Закусиха на една поляна сред гората. С печена тиква. Извадиха джуджешкия хляб за оглед. Определено беше чудодеен. Ако нямаше как да го избягнат, хората внезапно губеха апетит. Стигаше им само един поглед и моментално се сещаха за сума ти неща, които биха предпочели да изядат. Ботушите си например. Планини. Сурова овца. Собствените си крака.
После се опитаха да подремнат. По-скоро Леля и Маграт се опитаха, но всъщност лежаха будни и слушаха как Баба Вихронрав си мърмори под носа. Никога не я бяха виждали толкова разтревожена.
След това Леля предложи да повървят малко пеша. Какъв приятен ден, каза тя. Колко интересна гора, възхити се впоследствие. С толкова нови билки, които биха могли да заслужават внимание. Всички щели да се почувстват по-добре след разходка под слънчевите лъчи, изтъкна убедено. Ще им се подобри настроението.
А гората беше наистина хубава. След около половин час дори Баба Вихронрав бе склонна да признае, че в известен смисъл не е съвсем чуждестранна и следователно пълен боклук. От време на време Маграт се отбиваше от пътеката, за да къса цветя. Леля дори изпя няколко стиха от „Магьосническият жезъл има топка на единия си край“ само след два-три символични протеста от страна на останалите.
И все пак нещо не беше наред. Леля Ог и Маграт чувстваха, че някаква стена ги отделя от Баба, нещо важно, нарочно скрито и неизказано. По принцип вещиците нямат тайни помежду си, дори и само защото са толкова любопитни, че няма никакъв шанс да имат тайни. Беше тревожно.
А после заобиколиха група огромни дъбови дървета и срещнаха момиченцето с червената пелеринка.
То подскачаше по средата на пътеката и си тананикаше песничка, по-простодушна и доста по-недвусмислена от която и да било песен от репертоара на Леля Ог. Не видя трите вещици, докато едва не се сблъска с тях. Спря, а после се усмихна невинно:
— Здравейте, бабички!
— Хф-хм — изхъмка Маграт.
Баба Вихронрав се наведе към детето:
— Какво правиш сам-самичка в гората, млада госпожице?
— Нося тази кошница с лакомства на баба си — отвърна момиченцето.
Баба се изправи с отсъстващо изражение.
— Есме — побутна я Леля Ог.
— Знам. Знам — съвзе се Баба.
Маграт се наведе напред и изкриви лице в идиотската гримаса, присъща най-общо на възрастни, чието желание да се разбират с децата е огромно, но шансът им да го постигнат не струва и пукната пара.
— Ъ-ъ… Кажи ми, госпожице… Майка ти обясни ли ти да внимаваш за разни лоши вълци, които може да се навъртат наоколо?
— Да.
— А баба ти… — запъна се Леля Ог — предполагам, че в момента е малко болна, вярно ли е?
— Затова й нося тази кошница с лакомства… — заобяснява детето.
— Знаех си.
— Познаваш ли баба? — попита детето.
— Да-а-а — отвърна Баба Вихронрав. — В известен смисъл.
— Случи се отвъд Скънд, когато бях малка — прошепна Леля Ог. — Така и не намериха баб…
— А къде живее баба ти, момиченце? — запита на висок глас Баба Вихронрав, остро сръгвайки Леля в ребрата.
Момиченцето посочи една странична пътечка:
— Ти не си злата вещица, нали?
Леля Ог се закашля.
— Аз ли? Не. Ние сме… ние сме… — запъна се Баба.
— Феи — обяви Маграт.
Ченето на Баба Вихронрав увисна. Такова обяснение никога не би й дошло на ум.
— Щото мама ме предупреди и за злата вещица — обясни момиченцето и изгледа проницателно Маграт. — Какви феи?
— Ъ-ъ… Феи на цветята? — пробва се Маграт. — Ето виж, имам вълшебна пръчица…
— На кои?
— Какво?
— На кои цветя?
— Ъ — запъна се Маграт. — Ами-и… Аз съм… фея Лале, а това е… — тя избягна погледа на Баба — … фея… Маргарита… а това е…
— Фея Таралежка — изтърси Леля Ог.
Това попълнение в пантеона на свръхестественото заслужи едноминутно мълчание.
— Не може да си Фея Таралежка — след известен размисъл обяви детето. — Таралежът не е цвете.
— Откъде знаеш?
