Вещици в чужбина

Това е Светът на Диска. Той се носи из пространството на гърбовете на четири слона, стъпили върху черупката на Великата А’Туин — небесната костенурка.

Преди много, много години подобна Вселена е била смятана за необичайна и вероятно — за невероятна.

Но пък… всичко е било толкова просто преди много, много години.

Защото Вселената била изпълнена с невежество, а ученият я пресявал като златотърсач, надвесен над планински поток, за да отдели златото на знанието от чакъла на глупостта, пясъка на несигурността и малките осмокраки мустакати плаващи твари на суеверието.

От време на време той се изправял и казвал нещо като „Ура, открих Третия закон на Бойл“. И всеки си знаел мястото. Но бедата била там, че невежеството ставало все по-интересно, особено онова очарователно невежество за големи и важни неща като материя и сътворение. А хората преставали да градят търпеливо своите малки къщи от късчета разум в хаоса на Вселената и започвали да се интересуват от самия хаос — отчасти защото било доста по-лесно да си експерт по хаоса, но предимно защото той предлага наистина хубави десени, които стават за апликация на тениска.

И вместо да се занимават с подобаващата наука1, учените изведнъж започнали да обикалят и да разправят колко невъзможно е да се знае каквото и да било и че всъщност няма такова нещо като реалност, за която да знаем изобщо нещо. И как всичко това е ужасно вълнуващо, и случайно да ви е известно, че вероятно всичките тези малки вселени са съществували тук, около нас, но никой не е можел да ги види, защото всички са извити навътре в самите тях. И между другото не смятате ли, че това е една доста хубава тениска?

В сравнение с всичко това една огромна костенурка с цял свят върху гърба си е направо обикновена. Поне не се преструва, че не съществува. А и никой на Диска не се е опитвал да докаже, че не съществува, просто за всеки случай — да не би да се окаже прав и внезапно да открие, че се носи в празното пространство. Това е защото Светът на Диска съществува точно на ръба на реалността. Най-дребните нещица могат да се промушат от другата страна. Така че в Света на Диска хората приемат нещата насериозно.

Като историите например.

Защото историите са важни.

Хората мислят, че историите се сътворяват от човека. Всъщност е точно обратното.

Историите съществуват независимо от техните герои. Ако знаете това, знанието ви дава власт.

Историите — големи развяващи се панделки от оформено пространство-време — са се размотавали и развивали около Вселената от самия момент на началото. И са еволюирали. Най-слабите са умрели, най-силните са оцелели и чрез преразказването им са натрупали маса… Истории, усукващи се и носещи се сред тъмнината.

И самото им съществуване наслоява слаб, но настойчив отпечатък върху хаоса, който представлява историята. Историите издълбават улеи, достатъчно дълбоки, за да вървят хората в тях, също както водата следва определено русло по планински склон. И всеки път, когато нови герои отъпкват пътеката на историята, улеят става по-дълбок.

Това се нарича теория на разказвателната причинност и означава, че историята, веднъж започната, придобива форма. Тя събира вибрациите на всички останали повторения на тази история, които някога са се случвали.

Ето защо историята непрекъснато се повтаря.

И така, хиляди герои са откраднали огън от боговете. Хиляди вълци са изяли бабички, хиляди принцеси са били целунати. Без да знаят, милион неподозиращи актьори са вървели по пътеките на историята.

Сега е невъзможно третият и най-малък син на който и да е крал да се заеме с предизвикателство, в което са се провалили по-старите му братя, и да не успее.

Историите нехаят кой участва в тях. За тях е важно да бъдат разказвани и преразказвани. Или ако предпочитате да мислите за това по друг начин: историите са паразитна форма на живот, изкривяващи живота на другите само за своя угода.2

Необходим е специален човек, за да се бори с тях и да стане мая на историческия пай.

Преди много, много години…

Сиви ръце сграбчиха чука и го стовариха върху кола толкова силно, че той потъна цяла стъпка в меката земя.

Още два удара го закрепиха неподвижно.

Змиите и птиците тихо наблюдаваха от дърветата около сечището. В блатото алигаторите се плъзнаха като струи лошо оцветена вода.

