Вещици в чужбина

Баба Вихронрав безутешно бродеше по чистите улици. Тя не търсеше двете си спътнички. Беше почти сигурна в това. Разбира се, ако се случеше да налети на тях просто случайно, щеше само да ги изгледа многозначително. Но със сигурност не ги търсеше.

В края на улицата имаше стълпотворение. Водена от основателното предположение, че причината може да е Леля Ог, Баба Вихронрав се отправи натам.

Леля я нямаше. Но беше издигната платформа. И един дребничък човек, окован във вериги. И няколко стражи с лъскави униформи. Единият държеше брадва.

Не е необходимо да си велик пътешественик, за да схванеш, че церемонията не цели връчването на благодарствено писмо и паричен подарък от колектива на окования човечец.

Баба побутна един от зяпачите:

— Какво става?

Той я погледна изкосо:

— Стражите го хванали да краде.

— Аха. Е, той изглежда доста виновно — отбеляза Баба. Сред окованите има тенденция да изглеждат виновно. — И какво ще му правят?

— Ще му дадат урок.

— Как по-точно?

— Виждаш ли брадвата?

Баба не беше сваляла поглед от нея. Но сега позволи на вниманието си да се отклони към тълпата, улавяйки откъслечни мисли.

Мравешкото съзнание беше лесно за разчитане. Имаше само един поток от ясни, елементарни мисли: „Влачи, Влачи, Ухапи, Мушни в сандвича, Влачи, Яж“. Кучешкото е по-сложно — едно куче може да мисли за няколко неща едновременно. Но човешкото съзнание е голям, мрачен, изпълнен с мълнии облак мисли, заемащи пределна част от мозъчната оперативна памет. Да откриеш какво притежателят мисли, че си мисли, сред смога от предразсъдъци, спомени, тревоги, надежди и страхове, е почти невъзможно.

Но когато повече хора мислят почти за едно и също нещо, мислите им можеха да бъдат чути и Баба Вихронрав усещаше страха им.

— Май че ще бъде урок, който няма да забрави лесно — промърмори тя.

— Предполагам, че доста бързо ще го забрави — възрази наблюдателят и се отдръпна от Баба като човек, достатъчно благоразумен да стои далеч от дърветата по време на гръмотевична буря.

И в този момент Баба улови дисонанс в мисловния оркестър.

Сред него имаше две съзнания, които не бяха човешки.

Формата им беше опростена, изчистена и целеустремена като гола сабя. Баба и преди се бе натъквала на такива съзнания и изживяването никак не й допадаше.

Тя сканира тълпата и откри притежателите им. Стояха, немигащо втренчени във фигурите на платформата.

Бяха жени или по-скоро в женски облик, по-високи от Баба, тънки като пръчки и с лица, закрити от воалите на широките им шапки. Роклите им проблясваха под слънчевите лъчи — ту сини, ту жълти, ту зелени. Ту шарени. Преливаха се. Цветовете се променяха при най-малкото движение.

Тя не можеше да различи лицата им.

Имаше си вещици в Генуа. Поне една със сигурност.

Шум откъм платформата я накара да се обърне.

И тя разбра защо хората в Генуа бяха тихи и любезни.

Баба беше чувала за чужди страни, където режат ръцете на крадците, за да не крадат отново. И идеята не я радваше особено.

В Генуа не правеха това. Тук им режеха главите, за да не си помислят да крадат отново.

Баба вече съвсем точно знаеше къде бяха вещиците в Генуа.

Бяха на власт.

Маграт доближи до задната врата на къщата. Беше леко открехната.

Тя отново поприглади роклята си.

После почука, вежливо и малко неуверено.

— Ъ-ъ — изрече тя.

Право в лицето й се изля кофа мръсна вода. Сред тътнежа на приливната вълна в ушите й, пълни с пяна, тя долови някой да казва: „Божичко, съжалявам. Не знаех, че има някой там.“

Маграт избърса водата от очите си и се опита да фокусира размазаната фигура пред себе си. В съзнанието й се мярна епизод от позната приказка.

— Ти Ела ли си? — попита тя.

— Да. Ти коя си?