— Щото има шипчета.
— Зелениката също. И бодилът.
— О-о…
— А пък аз имам вълшебна пръчка — повтори Маграт. Чак сега тя рискува да погледне към Фея Маргарита.
— Ние ще вървим — каза Баба Вихронрав. — Ти просто стой тук с Феята Лале… нали така беше… а ние само ще отскочим да се уверим, че баба ти е добре. Разбра ли?
— Обзалагам се, че не е истинска вълшебна пръчица — пренебрегна я детето, обръщайки се към Маграт с безпогрешната детска способност да налучква винаги слабото място. — Обзалагам се, че не може да превърне едно нещо в друго.
— Ами… — не довърши Маграт.
— Хайде на бас — продължи момиченцето, — хайде на бас, че не можеш да превърнеш ей онзи пън във… във… в тиква. Ха-ха, хващам се на каквото и да е, че не можеш. Хващам се на един трилион долара, че не можеш да превърнеш оня пън в тиква.
— Виждам, че вие двечките ще се погаждате добре — каза фея Таралежка. — Ние няма да се бавим много.
Две метли се плъзгаха ниско над горската пътека.
— Може просто да е съвпадение — рече Леля Ог.
— Не е — отсече Баба. — Детето даже си има червено наметалце!
— И аз имах червено наметалце, когато бях на петнайсет — изтъкна Леля.
— Да, но баба ти живееше срещу вас. Не ти се е налагало да се опасяваш от появата на вълци, когато си я посещавала — напомни Баба.
— Ако не броим стария Сампкинс, наемателя.
— Да, но онова просто беше съвпадение.
Сред гората пред тях се виеше синкав пушек. Някъде далеч встрани се разнесе шум от падащо дърво.
— Дървари! — зарадва се Леля. — Щом като има дървари, всичко е наред! Един от тях се втурва в къщата и…
— Това са детски приказки — прекъсна я Баба, ускорявайки темпото. — Както и да е, за бабата няма файда. Тя вече е била изядена!
— Винаги съм мразила тази приказка — призна Леля. — Никой не го е грижа какво става с бедната, беззащитна стара жена.
В края на една горска поляна пътеката внезапно изчезна. Край дърветата се беше сгушила проскубана градинка, в която няколко жалки стръкчета се бореха за светлина, колкото и малко да беше тя. Насред дворчето най-вероятно стърчеше сламена колиба, понеже толкова некадърно едва ли някой би пластил сено.
Те скочиха от метлите, като ги оставиха да спрат сами в храстите, и зачукаха на входната врата.
— Може да сме закъснели — затюхка се Леля Ог. — Може би вълкът…
Доловиха как някой вътре влачи крака по пода, а след това вратата се открехна със скърцане. От сумрака ги изгледа подозрително око.
— Да? — разнесе се тъничък треперлив глас някъде изпод окото.
— Вие бабата ли сте? — запита Баба Вихронрав.
— Вие данъчните ли сте, скъпа?
— Не, мадам, ние сме…
— Феи — бързо реагира фея Таралежка.
— Не отварям на непознати, скъпа — произнесе гласът, а после стана леко свадлив. — Особено на такива, дето никога не си измиват посудата, дори като съм им оставила почти прясно мляко пред вратата.
— Бихме искали да поговорим с вас няколко минути — обади се фея Маргарита.
— Имате ли някакви документи за самоличност, скъпа?
— Знам, че не сме сбъркали бабата — обади се фея Таралежка. — Има семейна прилика. И ушите й са големи.
— Виж какво, бабата не е с големите уши — сопна се фея Маргарита. — На вълка ушите му са големи. Там е цялата работа. Никога ли не внимаваш какво ти разправят?
Бабата ги наблюдаваше с интерес. След като цял живот беше вярвала в тях, сега виждаше феи за пръв път и това беше същинско преживяване. Баба Вихронрав улови смаяното й изражение.
— Да си го кажем направо, мадам — рече тя с нотка на деспотично благоразумие в гласа. — Как би ти харесало жива да те изяде вълк?
— Не мисля, че би ми харесало, скъпа, съвсем не — отвърна бабата иззад вратата.
— Алтернативата сме ние — заяви Баба.
— Божичко! Сигурни ли сте?
— Имаш думата ни на феи — закле се фея Таралежка.