Сиви ръце взеха напречника и го поставиха на мястото му, вързаха го с увивни лози, опъвайки до скърцане.

Тя наблюдаваше. А после взе парче огледало и го закрепи на върха.

— Палтото — каза.

Той взе палтото и го нахлузи върху напречника. Прътът не беше достатъчно дълъг и последните няколко сантиметра от ръкавите увиснаха празни.

— И шапката — добави тя.

Шапката беше висока, кръгла и черна. Лъщеше. Парчето огледало просветваше между тъмнотата на шапката и палтото.

— Дали ще проработи? — попита той.

— Да. Дори огледалата имат свое отражение. Срещу огледалата трябва да се борим с огледала. — Тя се загледа през дърветата към тясната бяла кула в далечината. — Налага се да намерим нейното отражение.

— Тогава то ще трябва да достига доста надалеч.

— Да. Имаме нужда от помощ, и то каква.

Тя огледа поляната.

Беше призовала господин Безопасен път, госпожа Хубавата Ана, Хоталога Андрюз и господин Широка крачка. Вероятно те не бяха много добри богове.

Но бяха най-добрите, които тя можа да сътвори.

Това е разказ за истории.

Или какво наистина значи да си фея-кръстница.

Но също и за отражения и огледала.

Навсякъде из мултивселената има изостанали племена3, които отричат огледалата и образите, защото според тях те открадват част от човешката душа и от човека остава само толкова, колкото да се мотае наоколо. А хората с повечето дрехи обявяват това просто за суеверие въпреки факта, че други хора, които прекарват живота си, приемайки един или друг образ, изглежда изтъняват. Това обаче се отдава на претоварване и, право да си кажем, на прекомерна показност.

Просто суеверие.

Но не е задължително суеверието да греши.

Огледалото може да изсмуче част от душата. То може да задържи отражението на цяла една вселена, на пълно със звезди небе в парче посребрено стъкло, не по-дебело от дъх.

Познавате ли огледалата, значи знаете почти всичко.

Погледнете в огледалото…

… по-навътре…

… до оранжевата светлина на студения планински връх, на хиляди мили от растителната топлина на онова блато…

Местните я наричаха Мечата планина. Не защото имаше много мечки в нея, а защото беше гола4. Между другото това причиняваше доста доходно объркване. Хората често отиваха в най-близкото село с тежки лъкове, капани и мрежи и надуто питаха за местни водачи да ги заведат при мечките. И тъй като всеки в околността живееше доста добре благодарение на това, да не говорим за продажбата на указатели, карти на мечи пещери, декоративни стенни часовници с мечки по тях, мечешки бастуни и сладкиши, опечени във формата на мечки, някак си никой нямаше време да поправи правописа.5

А планината беше толкова гола, колкото изобщо може да бъде някоя планина.

Повечето дървета се отказваха да растат по-нагоре от половината разстояние до върха. Само няколко бора стърчаха разпиляно и ефектът доста наподобяваше кичур измъчени косми, пригладен напряко на плешива глава.

Това беше място за сборище на вещици.

Тази вечер на самия връх гореше огън. Тъмни фигури се движеха в трепкащата светлина.

Луната плуваше през облачната дантела.

Накрая една висока фигура с островърха шапка изрече:

— Искаш да кажеш, че всички са донесли картофена салата?

Една вещица от Овнерог не присъстваше на сборището. Вещиците харесват нощите под открито небе не по-малко от всеки друг, но в този случай тя имаше по-належащ ангажимент. От онези, които не можеш лесно да отложиш.

Дезидерата Куха пишеше завещанието си.

Когато беше малко момиче, нейната баба й бе дала четири важни съвета, които да направляват младите й стъпки по неочаквано криволичещата пътека на живота.

А именно:

Никога не вярвай на куче с оранжеви вежди.

Винаги взимай адреса и името на младия мъж.

Никога не заставай между две огледала.

И винаги носи съвсем чисто бельо, защото не се знае кога подплашен кон ще те прегази до смърт и ако хората видят, че носиш недотам изрядно бельо, ще умреш от срам.

