Вещици в чужбина

В дворцовите кухни цареше спокойствие. Огромните табли с печено месо, свинските глави, захапали ябълки, и многослойните плодови салати отдавна бяха отнесени горе. Откъм гигантските мивки в далечния край, където част от прислугата се бе заела с миенето, се разнасяше дрънчене.

Госпожа Приятна, готвачката, си беше приготвила порция рибно филе със сос от раци. Тя не беше най-добрата готвачка в Генуа — госпожа Гогол бе ненадмината с нейния бъркоч, двете обаче бяха сравними, както, да речем, диамант и сапфир. Тя бе дала най-доброто от себе си, за да подготви пищен банкет, защото имаше професионална гордост, но същевременно чувстваше, че не я бива да направи кой знае какво от купчина месо.

Генуезката кухня, както всички прехвалени кухни из мултивселената, бе създадена от хора, които в отчаянието си бяха принудени да употребят продуктите, отхвърлени от господарите им. Никой не би опитал лястовичето гнездо, освен ако не му се налага. Само гладът може да принуди човека да опита за пръв път алигатор. Никой няма да яде перки от акула, ако има възможност да изяде останалата част.

Тя си сипа чаша ром и тъкмо поднасяше лъжицата към устата си, когато почувства, че я наблюдават.

На вратата стоеше висок мъж с черен кожен жакет, увесил на ръката си котешка маска.

Гледаше я много недвусмислено. Госпожа Приятна усети, че й се ще да бе направила нещо с косата си и да бе с по-хубава рокля.

— Какво искаш? — попита тя.

— Искаам да яааам, г’спожоу Прияяятна — каза Грибо.

Тя го изгледа от глава до пети. Напоследък в Генуа се навъртаха всякакви странни типове. Този явно бе от гостите на бала, но в него имаше нещо много… познато.

Грибо беше нещастен. Хората вдигнаха врява само защото бе отмъкнал една печена пуйка от масата. Плюс това кльощавата зъбата самка непрекъснато му се усмихваше и прошепна, че ще го чака по-късно в розовата градина, което изобщо не беше по котешки. Това го обърка, защото тялото му не беше подходящо за целта, а също и нейното. Освен това наоколо имаше прекалено много други мъжкари.

После той бе надушил кухнята. Кухните привличат котките също както гравитацията придърпва скалите.

— Виждали ли сме се преди? — попита госпожа Приятна.

Грибо не отговори. Той бе последвал носа си до някаква купа на една от големите маси.

— Искаам — настоя Грибо.

— Рибешки глави? — учуди се госпожа Приятна. Те на практика си бяха за боклука, въпреки че с малко ориз и няколко вида специален сос от тях можеше да стане такава гозба, че да си оближеш пръстите.

— Искаам — повтори Грибо.

Госпожа Приятна вдигна рамене.

— Щом като искаш сурови рибешки глави, човече, заповядай!

Грибо несигурно пое купата. Не си служеше много добре с пръстите. Озърна се затворнически и се шмугна под масата.

Разнесе се усилено мляскане и шум от стърженето на купата по пода.

Грибо се измъкна навън.

— Млиакоу? — попита той.

Хипнотизирана, госпожа Приятна се пресегна да вземе млякото и една чашка…

— Паааниичкаа — подсказа Грибо.

… и една паничка.

Грибо взе паничката, изгледа я измъчено и я сложи на пода.

Госпожа Приятна зяпна.

Грибо довърши млякото и облиза остатъка от брадичката си. Вече се чувстваше доста по-добре. А ей там гореше силен огън. Той прелази до него, седна, плю върху лапата си и направи опит да си изчисти ушите, което не се получи, понеже необяснимо как нито ушите, нито лапите му бяха с нужната форма. Тогава той се сви, доколкото можа, тоест не особено много, като се вземе предвид, че скелетът му, изглежда, също беше сбъркан.

След известно време госпожа Приятна чу ниско, астматично прохъркване.

Грибо се опитваше да мърка.

Гърлото му не беше с подходящата конструкция.

След малко той щеше да се събуди с лошо настроение и желание за бой.

Госпожа Приятна се върна към вечерята си. Въпреки факта, че огромен мъжага току-що бе изял купа рибешки глави и бе излочил паница мляко пред очите й, а сега лежеше неудобно сгънат пред огнището, тя откри, че не изпитва никакъв страх.

