се казват?

— Шон и Майкъл.

— Баща ти държи като заложници Шон и Майкъл на остров Гладиатор, за да изтръгва от теб сведения за всички открития на НЮМА, свързани с касапницата в океана.

Мейв го гледаше объркана, но преди да успее да попита още нещо, той я притисна към себе си. След малко усети как тялото й се отпусна и тя тихичко заплака.

— Толкова ме е срам. Не знам накъде да се обърна.

— Мисли само за настоящия момент — нежно й каза той. — Останалото само ще си дойде на място.

Облекчението и удоволствието, че е с него, пропъдиха належащите й проблеми и тя отново замънка под носа си стиховете на „Лунна река“.

— Ние, „Лунната река“ и аз, искаме да стигнем края на една и съща небесна дъга, който чака зад завоя, моя чудата приятелко.

Музиката стихна и спря. Мейв се облегна на ръката му, обгърнала кръста й, и се усмихна през сълзи.

— Значи това си ти!

Той й хвърли поглед с ъгълчето на окото си.

— Кой?

— Моят чудат приятел Дърк Пит. Ти си съвършеното олицетворение на Хъкълбери Фин, вечно пътуващ със сал по течението на реката в търсене на нещо, без да знаеш какво, но очаквайки да го зърнеш зад следващия завой.

— Мисля, че си права, приятелчето Хък и аз имаме някои общи черти.

Оркестърът извести почивка и докато другите двойки се разотиваха по масите, двамата продължиха да вървят покрай дансинга, без да си пускат ръцете. Нито единият, нито другият не се стесняваше от проследяващите ги любопитни погледи.

Мейв заговори:

— Искам да се махам оттук — но умът й загуби контрол над езика й и тя изтърси: — Искам само теб.

В мига, в който изрече думите, вълна на смущение премина през нея. Кръвта нахлу в лицето й и потъмни здравия тен на кожата й. Какво ли ще си помисли за мен горкият човек, запита се тя с чувство на унижение.

Пит се усмихна широко.

— Иди да кажеш лека нощ на семейство Ван Флийт. Аз ще докарам колата си пред клуба. Надявам се, че имаш топла връхна дреха.

Ван Флийтови си размениха разбиращи погледи, когато Мейв им съобщи, че си тръгва с Пит. Сърцето й биеше лудо, докато забързано прекоси балната зала, взе от гардероба палтото си и се втурна към външната врата. Спря се навън на стълбите и зърна Пит, застанал до една ниска червена кола, да подава бакшиш на пазача на паркинга. Колата като че ли току-що бе излязла от писта за автомобилни състезания. Освен двете единични седалки другаде нямаше тапицерия. Малкото заоблено състезателно предно стъкло предоставяше нищожна защита от въздушното течение. Колата нямаше брони, а предните колела бяха покрити, доколкото схвана Мейв, с предни калници от мотоциклет. Резервната гума висеше от дясната страна на каросерията между калника и вратата.

— Наистина ли караш това чудо? — попита тя.

— Да — отвърна той важно.

— Каква марка е?

— „Алард J2X“ — каза Пит, докато придържаше отворена късата алуминиева врата.

— Изглежда стара.

— Произведена е в Англия през 1952 година, най-малко двайсет и пет години, преди да си се родила. С монтираните мощни американски двигатели V-8 алардите извличаха огромни печалби на състезания със спортни коли до появата на „Мерцедес 300 S“

Мейв се вмъкна в спартанската пилотска кабина и изпъна крака, които идваха почти успоредно на земята. Забеляза, че на арматурното табло нямаше скоростомер, виждаха се само четири измервателни уреда за двигателя и един тахометър.

— Дали ще ни закара дотам, докъдето сме тръгнали? — попита тя с известно безпокойство.

— Е, няма удобствата на гостна стая, но вдига скорост близка до тази на звука — отвърна той през смях.

— Но тя няма дори покрив.

— Никога не я карам, когато вали. — Той й подаде копринено шалче. — Вземи това за косата ти. Доста ще духа, както сме на открито. И не забравяй да си сложиш предпазния колан. Пътническата врата има досадния навик да се отваря на остри леви завои.

Той настани дългото си телосложение зад кормилото, а Мейв върза на възел краищата на шалчето под брадичката си. Пит завъртя ключа на запалването, натисна съединителя и включи на първа скорост. Не се чу оглушителен рев от ауспуха, нито писък на протестиращи гуми. Той потегли по алеята за коли пред клуба толкова безшумно и гладко, сякаш караше катафалка.

