Угасване

Опиянението на Дърбин

15 февруари 2006

20:04

Джейни навлиза в алеята пред дома на господин Дърбин.

Кабъл е паркирал на половин пресечка разстояние, откъдето се вижда страничният прозорец на всекидневната, и чака с бинокъл в ръка.

Бейкър и Коб са на позиция.

Джейни няма микрофон.

Никой не очаква нещо да се случи.

Още не.

Господин Дърбин е твърде хитър, за да се провали още в началото.

Джейни грабва учебниците си и тръгва към входната врата. Натиска звънеца.

Той отваря вратата. Не твърде бързо. И не твърде бавно. Кани я вътре.

Тя сваля палтото си и му го подава. Облечена е в дънки и деколтирана полупрозрачна блуза с боди отдолу — съчетание, в което не биха я допуснали в училище.

Той е по анцуг и тениска с емблемата на Мичиганския университет.

Потен е.

— Тъкмо свърших тренировката си — казва и мята на раменете си хавлиена кърпа. Води я до масата в кухнята.

— Страхотна къща! — поздравява го тя. — Идеална за купон.

— Тъкмо затова я взех — отвръща той. — Винаги съм искал да имам място, където учениците ми да се отпуснат, да ми гостуват, когато поискат, дори без официална покана.

Взема бутилка вода, подава една и на нея и казва:

— Ти се подготви. Аз ще взема един душ за три минутки и се връщам веднага.

Джейни върти очи с досада, докато той излиза от стаята и чак тогава осъзнава.

Дърбин го няма. Тя е сама.

И тръгва на оглед. Душът се чува.

Две спални и тоалетна надолу по коридора след всекидневната. Кабинет откъм страната на кухнята с всевъзможни химични таблици, книги, стъкленици. И голямата спалня, където той се къпе. Тя наднича бегло. Просторна стая с легло кралски размер и малко дрехи, пръснати наоколо. На нощното шкафче — порно списание.

Джейни чува спирането на водата и се връща в кухнята. Когато господин Дърбин влиза, тя седи на масата, погълната от бележките си. Появява се по дънки и бяла тениска в стил Джеймс Дийн1. Само цигарата му липсва.

Прекосява всекидневната и спуска щорите. Джейни изохква вътрешно, сигурна, че Кабъл вече е настръхнал на поста си. Но той обеща на Капитана да се контролира, а освен това знае, че му е позволено да участва в случая само ако стои надалече — твърде пристрастен е. Джейни се надява, че ще мирува.

— Добре, хлапе, какъв е проблемът? — пита Дърбин, като се връща обратно при Джейни. Сяда на стола до нея и разресва с пръсти мократа си коса.

— Проблем? — смее се Джейни. — На осемнайсет съм.

— Съжалявам. Колко съм глупав. Аха! — възкликва, докато се навежда да разгледа записките й. — Отровни газове. — Доволно потрива ръце. — Колко вълнуващо, нали?

Тя се обръща и го поглежда.

— Е да, интересно е. Но не разбирам как от това — посочва с молива си — се получава това. Няма логика.

— Хм — казва той и бавно издърпва молива от ръцете й. — Да започнем отначало.

Обръща листа от другата страна и започва бързо да го пълни с уравнения. Тихичко си подсвирква, докато драска по хартията. Джейни бавно се навежда, сякаш за да вижда по-добре, сантиметър по сантиметър, докато моливът забавя скорост.

Допуснал е една или две грешчици.

Трие с гумата.

Намества се на стола.

Тя преустановява навеждането и започва леко да кима с глава. Напълно, изцяло, непреодолимо очарована от движенията на неговия молив.

Отпива вода от бутилката и установява, че звукът от преглъщането е единственият шум в стаята.

Наблюдава как адамовата му ябълка играе нагоре-надолу.

— Така. — Господин Дърбин най-сетне вдига глава. Обяснява дългото половин страница уравнение от началото до края. Тя е с лице към него, опряла лакти на масата, с пръсти, заровени в косата. Кима, мисли, чака.

— Май схванах — казва накрая, когато той приключва с разясненията.

— Сега ти пробвай — казва Дърбин и я гледа.

После издърпва листа и го пъха под тетрадката, докосвайки гръдта й с опакото на ръката си. И двамата се преструват, че не забелязват.

Джейни вади нов лист и започва от основното уравнение. Навежда се над листа, така че косата й да пада през рамото, и пише. Миг по-късно той прибира косата й обратно зад рамото. Пръстите му небрежно се забавят на врата й.

— Не виждам — оправдава се господин Дърбин.

— Съжалявам — казва тя. Премята косата си от другата страна и усеща погледа му. Колебае се по средата на решението. Мисли.

— Чакайте — промърморва, — не ми казвайте!

— Спокойно — отвръща тихо той. Накланя се към нея, дъхът му докосва рамото й. — Не бързай.

— Никога няма да го разбера — оплаква се тя.

Пръстите му допират лекичко гърба й.

Тя се преструва, че не усеща.

Премисля движенията си, старае се да се постави на мястото на момиче, което би приело подобни намеци. Решава, че тя не би реагирала точно сега, за да не рискува излишно. Затова въздиша едва доловимо и продължава да пише, като хвърля бърз поглед към него, който му казва всичко, което той иска да знае.