Всъщност се бореше с желанието си да го почеше по коремчето.

Търчейки по дългия червен килим към дворцовите порти и свободата, Маграт изу и другата пантофка. Просто да се махне, това бе най-важното. От беше по-неотложно, отколкото към.

И тогава от сенките изплуваха две фигури и се изпречиха на пътя й. Докато те се приближаваха в пълна тишина, тя патетично вдигна пантофката. В сумрака просто усещаше втренчените им погледи.

Тълпата се разцепи. Лили Вихронрав се плъзна напред сред шумолене на коприна.

Изгледа Баба от глава до пети, без да покаже някаква изненада.

— Цялата в бяло при това — сухо рече тя. — Честна дума, каква си ми хубавка.

— Но те спрях — изрече Баба, все още задъхана от усилието. — Счупих я.

Лили Вихронрав се загледа през рамото й. Сестрите-змии се качваха по стълбите, влачейки Маграт.

— Да ни опази господ от хора без въображение. Пустите му неща са в чифт, да знаеш.

Тя отиде до Маграт и грабна втората пантофка от ръката й.

— Часовникът ме заинтригува — обърна се отново към Баба. — Направо се впечатлих. Но няма полза. Не можеш да спреш такова нещо. То притежава движещата сила на неизбежността. Не можеш да провалиш една хубава история. От мен да го знаеш.

Подаде пантофката на принца, без да сваля поглед от Баба.

— Ще й стане — изтъкна тя.

Двама придворни държаха крака на Маграт, докато принцът нахлузваше пантофката върху протестиращите й пръсти.

— Ето — каза Лили, все още без да погледне надолу. — И престани да опитваш тая дивашка вещерска хипноза върху мен, Есме.

— Става й — обади се принцът, но не много убедено.

— Ами да, на всекиго ще стане — изчурулика глас някъде иззад тълпата. — Ако преди това си обуе два чифта вълнени чорапи.

Лили погледна надолу. После се втренчи в маската на Маграт. Протегна ръка и я дръпна.

— Оу!

— Момичето е фалшиво — установи Лили. — Но все пак няма значение, Есме, защото пантофката е истинска. Така че това, което трябва да направим, е да открием момичето, на чийто крак ще прилегне…

В тълпата настъпи раздвижване. Придворните се отдръпнаха, разкривайки Леля Ог, омазана с машинно масло и обвита в паяжини.

— Ако е трийсет и девети за тясно ходило, аз съм вашият човек — заяви тя. — Само да сваля тези ботуши…

— Нямах предвид теб, бабке — студено каза Лили.

— О, напротив — рече Леля. — Видиш ли, ние знаем как стават тия работи. Принцът обикаля из целия град с пантофката, опитвайки се да намери момичето, на чийто крак ще стане. Това беше планът ти, нали? Тъй че аз мога да ти спестя усилията, какво ще кажеш?

По лицето на Лили премина сянка на несигурност.

— Момиче — наблегна тя — на възраст за женене.

— Няма проблем — лъчезарно се отзова Леля.

Джуджето Казанунда гордо сръга един придворен в коленете.

— Тя ми е много близка лична приятелка.

Лили изгледа сестра си:

— Това е твое дело. Не мисли, че не знам.

— Нищо не правя — рече Баба. — Това си е реалността, тя действа сам-самичка.

Леля грабна пантофката от ръцете на принца и преди другите да успеят да помръднат, я нахлузи на крака си.

После вдигна крак във въздуха.

Пасваше й идеално.

— Ето! — възкликна тя. — Видя ли? Щеше да пропилееш целия ден.

— Особено като си помислиш, че сигурно в града има стотици, които са с…

— … тясно ходило…

— … тясно ходило и носят този номер — продължи Баба. — Освен ако, разбира се, не се случи така, че да отидете още в самото начало в нужната къща. Стига да ви се усмихне късметът.

— Но това ще е измама — обади се Леля и сръга принца. — Искам само да добавя, че нямам нищо против махането с ръчичка, разопаковането на разни подаръци и другите му царски работи, но не се виждам в едно легло с туй сладурче.

— Защото той не спи в легло — додаде Баба.

— Ъхъ, той спи в гьол — съобщи Леля. — Видяхме го. Просто един огромен, голям, вграден гьол.

