Ударна вълна

1.

14 януари 2000

Остров Сиймор, Антарктическият полуостров

Над острова тегнеше проклятието на смъртта. Проклятие, потвърдено от гробовете на хора, стъпили на брега, внушаващ страх, за да не го напуснат никога. Тук нямаше красота, или поне нямаше нищо от рода на величествените, покрити с вечен лед планински върхове, или на ледниците, високи почти колкото Белите скали на Дувър, нито на айсбергите, наподобяващи кристални замъци, които се носеха плавно по течението — нищо, което човек би очаквал да види в района на огромната земна маса на Антарктида и островите край него.

Остров Сиймор обхваща най-голямата незаледена площ от целия континент и в близост до него. Вулканичният прах, наслагван с хилядолетия, ускорява топенето на леда, напълно обезцветява сухите долини и планини и не им позволява да задържат много сняг. Това е изключително грозно място, обитавано единствено от няколко вида лишеи и колония пингвини от рода адели, за които остров Сиймор се оказа огромен източник на малките камъни, необходими им да си свиват гнезда.

Повечето от мъртъвците, погребани в плитки дупки, изсечени в скалите, бяха членове на норвежка антарктическа експедиция, чийто кораб се бе разбил в леда през 1859 година. Те преживели две зими и след като хранителните им припаси свършили, почнали един по един да умират от глад. Близо десетилетие от тях нямаше и следа и едва през 1870 година добре запазените им тела бяха открити от англичани, докато изграждали китоловната си станция.

Китоловците също дали жертви, които били погребани под скалите на остров Сиймор. Едни починали вследствие на заболяване, други — при нещастни случаи по време на китоловния сезон. Неколцина намерили смъртта си, когато, след като се отдалечили от станцията, били застигнати от неочаквана буря и замръзнали от ледения вятър. За голяма изненада техните гробове бяха старателно обозначени. Други екипажи на китоловни кораби, заседнали в ледовете, прекарали една зима там и започналото топене през пролетта разкрило надписите на огромните камъни, положени върху гробовете. До 1933 година, когато англичаните закрили станцията, под отблъскващия пейзаж имало заровени шейсет трупа.

Неспокойните духове на изследователите и моряците, които бродели по изоставената земя, никога не са си представяли, че един ден мястото им за покой ще гъмжи от счетоводители, адвокати, водопроводчици, домакини и пенсионери, пристигнали с луксозни туристически кораби да зяпат надписаните камъни и да отправят нежни погледи към забавните пингвини, обитаващи част от крайбрежието. Може би — само може би — островът щеше да изсипе проклятието си и върху тези нашественици.

Нетърпеливите пътници на борда на туристическия параход не виждаха нищо зловещо в остров Сиймор. Чувствайки се на сигурно място сред удобствата на плаващия си дворец, те го възприемаха като далечна, незамърсена и загадъчна земя, която се издигаше над повърхността на море, синьо като електрика в преливащите цветове на пауново перо. Всички бяха изпълнени единствено с възбуда от предстоящото ново изживяване, още повече, че бяха сред първата вълна от туристи, които щяха да се разхождат по бреговете на остров Сиймор. Това беше третият от петте престоя по програма, след като корабът бе лъкатушил между островите край полуострова, който не се считаше за най-привлекателният, а по-скоро за един от най-интересните според рекламните брошури на туристическата параходна линия.

Мнозина от пътниците бяха пътували из Европа и по Тихия океан и бяха посещавали известните екзотични места по света, по които се тълпят пътешествениците. Сега те искаха да видят нещо повече, нещо различно — да посетят местност, която малцина преди тях са виждали, далечна земя, на която да стъпят, за да се хвалят после на приятели и съседи.

Докато всички се струпваха на палубата към стълбата на кораба в радостно очакване да слязат на брега и насочваха телефотографските си обективи към пингвините, Мейв Флечър тръгна между тях и започна да проверява дали всички са облекли яркооранжевите изолационни якета, които екипажът на кораба им бе раздал, както и спасителните жилетки, необходими за краткото пътуване от кораба до брега.

Енергична, с отривисти жестове, тя се движеше пъргаво с гъвкавото си тяло, което бе изтърпяло повече от редовната усилена гимнастика. Беше по-висока от жените, и дори от повечето мъже на парахода. Косата й, сплетена на две дълги плитки, имаше цвета на иглика. Очите й бяха сини като дълбоко море и гледаха от лице с волеви израз и високи скули. Устните й като че ли винаги бяха полуотворени в сърдечна усмивка и разкриваха леко раздалечени в средата горни зъби. Светлокафявият цвят на кожата й говореше, че тя доста време прекарва на открито.

След три години Мейв щеше да навърши трийсет и притежаваше диплом за преподавател по зоология. След като се дипломира, тя се възползва от правото да си вземе три свободни години, за да натрупа практически опит в изучаването на живота на птиците и животните в полярните области. Завърна се в дома си в Австралия и докато усилено подготвяше дисертацията си за докторат в Мелбърнския университет, получи предложение за временна работа като естественик и екскурзовод на пътниците на „Рупърт & Сондърс“ — туристическа параходна линия, основана в Аделаида и специализирана в приключенски обиколки. Това беше възможност да спечели достатъчно пари, за да довърши дисертацията си, затова тя изостави всичко и отплава за големия бял континент на борда на „Полар Куин“ — един от параходите на дружеството.

На това пътуване на борда имаше деветдесет и един пътника, а Мейв беше един от четиримата естественици, определени за водачи на екскурзиите на брега. Поради колонията от пингвини, историческите постройки, останали от времето на китоловните операции, гробището и лагера, където бяха починали норвежките изследователи, остров Сиймор се считаше за исторически обект. За да се избегне струпване на хора, пътниците биваха отвеждани на брега на групи през определени интервали от време за двучасови екскурзии. Те получаваха и указания как да се държат на обекта. Не биваше да стъпват по покритите с мъх и лишеи места, нито да се доближават на по-малко от пет метра от което и да е птиче или животинско царство. Не им се разрешаваше да си взимат по нещо за сувенир освен по някой малък камък. Повечето пътници бяха австралийци, а останалите — новозеландци.

Мейв беше разпределена да придружава на острова първата група от двайсет и двама души. Тя отмяташе в списъка с имената всеки, който слезеше по стълбичката, за да се качи в чакащата лодка „Зодиак“ — универсален гумен плавателен съд, проектиран от Жак Кусто. Вече се канеше да тръгне след последния пътник, когато първият офицер на кораба Тревър Хейнс я спря на стълбата. Мълчалив и истински красавец в очите на жените, той се чувстваше твърде неловко сред пътниците и рядко напускаше капитанския мостик.

— Кажете на вашите хора да не се плашат, ако видят, че корабът се отдалечава — предупреди я той.

Мейв се обърна и вдигна поглед към него.

— Къде отивате?

— Скоро на сто мили навътре в морето ще се извие буря. Капитанът не иска да рискува да излага пътниците на силно вълнение, след като може да го избегне. А в същото време не му се ще да отмени екскурзиите на острова, за да не ги разочарова. Смята да изтегли кораба на двайсет километра покрай брега и да свали друга група при колонията от делфини, после да се върне да ви вземе в определения час, а след това да прибере и другата група.

— Значи две групи ще бъдат на брега по едно и също време.

— Това е целта. По този начин ще бъдем готови да потеглим по-рано и да се озовем в относително спокойните води на пролива Брансфилд, преди бурята да връхлети тук.

— Сега си обяснявам защо не пуснахте котвата. — Мейв харесваше Хейнс. Той беше единственият корабен офицер, който не се опитваше да я приласкае, като отиде в каютата му на чашка питие след вечеря. — Тогава ще ви чакам след два часа — махна му тя с ръка.

— Ако възникне нещо непредвидено, имате портативен радиотелефон.

Тя повдигна малкия апарат, закачен за колана й.

— Първо вас ще уведомя.

— Поздравете от мен пингвините.

— Обезателно.

Докато „Зодиак“ се плъзгаше по водата, гладка и отразяваща като огледало, Мейв започна да запознава малката си група от безстрашни туристи с историята на мястото, към което пътуваха.

— Остров Сиймор е открит от Джеймс Кларк Рос през 1842 година. По-късно четирийсет норвежки изследователи са изхвърлени на острова, след като корабът им се разбива в ледовете, и през 1859 година те намират смъртта си тук. Ние ще посетим мястото, където те са живели до края на дните си, после ще направим кратка разходка до свещената земя, където са погребани.

— В онези там постройки ли са живели? — попита една госпожа, която вероятно караше осемдесетте си години, сочейки към няколко руини край малък залив.

— Не — отвърна Мейв. — Това са останки от изоставени английски китоловни станции. Тях ще разгледаме, преди да се поразходим край онзи скалист връх в южната част на път за колонията от пингвини.

— На острова живеят ли хора? — попита същата госпожа.

— Аржентинците имат научноизследователска станция в северния му край.

— Колко е разстоянието дотам?

Мейв се усмихна снизходително.

— Около трийсет километра. — Във всяка група винаги ще се намери някой, който да любопитства като четиригодишно хлапе, каза си тя наум.

Те вече виждаха острова съвсем ясно — голи скали и никаква растителност. Сенките им ги следваха на дълбочина два фатома3, когато навлязоха в залива. Край бреговата ивица не се разбиваха вълни; морето беше гладко до самия бряг и обливаше надводните скали с лек плясък, какъвто обикновено се наблюдава край малко езеро. Лодката наближи брега и морякът изключи извънбордния двигател. Единственият признак на живот беше появата на чисто бял буревестник, който прелетя плавно над тях като огромна снежинка.

Едва след като помогна на всички да слязат и да прегазят до каменистия бряг с високите си до коляното гумени ботуши, раздадени им на кораба, Мейв се обърна и проследи с поглед парахода, който набираше скорост и се отправяше на север.

„Полар Куин“ минаваше за доста малък според стандартите на туристическите кораби. Имаше дължина само седемдесет и два метра и обща товароносимост хиляда и петстотин тона. Беше строен в Берген, Норвегия, и специално пригоден за плаване в полярни води. Със здравата си като на ледоразбивач конструкция можеше да изпълнява същата функция, ако се наложеше. Надстройката и широката хоризонтална черта под долната палуба бяха боядисани в снежнобяло, а останалата част от корпуса — в яркожълто. Монтираните на носа и кърмата тласкащи устройства му позволяваха да заобикаля плаващи ледени късове и айсберги с ловкостта на заек. Удобните кабини бяха обзаведени в стила на скиорска хижа и имаха панорамни прозорци с изглед към морето. Допълнителните удобства включваха луксозни общ салон и зала за хранене, готвач, чиито кулинарни способности можеха да се причислят към категорията три звезди, фитнес център и читалня, пълна с книги и справочна литература за полярните области. Екипажът беше добре обучен и надвишаваше с двайсет души броя на пътниците.

Леко чувство на съжаление, което не можа да си обясни, премина през Мейв, докато гледаше как жълто-белият „Полар Куин“ ставаше все по-малък и по-малък. За миг я обзе опасението, което вероятно са изпитали и безпомощните норвежки изследователи, когато са виждали как се загубва от поглед единственото им средство за оцеляване. Тя бързо пропъди тревожните си мисли и поведе групата от бъбриви туристи през сивия лунен пейзаж към гробището.

Мейв им определи двайсет минути, за да разгледат надгробните плочи и да изпълнят филмовите си ленти с надписите им. После ги заведе до една огромна купчина с гигантски избелели китови кости близо до старата станция и им описа начините, по които китоловците са обработвали китовете.

— След опасността и възбудата от преследването и лова — поясни тя — идвал ред на противната работа — разсичането на огромния труп и претопяването на китовата мас в течно масло. „Режеш — близваш“, както се изразяват ветераните.

Оттам отидоха при старинните бараки и преработвателната работилница.

Англичаните все още поддържаха и проверяваха веднъж годишно китоловната станция, останала като музей на миналото. Обзавеждането, готварските съдове в кухнята, стари книги и оръфани списания си стояха на местата, където китоловците ги бяха оставили, когато са си тръгнали оттук.

— Моля ви да не пипате предметите — обърна се Мейв към групата. — Според международния закон нищо не бива да се мести. — Тя замълча, за да преброи хората, после продължи: — Сега ще ви заведа в пещерите, изсечени от китоловците, за да съхраняват там течното масло в огромни бурета, преди да го пратят по кораби в Англия.

Тя извади джобни фенерчета от една кутия встрани от входа, оставена от водачите на предишни екскурзии, и започна да ги раздава.

— Има ли някой сред вас, който да страда от клаустрофобия?

Една жена, която изглеждаше над седемдесет и пет годишна, вдигна ръка.

— Мен ме е страх и не искам да влизам вътре.

— Някой друг?

Жената, която непрекъснато задаваше въпроси, кимна.

— Аз не понасям студени и тъмни места.

— Добре — каза Мейв. — Вие двете изчакайте тук. Аз ще заведа останалите до помещенията за съхранение на китовото масло, които са най-близо до входа. Няма да се бавим повече от петнайсет минути.

Тя поведе шумната група през дълъг, криволичещ тунел, прокопан от китоловците, до голяма кухина, в чието дълбоко дъно бяха подредени огромни бурета, впоследствие изоставени. След като всички се събраха, Мейв спря и посочи с ръка към една масивна скала при входа.

— Скалата, която виждате, е била изсечена откъм вътрешната страна на кухината и е служила като бариера срещу студа и извършваните от съперниците китоловци дребни кражби на масло, останало в повече, след като станцията се затваряла през зимата. Скалата тежи колкото брониран танк, но може да бъде поместена и от дете, ако то знае тайната й. — Тя замълча, отстъпи встрани и постави ръка върху горната част на скалата, после с лекота я побутна, за да затвори входа. — Находчиво инженерно хрумване. Скалата е уравновесена върху вал, който минава през средата й. Бутнеш ли я в погрешна посока, тя няма да помръдне.

Докато Мейв се приближаваше към едно от големите дървени бурета, туристите започнаха да се забавляват с непрогледната тъмнина, прорязвана единствено от лъчите на фенерчетата. Бурето бе наполовина пълно и тя вдигна една малка стъкленица под канелката и наля от мазнината в нея. После предложи на всеки да бръкне и да размаже капките течност между пръстите си.

— Удивителното е, че студът е предпазил маслото от гранясване, дори след като е престояло близо сто и трийсет години. То е все тъй прясно, както в деня, в който е излязло от казана и е било налято в бурето.

— Струва ми се, че има изключително високи смазочни качества — обади се един мъж с посивяла коса и голям зачервен нос, характерен за заклетия пияница.

— Само не казвайте на петролните компании — рече Мейв с лека усмивка, — иначе до Коледа няма да остане жив кит.

Една жена поиска стъкленицата и я помириса.

— Може ли да се използва и за готвене?

— Да, може — отвърна Мейв. — Японците особено предпочитат да използват китово масло за готвене и за производството на маргарин. А в ония времена китоловците топвали бисквити в солена вода и ги пържили във вряща китова мас. И аз го опитах веднъж и намирам вкуса му за интересен, макар и леко блудкав…

Мейв изведнъж млъкна, прекъсната от писъка на една възрастна жена, която като обезумяла притисна с ръце главата си. Още шестима направиха същото — жените пищяха, мъжете стенеха.

Мейв се втурна ту към един, ту към друг и се смая от огромната болка, изпълнила очите им.

— Какво има? — извика тя. — Какво стана? Мога ли да ви помогна?

Тогава дойде и нейният ред. Прониза я остра болка — сякаш кинжал се заби в мозъка й, и сърцето й лудо затуптя. Тя инстинктивно притисна с ръце слепоочията си и зашеметена загледа екскурзиантите. Всички бяха като вкаменени от ужас и страх, а очите им като че ли щяха да изскочат от орбитите. В следващия миг внезапно й се зави свят и силно й се доповръща. Едва успя с мъка да потисне този неудържим пристъп, след което загуби равновесие и се строполи на земята.

Никой не разбираше какво става. Въздухът натежа и затрудни дишането им. Лъчите на фенерчетата добиха неземен синкав цвят. Макар че не се усещаше никаква вибрация или тресене на земята, прахът в кухината започна да се издига във вихрушка. Единствените звуци бяха писъците на поразените.

Един по един всички се свлякоха на земята около Мейв. Колкото и да не вярваше, тя с ужас почувства, че е изпаднала в дезориентация и е завладяна от налудничав кошмар, в който тялото й се е обърнало наопаки.

За момент хората се вторачиха в нещо, идващо от неизвестен източник. После по необясним начин мъчителната болка и световъртежът започнаха да ги отпускат. С бързината, с която се бяха появили, те стихнаха и изчезнаха.

Мейв се чувстваше изтощена до краен предел. С последни сили се облегна на бурето с китово масло, затвори очи и почувства огромно облекчение след преминалата болка.

В продължение на две минути никой нямаше глас, за да заговори. Най-сетне един мъж, който бе прегърнал слисаната си съпруга, вдигна поглед към Мейв и попита:

— Какво, за бога, беше това?

Мейв бавно поклати глава.

— Нямам представа — отвърна тя глухо.

После с големи усилия стана и направи проверка на хората. С огромна радост установи, че всички са живи и се възстановяват без сериозни последствия. За нейно огромно облекчение никой от по-възрастните хора не бе получил трайни увреждания, като сърдечна криза например.

— Моля ви, почакайте ме тук и си починете. Ще ида да видя двете жени, които останаха пред тунела, и ще се свържа с парахода.

Добри хора, заключи тя в себе си. Никой не я разпитваше или обвиняваше за необяснимата случка. Веднага започнаха да се утешават един друг, а по-младите помогнаха на по-възрастните да се настанят удобно и да се съвземат. Всички я проследиха с поглед как отвори масивната врата, мина през свода и изчезна заедно с лъча на фенерчето си зад един завой на тунела.

Още щом излезе на дневна светлина, Мейв се запита дали онова, което преживя, не е било халюцинация. Морето си беше все тъй спокойно и синьо, само слънцето се бе издигнало малко по-високо в безоблачното небе. Двете жени, които предпочетоха да останат навън, лежаха проснати по корем, всяка вкопчена в най-близката до нея скала, сякаш се опасяваше, че някаква невидима сила ще я отнесе.

Мейв се наведе и ги разтърси, за да ги събуди, ала се вцепени от ужас, когато видя невиждащите им погледи и отворените уста. И двете бяха изхвърлили съдържанието на стомасите си. Бяха мъртви и кожите им вече добиваха тъмен, моравосинкав цвят.

Мейв се затича към лодката, чийто нос продължаваше да е насочен към брега. Морякът, който ги бе докарал, също лежеше безжизнено като двете жени, със същия ужас, изписан по лицето му, със същия цвят на кожата. Зашеметена от гледката, Мейв повдигна портативния си радиотелефон и започна да предава съобщение:

— „Полар Куин“, тук сухопътна екскурзия номер едно. Изпаднахме в критично положение. Моля, обадете се веднага. Край.

Отговор нямаше.

Тя опита още веднъж и още веднъж да се свърже с кораба. В отговор получаваше само мълчание. „Полар Куин“, екипажът му и пътниците му сякаш никога не бяха съществували.

2.

В Антарктида месец януари е средата на лятото; дните са дълги и се свечерява само за един-два часа. Понякога температурата на полуострова достига до петнайсет градуса по Целзий (петдесет и девет по Фаренхайт), но откакто туристическата група стъпи на брега, тя спадна до точката на замръзването. В уречения час на завръщането „Полар Куин“ нито се видя, нито се чу.

До единайсет часа вечерта Мейв през половин час правеше напразни опити да се свърже с него. Когато полярното слънце започна да клони към хоризонта, тя престана да повиква парахода по неговия канал, за да пести батериите на предавателя. Обхватът на портативното радио беше ограничен до десет километра и никой кораб или самолет в радиус от петстотин километра не можеше да приеме зова й за помощ. Най-близкият източник, откъдето можеха да получат съдействие, беше аржентинската изследователска станция в другия край на острова, но ако капризните атмосферни условия изкривеха сигналите й, те нямаше да стигнат дотам. Изпълнена с безпокойство, тя се разколеба и реши по-късно да пробва отново.