— Ами-и? Наистина? Добре тогава. Заповядайте. Но без трикове. И да не забравите да си измиете съдовете. Да ви се намира гърне злато подръка, а?
— Взима ни за самодиви, нали?
— Не, те са ония от кладенците. Тя има предвид таласъми.
— Не ставай смешна. Те се срещат под мостовете.
— Това са троловете. Всеки знае, че това са тролове.
— Както и да е, не става дума за нас.
— О — разочарова се бабата. — Трябваше да се досетя.
На Маграт й харесваше да си мисли, че я бива с децата, и се тревожеше, че това не е вярно. Те не й допадаха особено и тя се тревожеше и за това. Леля Ог изглежда без усилие се справяше с деца, като периодично и безредно им раздаваше или лакомства, или шамари, докато Баба Вихронрав предимно ги пренебрегваше и това като че ли също вършеше работа. За разлика от тях Маграт се стараеше. Не беше честно.
— Хващам се на милион трилиона зилиона долара, че не можеш да превърнеш онзи храст в тиква — инатеше се детето.
— Ама виж, всичките останали се превърнаха в тикви — посочи Маграт.
— Все някога ще направи засечка — ведро каза детето.
Маграт безпомощно погледна вълшебната пръчка. Беше опитала всичко: пожелания, напеви и дори — когато си мислеше, че другите вещици не могат да я видят — бой с пръчката по разни предмети, крещейки „Каквото и да е, без тикви!“.
— Ти всъщност не знаеш как става, нали? — отбеляза детето.
— Кажи ми — избягна отговора Маграт, — нали спомена, че майка ти знае за големия лош вълк в гората?
— Да.
— И въпреки това те праща да занесеш онези лакомства на баба ти?
— Да. Защо?
— Нищо. Мислех си за нещо. И ми дължиш един милион трилиона зилиона скуилиона долара.
Сред бабите е разпространено един вид масонство с това предимство, че никой не е длъжен да стои на един крак или да рецитира клетви, за да стане член. Щом влезе вътре и сложи чайника да ври, Леля Ог се чувстваше почти като у дома си. Грибо се изтегна пред мижавия огън и задряма, а през това време вещиците се опитваха да обяснят.
— Не виждам как тука вътре може да влезе вълк, скъпа — любезно отбеляза бабата. — Искам да кажа, това са вълци. Те не могат да отварят врати.
Баба Вихронрав подръпна настрани парцаливото перде и се взря в поляната.
— Известно ни е — отвърна тя.
Леля Ог кимна към малкото легло в нишата до огнището.
— Все там ли спиш? — попита тя.
— Когато не се чувствам добре, скъпа. Иначе спя на тавана.
— Ако бях на твое място, вече щях да съм изприпкала горе. А би ли взела и котката ми на качване? Не искам да ни се пречка.
— Това ли е моментът, дето чистите къщата и измивате всичко за една паничка мляко? — с надежда попита бабата.
— Може и да е. Човек никога не знае.
— Странно, скъпа. Очаквах да бъдете по-ниски…
— Редовно излизаме на свеж въздух — отвърна Леля. — Хайде сега, да те няма!
Двете останаха насаме. Баба Вихронрав огледа подобната на пещера стая. Листакът по пода беше на път да се превърне в хумус. Паяжините по тавана бяха напластени със сажди.
Единствената възможност да се постегне това място беше с лопата или — за предпочитане — с клечка кибрит.
— Чудно наистина — отбеляза Леля, след като старицата изкачи разнебитените стъпала. — Тя е по-млада от мен. Но пък аз поддържам форма.
— Ти никога през живота си не си правила упражнения — оспори я Баба, като не сваляше поглед от храстите. — Ти никога не си правила нищо, което не ти се е искало.
— Точно това имам предвид — щастливо потвърди Леля. — Слушай, Есме, пак ти казвам, че всичко може би е просто…
— Не е! Мога да почувствам историята. Някой кара нещата да се случват по тези места, знам го.
— А знаеш и кой го прави. Нали, Есме? — лукаво подхвърли Леля.
Тя забеляза как Баба диво оглежда мърлявите стени.
— Допускам, че е прекалено бедна, за да си позволи огледало — обади се Леля. — Не съм сляпа, Есме. Освен това знам, че огледалата и феите-кръстници вървят в комплект. Така че какво става?
— Няма да кажа. Не искам да изляза глупачка, ако съм сбъркала. Няма да… нещо идва!