— Защото е жаба — поясни Баба.

— И цялото му леговище е пълно с мухи, в случай че се събуди посред нощ и му се прище закусчица — допълни Леля.

— Така си и знаех! — извика Маграт, отскубвайки се от стражите. — Ръцете му са лепкави.

— Ръцете на доста мъже са лепкави — сподели Леля. — Но на този са лепкави, защото е жаба.

— Аз съм принц със синя кръв! — възкликна принцът.

— И жаба при това — вметна Баба.

— Не възразявам — обади се Казанунда някъде изотдолу. — Аз съм привърженик на свободните взаимоотношения. Ако искаш да излизаш с жаба, аз нямам нищо против…

Лили огледа тълпата. После щракна с пръсти.

Баба Вихронрав остро усети внезапната тишина.

Леля Ог изгледа хората около себе си. Размаха ръка пред лицето на един страж.

— Леле…

— Това не може да продължи дълго — натърти Баба. — Не можеш да задържиш хиляда човека за дълго.

Лили вдигна рамене:

— Те не са важни. Кой ще ти помни кои са присъствали на бала? Ще запомнят само бягството, пантофката и щастливия завършек.

— Казах ти — не можеш да започнеш историята отначало. А той е жаба. Дори ти не успяваш да запазиш образа му за дълго. Нощем той си връща предишния вид. В спалнята му има гьол. Той е жаба — равно каза Баба.

— Но само отвътре — възрази Лили.

— Отвътре е онова, което има значение — изтъкна Баба.

— Външността е доста важна, имай предвид — намеси се Леля.

— Много хора отвътре са животни. Много животни отвътре са хора — рече Лили. — Какво лошо има?

— Той е жаба.

— Особено нощем — вмъкна Леля.

Хрумна й, че съпруг, който през цялата нощ е човек, а денем — жаба, би бил почти приемлив. Няма да ти дава заплатата си, но прането ще е доста по-малко, а мебелите — по-запазени. Не можеше да изкара от ума си доста личните размишления относно дължината на езика му.

— И си убила Барона — обади се Маграт.

— Да не мислиш, че бе особено добър човек? — попита Лили. — Освен това не прояви никакво уважение към мен. А ако не те уважават, си нищо.

Леля и Маграт се усетиха, че гледат към Баба.

— Той е жаба.

— Намерих го в блатото — обясни Лили. — Усетих, че е доста схватлив. Трябваше ми някой… възприемчив към убеждения. Защо жабите да нямат шанс? Той няма да е по-лош от повечето съпрузи. Само една целувка от принцеса и магията е запечатана.

— Повечето мъже са животни — рече Маграт, която бе заимствала идеята отнякъде.

— Да. Но той е жаба — повтори Баба.

— Постави се на мое място. Виждаш ли тази страна? Тя е само блата и жаби. Няма посока. Но аз мога да направя този град велик. Не анархия като Анкх-Морпорк, а порядъчно място.

— Момичето не иска да се омъжи за жаба.

— Какво значение ще има това след сто години?

— Има значение сега.

Лили разпери ръце:

— Какво искате тогава? Избирайте. Мен… или онази жена от блатото. Светлина или мрак. Мъгла или слънце. Тъмен хаос или щастлив край.

— Той е жаба, а ти уби стария Барон — повтори Баба.

— Ти щеше да сториш същото — отвърна Лили.

— Не. Щях да си помисля същото, но нямаше да го сторя.

— Има ли разлика всъщност?

— Да не би да не знаеш? — учуди се Леля Ог.

Лили се разсмя:

— Само се вижте вие тричките. Ще се пръснете от безплодни добри намерения. Момата, майката и дъртофелницата.

— Ти кого наричаш мома? — викна Леля Ог.

— Ти кого наричаш майка? — възмути се Маграт.

Баба Вихронрав се намръщи като някой, който е открил, че е останала само една клечка и при това всички дълги са вече изтеглени.

— Е, сега какво да ви правя? — попита Лили. — Наистина съм против смъртното наказание, освен ако не се налага, но не мога да допусна да вършите глупости наоколо… — Тя се загледа в ноктите си. — И така, мисля, че трябва да ви затворя някъде, докато всичко приключи. А после… сещате ли се какво ще направя после? Ще очаквам да избягаш. Защото в края на краищата от нас двете аз съм добрата.