После Дезидерата порасна и стана вещица. А едно от главните предимства да си вещица е, че знаеш точно кога ще умреш и можеш да носиш каквото бельо си поискаш.6

Така беше преди осемдесет години, когато идеята да знаеш точно кога ще умреш изглеждаше доста привлекателна, защото тайничко, разбира се, си знаеш, че ще живееш вечно.

Онова беше тогава.

А това беше сега.

Като че напоследък вечното не траеше толкова, колкото някога.

Още едно дърво се разпадна на пепел в огнището. Дезидерата не си бе направила труда да поръча гориво за зимата. Наистина нямаше смисъл.

И освен това, разбира се, имаше го и другото нещо…

Тя го опакова внимателно като дълъг тънък пакет. После сгъна писмото, написа адреса и го пъхна под връвта. Готово.

Погледна нагоре. Дезидерата беше сляпа от тридесет години, но това не беше проблем. Тя открай време си беше благословена, ако тази е точната дума, с второ зрение. И така, когато обикновените очи откажат да ти служат, просто се научаваш да виждаш в настоящето, а това така или иначе е по-лесно, отколкото да виждаш в бъдещето. И тъй като окултното зрение не зависи от светлината, пестиш свещи. Винаги има и добра страна, ако знаеш къде да погледнеш. Така да се каже.

На стената пред нея висеше огледало.

Лицето в огледалото не беше нейното — кръгло и розово.

Беше лице на жена, свикнала да дава заповеди. Дезидерата не беше от заповедническия тип. Всъщност тъкмо обратното.

— Ти умираш, Дезидерата — каза жената.

— Тъй си е.

— Остаряла си. Такива като тебе винаги остаряват. Нямаш почти никаква сила вече.

— Това е факт, Лилит — меко отвърна Дезидерата.

— Значи твоята защита се вдига от нея.

— Уви, да — въздъхна Дезидерата.

— И така, оставаме само аз и злобарката от блатото. И аз ще спечеля.

— Май така изглежда за съжаление.

— Ти трябваше да си намериш наследница.

— Все нямах време. Не съм от тия, дето си планират нещата, знаеш.

Лицето в огледалото се приближи, сякаш фигурата пристъпи по-близо до нейната страна на огледалото.

— Ти загуби, Дезидерата Куха.

— Стават такива неща. — Дезидерата се изправи малко несигурно и взе парче плат.

Фигурата изглежда се ядоса. Съвсем ясно бе, че губещите трябва да свеждат поглед надолу, а не да реагират така, сякаш се забавляват за твоя сметка.

— Не разбираш ли какво значи да загубиш?

— Някои хора доста ясно го показват — рече Дезидерата. — Сбогом, г’спожо. — Тя метна плата върху огледалото.

Чу се ядно поемане на въздух и после стана тихо.

Дезидерата стоеше, като че потънала в размисъл.

После вдигна глава и каза:

— Чайникът тъкмо завря. Ще заповядате ли чаша чай?

— НЕ, БЛАГОДАРЯ — отвърна глас точно зад нея.

— Отдавна ли чакате?

— ВЕЧНО.

— Не ви задържам, нали?

— НОЩТА Е СПОКОЙНА.

— Ще сипя чаша чай. Мисля, че имаше една останала бисквита.

— НЕ, БЛАГОДАРЯ.

— Ако сте гладен, тя е в буркана на камината. Оригинална клачианска керамика. Направена от истински клачиански майстор. От Клач — добави тя.

— НИМА?

— Имах навика да обикалям доста в по-младите си години.

— ДА?

— Интересни времена бяха. — Дезидерата разрови огъня. — Такава ми беше работата. Предполагам, че и при вас е същото, разбира се.

— ДА.

— Никога не знаех кога ще ме извикат. Е, разбира се, на вас са ви ясни тези неща, нали? Кухни предимно. Май винаги бяха кухни. Понякога балове, но общо взето бяха кухни. — Тя взе чайника и сипа врящата вода в самовара на огнището.

— НИМА?

— Изпълнявах желанията им.

Смърт изглеждаше учуден.