— Така добре ли е? — пита Джейни накрая, сочейки резултата.

— Добре е, Джейни. Идеално. — И уверено отпуска ръка на гърба й.

Тя се усмихва, оглежда листа за момент и бавно започва да събира нещата си в раницата.

— Е, господин Дърбин, благодаря ви, че ми позволихте да ви разваля вечерта така.

Той я изпраща до вратата и се обляга с ръка на дръжката.

— За мен беше удоволствие — казва. — Надявам се да наминеш отново някой път. Само ми прати преди това един имейл. И всичко ще е окей.

Тя пристъпва към него, понечва да отвори вратата, за да излезе, но господин Дърбин продължава да държи бравата. Изходът е препречен.

— Джейни — казва той.

Тя се обръща.

— Да?

— И двамата знаем — казва — защо искаше да дойдеш тук тази вечер, нали?

Джейни преглъща.

— Така ли?

— Да. И не е нужно да се чувстваш зле от това. Защото и ти ме привличаш.

Джейни примигва. Изчервява се.

— Но — пояснява господин Дърбин — не мога да имам връзка с теб, докато си моя ученичка. Не е редно. Въпреки че си вече на осемнайсет.

Джейни мълчи, забола поглед в пода.

Господин Дърбин повдига брадичката й. Пръстите му остават върху лицето й.

— Виж, когато завършиш — продължава с красноречив поглед, — тогава ще е друго.

Тя не може да повярва!

Всъщност не. Може.

Така ги кара да мълчат.

Хвърля вината върху тях.

Джейни е наясно какво трябва да каже в този момент.

Но самото казване я отвращава толкова, че би могла да повърне върху обувките му.

— Съжалявам — изрича. — Толкова ме е срам.

— Няма за какво — отговаря Дърбин, но тя знае, че той иска точно това — да се чувства засрамена.

Джейни стои. Изчаква репликата, която е логично да произнесе това гадно, егоцентрично копеле. Устоява на порива да я произнесе първа.

— Не се безпокой, случва се непрекъснато — казва той.

Джейни успява да превърне отвращението си в тъжна усмивка и тръгва, без да каже нито дума, въпреки че е изкушена да завърши сцената с реплика от сорта на: „Боже, каква глупачка съм!“

Около четири секунди след като колата й напуска алеята, телефонът звъни. Тя не вдига, преди да е излязла от полезрението на заподозрения в къщата.

— Добре съм, Кейб.

— Слава богу! Обичам те!

Тя се смее.

— Това ли е всичко?

— Опитвам се да се държа като добро ченге.

— Той е много подъл. Тръгвам към вкъщи. Ще минеш ли за детайлите?

— Да.

— Ще звънна на Бейкър и на Капитана. Ще се видим у нас.

Джейни се обажда и докладва събитията, а Капитана я осведомява съвсем професионално, че това е типичен случай на „синдром на скапания егоманиак с власт“.

Терминът е неин личен.

И после добавя:

— Нямам кой знае какви притеснения за олимпиадата, тъй като ще бъдете с госпожа Палачинка през цялото време, но трябва да си много внимателна на партито, Джейни. Предполагам, че разчита да напие момичетата и евентуално да се възползва от тях, докато купонът е в разгара си. Бъди нащрек!

— Разбира се, Капитане!

— И прочети за наркотиците, с които изнасилваните примамват момичета. Имам някои брошури, искам да ги прегледаш.

— Да, сър!

21:36

Джейни пристига вкъщи, заредена с нова омраза към господин Дърбин. Какъв манипулатор! Има голямото желание да попадне в съня му някой път и да го превърне в кошмар.

Десет минути по-късно влиза Кабъл и я оглежда от глава до пети. Прегръща я.

— Блузата ти мирише на афтършейва му — казва с присвити очи. — Какво стана?

— Свърших си работата — отвръща тя.

— А той какво направи?

— Ела тук. Седни. Представи си, че пишеш някакви химически формули.

И му изиграва сцената с Дърбин.

— Нещастник!

— И после се опита да ми каже, че съм лошо момиче, задето съм си помислила, че някога би ме докоснал. Въпреки че току-що го беше направил.

Кабъл затваря очи.

— Разбира се — казва, кимвайки. — Така ги кара да мълчат.

— И аз това си помислих, докато ми изнасяше реч за високия си морал и стоеше на вратата, така че да не мога да изляза.

Кабъл крачи.

Джейни се усмихва.

— Лягам си. Заключи, когато излезеш.

17 февруари 2006

19:05

Джейни седи на пода в хола на Дезире Джаксън. Там са още няколко момичета от класа по химия, втора част, и учат, както са се разбрали. Разясняват си формулите.

Всеки път, когато се спомене името на Дърбин, всички се надпреварват да го възхваляват. Джейни се включва в играта, като внимателно пуска по някой провокативен въпрос. Но никой не се намира да каже нещо лошо за него.

22:12

Джейни събира учебниците и записките си, въздиша и се прибира, без да е получила друга информация, освен възторжени излияния. Всички обичат Дърбин!

Една цяла вечер, в която можеше да учи, беше пропиляна. Тя вече знаеше тези неща наизуст.