Ела внимателно вървеше през осветеното от луната блато, следвайки подскачащата фигура на Легба. Долавяше движение във водата, но нищо не изплуваше оттам — лошите новини като Легба се разпространяват бързо, дори сред алигаторите.

В далечината се появи оранжева светлина. Оказа се колибата или лодката, или каквото там беше жилището на госпожа Гогол. В блатото разликата между водата и сушата на практика беше въпрос на избор.

— Ехо? Има ли някой там?

— Влез, дете. Седни. Почини си малко.

Ела предпазливо пристъпи на клатещата се веранда. Госпожа Гогол седеше на стола си, в скута й — парцалива кукла в бяла дреха.

— Маграт каза…

— Знам всичко. Ела при Ерзюлия.

— Коя си ти?

— Аз съм… просто приятел, момичето ми.

Ела се напрегна, като че се готвеше да побегне.

— Не си някаква кръстница, така ли?

— Не. Не, за бога. Просто приятел. Някой проследи ли те?

— Не… не мисля.

— Дори да са го сторили, е без значение. Може би трябва да се пренесем в реката за известно време въпреки всичко. Ще бъдем в по-голяма безопасност, ако сме заобиколени от вода.

Колибата се килна на една страна.

— По-добре седни. Краката доста друсат, като сме на по-плиткото.

Все пак Ела рискува да погледне.

Колибата на госпожа Гогол пътуваше посредством четири големи пачи крака, които в момента се бяха изпружили над блатото. Те заджапаха из плитчините и лека полска се потопиха в реката.

Грибо се събуди и се протегна.

И крайниците му бяха сбъркани.

Госпожа Приятна седеше и го гледаше. Остави чашата си на масата.

— А сега какво ще желаеш, господин Котаране? — попита тя.

Грибо излази до вратата, деляща го от външния свят, и задраска по нея.

— Искаам вънкаа, г’спожоу Прияяятна.

— Тогава просто завърти бравата — посъветва го тя.

Грибо се втренчи в бравата с вида на човек, опитващ се да вникне в някаква много напреднала технология, след което й хвърли умолителен поглед.

Тя му отвори вратата, отмести се да му направи път, а после я затвори, заключи и се облегна на нея.

— Въгляшка трябва да е на сигурно при госпожа Гогол — каза Маграт.

— Ха! — изсумтя Баба.

— Тя доста ми допадна — вметна Леля Ог.

— Нямам доверие на хора, които пият ром и пушат лула — заяви Баба.

— Леля Ог пуши лула и пие всичко — изтъкна Маграт.

— Да, защото е отвратителна стара чанта — каза Баба, без да вдига поглед.

Леля Ог свали лулата от устата си.

— Така си е — ведро рече тя. — Заникъде не си, ако не поддържаш имидж.

Баба вдигна глава от ключалката.

— Не помръдва. Октаринова е. И с проклятия не мога да я отворя.

— Тъпо е да ни заключва — отбеляза Леля. — Аз досега да съм заръчала да ни убият.

— Така е, понеже като цяло си от добрите — обясни Маграт. — Добрите са невинни и раздават правосъдие. Лошите са виновни и затова са измислили помилването.

— Не, аз знам защо го прави — мрачно рече Баба. — За да се чувстваме победени.

— Но тя каза, че ще избягаме — обади се Маграт. — Не разбирам. Тя би трябвало да знае, че накрая винаги побеждават добрите.

— Само в приказките — уточни Баба, оглеждайки пантите. — А тя мисли, че има власт над тях. Изкривява ги според желанията си. Убедена е, че тя е добрата.

— От друга страна — продължи Маграт, — блатата са гадна работа. Ако не беше тая история с жабата и прочее, бих разбрала мотивите й…

— В такъв случай не си нищо повече от тъпа кръстница — сопна се Баба, като продължи да ръчка ключалката. — Не можеш да обикаляш наоколо, градейки светлото бъдеще на човечеството. Само човечеството може да направи това. Иначе градиш просто клетка. Освен това светло бъдеще не се гради, като обезглавяваш хора или даваш порядъчни девойки на жаби.

— Но прогресът… — започна Маграт.

— Не ми говори за прогрес. Прогресът просто значи, че лошите неща се случват по-бързо. Някой да има в шапката си още една игла? Тая вече не става.