— КАКВО? ИМАТЕ ПРЕДВИД… ПОПРАВЯХТЕ КУХНЕНСКИТЕ ШКАФОВЕ? НОВИ МИВКИ? ТАКИВА НЕЩА?

— Не, не. На хората. — Дезидерата въздъхна. — Това е голяма отговорност, да бъдеш фея-кръстница. Имам предвид, да знаеш кога да спреш. Хора, чиито желания се изпълняват, често накрая се оказват не много мили. Така че дали да им дадеш това, което искат, или което им е нужно?

Смърт учтиво поклати глава. От негова гледна точка хората получаваха това, което им дадеш.

— Като например в Генуа — започна Дезидерата.

Смърт погледна остро.

— ГЕНУА?

— Знаеш ли я? Е, разбира се, че знаеш.

— АЗ ЗНАМ ВСИЧКО.

Изражението на Дезидерата омекна. Нейните вътрешни очи блуждаеха някъде.

— Бяхме двете. Кръстниците винаги са две, ти знаеш. Аз и лейди Лилит. Има голяма сила в кръстничеството. То е като да си част от историята. Както и да е, момичето се роди извънбрачно, но в това няма нищо лошо. Не че те не можеха да се оженят, просто никога не стигнаха до това… И Лилит й пожела красота, власт и да се омъжи за принц. Ха! И оттогава работи по въпроса. Какво можех аз да направя? Не се спори с такива пожелания. Лилит знае силата на една история. Аз направих всичко възможно, но у Лилит бе властта. Сега чувам, че тя управлява града. Променя цяла една държава само и само да се изпълни приказката! А сега е прекалено късно. За мен. Тъй че предавам отговорността. Така става с кръстничеството. Никой дори не иска да бъде фея-кръстница. С изключение на Лилит, разбира се. Това й е като муха в главата. Изпращам друг. Може би доста закъснях.

Дезидерата бе блага душа. Феите-кръстници вникват в човешката природа много задълбочено, което води до това, че добрите стават благи, а злите — властни. Дезидерата не бе от хората, които говорят силни думи, но когато тя кажеше за някого, че има „муха в главата“, със сигурност означаваше, че въпросният някой е на няколко мили отвъд хоризонта на лудостта и състоянието му се влошава.

Тя наля чай и продължи:

— Това му е лошото на второто зрение. Виждаш какво става, но не знаеш какво значи. Аз видях бъдещето. Има някаква каляска, която е направена от тиква. А това е невъзможно. Има мишки, които са превърнати в кочияши. А това не е много за вярване. А има и един часовник, дето бие полунощ, и някаква си стъклена пантофка. И всичко това ще се случи. Защото историите си действат така. И тогава си помислих: познавам някои хора, дето карат историите да се случват по техния начин.

Тя въздъхна отново.

— Ще ми се аз да отидех в Генуа. Щях да понеса жегата. А идва и Тлъстия вторник. Преди винаги ходех в Генуа за Тлъстия вторник.

Настъпи очаквателно мълчание.

Тогава Смърт каза:

— НАЛИ НЕ МЕ МОЛИШ ДА ТИ ИЗПЪЛНЯ ЖЕЛАНИЕ?

— Ха! Никой не изпълнява желанията на фея-кръстница. — Дезидерата отново се вглъби, говорейки на себе си: — Знаеш ли, аз трябваше да ги накарам да отидат в Генуа. Трябваше, защото ги видях там. И трите. А това не е лесно с хора като тях. Наложи се да използвам главознание. Да ги накарам сами да се отправят за там. Ако кажеш на Есме Вихронрав да отиде някъде, тя няма да го направи от инат. Кажи й да не ходи и тя ще отърчи, ако ще и по счупени стъкла. Това е то да си Вихронрав. Не знаят как да губят. — Изглежда нещо й се стори забавно. — Но една от тях ще се научи.

Смърт не каза нищо. От негова гледна точка да губиш бе нещо, което всеки научава, си помисли Дезидерата.

Тя си допи чая. После стана, с известна церемониалност си сложи островърхата шапка и закуцука към задната врата.

Недалеч от къщата, под дърветата, имаше дълбока яма, някой предвидливо бе спуснал малка стълба до дъното й. Тя слезе по нея и с известно затруднение я избута нагоре върху листата. После легна. Всичко беше точно.

