Угасване

Нещо за губене

24 март 2006

15:00

Джейни е съкрушена. Минали са вече почти три седмици. Ходи на училище като зомби. Прибира се от училище. Всеки ден сама.

Сама.

Тежко е. Толкова много неща й липсват. Да бъде сама преди Кабъл, беше много по-лесно, отколкото сега.

Той вече не стои на пост в библиотеката. Не се обажда. Не я пази, когато влезе в нечий сън.

Дори не иска да я погледне. А когато случайно се засекат — в коридора или на паркинга — добива страдалчески вид и изчезва, без да обели и дума.

Далеч от нея.

Дори на втората среща с Капитана беше сама. Кабъл се беше срещнал с нея отделно.

Джейни кара към вкъщи с отворени прозорци в свежия пролетен ден без нищо за губене.

15:04

Спира зад училищен автобус със светещи стопове. Гледа децата, пресичащи улицата отпред. Пита се дали някое от тях би могло да е като нея.

Със сигурност никое.

И тогава.

Съвсем неочаквано, напълно ослепяла, тя е засмукана в съня на малко дете.

Пада, лети надолу от върха на планина.

Въздиша глухо.

Кракът й се изхлузва от педала на спирачката.

Клаксонът на автобуса вие, пищи.

Стиска волана до изнемога и мобилизира цялата си воля и ум, за да се концентрира. Излиза от съня точно когато Етел е на косъм от пресичащите дечица.

Стоварва тежък, изтръпнал крак върху спирачката и слепешком се пресяга за ключовете на таблото.

Етел издъхва и умира в мига, в който зрението й се възвръща.

Шофьорът на автобуса й хвърля пълен с възмущение поглед.

Децата бързат към отсрещния тротоар с широко отворени от страх очи, вперени в нея.

Ужасена, Джейни разтърсва глава, за да се съвземе.

— Много съжалявам! — произнася без звук. Гади й се.

Автобусът потегля с ръмжене.

Шофьорите отзад нетърпеливо натискат клаксони, докато тя се бори да запали Етел.

И крещи с всички сили.

И мрази живота си.

И се пита какво, по дяволите, ще се случи с нея, как ще се научи да живее така, че да не убива хора.

Стига пред дома си.

Избърсва мокрото си лице с ръкава си.

С решителна крачка влиза и се насочва право към спалнята. По пътя, без да спира, захвърля палтото и раницата си на дивана.

Отваря гардероба.

Издърпва кашончето и сяда на леглото. Изсипва всичко на купчина и изравя зелената тетрадка. Отваря я, готова на всичко. Прочита отново посвещението.

Джейни пренебрегва тръпките на страха, които я побиват, и игличките на страха и обръща страницата. После прелиства една празна. И стига до същината.

15:57

Джейни отгръща.

16:19

Джейни заравя глава в дланите си и продължава.

16:53

Джейни трепери, плаче, спомня си малките деца от училищния автобус и продължава.

17:39

Джейни отмества поглед. Препрочита страницата. Главата й пулсира. Продължава. До горчивия край.

18:00

Сълзи се стичат по бузите на Джейни. Бърше мокрото си лице с подгизналия си ръкав. И продължава.

Джейни гледа втренчено в тетрадката. Обръща страницата, макар да знае, че е последна. И че това не е шега.

Поглежда ръцете си. Свива и разгъва пръсти. Проследява с поглед движенията им. Разглежда изрязаните си нокти, бръчиците по кокалчетата. После се оглежда из стаята.

Сваля очилата.

Търси отговора, който вече знае. Сънищата, главоболията, сгърчените ръце и слепите очи на госпожица Стюбин. Затрудненията със собственото й зрение. Подозираше го.

От доста време.

Просто не искаше да мисли за това, не искаше да го повярва.

Може би и Кабъл знае, досеща се. С глупавите му офталмологични таблици. Може би затова е искал почивка. Виждал е, че тя рухва. И че той не може повече да се занимава с нейните проблеми.

Джейни е толкова смазана, няма сили дори да плаче.

Грабва ключовете от колата и бързо поема към изхода, но на вратата си спомня.

Госпожица Стюбин е убила трима души в катастрофа, заради нечий сън.

Джейни поглежда Етел през прозореца и бавно се свлича на пода, хлипайки, докато светът й се разпада. Джейни остава там.