Маграт огледа новооткритата си кръщелница от глава до пети. Беше най-привлекателната девойка, която някога бе виждала — кожата й с цвят на лешник, косата й руса до бяло. Не чак толкова необикновена комбинация в такъв гостоприемен град, какъвто доскоро беше Генуа.

Какво се предполага да кажеш в такъв момент?

Тя махна парченце домат от носа си.

— Аз съм твоята фея-кръстница. Странно, сега като го изричам на глас, звучи тъпо…

Ела примижа срещу нея.

— Ти?

— Мм, да. Имам вълшебна пръчка. — Маграт я размаха, в случай че това ще помогне. Не помогна.

Ела наклони глава настрана.

— Мислех, че е прието да се появявате в сноп блещукащи светлинки и празничен звън — подозрително рече тя.

— Виж, просто ти дават пръчката — отчаяно каза Маграт. — Не получаваш наръчник с инструкции.

Ела отново се взря в нея. После я покани:

— Тогава май е по-добре да влезеш. Идваш точно навреме. Тъкмо правех чай.

Дъгоцветните жени влязоха в една отворена карета. Колкото и красиви да бяха, Баба забеляза, че ходеха сковано.

Е, нищо чудно. Не бяха свикнали с крака.

Забеляза и начина, по който хората не гледаха към каретата. Не че не я виждаха. Просто не оставяха погледа си да се задържи на нея, като че ли знаеха, че това ще им навлече неприятности.

Освен това забеляза конете, теглещи каретата. Те имаха по-добри сетива от хората. Знаеха какво има зад тях и то изобщо не им харесваше.

Чаткаха по улицата с прилепнали уши и диви погледи, а Баба ги последва. Поведоха ги по алея, водеща към голяма овехтяла къща близо до двореца.

Баба се прокрадна до стената. Някои подробности й се набиха в очи. От стените на къщата падаше мазилка и дори чукалото беше паднало от вратата.

Баба Вихронрав не вярваше в тъй наречената атмосфера. Тя не вярваше в човешката аура. За вещицата, бе убедена тя, е по-важно това, в което не вярваш. Но тя беше склонна да повярва, че има нещо много неприятно в тази къща. Не зло. Двете полужени не бяха зли, тъй както кинжалът или стръмната скала не са зли. Да си зъл означава да си способен да избираш. Но пък ръката, направляваща ножа или тласкаща тялото от скалата, може да бъде зла и случаят май беше такъв.

Наистина й се искаше да не знае кой стои зад това.

Навсякъде има хора като Леля Ог. Сякаш съществува някакъв специален морфичен генератор, посветен на производството на стари жени, дето обичат да се смеят и нямат нищо против още една халба, особено ако е пълна с някаква напитка, която обикновено се продава в много малки чашки. Срещат се навсякъде, често по двойки27.

Помежду им действат сили на привличане. Възможно е да излъчват недоловими сигнали, сочещи къде има някой, който би могъл да бъде убеден да вика „Ооо“ пред снимките на нечии чужди внуци.

Леля Ог бе открила сродна душа. Казваше се госпожа Приятна, готвачка, и беше първият черен човек, с когото Леля някога бе разговаряла28. Освен това беше от онези господарски настроени готвачки, които повечето време раздават правосъдие от един стол в средата на кухнята и очевидно не взимат чак толкова присърце дейността около себе си.

От време на време даваше по някоя заповед. Задължително само от време на време, тъй като в течение на годините се бе погрижила хората или да правят нещата както тя желае, или изобщо да не ги правят. Веднъж-дваж с известна церемониалност ставаше, опитваше нещо и евентуално добавяше щипка сол.

Такива хора винаги са готови да си побъбрят с всякакви преминаващи амбулантни търговци, билкари или дребни старици с котки върху раменете. Грибо се возеше на рамото на Леля самодоволно, сякаш току-що бе глътнал папагал.

— Значи идеш тука за Тлъстия Следобед, а? — попита госпожа Приятна.

— Помагам на приятелка да свърши една работа — отвърна Леля. — Божичко, колко са вкусни тези бисквити!

— Тъй като гледам, виждам по очите ти — госпожа Приятна побутна чинията към Леля, — че си с магически убеждения.

— Тогаз виждаш доста по-добре от повечето хора по тези места. Знайш ли, цена няма да имат тези бисквити, ако има нещо, в което да си ги топкаме, как мислиш?