— Тролът господин Кремъчко долу при мелницата прави много хубави ковчези, ако нямаш нищо против боровия материал.

— НЕПРЕМЕННО ЩЕ ГО ИМАМ ПРЕДВИД.

— Накарах Хъркър Бракониера да изкопае дупката и на връщане ще дойде пак да я затрупа. Надявам се да е прилично. Вземи го, маестро.

— КАКВО? О-О, ОБРАЗНО КАЗАНО.

Той вдигна косата.

Дезидерата Куха умря.

— Е — каза тя, — това беше лесно. И сега какво?

А това е Генуа. Магическото кралство. Диамантеният град. Щастливата страна.

В центъра на града между две огледала стоеше една жена и наблюдаваше как нейното отражение стига чак до безкрайността.

Самите огледала бяха поставени на най-високата дворцова кула в центъра на огледален осмоъгълник под открито небе. Всъщност имаше толкова много отражения, че беше извънредно трудно да се определи кое е образът и кое — действителната личност.

Името й бе лейди Лилит дьо Буен-Дух, при все че по време на дългия си и изпълнен със събития живот бе ползвала много други имена. А това бе нещо, което човек отрано научава, откри тя. Ако искаш да стигнеш донякъде в този свят — а тя беше решила още в самото начало, че иска да стигне докъдето изобщо е възможно, — трябва да носиш имената си с лекота и да взимаш властта отвсякъде, където има такава. Тя бе погребала трима съпрузи — поне двама от тях посмъртно.

И не се застояваш. Щото повечето хора не обикалят много-много. Сменяш държавите и имената си и ако действаш правилно, светът е като охлюв в краката ти. Например за да стане лейди, тя трябваше просто да измине сто мили.

Сега не би спряла пред нищо…

Двете огледала бяха почти едно срещу друго, съвсем леко разместени, така че Лилит можеше да вижда през рамото си как отраженията й се извиват около вселената вътре в огледалото.

Тя можеше да почувства как се влива в себе си, как се размножава чрез безкрайните си отражения.

Когато Лилит въздъхна и се отдалечи от Пространството между огледалата, ефектът беше смайващ. Досущ като триизмерни сенки, подобията на нейния образ за момент увиснаха зад нея, преди да избледнеят.

Така… Дезидерата умираше. Досадна стара чанта. Така й се пада. Никога не проумя силата си. Беше от ония, които се боят да направят добро, за да не би да сторят нещо лошо, и приемат нещата толкова сериозно, че се разкъсват от душевни терзания дори преди да изпълнят желанието на мравка.

Лилит погледна надолу към града. Е, вече нямаше пречки. Глупавата вуду-заклинателка от блатото нищо не разбираше и само й отнемаше по малко време.

Нищо не стоеше на пътя на това, което Лилит харесваше най-много от всичко.

Щастлив край.

Горе в планината празненството се бе поукротило.

Художниците и писателите винаги са имали доста преувеличени представи какво става на едно вещерско сборище. Това се дължи на прекомерното им застояване в малки стаи със спуснати завеси, вместо да излязат на здравословен чист въздух.

Да вземем например голите танци. В средно умерения климат има много малко дни, в които някой би танцувал посред нощ без дрехи, да не говорим за камъните, разни тръни и ненадейно изникващи драки.

Пък и цялата оная работа за козоглавите богове. Повечето вещици не вярват в богове. Разбира се, те знаят, че боговете съществуват. Дори от време на време се случва да си имат работа с тях. Но не вярват в тях. Би било все едно да вярват в пощальона.

А също храната и напитките — парченцата влечуги и прочее. Всъщност вещиците не си падат по тези неща. Най-лошото, което може да се каже за навиците на хранене на по-стария тип вещици е, че имат слабост към бисквити. Топят ги в чай с толкова много захар, че лъжичката не може да помръдне, и го пият от паничката, ако им се стори прекалено горещ. Всичкото това се придружава с разчувстващи звуци, които навяват най-общо мисълта за евтино направена канализация. Може би жабешките крачета и другите екстри са за предпочитане.