Не може да стане.

Не и тази нощ.

25 март 2006

08:37

Джейни е на пода в хола пред входната врата. Майка и я прескача веднъж, два пъти, без да се обезпокои, и изчезва в тъмните кътчета на своята спалня. Виждала е Джейни да спи на пода и преди.

Джейни не помръдва, когато на вратата се чука. Второ почукване, по-настоятелно, остава без отговор.

После се чува глас:

— Не ме карай да разбивам вратата, Ханаган!

Джейни повдига глава. Примижава, фокусирайки дръжката на вратата.

— Не е заключено — изрича глухо, макар да се старае да звучи любезно.

И тогава Капитана се озовава там, в хола на Джейни, и някакси в малкия й дом фигурата й изглежда толкова внушителна.

— Какво става, Джейни? — пита Капитана и тревогата на лицето й расте с всеки изминал миг, в който тя е на пода.

Джейни поклаща глава и произнася с изтънял безпомощен глас:

— Мисля, че умирам, сър.

Джейни се изправя и сяда. Усеща шарката на килима отпечатана на бузата си. Напомня й за грапавите белези на Кабъл.

— Бях тръгнала към вас вчера, — казва тя, гледайки ключовете от колата на пода до себе си. — Тъкмо щях да отворя вратата, когато осъзнах всичко. Шофирането. Всичко. И просто… — Поклаща глава. — Аз ослепявам, сър. Точно като госпожица Стюбин.

Капитана стои мълчаливо. Изчаква търпеливо Джейни да й обясни. Подава й ръка. Издърпва я и я поема в прегръдката си.

— Хайде говори — подканя я с мек глас.

И Джейни, на която й бяха свършили сълзите още преди часове, излива нови потоци на рамото на Капитана, докато й разказва всичко за съдържанието на зелената тетрадка. Дава й тетрадката да я прочете сама. И Капитана притиска силно Джейни всеки път когато хлипанията започват отново.

Скоро Джейни притихва. Оглежда се за нещо подходящо, което да даде на Капитана да си избърше палтото, но не открива нищо. В къщата й никога няма нищо.

— Обади ли се в училището за отсъствията?

— По дяволите!

— Няма проблем. Сега ще се обадя аз. Майка ти госпожа Ханаган ли се води? Не искам да разберат, че те познавам.

Джейни поклаща глава.

— Не, не е госпожа — казва. — Просто кажете Доротея Ханаган.

След като Капитана затваря телефона, Джейни пита:

— Как решихте да дойдете?

Капитана сключва вежди.

— Кабъл ми се обади. Тревожеше се, че не си се появила в училище, питаше дали не съм се чула с теб. Предполагам, че ти е звънял.

Значи трябва да изчезна, за да ме потърси. Джейни не казва нищо. Иска с цялото си сърце да попита Капитана защо Кабъл не й говори. Но е достатъчно голяма, за да не го направи. И казва само:

— Много мило. — Замисля се за момент, после пита: — Някога чували ли сте за това? Госпожица Стюбин говорила ли ви е?

— Знаех си, че нещо те притеснява още когато ми се обади преди няколко седмици, но нямах представа какво. Госпожица Стюбин беше много затворен човек, Джейни. Не говореше много за себе си и аз не разпитвах. Не беше моя работа.

— Мислите ли, че Кабъл знае?

— Възнамеряваш ли да го питаш?

Джейни вдига поглед да разгадае изражението на лицето й. Захапва треперещата си устна, за да я усмири.

— В момента не си говорим много.

Капитана въздиша.

— Така си и помислих — казва внимателно. — Кабъл си има своите демони и ако не започне да се справя с тях, ще започна аз да се разправям с него. Трудно му е да приеме някои неща точно сега.

Джейни поклаща глава.

— Не разбирам.

Капитана мълчи.

— Може би трябва да попиташ него. И да споделиш през какво преминаваш ти самата.

— Защо? За да не ме погледне никога повече, като му кажа, че ще остана сляпа и недъгава?

Капитана се усмихва тъжно.

— Не мога да погледна в бъдещето, Джейни. Но се съмнявам, че няколко физически недостатъка ще го отблъснат от теб, ако разбираш какво имам предвид. Но пък и никой не те задължава да му казваш. — Замълчава. После добавя: — Хайде, имаш вид на човек, на който една закуска ще му дойде добре! Да поизлезем.

