Вещици в чужбина

Грибо имаше големи неприятности с петела Легба.

Първо на първо, птицата отказваше да бъде тероризирана. Грибо можеше да тероризира почти всичко живо на Диска, дори и същества (само на думи), доста по-големи и по-силни от него. Въпреки това никой от отработените му методи — прозявката, втренченият поглед и преди всичко ленивата усмивка — някак си не даваше резултат. Легба, вирнал човка, просто го поглеждаше изотгоре и се преструваше, че рие земята, докато всъщност движението само подчертаваше забележителните петсантиметрови шипове на краката му.

При това положение оставаше само летящият скок. Действаше на почти всяко създание. Много малко животни запазваха спокойствие пред разярена вихрушка от нокти, профучаващи пред лицето им. В случая с тази птица Грибо подозираше, че резултатът като нищо може да е космат кебап.

Но на това трябваше да се сложи край. Иначе би станал за посмешище на цели поколения котки.

Птицата и котката се дебнеха в кръг из блатото, давайки вид, че не си обръщат никакво внимание.

Сред дърветата разни неща издаваха нечленоразделни звуци. Грибо хвърли поглед нагоре. По-късно щеше да се занимае с тях.

И петелът беше изчезнал.

Ушите на Грибо прилепнаха назад.

Чуруликане на птици и жужене на насекоми се разнасяха навсякъде, но не и около него. Тук цареше тишина — гореща, мрачна и потискаща, а дърветата бяха някак си по-нагъсто, отколкото преди малко.

Грибо се озърна. Стоеше насред поляна. Около него разни неща висяха от храстите или по дърветата. Парченца панделка. Бели кости. Тенекиени кутии. Съвършено обикновени неща за всяко друго място.

А в средата на поляната — нещо като плашило. Побит кол с напречник, върху който някой беше надянал старо черно палто. Над палтото, на върха на кола, стърчеше цилиндър. Върху цилиндъра, замислено вперил поглед в него, стоеше Легба.

През душния въздух повя ветрец и палтото леко се заклати.

Грибо си спомни как веднъж, докато преследваше един плъх в селската мелница, внезапно откри, че това, което изглеждаше като стая със странна гарнитура, всъщност е страшно голяма машина и при една погрешно поставена лапа щеше да го смаже.

Въздухът тихичко запращя. Той почувства как козината му настръхва.

Грибо се завъртя и надуто запристъпя обратно, докато не реши, че вече не го виждат. Сетне краката му се раздвижиха толкова бързо, че лапите му почнаха да буксуват.

След време той отиде да се хили на някакви алигатори, но без никакво желание.

На поляната палтото още веднъж лекичко се помръдна и после замря. Някак си това беше още по-лошо.

Легба застана нащрек. Въздухът натежа също като пред буря.

— Навремето това беше велик стар град. Щастливо място. Никой не се опитваше да го направи щастливо, то просто стана такова от само себе си — обясняваше госпожа Гогол. — Тогава старият Барон беше все още жив. Но го убиха.

— Кой? — попита Леля Ог.

— Всички знаят — Дукът31.

Вещиците размениха погледи. Дворцовите интриги явно бяха малко по-различни в чужбина.

— Накълвал го е до смърт ли? — възкликна Леля.

— Нечестиво дело? — предположи Баба.

— Дук е титла, не птица — търпеливо обясни госпожа Гогол. — Баронът беше отровен. Беше ужасна нощ. А на сутринта Дукът беше в двореца. После стана онова със завещанието.

— Чакай да се сетя — прекъсна я Баба. — Сигурно според завещанието всичко остава на този Дук. На бас, че мастилото не е било съвсем изсъхнало.

— Откъде разбра? — запита госпожа Гогол.

— Логично е — надменно рече Баба.

— Баронът имаше дъщеричка — продължи госпожа Гогол.

— Предполагам, че тя е все още жива — вметна Баба.

— Наистина знаеш доста неща, мадам — учуди се госпожа Гогол. — Какво те накара да решиш така?

— Ами… — запъна се Баба.

Замалко да каже: „Защото знам механизма на историята“, но Леля Ог я прекъсна:

— Ако този Барон е бил толкова велик, колкото казваш, сигурно е имал доста приятели в града, нали?