Както и мистичните мазила. Чист късмет е, че тук художниците и писателите са на по-твърда почва. Повечето вещици са на възраст, а точно тогава мазилата придобиват привлекателност. И така, поне две от присъстващите тази вечер вещици бяха намазани с прочутия лосион за гръдни разтривки на Баба Вихронрав. Гъша мас и ароматна билка. От него нито се литва, нито носи видения, но определено предпазва от простуди, макар и само заради потресаващата миризма, която започва се разнася по някое време през втората седмица. Тя държи всички на разстояние, така че е невъзможно да се прихване нещо.

Да вземем най-накрая самите сборища. Средностатистическата вещица по природа не е социално животно, поне що се отнася до колежките й. Възниква конфликт между доминантни личности. Нещо като група предводители без подчинени. Вещиците имат едно основно, неписано правило, а именно: „Не прави това, което ти се иска, а каквото аз ти казвам.“ В произволна съвкупност от вещици естественият брой е една. Те се събират една с друга само когато не могат да го избягнат.

Както сега.

Поради отсъствието на Дезидерата разговорът естествено се завъртя около увеличаващата се липса на вещици.7

— Какво, никой ли? — каза Баба Вихронрав.

— Никой — отвърна Дъртата Бревис.

— На това му викам ужас! — възкликна Баба. — Отврат.

— А? — не дочу Старата майка Дисмас.

— Тя го нарича отвратително! — извика Дъртата Бревис.

— А?

— Няма друго момиче! Да замести Дезидерата!

— О-о.

Замислиха се над последиците.

— Ако никой не иска коричките, аз ще ги взема — обади се Леля Ог.

— По мое време подобно нещо нямаше да се случи никога — продължи Баба. — Имаше поне една дузина вещици само от тая страна на планината. Разбира се, това беше преди всички тия — тя направи физиономия — лични забавления. Има прекалено много лични забавления напоследък. Като бях млада, ние никога не се забавлявахме лично. Все не оставаше време.

— Времето се бъзика — вмъкна Леля Ог.

— Какво?

— Времето се бъзика. Значи, че онова е било тогава, а това е сега.

— Нямам нужда някой да ми го казва, Гита Ог. Знам кога е сега.

— Трябва да си в крак с времето.

— Не виждам защо. Не виждам защо ние…

— И така, предполагам, че трябва отново да разширим границите — обобщи Дъртата Бревис.

— Не може — остро каза Баба Вихронрав. — Аз вече имам четири селища. Метлата ми едва успява да изстине.

— Е, като почина и Майка Куха, определено останахме в липса — обясни Дъртата Бревис. — Знам, че тя не правеше кой знае какво, да не говоря за другите й занимания, но беше тук. Това имам предвид. Да бъдеш тук. Трябва да има местна вещица.

Четирите вещици се загледаха унило в огъня. Леля Ог, която се стараеше да гледа откъм веселата страна на нещата, вдигна тост.

— Долу в Крийл Спрингс си имат магьосник — обади се Дъртата Бревис. — Когато Баба Хоплис почина, нямаше кой да поеме работата и те отидоха в Анкх-Морпорк за магьосник. Истински магьосник. С всичкото му. Той си има магазин там, с медна табела на вратата. Пише „Магьосник“.

Вещиците въздъхнаха.

— Мисис Синдж почина — продължи Дъртата Бревис. — И Старата Пийви почина.

— Наистина ли? Старата Мейбъл Пийви? — попита Леля Ог, ръсейки трохи. — На колко беше?

— На сто и деветнайсет — отвърна Дъртата Бревис. — Аз й казах: „Ти не бива да се катериш из планините на твоята възраст“, но тя не ме послуша.

— Някои хора са си такива — обобщи Баба. — Инатливи като магарета. Кажи им да не правят нещо и те няма да мирясат, докато не опитат.

— Аз всъщност чух последните й думи — додаде Дъртата.

— И какви бяха? — каза Баба.

— Доколкото си спомням: „Ох, мамка му“.

— Тя би искала да си отиде по този начин — каза Леля Ог.

Другите вещици кимнаха.

