Угасване

Сърцевината на нещата

13 февруари 2006

Имената и програмите на бившите ученици от курса по химия, втора част, са като гравирани в паметта на Джейни. Но проблемът е, че повечето зубъри не спят в училище. А дори и да не беше така, остава неясно как да попадне в едно помещение с тях, когато това се случи, ако изобщо се случи. Изглежда невъзможно.

От друга страна, имайки предвид, че е зима, щеше да е безсмислено да се промъква под прозорците им нощем. Затова таи големи надежди за състезанието по химия. Само на него може да разчита.

Кабъл се опитва да изгражда връзки с всеки ученик от списъка. Той има повече часове с тях, отколкото Джейни. Но те са резервирани към него, защото го свързват с популярните хлапета от Хълма, а и заради миналите му отношения с Шей Уилдър. Кабъл е отчаян.

Тази година осемнайсет ученици са се записали да изучават химия, част втора. Миналата са били тринайсет. Кабъл е разузнал, че всичките тринайсет са завършили и са влезли в колеж, някои от тях доста далеч — чак в Южна Калифорния. Подобно на хрътка той следи живота им, за да разбере дали не се е променил по някакъв начин през деветте месеца от завършването им до днес. Прекарва часове пред компютъра всяка вечер, проверявайки блогове, страници във Facebook и MySpace в търсене на намеци за минали пиянски истории.

И от всички източници, взети заедно, получава едно голямо нищо.

Единствената следа, с която разполага Джейни до момента, е Стейси О’Грейди от предишния клас по химия, втора част. Часовете й по самоподготовка съвпадат с тези на Джейни. Стейси има ужасни кошмари, когато се случи да заспи. Което е рядко.

Но много хора имат ужасни сънища, без това да означава нещо конкретно, доколкото й е известно на Джейни. Дори и тези сънища да са за изнасилвачи. Джейни знае, че сън, в който те преследва изнасилвач, би могло да се тълкува и буквално, но е по-вероятно да издава неосъзнат страх, възникнал в някакъв момент от живота. Страхът, че нещо те застига или че не си в състояние да избягаш достатъчно бързо от нещо, или пък че си загубил гласа си и не можеш да извикаш — подобна несигурност би могла да е просто резултат от претоварване или от чувството, че си неспособен за промяна. Последният клас в училище може да ти причини всичко това.

И все пак, Джейни се надява Стейси да заспи отново, за да успее да разучи добре съня й.

В класа на Джейни по химия, втора част, има шест момичета. Не познава никое по-отблизо, въпреки че помежду си те са доста приятелски настроени. Но няма да ходят на олимпиадата.

Затова, когато Дезире Джаксън предлага да се съберат да учат в дома й за някакъв тест, Джейни веднага се съгласява. Може пък да извлече повече информация. Няколко други момичета също прегръщат идеята. Уговарят се да се видят в четвъртък у Дезире.

Господин Дърбин раздава листовките за купона на 4 март и Джейни го пита:

— Какво ще кажете да поканим групата от първия семестър да се присъедини към нас? Мисля, че ако сме повече, ще е по-забавно. Или може би нямате достатъчно място за толкова хора у вас, господин Дърбин?

Джейни вече е минавала покрай къщата на господин Дърбин. Кабъл успя да се сдобие със скица от кметството. Тя я запамети. Три спални и голяма кухня, преминаваща в огромна всекидневна. С мебелирания си сутерен къщата лесно би могла да побере двайсетина души и повече.

Господин Дърбин се почесва по брадичката.

— Харесва ми идеята. Ученици, вие какво мислите? Окей ли е според вас?

Учениците искат да знаят кои ще са новите поканени. Господин Дърбин изброява набързо осемте имена по памет и съгласието е постигнато.

— Супер! — казва Джейни. — Ще напечатам повече листовки. Трябва да имаме приблизителна представа колко горе-долу смятат да дойдат.

— Страхотно! Боже, осемнадесет хлапета! Ще ми опразните сметката — шегува се Дърбин.

Няколко момичета предлагат да донесат храна и господин Дърбин приема с благодарност. Джейни е сериозно озадачена. Очакваше учителят да откаже поне от благоприличие. Но Дърбин не дава признаци да е планирал нещо повече от обикновен купон за гениални химици.