Джейни оглежда измачканите си дрехи, които не е сменяла от предишния ден.

— Да, защо не — отвръща.

Отнема й няколко минути да среше косата си и да си хвърли един поглед в огледалото. На себе си и на очите си.

Капитана води Джейни в Ан Арбър. Спират за закуска в „При Анджело“, където Капитана очевидно познава всички, включително и Виктор, майстора на бързи поръчки. Виктор организира малък пир на тяхната маса. Джейни, която не е слагала троха в устата си от предишния ден на обяд, омита храната с благодарност.

След закуската Капитана кара около кампуса на Мичиганския университет.

— Някои от най-добрите изследователски и медицински центрове се намират тук, Джейни. Може нещо да… — Вдига рамене. — Само не забравяй, че Марта Стюбин е загубила зрението си преди петдесет години. Много се е променила медицината оттогава. Не се обричай, преди да си разбрала на какво са способни лекарите днес. И не само за очите ти, за ръцете също. А защо не и за сънищата? Виждаш ли онази сграда? Там изучават сънищата. Сигурна съм, че ще се намери начин да те приемат за известно време. Имам неколцина приятели, на които мога да разчитам. Те знаеха за Марта. Ще ни помогнат.

Джейни оглежда всичко наоколо. Съзира миниатюрен лъч надежда. Двамата с Кабъл на няколко пъти бяха обмисляш да дойдат тук следващото лято, когато вече щяха свободно да се движат заедно. Сега Джейни не знае какво да очаква. Може би Кабъл ще се върне.

А може би ще се уплаши отново.

Джейни не е сигурна колко още раздели и одобрявания може да понесе.

— Защо всичко трябва да е толкова трудно? — пита тя на глас. И се изчервява. — Реторичен въпрос. Съжалявам, Капитане.

Капитана се усмихва.

— Какво те накара да я прочетеш най-накрая?

Джейни преглъща шумно.

— Сега, когато Кабъл не иска да се доближи до мен, си помислих, че нямам нищо за губене. Май съм се излъгала.

Капитана стиска устни, докато кара и промърморва нещо под носа си.

— Добре — казва, — и как се чувстваш като ловец на сънища?

Джейни се замисля.

— Като че ли не познавам нищо друго.

Лицето на Капитана става сериозно.

— Как се вписва майка ти в тази картинка?

— Никак.

— А баща ти…?

— Не съществува, доколкото знам.

— Разбирам. — Капитана прави пауза. — Съжаляваш ли, че прочете тетрадката?

Джейни остава безмълвна за малко.

— Не, сър.

Седят в тишина и Капитана посочва още няколко сгради от кампуса на университета.

— Искаш ли да напуснеш работата при мен, Джейни? Да се изолираш?

Джейни я поглежда.

— Вие искате ли да напусна?

— Разбира се, че не! Ти си блестяща в това, което вършиш.

— Бих искала да остана, ако имате още задачи за мен, сър.

Капитана се усмихва, после пак става сериозна.

— Смяташ ли, че можеш да продължиш да бъдеш в един екип с Кабъл, дори да не се върнете към романтичните си отношения?

Джейни въздъхва.

— Ако той може да се справи, без да се държи като задник, и аз мога. — Гласът й изневерява. — Просто…

Тръсва глава и се стяга, не иска да плаче.

Капитана поглежда с гняв през прозореца. Стисва устни. Поклаща глава.

— Кълна се в господа, ще напердаша това момче! — мърмори си тя. — Слушай, Джейни. Кабъл няма много — има майка, която го е изоставила, и баща, който едва не го е убил… И сега, когато е с теб, отчаяно иска да те държи в безопасност в джоба си през цялото време. Но знае, че няма начин. Трябва да се научи да се справя с това.

Джейни разбира.

— Но, Капитане, той не можа да понесе дори да ме докосне след случая с Дърбин! — Разплаква се. — Сякаш беше отвратен завинаги от това, че други са ме докосвали или… не знам.

Пресяга се за кърпичка между седалките.