Леля, която имаше способността на Грибо навсякъде да се чувства у дома си, седна в единия ъгъл на килията.

— Веднъж чух една история за някакъв, дето бил заключен сума ти време и научил смайващи неща за Вселената и прочее от друг затворник, който бил невероятно умен, а после избягал и си отмъстил.

— Какви невероятно умни неща знаеш пък ти за Вселената, Гита Ог? — обади се Баба.

— Ум да ти зайде — ухили се Леля Ог.

— Тогава по-добре веднага да изчезваме.

Леля измъкна парченце картон от шапката си. Също някъде оттам изнамери и парченце молив, наплюнчи го и малко помисли. После написа:

Прекъсна я звук от мандолина. Някой свиреше доста добре точно от другата страна на стената и тъничък, но решителен глас подхвана песен.

— … si consuenti d’amoure, ventre dimo tondreturo-oo…

— Как жадувам, любов моя, за трапезарията на топлото ти терзание — преведе Леля, без да вдига поглед.

— … della della t’ozentro, audri t’dren vontarieeeeee…

— Магазинът, магазинът, имам захаросано бонбонче, небето е розово — обади се Леля.

Баба и Маграт се спогледаха.

— … guarunto del tari, bella pore di larientos…

— Ликувай, майсторе на свещи, имаш си страшно голям…

— Не вярвам ни дума от това — заяви Баба. — Измисляш си го.

— Превеждам дума по дума — възрази Леля. — Чуждите езици ги говоря като местен, нали знаеш.

— Госпожо Ог? Това ти ли си, любов моя?

И трите погледнаха към решетките на прозореца. Оттам надничаше малка главичка.

— Казанунда? — провери Леля.

— Аз съм, госпожо Ог.

— Любов моя! — измърмори Баба.

— Как се добра до прозореца? — попита Леля, без да й обърне внимание.

— Винаги знам откъде мога да взема подвижна стълба, госпожо Ог.

— Предполагам, че не знаеш откъде можеш да вземеш ключ?

— Няма да помогне. Пред вратата ви има прекалено много стражи, госпожо Ог. Дори и за легендарен майстор на шпагата като мен. Нейно благородие даде стриктни заповеди. Никой не бива да говори с вас и дори да ви поглежда.

— Как така си в дворцовата стража, Казанунда?

— Един наемник приема каквото му предлагат, госпожо Ог — призна си Казанунда.

— Но всички останали са по два метра, а ти си… по-дребничък.

— Излъгах за ръста си, госпожо Ог. Аз съм световноизвестен лъжец.

— Наистина ли?

— Не.

— А онова, дето си бил най-великият любовник на света?

Настъпи кратка пауза.

— Е, може би съм номер две — рече Казанунда. — Но много се старая.

— Можеш ли да ни снабдиш отнякъде с пила или нещо такова, господин Казанунда? — намеси се Маграт.

— Ще видя какво мога да направя, госпожице.

Лицето изчезна.

— Дали да не си организираме свиждане и да избягаме в чуждите дрехи? — обади се Леля Ог.

— Сега пък си забодох иглата в пръста — промърмори Баба Вихронрав.

— Или да накараме Маграт да прелъсти някой от стражите — предложи Леля.

— Защо не ти? — отвърна Маграт колкото можа по-гадно.

— Добре. Става.

— Млъквайте и двете — заповяда Баба. — Опитвам се да мисля…

Откъм прозореца отново се разнесе шум.

Беше Легба.

Черният петел надникна през решетките, след което отлетя.

— Тръпки ме побиват от тоя — обади се Леля. — Всеки път като го погледна, се сещам за винен кебап и ми става мъчно. — Набръчканото й лице се сбърчи още повече. — Грибо! — възкликна тя. — Къде го оставихме?

— О, той е просто котка — отвърна Баба Вихронрав. — Котките знаят как да се грижат за себе си.

— Той наистина е едно голямо пухче… — Леля спря, защото някой започна да руши стената.

Появи се дупка. Сива ръка се промуши и сграбчи още един камък. Нахлу силен мирис на речна кал. Скалата се трошеше под мощните пръсти.

— Дами? — изрече плътен глас.

— О, господин Събота — рече Леля — от плът и кръв… ще извиняваш за израза, разбира се.