— И не искам да виждам никакъв алкохол! — предупреждава той с благ глас и усмивка, внушаваща, че е равен с тях и е на „ти“ с тайните им намерения, така че да ги пресече още в зародиш. Но само споменаването на алкохола вече кара няколко ученици да си разменят заговорнически погледи.

„Каза го нарочно — мисли си Джейни. — За да вкара мухата в главите им.“

След часа господин Дърбин спира Джейни:

— Добра идея за партито, Джейни. Може би няколко момичета бихте могли да дойдете по-рано и да помогнете? — гледа я с поглед на отчаян ерген.

Гърбът на Джейни настръхва, но тя се усмихва въодушевено.

— Супер! Направо ще е страхотно! Толкова готин учител сте! Държите се така, сякаш сте един от нас.

Господин Дърбин се усмихва.

— Опитвам се. Минали са само осем години, откакто аз самият завърших училище. Не съм някакъв дъртак, все пак.

Той е отпуснат, облегнал се е на бюрото си, ръцете му са скръстени пред гърдите.

Неочаквано протяга ръка.

— Не мърдай! — казва. — Имаш мигла.

Минава плавно с палец през бузата на Джейни и пръстът му се застоява на лицето й секунда повече от необходимото.

Джейни свежда престорено смирен поглед, а после вдига очи и ги вперва в неговите.

— Благодаря — казва меко.

Той я поглежда с тлеещ поглед, който не може да бъде сбъркан. Джейни се поколебава за миг, след това разперва небрежно пръсти вместо поздрав, обръща се и бързо поема към следващия си час.

В библиотеката Джейни намира Стейси и се намества на стола срещу нея. Джейни иска първа да й предаде поканата за партито у господин Дърбин, за да прецени реакцията.

— Здрасти! — казва с широка усмивка.

Стейси вдига поглед от учебника изненадана.

— О, здрасти, Джейни! Какво става?

Джейни с нездрава завист забелязва, че тя чете „Историята на една прислужница“ на Маргарет Атууд.

— Ти си била в класа на Дърбин по химия, втора част, миналия срок, нали?

— Д-да… — Стейси я гледа подозрително.

— А ще ходиш ли на олимпиадата по химия?

— А, това ли било. Да, и ти ли?

— И аз. Звучи ми забавно. Ще участвам в събранието на участниците следващата седмица.

— Яко. Няма да е много трудно.

— Все едно, всъщност искам да те питам за Дърбин.

Стейси присвива очи.

— Какво за Дърбин?

— Ами, ще си прави партито за изучаващите химия, втора част, у тях и нашият клас реши да покани вашия.

На устните на Стейси се появява глуповата усмивка.

— О, супер! Да не би случайно да ви е казал какво стана миналия срок?

Джейни наостря уши.

— Не, не съвсем. Каза само, че всички са се забавлявали.

Усмивката на Стейси става още по-глупава. Навежда се през масата и прошепва:

— Всички се натряскаха до козирката. Дори самият Дърбин и Уанг.

Сърцето на Джейни подскача. Сдържа изненадата си и пита спокойно:

— И Уанг ли е бил там?

— Да. Дърбин и Уанг са приятели. Мисля, че двамата играят уличен баскетбол или нещо такова. Дърбин каза нещо от сорта, че Уанг бил там, за да забавлява и контролира тълпата. — Стейси се смее, но след това веднага става сериозна. — Не казвай на никого за алкохола, чу ли? Защото и Дърбин, и Уанг могат да загазят. Но ние, гурутата по химия, сме лоялни и знаем да си държим устата затворена — добавя тя и се киска доволно.

— Разбира се — казва Джейни. — Никога не бих го изпортила. — Той е супер.

— Да-а. — Стейси въздиша. — Страашно е готин. Но и Уанг не е зле за снобар, който живее на Хълма. — Двете момичета хихикат тихичко, а после Джейни вади една от допълнителните листовки за партито. — Ето информацията. Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш? Трябва ни приблизително бройката, за да знаем колко храна да приготвим.

— По дяволите, там съм! Добре ще ми се отрази глътка въздух след това непрекъснато зубрене. Искаш ли да пусна новината? Повечето от хората са в класа ми по физика.

— Разбира се! Утре ще ти дам още листовки.

— Супер! И е адски готино от ваша страна да ни поканите — добавя Стейси с усмивка.

Джейни също се усмихва.

— Значи смяташ, че по-голямата част ще приемат?

Стейси се замисля за момент.

