Угасване

Училищна екскурзия

19 февруари 2006

24:05

Вали сняг.

Вали много силно.

На паркинга на училището учениците по химия товарят нещата за проекта заедно с багажа си в петнайсетместния минибус, докато господин Дърбин крачи наоколо и държи телефон до ухото си с облечена в ръкавица ръка. Косата му е гъсто заснежена. Говори разпалено, поривите на вятъра отнасят думите му.

Всички се качват с бутане и блъскане в буса, възбудени и неспокойни. Струпват се на предните три седалки.

Без Джейни.

Джейни сяда на четвъртата.

Сама.

Трепереща.

Госпожа Палачинка прилича на гъба пърхутка, готова да се пръсне, повита в дълго до петите лилаво, натъпкано с гъши пух палто. Хвърля тревожни погледи през предното стъкло към господин Дърбин и снежната виелица навън.

— По-добре никъде да не ходим — мърмори тя под носа си. — Ще става само по-лошо, колкото по на северозапад отиваме. Така ще натрупа, че ще затворят пътищата.

Учениците са намалили децибелите.

Джейни се моли времето да се успокои. Колкото и да мрази училищните екскурзии, знае, че тази е необходима.

Най-после господин Дърбин нахълтва на шофьорското място, последван от облак сняг и леден вятър. Пали буса.

— Организаторите на олимпиадата казаха, че на север е ясно и слънчево. А и последната прогноза е, че този снеговалеж обхваща само долната половина на Южен Мичиган. След като минем Грейлинг, ще се проясни.

— Значи все пак отиваме? — нервно пита госпожа Палачинка.

Господин Дърбин й намига.

— О, да, отиваме, мила моя! Слагайте коланите!

Подкарва буса през заснежения паркинг, зад него остава тесен коловоз.

— Потегляме!

Учениците надават доволни възгласи. Джейни се усмихва и проверява раницата си за провизии. Има всичко необходимо, за да преживее следващите тридесет и шест часа. Вади „Хари Потър и Ордена на Феникса“, включва светлината си за четене и се потапя в книгата.

17:38

Отнема им повече от пет часа, за да стигнат до Грейлинг, а трябваше да са само три. Но пък снегът вече е спрял. Училищният бус паркира пред „Уендис“.

— Яжте бързо и веднага се връщайте! — вика господин Дърбин. — Остават ни цели шест часа път. Ще се наложи да си подредим нещата за изложението утре сутрин, защото в полунощ затварят салона и го отварят чак на другия ден в шест. Предлагам ви да се наспите, хора.

Джейни се оживява.

Стои далеч от Дърбин. Още се чувства напрегната заради случилото се в дома му, макар да знае, че трябва да преодолее презрението си. Най-странното е, че колкото повече го избягва, толкова повече господин Дърбин се върти около нея.

Засичат се на влизане в ресторанта, но тя му обръща гръб и се насочва към тоалетната.

Останалите също тръгват към тоалетната.

Джейни се обажда на Кабъл.

— Здрасти… мамо — казва.

Кабъл потиска смеха си.

— Здравей, мила. Минахте ли през виелицата?

— Да. На косъм. — Джейни се усмихва, докато говори.

— Нещо интересно да се е случило?

— Не, още нищо. Остават ни шест часа път. Ще бъде дълга нощ.

— Дръж се, сладка. Липсваш ми.

— О… обичам те, мамо.

— Обади ми се, когато можеш. И когато прецениш, че е необходимо.

— Да.

— Обичам те, Джейни. Пази се.

— Добре. Доскоро.

Петнайсет минути по-късно отново са на път.

Никой не спи.

„Очакваше се“, мисли си Джейни.

Подремва, докато още е възможно.

00:10

Джейни е разпределена в стая с още три момичета. Стейси О’Грейди, Лорън Бастил и Лупита Ернандес. Четирите си говорят и тихичко се кискат няколко минути, но уморени заспиват. Алармата им е настроена за 05:30.

13:55

Джейни влиза в първия сън. На Лупита е — с нея спят на едно легло. Джейни усеща как тялото й потрепва.

Намират се в класна стая. Навсякъде летят хартийки. Лупита отчаяно се хвърля да ги събира, с всяко листче, което хваща, от тавана падат нови петдесет.

Лупита е обезумяла.

Поглежда към Джейни. Джейни се обръща, концентрира се.

— Помогни ми! — проплаква Лупита.

Джейни й се усмихва окуражително.

— Промени го, Лупита! — казва. — Заповядай на листовете да се наредят на купчина! Това е твой сън. Можеш да го промениш.