— К’во ще кажеш за нещо с банани?

— Тъкмо с банани ще е най-добре — щастливо рече Леля.

Госпожа Приятна царствено махна на една от прислужничките, която се залови за работа.

Леля седеше на стола, клатейки подбитите си крака, и разглеждаше кухнята с интерес. Цяла сюрия готвачки се трудеха с целеустремеността на артилерийски взвод, укрепващ барикада. Конструираха се огромни торти. В огнищата се печаха цели могили от животни. Слуги препускаха напред-назад. Едър мъж с плешива глава и огромен белег на лицето търпеливо нанизваше малки наденички на клечка.

Леля не беше закусвала. Грибо беше хапнал малко, но това с нищо не променяше нещата. И двамата бяха подложени на един вид изтънчено кулинарно мъчение.

Те се обърнаха като хипнотизирани да проследят двете прислужнички, които се олюляваха под тежестта на тава с пържени филийки.

— Виждам те, че си много наблюдателна жена, госпожо Ог — каза госпожа Приятна.

— Съвсем мъничко — отвърна Леля, без да се замисли.

— И отсъждам — продължи след малко готвачката, — че това на рамото ти не е котка с обикновено потекло.

— Тук си абсолютно права.

— Знам, че съм права.

Пред Леля бе поставена чаша, пълна догоре с жълта пяна. Тя я изгледа отнесено, след което се опита да се върне към настоящата действителност.

— И така — каза тя, — къде според теб трябва да отида, за да разбера как магиите в…

— Би ли искала нещо за хапване? — прекъсна я госпожа Приятна.

— Какво? Има си хас!

Госпожа Приятна завъртя очи.

— Не този боклук. Не бих хапнала и хапка от този боклук.

Леля се умърлуши.

— Но нали ти си го сготвила — изтъкна тя.

— Само щото ми се казва. Старият Барон знаеше какво значи добро ядене. Този боклук? Някакво свинско и телешко, и агнешко, и дреболийки, само за хора, дето никога не са опитвали нищо по-добро. Имам предвид истинска храна.

Госпожа Приятна обходи с поглед кухнята.

— Сара! — извика тя.

Една от младшите готвачки се обърна.

— Да, г’спожо?

— Аз и тази дама излизаме. Ти се погрижи тука, ясно?

— Да, г’спожо.

Госпожа Приятна се изправи и многозначително кимна на Леля Ог.

— И стените имат уши.

— Не думай! Наистина ли?

— Ще поизлезем на малка разходка.

На Леля Ог й се струваше, че в Генуа има два града. Единият бял, блестящ с новите си къщи и дворци със сини покриви, а около него и дори под него — старият. Новият вероятно се дразнеше от присъствието на стария, но бе немислимо да съществува без него. Все някой някъде трябваше да приготвя манджата.

Леля Ог обичаше да готви, стига да има кой да кълца зеленчуците и прочее, а после да измие чиниите. Тя бе убедена, че може да направи такива неща с парче телешко, за каквито телето не бе и помисляло. Но сега осъзна, че нейното не е готвене. Не и в сравнение с готвенето в Генуа. Просто беше оцеляване по възможно най-приятния начин. Готвенето извън Генуа се оказа само претопляне на разни части от животни, птици, риба и зеленчуци, докато покафенеят.

И все пак странно беше, че на готвачките в Генуа им липсваха ядивни продукти, поне според Леля. По нейно мнение продуктите се мотаеха наоколо на четири крака или в комбинация от два крака и чифт криле. Или най-малкото имаха перки. Идеята за храна с повече от четири крака беше съвсем нов бълво… ново ястие от разни плуващи неща.

В Генуа не разполагаха с кой знае какви продукти. Така че готвеха всичко. Досега Леля не бе и чувала за скариди, раци или омари. Струваше й се, че гражданите на Генуа изгребваха речното дъно и сваряваха всичко, каквото им падне.

Въпросът беше, че добрата генуезка готвачка можеше да вземе само стиска кал, няколко сухи листа и щипка-две от някаква непроизносима подправка и да направи гозба, която да накара и чревоугодник да избухне в сълзи от благодарност и да се закълне, че отсега нататък ще бъде по-добър човек, само ако може още една порция.