— Исусе! — казва Капитана. — Джейни, изслушай ме. Ти вече си добър детектив. Знаеш, че в нашата професия всеки си има своите предчувствия и търси отговорите. Правиш го толкова добре в работата си. Защо не следваш същата логика в личния си живот? Ще трябва да поговориш с Кабъл, ако искаш развръзка. Безкрайните размишления и предположения водят само до задънени улици.

Джейни затваря очи. Отпуска глава на облегалката.

— Съжалявам, Капитане. Права сте. Обещавам, че няма да позволя тази каша да се отрази на работата ми. Да работя за вас, е най-доброто, което се случва в живота ми. Усещам, че мога да променя нещо, разбирате ли?

Капитана стисва за миг ръката й.

— Разбирам, хлапе. И имам големи планове за теб, ако си в играта.

— Капитане?

— Да.

— А как ще отида където и да било, като не мога да шофирам?

Капитана въздиша.

— Още не съм го измислила.

— Знаехте ли, че госпожица Стюбин е катастрофирала заради сън? Убила е трима невинни.

Капитана намалява скоростта и поглежда към Джейни.

— Знаех от архивите, че е участвала в ужасна катастрофа в миналото. Нямах представа, че е било заради сън. — Капитана прави пауза. — Била е на шестнайсет, когато се е случило.

Джейни мълчи потресена.

Капитана продължава:

— Осъдили са я за автомобилно убийство, Джейни. Отнели са й книжката и три години е прекарала в женско изправително заведение. Ако е била пълнолетна, наказанието е щяло да бъде по-тежко. Това е сериозно.

Стомахът на Джейни се свива.

— Вчера замалко да блъсна едни дечица — казва тихо. — Друго дете сънуваше в автобуса.

Капитана клати глава заканително.

— Ами да. Това решава случая. Джейни, ако отново те видя да шофираш, сама ще ти напиша глобата, кълна се! Междувременно, ако ми трябваш някъде, ще те закарам аз или ще ти изпратя кола. Не искам да си хабиш сънищата в проклетия обществен транспорт.

Джейни се чувства така, сякаш току-що са я напъхали в клетка.

— Ами училището? — пита. — Ще трябва да ходя с училищния автобус. Какво ще кажа на хората? И Кабъл ще разбере. Голяма гадост.

Капитана й хвърля строг поглед.

— Имаш ли представа какво е гадост? Да убиеш трима невинни — това е гадост. Мислиш, че животът ти е труден сега, опитай да живееш с нещо подобно. — Гласът й е суров.

Джейни мълчи.

Връщат се обратно във Фийлдридж.

Телефонът на Капитана звъни, тя поглежда номера и вдига:

— Комиски слуша. — Пауза. — Да, при мен е. — Още една пауза. — Да, наред е.

Кимва, поглежда Джейни с ъгълчето на окото си и с мрачна усмивка затваря телефона.

— Съвсем наред — повтаря Капитана с устни, стиснати в тънка линия.

12:36

Капитана оставя Джейни у дома, прегръща я делово и казва:

— Обади ми се, ако имаш нужда да говориш за тези неща.

— Благодаря, Капитане.

— От теб зависи какво ще кажеш на Кабъл, ако ще му казваш изобщо. Трябва да знаеш, че аз не смятам нищо да му обяснявам, освен ако не засяга директно партньорската ви работа, но дори и тогава бих те помолила ти да го направиш. А за забраната да караш, мисля, че Кабъл ще я приеме доста добре. Достатъчно се притеснява, за което и аз имам заслуга.

Капитана потегля — Джейни й махва вяло. Поглежда тъжно Етел, тиха и сама на алеята. Обръща се и се прибира вкъщи.

Не е съвсем сигурна какво да прави сега.

Влиза в стаята си. Зелената тетрадка, още отворена, я гледа зловещо от леглото, където е останала.

Джейни внимателно я затваря и я пъха в кашона в гардероба.

Просва се по гръб на леглото и лежи с поглед, забит в тавана.

14:23

Хладният влажен вятър упорито вее през мрачното чистилище на госпожица Стюбин на улица „централна“.

— Сега знаеш толкова, колкото знам и аз, Джейни.

Джейни тихичко седи до госпожица Стюбин. Сълзи се стичат от слепите очи на старицата.

Няма повече думи за казване. Само съчувствие, решителност и частица сила, които растат споделени помежду им. И усещане за свобода. Работата на госпожица Стюбин е приключена.