— По кой начин предаваш сведенията на баща си? — подхвана той непринуден разговор.

Тя помълча, чувствайки, че не може да го погледне в очите. Накрая отвърна:

— Един от помощниците на баща ми идва вкъщи, преоблечен като разносвач на пици.

— Не е блестящо, но е хитро — отбеляза Пит, загледан в един кадилак STS седан, последен модел, паркиран до алеята за коли в двора на извънградския клуб, непосредствено зад портала. В него седяха три тъмни фигури — две отпред и една на задната седалка. В огледалото за задно виждане той видя, че фаровете на кадилака светнаха и колата тръгна след аларда, запазвайки почтително разстояние.

— Следят ли те?

— Казаха ми, че ще бъда следена плътно, но все още не съм забелязала някого.

— Не си много наблюдателна. В момента една кола се закачи зад нас.

Тя стисна силно ръката му.

— Колата ти изглежда бърза. Защо просто не им избягаш?

— Защо да им избягам? — повтори като ехо той; обърна се да я погледне и съзря в очите й вълнение. — Колата зад нас е кадилак, двигателят й с над триста конски сили вдига повече от двеста и шейсет километра в час. Моята бабичка също е с двигател „Кадилак“ с двойни четиригърлени карбуратори и три четвърти извита искендерска гърбица.

— Това нищо не ми говори — подхвърли насмешливо Мейв.

— Ще се опитам да ти обясня — продължи той. — Тази кола беше бърза преди четирийсет и осем години. И все още е бърза, но не може да вдигне над двеста и десет километра в час, а дотолкова може само при попътен вятър. С една дума, онази зад нас ни превъзхожда по конски сили и крайна скорост.

— Но сигурно си в състояние да направиш нещо, за да им се изплъзнеш.

— В състояние съм, но не знам дали ще ти хареса.

Пит не предприе нищо, преди да изкачи насрещния стръмен хълм и да се спусне по другата му страна, след което натисна докрай педала за газта. Изгубвайки се за миг от поглед, Пит спечели скъпоценните пет секунди преднина спрямо шофьора на кадилака. С рязко подадената й мощност малката червена спортна кола направо подскочи над асфалтирания път. От светлинните снопове от фаровете дърветата в края на тротоара, разперили голи клони над пътя като решетки от скелети, се превърнаха в бясно препускащо размазано петно. Усещането наподобяваше пропадане в кладенец.

Пит погледна в мъничкото огледало за задно виждане, стърчащо от къса ос, монтирана на обтекателя, и прецени, че е спечелил цели сто и петдесет метра пред кадилака, чийто шофьор още не бе прехвърлил билото на хълма и не знаеше, че преследваната кола се е отдалечила чак толкова. Сега общата преднина на Пит се равняваше на една трета от километъра. Признавайки възможността за по-висока скорост на кадилака, той изчисли, че след четири-пет минути колата ще го настигне.

Пътят беше прав и второстепенен и минаваше през скъп район на Вирджиния, малко извън Вашингтон, застроен с ферми за отглеждане на коне. В този час на нощта нямаше почти никакво движение и Пит безпрепятствено изпревари две по-бавни коли. Кадилакът неотклонно набираше скорост и след всеки километър скъсяваше разстоянието. Пит държеше кормилото спокойно и отпуснато. Не изпитваше страх. Мъжете в преследващата ги кола нямаха за цел да причинят нещо нито на него, нито на Мейв. Това не беше гонитба на живот и смърт. Онова, което го ободряваше, беше допълзялата до червената чертичка стрелка на тахометъра, почти чистият път пред него и вятърът, който свиреше в ушите му в съзвучие с дълбокия, гърлен звук от отходните газове, изпускани от двете големи тръби, монтирани отзад под пода на аларда.

Пит отклони за миг поглед от пътя и погледна Мейв. Тя седеше плътно облегната назад, с леко повдигната глава, сякаш вдишваше въздуха, духащ силно над предното стъкло. Очите й бяха присвити, устните й — полуотворени. Създаваше впечатлението, че е изпаднала в сексуален екстаз. От каквото и да бе породено то — от трепетно вълнение, от яростта на звуците или от високата скорост — тя не беше първата жена, изпаднала под възбуждащата магия на авантюрата. А онова, което такива жени желаят в случай като този, е да имат до себе си истински мъж, с когото да споделят вълнението си.