— Не мога да се сетя за някой, който не би се възползвал от възможността.

19:02

Джейни приключва с бележките си у Кабъл и потъва в размисъл.

— Започва да става все по-интересно.

Кабъл чете през рамото й. Ръмжи тихичко.

— Направил ти е тъпия номер с миглата? Боже, какъв загубеняк!

Крачи из стаята.

— Спокойно, сърдитко — мърмори Джейни разсеяно, докато въвежда информацията, получена от Стейси през деня. Когато приключва, отваря листовката за партито и отпечатва още десет копия.

Кабъл е на телефона.

— Кейб е — казва. — Мисля, че трябва да наглеждаме къщата на Дърбин през вечерите до… — Спира. — О! Точно затова вие сте шефът. — Усмихва се глупаво на телефона. — Благодаря ви, сър.

Затваря.

— Знаеше ли, че Капитана наблюдава къщата на Дърбин вече цели две седмици?

— Не. Но идеята е добра. Как върви при теб, Кейб? На мен лично ми е странно, че не мога да намеря нито един ученик, който да не харесва Дърбин. Ти успя ли да поговориш за това с някои от новите ти контакти?

— С някои да. Очевидно, въпреки всичко, както вървят нещата, той ще бъде претендент за учител на годината.

— Ако ученик е оставил онова съобщение, какво би го накарало да не се обади после, за да получи наградата? Ето това не разбирам. А и не всички пият. Ако са отишли там, без да знаят, че партито е такова, защо не са се изнизали незабелязано или поне след това да са го споделили с някого? Аз лично никога не съм чувала за тия сбирки досега. Но Кари би могла да знае.

Кейб отново започва да крачи. След малко казва:

— Кари няма как да знае. Нито тя, нито Мелинда и Шей, нито останалите от баровските купони на Хълма са луди по науката. На онези купони не съм виждал никой от класовете по химия, втора част. Това са си два отделни свята.

— И с какво толкова Дърбин държи гурутата по химия, та да са готови на всяка цена да го защитават?

Кабъл вече е набрал скорост. Джейни почти вижда как колелцата се въртят в главата му. Тя поглежда листовките и се сеща, че може да напише имейл на адреса, който Дърбин е дал.

Натиска „Изпрати“ и оставя компютъра включен със съвсем леко увеличен звук, в случай че той е он-лайн и отговори бързо.

— Какво правиш? — пита Кабъл.

— Флиртувам с Дърбин.

— О!

Връща се към краченето, но пак спира.

— Знаеш ли, мисля, че най-накрая разбрах как си се чувствала. Помниш ли онзи път, когато мина през нас и Шей беше вкъщи?

— А… да. Като жигосано ми е в мозъка.

— Не трябваше да го виждаш. Не защото съм искал да го крия от теб. Просто защото щеше да те боли.

Джейни му се усмихва.

— Знам. Гадно е, нали?

— Побърква ме — признава Кабъл. — Ако това копеле те нарани, ще го убия. Още не съм сигурен дали трябва да се поставяш в такава ситуация.

— В такъв случай, добре че не работя за теб.

Знае, че звучи злобно.

Той спира да крачи. Поглежда я.

— По дяволите. Права си. — Пак започва да крачи. — Е, ти как смяташ, готин ли е Дърбин?

— Разбирам защо момичетата са привлечени от него.

— А ти привлечена ли си?

Джейни въздиша.

— О, Кейб. Шей е секси, богата, готина, популярна. Мажоретка. Ти беше ли привлечен от нея?

— Не. Тя беше част от работата ми.

— Точно така.

— Не отговори на въпроса ми.

Джейни се бави, иска да е напълно искрена.

— Дърбин е привлекателен. Не мога да го отрека. Но когато направи онова с миглата, косъмчетата по тила ми настръхнаха. Той ме отвращава, Кейб. — Кабъл кимва разсеяно и продължава да крачи.

— Добре. Това ме кара да се чувствам по-добре.

Джейни се усмихва. Разбрал го е — същото беше с тях двамата с Шей. Джейни се гордее с него и с новия начин, по който се отнася към този въпрос.

— Обичам те, нали знаеш! — Става й все по-лесно да го казва.

Той се приближава до нея и леко масажира раменете й. Но гласът му звучи мрачно.

— И аз те обичам, Джейни.

— А и вече наистина мога да се защитавам — добавя тя. — Уроците ми по самозащита са направо убиец.