Леля Ог притисна нос до мръсния прозорец.
— Нищо не виждам.
— Храстите се раздвижиха. Скачай в леглото!
— Аз ли? Мислех, че ти ще си тази, която лежи в леглото!
— Не мога да си обясня как ти е хрумнало това.
— Да. Като се замисля, и аз не мога — уморено отвърна Леля. Тя взе провесената до леглото нощна шапка, надяна я на главата си и се мушна под шаренията от кръпки, която служеше за юрган.
— Ей, този дюшек е натъпкан със слама!
— Няма да лежиш дълго върху него.
— Боде ме! И ми се струва, че в него има разни неща!
Някой се тресна в стената на къщата. Вещиците се умълчаха.
— Забеляза ли — зашепна Леля, докато чакаха, — килерът е ужасен. Няма дърва за огрев. И почти никаква храна. А има една кана с мляко, дето отдавна е прокиснало…
Баба бързо се промъкна до огнището, след това обратно към поста си до входната врата.
След малко чуха как някой се суети около резето, сякаш не беше свикнал нито с врати, нито с пръсти.
Вратата изскърца и бавно се отвори.
Нахлу душна миризма на мускус и влажна козина.
Несигурни стъпки се провлачиха по пода към фигурата, сгушена под завивките.
Леля приповдигна дантелената периферия на шапката си, колкото да може да вижда, и промълви:
— А стига, бе! — А после: — О, дявол да го вземе, не съм знаела, че са ти толкова големи зъбите…
Баба Вихронрав затръшна вратата и енергично пристъпи напред. Вълкът се извъртя, вдигайки лапа да се предпази.
— Нееааааау!
Баба се поколеба за секунда, след което с голяма сила го тресна по главата с железен тиган.
Вълкът се катурна.
Леля Ог провеси крака от леглото.
— Когато това се случи отвъд Скънд, разправяха, че било върколак или нещо подобно. А аз си помислих — не, върколаците не са такива. Никога не съм вярвала, че е бил истински вълк. Бая ме уплаши тоя.
— Истинските вълци не ходят на два крака и не отварят врати — изтъкна Баба Вихронрав. — Хайде, помогни ми да го изнесем навън.
— Направо се стреснах, като го видях това страшно голямо космато чудовищно нещо да се приближава към мен. — Леля хвана зашеметеното същество от едната страна. — Някога виждала ли си стария Сампкинс?
Вълкът всъщност изглеждаше съвсем нормално, само дето беше доста по-кльощав от повечето си събратя. Ребрата му се брояха, а козината му беше сплъстена. Баба домъкна кофа мътна вода от кладенеца до клозета и я изля върху главата му.
После седна на един пън и внимателно се вгледа в него.
Високо в клоните няколко птици запяха.
— То проговори — отбеляза тя. — Опита се да каже „не“.
— И аз се почудих — сподели Леля. — После си помислих, че може да съм си го въобразила.
— Няма смисъл да си въобразяваш каквото и да е — отвърна Баба. — Нещата и така са си достатъчно зле.
Вълкът простена. Баба подаде тигана на Леля Ог.
След известно време рече:
— Мисля да погледна в съзнанието му.
Леля Ог поклати глава:
— На твое място не бих го направила.
— На моето място съм си аз и трябва да разбера. Ти само стой наблизо с тигана.
Леля вдигна рамене.
Баба се съсредоточи.
Изключително трудно е да се чете човешко съзнание. Повечето хора във всеки момент мислят за толкова много неща, че в потока от мисли е почти невъзможно да се проследи отделната нишка.
Съзнанията на животните са различни. Доста по-организирани. Най-опростени са съзнанията на месоядните, особено преди ядене. В мисловния свят няма цветове, но ако имаше, гладните месоядни щяха да са с горещо, червено и напрегнато като тетива съзнание. Умовете на тревопасните също са елементарни — изрядна намотка от сребърни нишки.
Но това съзнание не беше като никое от обикновените. Беше комбинация от две.
В някои от вечерите, когато Баба кротко седеше и пускаше съзнанието си на воля, тя улавяше усещанията на бродещи в гората ловци. Само понякога чувството бе подобно или поне смътна сянка на подобие. Само понякога, миг преди ловецът да убие жертвата си, разпръснатите нишки на мисълта му се събираха. Но това беше точно обратното — усилие да се разруши, да се осакати, да се отлюспи от същността на звяра лъскавото острие на хищническия инстинкт. Това беше съзнание на хищник, опитващ се да мисли.