Докато госпожа Приятна я превеждаше през пазара, Леля Ог забрави, че бърза. Надничаше в кошниците със змии и сред мистериозните билки, обвили филизи около стойките си. Ръчкаше таблите с миди. Спираше се да побъбри със себеподобни жени, които държаха малки сергии и за няколко гроша продаваха странно приготвени рибки и стриди в хлебче. Тя опитваше от всичко. Забавляваше се великолепно.

Леля дояде порция риба и кимна с усмивка на дребната старица от рибната сергия, която й отвърна със същото.

— Ех, всичко това е… — обърна се тя към госпожа Приятна.

Но нея я нямаше.

Някой друг би се юрнал да я търси из тълпата, обаче Леля Ог остана на мястото си и се замисли.

„Попитах за магия — сети се тя, — а тя ме доведе дотук и ме остави. Заради ония стени с уши, предполагам. И така, май ще трябва да свърша останалото сама.“

Тя се озърна. Досами реката, малко встрани от сергиите, беше опъната много изстрадала палатка. Пред нея нямаше табелка, но гореше огън и над него къкреше гърне. До огъня бяха наредени износени глинени купички. От време на време някой от тълпата се отбиваше, сипваше си купичка от каквото и да имаше в гърнето и после пускаше шепа монети в чинийката пред палатката.

Леля отиде дотам и надникна в гърнето. На повърхността на гозбата се издигаха разни неща, след което отново потъваха. Мехурчетата се уголемяваха и лепкаво се пръскаха с органично „пльок“. Най-общо цветът беше кафяв. В това гърне би могло да се случва всичко. Би могъл спонтанно да възниква живот.

Леля Ог бе склонна да опита от всичко поне веднъж. Някои неща би опитала няколко хиляди пъти.

Откачи черпака, взе една купичка и си сипа.

Миг по-късно дръпна покривалото на палатката и се втренчи в чернотата на интериора. Една фигура седеше в мрака по турски и пушеше лула.

— Може ли да вляза? — попита Леля.

Фигурата кимна.

Леля седна. След известно време, както изисква благоприличието, тя извади лулата си.

— Предполагам, че с госпожа Приятна сте приятелки.

— Познати.

— А-а.

Отвън периодично се разнасяше звън от отплатата на ситите клиенти.

От лулата на Леля Ог се издигаше струйка синкав пушек.

— Не смятам, че мнозина си тръгват, без да платят — отбеляза тя.

— Не.

След още една пауза Леля Ог рече:

— Предполагам, че някои от тях се опитват да платят със злато и скъпоценни камъни или мускалчета и тем подобни?

— Не.

— Странно.

Леля Ог постоя известно време в мълчание, заслушана в приглушения шум на пазара и събирайки сили.

— Как се нарича?

— Бъркоч.

— Вкусно е.

— Знам.

— Предполагам, че който може да готви така, може и всичко останало — Леля Ог се съсредоточи, — госпожо… Гогол.

Зачака.

— Почти, госпожо Ог.

Всяка от тях се взря в сенчестия силует на другата, също като заговорници, които след размяна на паролите изчакват да видят какво ще последва.

— Там, откъдето аз идвам, го наричаме вещерство — съвсем тихо рече Леля.

— Там, откъдето аз идвам, го наричаме вуду-магия — отвърна госпожа Гогол.

Набръчканото чело на Леля се сбърчи още повече:

— Това не беше ли нещо забъркано с кукли, мъртъвци и тем подобни?

— Вещиците не бяха ли някакви, дето само търчат наоколо чисто голи и бодат хората с игли? — равно каза госпожа Гогол.

— А-а — отвърна Леля. — Разбирам какво имаш предвид.

Тя неспокойно се размърда. Беше фундаментално честна жена.

— Макар че да си призная… — добави — понякога… може би само едно боцване…

Госпожа Гогол мрачно кимна:

— Е, добре. Понякога… може би само едно зомби…

— Но само когато няма друг избор.

— Разбира се. Когато няма друг избор.

— Когато… тъй де… хората не проявяват уважение например.

— Когато къщата се нуждае от пребоядисване.

Леля се ухили щърбо. Госпожа Гогол се ухили, отбелязвайки числено превъзходство с около тридесет зъба.