Джейни се концентрира над задачата да предаде съобщението на Лупита. Очите на Лупита бавно се разширяват. Протяга ръце към листовете и те се понасят грациозно надолу, падайки в стегната купчинка върху бюрото й. Лупита въздиша, успокоена.

Джейни излиза от съня.

Лупита вече не потрепва. Диша спокойно, равно и дълбоко.

Джейни се усмихва доволно и се обръща на другата страна.

14:47

Сега е ред на Лорън Бастил.

Намират се в голяма стая, в къща, която изглежда смътно позната на Джейни. Сгъваеми столове са наредени в кръг. Хората седят или стоят прави навсякъде из стаята. Някои се смеят и се търкалят по земята. Всички пият розов пунш. Има и такива, които потапят ръце в купата с пунша и сърбат с шепи.

Но всички освен Лорън изглеждат размазани. Джейни не може да види нито едно лице, колкото и да се опитва.

Лорън танцува в средата на кръга. Тя е гола и размахва блузата над главата си, докато се препъва наоколо и се смее, само по черен сутиен и дънки.

Някакъв силует се приближава.

Съблича си ризата и грабва Лорън.

Всички ръкопляскат и подвикват, докато силуетът придърпва Лорън към себе си. Целуват се и се търкат един в друг на фона на музиката.

Хип-хоп музика.

Джейни гледа ужасено как „кавалерът“ на Лорън съблича и останалите й дрехи, събувайки междувременно собствените си панталони до коленете. Той бута Лорън на пода, строполява се върху нея, чашите с напитки се разливат, след което и другите от групата се впускат в сексуалната игра и започват да си разкъсват дрехите един друг. После всички се просват върху Лорън и се трупат, докато стигнат до тавана. Лорън крещи, телата задушават гласа й. Лорън е смазана до смърт.

Джейни изтръпва. Цялата трепери. Не издържа повече, много е страшно. Иска да се махне. Мъчи се да се изтръгне, но кошмарът е прекалено силен.

Джейни отваря уста да извика, но знае, че няма да я чуят.

„Погледни ме! — призовава тя Лорън в ума си. Помоли ме да ти помогна!“

Кошмарът е извън контрол. Джейни не може да привлече вниманието на Лорън. Не може и да се измъкне. Гледа с ужас как Лорън се бори, как напразно бута хората напластени отгоре й и крещи:

— Не! Престанете! Стига!

Джейни мобилизира цялата си сила в опит да спре съня. Иска да разгледа по-добре стаята. Проваля се.

Но след малко…

С последно, свръхчовешко усилие Джейни съумява да откъсне погледа си от Лорън. И го плъзва наоколо.

Там.

В кухнята.

Смее се и пие, и гледа лудостта, сякаш е футболен мач или нещо подобно.

С мобилен телефон пред себе си.

Неясна фигура със странно изражение на мътното си, хилещо се лице.

Лорън изпищява и всичко става черно. Джейни е парализирана, сляпа. Чува Стейси да мърмори:

— Какво има, по дяволите?

Лупита ръмжи. Джейни заравя глава под възглавницата и чака три неща:

Лорън да спре да диша тежко.

Собственото й зрение да се възвърне.

И да почувства нещо.

Каквото и да е.

Минава много време, преди трите неща да се случат.

Сутринта идва твърде бързо.

20 февруари 2006

08:30

Отборът по химия завършва представянето си — голяма ДНК спирала и схеми, проследяващи процеса на клониране на хора по безопасен начин.

Джейни не се интересува особено от състезанието. Оставя истинските гении по химия да свършат работата.

Което те със сигурност биха предпочели и без това.

Госпожа Палачинка пристига с кутия понички и те сядат, докато чакат да минат оценителите и журито да обяви резултатите. Всички изглеждат изтощени, включително и господин Дърбин.

Джейни се извинява и отива в тоалетната.

Обажда се на Кабъл.

Разказва му за съня на Лорън.

И двамата потъват в мрачно мълчание.

— Внимавай! — предупреждава я Кабъл за стотен път.

— Само не разбирам как така никой не е докладвал нищо сериозно или защо след първото обаждане не е последвало второ. Освен ако всички не са били толкова пияни, че да не си спомнят — мърмори Джейни. — Сигурно е имало нещо в този пунш. Капитана ми каза да проуча наркотиците, които използват изнасилвачите. Мисля, че е на прав път.

— Така изглежда, Джей.

Вратата на тоалетната се отваря, влиза Лупита и весело маха с ръка на Джейни.

— Трябва да затварям — казва тихо Джейни, отвръщайки на поздрава на Лупита, и прекъсва разговора.

16:59

Отборът събира материалите за проекта си. Тръгва си с бялата лента за третото място. Никак не е зле за една малоумна теория и сто тона клечки от сладолед.