Нищо чудно, че обезумяваше.
Тя отвори очи.
Леля Ог държеше тигана над главата й. Ръцете й трепереха.
— Е — попита тя, — кой е там?
— Бих пийнала чаша вода — отвърна Баба. Вродената предпазливост взе превес в обърканата й глава: — Само не от онзи кладенец, моля.
Леля се поотпусна. Когато една вещица почне да тършува из нечия чужда глава, никога не е сигурно кой се връща в съзнание. Но Баба Вихронрав нямаше равна. Маграт можеше вечно да опитва да намери себе си, а Баба дори не разбираше смисъла на търсенето. Ако тя не успее да намери пътя до собствената си глава, значи такъв просто няма.
— В колибата има от онова мляко — предложи Леля.
— С какъв цвят каза, че било?
— Ами… горе-долу сравнително бяло.
— Добре.
Когато Леля Ог със сигурност не можеше да я види, Баба си позволи леко да потръпне.
Тя се загледа във вълка, чудейки се какво може да направи за него. Нормален вълк не би влязъл в къща, дори ако е способен да си отвори вратата. Вълците изобщо не припарваха до хора, освен ако не бяха в глутница и в края на много тежка зима. И не го правеха от лошотия, бабаитлък или проклетия, а просто защото бяха вълци.
Този вълк се опитваше да бъде човек.
Вероятно нямаше лек.
— Ето ти млякото — подаде й го Леля Ог.
Баба се пресегна и го пое, без да гледа.
— Някой е накарал този вълк да си мисли, че е човек — сподели тя. — Накарали са го да се мисли за човек и след това са го зарязали. Случило се е преди няколко години.
— Откъде знаеш?
— Притежавам… неговите спомени — отвърна Баба. А също и инстинкти, добави на ум. Знаеше, че ще минат няколко дни, преди да преодолее желанието си да преследва впрягове по снега.
— О…
— Впримчен е между биологичните видове. В ума си.
— Можем ли да му помогнем? — запита Леля.
Баба поклати глава.
— Проточило се е прекалено дълго. Станало му е навик. А той гладува. Не може да стане ни едното, ни другото — не може да се държи като вълк, а не му се удава да бъде човек. И не издържа повече така.
За пръв път извърна поглед към Леля, а тя направи крачка назад.
— Не можеш да си представиш какво чувства — продължи Баба. — Скитал се е години наред. Неспособен да бъде човек и негоден за вълк. Не можеш да си представиш какво чувства.
— Мисля, че мога — отвърна Леля. — По лицето ти. Май че мога. Кой би сторил това на някое същество?
— Имам някого на ум.
Те се озърнаха.
Идваше Маграт. С детето. До тях вървеше един от дърварите.
— Ха! — възкликна Баба. — Да, разбира се. Винаги трябва да има — тя изплю думите — „щастлив край“.
Една лапа се опита да сграбчи глезена й. Баба Вихронрав сведе поглед към лицето на вълка.
— Моуууля — простена той. — Крррааааййй? Сегаааоу?
Тя коленичи и хвана лапата му.
— Да?
— Даааоа!
Баба се изправи, цялата авторитет, и кимна на приближаващото се трио.
— Господин Дървар? Имам работа за теб…
Дърварят така и не разбра защо вълкът подложи с такава готовност главата си на дънера.
Или защо старицата — онази, в която яростта вреше като рибен развъдник, поръсен с лющен ечемик — впоследствие настоя да бъде погребан както подобава, вместо да бъде одран и хвърлен в храстите. Много настояваше.
И това беше краят на големия лош вълк.
Мина час. Някои от дърварите се бяха отбили до колибата, където изглежда ставаха доста интересни неща. Обикновено сеченето на дърва не предлагаше голямо разнообразие.
Маграт търкаше пода с толкова магическа подкрепа, колкото й предоставяха кофа сапунена вода и четка. Дори Леля Ог, чийто непостоянен интерес към ролята на домакиня бе избледнял напълно още щом най-малката й дъщеря успя да хване парцала, чистеше стените. Старата баба, която не беше съвсем в час със събитията, угрижено вървеше по петите им с паничка мляко. Паяци, потомствено наследяващи тавана, бяха любезно, но твърдо пропъдени навън.