Къде може да са параходът и екипажът, не преставаше да се пита Мейв. Възможно ли е да ги е сполетял същият смъртоносен феномен и да ги е поразил тежко? Стараеше се да не задържа в себе си песимистични мисли. Засега тя и групата й бяха невредими. Но не виждаше колко дълго ще издържат без храна и завивки. Най-много няколко дни. Възрастта на туристите й беше доста напреднала. Най-младата двойка наближаваше шейсетте, останалите бяха прехвърлили седемдесетте, а имаше и една осемдесет и три годишна жена — искала да преживее някакво приключение, преди да постъпи в старчески дом. Чувство на безнадеждност се надигна в Мейв.

Лошо предчувствие я обзе, и то в немалка степен, когато забеляза, че от запад над морето се задаваха тъмни облаци — предвестниците на бурята, за която я бе предупредил първият офицер Тревър Хейнс. Тя познаваше много добре полярните атмосферни условия и знаеше, че крайбрежните бури са придружени от силни ветрове и заслепяваща суграшица. Ако паднеше сняг, той нямаше да е много. Първата заплаха щеше да бъде омаломощаващият леден вятър. Най-накрая Мейв остави всякаква надежда, че ще види скоро парахода и подготвяйки се за най-лошото, започна да мисли къде да осигури покрив за екскурзиантите.

Смълчаните бараки и работилницата бяха разрушени почти до носещите им елементи. Покривите им отдавна бяха хлътнали, а силните ветрове бяха счупили малкото прозорци и отнесли вратите. Тя прецени, че вероятността групата й да се предпази от хапещия студ и опасния за живота вятър ще е по-голяма, ако останат в пещерата. Огън, запален от подредения в китоловната станция дървен материал, също беше възможност, но той трябваше да се разположи близо до входа — по-навътре в пещерата димът можеше да причини задушаване.

Четирима от по-младите мъже й помогнаха да положи телата на двете жени и моряка в работилницата. Издърпаха също и гумената лодка на брега и я завързаха здраво, за да не бъде изхвърлена във вътрешността на острова от усилващия се вятър. После запушиха входа на тунела с големи камъни, за да попречат на вледеняващите хали да проникват вътре, и оставиха съвсем тесен отвор. Мейв не затвори тунела с масивната каменна врата, защото не искаше да изолира напълно хората от външната среда. След това събра всички и им каза да се сгушат един до друг, за да се топлят взаимно.

Вече нямаше какво друго да се прави и часовете в очакване да бъдат спасени се занизаха като цяла вечност. Опитаха се да поспят, но се оказа, че това е невъзможно. Сковаващият студ бавно започна да прониква през дрехите им, а вятърът отвън се превърна във вихрушка, която виеше като предвещаващ смърт горски дух през отвора за въздух в преградата от камъни, която бяха издигнали пред входа на тунела.

Само един-двама се оплакваха. Повечето понасяха стоически несгодите. А някои дори се вълнуваха, че преживяват истинско приключение. Двама австралийци — огромни мъже, натрупали богатство като съдружници в строителна фирма — се задяваха с жените си и пускаха остри шеги, за да поддържат духа на групата. Те изглеждаха толкова безгрижни, сякаш чакаха да се качат на самолет. Добродушни хора в залеза на живота си, помисли си Мейв. Щеше да е нечестно, не — щеше да е престъпление, ако всички загинат в тази ледена дупка на ада.

Тя зарея мисли и си представи гробовете им под скалите, редом до норвежките изследователи и английските китоловци. Халюцинации, укори се тя строго. Независимо че баща й и сестрите й бяха настроени крайно враждебно към нея, тя не вярваше, че те ще я лишат от подобаващо погребение в семейния парцел, където почиваха предците й. И все пак знаеше, че съществува реална възможност семейството й да не признава повече, че Мейв е тяхна плът и кръв, особено след раждането й на момченцата близнаци.

Тя лежеше в пещерата, загледана в изпарението, което се напластяваше в затвореното пространство от дишането им, и се опита да извика в съзнанието си образите на синовете си, вече шестгодишни, оставени на грижите на приятели, докато тя припечелва с туристическата параходна линия тъй необходимите й пари. Какво ще стане с тях, ако тя умре? Помоли се баща й да не опита да си присвои права над тях. Състраданието никога не е влизало в сметките му. Животът на хората бе от малко значение за него. Той не считаше и парите за движеща сила — те бяха просто инструмент. Власт, за да манипулира — това беше страстта му. Двете сестри на Мейв също споделяха коравосърдечността на баща им спрямо другите. За щастие тя приличаше на майка си — кротка жена, чийто студен и груб съпруг я докара до самоубийство, когато Мейв беше на дванайсет години.

След трагедията Мейв престана да се счита за член на семейството. Никой от тях не й прости, че ги напусна и тръгна по свой път, под чуждо име, само с дрехите на гърба си. Тя никога не съжали за това свое решение.

Мейв се размърда и се ослуша за звук или за липсата на такъв. Вятърът вече не свиреше в тунела. Бурята не бе отминала, само временно се бе укротила в смразяващия въздух. Тя отиде при двамата австралийски предприемачи.

— Имам нужда от вас да ме придружите до колонията от пингвини — каза им тя. — Те лесно се хващат. Ще наруша закона, но ако искаме да оцелеем, докато се върне корабът, ще трябва да сложим нещо в стомасите.

— Какво ще кажеш, колега? — прогърмя гласът на единия от мъжете.

— Бих вкусил от тази птица — отвърна другият.

— Пингвините не се считат за деликатес от чревоугодниците — усмихна се Мейв. — Месото им е тлъсто, но поне засища.

Преди да тръгнат за колонията, тя накара останалите да се раздвижат и ги прати да вземат дърва от китоловната станция, за да накладат огън.

— Щом сме се хванали на хорото, ще трябва да играем. Ако ще влизам в затвора за унищожаване на закриляни от закона птици и за рушене на историческо наследство, то поне да свърша работата докрай.

Тримата тръгнаха към пингвините, които се намираха на около два километра край брега, ограждащ северната част на залива. Макар че вятърът бе стихнал, суграшицата затрудняваше вървежа им. Те не виждаха повече от три метра пред себе си. Все едно че гледаха през водна завеса. Без очила беше още по-мъчително. Те носеха само слънчеви очила и навяващата лапавица проникваше покрай рамките на стъклата и се напластяваше върху миглите им. Поддържаха вярната посока само защото вървяха покрай ръба на водата. Увеличиха си пътя с двайсет минути, тъй като не пресякоха брега по права линия, но пък със заобикалянето поне нямаше да се загубят.

Вятърът засвири отново и защипа откритите им лица. На Мейв й мина през ума да тръгне с цялата група към аржентинската изследователска станция, но бързо пропъди тази мисъл. Малцина щяха да издържат на трудния трийсеткилометров преход в бурята. Повече от половината възрастни туристи щяха да загинат по пътя. Мейв обаче трябваше да вземе предвид всички възможности — и осъществими, и неосъществими. Тя щеше да издържи. Беше млада и силна. Но не можеше да изостави хората, които разчитаха на нея. Да изпрати само двамата яки австралийци, също беше възможност. Смущаващият въпрос беше какво щяха да заварят, когато пристигнеха там.

Имаше ли вероятност аржентинските изследователи да са починали при същите загадъчни обстоятелства, които отнеха живота на трима от нейната група? Ако се е случило най-лошото, тогава единствената жестока цел да се стигне до станцията щеше да е използването на мощната им свързочна апаратура. Решението беше мъчително. Да рискува ли живота на двамата австралийци с този опасен път, или да ги задържи тук, за да й помагат в грижите й за възрастните и немощните? Тя отхвърли мисълта да ги праща в изследователската станция. Работата й не беше да поставя пътниците на „Рупърт & Сондърс“ в ситуации, застрашаващи живота им. Невъзможно е да са изоставени. Те нямаха друг избор, освен да чакат да дойде спасение откъдето и да било и да преживеят възможно най-благополучно дотогава.

Суграшицата намаля и видимостта се увеличи до петдесет метра. Над тях слънцето се появи във вид на матова оранжева топка с ореол, наподобяващ заоблена многоцветна призма. Те заобиколиха издадената скала, ограждаща залива и завиха обратно към бреговата ивица, приютила колонията на пингвините. Мисълта, че ще убиват пингвини просто за да оцелеят, никак не се нравеше на Мейв. Те бяха толкова кротки и добродушни същества.

Пингвините pygoscelis adeliae4, или адели, са представители на един от седемнайсетте биологически вида. Гърбът им е покрит с черна перушина, която стига до главата във вид на качулка; предната им част е бяла, а очите им — малки като мъниста. Намерените на остров Сиймор вкаменелости говорят, че предците им са живели преди повече от четирийсет милиона години и са стигали височината на човешки ръст. Привличана от характеристиките им на поведение, доближаващо се до човешкото, Мейв бе прекарала цяло едно лято, за да наблюдава и изучава една колония и бе почнала да се влюбва в тези тъй очарователни птици. Противно на по-едрите пингвини, аделите могат да се движат с бързина от пет километра в час и дори по-бързо, ако се плъзнат по корем върху леда. Сложете им по едно малко смешно бомбе, дайте им по един бастун да въртят и те ще имитират до съвършенство походката на Чарли Чаплин.

— Май че тази противна лапавица намаля — обади се единият от мъжете. Той беше облечен с кожена пелерина и пушеше цигара.

— Съвсем навреме — измърмори другият, който си бе увил шал около главата като тюрбан. — Чувствам се като мокър плъх.

Морето вече се виждаше на около половин километър навътре. Доскорошната гладка като стъкло водна повърхност сега представляваше неразбория от „зайчета“, подгонени от вятъра. Мейв насочи вниманието си отново към колонията. Докъдето й стигаше погледът, се простираше килим от пингвини — над петдесет хиляди. Докато се приближаваше към тях заедно с австралийците, направи й странно впечатление, че никоя от птиците не беше изправена на малките си крачета, използвайки перестата си опашка като подпора. Те лежаха пръснати на всички страни, повечето — по гръб, сякаш се бяха прекатурили.

— Тук нещо не е наред — каза Мейв. — Няма нито един изправен пингвин.

— Тия птици никак не са глупави — отбеляза мъжът с тюрбана. — Знаят, че не бива да стоят прави срещу сипещата се лапавица.

Мейв изтича до колонията и се вгледа в лежащите от края пингвини. Учуди я, че не долавя никакъв звук. Никоя от птиците не помръдна, нито прояви интерес към приближаването й. Тя коленичи и почна да оглежда един от пингвините. Той лежеше отпуснат, вторачил празен поглед в нея. По лицето й се изписа покруса, когато забеляза, че никоя от хилядите птици не даваше признаци на живот. Погледът й падна върху два петнисти тюлена — природните ловци на пингвините, чиито тела се полюшваха напред-назад върху малките вълни покрай осеяния с камъни бряг.

— Всички са мъртви — промълви Мейв потресена.

— Боже господи! — ахна мъжът с кожената пелерина. — Тя е права. Нито едно от горките животинчета не диша.

Не може да бъде! — помисли си тя вбесена. Стоеше напълно неподвижна. Не проумяваше причината за тази масова смърт, но я предугаждаше. Изведнъж я прониза налудничавата мисъл, че всяко живо същество в целия свят е умряло от загадъчната болест. Възможно ли е ние да сме единствените, останали живи на една мъртва планета? — запита се тя, на път да изпадне в паника.

Мъжът с навития около главата шал се наведе и взе един пингвин.

— Поне ще си спестим неприятната работа да ги избиваме.

— Оставете ги на мира! — сопна му се Мейв.

— Защо? — попита мъжът с обида в гласа. — Нали всички трябва да ядем?

— Не знаем от какво са умрели. Може да е от някаква епидемия.

Мъжът с кожената пелерина кимна.

— Младата дама е съвършено права. Каквато и болест да е умъртвила тези птици, тя ще порази и нас. Не знам за вас, но аз лично нямам намерение да бъда отговорен за смъртта на жена ми.

— Но това не е болест — възрази другият мъж. — Поне това, което уби двете възрастни госпожи и морячето, не беше болест, по-скоро някакво природно явление.

Мейв настоя на своето.

— Аз отказвам да рискувам с живота на хората. „Полар Куин“ ще се върне. Ние не сме забравени.

— Ако капитанът си е наумил да ни изплаши здравата, мога да ви кажа, че успешно се справя.

— Сигурно има основателка причина, за да не се връща.

— Основателна или не, нека дружеството ви да се застрахова добре, защото ще го разпердушиним, когато се върнем в цивилизования свят.

Мейв не беше в настроение да спори. Тя обърна гръб на убийствената гледка и тръгна към пещерата. Двамата мъже я последваха, търсейки с поглед нещо над заплашителното море, нещо, което не беше там.

3.

Да се събудиш след три дни, прекарани в пещера на гол остров посред полярна буря и да съзнаваш, че си отговорен за смъртта на трима души и за живота на деветима мъже и единайсет жени, съвсем не е радостно изживяване. И тъй като нямаше никакви изгледи да пристигне очакваният „Полар Куин“, някогашната весела екскурзия, провеждана на брега с цел да се почувства дивната усамотеност на Антарктида, се превърна в кошмар за пътешествениците и ги изпълни с отчаяние и с чувството, че са изоставени. А на всичко отгоре Мейв откри, че батериите на портативния й апарат за връзка напълно са се изтощили.

Тя съзнаваше, че вече всеки момент трябва да очаква по-възрастните членове на групата да издъхнат от суровите условия на пещерата. Животът им бе минал в топли и тропически зони и те не бяха привикнали на вледеняващия студ на Антарктида. Младите и калени тела можеха да издържат до пристигането на помощ, но на тези хора им липсваше силата на двайсет и трийсетгодишните. С напредването на възрастта здравето им ставаше все по-крехко и уязвимо.

Отначало те се шегуваха, разправяха си разни случки и възприемаха несгодите си като допълнително приключение. Пееха песни — най-често „Един валс с Матилда“ — и си съчиняваха игри на думи. Скоро обаче ги обзе летаргия, смълчаха се и се затвориха в себе си. Храбро и без негодувания приемаха мъките си.

Най-накрая гладът надви страха от заразеното месо и за да предотврати бунт, Мейв отстъпи и изпрати мъжете да донесат няколко мъртви пингвина. Не съществуваше опасност месото им да се е разложило, тъй като птиците бяха замръзнали веднага след настъпването на смъртта им. Единият от мъжете, изглежда, беше ловец. Той извади войнишки нож и сръчно махна кожата и наряза месото. Напълвайки стомасите си с протеин и тлъстина, те щяха да поддържат топлината на телата си.

В една от бараките на китоловците Мейв намери малко седемдесетгодишен чай. Откри също и стар чайник и тиган. После наточи от буретата около литър от останалото в тях китово масло, наля го в тигана и го запали. Лумна син пламък и всички изръкопляскаха на изобретателността й да направи използваема печка. След това тя изми стария чайник, напълни го със сняг и запари чай. Настроението на всички се повиши, но за кратко. Скоро отчаянието отново ги хвана здраво в мрежата си. Решението им да не се предават бе подкопано от вледеняващия студ. Те вече непоколебимо вярваха, че краят им е неизбежен. Корабът никога нямаше да се върне и всякаква надежда за спасение от другаде граничеше с фантазията.

Вече нямаше значение дали щяха да умрат от незнайната болест, ако изобщо беше болест, поразила пингвините. Никой не беше облечен подходящо, за да издържи на дълготрайните температури под нулата. Ако пък китовото масло се използваше за запалване на по-голям огън, имаше реална опасност от задушаване. Малкото количество от него в тигана излъчваше слаба топлина, съвсем недостатъчна да продължи живота им. И накрая всички щяха да бъдат впримчени в смъртоносните пипала на студа.

Бурята отвън ставаше от силна по-силна, започна и да вали сняг — рядко явление на полуострова през лятото. С усилването на бурята рухна всякаква надежда да бъдат открити случайно. Четирима от възрастните бяха почти безжизнени от студа и Мейв напълно се обезсърчи, чувствайки как контролът започва да се изплъзва от премръзналите й ръце. Тя се обвиняваше за смъртта на тримата и това още повече я потискаше.

Оцелелите гледаха на нея като на единствената им надежда. Дори мъжете изразяваха уважение към ролята й на водач и изпълняваха нарежданията й безпрекословно.

— Бог да им е на помощ — промълви тя на себе си. — Никой не бива да разбере, че съм изчерпала всичките си възможности.

Тя потръпна от мъчителното чувство на безпомощност. Обхвана я непривична сънливост. Даваше си сметка, че трябва да издържи докрай на жестокото изпитание, но не й се вярваше, че ще има сили да продължи да носи на плещите си живота на двайсет души. Чувстваше се изтощена и отказваше да се бори повече. В един момент, както бе изпаднала в равнодушие, смътно долови странен звук, който се различаваше от стенанието на вятъра. Той долетя до слуха й така, сякаш нещо проряза въздуха. После заглъхна. Плод на въображението ми, заключи тя в себе си. Вероятно вятърът е сменил посоката си и е възпроизвел различен вой през отвора за проветрение на входа на тунела.

След малко тя отново го чу, миг преди да замре. Изправи се с мъка на крака и тръгна бавно през тунела. Висока снежна преспа се бе натрупала до бариерата срещу вятъра и почти запушваше малкия отвор. Мейв махна няколко камъка, за да разшири прохода и се промъкна навън в ледения свят от вятър и сняг. Вятърът духаше с непроменлива скорост от двайсет възела и надигаше вихрушки от сняг като торнадо. Изведнъж тя се напрегна и присви очи в снежната виелица.

Нещо като че ли се движеше в далечината — неясно очертание, безплътно, но по-тъмно от матовобялото було, което се спускаше от небето.

Тя пристъпи крачка напред и падна по лице. За момент й се прииска да остане да лежи на земята и да заспи. Обзе я непреодолимо желание да зареже всичко. Но искрицата живот отказваше да избледнее и угасне. Надигна се на колене и се вгледа в променливата светлина. Погледът й улови нещо, което се движеше към нея, после облак сняг го закри. След малко то пак се показа, но по-близо този път. Сърцето й силно заби.

Това беше фигура на мъж, покрит с лед и сняг. Тя възбудено замаха и завика към него. Мъжът спря, сякаш се ослушваше, после се обърна и започна да се отдалечава.

Тогава Мейв нададе писък, пронизителен писък, какъвто само жена можеше да нададе. Фигурата се обърна и погледна към нея през снежната вихрушка. Тя замаха като обезумяла с ръце. Мъжът й махна в отговор и закрачи тромаво в нейна посока.

— Дано не се окаже мираж или заблуда! — помоли се тя на небесата.

В следващия миг мъжът коленичи в снега до нея и обгърна раменете й с ръце — най-големите и най-силните ръце, които бе чувствала някога.

— О, слава богу! Нито за миг не престанах да се надявам, че все някой ще дойде.

Той беше висок, облечен в тюркоазена на цвят шуба, върху чиято лява предница бяха извезани буквите НЮМА, и носеше скиорска шапка със защитни очила. Мъжът свали очилата и я погледна с невероятните си матовозелени очи, които издаваха едновременно изненада и недоумение. Силно загорялото му от слънцето лице изглеждаше някак странно за Антарктида.

— Какво правите тук, дявол го взел? — попита той с дрезгав глас, в който се долавяше загриженост.

— Тук съм с група от двайсет души, които са в една пещера ей там. Слязохме на брега на екскурзия. Туристическият ни кораб отплава и повече не се върна.

Той я погледна с почуда.

— Нима са ви изоставили?

Тя кимна и погледът й се изпълни с уплаха.

— Да не би да е станала световна катастрофа?

Мъжът присви очи на въпроса й.

— Поне аз не знам за такава. Защо питате?