— Знаете ли… може би ставаме свидетели на заника на нашия занаят по тези места — въздъхна Бревис.

Те пак се втренчиха в огъня.

— Сигурно никой не носи бяла ружа? — подхвърли Леля Ог с надежда.

Баба Вихронрав погледна своите посестрими. Не можеше да понася Дъртата Бревис. Старицата преподаваше в едно училище от другата страна на планината и имаше гадния навик да бъде основателна, когато я провокираха. А пък Старата майка Дисмас беше възможно най-безполезната гадателка в историята на оракулството. Отгоре на това Баба наистина изобщо не си пасваше с Леля Ог, която беше нейната най-добра приятелка.

— Какво ще кажете за младата Маграт? — невинно попита Старата майка Дисмас. — Нейният район е близо до този на Дезидерата. Може би ще поеме малко отгоре?

Баба Вихронрав и Леля Ог се спогледаха.

— Тя се е чалнала — отбеляза Баба.

— Е, стига де, Есме — спря я Леля Ог.

— Добре де, аз смятам така — натърти Баба. — Не можеш да ме убедиш, че всичките тия приказки за роднини не са чалнати.

— Тя не каза така — обясни Леля. — Тя каза, че иска да се сроди със себе си.

— Нали това говоря — рече Баба Вихронрав. — Аз й казах: „Симплисити Чеснова е твоя майка, Араминта Чеснова е твоя баба, Йоланда Чеснова е твоя леля, а ти си… ти си твоят аз.“

Тя се отдръпна с доволния изглед на човек, разрешил всичко, което някой някога може да поиска да знае по въпроса за кризата на личното самоосъзнаване.

— Тя не щеше да слуша — добави.

Дъртата Бревис сбърчи чело.

— Маграт ли?

Опита се да си представи най-младата вещица в Овнерог и си припомни… е, не точно образ, а просто едно изражение на леко воднисти очи с безнадеждно желание за добра воля, вклинено между тяло, подобно на върлина, и коса като купа сено след буря. Един неуморен създател на добрини. Вечно в грижи и тревоги. От онези, дето спасяват малки загубени птичета и плачат, ако те умрат. Функционален тип, който старата Майка Природа обикновено пази специално за малки загубени птичета.

— Не звучи правдоподобно — изтъкна тя.

— И каза, че иска да бъде по-твърда и да си отстоява правата — продължи Баба.

— Нищо лошо няма да си отстояваш правата — вмъкна Леля. — Нали затова сме вещици.

— Не съм споменавала, че има нещо лошо — обясни Баба. — Казах й, че няма нищо лошо. Можеш да си отстояваш правата, колкото си искаш, стига да правиш каквото ти се казва.

— Търкай го и след седмица-две ще светне — обади се Старата Майка Дисмас.

Другите вещици я загледаха с очакване, в случай че има продължение. Стана ясно, че няма.

— И посещава… на какво ходеше, Гита? — попита Баба.

— Уроци по самоотбрана — отвърна Леля.

— Но тя е вещица — изтъкна Дъртата Бревис.

— Казах й го. — Баба Вихронрав цял живот бе ходила безстрашно нощем в населените с бандити планински гори с ясната увереност, че тъмнината не съдържа нищо по-ужасно от самата нея. — Тя отговори, че това не било същината. Не било същината. Така каза.

— Тъй или иначе никой не ходи на такова нещо — обобщи Леля Ог.

— Аз мислех, че тя ще се омъжи за царя — обади се Дъртата Бревис.

— Всички си мислеха така — потвърди Леля. — Но знаеш я Маграт. Склонна е към Внушения. Сега разправя, че отказва да бъде сексуален обект.

Всички се замислиха. Накрая бавно, сякаш изплуваше от дълбините на увлекателни размишления, Дъртата Бревис каза:

— Но тя никога не е била сексуален обект.

— Радвам се, че дори не знам какво значи сексуален обект — твърдо заяви Баба Вихронрав.

— Ами аз знам — увери ги Леля Ог.

Те я погледнаха.

— Нашият Шейн веднъж донесе един такъв вкъщи от чужбина.

Те продължиха да я гледат.