— Така е. Хората го харесваха.

— Е, ако аз бях Дук и правата ми зависеха само от едно мърляво завещание и една още незапушена мастилница, щях да търся всякаква възможност да направя нещата малко по-официални — обясни Леля. — За предпочитане е сватба с истинската наследница. После мога да натрия носовете на всички. На бас, че момичето не знае кой е всъщност той, а?

— Така е — потвърди госпожа Гогол. — Но Дукът също има приятели. Или по-скоро пазачи. Хора, с които не ти се иска да имаш работа. Отгледали са я от малка и не й дават голяма свобода.

Известно време вещиците постояха в мълчание.

Баба си помисли: „Не. Нещо не е наред. Това е като за учебник по история. Но не е историята.“

След което каза:

— Извинявай, госпожо Гогол, но къде се вписваш ти във всичкото това? Не се засягай, обаче ми се струва, че тук в блатото би трябвало да ти е все едно кой е на власт.

За пръв път, откакто я срещнаха, госпожа Гогол се посмути.

— Баронът беше… мой приятел — отвърна тя.

— А — с разбиране кимна Баба.

— Вижте, той не одобряваше особено идеята за зомби. Беше на мнение, че мъртвите заслужават почивката си. Но не настояваше. Докато този новият…

— Не си пада по авангардната магия ли? — подхвърли Леля.

— О, не смятам така — възрази Баба. — Налага му се. Не по твоята магия може би, но се обзалагам, че е доста обвързан с магията.

— Защо казваш това, мадам? — попита госпожа Гогол.

— Ами — Леля отново се намеси — виждам, че си силна натура и не би се примирила с това, ако не ти се налага. Предполагам, че има доста начини да се справиш с нещата. Предполагам, че ако някой не ти харесва, може неочаквано да му окапят краката или да открие тайнствени змии в ботушите си…

— Алигатори под леглото си — предложи Баба.

— Да. Но той е под закрила — отвърна госпожа Гогол.

— Аха.

— Мощна магия.

— По-мощна от твоята ли? — попита Баба.

Последва дълга и напрегната пауза.

— Да.

— Аха.

— Засега — добави госпожа Гогол.

Отново настъпи пауза. На никоя вещица не й е приятно да си признае, че не е всесилна. Дори не й е приятно да чуе от друга вещица подобно признание.

— Чакаш да ти дойде времето, предполагам — любезно рече Баба.

— Укрепваш силите си — подсказа Леля.

— Закрилата е мощна — повтори госпожа Гогол.

Баба се облегна на стола. След малко заговори като човек, който си има нещо наум и иска да разбере какво знаят другите.

— Каква именно? По-точно?

Госпожа Гогол бръкна между възглавниците на своя люлеещ се стол и след известно ровене извади кожена кесийка и лула. Запали я и изпусна облаче синкав дим в утринния въздух.

— Оглеждаш ли се често в огледала напоследък, мадам Вихронрав? — попита тя.

Столът на Баба се катурна назад и тя насмалко не падна през верандата в мастилените води. Шапката й полетя към водните лилии.

Баба успя да види как шапката плавно се приводнява. Съвсем за кратко заплува, а после…

… беше изядена. Един много голям алигатор щракна челюстите си и изгледа Баба самодоволно.

Беше облекчение да има за какво да вика човек.

— Шапката ми! Това изяде шапката ми! Един от твоите алигатори изяде шапката ми. Това беше моята шапка! Накарай го да ми я върне!

Тя грабна някаква лиана от най-близкото дърво и я размаха над водата.

Леля Ог се уплаши.

— Недей така, Есме! Не прави така! — разтрепери се тя. Алигаторът се отдръпна.

— Мога да си удрям нахални гущери колкото си искам!

— Да, можеш, можеш — опита се да я успокои Леля, — но не… със… змии…

Баба вдигна лианата пред очите си за проверка. Средно голямата Трицветна водна смъртница впери уплашен поглед в нея, за миг се зачуди дали да не я ухапе по носа, после размисли и много здраво затвори устата си с надеждата, че отсреща са схванали намека. Баба отвори длан. Змията тупна на дъските и бързо се плъзна встрани.