Той лекичко я скубва за косата.

— Радвам се, че ходиш на тези уроци! Станала си наистина якичка, знаеш ли? Много е секси. Стига да не ме пребиваш.

— Не ме предизвиквай! — отвръща под нос. — Хей, мога ли да остана довечера?

— Уф, ами… не знам… боже… щото… съм един вид… зает и разни такива…

Тя се засмива.

И чува бипкащия звук на нов имейл.

— Ама че мръсник! — отбелязва Кабъл. — Знае, че утре е Свети Валентин и преди големия баскетболен мач ще има сбирка на феновете, а после танци за празника до десет вечерта. Не очаква да си свободна. — Замисля се за момент. — Като му отговаряш, наричай го Дейв. Поискал си го е.

Кабъл излиза от стаята.

Джейни свива устни и натиска „Отговор“.

Натиска „Изпрати“ и след по-малко от минута получава отговор.

Джейни изключва компютъра и заварва Кабъл в хола да гледа някакъв стар уестърн по филмовия канал. Настанява се до него.

— В сряда в осем съм у тях — казва. — Ще дойдеш ли за подкрепа?

Той плъзва ръка по врата й и я гали нежно.

— Разбира се — отвръща. — Ще предупредя Капитана.

— Добре — казва Джейни и се сгушва по-близо до него.

След като известно време гледат телевизия, без да разбират нищо, понеже звукът е намален почти докрай, Кейб казва:

— Ще ми се да можехме да излезем някъде утре вечер. Толкова ми е писнало от това непрекъснатокриене. Най-голямото ни преживяване е да вдигаме тежести заедно и да избираме между грах и броколи за вечеря.

Джейни въздиша.

— И на мен. Мислиш ли, че някога ще можем да излезем на истинска среща?

— Да. Може би това лято. Със сигурност — през есента. Веднъж само да се отървем от лъжите, в които се заплетохме в гимназия „Фийлдридж“.

Моментът е важен.

Джейни кимва.

Подпира глава на рамото му.

Кабъл разрошва косата й.

— Кейб? — пита тя, докато двамата се пъхат в леглото.

— Да, миличка?

— Имаш ли нещо против да се поупражнявам върху сънищата ти довечера?

— Разбира се, че не. Не е нужно да питаш.

— Бих се чувствала странно, ако не те попитам, след като предварително съм го намислила.

— Няма проблем. Работиш ли над нещо специално?

— Да… ще се опитам да се държа като дистанционно.

Той се смее.

— Какво имаш предвид — пауза, превъртане, такива неща?

— Точно така.

— Това ще е интересно. Дано успееш. Но няма да ме взимаш със себе си, нали?

— Не, не сега. Трябва ми цялата концентрация, която мога да постигна. Но веднъж да успея, с удоволствие ще ти покажа.

Той изгася светлината и отпуска ръка върху кръста и. Гали корема й с палец, сякаш дърпа струни на китара.

— Знаеш ли… — казва. — можеш добре да си прекараш в един хубав сън, стига да разбереш как.

— Познай защо искам да се упражнявам върху теб — отвръща тя с усмивка в тъмнината.

— Внимавай или утре в училище може да изглеждаш като секс маниачка.

Тя се киска тихичко.

— Всичко е част от плана, сладък.

— Е, това вече трябва да подлуди Дърбин — отбелязва Кабъл с горчивина в гласа.

Джейни се обръща към него.

— Разбра ли вече защо никой не порти Дърбин?

— Мисля, че да — казва Кабъл. — Защото той е само няколко години по-голям от нас, изглежда добре, атлетичен е и се държи сякаш наистина харесва хлапетата, запалени по науката. Приема смахнатия им начин на мислене и го поощрява. Той е въплъщение на готиния тип, заобиколен от смотаняци, които никога през живота си няма да бъдат популярни. И те са лапнали по него.

Джейни прочиства гърлото си.

Чака.

Прокашля се отново.

— Т-тоест — заеква Кабъл, — ъ-ъ, имам предвид, че някои от тях са такива, а други, нали разбираш, други, като теб например, виждат направо през фасадата и … ами… нещо такова.

— Хм, хм — сумти Джейни.

— И… адски много те обичам? А сега млъквам и заспивам, за да можеш да манипулираш ума ми по десетки различни начини?

— По-малко — отбелязва тя. — Но може и да се получи.

Кабъл сънува.