Това е сбогуване.

С бавно движение на костеливите си пръсти госпожица Стюбин стисва ръката на Джейни.

— А сега трябва да се видя с моя войник.

И леко започва да избледнява.

— А аз ще ви срещна ли някога пак? — пита Джейни умоляващо и тревожно.

— Не тук, Джейни.

— Някъде другаде? — в гласа й има надежда.

Но старицата вече я няма.

Джейни се оглежда. Прехапва устна. Пред магазина се разхождат млад мъж във войнишка униформа и девойка с искрящи очи. Девойката се обръща, поглежда през рамо, праща въздушна целувка на Джейни, завива зад ъгъла със своя войник и изчезва от погледа й.

Джейни остава да седи на студената мокра пейка.

Сама.

31 март 2006

14:25

Кабъл сънува, че трупа още и още дрехи върху себе си. Джейни излиза от съня му. Не издържа да го гледа. Знае какво означава. Той отчаяно се опитва да защити себе си. Сърцето си.

Когато звънецът бие, Кабъл се сепва и се събужда. Джейни го наблюдава. Той я поглежда смутен. Тя му се моли с очи от другия край на просторната библиотека. Той отмества поглед.

Обръща се.

И излиза.

6 април 2006

08:53

Пролетната ваканция е. Когато Джейни се събужда, навън вали късен пролетен сняг — натрупал е вече десет сантиметра мека покривка. Обещава си следващата година по същото време да прескочи до Флорида. Дори и това да означава, че през целия полет ще бъде в плен на сънищата на пасажерите. И че ще прекара цялата седмица сама, докато другите се забавляват.

Облича се и излиза навън да чака колата, изпратена от Капитана. Забърсва Етел, за да се вижда табелата „Продава се“ на стъклото. Почиства с лопатата тротоара и минава на алеята. Снегът е тежък и мокър, блести под лъчите на късното утринно слънце.

Кари изхвърча от вкъщи и тича през двора към Джейни, която й се усмихва.

— Здрасти! — казва.

— Джейни Ханаган! — гневно вика Кари. — Как смееш да продаваш Етел! Горката Етел! Стю е съсипан.

Джейни е подготвена за този въпрос.

— Вече не мога да си позволя застраховката и горивото, Кари. Кажи на Стю, че много съжалявам.

Кари се усмихва дяволито. Вади топка банкноти от джоба на палтото си.

— Колко? — пита. — Ще продам моя боклук. Етел ми каза, че иска да остане в квартала.

Очите на Джейни грейват.

— Не може да бъде!

— Може! — Кари се подхилква. — Колко?

Джейни подскача на място в снега.

— За теб? Хиляда и двеста. Това си е далавера!

Кари моментално брои дванайсет стотачки и ги пъха в ръцете на Джейни.

— Продадена!

— О, боже! Не мога да повярвам, че наистина купуваш Етел!

— Стю ми зае мангизите, докато продам моята. Той със сигурност е най-щастлив от всички. А сега махни тая табела от прозореца на горкото момиче, преди да е умряло от срам! Трябва да се обадя на Стю и да му кажа, че имаме сделка. После ще се оправяме с документите, става ли?

Кари се връща с два скока обратно вкъщи, без да чака отговор, докато Джейни с широка усмивка маха табелата от стъклото на Етел и гали с любов заснежения капак.

Детектив Джейсън Бейкър я взема с микробуса си.

— Здрасти, малка сънливке! — казва с щедра усмивка. — Видях какво си направила на онези копелета на верандата на Дърбин. Напомни ми да не ти се пречкам.

— Де да можех да си спомня — отвръща Джейни.

Харесва и Бейкър, и Коб.

— Още никакъв спомен ли нямаш? Да, обикновено е така с този вид наркотици. Затова и толкова много изнасилвания си остават неотбелязани или недокладвани. Загубата на паметта позволява на психопати като Дърбин и пасмината му да им се разминава отново и отново. Но ти наистина спаси положението, Джейни.

Джейни се изчервява и забива поглед в ръцете си. Не се чувства много като герой.

В полицейското управление Джейни чука на вратата на Капитана.

— Влез! — вика Капитана, както обикновено.

Джейни влиза с усмивка.

И си глътва езика.

Кабъл е там.