В своя стол госпожа Гогол не бе помръднала. Сега се полуобърна. Събота търпеливо наблюдаваше плувката на въдицата си.

— Събота, иди донеси шапката на дамата — каза тя.

— Да, м’дам.

Дори Баба се поколеба.

— Не бива да го караш да прави това! — реши накрая тя.

— Но той е умрял — обоснова се госпожа Гогол.

— Да, обаче е достатъчно кофти да си умрял и без да те разпарчетосват — възрази Баба. — Не отивай там вътре, господин Събота!

— Но това беше твоята шапка, мадам — подсети я госпожа Гогол.

— Да, обаче… си беше… шапка всичко на всичко… Не бих пратила никого да влиза в никакви алигатори за каквато ще да е шапка.

Леля Ог изглеждаше ужасена.

Никой не знаеше по-добре от Баба Вихронрав, че шапките са важни. Те не бяха просто част от тоалета. Те правеха човека. Те определяха кой си. Къде се е чуло и видяло магьосник без островърха шапка — поне магьосник, за когото си струва да се говори. И със сигурност не се е чуло за вещица без такава шапка. Дори Маграт си имаше, макар че тя почти не я носеше, защото беше мокра кокошка. Но това нямаше чак толкова голямо значение. Най-важното не бе дали си носиш шапката, а дали имаш такава. Всеки бранш, всеки занаят си имаше шапка. По същата причина и кралете имаха шапки. Ако свалиш короната на краля, ще остане просто някакъв с двойна брадичка и афинитет към ръкомахането. Шапките имат власт. Шапките са важни. Но това важи и за хората.

Госпожа Гогол дръпна още веднъж от лулата си.

— Събота, иди донеси най-хубавата ми шапка за празници — нареди тя.

— Да, госпожо Гогол.

За известно време Събота се загуби в колибата и след малко излезе с голяма кръгла кутия, грижливо привързана с канап.

— Не мога да я приема — възрази Баба. — Не мога да взема най-хубавата ти шапка.

— Напротив, можеш — отвърна госпожа Гогол. — Имам още една. О, да. Със сигурност имам още една.

Баба внимателно постави кутията на пода.

— Струва ми се, госпожо Гогол, че не си точно това, за което се представяш.

— О, напротив, съм, госпожо Вихронрав. Никога не съм била нещо различно, също като теб.

— Ти ли ни доведе тук?

— Не. Вие се доведохте. По своя собствена воля. За да помогнете на някого, нали? Вие решихте така, нали? Никой не ви е принуждавал, нали? Освен вие самите.

— Права е — съгласи се Леля. — Щяхме да усетим, ако беше магия.

— Вярно е — отвърна Баба. — Никой не ни е принуждавал, освен ние самите. Каква е играта ти, госпожо Гогол?

— Не играя игрички, госпожо Вихронрав. Просто искам онова, което си е мое. Искам справедливост. И искам тя да бъде спряна.

— Коя тя? — попита Леля Ог.

Лицето на Баба бе застинало в неузнаваема гримаса.

— Тя, която стои зад всичко това — отвърна госпожа Гогол. — Дукът има по-малко акъл и от скарида, госпожо Ог. Имам предвид нея. Нея, с нейната огледална магия. Нея, с желанието й за власт. Нея, която е на власт. Нея, която си играе със съдбата. Нея, за която госпожа Вихронрав знае всичко.

Леля Ог се отказа:

— За какво говори тя, Есме?

Баба измърмори нещо.

— Какво? Не те чух.

Баба Вихронрав вдигна лице, почервеняло от гняв.

— Има предвид сестра ми, Гита! Ясно? Схвана ли? Разбираш ли? Чу ли? Сестра ми! Искаш ли да го повторя пак? Искаш ли да знаеш за кого говори тя? Искаш ли да ти го напиша? Сестра ми! Ето кой! Сестра ми!

— Те сестри ли са? — попита Маграт.

Чаят й беше изстинал.

— Не знам — отговори Ела. — Те… си приличат. Рядко общуват с другите. Но чувствам, че ги наблюдават. Много ги бива да наблюдават.

— И те карат да вършиш цялата работа?

— Е, трябва само да готвя за себе си и за приходящия персонал — отвърна Ела. — А прането и чистенето не са чак толкова страшни.