В девет вечерта всички спят в буса. Тоест всички, освен господин Дърбин и Джейни. Джейни полага необходимите усилия и излиза от най-различни смешни сънища. Слава богу, от глупавите най-лесно се отървава.

Хапва и се опитва да спи между сънищата.

Неочаквано господин Дърбин отбива от магистралата. Спящите пътници се събуждат и се надигат да проверят какво става.

— Скъпа Ребека — обръща се господин Дърбин към госпожа Палачинка, — би ли покарала малко? Направо заспивам.

Госпожа Палачинка нервно поглежда господин Дърбин.

— Само за около час — моли се той.

— Добре — съгласява се тя.

Господин Дърбин слиза от буса и се качва обратно през плъзгащата се странична врата.

— Някой да седне отпред с Палачинка? Трябва да се изтегна.

Просва се на задната седалка до Джейни.

— Привет! — поздравява я той.

Очите му обхождат увитото й в палто тяло.

— Привет! — отвръща Джейни, опитвайки се да изглежда заинтригувана, но после се отказва и се втренчва в тъмнината през прозореца. Съзерцава снега, който леко се спуска наоколо. И се пита какъв ли ужас би могъл да й се случи. Да я открият тресяща се в слепота заради някой сън на Дърбин или той да опита нещо извратено в тъмния заден край на буса.

Нито един от вариантите не й изглежда особено привлекателен.

Господин Дърбин се протяга и се прозява. След петнайсетина километра вече тихо похърква до Джейни, с изпънати на пътеката крака, докато тялото му се накланя и плъзга сантиметър по сантиметър към нея.

Отново е заклещена.

Налага си да стои будна и да запази самообладание. Успява да издържи може би около час.

23:48

Буди се внезапно.

Бусът мърка. Всички спят, освен госпожа Палачинка отпред на шофьорското място. Твърде изтощени са, за да сънуват.

Поглежда към господин Дърбин.

Рамото му е опряно в нейното. Ръката му е на бедрото й.

Джейни пребледнява от възмущение. Отмества ръката му. Свива се още повече в малкото си ъгълче и му обръща гръб.

Той не се буди.

Не сънува.

„Скапан задник!“ мисли си Джейни.

03:09

Бусът завива към паркинга на гимназия „Фийлдридж“. Колите на всички ученици са покрити с петдесет сантиметра сняг.

Джейни бута Дърбин.

— Пристигнахме. — Гласът й звучи враждебно. Просто иска да си легне по-бързо вкъщи, в собственото си легло.

Всички слизат сънени от минибуса.

— Ще се видим след няколко часа, готови за училище! — провиква се бодро госпожа Палачинка в студената нощ, докато питомците й уморено изриват снега от предните прозорци на колите си.

Джейни се обажда на Кабъл.

— Хей! Чаках те! — казва той притеснен. — Безопасно ли е да караш?

— Не мога да си представя, че някой ще си държи прозореца отворен в нощ като тази — отговаря тя.

— Хайде идвай.

— След пет минути съм при теб.

Джейни пада изтощена в обятията на Кабъл. Разказва му за Дърбин на задната седалка на буса.

Кабъл я води до спалнята, помага й да си облече една от неговите тениски и шепти в ухото й, докато заспива:

— Справи се отлично.

Затваря вратата на спалнята.

Постила си на канапето.

Лежи буден и боксира възглавницата си в тишината.

21 февруари 2006

15:35

Джейни с тъмни кръгове под очите и Кабъл със загрижено изражение седят в кабинета на Капитана. Джейни хапва ядки и пие мляко, докато си припомня събитията от приключението с изложението по химия.

— Приличаше малко на къщата на Дърбин — казва. — На неговия хол.

— Но не можа да видиш ничие лице? — Капитана настоява.

— Не — казва Джейни. — Само това на Лорън. Тя сънуваше.

Кърши пръсти притеснена.

— Няма нищо, Джейни. Наистина. И без това ни даде предостатъчно информация.

— Искаше ми се да е повече.

Кабъл се пресяга и стиска ръката й. Може би прекалено силно.

След това Джейни се прибира, проверява дали с майка й всичко е наред, вечеря и си ляга. Спи като пън дванайсет часа.

27 февруари 2006

Кабъл се обажда на Джейни на път за училище.

— Точно зад теб съм — казва.

— Виждам те — отговаря и се усмихва в огледало за задно виждане.

— Хей, Джейни?

— Да?

— Имам огромен, ужасен проблем.

— О, не! Не и онези ужасяващи гъбички под ноктите, които се лекуват цели шест месеца!