— Цялото ми име е Гита Ог — представи се Леля. — Викат ми Лельо.

— Цялото ми име е Ерзюлия Гогол. Викат ми госпожа Гогол.

— Според мен — продължи Леля, — щом като това е чужбина, може да има различен вид магия. Логично е. Дърветата са различни, хората са различни, напитките са различни и в тях има банани, тъй че и магията сигурно е различна. И си викам… Гита, момичето ми, човек се учи, докато е жив.

— Така си е.

— Има нещо нередно в този град. Почувствах го веднага щом стъпих тук.

Госпожа Гогол кимна.

За известно време се възцари тишина, нарушавана единствено от пафкането на лули.

Отвън се разнесе дрънчене, последвано от многозначителна пауза.

Прозвуча глас:

— Гита Ог? Знам, че си вътре.

Силуетът на госпожа Гогол извади лулата от устата си.

— Много добре — каза тя. — Има добър нюх.

Покривалото на палатката се повдигна.

— Здрасти, Есме — обади се Леля Ог.

— Благоденствие да сполети тази… палатка — пожела Баба Вихронрав, взирайки се в сумрака.

— Това тук е госпожа Гогол — представи я Леля. — Тя е от вуду-дамите. Такива са вещиците по тези места.

— Не всички вещици по тези места — подчерта Баба.

— Госпожа Гогол беше учудена, че ти ме откри тук.

— Не беше трудно — отговори Баба. — Зърнах Грибо да се ближе отвън. Останалото беше дедукция.

В сумрачната палатка Леля си беше представяла госпожа Гогол като старица. Затова се изненада, когато на открито се оказа, че е хубава жена на средна възраст, надвишаваща по ръст Баба. Госпожа Гогол носеше тежки златни обеци, бяла блуза и яркочервена пола с волани. Леля усети неодобрението на Баба. Това, което казваха за жени с червени поли, беше по-зле от онова за жените с червени обувки, каквото и да беше то.

Госпожа Гогол спря и вдигна ръка, покрита с купчина пера.

Грибо, който угоднически се отъркваше о крака на Леля, вдигна глава и изхъска. На рамото на госпожа Гогол стоеше най-големият и най-черният петел, който Леля някога бе виждала. И с най-интелигентния поглед, който бе забелязвала у птица.

— Божичко! — слиса се тя. — Това е най-големият, който съм виждала. А съм ги виждала всякакви и все натопорчени.

Веждата на госпожа Гогол се вдигна неодобрително.

— Никой не я е учил на добро възпитание — оправда я Баба.

— В птицефермата, дето отраснах, исках да кажа — пророни Леля.

— Това е Легба, мрачен и опасен дух — обясни госпожа Гогол. Тя се наведе по-близо и процеди: — Между нас казано, той си е само един голям черен петел. Но знаеш как е.

— Рекламата е нещо, което си струва — съгласи се Леля. — Това е Грибо. Между нас казано, той е изчадие адово.

— Е, нали е котарак — великодушно рече госпожа Гогол. — Какво друго може да се очаква.

Леля реши, че Генуа е странен град. Отбиваш, значи, от главната улица, тръгваш по една странична, минаваш през малък портал и тутакси попадаш сред дървета, покрити с мъх и с ония ми ти лами ли бяха, лиани ли, дето висят от тях, а земята под краката ти почва да жвака и става блато. Пътеката се оказва насред тъмен гьол, в който тук-таме сред лилиите се поклащат някакви екзотични дънери.

— Пустите му тритони, к’ви са големи — възкликна тя.

— Това са алигатори.

— Леле! Сигурно добре си хапват.

— Аха.

Къщата на госпожа Гогол се намираше насред самото блато. Издигаше се върху четири яки пръта, сякаш сглобена от речни плавеи, с покрив от мъх. Беше достатъчно близо до центъра на града, така че Леля можеше да чуе уличните викове и чаткането на копита, но в собственото си малко блато самата колиба тънеше в тишина.

— Хората не идват ли да те притесняват тук? — попита Леля.

— Не и които не искам.

Листата на водните лилии помръднаха. Една V-образна вълничка се насочи към близкия участък от блатото.

— Разчиташ само на себе си — одобри Баба. — Винаги е много важно.