— Трима души от групата ми починаха при загадъчни обстоятелства. А в северната част на залива цяла колония от пингвини е изтребена до един.

Непознатият с нищо не показа, че е изненадан от трагичната вест. Той помогна на Мейв да се изправи на крака.

— Време е да ви измъкна от този навяващ сняг.

— Вие сте американец — каза тя и потрепери от студ.

— А вие сте австралийка.

— По какво си личи?

— По произношението.

Мейв протегна ръка към него, без да сваля ръкавицата си.

— Нямате представа колко се радвам, че ви видях, господин…?

— Казвам се Дърк Пит.

— Мейв Флечър.

Въпреки възраженията й, той я взе на ръце и, следвайки отпечатъците на стъпките й в снега, я понесе към пещерата.

— Предлагам да продължим разговора си на завет. Казвате, че там има още двайсет души?

— Които са все още живи.

Пит й хвърли сериозен поглед.

— Ще излезе, че рекламните брошури са прехвалили пътешествието.

Щом влязоха в пещерата, той я спусна на земята и свали скиорската си шапка. Главата му бе покрита с гъста, разрошена черна коса. Зелените му очи гледаха изпод дебели, тъмни вежди, а лицето му, сбръчкано и обветрено от дългите часове, прекарани на открито, изглеждаше красиво въпреки грубите черти. Устните му като че ли бяха застинали в лека нехайна усмивка. Мъж, с когото всяка жена би се чувствала сигурна, помисли си Мейв.

Минута по-късно Пит бе посрещнат от туристите като местен футболен герой, завоювал огромна победа за отбора. Те приеха ненадейната поява на непознат човек сред тях така, сякаш бяха спечелили от лотария. Удиви го, че всички бяха в доста добра форма въпреки тежкото изпитание, на което бяха подложени. Възрастните жени до една го прегръщаха и целуваха като техен син, а мъжете го потупваха по гърба до болка. Всички говореха и задаваха въпроси в един глас. Мейв го представи и им разказа как са се срещнали в бурята.

— Откъде изникнахте, момко? — питаха всички.

— От научноизследователски плавателен съд на Националната агенция за подводно и морско проучване. Предприехме експедиция с цел да открием защо тюлените и делфините в тези води изчезват с изумителна скорост. Летяхме с хеликоптер над остров Сиймор, но силният снеговалеж ни принуди да кацнем и да изчакаме да спре.

— Значи не сте сам.

— С мен са пилотът и един биолог, които останаха в хеликоптера. Забелязах, че от снега стърчи нещо, което ми заприлича на част от „Зодиак“. Почудих се каква ли е причината такъв плавателен съд да лежи на необитаема част от острова и се упътих натам, за да проверя. Тогава чух госпожица Флечър да ме вика.

— Много добре сте направила, че сте решила да се разходите — обърна се осемдесет и три годишната прабаба към Мейв.

— Стори ми се, че чувам странен звук навън в бурята. Сега разбирам, че това е бил шумът от приземяването на хеликоптера.

— Невероятен късмет беше, че се срещнахме насред фъртуната — отбеляза Пит. — Не можех да повярвам, че чувам писък на жена. Бях сигурен, че това е вой на вятъра, докато не ви видях да ръкомахате през снежната завеса.

— Къде е изследователският ви кораб? — попита Мейв.

— На около четирийсет километра североизточно оттук.

— Да сте минали случайно покрай нашия параход, „Полар Куин“?

Пит поклати глава.

— От седмица не сме виждали никакъв кораб.

— А да са се свързвали с вас? — продължи Мейв. — Зов за помощ например?

— Разговаряхме с един кораб, снабдяващ с провизии английската станция в залива Хали, но туристически кораб не е установявал връзка с нас.

— Но той не може да се изпари във въздуха — подхвърли озадачен един от мъжете. — И то заедно с екипажа и останалите ни спътници.

— Ще разрешим загадката веднага след като ви закараме на нашия кораб. Той не е луксозен като „Полар Куин“, но имаме удобни кабини, добър лекар и готвач, който се е запасил с много хубави вина.

— Предпочитам да отида в ада, отколкото да остана дори минута още в този фризер — вметна засмян един як новозеландец, собственик на овцевъдна ферма.

— Във вертолета могат да се поберат само пет-шест души наведнъж, така че ще се наложи да направим няколко курса — поясни Пит. — И тъй като сме кацнали на цели триста метра оттук, ще се върна при вертолета и ще го приземя по-близо до входа на пещерата, за да ви спестя мъчителния път през снега.

— Това се казва обслужване — отбеляза Мейв с чувството, че се е преродила. — Мога ли да дойда с вас?

— Много ли ви се иска?

Тя кимна и добави:

— Мисля, че всички ще са доволни да си отдъхнат за малко от нарежданията ми.

Ал Джордино седеше на пилотското място на боядисания в тюркоазен цвят вертолет и решаваше кръстословица. Не по-висок от лампион, той имаше набито тяло, наподобяващо буре за бира на два крака, и ръце като стрели на строителни кранове. От време на време абаносовочерните му очи поглеждаха през предното стъкло на пилотската кабина към ослепителния блясък на снега и след като не виждаха и следа от Пит, отново се съсредоточаваха в кръстословицата. Къдрава черна коса ограждаше горната част на кръглото му лице, по чиито устни се бе запечатал неизменен подигравателен израз, който говореше за скептичното му отношение към света и всекиго в него, а носът му издаваше неоспоримо римския му произход.

Близки и приятели с Пит от детство, двамата бяха неразделни през годините, прекарани във Военновъздушните сили, преди да си предложат услугите да бъдат назначени на работа със задачата да помогнат за основаването на Националната агенция за подводни и морски изследвания — временно назначение, което продължи повече от четиринайсет години.

— Кажи ми седембуквено глупаво млекопитаещо с козина като на овца, което се храни с плевели — обърна се той към биолога, седнал зад него в товарния отсек на летателния апарат, претъпкан с апаратура за лабораторни проби.

Морският биолог от НЮМА отмести поглед от един наскоро открит екземпляр и вдигна учудено вежди.

— Животно с козина като на овца, което се храни с плевели, няма.

— Сигурен ли си? Но тук пише точно така.

Рой ван Флийт можеше да прецени кога Джордино засява царевичната си нива с ряпа. След три месеца, прекарани с него в морето, той се научи бързо да схваща кога ниският и набит италианец го будалка.

— Сега, като се замислям, сигурно става дума за вид бозайник, който се среща в Монголия и живее по дърветата. Виж дали става „ленивец“.

Разбирайки, че номерът му не мина, Джордино отново вдигна глава от кръстословицата и се вгледа в падащия сняг.

— Дърк трябваше вече да е тук.

— Колко време го няма? — попита Ван Флийт.

— Около четирийсет и пет минути.

След малко две размазани фигури в далечината започнаха да добиват очертания и Джордино присви очи към тях.

— Мисля, че се задава — рече той, после добави: — В сандвича, който току-що изядох, трябва да е имало някакъв странен прах. Кълна се, че с Пит върви още някой.

— Не е възможно. Наоколо, в радиус от трийсет километра, няма жива душа.

— Ела и сам се увери.

Докато Ван Флийт затвори екземпляра в стъкленица с капак и я прибра в едно сандъче, Пит отвори входния капак и помогна на Мейв да се качи във вертолета.

Тя свали качулката на оранжевото си яке, бухна с пръсти дългата си, златиста коса и се усмихна широко.

— Здравейте, господа! Не можете да си представите колко се радвам да ви видя.

Ван Флийт зяпна така, сякаш виждаше Възкресението. Лицето му изразяваше пълно недоумение.

Джордино, на свой ред, само въздъхна примирен.

— Кой друг — попита той, без да се обръща към някого определено, — освен Пит може да скита във виелица на необитаемо затънтено място в Антарктида и да не се натъкне на красива жена?

4.

По-малко от час след като Пит вдигна по тревога научноизследователския кораб на НЮМА „Айс Хънтър“, капитан Пол Демпси пренебрегна ледения бриз и излезе да наблюдава как Джордино издигна вертолета от корабната площадка за кацане и излитане. С изключение на готвача, който бе зает с приготвянето на топла храна в камбуза, и главния инженер, който остана на мястото си, целият екипаж, включително лаборантите и научните работници, се качиха на палубата, за да посрещнат първата група от премръзнали и гладни туристи, които щяха да бъдат превозени по въздуха от остров Сиймор.

Капитан Демпси бе израснал в едно ранчо в планините Бертрут, възседнали границата между Уайоминг и Монтана. След като завърши гимназия, той побягна към морето и започна да извежда рибарски лодки във водите край Кодиак, Аляска. Влюби се в заледените морета над Северната полярна област и накрая се яви на изпит за капитан на ледоразбиващ влекач. Получеше ли зов за помощ от бедстващ кораб, колкото и бурно да беше морето или силен вятърът, Демпси никога не се бе поколебавал да излезе срещу най-коварните бури, които заливът Аляска можеше да му изпрати. През следващите петнайсет години смелите му спасителни операции на безброй рибарски лодки, шест крайбрежни товарни кораба, два петролни танкера и един военноморски миноносец се превърнаха в легенда, която бе увековечена с бронзов паметник, издигнат в пристанището на Суърджест, жест, който много го развълнува. Принуден да напусне, след като океанското спасително дружество затъна в дългове, той прие поканата на главния директор на НЮМА адмирал Джеймс Сандекър да поеме управлението на полярния научноизследователски кораб на агенцията „Айс Хънтър“.

Отличителният белег на Демпси — нащърбена лула от корен на бяло изтравниче — стърчеше от единия ъгъл на здраво стиснатите му, но добродушни устни. Той беше типичен капитан на влекач — широкоплещест, с як кръст и обичайната стойка с широко разкрачени крака. И все пак се отличаваше от другите. С прошарена коса, гладко избръснат и склонен да разказва интересни морски случки, Демпси спокойно можеше да мине за жизнерадостен капитан на туристически кораб.

Той пристъпи напред, след като колелата на вертолета спряха на място върху площадката на палубата. До него вървеше и корабният лекар доктор Моуз Грийнбърг. Той беше висок и слаб и носеше тъмнокестенявата си коса вързана на опашка на тила. Синьо-зелените му очи блестяха с весели пламъчета, а осанката му излъчваше по неопределим начин доверие, характерно за всички добросъвестни и посветени на работата си лекари по цял свят.

Доктор Грийнбърг, следван от четирима моряка, носещи носилки за по-възрастните пътници, на които им беше трудно да вървят сами, се наведе под въртящите се перки на витлото и отвори задната товарна врата. Демпси се приближи до пилотската кабина и направи знак на Джордино да отвори страничния прозорец. Набитият италианец веднага откликна и подаде глава навън.

— Пит с теб ли е? — извика силно Демпси поради шума от въртящите се перки.

Джордино поклати глава.

— Той и Ван Флийт останаха, за да огледат големия брой мъртви пингвини.

— Колко души наведнъж можеш да превозваш?

— Успяхме да сместим шест от най-възрастните жени, които са най-зле. Ще трябва да направя още четири курса. Три, за да превозя останалите туристи и още един, за да докарам Пит, Ван Флийт, екскурзоводката и трите трупа, прибрани в старата работилница на китоловците.

Демпси посочи смесицата от снеговалеж и суграшица.

— Ще можеш ли да намериш обратния път сред този буламач?

— Смятам да направя връзка с портативния радиотелефон на Пит.

— Много ли са пострадали тези хора?

— Не толкова, колкото можеше да се очаква от пенсионери, прекарали три дни и нощи в ледена пещера. Пит заръча да предам на доктор Грийнбърг, че най-много го безпокои да не са хванали пневмония. Лютият студ е изстискал силите на старците и в това състояние издръжливостта им е доста намаляла.

— Имат ли представа какво се е случило с кораба им? — попита Демпси.

— Още преди да тръгнат за брега, първият офицер казал на екскурзоводката им, че корабът ще продължи още двайсетина километра по крайбрежието, за да остави на острова друга група екскурзианти. Това е единственото, което знае тя. Параходът отплавал и оттогава тя не е могла да влезе във връзка с него.

Демпси се пресегна и леко потупа Джордино по ръката.

— Давай обратно и гледай да не си измокриш краката. — Той продължи към вратата на товарния отсек и се представи поотделно на всеки слизащ от летателната машина изморен и премръзнал пътник от „Полар Куин“.

Той подпъхна краищата на одеяло около седемдесет и три годишната старица, която бе спусната на палубата върху носилка.

— Добре дошла на борда! — каза й той със сърдечна усмивка. — В една от офицерските кабини ви чака гореща супа, кафе и меко легло.

— Ако не ви притеснявам — мило рече тя, — предпочитам чай.

— Вашето желание е заповед за мен, уважаема госпожо — отвърна галантно Демпси. — Чай ще бъде.

— Бъдете благословен, капитане! — стисна тя ръката му.

Щом и последният пътник бе преведен през площадката за вертолета, Демпси даде знак на Джордино да тръгва и италианецът на минутата издигна летателния апарат във въздуха. Демпси проследи с поглед как тюркоазната машина се отдалечава и накрая изчезна зад бялата завеса от суграшица.

Той запали отново неизменната си лула и остана сам на вертолетната площадка, тъй като другите побързаха да влязат на топло в уютната надстройка на кораба. Не си бе представял, че ще изпълнява мисия на милосърдие, поне не от този род. Кораби, изпаднали в беда в свирепо море, беше разбираемо. Но капитани на кораби да изоставят пътниците си на пуст остров при невероятно сурови условия, това той не можеше да проумее.

„Полар Куин“ се бе отдалечил на много повече от двайсет и пет километра от старата китоловна станция. В това беше сигурен. Радарът на капитанския мостик на „Айс Хънтър“ имаше видимост от над 120 километра и не беше засичал нищо, което да има дори далечна прилика с туристически кораб.

Докато Пит, Мейв Флечър и Ван Флийт се придвижваха към колонията от пингвини, бурята отслабна значително. Австралийската зооложка и американският биолог завързаха почти веднага приятелство. Пит вървеше мълчаливо зад тях и ги слушаше как обменят мнения за университети и колежи в тяхната област. Мейв засипваше Ван Флийт с въпроси, свързани с дисертацията й, а той пък я разпитваше за подробности около беглото й впечатление от масовото унищожение на най-любимите птици на света.

Бурята бе отнесла в морето труповете на пингвините, които бяха най-близо до бреговата ивица. Според преценката на Пит обаче, поне четирийсет хиляди мъртви птици все още лежаха пръснати сред малките камъни и скали като черно-бели чували, пълни с мокро зърно. С отслабването на вятъра и суграшицата видимостта се увеличи до почти километър.

Огромни буревестници, лешоядите на морето, започнаха да прииждат, за да пируват с мъртвите пингвини. Величествени, докато кръжаха грациозно във въздуха, те се превръщаха в безмилостни хищници, когато се спускаха надолу, за да опоскат до кости мършата от всички страни. Пит и спътниците му наблюдаваха с отвращение как огромните птици бързо изкормват безжизнената си плячка, забивайки клюнове в труповете на пингвините, докато главите и вратовете им почервеняваха от вътрешностите и съсирената кръв.

— Не е гледка, която ми се ще да запомня — отбеляза Пит.

Ван Флийт беше потресен. Той се обърна към Мейв с израз на неверие в погледа.

— Сега, когато виждам трагедията с очите си, много ми е трудно да приема, че такъв огромен брой нещастни създания могат да умрат в такова ограничено пространство по едно и също време.

— Какъвто и да е този феномен — заговори Мейв, — сигурна съм, че той е причинил и смъртта на двамата екскурзианти от групата ми и на моряка, който ни доведе до брега.

Ван Флийт коленичи и огледа един от пингвините.

— Няма следи от нараняване, нито видими признаци на болест или отрова. Тялото изглежда тлъсто и здраво.

Мейв надникна през рамото му.

— Единственото несъответствие, което открих, беше леко изпъкналите им очи.

— Да, разбирам какво имате предвид. Очните ябълки са увеличени един път и половина.

Пит замислен погледна Мейв.

— Докато ви носех до пещерата, вие ми казахте, че трима от хората ви са починали при загадъчни обстоятелства.

Тя потвърди с глава и рече:

— Някаква странна сила, невидима и нефизическа, засегна сетивата ни. Нямам представа какво стана. Но мога да ви кажа, че най-малко пет минути имахме чувството, че мозъците ни ще експлодират. Болката беше непоносима.

— От сините петна по телата, които ми показахте в работилницата, причината, вероятно, е спиране на сърцето — каза Ван Флийт.

Пит огледа мястото на масовото унищожение.

— Не е възможно трима души, хиляди пингвини и петдесет или повече петнисти тюлени да умрат от слабо сърце.

— Трябва да има някаква връзка — отбеляза Мейв.

— Каква връзка виждаш с огромната колония от делфини, която открихме край Уедел море или със стадото тюлени, изхвърлено на брега оттатък канала на остров Вега, всички по-мъртви от пънове? — обърна се Пит към Ван Флийт.

Морският биолог сви рамене.

— Още е рано да се каже без по-задълбочени изследвания. Но, изглежда, има някаква връзка.

— Изследвали ли сте ги във вашата лаборатория? — попита Мейв.

— Направих дисекция на два тюлена и три делфина и не открих нищо, върху което да изградя разумна теория. Първоначалната консистенция дава предположение за вътрешен кръвоизлив.

— Делфини, тюлени, птици и хора — тихо рече Пит. — Всички уязвими към тази напаст.

Ван Флийт кимна със сериозен вид.

— Да не говорим за огромния брой сепия и морски костенурки, изхвърлени по цялото крайбрежие на Тихия океан и милионите мъртви риби, открити на повърхността на водите край Перу и Еквадор през последните два месеца.

— Ако всичко това продължи и не бъде овладяно, няма начин да се предвиди колко видове животни над и под морето ще загинат. — Пит вдигна поглед към небето, откъдето се чу далечен шум на хеликоптер. — Въпросът е, какво друго знаем за нашата загадъчна епидемия, освен че тръшка всяко живо същество във въздуха и водата, без да подбира?

— И то в порядъка на минути — добави Мейв.

Ван Флийт се изправи на крака. Целият трепереше.

— Ако не разберем, и то възможно най-бързо, дали причината е природно бедствие или вид човешка намеса, не е изключено да станем свидетели на океани, лишени от всякакъв живот.

— Не само на океани. Забравяте, че това нещо поразява и на сушата — напомни му Мейв.

— Дори не ми се иска да се замислям за този ужас.

Известно време никой не пророни дума; всеки се опитваше да добие представа за потенциалната катастрофа, която дебнеше някъде в морето и отвъд него. Най-накрая Пит наруши мълчанието.

— Ще излезе — заговори той със замислен израз на загрубялото си лице, — че ни предстои тежка задача.

5.

Пит изучаваше екрана на големия монитор, който изобразяваше компютърно увеличено сателитно изображение на Антарктическия полуостров и заобикалящите го острови. След малко се облегна назад, затвори за миг очи, после извърна глава и погледна през тъмните стъкла на щурманската рубка на „Айс Хънтър“ към слънцето, което се показа през разнасящите се облаци. Беше единайсет часа на лятна вечер в Южното полукълбо и дневната светлина оставаше почти непроменена.

Пътниците от „Полар Куин“ бяха нахранени и настанени в удобните жилищни помещения, предоставени им радушно от екипажа и изследователите, които се сместиха по двама в кабина. Доктор Грийнбърг прегледа всеки пътник и не откри никакви трайни увреждания или травми. Успокои се и когато установи, че освен няколко случая на лека настинка признаци на пневмония нямаше. В биолабораторията на кораба, намираща се през две палуби над медицинския блок, Ван Флийт с помощта на Мейв Флечър извършваше аутопсични изследвания на пингвините и делфините, които бяха донесли от остров Сиймор. Трите човешки трупа бяха поставени в лед, докато бъдат предадени на професионален патолог.