— Ами те готвят ли за себе си?

— Не мисля. Обикалят къщата нощем, след като си легна. Кръстницата Лилит казва, че трябва да съм мила с тях и да ги съжалявам, задето не могат да говорят, и да се грижа килерът да е пълен със сирене.

— Те само сирене ли ядат? — удиви се Маграт.

— Не мисля.

— Тогава сигурно остава за плъховете и мишките, каквато е стара къщата.

— Знаеш ли, странно е, но не съм видяла мишка тук ни веднъж.

Маграт потръпна. Почувства се наблюдавана.

— Защо просто не си тръгнеш? Аз бих си тръгнала.

— Къде да отида? Пък и те винаги ме откриват. Или пращат кочияша и лакеите по петите ми.

— Това е ужасно!

— Сигурна съм, мислят си, че рано или късно ще се омъжа за когото и да е, само за да се отърва от прането. Макар да не смятам, че дрехите на Принца се перат — добави Ела горчиво. — Предполагам, че ги изгарят, след като ги свали.

— Ти искаш сама да си уредиш живота — окуражително рече Маграт, за да повдигне духа й. — Искаш да си бъдеш своя собственост. Искаш да се еманципираш.

— Не мисля, че го искам — отрече Ела внимателно, в случай че е грешно да се противоречи на фея-кръстница.

— Искаш го наистина — настоя Маграт.

— Искам ли?

— Искаш.

— О!

— Не си длъжна да се омъжваш за някого, когото не желаеш.

Ела се отпусна на стола.

— Колко те бива? — попита тя.

— Ъ… ами… предполагам, че…

— Роклята пристигна вчера — не дочака отговора Ела. — Горе е, в голямата предна стая, на закачалка, за да не се измачка. За да остане съвършена. И специално излъскаха каляската. Наеха и още няколко кочияша.

— Да, но може би…

— Мисля, че ще се омъжа за някого, когото не желая — завърши Ела.

Баба Вихронрав маршируваше нагоре-надолу по калната веранда. Цялата постройка се тресеше от крачките й. От вибрациите се образуваха вълнички.

— Разбира се, че не я помниш! — извика тя. — Майка ни я изрита още като беше на тринадесет! И двете бяхме малки тогава. Но аз си спомням караниците! Чувах ги от леглото си. Тя беше покварена!

— Като бяхме малки, ти все казваше, че аз съм покварена — възрази Леля.

Баба се поколеба, за миг извадена от равновесие. После махна раздразнено с ръка.

— Ти си беше, разбира се — приключи тя въпроса. — Но не използваше магия за това, нали?

— Не ми се е налагало — щастливо заяви Леля. — Повечето време номерът минаваше и с рокля с гол гръб.

— Така по-лесно я захвърляше в тревата, помня — каза Баба. — Не, тя използваше магия. И то не обикновена. О, колко своенравна беше!

Леля Ог беше на път да каже: „Какво? Имаш предвид, че у нея е нямало и помен от твоята отстъпчивост и скромност, така ли, Есме?“ Но се спря. Човек не бива да жонглира със запалени факли във фабрика за фойерверки.

— Бащите на младежите идваха да се оплакват — мрачно додаде Баба.

— Никога не идваха да се оплакват от мен — щастливо обяви Леля.

— И все се гледаше в огледалото — продължи Баба. — Беше високомерна като котка. Предпочиташе да гледа в огледалото, отколкото през прозореца.

— Как се казва?

— Лили.

— Това е хубаво име.

— Но вече не го използва — намеси се госпожа Гогол.

— Сигурно!

— И викаш, управлява града? — попита Леля.

— Освен това беше и деспотична — вмъкна Баба.

— За какво й е да управлява град? — зачуди се Леля.

— Тя има планове — отвърна госпожа Гогол.

— А колко суетна! Ужасно суетна! — каза Баба на света като цяло.

— Знаеше ли, че е тук? — попита Леля.

— Имах предчувствие! Огледалата!

— Огледалната магия не е лоша — застъпи се Леля. — Правила съм всякакви чудесии с огледала. Знаеш ли какъв майтап става с едно огледало.

— Тя не използва само едно огледало — вметна госпожа Гогол.