Леля измери влечугите с пресметлив поглед. Те се опитаха да й го върнат и се отказаха, когато очите им почнаха да сълзят.

— Мисля, че бих могла да си взема няколко за вкъщи — замислено рече тя, докато те отстъпваха. — Джейсънчо може да изкопае още едно езерце, няма проблем. Какво каза, че ядели?

— Всичко, което поискат.

— Знам един виц за алигатори — обади се Баба с интонацията на човек, съобщаващ велика и тържествена истина.

— Айде бе! — втрещи се Леля Ог. — Ни веднъж не съм те чула да разправяш виц през целия ти живот!

— Като не разправям, не значи, че не знам — вирна нос Баба. — И така, един там…

— Какъв там? — попита Леля.

— Един там влязъл в една странноприемница. Да. Била странноприемница. И видял един надпис. Надписът гласял: „Сервираме всякакви сандвичи“. Той казал: „Дайте ми един алигаторски сандвич… и по-бързичко!“

Те я изгледаха.

Леля Ог се обърна към госпожа Гогол.

— Значи… си живееш самичка тук, а? Без жива душа наоколо?

— Тъй да се каже — отвърна госпожа Гогол.

— Разбирате ли, въпросът е там, че алигаторите са… — започна на висок глас Баба, а сетне спря.

Вратата на колибата се отвори.

Това беше поредната голяма кухня29. Преди време осигуряваше заетост на половин дузина готвачки. Сега беше като пещера, далечните ъгли — мрачни, висящите тенджери и супници — посивели от прах. Големите маси бяха избутани на една страна и отрупани почти до тавана със старинен порцелан. Пещите, като че ли достатъчно големи да поберат неразфасовани крави и да обслужат цяла армия, бяха студени.

Насред сивата пустош, близо до огнището, някой бе поставил масичка. Върху ярко килимче. Имаше и буркан с цветя, подредени по простичкия метод „грабваш колкото можеш и ги натъпкваш хубаво“. Ефектът бе малко пространство от по-увехнала свежест в общото униние.

Ела се засуети безнадеждно из бъркотията, после спря и се обърна към Маграт с леко извинителна, срамежлива усмивка:

— Глупаво от моя страна наистина. Предполагам, че си свикнала с подобни неща.

— Мм, да. О, да. Все така е — смотолеви Маграт.

— Просто очаквах да си малко… по-възрастна. Нали си била на кръщенето ми?

— А? Да. Ами виж сега, работата е там, че…

— И все пак сигурно можеш да изглеждаш както си искаш — услужливо рече Ела.

— А-а. Да. Ъ-ъ.

За момент Ела изпадна в недоумение, опитвайки се да разбере защо, ако можеше да изглежда както си поиска, бе избрала да изглежда като Маграт.

— Ами сега… какво ще правим?

— Спомена за чай. — Маграт печелеше време.

— О, разбира се.

Ела се обърна към огнището, където похабен чайник висеше над това, което Баба Вихронрав наричаше огъня на оптимиста30.

— Как се казваш? — попита тя през рамо.

— Маграт — отвърна вещицата и седна.

— Това е… хубаво име — вежливо отбеляза Ела. — Ти, разбира се, знаеш моето. Да ти кажа, изхабих толкова време в готвене около това проклето нещо, че сега госпожа Приятна ми вика Въгляшка. Глупаво, нали?

Звучи като нещо, което ти прави мехури по краката, помисли си Маграт, и аз съм му фея-кръстница!

— Би могло да се дообработи малко — призна Маграт.

— Не ми даде сърце да й противореча. Тя си мисли, че е нещо весело. Аз мисля, че звучи като нещо, което ти прави мехури по краката.

— О, не бих казала. Ъ-ъ, коя е госпожа Приятна?

— Готвачката в двореца. Минава насам да ме утешава, когато тях ги няма…

Ела се завъртя, хванала опушения чайник като оръжие.

— Няма да отида на този бал! — сопна се тя. — Няма да се омъжа за принца! Разбираш ли?

Думите тежаха като стоманени слитъци.

— Добре! Добре! — отвърна Маграт, поразена от силата им.

— Изглежда слизесто. Тръпки ме побиват от него — мрачно сподели Въгляшка. — Казват, че имал странни очи. И всички знаят какво прави нощем!