Пит обходи с поглед огромната раздвоена предна част на „Айс Хънтър“. Напълно различен от общоприетите представи за научноизследователски кораб, той беше първият плавателен съд от този род, изцяло компютризиран от морски инженери, работещи с данни, подавани от океанографи. Издигаше се високо върху два успоредни корпуса, вместващи огромните му двигатели и спомагателни съоръжения. Заоблената му надстройка изобилстваше от технически усъвършенствания и футуристични новости. Жилищните помещения за екипажа и океанографите съперничеха на каютите на луксозен туристически кораб. На външен вид изглеждаше лъскав и дори крехък, но това заблуждаваше. Той беше работен кон, създаден да плава гладко при надигащи се вълни и да устоява и на най-бурното море. Триъгълната конструкция на корпусите му можеше да се врязва и разцепва плаваща ледена маса с дебелина четири метра.

Адмирал Джеймс Сандекър, смелият директор на Националната агенция за подводни и морски изследвания, следеше строителния му процес от първия компютризиран чертеж до първото му пътуване около Гренландия. Всеки сантиметър от искрящо бялата надстройка и тюркоазните корпуси го изпълваше с огромна гордост. Сандекър умееше да иска и да получава финансови средства от стиснатия Конгрес и нищо в конструкцията и в изящно изработените съоръжения не бе спестено. Той безспорно беше най-красивият полярен научноизследователски кораб, строен досега.

Пит се обърна и съсредоточи вниманието си върху изображението, получено от спътника.

Не се чувстваше особено изтощен. Денят беше дълъг и изморителен, но изпълнен с всякакви емоции — от радост и удовлетворение от спасяването на живота на над двайсет души, до скръб при вида на мъртвите създания на природата, пръснати докъдето стигаше погледът. Това беше бедствие, което умът му не побираше. Навън витаеше нещо зловещо и заплашително. Враждебно присъствие, без никаква логика.

Мислите му бяха прекъснати от появата на Джордино и капитан Демпси, които излязоха от асансьора, пътуващ от остъкленото крило над щурманската рубка, през петнайсетте палуби, до машинното отделение в най-долната част на кораба.

— Някакъв белег от „Полар Куин“, уловен от камерите на спътника? — попита Демпси.

— Нищо не може да се определи с точност — отвърна Пит. — Снегът размазва изображението.

— А радиовръзка?

Пит поклати глава.

— Като че ли пришълци от космоса са отвлекли кораба. До свързочното помещение не идва никакъв отговор. В тази връзка трябва да ви кажа, че радиото на аржентинската изследователска станция също е излязло от строя.

— Каквото и бедствие да е поразило кораба и станцията — рече Демпси, — то трябва да е връхлетяло толкова внезапно, че никой от клетите хора не е успял да изпрати сигнал за помощ.

— Ван Флийт и Флечър откриха ли някаква улика, подсказваща причината за смъртните случаи? — попита Пит.

— Първоначалните им изследвания показват, че има разкъсване на артерии в основата на черепите, което е предизвикало кръвоизлив. Нищо повече не мога да ти кажа.

— Изглежда, разполагаме с нишка, която води от загадка към гатанка, от дилема към главоблъсканица, без никакво решение — заключи философски Пит.

— Ако „Полар Куин“ не се носи по течението някъде наблизо или не лежи на дъното на Уедел море — обади се Джордино, — може би ще се окаже, че параходът е отвлечен.

Пит се усмихна, когато отвърна на многозначителния поглед на Джордино.

— Като „Лейди Фламбъро“ ли?

— Точно за него си спомних.

Демпси заби поглед в палубата, припомняйки си случая.

— Туристическият кораб, който бе пленен от терористи в пристанището на Пунта дел Есто преди седем години.

Джордино кимна.

— Той превозваше държавни ръководители за някаква икономическа конференция. Терористите го отклониха от пътя през Магелановия проток към един чилийски фиорд, където го закотвиха под един глетчер. Дърк беше този, който откри местонахождението му.

— Ако приемем, че са вдигнали крайцерска скорост от приблизително осемнайсет възела — предположи Демпси, — терористите вече са изминали с „Полар Куин“ половината от разстоянието до Буенос Айрес.

— Не е възможен такъв сценарий — рече Пит с равен тон. — Не виждам никаква основателна причина, поради която терористи да отвличат туристически кораб в Антарктида.

— Тогава какво е твоето предположение?

— Според мен той или се носи свободно по течението, или се движи кръгообразно в границите на двеста километра от нас — отвърна Пит с такава увереност, че не остави никакво място за съмнение.

— Да не би да си получил знамение, за което не си ни казал? — обърна се Демпси към него.

— Бас ловя, че феноменът, поразил двете туристки и моряка извън пещерата, е убил и всички, намиращи се на борда на туристическия кораб.

— Не е приятна тази мисъл — рече Джордино, — но това обяснява защо не се е върнал да вземе групата.

— И да не забравяме, че по програма втората група е трябвало да слезе на брега на двайсет километра по-далече от първата — напомни им Демпси.

— Кашата се забърква все повече — смотолеви Джордино.

— Ал и аз ще предприемем издирване на втората група от въздуха — каза Пит, съзерцавайки изображението на монитора. — Ако не намерим следа от тях, ще продължим към аржентинската изследователска станция, за да проверим състоянието на хората там. Нищо чудно и те да са мъртви.

— Какво, за бога, е причинило тази гибел? — възкликна риторично Демпси.

Пит направи неопределен жест с ръце.

— Познатите причини за лишаване от живот в морето и около него не се вместват в тази загадка. Тук не могат да бъдат приложени природни явления от рода на колебания в температурите на повърхността на водата или цъфтеж на водорасли, образуващ червени приливи, водещи до масово унищожение на риба. А в случая такива не са налице.

— Тогава остава някакво замърсяване, извършено от човек.

— Възможност, която също не пасва — възрази Пит. — В радиус от хиляди километри оттук няма познати промишлени източници на токсично замърсяване. Освен това нито един вид радиоактивни или химически отпадъци не могат да унищожат до един пингвините за толкова кратко време, особено онези, които са си свили гнезда на сушата, далеч от водата. Опасявам се, че налице е заплаха, неизвестна досега на никого от нас.

Джордино извади дебела пура от вътрешния джоб на якето си. Пурата беше от личния запас на адмирал Сандекър, заделен изрично за негово ползване. Както и за ползването от страна на Джордино, тъй като и до ден-днешен не се разбра как в продължение на десетилетие той тайно се самообслужваше от личния запас на адмирала. Джордино задържа пламъка до дебелото, тъмнокафяво руло от тютюневи листа и изпусна облак ароматен дим.

— И тъй — заговори той, наслаждавайки се на вкуса, — каква е задачата?

Демпси сбърчи нос от миризмата на пурата.

— Свързах се с ръководството на „Рупърт & Сондърс“, параходната линия, която притежава „Полар Куин“, и ги уведомих за положението. Те казаха, че веднага ще предприемат масивно търсене от въздуха. Помолиха ни да откараме оцелелите екскурзианти на остров Кинг Джордж, където една британска научна станция има летище. Оттам ще уредят превоза им до Австралия.

— Кога ще го направим, преди или след като потърсим „Полар Куин“? — попита го Джордино.

— Живите преди всичко — отвърна сериозно Демпси. В качеството си на капитан той взимаше решенията. — Вие двамата проучете крайбрежието от хеликоптера, докато аз дам курс на кораба към остров Кинг Джордж. След като пътниците ни слязат благополучно на брега, ще направим една обиколка, за да потърсим туристическия кораб.

Джордино се ухили широко.

— Дотогава Уедел море ще бъде с влекачи оттук до Кейптаун, Южна Африка.

— Това нас не ни засяга — отвърна Демпси. — НЮМА не участва в операции за спасяване на кораби.

Пит, който не се бе включил в разговора, се упъти към една маса с разгърната върху нея голяма морска карта на Уедел море. Потисна склонността си да действа инстинктивно и реши да мисли рационално, с ума си, а не да се поддава на емоции. Опита се да си представи борда на „Полар Куин“ в момента, в който е бил поразен от смъртоносното явление. Джордино и Демпси се умълчаха и го загледаха в очакване.

След около минута той вдигна поглед от картата и се усмихна.

— Щом вкараме съответните данни в анализатора за дистанционно определяне на курса, ще имаме точното местонахождение.

— А с какво ще захраним мозъчната кутия? — Демпси говореше за всяка електронна част с термин, отнасящ се до компютърната система на кораба.

— С всички възможни данни за вятъра и водните течения от последните три и половина дни и въздействието им върху маса с размера на „Полар Куин“. Веднъж получим ли схема на отклонението, ще се заемем с въпроса дали той продължава да плава с мъртъв екипаж на кормилото и в каква посока.

— Ами ако не се движи кръгово, както ти предположи, а рулят му е нагласен на прав курс?

— В такъв случай той ще се намира на хиляда и петстотин километра оттук, някъде в средата на южната част на Атлантическия океан и извън обхвата на системата за спътниково изображение.

Джордино се обърна към Пит.

— Но не си сигурен в това.

— Не — отвърна тихо Пит. — Ако ледът и снегът, покрили кораба след бурята, са някакво указание, то „Полар Куин“ има вече обвивка на надстройката си, която го прави почти невидим за системата за спътниковото изображение.

— Достатъчна да го замаскира като айсберг ли? — попита Демпси.

— По-скоро като проекция на суша, покрита със снежна пелена.

— Ти напълно ме обърка — рече смутен Демпси.

— Залагам правителствената си пенсия — продължи с неоспорима убедителност Пит, — че ще открием „Полар Куин“ здраво заседнал някъде по крайбрежието на полуострова или изхвърлен на брега на някой затънтен остров.

6.

Пит и Джордино излетяха в четири часа сутринта, когато почти целият екипаж на „Айс Хънтър“ още спеше. Времето бе върнало по-умерените температури, морето беше спокойно, небето — синьо и кристално ясно, от югозапад духаше слаб, петвъзлов вятър. Седнал зад командното табло, Пит насочи вертолета първо към старата китоловна станция, после зави на север, за да търси втората група екскурзианти от „Полар Куин“.

Пит не можа да потисне дълбоката тъга, която го обзе, когато прелетяха над колонията от мъртви пингвини. Като че ли целият бряг, простиращ се до хоризонта, бе постлан с труповете на комичните малки птици. Пингвините адели обитаваха предимно този регион и нямаше вероятност птици от други колонии край Антарктическия полуостров да се преселват тук по време на разплодния си период. На малкото оцелели, които може би са успели да избегнат този ужасен бич, ще са им необходими двайсет, ако не и повече години, за да възстановят някогашната многобройна популация на остров Сиймор. За щастие внушителната загуба не беше толкова голяма, че да застраши пагубно тези видове.

Когато и последните мъртви птици изчезнаха от поглед, Пит сниши хеликоптера до петдесет метра и го насочи над ръба на водата, вторачвайки се през предното стъкло да открие някаква следа от мястото, където екскурзиантите са слезли на брега. Джордино гледаше през страничния прозорец от своята страна и търсеше да зърне сред ледените блокове в морето някакъв елемент от „Полар Куин“, като от време на време правеше отметка върху прегъната върху коленете му морска карта.

— Ако имах по стотинка за всеки айсберг в Уедел море — смънка той под носа си, — щях да купя „Дженерал Мотърс“.

Пит погледна надясно през прозореца откъм страната на Джордино към огромен лабиринт от ледена маса, откъснала се от шелфа „Ларсен“ и отнесена на северозапад от вятъра и течението в по-топли води, където тя се разклоняваше и раздробяваше на хиляди малки айсберги. Три от тях имаха размерите на малки държави. Някои стигаха дебелина до триста метра и се издигаха над водната повърхност на височината на триетажни сгради. Всички те блестяха от белота, с нюанси на синьо и зелено. Ледът на тези плаващи планини се бе образувал от плътен сняг още в древни времена, а после, през вековете, се е пропуквал и си е проправял неумолимо път към морето, където макар и бавно, почвал да се топи.

— Сигурен съм, че не само тази компания, ами и „Форд“, и „Крайслер“…

— Ако „Полар Куин“ се е ударил в някой от тези айсбергчета, може да е отишъл на дъното преди още да съм се доизказал.

— Не искам и да си го помислям дори.

— Виждаш ли нещо от твоята страна? — попита Джордино.

— Нищо освен сива, грозна скала, стърчаща от бялата снежна покривка. Мога да определя гледката като ялово еднообразие.

Джордино направи още една отметка на картата и провери скоростта по часовника си.

— Намираме се на двайсет километра от китоловната станция, а няма никаква следа от пътници от туристическия кораб.

Пит кимна в знак на съгласие.

— Не виждам нищо, което да прилича на човешко същество.

— Мейв Флечър каза, че са смятали да оставят втората група на брега при колонията от тюлени.

— Тюлените са си там — рече Пит, сочейки надолу. — Наброяват повече от осемстотин и всички са мъртви.

Джордино се надигна от мястото си и погледна през левия прозорец, докато Пит накланяше вертолета, спускайки го плавно надолу, за да му осигури по-добра гледка. Жълто-кафявите трупове на огромните тюлени изпълваха брега в протежение на километър. От петдесет метра от въздуха те приличаха на заспали, но при по-внимателен поглед се виждаше, че нито един от тях не помръдва.

— Като че ли втората група екскурзианти изобщо не е слизала от парахода — отбеляза Джордино.

Вече нямаше какво повече да се гледа и Пит върна положението на машината по курс над бреговата ивица.

— Следващото ни кацане е аржентинската научноизследователска станция.

— Тя трябва да се покаже всеки момент.

— Не чакам с нетърпение онова, което ще открием там — отбеляза напрегнат Пит.

— Погледни го от светлата страна — усмихна се стегнато Джордино. — Може би всеки е теглил по една майна, взел си е багажа и се е прибрал у дома.

— Ще ми се да е така! — отвърна Пит. — Тази станция е от особена важност за атмосферните изследвания. Тя е една от петте непрестанно действащи измервателни станции, отчитащи поведението и колебанията на антарктическата озонова дупка.

— Какви са последните сведения за озоновия пласт?

— Изтънява значително както в Северното, така и в Южното полукълбо — отвърна със сериозен тон Пит. — Тъй като се е получила празнина над Северния полюс, амебовидната дупка на юг, въртяща се по посока на часовниковата стрелка от северните ветрове, се е придвижила над Чили и Аржентина до петдесет и петия паралел. Тя е минала и над Южния остров в Нова Зеландия и е стигнала до Кристчърч. Растителният и животинският свят в тези райони е бил облъчен с най-опасната доза ултравиолетова радиация, отбелязвана дотогава.

— Което значи, че ще трябва да се запасим с лосион против слънчево изгаряне — вметна подигравателно Джордино.

— Това е най-малкият проблем — отвърна Пит. — Малки дози ултравиолетова радиация са поразили тежко всички видове земеделски продукти, от картофите до прасковите. Ако озоновите стойности спаднат с още няколко пункта от процента, ще се стигне до бедствено загиване на земеделски култури в цял свят.

— Доста мрачна картина рисуваш.

— Това е само фонът й — продължи Пит. — Прибави към него глобалното затопляне и увеличаването на вулканичната активност, и през следващите двеста години човешката раса ще стане свидетел на покачване на нивото на морската вода в порядъка от трийсет до деветдесет метра. Основното тук е, че ние сме променили земята по ужасяващ начин, без още да сме си дали сметка за това…

— Ето я! — изведнъж го прекъсна Джордино, сочейки с ръка. Те се приближаваха над един скалист скат, който се спускаше към морето. — Повече прилича на погранично градче, отколкото на научноизследователска база.

Аржентинската изследователска и измервателна станция представляваше комплекс от десет постройки, изградени от портални рамки от твърда стомана, носещи сводести покриви. Рамките бяха попълнени с дебели изолационни стени срещу вятъра и ледения студ. Множество антени за събиране на научни данни за атмосферата опасваха заоблените покриви и приличаха на голи клони на дървета през зимата. Джордино направи последен опит да установи връзка по радиоприемника с някого в станцията, докато Пит кръжеше над постройките.

— Глас в пустиня — съобщи обезпокоен Джордино, докато сваляше наушните слушалки.

— Не виждам и никакви посрещачи — допълни Пит.

Без да каже дума повече, той приземи вертолета съвсем близо до най-голямата от шестте сгради и въртящите се перки вдигнаха снега във вид на вихрушка от ледени кристали. Два снегорина и един трактор стояха изоставени и полузарити в сняг. Не се виждаха никакви следи от стъпки, от комините не се виеше дим. Липсата на дим, или поне на пара, подсказваше, че вътре няма обитатели, не и живи във всеки случай. Мястото изглеждаше някак странно пусто. Обгърналата го бяла пелена му придава дори призрачен вид, помисли си Пит.

— Не е лошо да вземем лопати от товарния отсек — предложи той. — Както изглежда, ще се наложи да си прокопаваме път дотам.

Не се изискваше кой знае какво въображение, за да се предположи най-лошото. Двамата слязоха от вертолета и закрачиха тежко в дълбокия до колене сняг към входа на централната постройка. Почти двуметрова преспа бе засипала вратата. Около двайсет минути им отне, докато изринат от нея толкова, колкото да я открехнат.

Джордино направи лек поклон и се усмихна мрачно на Пит.

— След теб.

Пит нито за момент не се бе усъмнявал в силния дух на Джордино. Ниският италианец беше изключително безстрашен. Това беше черта, която и двамата бяха проявявали неведнъж. Пит тръгна напред, а Джордино се оглеждаше наоколо за някое неочаквано движение отстрани и отзад. Те вървяха един зад друг през тунел, който свършваше пред вътрешна врата, служеща като допълнителна бариера срещу студа. Минаха през нея и продължиха по дълъг коридор, който ги отведе в зала, предназначена и за отдих, и за хранене. Джордино се приближи до термометър, окачен на стената.

— Температурата тук е под нулата — смънка той под носа си.

— Някой явно не понася жегата — заключи Пит.

След още няколко крачки те се натъкнаха на един от обитателите.

Странното беше, че той не приличаше на умрял. Беше коленичил на пода, сграбчил здраво ръба на маса, и гледаше Пит и Джордино, без да мига, с такъв израз, сякаш ги очакваше. В неговата неподвижност имаше нещо неестествено и знаменателно. Той беше едър човек, плешив — само една ивица черна коса минаваше от слепоочията назад по тила. Като повечето учени, които прекарваха месеци, а понякога и години в усамотени места, и той бе изоставил всекидневния мъжки ритуал на бръсненето. Това личеше по елегантно оформената брада, стигаща до гърдите му. За жалост великолепната му брада сега беше омърляна от повръщано.

Плашещото в него, от което космите на врата на Пит настръхнаха, беше изразът на огромен страх и силна болка, изписан по лицето му, замръзнало от студа във вид на маска от бял мрамор. Той представляваше отвратителна гледка, трудна за описване.

Очите му бяха изпъкнали, устата му — изкривена неестествено, като че ли в последен вик. По всичко личеше, че мъжът е умрял в страхотни болки и мъки. Ноктите на побелелите му ръце, забити в плота на масата, бяха счупени и нацепени. Под три от тях се виждаха малки капки замръзнала кръв. Пит не беше лекар и никога не го е привличала мисълта да стане такъв, но можеше да определи, че мъжът не е застинал от трупно вкочанясване, а студът впоследствие го бе сковал.

Джордино заобиколи шубера за подаване на храна и влезе в кухнята. След няколко секунди се показа отново.

— Тук има още двама.

— Най-лошите ми опасения се потвърдиха — рече потиснат Пит. — Един в станцията да беше оцелял, щеше да поддържа резервните мотори на генераторите, за да произвеждат електрическо отопление и мощност.

Джордино погледна към коридора, водещ към другите постройки.

— Никак не ми се ще да се мотам още тук. Предлагам да се омитаме от това място на смъртта и да се свържем от хеликоптера с „Айс Хънтър“.

Пит го погледна навъсен.