— О-о.

— Използва две.

— О, това е друга работа…

Баба се загледа във водната повърхност. От чернотата в нея се вторачи собственото й лице.

Всъщност надяваше се да е собственото й лице.

— Чувствах, че ни наблюдава, през целия път — обади се тя. — Там, сред огледалата, тя е най-щастлива. Сред огледалата, превръщайки хората в герои от приказките.

Тя сръга отражението с пръчка.

— Дори ме видя веднъж, в къщата на Дезидерата, точно преди Маграт да дойде. Не е приятно да видиш нечий друг образ вместо собственото си отражение.

Тя направи пауза.

— Всъщност къде е Маграт?

— Мисля, че кръстничества нейде наблизо — отвърна Леля — Каза, че нямала нужда от никаква помощ.

Маграт беше ядосана. Освен това беше уплашена, което я правеше още по-ядосана. На околните не им беше лесно, когато Маграт е ядосана. Все едно че ги удряха с мокър парцал.

— Давам ти дума — закле се тя, — щом като не искаш, не си длъжна да ходиш на бала.

— Няма да можеш да ги спреш — мрачно възрази Ела. — Знам как стават нещата в този град.

— Виж, казах ти, че не си длъжна да ходиш! — повтори Маграт.

Изглеждаше замислена.

— Няма ли някой друг, за когото би се омъжила, а? — попита тя.

— Не. Не познавам много хора. Нямам кой знае какъв шанс.

— Добре — заключи Маграт. — Това улеснява нещата. Предлагам да те измъкнем оттук и… и да те отведем някъде другаде.

— Няма къде. Казах ти. Наоколо са само блата. Опитах веднъж-дваж и пратиха кочияшите след мен. Не бяха груби. Говоря за кочияшите. Просто бяха уплашени. Всички са уплашени. Дори сестрите са уплашени, струва ми се.

Маграт изгледа сенките наоколо.

— От какво? — попита тя.

— Носят се приказки, че изчезват хора. Ако не са се вписали в плановете на Дука. Нещо им се случва. В Генуа всички са много любезни — горчиво каза Ела. — И никой не краде, и никой не повишава глас, и всички си стоят по домовете нощем, освен на Тлъстия Вторник — тя въздъхна. — Ето на това искам да отида. На карнавала. Макар че всеки път ме държат затворена. Но чувам как шествието минава през града и си мисля: ето каква трябва да бъде Генуа. Не шепа хора да танцуват в дворци, а всички да танцуват по улиците.

Маграт тръсна глава. Почувства се много далече от дома.

— Май ще имам нужда от малко помощ.

— Имаш вълшебна пръчка — изтъкна Ела.

— Мисля, че има моменти, когато ти трябва повече от вълшебна пръчка — рече Маграт и се изправи. — Но ето какво ще ти кажа. Не ми харесва тази къща. Не ми харесва този град. Въгляшке?

— Да?

— Няма да отидеш на бала. Ще се погрижа да…

Тя се обърна.

— Казах ти — свела поглед, промърмори Ела. — Дори не можеш да ги чуеш.

Едната сестра вече бе изкачила стълбите до кухнята. Погледът й бе неподвижно прикован в Маграт.

Казват, че всеки прилича на някакво животно. Вероятно Маграт имаше пряка умствена връзка с някакво малко космато създание. Тя почувства ужаса на всички малки гризачи пред лицето на немигащата смърт. Модулирани под заплахата на погледа, придойдоха всякакви съобщения: безполезността на бягството, глупостта на съпротивата, неизбежността на гибелта.

Тя почувства, че не може да направи нищо. Дори не контролираше краката си. Сякаш заповедните послания на този поглед се забиваха директно в гръбначния й стълб. Чувството на безпомощност бе почти успокоително…

— Благоденствие да сполети тази къща.

Сестрите се обърнаха с бързина, доста по-голяма от тази, на която човек би трябвало да е способен.

Баба Вихронрав със замах отвори вратата.

— Ох, божичко! — гръмовно рече тя. — И да му се не види.

— Аха — съгласи се Леля Ог, запречвайки вратата зад нея. — Хич да се не види дано.

— Ние сме само две стари просякини — изтъкна Баба, прекрачвайки прага.