Джейни пада в тъмното и се озовава в компютърната стая.

Сънят отчасти повтаря нощта, в която правиха любов там. Тя го наблюдава, после наблюдава себе си, любопитна, изненадана колко бързо са намерили ритъма още първия път.

Концентрира се с всички сили. Втренчва се в Кабъл. „Спри!“ заповядва му с мисълта си отново и отново.

Минава минута, но нищо не се променя.

Още една.

Изведнъж сцената се забавя.

Десет секунди по-късно спира. В много интересен момент, забелязва Джейни.

Оглежда стаята, опитвайки се да запомни всичко. Нещата върху бюрото, часовника на стената, който също е спрял; цветовете. Но е толкова трудно да задържиш сцената по такъв начин. И Джейни започва да я изпуска. Усеща как тялото й трепери, отслабва, а сънят лека-полека възвръща предишното си темпо.

Главата й тупти. Пръстите й са изтръпнали. Побутва Кабъл с дупето си, опитвайки се да го разбуди само дотолкова, че да не й се налага да използва остатъците от енергията си, за да се изтегля сама от съня. Знае, че след малко вече няма да може. И без това едва движи краката и ръцете си.

Кабъл поема рязко въздух и тя го усеща зад себе си, възбуден и спящ. Той започва да гали изтръпналото й тяло, сънувайки я в същото време. Тя усеща наяве, по кожата си, докосванията му — как идват и си отиват — и ги вижда в съня му. И не може да се измъкне. И се предава. Много възбудена, сляпа и изтръпнала го наблюдава в ума си, докато едновременно го усеща по тялото си и го желае. Иска да прави любов с него, сега. Но е напълно парализирана.

Вече не може да се движи.

Не чувства нищо.

Не може да говори.

Не, няма да стане. Поне не по този начин.

Трябва да го събуди, преди да се е случило нещо. За да могат да го направят по правилния начин.

Събира всичките си сили, цялата си концентрация, цялата си воля. Захапва сляпо. Усеща вкуса на коса между зъбите си. Отмята глава назад.

И всичко става черно.

Тялото й се тресе.

Цялата трепери.

Опитва се да си поеме дъх, да прогледне, докато чака, повалена от болката, да види нещо. Каквото и да е. Лицето му. Иска да види лицето му.

Той й говори.

Ръката му е върху бузата й, гали сълзите.

И тя осъзнава.

Осъзнава, че едва ли някога ще могат безгрижно да се излежават и лениво да правят любов в тишината на някоя зимна нощ, между съня и будуването.

Смазана е.

Мускулите й са като втечнени.

Но той е там, прихваща я през раменете, поднася чаша към устните й, помага й да пие и да преглъща.

Усеща как пръстите му отместват косата от очите й чува шепота му в ухото си. Улавя мириса на кожата му във въздуха. Вкусва млякото с езика си, с гърлото. И постепенно започва да различава сенки. Черно-бели в началото, после съзира и лицето му, гневно. Косата му, стърчаща във всички посоки. Пламналите му бузи.

И произнася с усилие:

— Всичко е наред.

Но не е наред.

Защото тя го желае, а него вече го е страх да я докосне по същия начин.

Кара я да хапне нещо.

Сяда до леглото.

Чака я да заспи.

На сутринта го намира буден на дивана.

Сяда в сгъвката на свитото му тяло.

И се споглеждат — и двамата толкова съжаляват, а няма за какво.

Кабъл се чувства безпомощен. Джейни — в капана на собствените си способности. Умовете им отчаяно блуждаят, докато най-сетне се помиряват с мисълта за живота, който ги очаква. И на този Свети Валентин всеки потънал в мислите си се пита дали това трябва да продължава.

Дали те трябва да продължават.

Да се измъчват един друг без причина, без край.

— Кейб? — проговаря тя.

— Да?

— Знаеш ли кое ме кара винаги да се чувствам добре?

Той се замисля за миг.

— Млякото?

— Освен млякото.

— Кое?

— Твоята прегръдка. Когато притискаш тялото ми, сякаш не можеш да ме пуснеш. Или когато се отпуснеш с цялата си тежест върху мен.

Той мълчи.

— Сериозно?

— Не бих се шегувала с това. Нещо в тежестта на твоето тяло, отпуснато върху моето, ми помага да се справя с безчувствеността.

Тя чака. Надява се да не се налага да го моли в прав текст.

Не се налага.