А Баба Вихронрав крачеше из сечището в компанията на старшия дървар. Той беше мускулест, млад и убеден, че изглежда по-добре с капсулованите си кожени гривни, макар че всъщност не беше така.
— Навърташе се наоколо от години, нали така? — говореше той. — Все се примъкваше близо до селата и тям подобни.
— И ти нито веднъж не се опита да го заговориш?
— Да го заговоря? Че това е вълк, нали така? Хората не си приказват с вълци. Животните не могат да говорят.
— Хъм. Ясно. А старицата? Вие, дърварите, сте доста народ. Някога отбивал ли си се да я нагледаш?
— Хъ? Да не съм луд!
— Защо?
Старшият дървар се приближи заговорнически:
— Ами казват, че била вещица, нали така?
— Наистина? Как разбра?
— По всичко й личи, нали така?
— По кое всичко?
Леко неудобство бодна дърваря.
— Ами… тя е… тя живее сам-сама в гората, нали така?
— Да?…
— И… и… има крив нос и вечно си мърмори…
— Да?…
— И няма никакви зъби, нали така?
— Божичко! — възкликна Баба — Ясно е, че не искаш да имаш нищо общо с нея, нали така?
— Така! — с облекчение отговори дърварят.
— Като нищо може да те превърне в каквото й хрумне само като те погледне, нали така? — Баба пъхна пръст в ухото си и замислено го завъртя.
— Те ги могат тия работи, нали знаеш.
— Сигурно ги могат. Със сигурност могат. Радвам се, че всички вие, големи и силни момци, сте наблизо. Тц-тц. Хм. Може ли да разгледам секирата ти, младежо?
Той й подаде брадвата си. Баба драматично се приведе под тежестта й. По острието още личаха следи от вълчата кръв.
— Олеле, колко е голяма! А ти, предполагам, я въртиш с лекота.
— Два пъти поред печеля сребърен колан на горската забава — гордо рече дърварят.
— Два пъти поред? Два пъти поред? Божичко. Това е страхотно. Това е много страхотно. А пък аз едва я повдигам.
Баба хвана брадвата с една ръка и я разлюля непохватно. Докато дърварят отскочи назад, острието профуча покрай лицето му и се заби на около сантиметър в близкото дърво.
— Съжалявам — затюхка се Баба Вихронрав. — Каква загубена старица съм! Никога не ме е бивало с техниката!
Той й се усмихна накриво и се опита да издърпа брадвата.
Коленете му се подкосиха, а лицето му пребледня.
Баба се наведе към ухото му:
— Можеше да се погрижиш за старата жена — тихо рече тя. — Можеше да поприказваш с вълка. Но не го направи, нали така?
Той се опита да проговори, но изглежда устата му не искаше да се отвори.
— Виждам, че много съжаляваш — добави Баба. — Виждам, че осъзнаваш грешките си. Сигурна съм, че едвам се сдържаш да станеш и да поправиш колибата й, и да приведеш в ред градината, и да се погрижиш всеки ден да има прясно мляко и достатъчно дърва, нали така? Всъщност не бих се учудила, ако се окажеш толкова щедър, че й построиш нова колиба, с нормален кладенец и прочее. Някъде близо до селото, за да не й се налага да живее сама, нали така? Знаеш ли, понякога мога да виждам в бъдещето и просто знам, че точно това ще се случи, нали така?
От лицето му се стичаше пот. Дробовете му изглежда също престанаха да функционират.
— И знам, че ще си спазиш думата, и съм толкова трогната от това, че ще се погрижа да си голям късметлия — все така гальовно и монотонно редеше Баба. — Знам, че сеченето на дърва може да бъде опасна работа. Може да пострадат хора. Може върху тях случайно да паднат дървета или секирата внезапно да се отплесне и да сцепи нечия глава.
Дърварят потръпна, а Баба не спираше:
— И така, това, което ще направя, е малка магия, за да съм сигурна, че нищо от това няма да те сполети. Понеже съм толкова благодарна. Заради помощта ти към старата дама. Нали така? Просто кимни.
Той успя съвсем малко да помръдне главата си. Баба Вихронрав се усмихна.
— Ето! — изправи се тя и перна едно полепнало по дрехата й листо. — Виждаш ли колко хубав може да е животът, ако всички си помагаме?