Докато не навлезеха в покрайнините на града, Пит не можеше да направи нищо, освен да натиска педала на газта и да поддържа колелата до бялата линия в средата на пътя. Без скоростомер трябваше да пресмята скоростта по тахометъра. Най-доброто му предположение беше между сто и деветдесет и двеста километра в час. Старата кола даваше от себе си всичко, на което беше способна.

Притискана от предпазния колан, Мейв се извъртя на единичната седалка и погледна назад.

— Те ни настигат! — надвика тя шума.

Той хвърли още един бърз поглед в огледалото за задно виждане. Преследващата ги кола беше на стотина метра зад тях. Шофьорът си го бива, помисли си Пит. Имаше същите бързи рефлекси като неговите. После той отново насочи вниманието си към пътя.

Вече наближаваха жилищния район. Пит можеше да опита да се отърве от кадилака, криволичейки по оградените с къщи улици, но това беше опасно дори като мисъл. Не биваше да рискува да връхлети на някое семейство, излязло на нощна разходка с кучето си. Нямаше намерение да причинява фатална злополука, засягаща невинни хора.

Само след минута-две трябваше да намали скоростта и да се включи в нарастващото движение заради безопасността. Засега обаче пътят пред него беше все още пуст и той продължи да поддържа същата скорост. След малко мина покрай мигащ светлинен сигнал, предупреждаващ за ремонт на главен път, който на следващото кръстовище завиваше на запад. Пит знаеше, че пътят има много последователни остри завои. В продължение на пет километра през открита местност криволичеше и излизаше на магистралата, която минаваше покрай главната квартира на ЦРУ в Лангли.

Той отдръпна десния си крак от газта и натисна спирачния педал. После завъртя кормилото наляво, от рязката маневра алардът застана за миг напреки пътя, гумите изсвистяха и вдигнаха пушек над асфалта и той отново се понесе стремително покрай бялата маркировъчна линия. Преди още колата да намали ход, за да спре, задните колела се извъртяха и алардът изскочи на главния път, който навлизаше в непрогледната тъмнина на откритата местност.

Пит трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху завоите пред него. Лъчите на старомодните фарове не осветяваха толкова далече напред, колкото повечето съвременни халогенни устройства, затова той беше принуден да разчита на шестото си чувство, за да се подготвя за всеки следващ завой. Пит обичаше завоите. Не използваше спирачки, оставяше колата да занася под контрола му, после с маневри я изправяше, докато стигне следващия завой.

Този път алардът беше в стихията си. По-тежкият кадилак имаше твърди ресори, но окачването му не можеше да се сравни с това на по-леката спортна кола, предназначена за състезания. Пит беше влюбен в аларда. Имаше изключително развито чувство за баланса й и се възхищаваше на простотата й и на големия й неуморно тупкащ двигател. Стегната усмивка се появи на устните му, докато вкарваше колата от един завой в друг, управлявайки я като демон, без да докосва спирачките, само превключваше на по-ниска предавка, и то пред най-острите завои. Шофьорът на кадилака неумолимо го следваше, но след всеки завой бързо изоставаше.

Напред в далечината се показаха мигащи жълти предупредителни светлини върху бариери. На пътя лежеше част от тръбопровод, който се подготвяше да бъде спуснат в прокопания отстрани канал. Пит с облекчение забеляза, че другата половина на пътя е проходима. Оттатък бариерите следваха стотина метра прашен, чакълест път, но той нито за миг не отмести крака си от педала на газта. Изчезна в огромен облак прах, който остави след себе си, сигурен, че това ще забави преследвачите му.

След още две минути вълнуващо, главоломно препускане, Мейв посочи напред и леко надясно.

— Там виждам фарове.

— Това е магистралата — поясни Пит. — Тогава вече ще им се изплъзнем окончателно.

На кръстовището нямаше движение, от никоя посока на разстояние половин километър не се задаваха коли. Пит загря гуми на един остър завой наляво, водещ извън града.

— Не сбърка ли пътя? — извика Мейв сред шума от свирещите гуми.

— Само гледай и ще видиш — каза Пит, докато въртеше докрай волана, после, натискайки леко спирачка, направи обратен завой и тръгна в противоположната посока. Пресече кръстовището с главния път, преди да се видят фаровете на кадилака и набирайки скорост, отпраши към светлините на столичния град.