— С други думи искаш да прехвърлиш отговорността върху капитан Демпси и да го натовариш с неблагодарната задача да уведоми аржентинските власти, че елитната група от учени, обслужващи главната им полярна научноизследователска станция, загадъчно се е възнесла на оня свят?

Джордино сви рамене с невинен израз.

— Струва ми се, че това ще е най-разумното.

— Едва ли някога ще си простиш, ако се измъкнеш оттук, без да си претърсил навсякъде за евентуален оцелял.

— Какво да направя, като изпитвам прекомерна привързаност само към хора, които дишат и живеят?

— Иди в помещението за генераторите, зареди с гориво резервоарните мотори, задействай ги и включи електрическата мощност. После влез в свързочния център и докладвай на Демпси, а аз в това време ще огледам останалите помещения на станцията.

Пит намери и другите аржентински изследователи, умрели на местата си. И по техните лица се бе врязал същият израз на силна болка. Някои бяха паднали на пода в лабораторията и в измервателния център, трима стояха скупчени край спектрофотометър, използван за измерване на озона. Пит преброи общо шестнайсет трупа, четири от които на жени, пръснати във всяко помещение на станцията. Всички бяха с изпъкнали очи и отворени уста и всички бяха повръщали. Бяха умрели в ужас и огромна болка и студът ги бе вкочанил с този израз. Пит си спомни за гипсовите отливки на жертвите от Помпей.

Телата на аржентинските учени бяха застинали в странни, неестествени пози. Никой не лежеше на пода така, сякаш просто е паднал. Повечето създаваха впечатлението, че са загубили равновесие и отчаяно са искали да се хванат някъде, за да се задържат прави. Само няколко наистина се бяха вкопчили в килима на пода; един-двама притискаха плътно с длани слепоочията си. Заинтригуван от необичайното им положение, Пит се опита да отдръпне ръцете им, за да види дали под тях няма някакви следи от нараняване или болест, но те не помръднаха — сякаш бяха присадени към кожата на ушите и слепоочията.

Повръщането навеждаше на мисълта, че смъртта вероятно е била причинена от злокачествена болест или хранително отравяне. И все пак очевидните причини някак не се връзваха с начина на мислене на Пит. От познатите епидемии или хранителни отравяния нямаше такива, които да поразяват в порядъка на няколко минути. Докато вървеше към свързочния център, потънал в размишления, в съзнанието му започна да се оформя теория. Мислите му бяха рязко прекъснати, когато, влизайки в стаята, бе посрещнат от труп, приседнал върху едно писалище като уродлива керамична статуя.

— Този откъде се взе? — попита спокойно Пит.

— Аз го сложих там — отвърна Джордино с делови тон, без да откъсва поглед от радиоприемника. — Заварих го да седи на единствения стол тук и реших, че аз имам повече нужда от стол, отколкото той.

— С него стават общо седемнайсет.

— Жертвите непрекъснато се увеличават.

— Свърза ли се с Демпси?

— Да, чака на линията. Искаш ли да говориш с него?

Пит се надвеси над рамото на Джордино и заговори в спътниковия телефон, който можеше да го свърже с почти всяка точка на земното кълбо.

— Тук е Пит. Чуваш ли ме, шкипер?

— Продължавай, Пит. Слушам те.

— Ал каза ли ти какво открихме тук?

— Да, накратко. Ако потвърдиш, че няма нито един оцелял, веднага ще уведомя аржентинските власти.

— Потвърждавам. Ако не съм пропуснал някой в тоалетните или под леглата, труповете са седемнайсет.

— Седемнайсет — повтори Демпси. — Разбрано. Можеш ли да определиш причината за смъртта?

— Не — отвърна Пит. — Видимите симптоми не съвпадат с нито един от онези, които можеш да откриеш в домашния си медицински справочник. Ще трябва да изчакаме доклада на патолог.

— Вероятно ще ти е любопитно да узнаеш, че госпожица Флечър и Ван Флийт напълно отхвърлиха предположението за вирусни инфекции и химическо заразяване като причина за смъртта на пингвините и тюлените.

— Всички в станцията са повърнали, преди да умрат. Попитай Мейв Флечър и Ван Флийт какво може да е обяснението.

— Записвам си. Някакви следи от втората група на брега?

— Никакви. Сигурно са все още на борда на кораба.

— Много странно.

— Какво друго ни остава да правим?

Демпси въздъхна примиренчески.

— Изправени сме пред огромна мозайка с безкрайно много липсващи елементи.

— Докато пътувахме за насам, прелетяхме над колония от делфини, изтребена цялата. Определил ли си докъде се разпростира тази напаст?

— Британската станция, намираща се на двеста километра на юг от вас, както и един американски туристически кораб съобщиха, че не са забелязвали никакви необичайни явления, нито масово унищожение на живи същества. Като включвам Уедел море, където открихме стадото от мъртви делфини, според моите изчисления смъртоносният район е с диаметър от деветдесет километра и с център китоловната станция на остров Сиймор.

— Ние си тръгваме оттук — уведоми го Пит. — Отиваме да търсим „Полар Куин“.

— Гледайте да оставите достатъчно гориво за връщането ви на кораба.

— Имам резервно — увери го Пит. — Мога да мина и без освежително гмуркане в ледена вода.

Джордино изключи свързочния пулт на изследователската станция и двамата с Пит забързаха, или по-точно заподтичваха към изхода. Нито единият, нито другият имаха желание да остават дори минута повече в тази ледена гробница. Докато се издигаха над станцията, Джордино огледа морската карта на Антарктическия полуостров в скута си.

— Накъде ще се движим?

— Най-добре е да търсим в района, избран от компютъра на „Айс Хънтър“ — отвърна Пит.

Джордино го погледна със съмнение.

— Положително помниш, че анализаторът на данни на нашия кораб отхвърли предположението ти, че туристическият кораб е заседнал край полуострова или край някой остров до него.

— Да, много добре знам, че мозъчната кутия на компютъра на Демпси показа, че „Полар Куин“ се отдалечава кръгово от Уедел море.

— Не долавям ли нотка на противоречие?

— Нека да кажем просто, че един компютър може да анализира само данни, програмирани в него, преди да му е било подадено електронно мнение.

— И така, накъде? — повтори Джордино.

— Ще проверим островите на север оттук чак до Муди Пойнт, най-крайната точка на полуострова. После ще завием на изток и ще огледаме морето, докато се връщаме към „Айс Хънтър“.

Джордино добре съзнаваше, че е бил подмамен и се е хванал на въдицата на най-големия шмекер по северните морета, но въпреки това захапа примамката.

— Значи няма да следваш стриктно съвета на компютъра.

— Не и сто процента.

Джордино веднага долови извъртането от страна на Пит.

— Ще ми се да подразбера какво ли се мъти в порочното ти съзнание?

— При колонията от делфини не открихме никакви човешки трупове. Така разбрахме, че корабът не е спирал за екскурзия на брега. Следиш ли мисълта ми?

— Засега да.

— Представи си, че корабът пътува на север от китоловната станция. Бедствието или епидемията, или каквото искаш друго го наречи, връхлита, преди екипажът да има възможност да свали пътниците на брега. В тия води с ледени късове и айсберги, плаващи като кубчета лед в купа с пунш, няма начин капитанът да е включил кораба на автоматично управление. Рискът от сблъскване е много голям. По-вероятното е той сам да е поел руля и да е управлявал кораба от един от кормилните пултове на лявото или дясното крило на мостика.

— Възможно е, но не ни насочва към нещо определено — отвърна механически Джордино. — И после какво?

— Корабът се е движил покрай брега на остров Сиймор, когато екипажът е бил поразен — поясни Пит. — Сега вземи картата и прекарай една линия леко от изток на север на разстояние двеста километра и я пресечи с трийсеткилометрова дъга. После ми кажи къде си стигнал и кои острови пресичат линията.

Преди да изпълни поръчението, Джордино погледна Пит.

— Защо компютърът не е дошъл до същото заключение?

— Защото като капитан на кораба, Демпси се е интересувал повече от ветровете и морските течения. Освен това е предположил, и много правилно за опитен мореплавател като него, че последното, което трябва да направи умиращият капитан, е да спаси кораба. А това ще рече да изведе „Полар Куин“ далеч от опасността да заседне на някой скалист бряг и да го насочи към относителната безопасност на морето и да поеме риска с айсбергите.

— Но ти не мислиш, че така е станало.

— Не, откакто видях труповете в изследователската станция. Горките хора не са имали време да реагират, камо ли да вземат разумно решение. Капитанът на туристическия кораб е умрял в собственото си повръщано, докато корабът се е движил успоредно на брега. С мъртвите корабни офицери и моряци в машинното „Полар Куин“ е продължил да плава, докато или е заседнал край някой остров, или се е блъснал в айсберг и е потънал, или е навлязъл в южната част на Атлантическия океан и когато горивото му е свършило, се е превърнал в изоставен кораб, отнесен от течението далеч от познатите морски пътища.

На Джордино изобщо не му направиха впечатление пророкуванията на Пит. Като че ли ги бе очаквал.

— Замислял ли си се някога да станеш професионален гадател на ръка?

— Допреди пет минути, не — отвърна Пит.

Джордино въздъхна и очерта на картата курса, както бе поискал Пит. След пет минути подпря картата върху командното табло, за да види Пит маркировките.

— Ако мистичната ти интуиция е на правилен път, единственото място, където може да заседне здравата „Полар Куин“ оттук до южната част на Атлантическия океан, е край един от трите малки острова, представляващи нещо като островърхи планини от надводни скали.

— Как се наричат?

— Опасните острови.

— Звучи като място на действие в пиратски роман за юноши.

Джордино прелисти наръчника на морските крайбрежия.

— Тук се препоръчва на корабите да плават на разстояние от тях — рече той. — Те представляват верига от високи базалтови скали, извисяващи се над бурни води. Мога да назова корабите, които са се блъснали в тях. — Той вдигна поглед от картата и справочника и погледна проницателно Пит. — Съвсем не е място, където биха си играли децата.

7.

От остров Сиймор до сушата морето беше гладко и отразяваше като огледало. Скалистите планини се извисяваха над водата, която възпроизвеждаше снежните им наметала до най-малката подробност. На запад от островите морето се укротяваше от огромна армия плаващи айсберги, издигащи се над тъмносинята повърхност като заскрежени ветроходни кораби от минали векове. Наоколо не се виждаше нито един истински плавателен съд, никакво човешко творение не загрозяваше невероятно красивия морски пейзаж.

Те прелетяха над остров Дънди, намиращ се малко под най-крайната точка на полуострова. Право пред тях Муди Пойнт се извиваше към Опасните острови като костеливия пръст на старата дама, сочещ поредната й жертва. Спокойните води свършваха недалеч от бреговата ивица. Оттам нататък морето изведнъж се превръщаше в плътна маса от дълги вълни с бели гребени, прииждащи от протока Дрейк — беше все едно да излезеш от топла, уютна стая и да се озовеш навън сред буря. Неочаквано излезе силен вятър и залюшка вертолета като локомотив играчка, обикалящ с бясна скорост по релсите на макета.

Показаха се върховете на трите опасни острова, чиито скалисти скатове стърчаха от вода, която се гърчеше и блъскаше в подножието им. Стените им бяха толкова стръмни, че дори морските птици не можеха да стъпят здраво върху тях. Те се извисяваха над морето с гневно презрение към вълните, които се разбиваха в твърдата им основа със скорострелни взривове от пяна и пръски. Явно, базалтовата формация беше изключително устойчива, тъй като яростната атака на обезумялото море в продължение на милиони години слабо й бе повлияла.

Гладките стени завършваха с отвесни върхове, по които нямаше равни места по-широки от обикновена масичка за кафе.

— Никой кораб не би издържал дълго сред този хаос — отбеляза Пит.

— Няма и плитчини край тия островърхи скали — добави Джордино. — Като че ли само на един хвърлей от подножието им водата вече достига дълбочина сто фатома.

— Според морските карти тя е дълбока хиляда метра на по-малко от три километра от тях.

Те предприеха кръг над първия остров от веригата — противна, потискаща маса от грозни скали, разположени сред пенеща се ярост. По повърхността на измъченото море не се виждаха плаващи останки от кораб. Докато вертолетът прелиташе над канала, разделящ този остров от съседния, двамата не откъсваха поглед от силното мъртво вълнение с бели зайчета, което напомни на Пит за река Колорадо, която пролет течеше пълноводна през Големия каньон. Никой капитан на кораб не би бил толкова луд, че да мине през това място, широко не повече от траекторията на оръдеен изстрел.

— Виждаш ли нещо? — попита Пит, докато с мъка овладяваше вертолета в непредвидимия вятър, който се опитваше да го запокити във високо извисяващите се скали.

— Нищо освен разпенена водна маса, която би привлякла само състезател по кану-каяк.

Пит завърши кръга и снижи хеликоптера към третия и най-външен остров. Той изглеждаше мрачен и зловещ и изискваше изненадващо малко въображение, за да бъде оприличен по формата на върха му на обърнато нагоре лице в профил, досущ като това на дявола — с тесни очи, с две малки скални издатини като рога и заострена брадичка под самодоволно усмихнати устни.

— Ето това наричам аз противна гледка — каза Пит. — Интересно, как ли е името му.

— На картата островите не са обозначени с отделни имена — поясни Джордино.

След малко Пит извъртя вертолета успоредно на обливаната от вълните верига от високи скали и започна да кръжи над голите острови. Изведнъж Джордино се напрегна и се вторачи през предното стъкло.

— Виждаш ли онова там?

Пит отмести за миг поглед от внушителния сблъсък между вода и скали към мястото, което сочеше Джордино.

— Не виждам плаващи останки.

— Не гледай във водата, а зад онова високо било право пред теб.

Пит огледа причудливата скална формация, която се разклоняваше от основната верига и навлизаше в морето като построен от човешка ръка вълнолом.

— Онова петно бял сняг зад билото ли?

— Това не е никакво снежно петно — заяви категорично Джордино.

Пит изведнъж разбра какво е.

— Да, сега го разпознах! — възкликна той с нарастваща възбуда.

Обектът на вниманието им беше гладък, бял, с форма на триъгълник с отрязан връх. Горният му ръб беше черен, а от едната страна се виждаше нещо като емблема.

— Комин на кораб! А на четирийсет метра от него стърчи антенната мачта. Имаш зорък поглед, друже.

— Ако това е „Полар Куин“, значи се е блъснал в скалите оттатък разклонението.

Оказа се, че е зрителна измама. Когато прелетяха над естествения вълнолом, прорязващ морето, ясно видяха, че туристическият кораб се носи непокътнат по повърхността на цели петстотин метра от острова. Беше невероятно, но по него нямаше и драскотина.

— Все още е цял-целеничък! — извика силно Джордино.

— Но не за дълго — отбеляза Пит, схващайки веднага бедственото положение.

„Полар Куин“ описваше широки кръгове, а румпелът му като че ли бе прехвърлен докрай на десния борд. Когато Пит и Джордино се озоваха над кораба, на него му оставаха по-малко от трийсет минути, преди последната му дъга да го докара до сблъсък със стръмните скали, които щяха да разбият корпуса му и да пратят всеки един на борда в дълбоките ледени води.

— На палубата има човешки тела — съобщи със сериозен тон Джордино.

Едни лежаха на пода на капитанския мостик, други — върху палубата за слънчеви бани, близо до кърмата. Един „Зодиак“, все още вързан за стълбата, се влачеше отзад върху вълните. На дъното му имаше две тела. Фактът, че всички бяха покрити с тънък слой от сняг и лед, говореше ясно, че сред тях няма живи.

— Още две завъртания и ще се бухне в скалата — обади се отново Джордино.

— Трябва да слезем на кораба и по някакъв начин да променим посоката му.

— Изключено е в този вятър — възрази Джордино. — Единственото открито пространство е покривът на жилищните помещения на палубата на мостика. Такова кацане крие опасности и на мен не ми се ще да пробвам. Намалим ли скоростта, за да закръжим, преди да се спуснем, ще владеем управлението толкова, колкото и една шумка. Достатъчно ни е едно внезапно хлътване надолу и ще свършим в бъркотията под нас.

Пит откопча предпазния си колан.

— Тогава ти карай возилото, а аз ще се спусна по лебедката.

— Има хора и в усмирителни ризи, които не са толкова луди. Вятърът ще те заподхвърля като кукла на конци.

— Знаеш ли друг начин за качване на борда?

— Само един. Но той не се одобрява от „Списание за домакинята“.

— Спускането върху бойния кораб по време на аферата „Виксън“ — спомни си Пит.

— Още един случай, в който извади страхотен късмет — рече Джордино.

Пит не прояви никакво съмнение — корабът щеше да се блъсне в скалите. Разцепеше ли се дъното му, той щеше да потъне като тухла. Винаги съществуваше вероятност някой да е оцелял след този мор, както бе станало с Мейв и туристите в пещерата. Студената жестока истина повеляваше, че труповете трябва да бъдат изследвани, с надеждата да се установи причината за смъртта. Ако имаше и най-малкият шанс да бъде спасен „Полар Куин“, Пит трябваше да опита.

Той погледна Джордино и леко се усмихна.

— Време е да дадеш знак на смелото момче на трапеца.

Пит вече си бе сложил термично бельо, изработено от дебела изкуствена вълна, за да поддържа тялото му топло и да го предпазва от смразяващите температури. Нахлузи отгоре водолазен костюм с изолация, специална за полярните води. Неговото предназначение беше двойно. Първо, да го предпазва от ледения вятър, докато се спуска от кръжащия вертолет. И второ — да го поддържа жив в студената вода, докато бъде спасен, в случай че скочи по-рано или по-късно и не улучи кораба.

Той препаса бързо предпазен колан и пристегна минаващата под брадичката му каишка на тежкия скафандър с вградени телефонни слушалки и ларингофон. После погледна към пилотската кабина от отсека с лабораторните съоръжения на Ван Флийт.

— Добре ли ме чуваш? — попита той Джордино по малкия микрофон пред устните му.

— Не съвсем ясно в края на думите, но това ще се изчисти, след като се отдалечиш от смущенията от двигателя. А ти?

— Всяка твоя сричка отеква като камбанен звън — отвърна с шеговит тон Пит.

— Тъй като горната надстройка е задръстена от комина, предната мачта и цял куп електронни навигационни съоръжения, не мога да рискувам да те спусна в центъра й. Това трябва да стане или върху откритата носова част, или върху кърмата.

— Предпочитам палубата за слънчеви бани на кърмата. Носът също е претрупан с апаратура.

— Ще започна движение отдясно наляво веднага щом корабът се обърне и вятърът задуха странично — уведоми го Джордино. — Ще се приближа откъм морето и ще се опитам да се възползвам от по-тихата подветрена страна на скалите.

— Разбрано.

— Готов ли си?

Пит нагласи водолазната си маска и сложи ръкавици. Взе в едната ръка уреда за дистанционно управление на мотора на лебедката, обърна се и отвори страничната врата. Ако не беше облечен подходящо за силния щурм на полярен студ, щеше за секунди да се превърне в ледена шушулка. Той се наведе през люка и погледна надолу към „Полар Куин“.

Корабът описваше кръг и се приближаваше неумолимо към смъртта си. Само петдесет метра го деляха от критичната точка. Безкомпромисните скални стени на най-опасния от трите острова като че ли го приканваха към тях. Прилича на безгрижна нощна пеперуда, която спокойно и плавно лети към лапите на черен паяк, помисли си Пит. Вече нямаше много време. Корабът предприе последното си кръгообразно движение, което щеше да го блъсне в неподвижния обект. С него щеше да е свършено и по-рано, ако не бяха вълните, които, разбивайки се в стръмната скала, се оттегляха обратно и забавяха пътуването му към дъното.

— Намалявам скоростта — уведоми го Джордино, което значеше, че се готви да заеме позиция над кораба.

— Скачам — предупреди го Пит и натисна бутона, освобождаващ въжето. Когато то се разхлаби достатъчно, за да стигне до вратата, Пит прекрачи в пространството.