Всички без един, помисли си Маграт. Никой никога не ми казва такива неща.

На глас отвърна:

— Е, не смятам, че е прекалено трудно да се уреди. Имам предвид, че обикновено е по-трудно да се омъжиш за принц.

— Не и за мен — проплака момичето. — Всичко е вече уредено. Другата ми фея-кръстница твърди, че трябва да го направя. Казва, че така ми е отредено.

— Друга кръстница?

— Всеки си има по две — обясни Ела. — Добра и лоша. Знаеш го. Ти коя от двете си?

Умът на Маграт включи на бързи обороти.

— О, аз съм добрата. Определено.

— Странно — рече Ела. — Съвсем същото каза и другата.

Баба Вихронрав седеше по своя специален начин със свити крака и прибрани лакти, който й осигуряваше минимален контакт с външния свят.

— Ей богу, това си го бива — изломоти Леля Ог, обирайки чинията си с нещо, което Баба силно се надяваше да е хляб. — Трябва да опиташ хапка, Есме.

— Още малко, госпожо Ог? — попита госпожа Гогол.

— Няма да възразя, госпожо Гогол — Леля сръга Баба в ребрата. — Наистина си го бива, Есме. Също като яхния е.

Госпожа Гогол погледна косо към Баба.

— Струва ми се, че мадам Вихронрав няма задръжки по отношение на храната. Струва ми се, че мадам Вихронрав има задръжки по отношение на обслужването.

Над Леля Ог се издигна сянка. Сива ръка пое чинията й.

Баба Вихронрав леко се покашля.

— Нямам нищо против покойници — заяви тя. — Някои от най-добрите ми приятели са покойници. Но не ми се струва много редно да обикалят наоколо.

Леля Ог вдигна поглед към фигурата, сипваща трети черпак от мистериозната течност в чинията й.

— Ти какво мислиш, господин Зомби?

— Живот си живея, госпожо Ог — отвърна зомбито.

— Ето, виждаш ли, Есме? Няма нищо против. Със сигурност е по-добре, отколкото затворен по цял ден в задушен ковчег.

Баба впери поглед в зомбито. Беше — или формално погледнато, е бил — висок, добре сложен мъж. И все още беше, само че сега изглеждаше като някой, минал през стая, пълна с паяжини.

— Как се казваш, мъртвецо? — попита тя.

— Събота.

— Съботан, а? — ухили се Леля Ог.

— Не. Просто Събота, госпожо Ог. Просто Събота.

Баба Вихронрав се вгледа в очите му. Бяха по-живи от тези на повечето хора, които от формална гледна точка не бяха умрели.

Макар че у Баба липсваше всякакво желание да се задълбочи в този вид магия, тя беше добре запозната с някои от нещата, които трябва да се направят на един мъртвец, за да стане зомби.

Беше необходимо нещо повече от купчина рибни вътрешности и чуждестранни кореноплодни растения — човекът трябваше да иска да се върне. Да има някакъв ужасно силен блян или желание, или цел, които да му помогнат да преодолее гроба…

Очите на Събота горяха.

Тя взе решение. Протегна ръка.

— Много ми е приятно да се запознаем, господин Събота. С удоволствие ще опитам прекрасната ти яхния.

— Нарича се бъркоч — осведоми я Леля. — В него има и врански очи.

— Много ти благодаря. Известно ми е, че това е някакво растение — отвърна Баба. — Не съм съвсем невежа.

— Добре, но да не пропуснеш и змийските езичета — продължи Леля Ог. — Те са най-вкусни.

— Що за растение са тези змийски езичета?

— Абе най-добре яж и не питай.

Седяха на дървената, леко прогнила веранда откъм гърба на постройката, загледани в блатото. От всеки клон висяха фъндъци от мъх. Из зеленината бръмчаха невидими същества. V-образни вълнички непрекъснато прорязваха водата.

— Тук сигурно е много приятно нощем — отбеляза Леля.

Събота влезе в постройката и след малко се върна с импровизирана въдица. Сложи стръв и я хвърли през парапета. После като че изключи. Никой не е по-търпелив от едно зомби.

Госпожа Гогол се излегна в своя люлеещ се стол и запали лулата си.

— Това беше наистина един голям, велик град — каза тя.

— Какво се е случило? — попита Леля.