Усмивката му е изкуствена и измъчена. Джейни проявява хладнокръвие и сяда до него.

Капитана веднага започва делови разговор.

— Стейси О’Грейди няма да напуска гимназия „Фийлдридж“, въпреки всичко. Родителите й са удовлетворени, че виновните са арестувани, а Стейси наистина иска да остави преживяното зад гърба си и да се върне и да завърши със съучениците си.

Джейни и Кабъл кимат. Джейни се радва да го чуе.

— Заведени са няколко дела от гневни родители — не ги виня. Но се притеснявам, че ще се наложи да свидетелстваш, Джейни. Изслушванията са насрочени за юни. Преди това ще се срещнеш с прокурора, за да уточните показанията ти. Сигурно ще е тежко. Така че се подготви да отговаряш на жестоки въпроси от страна на защитата. И то в присъствието на Дърбин, Уанг и Крейтър, които ще седят в залата и ще те гледат. Разбираш ли?

Джейни стиска устните си да не треперят.

— Да, сър!

— Браво, моето момиче! Ще направим всичко в рамките на закона, за да запазим способностите ти в тайна. Все пак най-вероятно е да се разбере, че си била на този купон по задача и че работиш за мен под прикритие. Твоята версия и тестовете за наркотици ще ни трябват като доказателства. Ако престъпниците се уплашат и пледират виновни, след като видят купищата доказателства, които ще представим, отиваме на съд и мисията ти във „Фийлдридж“ със сигурност ще бъде разкрита. Но ти трябва да казваш само истината, за каквото и да те питат, а ние после ще се оправяме някак.

Очите на Джейни се отварят широко.

— Значи, ако ме разкрият… аз ще… вие…

Капитана се усмихва.

— Ще си запазиш работата. Не се тревожи. Марта също се е измъквала на косъм на няколко пъти, но тайната й никога не е била разкривана пред съда. Адвокатите не подозират за съществуването на Ловците на сънища и никога не задават правилните въпроси. Така че, хайде да не се тормозим за това предварително, става ли? Искам да си вземеш малко почивка до края на учебната година, да се успокоиш и да възстановиш силите си. — Капитана се завърта на стола и продължава без преход: — И, Кейб, имам някои по-малки самостоятелни задачи за теб от понеделник след училище. Ясно?

— Да, сър! — отговарят Джейни и Кабъл едновременно.

— Вие двамата ще можете ли да работите отново заедно в бъдеще, или да си преразгледам плановете? — пита Капитана без предисловия.

Джейни поглежда Кабъл. Кабъл поглежда обувките си.

— Да, сър! — казва Джейни накрая. Предизвиква Кабъл да отговори.

— Разбира се! — казва Кабъл. Като избягва погледа на Джейни.

Капитана кимва и се заема с листовете по бюрото си.

— Добре. Джейни, виж дали Кобу или Бейкър, или Рабиновиц са свободни да те закарат вкъщи. Ще се чуем скоро.

— Да, сър!

Джейни се изправя с пламнало лице. Чувства се засрамена пред Кейб. Изнизва се през вратата, като оставя Кабъл и Капитана вътре, и решава да се прибере пеша, вместо да се моли да я закарат.

Не е стигнала много далеч, когато колата на Кабъл профучава край нея и я посипва със сняг.

Кабъл забавя.

Спира.

Дава на задна.

Джейни извръща поглед към храстите, мечтаейки за място, където да се скрие.

Кабъл сваля десния прозорец и гледа към Джейни. Усмихва се мрачно. Прехапва устна.

— Да те закарам, Ханаган?

Джейни кима сдържано и се качва. Знае, че все някога ще трябва да говорят, ако ще продължават да работят заедно.

— Мога да се прибера пеша от вас, за да не те притеснявам — казва учтиво.

Пътуват в мълчание.

Кабъл свива в алеята пред дома си.

Слизат от колата.

Стоят един срещу друг и се гледат известно време, но Джейни не отмества поглед, победена от емоциите си. Гневна е. Още не може да разбере защо той я заряза така неочаквано. Сигурно защото се остави училите да я опипват. Джейни иска да знае истината. Но не желае пак да бъде отрязана.

— Благодаря, че ме докара — казва накрая.

Той не отговаря, не помръдва — тя се обръща бавно и тръгва към вкъщи.