Пристъпът на вятъра го сграбчи и понесе тялото му извън долната част на хеликоптера. Над него перките на носещото витло тупкаха силно, а звукът на отходните газове от турбината проникваше през скафандъра и наушните му слушалки. Въртейки се в ледения въздух, Пит изпита същото чувство, каквото изпитва всеки скачач от височина след първото развиване на въжето. Той съсредоточи вниманието си в кораба, който приличаше на играчка, плаваща по синя водна повърхност недалеч под него. Надстройката му се уголемяваше все по-бързо и накрая изпълни почти цялото му полезрение.

— Вече съм почти над него — долетя в наушниците му гласът на Джордино. — Внимавай да не улучиш бордовия парапет, защото ще станеш на пух и прах.

Той говореше привидно спокойно, сякаш паркираше колата си в гаража, но в гласа му се долавяше напрежение, докато се мъчеше да поддържа стабилността на вертолета в мразовитите кръстосващи се ветрове.

— А ти гледай да не си разкървавиш носа в скалите — отвърна му Пит.

Това бяха последните думи, които си размениха. Оттук нататък всичко се вършеше инстинктивно. Пит се бе спуснал на около петнайсет метра под опашката на вертолета. Преборваше се с теглителната сила и инерцията, които го въртяха в кръг, използвайки разперените си ръце като криле и елерони на самолет. Почувства, че се смъква с още няколко метра, когато Джордино намали скоростта.

На Джордино му се струваше, че „Полар Куин“ разпенва водата с витлата си така, сякаш извършва обичайното си увеселително пътуване из тропика. Той намали притока на газ, доколкото му позволяваше смелостта. Още една степен и цялото управление щеше да принадлежи на ветровете. Използваше целия си опит в пилотирането, който бе натрупал през хилядите часове във въздуха, ако да бъдеш подхвърлян от променливия вятър можеше да се нарече пилотиране. Независимо от това, поддържаше ли сегашния си курс, щеше да успее да спусне Пит право в средата на палубата за слънчеви бани. По-късно той се кълнеше, че е бил подмятан и отклоняван от курса от ветрове, връхлитащи върху вертолета от шест посоки. От края на въжето на лебедката Пит се удивляваше на умението на Джордино да поддържа летателния апарат по права линия.

Черните скали се издигаха оттатък кораба, зловещи и заплашителни. Ако гледката имаше за цел да сплаши най-смелите морски капитани, то у Джордино тя наистина всяваше страх. Опасността да го подведе да се блъсне челно в стърчащите над повърхността скали не беше по-голяма от тази Пит да си направи погрешна сметка и да улучи ръба на кораба, та да строши кокалите си.

Те летяха към подветрената страна на острова. Ветровете започнаха да стихват — слабо, но достатъчно за Джордино да чувства, че държи здраво управлението на хеликоптера и на съдбата си. В един момент туристическият кораб се появяваше в полезрението му, в следващия — бялата надстройка и жълтият му корпус се загубваха под летателната машина. Тогава той не виждаше нищо друго освен покритата с лед скала, която се губеше от погледа му някъде във висините. Всеки път, когато рязко снижаваше вертолета във вертикална посока, се надяваше Пит да е далеч от скалата. Стръмните чукари, мокри от обливащите ги пръски от разбиващите се в тях вълни, сякаш го привличаха като магнит.

След малко той се озова над заледения планински гребен и в същия миг вятърът връхлетя върху него с пълна сила. Вертолетът се изправи на опашката си, перките на носещото витло заеха отвесно положение. Без да се старае да действа по-внимателно, Джордино мигом завъртя на заден ход вертолета до хоризонтално положение и отново застана над кораба, после хвърли бърз поглед през прозореца, за да зърне Пит.

Джордино не знаеше, а и не можеше да знае, че Пит бе откопчал предпазния си колан и бе скочил от височина само три метра точно в средата на открития плувен басейн на палубата за слънчеви бани. Дори от тази малка височина басейнът не изглеждаше по-голям от пощенска марка, но на Пит му се стори изкусителен като мекотата на купа сено. Той подгъна колене и разпери ръце, за да намали инерцията си. Нивото на водата в най-дълбокия край беше едва два метра и той цопна с висок плисък, изхвърляйки огромно количество вода върху палубата. Ходилата му, стегнати във водолазни ботуши, се удариха силно в дъното и той застина на място с прегърбена стойка.

С нарастващо безпокойство Джордино направи кръг над надстройката на кораба, продължавайки да търси с поглед Пит. Тогава извика силно в микрофона:

— Успя ли да скочиш благополучно? Обади се, приятел!

Пит размаха ръце и отговори:

— Тук съм, в плувния басейн.

Джордино се смая.

— Паднал си в басейна?!

— Имам основателна причина да остана тук — продължи с радостен глас Пит. — Отоплението все още е включено и водата е топла.

— Решително настоявам да закараш задника си на мостика — нареди му Джордино с напълно сериозен глас. — Корабът се намира на финалната права. След не повече от осем минути ще чуеш страхотен стържещ звук.

Пит не дочака второ подканване. Измъкна се от басейна и се затича с всички сили към стълбата в предната част. Капитанският мостик се намираше на по-горната палуба. Той взе по четири стъпала наведнъж, блъсна вратата на кормилната рубка и нахълта вътре. Един офицер лежеше на пода мъртъв, сграбчил с ръце основата на масата за морски карти. Пит хвърли бърз поглед на таблото с автоматичните навигационни системи. Загуби ценни секунди, докато открие цифровия монитор за контрол на курса. Жълтата лампичка посочваше, че електронният контрол е на ръчно претоварване. Той хукна обратно навън към дясното крило на мостика. То беше празно. Пит се обърна, прекоси тичешком кормилната рубка и излезе на лявото крило на мостика. На пода, в изкривени пози, лежаха други двама корабни офицери — побелели и замръзнали. Друго тяло, покрито с лед, стоеше на колене, надвесено над външното командно табло, с ръце застинали под страничната подпорка. Беше облечено с дебела шуба без отличителни знаци, но многото златни обшивки на фуражката му показваха несъмнено, че това е тялото на капитана.

— Можеш ли да пуснеш котвите? — долетя гласът на Джордино.

— Лесно е да се каже! — раздразнен отвърна Пит. — Освен това тук няма равно дъно. Вероятно стените на острова се спускат почти под прав ъгъл на дълбочина хиляда фатома. Скалата е толкова гладка, че лапите на котвите едва ли ще могат да се забият и захапят някъде.

От един поглед Пит разбра защо корабът в продължение на близо двеста километра поддържа прав курс и чак след това започва кръгово движение наляво. Златен медал на верижка се бе измъкнал изпод яката на дебелата куртка на капитана и висеше над командното табло. Всеки щурм на вятъра го разклащаше и в края на всеки замах той се удряше в един от коляновите лостове, които контролираха движението на кораба — част от електронна система, използвана от почти всички корабоводители на съвременни плавателни съдове при навлизане в пристанище. Накрая медалът бе ударил направляващия лост до полуляво положение и бе насочил „Полар Куин“ да се движи в спираловидни кръгове, приближаващи го все повече към Опасните острови.

Пит вдигна медала и разгледа надписа и лика на мъж, гравирани от едната страна. Това беше Свети Франсис от Паола — светецът закрилник на моряците и навигаторите. Свети Франсис се почиташе заради чудесата си при спасяването на моряци от гибел в морето. Жалко, че Свети Франсис не бе успял да спаси капитана, помисли си Пит, но все още имаше шанс да спаси кораба.

Ако не беше навременната поява на Пит — най-естественото от събитията — и необикновеното обстоятелство, че едно парченце метал се удряше в малък лост, хиляда и петстотин тонният кораб с всичките му пътници и екипажа, живи или мъртви, щеше да се разбие в непоклатимата скала и да потъне в леденото и безстрастно море.

— Не е лошо да побързаш — разнесе се тревожният глас на Джордино в наушните слушалки.

Пит се наруга, задето се бе застоял и хвърли бърз поглед, изпълнен със страхопочитание пред зловещите каменни стени, които като че ли се извисяваха до безкрайност към небето. Бяха толкова гладки и равни от вековното въздействие на вълните — сякаш гигантска ръка бе търкала повърхността им. Пенестите вълни, надигащи се на не повече от двеста метра от тях, се стоварваха с оглушителен шум върху надводната стръмна скала. Докато „Полар Куин“ скъсяваше разстоянието до нея, прииждащите вълни го блъснаха отстрани, в най-издутата му част, и избутаха корпуса още по-близо до гибелта. Пит изчисли, че след още четири минути корабът ще удари дясната си носова част в скалата.

Невъзпирани от нищо, безмилостните вълни се надигаха от дълбините на океана и се разбиваха в стръмната скала като взрив от голяма бомба. Побелялото море кипеше и хвърляше бели пръски като вряща в огромен дяволски казан синя вода. То се издигаше към върха на назъбения скалист остров, увисваше за миг там, после пропадаше надолу, образувайки обратна вълна. И тъкмо това обратно течение забавяше временно удара на „Полар Куин“ във веригата от високи скали, покрай които се движеше.

Пит се опита да отмести капитана от командното табло, но не можа да го помръдне. Ръцете му бяха здраво вкопчени в основата. Тогава той хвана тялото под мишница и напрегна всичките си сили, за да го повдигне. Разнесе се звук като при откъртване и Пит се досети какво става — замръзналата кожа на ръцете се отделяше от метала и освобождаваше капитана. Пит го избута настрани, намери хромирания лост, който направляваше кормилото, и го натисна докрай в канала, обозначен „НАЛЯВО“, за да увеличи ъгъла на завъртане и да отдалечи кораба от гибелта му.

Минаха около трийсет секунди, без да настъпи някаква промяна. После, мъчително бавно, носовата част започна да се завърта и отдалечава от огромните кипящи вълни. Но тази скорост съвсем не бе достатъчна. Един кораб не може да се завърти със същия радиус, с който се завърта едно полуремарке. На него му е нужен около километър, за да спре напълно, и много по-малко, за да извърши остър вътрешен завой.

Пит мигом реши да включи лявото корабно витло на заден ход и да завърти парахода по оста му, но му беше нужен всеки възел от инерцията на кораба, за да поддържа необходимата скорост през безпощадните вълни, а освен това съществуваше опасност кърмата да се извърти прекалено много надясно и да се блъсне в скалата.

— Няма да стане — предупреди го Джордино. — Вълните са го обсебили. По-добре скачай, докато все още имаш тази възможност.

Пит не му отговори. Продължи да оглежда непознатото му командно табло и тогава мерна лостовете, които направляваха тласкащите устройства на носа и кърмата. Видя също и дроселния команден блок, който свързваше таблото с двигателите. Пит стаи дъх и измести лостовете на тласкащите устройства наляво, а дроселите — докрай напред. Резултатът беше почти мигновен. Дълбоко долу, под палубите, оборотите на двигателите се увеличиха, сякаш невидима ръка ги завърташе. Пит тутакси се изпълни с облекчение, когато почувства пулсиращата вибрация на работещите двигатели под краката си. Сега нямаше какво друго да прави, освен да чака и се надява на най-доброто.

Джордино гледаше отгоре със свито сърце. От удобното му за наблюдение място корабът като че ли изобщо не променяше посоката си. Ако се блъснеше в скалистия остров, Пит нямаше да успее да се измъкне. Да скочи в разпенената вода означаваше единствено напразна борба с невероятната сила на вълнуващото се море или най-малкото — трудна.

— Идвам да те взема — предупреди той Пит.

— Стой настрана — нареди му Пит. — Отгоре не може да се почувства, но турбулентността на въздуха в такава близост до бездната е пагубна.

— Направо е самоубийство да чакаш още. Ако сега скочиш, ще успея да те издърпам.

— По дяволите… — Пит спря насред изречението, обзет от ужас, когато една дълга пенеста вълна връхлетя странично върху „Полар Куин“ и се затъркаля върху него като лавина. В продължение на няколко дълги минути корабът като че ли се плъзгаше към скалата, все по-близо към невъобразимия хаос около нея. После отново се понесе напред, с ледоразбиващия си нос заровен под вълната, чийто пенест гребен стигаше почти до височината на мостика и хвърляше пръски, наподобяващи развята от вятъра конска грива. Корабът хлътна още по-дълбоко, сякаш пое пътя си към далечното дъно.

8.

Пороят се стовари с грохот, по-силен от гръмотевица и повали Пит на палубата. Той инстинктивно задържа въздуха си, когато ледената вода го обля отвсякъде. После побърза да се хване здраво за подпорката на командния пулт, за да не се прекатури зад борда във водовъртежа. Имаше чувството, че е паднал от висока каскада. Единственото, което виждаше през маската си, беше огромна вълна от мехурчета и пяна. Дори със студоизолиращия си водолазен костюм усещаше как студът пробожда кожата му като с хиляди остри иглички. Имаше чувството, че ръцете му ще изскочат от ставите — толкова силно се бе вкопчил, за да опази живота си.

В следващия момент „Полар Куин“ си проби път нагоре и изскочи иззад гърба на вълната; носът му се придвижи с още десет метра наляво. Корабът отказваше да се предаде; беше готов да се бори с морето докрай. Водата се оттичаше от мостика във вид на реки и най-накрая главата на Пит се показа отново на повърхността. Той си пое дълбоко дъх и се вгледа през водната стихия, която хвърляше пръски от черните скали на острова. Господи, изглеждат толкова близо, че мога да се изплюя върху тях! Те наистина бяха близо, щом като изхвърляната нагоре пяна от страхотния сблъсък на вода в скала отскачаше и падаше върху кораба като пороен дъжд.

Корабът се бе завъртял перпендикулярно на водния хаос и Пит се върна при тласкащото устройство на кърмата, за да се опита да пресече вълните.

Тласкащото устройство на носа прониза течението и понесе предната част на кораба, а в същото време гребните винтове разбъркаха водата във вид на пяна, отдалечавайки под ъгъл корпуса от лицевата част на отвесната скала. Почти незабележимо, но с божията помощ, носът на кораба се насочваше към открито море.

— Той обръща борд! — извика Джордино отгоре. — Обръща борд!

— Опасността още не е минала. — За първи път, откакто бе наводнена палубата, Пит си позволи лукса да отговори. Той зорко наблюдаваше надигането на следващите прииждащи вълни.

Морето още не бе приключило с „Полар Куин“. Пит се наведе, когато една завеса от пръски се стовари върху крилото на мостика. Следващата пенеста вълна връхлетя като експресен влак, преди да се сблъска с обратното течение на предишната. Подложен на удари от двете страни, корабът отскочи толкова високо нагоре, че се видя целият му корпус чак до кила. Гребните винтове щръкнаха във въздуха, хвърляйки бели пръски вода, които отразиха слънцето като искри от въртящо се огнено колело. Той се задържа така за един тревожен миг, след което се спусна обратно в една морска бразда, за да бъде веднага атакуван от следващата огромна вълна. Тя избута носа надясно, но тласкащото устройство го върна отново в права посока.

Туристическият кораб продължи да се накланя ту на една, ту на друга страна след всяка вълна, която се разбиваше странично в корпуса му. Но вече нищо не можеше да го спре. Той бе издържал на най-лошото и сега отбиваше безкрайните атаки на вълните като мокро куче, което изтръсква водата от козината си. Гладното море може би щеше да го погълне някой друг път, но засега по-вероятно бе да се озове на бунището най-рано след трийсет години. И корабът продължи да пори гневните вълни.

— Ти го отклони! Наистина го отклони! — извика Джордино, сякаш не вярваше на очите си.

Пит се облегна на парапета на крилото на мостика и изведнъж се почувства изтощен. Точно тогава усети болка в дясното си бедро. Спомни си, че се бе ударил в стълба на една лампа, когато го заля огромната вълна. Не можеше да види през водолазния си костюм, но беше сигурен, че на кожата му ще се образува ясно очертана синина.

Едва след като настрои навигационната система на прав курс на юг към Уедел море, той се обърна и погледна грамадата от скали, които се издигаха над морето като назъбена черна колона. Студеното лице на бездната имаше зъл вид, сякаш кипеше от ярост, че са й измъкнали плячката. С отдалечаването на „Полар Куин“ голият остров постепенно се смали и заприлича на неголяма купчина от разядени от морето камъни.

Пит погледна нагоре към тюркоазния хеликоптер, който кръжеше над кормилната рубка.

— Как си с горивото? — попита той Джордино.

— Имам достатъчно, за да стигна до „Айс Хънтър“ и да ми остане някой и друг литър — отвърна Джордино.

— Ами тогава продължавай натам.

— Отхвърлял ли си някога мисълта, че ако се качиш на изоставен кораб и го закараш до най-близкото пристанище, ще спечелиш няколко милиончета от застрахователите по договор за спасителна операция?

Пит се разсмя.

— Ти наистина ли вярваш, че адмирал Сандекър и правителството на Съединените щати ще допуснат един беден, но честен бюрократ да плати, без да вдигнат олелия до небето?

— Вероятно не. Мога ли да направя нещо за теб?

— Просто съобщи на Демпси местоположението ми и му кажи, че ще го пресрещна там, където той предложи.

— До скоро виждане — приключи разговора Джордино.

Той се изкуши да се пошегува с Пит, че целият кораб е на негово разположение, но сериозността на положението го възпря. Не може да си весел, когато знаеш, че си единственият жив на кораб с мъртъвци. Не завидя нито за секунда на Пит, когато направи завой с вертолета и го насочи по посока към „Айс Хънтър“.

Пит свали скафандъра си и проследи с поглед тюркоазната машина, която се отдалечаваше ниско над синьото леденостудено море, докато тя се превърна в точка върху златистосиния хоризонт. Краткотрайно чувство на самота премина през него, когато огледа празния кораб. Нямаше представа колко дълго остана загледан в лишените от живот палуби. Стоеше като закован, с изпразнено съзнание.

Пит чакаше да чуе някакъв друг звук освен плясъка на вълните в носовата част и ритмичното тупкане на двигателите. Може би чакаше да чуе звук, който да издаде присъствието на хора, гласове или смях. Може би чакаше да зърне някакво движение от нещо по-различно от веещите се от лекия вятър корабни знаменца. Най-вероятно бе пленен от лошото предчувствие за онова, което щеше да открие. Гледката в аржентинската научноизследователска станция започваше вече да се повтаря и тук. Мъртвите пътници и екипажът, мокри до кости и пръснати на горните палуби, подсказваха ясно какво очаква да види в офицерските жилищни помещения и самостоятелните пътнически кабини под тях.

Най-накрая той се опомни и влезе в кормилната рубка. Превключи двигателите на малка скорост и определи приблизителен курс към пресечна точка с „Айс Хънтър“. После подаде координатите на навигационния компютър и включи автоматичната командна система, свързвайки я с радиолокатора, така че сам да направлява пътя на кораба покрай всеки айсберг. След като се увери, че плавателният съд е вече в безопасност, Пит излезе от кормилната рубка.

Няколко от труповете на външните палуби бяха на моряци, умрели по време на поддръжката на кораба. Двама бяха застигнати от смъртта, докато са боядисвали отвесните прегради, а останалите са преглеждали спасителните лодки. Телата на осем пътника подсказваха, че до мига, в който са били поразени, те са се наслаждавали на непокварената брегова ивица. Пит слезе по една стълба и надникна в медицинския блок. И в него, и в здравния пункт нямаше никой. Той продължи надолу по застланото с килим стълбище към лодъчната палуба, където се намираха шестте апартамента на кораба. Всички бяха празни с изключение на един, където лежеше възрастна жена и изглеждаше заспала. Той допря пръсти до врата й. Беше студен като лед. Пит излезе оттам и се упъти към палубата с общия салон.

Имаше чувството, че е древният мореплавател на кораб с призраци. Липсваше само албатрос, кацнал на рамото му. Генераторите продължаваха да произвеждат ток и топлина, наоколо цареше пълен ред, всяко нещо беше на мястото си. Отопленият кораб му подейства добре след залялата го ледена вода на крилото на мостика. С лека изненада установи, че бе добил имунитет към мъртвите тела. Вече не си правеше труда да ги оглежда внимателно, за да провери дали има искрица живот в тях. Беше наясно с трагичната истина.