— Просим от къща на къща — допълни Леля. — В никакъв случай не идваме направо тук.

Те подхванаха Маграт под мишниците и я изправиха на крака.

Баба извърна глава:

— А ти, госпожице?

Ела поклати глава, без да вдига поглед.

— Не — отвърна тя. — Аз не бива да идвам.

Баба присви очи.

— Сигурно е така — отвърна тя. — Всеки върви по пътя си или нещо такова беше казано, при все че не от мен. Хайде, Гита.

— Тъкмо си тръгвахме — лъчезарно се отзова Леля.

Те се обърнаха към изхода.

Другата сестра се материализира при вратата.

— Леле, божке! — възкликна Леля Ог. — Изобщо не я усетих!

— Точно щяхме да си ходим — на висок глас съобщи Баба Вихронрав. — Ако нямате нищо против, госпожице.

Тя челно посрещна погледа.

Въздухът се сгъсти.

Баба Вихронрав каза през зъби:

— Когато кажа, тичай, Гита…

— Ясно — отвърна Леля.

Баба заопипва зад гърба си и докопа чайника, който Маграт доскоро бе използвала. Претегли го на ръка с бавно и отмерено движение.

— Готова ли си, Гита?

— Чакам, Есме.

— Тичай!

Баба метна чайника нависоко. Сестрите рязко завъртяха глави да проследят движението.

Леля Ог избута препъващата се Маграт през вратата. По-близкостоящата сестра се хвърли напред, но беше прекалено късно, понеже Баба тресна вратата пред хищно отворената й уста.

— Момичето остана вътре! — извика Леля, докато тичаха по алеята.

— Те я пазят — успокои я Баба. — Няма да я наранят!

— Не съм виждала човек с такива зъби досега! — потръпна Леля.

— Т’ва е, щото не са хора! Те са змии!

Добраха се до относителната сигурност на улицата и се прилепиха към стената.

— Змии? — изпъшка Леля. Маграт се ококори.

— Това е дело на Лили — заяви Баба. — Биваше я по тая част, спомням си.

— Наистина ли змии?

— Да — мрачно отвърна Баба. — Лили лесно се сприятеляваше.

— Гръм да ме удари! Аз не бих могла.

— И тя не можеше в началото. Така е, като прекаляваш с огледалата.

— Аз… аз… — заекна Маграт.

— Ти си си добре — увери я Леля и изгледа Есме Вихронрав. — Не биваше да оставяме момичето, каквото и да разправяш. И то в къща със змии, дето се разхождат наоколо и се мислят за хора.

— Още по-зле. Разхождат се и се мислят за змии — натърти Баба.

— Е, все тая. Ти никога не правиш така. Най-лошото, което си направила досега, е да ошашавиш хората до неузнаваемост.

— Това е, щото съм добрата — кисело отвърна Баба.

Маграт потръпна.

— И така, ще я измъкваме ли оттам? — попита Леля.

— Още не. Ще му дойде времето. Чуваш ли ме, като ти говоря, Маграт Чеснова?

— Да, Бабо — смънка Маграт.

— Трябва да отидем някъде да си поговорим — заяви Баба. — За истории.

— Какво за историите? — попита Маграт.

— Лили ги използва — обясни Баба. — Не го ли чувствате? Усеща се из цялата тая страна. Историите се концентрират тук, защото тук могат да се реализират. Тя ги храни. Вижте, тя не иска вашата Ела да се омъжи за онзи Дук само от политически интереси или тем подобни. Това е просто… обяснение. Не е причина. Иска да се оженят, защото така изисква историята.

— Тя какво печели от това? — попита Леля.

— По средата на всичко винаги е добрата фея или злата вещица… спомняте ли си? И Лилит се изживява като… като… — тя се замисли за точната дума. — Спомняте ли си, когато преди година в Ланкър дойде оня цирк?

— Помня — отвърна Леля. — С девойки в украсени с пайети чорапогащи и младежи, дето се заливаха от глава до пети с вар. Макар че така и не видях слон. Казаха, че ще има слонове, обаче нямаше. Имаше слонове по плакатите. Похарчих цели два пенса и нямаше ни един…

— Да, но това, което казвам, е — натърти Баба, докато продължаваха да търчат по улицата, — че там, в средата, имаше един човек, спомняте ли си? Оня с мустаците и голямата шапка?