— За какво беше това? — попита Мейв.

— Нарича се „червена херинга“ — отвърна разговорливо Пит. — Ако хрътките са толкова умни, за колкото ги мисля, те ще тръгнат по следите от гумите ми в обратната посока.

Мейв му стисна ръката и се сгуши до него.

— Какъв финал си измислил?

— Сега, след като замаях главата ти с виртуозността си, ще трябва да разкрия и чара си.

Тя му хвърли плах поглед.

— Какво те кара да мислиш, че не се плаша от всяко желание за интимност?

— Мога да вниквам в съзнанието ти и виждам, че не е така.

Мейв се разсмя.

— Как успя да прочетеш мислите ми?

Пит нехайно сви рамене и отвърна:

— Това е божи дар. Във вените ми тече циганска кръв.

— Ти — циганин?!

— Според родословното ни дърво моите прадеди, които емигрирали от Испания в Англия през седемнайсети век, били цигани.

— И сега ти гледаш на ръка и предсказваш бъдещето.

— В действителност талантите ми са в други насоки, например когато има пълнолуние.

Тя го погледна предпазливо, но налапа въдицата.

— И какво става при пълнолуние?

Той се обърна и отговори с едва забележима усмивка.

— Тогава излизам и отивам да крада пилета.

27.

Мейв се взираше напрегнато в тъмнината, докато Пит караше по неосветен черен път покрай международното летище на Вашингтон. Той се приближи до една постройка, наподобяваща стар, запустял самолетен хангар. Наоколо нямаше други сгради. Притеснението й нарасна и тя неволно се сгуши в седалката, когато Пит спря колата под мъждукащи лампи на върха на висок стълб.

— Къде ме водиш? — попита тя.

Той я погледна, правейки се на изненадан.

— Как къде! У дома, естествено.

По лицето й се изписа отвращение по женски.

— Нима живееш в тази скапана барака?

— Пред теб е една историческа сграда, построена през 1936 година за хангар за поддържане на една от първите аеролинии, давана под аренда от дълго време насам.

Той извади от джоба на палтото си малък уред за далечно командване и набра код. След секунда една врата започна да се вдига, разкривайки, както се стори на Мейв, зееща пещера, тъмна като в рог и пълна с дяволи. За да подсили ефекта, Пит загаси фаровете, потегли с колата към тъмнината, подаде команда, за да се затвори вратата зад тях и остана неподвижен на седалката.

— Е, какво си мислиш? — подразни я той в тъмното.

— Готова съм да закрещя за помощ — отвърна Мейв с нарастващ смут.

— Извинявай. — Пит набра друг код и вътрешността на хангара се обля в ярка светлина от флуоресцентните лампи, подредени стратегически покрай заобления таван на хангара.

Мейв зяпна от благоговение, когато видя, че се е озовала пред безценни образци на механичното изкуство. Струваше й се невероятна тази блестяща колекция от класически автомобили, самолети и един железопътен вагон от ранните години на Америка. Разпозна два ролс-ройса и един даймлер с подвижен покрив, но останалите марки — американски пакарди, пиърс ароу, стътц, корд и на другите европейски коли, между които имаше и по една хиспано-суица, бугати, изота фраскини, талбът лаго и делахей — не й бяха познати. Двата самолета, които висяха от тавана, бяха един стар тримоторен форд и един самолет изтребител от Втората световна война „Месершмит 262“. Грижливо подредената колекция беше смайваща. Единственият експонат, който изглеждаше не на място, беше една правоъгълна поставка под извънбордов двигател, прикачен към старинна чугунена вана за баня.

— Всичко това твое ли е? — с изумление попита Мейв.

— Трябваше да избирам между това и жена и деца — пошегува се Пит.

Тя се обърна към него и закачливо наклони глава на една страна.

— Не си чак толкова стар, че да не можеш да се ожениш и да имаш деца. Просто не си попаднал на подходяща жена.

— Мисля, че има нещо вярно.

— Не ти ли върви в любовта?

— Проклятието на Пит!

Мейв посочи един тъмносин караван „Пиърс Ароу“.

— Там ли живееш?

Пит се засмя и посочи с брадичка нагоре.

— Апартаментът ми е горе, можеш да се качиш по тази вита желязна стълба или ако те мързи — с товарния асансьор.

— Предпочитам малко гимнастика — тихо каза тя.