Макар и подготвен вътрешно, пак му беше трудно да повярва, че на борда няма жив човек. За първи път се сблъскваше с подобно нещо — смъртта да помете като ураган всички до един. Обсеби го неприятното чувство, че се е натрапил в живота на кораб, който някога е оставял радостни спомени. Неволно се запита какво ли щяха да си мислят бъдещите пътници и екипажи, докато пътуват с кораб, носещ нещастие. Дали никой нямаше да се реши да се качи на него, или трагедията щеше да привлича тълпи от хора, търсещи приключения с патологични преживявания?

Изведнъж той се спря, наостри слух и се ослуша. Някъде от кораба долетяха звуци от пиано. Той разпозна мелодията — беше джазовото парче „Сладка Лорейн“. После, пак тъй внезапно, както бе почнала, музиката секна.

Пит почувства, че се изпотява под водолазния си костюм. Той остана на място още няколко минути и съблече костюма си. Мъртвите сигурно няма да имат нищо против да се размотава по термичното си бельо, помисли си той с черен хумор. И продължи нататък.

Влезе в камбуза. По пода, около печките и помощните маси бяха пръснати труповете на готвачите, помощниците в кухнята и сервитьорите — един до друг по двама, по трима. Вледеняващ ужас изпълваше помещението. Приличаше на костница, но без кръв. Безформени, безжизнени тела, замръзнали в последните си движения — протегнали ръце и сграбчили нещо реално, сякаш да устоят на някаква невидима сила, която се е опитвала да ги издърпа. На Пит му се повдигна, той се обърна и влезе в асансьора, за да се качи в салона за хранене.

Там масите бяха приготвени за неподнесени ястия. Върху безупречно чистите покривки бяха разпилени от силното клатене на кораба сребърни прибори. Той взе една карта с менюто и хвърли поглед на предястията. Костур, полярна риба, едра треска и телешка флейка за онези, които не обичат риба. Остави менюто на масата и тъкмо тръгна да излиза, когато мерна нещо, което не беше на мястото си. Прекрачи трупа на един сервитьор и се доближи до една маса, разположена до панорамните прозорци.

Някой беше ял на нея. Пит огледа чиниите, по които все още имаше остатъци от храна. До тях стоеше почти празна купа с нещо, което приличаше на гъста супа от миди, отчупено хлебче, намазано с масло, и недопита чаша изстуден чай. Всичко изглеждаше така, сякаш някой току-що бе привършил обяда си и е излязъл да се поразходи на палубата. Нима салонът за хранене се отваряше по-рано за някого, запита се Пит, и побърза да отхвърли всякаква мисъл, че пътник се е хранил тук след смъртоносната напаст.

Той се опита да зачеркне любопитното откритие с няколко различни логични заключения. В подсъзнанието обаче страхът му нарастваше. Започна все по-често да обръща неволно глава назад. Напусна салона за хранене, мина покрай магазина за подаръци и пое към общия салон. Там, до малък дървен дансинг, бе разположено голямо пиано „Стайнуей“. Покрай стените на салона бяха подредени във форма на подкова столове и маси.

До сервитьорката, поднасяща коктейли, паднала, както е носела поднос с пълни чаши, имаше група от осем мъже и жени, повечето в началото на седемдесетте си години, които са седели на голяма маса, но сега лежаха в изкривени пози на килима. Докато оглеждаше семейните двойки, някои от които бяха сковани в последна прегръдка, Пит се изпълни едновременно с тъга и дълбока мъка. Чувствайки се безпомощен, той прокле незнайната причина за тази ужасяваща трагедия.

После забеляза още едно тяло. Беше на жена, седнала върху килима в единия ъгъл на салона. Седеше с глава между дланите и брадичка, опряна върху сгънатите й колене. Беше облечена с модерно кожено яке с къси ръкави и вълнени панталони; в позата й нямаше нищо неестествено изкривено, а и не бе повръщала като останалите.

От опънатите нерви по гърба на Пит полазиха студени тръпки. Нормалният ритъм на сърцето му прерасна в бясно туптене. След като овладя първоначалния си шок, той прекоси салона и застана до жената, за да я огледа отблизо.

Пит докосна бузата й с върха на пръста си и вълна на облекчение премина през него, когато почувства, че е топла. Леко разтърси жената за раменете и видя, че клепките й потрепнаха и се отвориха.

Отначало тя го погледна смаяно и с неразбиране, после изведнъж отвори широко очи, обви ръце около врата му и възкликна:

— Вие сте жив!

— Не можете да си представите колко се радвам, че и вие сте жива — рече тихо Пит с лека усмивка.

Изведнъж тя рязко се отдръпна от него.

— Не, не, вие не сте истински! Всички вие сте мъртви.

— Не се страхувайте от мен — опита се да я успокои той.

Тя го гледаше с широко отворените си кафяви очи, зачервени от плач — тъжен, загадъчен поглед. Кожата на лицето й беше безупречна, но се забелязваше бледост и съвсем лека измършавялост. Косата й беше с цвят на бакър. Имаше високи скули и пълни, изваяни като на фотомодел устни. Очите им се срещнаха за миг, после Пит сведе поглед. Доколкото можеше да прецени по свитата й поза, тялото й също беше като на фотомодел. Голите й ръце бяха доста мускулести за жена. Едва когато тя го огледа от горе до долу, той изведнъж се притесни, че стои по дълги долни гащи пред дама.

— Защо сте по бельо? — смотолеви тя накрая.

Това беше нелогичен въпрос, породен от състояние на страх и травма, а не от любопитство. Пит не я удостои с отговор.

— Я по-добре ми кажете коя сте вие и как оцеляхте, след като всички други са мъртви.

В този момент тялото й се наклони така, сякаш щеше да се прекатури на една страна. Пит бързо се наведе, хвана я с две ръце през кръста и я сложи да седне на един кожен стол до близката маса. После отиде до бара. Погледна зад плота, очаквайки да види трупа на бармана и не се излъга. Взе от облицования с огледала рафт бутилка „Джак Даниелс Олд“ — уиски от вкиснала малцова каша, произвеждано в щата Тенеси, и напълни една чаша.

— Изпийте това — рече той, поднасяйки чашата пред устните й.

— Аз не пия — замаяно се възпротиви тя.

— Вземете го като лекарство. Само няколко глътки.

Жената изпи цялото съдържание, без да се закашля, но направи кисела физиономия, когато пивката течност подпали гърлото й. След като си пое въздух, тя го погледна в променливо зелените му очи и долови в тях състрадание.

— Казвам се Дирдри Дорсет — прошепна тя напрегната.

— Продължавайте — подкани я той. — Това е началото. Пътничка ли сте?

Тя поклати глава.

— Не, певица. Пея и свиря на пиано в общия салон.

— Значи вие свирихте „Сладка Лорейн“.

— Приемете го като реакция от шока. Шок, като видях, че всички са мъртви, шок от мисълта, че аз съм на ред. Не мога да повярвам, че все още съм жива.

— Къде бяхте по време на трагедията?

Тя погледна към четирите семейни двойки, лежащи наблизо в болезнено опиянение.

— Жената с червената рокля и мъжът с посребрените коси празнуваха петдесет години от сватбата им с приятели, тръгнали с тях на пътешествието с кораба. Вечерта преди празненството им персоналът на кухнята им издяла от лед сърце с амурче, за да го пуснат в пунша с шампанско. Докато Фред, който обслужва… — тя замълча и се поправи — който обслужваше бара, отваряше шампанското, а Марта отиде да донесе от кухнята кристална купа, аз си предложих услугите да донеса от камерата за дълбоко замразяване ледената фигура.

— Значи сте била във фризера?!

Тя кимна безмълвно.

— Помните ли дали после сте затворили вратата му след себе си?

— Тя се затваря автоматично.

— И съвсем сама сте могла да занесете цялата фигура?

— Тя не беше голяма, колкото саксийка за цветя.

— И какво направихте тогава?

Жената силно стисна очи, покри ги с длани и прошепна:

— Забавих се там само няколко минути. Когато излязох, видях, че всички са мъртви.

— Колко точно бяха минутите? — попита тихо Пит.

Тя закима с глава и заговори през пръстите на ръцете си.

— Защо ми задавате всички тези въпроси?

— Не искам да влизам в ролята на прокурор, но моля ви, отговорете, важно е.

Тя бавно свали ръце от лицето си и се загледа с празен поглед в плота на масата.

— Не знам, няма как да знам точно колко време съм стояла вътре. Единственото, което си спомням, е, че увих ледената фигурка с няколко кърпи, за да мога да я държа, без да ми замръзнат пръстите.

— Извадила сте голям късмет — каза Пит. — Вие сте класически пример за човек, който се оказва на подходящото място в подходящия момент. Ако бяхте излезли от камерата две минути по-рано, сега щяхте да сте мъртва като останалите. Освен това сте и двойна късметлийка с моето появяване на борда.

— Вие от екипажа ли сте? Не ми изглеждате познат.

Стана му ясно, че тя изобщо не бе разбрала, че „Полар Куин“ щеше на косъм да се блъсне в Опасните острови.

— Извинете, пропуснах да ви се представя. Името ми е Дърк Пит. Аз съм на научноизследователска експедиция. Натъкнахме се на ваша група екскурзианти, изоставени на остров Сиймор, и тръгнахме да търсим кораба ви, след като не отговаряше на радиосигналите ни.

— Това трябва да е групата на Мейв Флечър — тихо рече тя. — Сигурно и те са мъртви.

— Не, само две пътнички и един моряк — отвърна Пит. — Госпожица Флечър и останалите са живи и здрави.

За една кратка минута лицето й смени няколко изражения, достойни за гордостта на всяка актриса от „Бродуей“. Шокът бе последван от гняв, който постепенно премина в радост. Очите й светнаха и тя видимо се отпусна.

— Слава богу, че Мейв е добре.

През прозорците на общия салон влизаха слънчеви лъчи и осветяваха косата й, която падаше свободно до раменете и Пит долавяше парфюма й. Той забеляза странна промяна в настроението й. Жената не беше съвсем млада — в началото на трийсетте си години, но излъчваше увереност и силни вътрешни качества. Освен това той изпита смущаващо желание към нея, което го ядоса. Не сега, рече си той, и не при тези обстоятелства. И извърна глава, за да прикрие отнесения израз на лицето си.

— Защо?… — заговори тя, обхващайки с жест на ръката салона. — Защо трябваше всички да умрат?

Той погледна към осмината приятели, които са празнували особено важен момент, преди животът им да е бил отнет по такъв жесток начин.

— Не съм напълно сигурен — отвърна Пит със сериозен глас, изпълнен с гняв и съжаление, — но мисля, че подозирам нещо.

9.

Пит се преборваше с умората, когато „Айс Хънтър“ изчезна от екрана на локатора и извиси корпус откъм дясната носова част. След като претърси „Полар Куин“ и за други оцелели — което се оказа загубена кауза — той си позволи да подремне малко, а Дирдри остана на пост, в готовност да го събуди, ако възникнеше опасност корабът да налети на някой безобиден траулер, тръгнал на риболов в полярните води. Някои хора се чувстват бодри след кратка дрямка. Но не и Пит. Двайсетте минути в страната на сънищата не бяха достатъчни, за да възстановят тялото и съзнанието му след двайсет и четирите часа стрес и умора. Той се чувстваше по-зле отпреди. Беше вече поостарял, за да скача от вертолет и да се преборва с бурно море, размисли се той. На двайсет години имаше достатъчно сили и можеше с един отскок да прескача високи сгради, а на трийсет — едва ли не само няколко едноетажни къщи. Колко ли време мина оттогава? Имайки предвид отслабналите си мускули и болките в ставите, положително е било преди осемдесет-деветдесет години.

Отдавна работеше за Националната агенция за подводни и морски проучвания и за адмирал Сандекър. Време беше да се прехвърли на друга работа — не толкова изтощителна и с по-кратко работно време. Например да плете шапки от палмови листа на някой таитянски плаж или да се захване с нещо, което стимулира умствената дейност — да стане например амбулантен търговец на противозачатъчни средства. Той отпъди глупавите мисли, породени от умората, и включи автоматичната командна система на „СТОП МАШИНИ“.

След като се свърза по радиото с Демпси на борда на „Айс Хънтър“ и му съобщи, че е изключил двигателите и поиска да изпрати екипаж на туристическия кораб, който да поеме управлението му, Пит вдигна телефонната слушалка и набра номера на Сандекър по сателитната линия, за да му предаде последните сведения за положението.

Телефонистката в главната квартира на НЮМА го свърза със Сандекър по частния му телефон. Макар че ги делеше разстояние една трета от земното кълбо, часовият пояс на местоположението на Пит в Антарктида беше само с един час напред спрямо Вашингтон, където се намираше Сандекър.

— Добър вечер, адмирале.

— Най-после да чуя и теб самия.

— Ужасни неща се случиха.

— Трябваше да науча от втора ръка — от Демпси — как двамата с Джордино сте открили и спасили екскурзионния кораб.

— С удоволствие ще допълня разказа с всички подробности.

— Срещна ли се с „Айс Хънтър“? — Сандекър се скъпеше на поздравленията.

— Да, сър. Капитан Демпси е само на няколкостотин метра от десния ми борд. Изпраща ми лодка със спасителен екип, който да вземе единствения оцелял пътник.

— Колко са жертвите? — попита Сандекър.

— След първоначалното претърсване на кораба открих само петима от екипажа. Според списъка на пътниците в канцеларията на помощник-капитана и списъка на екипажа в каютата на първия офицер имаме двайсет пътника и двама от екипажа, които са все още сред живите, от общо 202 души.

— Значи мъртвите са 180.

— Доколкото мога да смятам, толкова са.

— Тъй като корабът е техен, австралийското правителство предприема мащабно разследване на трагедията. Недалеч на югозапад от твоето местоположение, край залива Дузе, се намира британска изследователска станция с летище. Наредих на капитан Демпси да се придвижи дотам и да свали оцелелите на брега. Собствениците на туристическата линия „Рупърт & Сондърс“ наеха чартърен реактивен самолет на „Куонтас“, за да ги закарат в Сидни.

— А труповете на пътниците и екипажа?

— Те ще бъдат поставени в лед в изследователската станция и ще бъдат върнати в Австралия с военен транспортен самолет. Веднага след това следователите ще предприемат официално разследване на трагедията, а съдебните лекари ще направят аутопсични изследвания на труповете.

— А сега за „Полар Куин“ — рече Пит и запозна подробно адмирала как той и Джордино са открили кораба, който бил на косъм от гибелта си в яростните вълни в подножието на Дяволските острови. Накрая попита: — Какво да правим с него?

— „Рупърт & Сондърс“ също ще изпратят екипаж за него, за да го закара обратно в Аделаида, придружен от група следователи от австралийското правителство, която по пътя до пристанището ще направи цялостен оглед на кораба от комина до кила.

— Би трябвало да изискате подписването на договор за спасителна операция. НЮМА може да спечели най-малко 20 милиона долара за спасяване на кораб от бедствие.

— Независимо дали имаме право, или не, ние няма да вземем нито стотинка, задето спасихме кораба им. — В гласа на Сандекър се долавяше кадифеният тон на задоволството. — Ще спечеля двойно по-голяма сума от услуги и съдействие от страна на австралийското правителство за бъдещи проучвателни проекти във и край техните води.

Кой би твърдял, че адмиралът е изкуфял!

— Николо Макиавели е могъл да взима уроци от вас — въздъхна Пит.

— Сигурно ще ти е любопитно да узнаеш, че мъртвият морски свят в района, където се намира, е оредял. Рибари и кораби за поддръжка на изследователските станции съобщиха, че през последните четирийсет и осем часа не са открили неестествена гибел на нито една риба или млекопитаещо. Убиецът, какъвто и да е той, е продължил по пътя си. Сега започват да идват съобщения, че по бреговете на островите Фиджи са изхвърлени огромни количества риба и необичайно голям брой морски костенурки.

— Струва ми се подозрително, че тая напаст има свой собствен живот.

— Тя не стои на едно място — отвърна със сериозен глас Сандекър. — Опасността е голяма. Ако нашите учени не съумеят да отстранят систематически възможните причини и не посочат виновника час по-скоро, ще станем свидетели на изчезването на морски живот, който дълго няма да се възстанови.

— Поне можем да се утешим, като знаем, че това не е повторение на взривното възпроизвеждане на червения прилив вследствие на химическо замърсяване на реката Нигер.

— Положително не е това, тъй като затворихме онзи опасен и излишен завод в Мали, който беше причината — добави Сандекър. — Мониторите ни, разположени край реката, вече не показват изменена синтетична аминокиселина и кобалт, пораждащи проблема.

— Нашите лабораторни гении имат ли някакви предположения за нашия случай? — попита Пит.

— Тези тук нямат — отвърна Сандекър. — Надяваме се биолозите на борда на „Айс Хънтър“ да са открили нещо.

— И така да е, те ще го запазят в тайна от мен.

— Ти нямаш ли някаква представа по въпроса? — поинтересува се Сандекър. В гласа му се почувства внимателно, почти плахо опипване на почвата. — Нещо пикантно, което да подхвърля на хрътките на медиите. Близо двеста души от тях са се наблъскали във фоайето ни.

В очите на Пит проблесна следа от усмивка. Между двамата съществуваше негласно споразумение да не обсъждат нищо важно по сателитния телефон. Разговорите, минаващи през атмосферата, са не по-малко уязвими от стара колективна телефонна линия. Самото споменаване на медиите означаваше, че Пит трябва да извърти отговора.

— Сигурно им текат лигите да чуят някаква правдива версия, нали?

— Таблоидите вече гърмят за кораб на мъртвите в Антарктическия триъгълник.

— Сериозно ли говорите?

— На драго сърце ще ти изпратя по факса дописките им.

— Опасявам се, че ще ги разочаровам с хипотезите си.

— Искаш ли да ги споделиш с мен?

— Мисля, че става дума за непознат вирус, разнасян от въздушните течения.

— Вирус — повтори Сандекър механически. — Трябва да призная, че не го намирам за особено оригинално.

— Съзнавам, че звучи налудничаво — рече Пит, — почти толкова смислено, колкото да броиш дупките на акустичен таван, когато си седнал на зъболекарския стол.

Дори и да беше озадачен от несвързаните думи на Пит, Сандекър не се издаде. Той просто въздъхна примирено, сякаш беше свикнал да слуша бръщолевения.

— Я по-добре да оставим разследването на учените. Изглежда, те са по-наясно от теб с положението.

— Простете, адмирале, но мислите ми не са в ред.

— Като че ли бродиш в мъгла. Веднага щом Демпси изпрати екипаж на борда, прехвърли се на „Айс Хънтър“ и легни да поспиш.

— Благодаря ви, че проявявате разбиране.

— Просто преценявам положението. Ще разговаряме по-късно.

Чу се прещракване и гласът на адмирал Сандекър изчезна.

Дирдри Дорсет излезе на крилото на мостика и замаха силно с ръце, когато разпозна стоящата до бордовата ограда на „Айс Хънтър“ Мейв Флечър. Облекчена от мъчителната мисъл, че е единствената жива на кораб, пълен с трупове, тя прихна в странен, безчувствен буен смях и гласът й прокънтя в пространството между двата кораба, когато се провикна:

— Мейв!

Мейв вдигна поглед над водата и огледа палубите на туристическия кораб, за да открие жената, чието име назова. Накрая очите й се заковаха върху фигурата, махаща с ръце от крилото на капитанския мостик. Близо половин минута тя гледаше, онемяла от почуда. После, когато разпозна Дирдри, лицето й доби израз на човек, който върви нощем през гробище и изведнъж усеща потупване по рамото.

— Дирдри? — извика тя смаяна.

— Така ли поздравяваш близък човек, върнал се от мъртвите?

— Ти… тук… жива?!

— О, Мейв, да знаеш само колко се радвам, че и ти си жива.