— Тоя ли? Но той не правеше нищо особено — възрази Леля. — Само стоеше насред шатрата и от време на време удряше с камшик, докато номерата просто си вървяха по реда.

— Точно затова той беше най-важният там — подчерта Баба. — Това, което ставаше около него, го правеше важен.

— Лили с какво храни историите? — попита Маграт.

— С хора — отвърна Баба и се намръщи. — Истории! Е, ще я видим тая работа…

Зелен сумрак покриваше Генуа. Мъглите се кълбяха над блатото, фенери просветваха по улиците. В десетки дворове шетаха сенчести фигури и сваляха покривалата от колесниците за карнавала. В тъмнината проблясваха пайети и прозвънваха камбанки.

През цялата година гражданите на Генуа бяха любезни и тихи. Но за да се възстанови временно световното равновесие, от веки веков и във всеки календар има дата, отредена за потиснатите. Тя би могла да се нарича Парад на глупците или Краля на боба. Или дори Мъртвешката събота, в която и затъналите до гуша в борчове и грижи да си отпуснат душата и да се позабавляват.

Поне повечето от тях…

Кочияшите и лакеите вечеряха под навеса близо до конюшните и се оплакваха, че трябва да работят в Мъртвешката събота.

Както повелява обичаят, всеки бе зает с ритуалното разопаковане на пакета с храна от вкъщи, придружено от неизменната завист към другите, които явно повече са случили на съпруги.

Главният лакей внимателно отдели коричката на хляба.

— Имам пилешки врат и туршия — обяви той. — Някой да има малко сирене?

Вторият кочияш надникна в кутията си.

— Пак е варен бекон — оплака се той. — Тя винаги ми слага варен бекон. А знае, че не го обичам. Дори не му изрязва сланините.

— И е с дебела бяла сланина? — попита първият кочияш.

— Да. Ужасно. И то на празник, бива ли така?

— Трампя я за маруля и домат.

— Добре. Какво имаш ти, Джими?

Помощник-лакеят срамежливо отвори идеалния си пакет. Вътре имаше четири сандвича само от срединката на хляба. Имаше и стръкче магданоз. Имаше дори салфетка.

— Пушена сьомга и топено сирене — отговори той.

— И пак парче от сватбената торта — забеляза първият кочияш. — Не я ли изядохте вече?

— Всяка вечер имаме такава.

Навесът се затресе от последвалия смях. Общовалиден факт е, че всяка невинна фраза, изречена от наскоро оженил се млад член на пролетариата, е непосредствен повод за грубовато веселие сред неговите по-възрастни и по-цинични колеги. Това се случва дори и при положение че потърпевшият има девет крака и живее на дъното на океан от течен амоняк на огромна студена планета. То е просто едно от ония неща.

— Всеки сам си го прави — песимистично рече вторият кочияш, когато смехът се поуталожи. — Почва се с целувки и торта и ти махат коричките от хляба, а в следващия момент си вече на остатъци и сухоежбина и ти слагат юздата.

— Според мене — започна първият кочияш — всичко си зависи от това дали ти…

На вратата се почука.

Помощник-лакеят като най-нисшестоящ стана да отвори.

— Една дърта вещица — съобщи той. — Какво искаш, дърта вещице?

— К’во ще кажеш за едно питие? — предложи Леля Ог. Тя размаха под носа му бутилка, над която тегнеше облак от алкохолни изпарения, и наду една хартиена пищялка.

— Какво? — шашардиса се лакеят.

— Грехота е да работите, момчета. Празник е! Юпиий!

— Какво става? — започна старшият лакей и в този момент навлезе в алкохолния облак. — Богове! Каква е тази дрога?

— Мирише на ром, господин Травис.

Старшият лакей се поколеба. Първата процесия вече отминаваше и от улиците долитаха смях и музика. В небето се пръскаха фойерверки. Не беше нощ, в която да не си сръбнеш поне една глътка алкохол.

— Каква мила стара дама — рече той.

Леля Ог отново размаха бутилката.

— Отворете си дъната! — извика тя. — Пий до гърло!