Пит я поведе по витата стълба с красив парапет от ковано желязо. От вратата се влизаше в дневна кабинет, по чиито стени бяха закачени полици, претъпкани с книги за морето и с поставени в стъклени витрини модели на кораби, които Пит бе откривал и проучвал в процеса на работата си в НЮМА. Една вътрешна врата водеше към голяма спалня, обзаведена като капитанска каюта на стар ветроходен кораб, а един огромен щурвал служеше за табла на леглото. В другия си край дневната бе свързана с кухня и трапезария. Целият апартамент излъчва мъжко присъствие, помисли си Мейв.

— Значи тук се връща Хъкълбери Фин, след като си тръгне от хангара за лодки край реката — каза тя, докато си сваляше обувките, за да се настани с подвити крака на кожения диван.

— Почти цялата година прекарвам на вода, тъй да се каже. Тези стаи не ме виждат толкова често, колкото ми се иска. — Той свали палтото си и махна папийонката. — Да ти предложа ли някакво питие?

— Едно бренди ще ми дойде добре.

— Не забравяй, че те измъкнах от приема, преди да успееш да хапнеш. Нека да ти забъркам нещо.

— Брендито ще ми е напълно достатъчно. Утре ще се натъпча хубаво.

Той й наля чаша „Реми Мартен“ и седна на дивана до нея. Мейв неудържимо желаеше Пит, идеше й да се сгуши в прегръдките му или поне да го докосне, но дълбоко в нея кипеше смут. Внезапен прилив на вина я обгърна, когато си представи как страдат децата й под грубата ръка на Джак Фъргюсън. Не можеше да пропъди мисълта за това зверство. Чувстваше гръдния си кош стегнат, а тялото си — сковано и безсилно. До болка копнееше за Шон и Майкъл, които за нея бяха все още бебета. Да си позволи едно чувствено приключение си беше чисто престъпление. Тя остави чашата си на ниската масичка и неутешимо заплака.

Пит я притисна към себе си.

— За децата ли си мислиш? — попита я той.

Тя кимна и хлипайки, каза:

— Извинявай, нямах намерение да те подвеждам.

Колкото и да беше странно, за Пит женските настроения никога не бяха огромна загадка, както за повечето мъже и той ни най-малко не се объркваше или озадачаваше, когато видеше сълзи. Възприемаше емоционалното понякога поведение на жените повече със съчувствие, отколкото с неудобство.

— Остави жената да избира между загрижеността за потомството й и сексуалния нагон и майчината й загриженост ще надделява всеки път.

Мейв никога нямаше да проумее как беше възможно Пит да й влиза в положението. Той като че ли не беше човешко същество. Във всеки случай, не приличаше на нито един от мъжете, които познаваше.

— Чувствам се толкова отчаяна и уплашена. Никога в живота си не съм била така безпомощна както сега.

Той стана от дивана и се върна с кутия книжни носни кърпички.

— Съжалявам, че не мога да ти предложа истинска носна кърпа, но отдавна не употребявам такива.

— Не се ли сърдиш… че те разочаровах?

Пит се усмихна, докато Мейв си бършеше очите и шумно издухваше носа си.

— Истината е, че имам тайни помисли.

Очите й се разшириха от изумление.

— Значи не си искал да спиш с мен?

— Ще трябва да си изследвам хормоните, ако нямах такива намерения. Но не само за това те доведох тук.

— Не разбирам.

— Имам нужда от помощта ти, за да осъществя плановете си.

— Планове за какво?

Той я погледна така, сякаш въпросът й го изненада.

— За да се промъкна на остров Гладиатор, да открадна децата ти и да успея да избягам незабелязано.

Мейв закърши нервно ръце — беше й трудно да проумее думите му.

— Нима би го направил? — рече задъхано тя. — Нима би рискувал живота си заради мен?

— И заради децата ти — допълни с решителен глас Пит.

— Но защо?

Обзе го непреодолимо желание да й каже колко е изящна и хубава и че отдавна таи дълбоки чувства към нея, но не искаше да се покаже като поболял се от любов юноша. Както се очакваше, той измести темата.

— Защо ли? Защото адмирал Сандекър ми даде десет почивни дни, а хич не ми се ще да си стоя вкъщи и да бездействам.

Влажното лице на Мейв възвърна усмивката си и тя го притегли към себе си.

— Това дори не е сполучлива лъжа.

— Как става така — възкликна той, преди да я целуне, — че жените винаги успяват да виждат през мене?