— Беше кафяв и дебел и имаше мъниста и лице, и две дупки за връвта.

Не личеше да извъртат поглед.

— Е, той каза, че било такова — допълни Леля.

— Мисля, че говориш за статуетка на плодовитостта — с надежда каза Дъртата Бревис.

Баба поклати глава.

— Не ми се чини, че Маграт… — започна тя.

— Не ми казвай, че т’ва струва два пенса. — Старата Майка Дисмас се обади от който и да бе времеви отсек на настоящото й обитание.

Никой никога не знаеше със сигурност кой е той.

За надарените с второ зрение това беше професионален риск. Човешкото съзнание всъщност не е предвидено да се подмята напред-назад из големите времеви коридори и може да се отклони, както в случая, от пристана си, лутайки се безредно в миналото и бъдещето и чат-пат в настоящето. Старата майка Дисмас беше временно разфокусирана. Това значи, че ако й говориш през август, вероятно ще те чуе към март. Най-добре бе да й се каже нещо сега с надеждата да го схване при следващото си отбиване в настоящето.

Баба помаха с ръка пред невиждащите очи на Старата майка Дисмас.

— Пак се отнесе.

— Е, ако Маграт не може да го поеме, налице е Мили Хопгуд, от района отвъд Резена — предложи Дъртата Бревис. — Тя е трудолюбиво момиче. Само ви напомням, че има по-лошо кривогледство и от Маграт.

— Какво от това? На вещиците им отива кривогледство — възрази Баба Вихронрав.

— Но трябва да знаят как да го използват — противопостави се Леля Ог. — Старата Джерти Симънс беше кривогледа и винаги прилагаше Лошото влияние на върха на собствения си нос. Не можем да допуснем хората да си мислят, че ако някой разстрои вещица, тя започва да проклетисва и да фъфли и най-накрая й окапва носът.

Отново всички се вторачиха в огъня.

— Предполагам, че Дезидерата не би си избрала последователка — обади се Дъртата Бревис.

— Не може да тръгне да я търси — каза Баба Вихронрав. — Така не се постъпва тук.

— Да, но Дезидерата не прекара много време тук. Заради работата си. Все заминаваше за чужбина.

— Хич ме няма с чужбините — рече Баба Вихронрав.

— Ходила си в Анкх-Морпорк — меко каза Леля. — Това е чужбина.

— Не, не е. Просто е доста далеч. То не е същото като чужбина. Чужбина е, където ти бръщолевят на дивашки жаргон и ядат отвратителна храна, и се кланят, моля ти се, на предмети — обясни Баба Вихронрав като добронамерен дипломат. — Чужбина може да се окаже и твърде наблизо, ако не внимаваш. — Ха — добави тя смразяващо. — Да, тя можеше да си донесе почти всичко от чужбина.

— Веднъж ми донесе хубава чиния, в синьо и бяло — вмъкна Леля Ог.

— Именно — потвърди Дъртата Бревис. — Някой трябва да отиде и да се погрижи за къщата й. Тя имаше доста хубавки неща. Ужасно е, като си помислиш, че някой крадец може да се вмъкне там и да претършува всичко.

— Не мога да си представя, че някой крадец ще нахлуе в дома на вещиц… — започна Баба и спря внезапно. — Да — продължи хрисимо. — Добра идея. Веднага ще се погрижа.

— Не, аз ще се погрижа — възпротиви се Леля Ог, която също бе имала време да обмисли нещата. — На път ми е. Няма проблем.

— Не, ти ще бързаш да се прибереш — възрази Баба. — Не се притеснявай. Няма да ме затрудни.

— О, за мен не представлява трудност.

— Ти не желаеш да се преуморяваш на твоята възраст.

Те се втренчиха една в друга.

— Наистина не виждам има ли значение — обади се Дъртата Бревис. — Що не отидете заедно, вместо да се дърлите.

— Малко съм заета утре — рече Баба. — Какво ще кажеш за следобед?

— Добре — съгласи се Леля Ог. — Ще се срещнем при дома й. Веднага след обяд.

— Някога имахме, но оная джаджа, дето ти развинти, падна и се загуби — проговори Старата майка Дисмас.