Събота изръмжа нещо и се отдалечи.

На вратата се потропа и някой почна да дрънка с ключовете.

— Да не се застояваме много — заяви Баба. — Хайде.

Помогнаха си една на друга да се проврат през дупката.

Събота бе стигнал до отсрещния край на малък двор, крачейки в посока на бала.

А зад него се влачеше нещо, подобно на опашката на комета.

— Какво е това?

— Дело на госпожа Гогол — намръщи се Баба Вихронрав.

Зад гърба на Събота, разширявайки се, докато се виеше по дирите му до дворцовите врати, струята въздух се насищаше с повече тъмнина. На пръв поглед изглеждаше, сякаш съдържа фигури, които се оформяха и преобразуваха. Във вихрушката за миг проблясваха очи. Долавяха се цвъртене на щурци и жужене на комари, миризма на мъх и воня на речна кал.

— Това е блатото — съобщи Маграт.

— Това е идеята за блатото — поправи я Баба. — Това е, което имаш, преди да имаш блато.

— Олеле… — Леля вдигна рамене. — Е, Ела се измъкна, а и ние също, тъй че това е моментът, в който бягаме, нали? Така се предполага да постъпим.

Нито една не помръдна.

— Хората там вътре не са много добри — след малко се обади Маграт, — но не заслужават алигатори.

— Ей, вещиците, да не сте помръднали! — викна глас зад тях. Половин дузина стражи се бяха скупчили при дупката в стената.

— В града животът определено е по-оживен — отбеляза Леля, измъквайки друга игла от шапката си.

— Те имат арбалети — предупреди я Маграт, — не можеш да направиш кой знае какво срещу арбалет. Урок седми, „Метателни оръжия“, а аз още не съм го минала.

— Не биха могли да дръпнат спусъците, ако си мислят, че имат перки вместо ръце — заплашително рече Баба.

— Хайде да не стигаме дотам, а? — намеси се Леля. — Всеки знае, че добрите винаги побеждават, особено когато ги превишават числено.

Стражите излязоха.

В този момент висока черна фигура безшумно скочи от стената зад тях.

— Ето — рече Леля, — казах ви, че няма да отиде далеч от маминка, нали?

Един-двама от стражите забелязаха, че тя гордо се взира в нещо зад тях, и се обърнаха.

Изправиха се лице в лице с висок широкоплещест мъж с коса като черна грива, превръзка на окото и много широка усмивка.

Стоеше, небрежно скръстил ръце. Изчака, докато прикове изцяло вниманието им, и после бавно разтегна уста.

Неколцина от мъжете отстъпиха бързо.

Един от тях каза:

— По-спокойно! Май че не е въоръ…

Грибо вдигна ръка.

Ноктите се вадят без шум, а би трябвало да правят „дзън“.

Усмивката на Грибо се разшири.

Аха! Още вършат работа…

Един от мъжете бе достатъчно находчив да вдигне арбалета си, но достатъчно загубен да го направи, при положение че Леля Ог е зад него с игла за шапка. Ръката й се плъзна толкова светкавично, че всеки търсещ мъдрост младеж в шафранени одежди щеше веднага и на място да сложи началото на Пътя на госпожа Ог. Мъжът изпищя и изпусна арбалета.

— Мррроооул…

Грибо се метна.

Котките са като вещиците. Не се бият, за да убият, а за да победят. Има разлика. Няма смисъл в убиването на противника. Така той няма да разбере, че е загубил. А за да си истински победител, трябва да имаш противник, който е победен и при това го разбира. Триумфът над труп не носи наслада, но победеният противник, който ще остане победен до края на нещастния си, скапан живот, е истинско съкровище.

Котките, разбира се, не са чак толкова рационални. Те просто обичат да обърнат в бяг противника си, по възможност накуцващ, без опашка и без няколко квадратни сантиметра от козината му.

Техниката на Грибо бе ненаучна и не би издържала срещу някой изкусен фехтовач. Но на негова страна бе фактът, че е почти невъзможно да бъдеш изкусен фехтовач, когато май си налетял на ръчна бетонобъркачка, която ти отхапва ухото.

Вещиците наблюдаваха с интерес.

— Вече можем да го оставим — подкани Леля. — Струва ми се, че се забавлява.

Те забързаха към балната зала.