— Аз също съм изумена, че те виждам — рече Мейв, идвайки бавно на себе си.

— Пострада ли, докато беше на брега? — попита Дирдри, сякаш бе наистина загрижена.

— Леко премръзване, нищо повече. — Мейв посочи с ръка моряците от „Айс Хънтър“, които се спускаха в голяма моторна лодка. — Ще сляза с тях и ще те посрещна на подвижното мостче на кораба.

— Чакам те. — Дирдри се подсмихна и се прибра в кормилната рубка, където Пит говореше по радиото с Демпси. Той й кимна и се усмихна, преди да приключи разговора си.

— Демпси ми каза, че Мейв е тръгнала насам.

Дирдри потвърди с глава и допълни:

— Изненада се, като ме видя.

— Какво щастливо съвпадение две приятелки да се окажат единствените живи от целия екипаж — каза Пит и за първи път забеляза, че Дирдри е висока почти колкото него.

Дирдри сви рамене.

— Едва ли можем да бъдем наречени приятелки.

Той погледна с любопитство кафявите очи, които блестяха от нахлуващите през предния прозорец слънчеви лъчи.

— Да не би да не се понасяте?

— Въпрос на взаимна неприязън, господин Пит — отвърна тя с делови тон. — Видите ли, независимо от различните ни фамилни имена, Мейв Флечър и аз сме сестри.

10.

Морето беше напълно спокойно, когато „Айс Хънтър“, влачен от „Полар Куин“, напусна закътания подслон на залива Дузе и хвърли котва недалеч от брега, където се намираше английската изследователска станция. От мостика си Демпси нареди на малобройния екипаж на борда на туристическия кораб да го вържат на такова разстояние, че и двата кораба да могат да се поклащат на котвите си без опасност да се блъснат.

Пит не се подчини на заповедта на Сандекър да поспи малко — все още беше буден и едва се държеше на краката си. Трябваше да се погрижи за още сто и едно неща, след като предаде „Полар Куин“ в ръцете на екипажа на Демпси. Първо настани Дирдри Дорсет в лодката при Мейв и прати двете на борда на „Айс Хънтър“. После посвети по-голямата част от слънчевата нощ в основно претърсване на кораба и откри още трупове, които не бе видял при бързия първоначален оглед. Изключи отоплението на кораба, за да предпази труповете от по-нататъшно разлагане и едва когато „Полар Куин“ беше благополучно закотвен в закрилящата прегръдка на залива, той предаде командването и се качи обратно на изследователския кораб на НЮМА. Джордино и Демпси го чакаха в кормилната рубка, за да го приветстват и изразят поздравленията си. Джордино забеляза изтощения му вид и побърза да му налее чаша чай от чайника, чиято запарка се поддържаше гореща през цялото време. Пит я пое с благодарност, отпи от димящата течност и се загледа над ръба на чашата в малкия плавателен съд с извънбордов мотор, който боботеше в посока към кораба.

Малко преди лапите на котвата на „Айс Хънтър“ да се вкопчат в дъното, представители на „Рупърт & Сондърс“ слязоха от самолета си и се качиха на борда на един „Зодиак“. Само след няколко минути те вече изкачваха спуснатото подвижно мостче на кораба и продължиха нагоре към капитанския мостик, където ги чакаха Пит, Демпси и Джордино. Единият от мъжете взимаше по три стъпала наведнъж и рязко спря пред тримата, оглеждайки ги един по един. Беше едър, червендалест и усмихнат до уши.

— Кой е капитан Демпси? — попита той.

Демпси пристъпи крачка напред и протегна ръка.

— Аз.

— Капитан Иън Райън, началник-щаб на морските операции в „Рупърт & Сондърс“.

— Радвам се да ви видя на борда, капитане.

Райън изглеждаше загрижен.

— Тук съм с моите офицери, за да поема управлението на „Полар Куин“.

— Той целият е на ваше разположение — рече непринудено Демпси. — Ако не възразявате, можете да върнете екипажа ми с вашата лодка, тъй като сте вече на кораба.

По обветреното лице на Райън се изписа облекчение. Положението беше доста деликатно. По право Демпси се явяваше господар на спасителната операция на туристическия кораб. Управлението бе предадено от мъртвия капитан и собствениците в негови ръце.

— Да разбирам ли, сър, че преотстъпвате управлението на „Рупърт & Сондърс“?

— НЮМА не се занимава със спасителни операции, капитане. Не предявяваме никакви претенции към „Полар Куин“.

— Директорите на дружеството ме помолиха да изразя нашата най-дълбока благодарност и поздравления за усилията ви в спасяването на пътниците и кораба ни.

Демпси се обърна към Пит и Джордино, за да ги представи.

— Това са хората, които откриха оцелелите на остров Сиймор, и предпазиха кораба на вашето дружество от сблъсък в скалите на Опасните острови.

Райън им стисна силно и енергично ръце.

— Забележителен подвиг, повече от забележителен! Уверявам ви, че „Рупърт & Сондърс“ ще проявят огромна щедрост в знак на признателност.

Пит поклати глава.

— Нашият шеф на главното управление на НЮМА ни нареди да не взимаме никаква парична или друга награда за спасителната операция.

Райън се изуми.

— Ама как, нищо ли? Съвсем нищо?

— Нито цент — отвърна Пит, полагайки огромни усилия да държи замъглените си от недоспиване очи отворени.

— Колко скромно от ваша страна! — ахна от почуда Райън. — Това е нещо нечувано в историята на морските спасителни операции. Не се и съмнявам, че нашите застрахователи ще пият за ваше здраве на всяка годишнина от трагедията.

Демпси направи жест с ръка към коридора, водещ към жилищните му помещения.

— Докато сме на тази тема, капитан Райън, мога ли да ви предложа по едно питие в каютата ми?

Райън кимна към офицерите си, които стояха зад него.

— Това отнася ли се и за екипажа ми?

— Разбира се — отвърна Демпси с дружелюбна усмивка.

— Виж ти! Опазвате кораба ни, спасявате пътниците ни и на всичкото отгоре ни предлагате питие. Ако ми позволите да се изразя така — гласът на Райън излизаше сякаш от петите му, — вие, янките, сте много странни хора.

— Не — рече Пит и зелените му очи заблещукаха въпреки умората. — Ние сме само едни отвратителни опортюнисти.

Пит просто извършваше всяко движение по навик, докато си взимаше душ и се бръснеше за първи път, откакто двамата с Джордино отлетяха да търсят „Полар Куин“. За малко да подвие колене и да се унесе в дрямка под успокояващото обливане с топлата вода. Нямаше сили дори да изсуши косата си, само препаса хавлиена кърпа на кръста и затътри крака към двойното си легло — на този кораб нямаше опъната койка или тясно легло — отметна завивките, просна се по гръб, нагласи възглавницата под главата си и заспа.

Подсъзнанието му не регистрира почукването на вратата на каютата му. Обикновено изостреният му слух долавяше и най-малкия неочакван шум, но този път той нито се събуди, нито се размърда, когато се почука втори път. Беше толкова глух за външния свят, че дори дишането му не се промени ни най-малко. Клепките му също не потрепнаха, когато Мейв отвори бавно вратата, надникна плахо в малкото преддверие и тихо извика името му.

— Господин Пит, тук ли сте?

Мейв искаше да си тръгне, но любопитството й надделя. Тя влезе предпазливо, носейки в ръце две тумбести чаши за коняк и бутилка „Реми Мартен“, който й бе дал Джордино от личния си запас за из път. Извинението й, че се вмъква така в кабината му, беше просто да благодари на Пит, задето й спаси живота.

Мейв се стресна, когато зърна отражението си в огледалото над едно сгъваемо писалище, закрепено за стената. Бузите й бяха зачервени като на ученичка, чакаща любимия си да излезе от училището. Рядко бе изпадала в подобно положение. Тя извърна глава и се ядоса на себе си. Не можеше да повярва, че влиза в мъжко жилище, без да е поканена. Та тя едва познаваше Пит. Той беше малко повече от непознат. Но Мейв беше жена, която вървеше по свой път.

Баща й — заможен директор на международна операция по разработване на мини — бе възпитал нея и сестрите й така, сякаш бяха момчета. За тях нямаше кукли, красиви рокли, нито балове за първото им представяне в обществото. Покойната му съпруга го бе дарила с три дъщери вместо със синове, които да наследят семейната финансова империя, затова той просто пренебрегна съдбата и ги научи да бъдат по мъжки издръжливи. Преди още да навърши осемнайсет години, Мейв можеше да рита футболна топка по-далече от повечето момчета от нейния клас в колежа, а веднъж прекоси затънтената област в Австралия — от Канбера до Пърт — само с едно куче, опитомено динго, за компания. Това беше завоевание, за което баща й я възнагради, като я отписа от училище и я застави да работи за семейните рудници, наред с яките физически копачи и бомбаджии. Тя се възпротиви. Това не беше начин на живот за жена с други желания. Избяга в Мелбърн и пое по свой път през университета към работа в областта на зоологията. Баща й не направи никакъв опит да я върне в семейното гнездо. Той просто отхвърли претенциите й за каквито и да са семейни инвестиции, а от мига, в който след шестмесечен брак, предшестван от една прекрасна година, прекарана с момче от нейния клас, се родиха близнаците й, започна да се прави, че тя никога не е съществувала. Съученикът й беше син на овцевъд, имаше кожа, потъмняла красиво от жаркото слънце на пустеещите земи, здраво тяло и чувствени сиви очи. Двамата бяха се смели, обичали и карали непрекъснато. Когато се стигна до неизбежната им раздяла, тя изобщо не му спомена, че е бременна.

Мейв остави бутилката и чашите върху писалището и съсредоточи поглед в личните вещи, разхвърляни небрежно сред купища документи и една морска карта. Надзърна крадешком в един портфейл от волска кожа, издут от различни кредитни карти, служебни и членски карти, два празни лични чека и 123 долара в брой. Странно, мина й през ума, че няма никакви снимки. Тя върна портфейла на мястото му и огледа другите вещи, разхвърляни върху писалището. Сред тях имаше износен водолазен часовник „Докса“ с жълт циферблат и масивна верижка от неръждаема стомана и връзка ключове от къща и кола. Това беше всичко.

Съвсем недостатъчно, за да вникне в същността на мъжа, който ги притежава, помисли си тя. В живота й бе имало и други мъже, които идваха и си отиваха — едни по нейно желание, други по тяхно. Но всички бяха оставили по нещо от себе си. А този мъж тук като че ли вървеше по самотна пътека, без да оставя никаква следа.

Тя прекрачи прага на спалните помещения. Огледалото над мивката в банята беше замъглено от пара — признак, че обитателят току-що се е къпал. Ноздрите й доловиха лек аромат на мъжки одеколон за след бръснене и през стомаха й премина лека тръпка.

— Господин Пит! — извика тя отново, но не високо. — Тук ли сте?

Тогава видя тялото, изтегнато с цялата си дължина на леглото, с ръце, отпуснати напреки гърдите като на мъртвец в ковчег. Тя изпусна въздишка на облекчение, когато забеляза, че слабините му са покрити с хавлиена кърпа.

— Извинете — рече тихо Мейв. — Простете ми, че ви безпокоя.

Пит продължаваше да спи, без да помръдва.

Тя го огледа от главата до петите. Черната маса от къдрава коса още беше мокра и разчорлена. Гъстите му, леко рунтави вежди почти се сключваха над правия нос. Мейв предположи, че е на възраст около четирийсет години, макар да изглеждаше по-стар поради грубите черти на лицето, потъмнялата и обветрена кожа и ясно очертаната и волева челюст. Малките бръчици около очите и устата, извити нагоре, му придаваха вид на човек, който е непрекъснато усмихнат. Това беше изразително лице, лице, което привлича жените. Цялата му външност говореше, че е от типа мъже, преживели и много хубави, и много тежки моменти, но никога не отстъпвал пред предизвикателствата, които му е подхвърлял животът.

Останалата част от тялото му беше стегната и гладка, с изключение на тъмната ивица косми на гърдите. Раменете бяха широки, коремът плосък, ханшът тесен. Мускулите на ръцете и краката бяха ясно изразени, без да са набити и силно изпъкнали. Тялото не изглеждаше едро, а по-скоро жилаво, дори слабо и източено. Личеше, че е напрегнато, сякаш в него имаше пружина, очакваща момент да се размотае. Накрая Мейв забеляза и белезите. Не можа да разбере от какво са получени.

Той като че ли не се вместваше в калъпа, от който бяха излезли другите мъже, които Мейв познаваше. В действителност тя не беше обичала никого от тях; беше спала с тях повече от любопитство и бунт срещу баща си, отколкото от силно желание. Дори когато забременя от бившия си съученик, тя отказа да абортира напук на баща си и износи докрай двете си момченца близнаци.

Сега, докато оглеждаше спящия мъж в леглото, тя изпитваше необяснимо удоволствие и сила да съзерцава голотата му. После повдигна долния край на кърпата, подсмихна се лукаво и пак го пусна. Установи, че Пит е безкрайно привлекателен и го пожела, да, страстно и най-безсрамно го пожела.

— Явно виждаш нещо, което ти харесва, сестрице — долетя зад гърба й тих, дрезгав глас.

Раздразнена, Мейв се обърна рязко на пети и видя Дирдри, която бе се облегнала нехайно на вратата и пушеше цигара.

— Какво правиш тук? — попита я шепнешком.

— Предпазвам те да не налапаш по-голям залък, отколкото можеш да сдъвчеш.

— Много остроумно! — С майчинска грижовност Мейв издърпа нагоре завивките върху Пит и подпъхна краищата им под матрака. После се обърна и грубо избута Дирдри в антрето, преди да затвори внимателно вратата на спалнята. — Защо ме следиш? Защо не се върна в Австралия с другите пътници?

— И аз можех да те попитам същото, скъпа сестричке.

— Изследователите на кораба ме помолиха да опиша писмено какво съм изпитвала по време на смъртоносното бедствие.

— А пък аз останах, защото си помислих, че можем да се прегърнем и помирим — рече Дирдри и дръпна от цигарата си.

— Навремето щях да ти повярвам, но не и сега.

— Признавам, че тогава беше друго.

— Как успя да ми се изплъзваш от поглед през всичките седмици, докато пътувахме по море?

— Да не повярваш, но си стоях в кабината поради разстроен стомах.

— Пълни глупости! — тросна й се Мейв. — Ти имаш физика като на кон. Никога не съм те виждала болна.

Дирдри се огледа за пепелник и тъй като не откри такъв, отвори вратата на кабината и метна цигарата през бордовата ограда в морето.

— Не си ли поне малко озадачена, че се спасих като по чудо?

Смутена, Мейв я погледна в очите и отвърна колебливо:

— Казала си на всички, че си била във фризера.

— И то в доста подходящ момент, не смяташ ли?

— Извадила си невероятен късмет.

— Късметът няма нищо общо в случая — възрази Дирдри. — А ти? Не ти ли е минавал през ума въпросът как тъй се озова в пещерите на китоловната станция също в подходящия момент?

— За какво намекваш?

— Не разбираш, нали? — рече Дирдри с тон, сякаш смъмряше непослушно дете. — Мислеше ли, че татко щеше да ти прости и да забрави как изхвърча като фурия от кабинета му, заклевайки се да не виждаш повече никого от нас? Той направо полудя, когато научи, че си сменила законно името си с това на прапрапрабаба ни. Флечър! Откакто ни напусна, той следи всяка твоя стъпка — от момента, в който влезе в мелбърнския университет, до постъпването ти в „Рупърт & Сондърс“.

Мейв я гледаше с гняв и неверие, които скоро се стопиха, когато нещо започна да просветлява в съзнанието й.

— Значи толкова много се е страхувал да не се разприказвам пред неподходящи хора за мръсните му операции?

— Каквито и неправомерни средства да е използвал татко за разрастването на семейната империя, правел го е за теб, както и за Будика и мен.

— Будика! — изрече ядно Мейв. — Олицетворение на дявола е нашата сестра!

— Мисли си каквото щеш — отвърна Дирдри равнодушно, — но Будика винаги е имала най-добри чувства към теб.

— Ако наистина го вярваш, значи си по-голяма глупачка, отколкото съм предполагала.

— Именно Будика беше тази, която склони татко да пощади живота ти, като настоя аз да тръгна на това пътешествие.

— Да пощади живота ми? — слиса се Мейв. — Що за безсмислици говориш?

— Кой според теб уреди капитанът на кораба да те прати на брега с първата група екскурзианти?

— Ти ли?

— Аз.

— Беше мой ред да сляза на брега. Екскурзоводите се редуваме.

Дирдри поклати глава.

— Ако другите бяха спазили определения график, ти трябваше да поемеш втората група, която така и не слезе от кораба.

— Тогава какви са били основанията ти?

— Да избера подходящия момент — отвърна Дирдри и изведнъж стана студена. — Хората на татко изчислиха, че феноменът ще се прояви, когато първата група на брега се озове благополучно в складовите пещери на китоловната станция.

Мейв почувства, че палубата се залюля под краката й, цветът на лицето й изчезна.

— Няма начин той да е могъл да предвиди ужасяващия резултат — промълви тя.

— Баща ни е умен човек — отбеляза Дирдри с такова спокойствие, сякаш бъбреше с приятелка по телефона. — Ако не беше планирал всичко предварително, как мислиш, че щях да знам кога да се затворя във фризера?

— Как е възможно да е бил сигурен кога и къде ще се разрази бедствието? — попита скептично Мейв.

— Баща ни — заговори Дирдри, оголвайки зъби в злобна усмивка — съвсем не е глупак.

Яростта на Мейв закипя в цялото й тяло.

— Щом е имал някакви подозрения, трябвало е да отправи предупреждение, за да предотврати това масово унищожение — избухна тя.

— Татко има по-важна работа от това да се безпокои за някакъв си товар от нещастни туристи.

— Заклевам се пред Бога, че ще се погрижа да си платиш за коравосърдечието си.

— Нима би предала семейството си? — Дирдри сви подигравателно рамене, после сама отговори на въпроса си: — Да, положително би го направила.

— Бъди сигурна в това.

— Няма да стигнеш дотам, дори ако искаш да видиш отново скъпоценните си деца.

— Шон и Майкъл са на такова място, където баща ми никога няма да ги открие.

— Силно казано, защото това, че си скрила близнаците у онзи учител в Пърт, съвсем не е толкова умна постъпка.

— Блъфираш.

— Кръвната ти сестра Будика просто склони учителя и жена му — Холъндърсови, доколкото си спомням имената им — да й позволят да заведе близнаците на излет.

Мейв потрепери и почувства, че й прилошава, когато съзна цялата чудовищност на разкритието.

— Значи са у вас?

— Момченцата ли? Разбира се.

— Само ако тя се е отнесла зле с Холъндърсови…

— Нищо подобно.

— А Шон и Майкъл? Какво направихте с тях?

— Татко се грижи много добре за тях на частния ни остров. Дори ги въвежда в търговията с диаманти. Не унивай. Най-лошото, което може да им се случи, е да претърпят някоя злополука. Ти си запозната по-добре от който и да е другиго с рисковете, на които са изложени децата, когато си играят около минните галерии. Светлата страна в случая е, че ако поддържаш добри отношения със семейството си, един ден твоите момчета ще станат несметно богати и могъщи мъже.

— Като татко ли? — изкрещя от възмущение и ужас Мейв. — Предпочитам да умра. — Тя потисна изблика да убие сестра си и се отпусна тежко на един стол — съкрушена и победена.

— Но може и да се провалят — продължи Дирдри, злорадствайки над безпомощността на Мейв. — Позалъгвай няколко дни твоите приятели от НЮМА и си дръж устата затворена за това, което ти казах. После двете ще хванем самолет за вкъщи. — Тя тръгна към вратата и се обърна. — Мисля, че татко ще ти прости на драго сърце, стига да му поискаш прошка и да покажеш предаността си към семейството. — След тези думи Дирдри излезе на външната палуба и се загуби от поглед.