— Не, не, не! Много по-лошо. Шокираща новина. Сигурна ли си, че мога да ти я кажа, докато шофираш?

— Със слушалки съм. И двете ми ръце са на волана. Прозорците са вдигнати. Давай.

— Добре, започвам… Директор Абернети се обади тази сутрин да ми каже, че е възможно да съм отличник на випуска.

Следва тишина.

По-скоро шумно изсумтяване.

И кикот.

— Поздравления! — казва тя накрая през смях. — И какво ще правиш сега?

— Ще се провалям на всеки тест и домашно от днес нататък.

— Няма да можеш.

— Само гледай.

— Нямам търпение. А, и между другото. Отвратителен си.

— Знам.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Чао.

Джейни затваря и отново се залива от смях.

Вторият час по психология е за съня. Джейни обстрелва господин Уанг с въпроси за сънищата, просто ей така. Оставя го почти онемял и бърза да не закъснее за часа на Дърбин.

През цялата седмица преди купона Джейни продължава да се прави на засрамена пред Дърбин и той се хваща на преструвките й. Всъщност колкото повече тя го избягва, толкова повече той си измисля извинения, за да я извика при себе си след часа или да я накара да мине у тях след училище.

Тя остава дистанцирана и той прекалява с комплиментите си — за теста, за резултата от експеримента, за пуловера й…

1 март 2006

10:50

— Все още ли мислиш да дойдеш час по-рано в събота? — пита господин Дърбин след часовете.

— Разбира се. Обещах ви, че ще го направя. Със Стейси сме у вас в шест.

— Отлично. Хей, Джейни, да знаеш, че нямаше да успея да направя това голямо парти без теб.

Джейни се усмихва студено и тръгва към вратата.

— Разбира се, че щяхте. Вие сте Дейв Дърбин.

Излиза и се отправя към часа по английска литература със скучния господин Пърсел. Той е образец за учител с висок морал.

Времето за самоподготовка минава отвратително. До края на часа Джейни разполага с информация за милион напълно незначителни неща. Когато най-сетне вдига глава, вижда силуета на нечии крака отстрани на масата.

— Добре ли си, Джейни? — Гласът е на Стейси.

Джейни кашля и в същия момент откъм лявата страна на библиотеката се чува апокалиптичен шум. Стейси се обръща нататък и гледа тъпо. Джейни не вижда нищо, но веднага щом устните й възвръщат чувствителността си, се усмихва. „Кабъл е измислил нещо“, казва си тя.

Изправя се, сякаш всичко е наред с очите й и наистина малко по малко зрението й се възвръща. Кашля, прочиства гърлото си отново и тогава Стейси се обръща към нея.

— Божке! Колко е схванат! Както и да е, дойдох да те питам за събота.

— А, да — казва Джейни. — Ние двечките сме първи у Дърбин да помагаме. Окей ли си?

Стейси я поглежда леко учудена.

— Защо да не съм?

— Нямам представа, тези дни човек трябва да си отваря очите на четири, не е ли така?

Стейси се смее.

— Предполагам. Е, предястията вече са измислени. Дано да стигнат контактите, защото ще ни трябват адски много електрически тенджери. Естествено винаги можем да използваме и лабораторни лампи.

— Ей, това беше добро! Аз пък направих списък с десертите и мезетата. Фил Клег ще носи нещо, което той нарича „боклучена торта“, дори не искам да знам какво е.

Бърборят си още малко за купона и за олимпиадата по химия, звънецът бие и Стейси се омита. Джейни остава да наднича между редиците с книги и когато библиотеката се опразва, се промъква при Кабъл.

— Всичко наред ли е? — прошепва кикотейки се.

— С мен ли? О, да! Но може да се наложи да ме изнесеш на ръце.

— Какво стана?

— Отвличах вниманието от теб.

— Това го разбрах.

— Ами паднала стълбичка, срутени енциклопедии.

— Аха, ясно. Е, никога няма да мога да ти се отблагодаря.

— Естествено, че ще можеш. Помогни ми да се издъня на повечето тестове, така че да отпадна от тройката отличници.

— Не можеш ли просто да кажеш на Абернети, че трябва да поддържаш репутация на куха лейка и че не искаш да привличаш внимание върху себе си.

— Издънките ще са по-забавни.

Джейни клати глава и се смее.

— Първите няколко пъти може би. Но бас ловя, че после няма да издържиш.

— Хайде на бас!

Джейни слага ръце на кръста си.

— Добре. След четвъртия провал на контролно или на нещо по-сериозно, ще ти стане гадно и няма да успееш да се справиш с номер пет. Такава е моята прогноза. Победителят плаща на първата ни истинска среща.

— Супер. Започвай да спестяваш.