Вещици в чужбина

Баба Вихронрав винаги се бе чудила: какво му е толкова специалното на пълнолунието? То си беше само един голям кръг светлина. А обратната страна на луната си беше просто тъмнина.

Но някъде по средата, когато луната бе между царствата на светлината и мрака и беше на ръба… може би точно тогава една вещица би могла да повярва в нея.

Сега над блатните мъгли плуваше половин луна.

Огледалният кът на Лили отрази студената светлина, както и всичко останало. Трите метли бяха опрени на стената.

Баба взе своята. Роклята й не беше с правилния цвят, а и шапката не беше на главата й. Нуждаеше се от нещо, с което бе свикнала.

Нищо не помръдваше.

— Лили? — меко се обади Баба.

Собственият й образ я изгледа от огледалата.

— Всичко може да свърши сега — рече Баба. — Можеш да се качиш на моята метла, а аз ще взема на Маграт. Тя може винаги да се качи при Гита. А госпожа Гогол няма да те преследва. Уредих го. У дома добре ще ни дойдат няколко вещици в повече. И край на кръстничеството. Край на убийствата на бащи, чиито дъщери са отредени за историята. Знам, че затова си го направила. Ела си вкъщи. Не можеш да ми откажеш.

Огледалото безшумно се плъзна назад.

— Опитваш се да бъдеш любезна с мен? — обади се Лили.

— Не мисли, че не ми коства доста усилия — каза Баба с по-нормален тон.

Когато Лили пристъпи в сумрака, роклята й изшумоля.

— И така, ти надви блатната жена.

— Не.

— Но вместо нея тук си ти.

— Да.

Лили взе метлата от ръцете на Баба и я разгледа.

— Никога не съм пробвала някое от тия неща. Просто сядаш отгоре и офейкваш, а?

— С тази трябва доста да се засилиш, за да отлепи — отвърна Баба. — Но да, основната идея е такава.

— Хмм. Знаеш ли какво символизира метлата? — попита Лили.

— Да не е нещо като майските дървета и народните песни?

— О, да.

— Тогава не искам да го чувам.

— Разбирам защо. — Лили й върна метлата и заяви: — Аз оставам тук. Госпожа Гогол може и да е използвала някой нов трик, но това не значи, че е спечелила.

— Не, виж какво, всичко свърши — повтори Баба. — Така става, като превърнеш реалния свят в приказка. Не би трябвало никога да го правиш. Не бива да превръщаш реалния свят в приказка. Не бива да се отнасяш с хората, сякаш са приказни герои, сякаш са пионки. Но ако го правиш, трябва да знаеш кога свършва приказката.

— Да си сложиш чисто новите обувки и да танцуваш до зори? — вметна Лили.

— Нещо такова, да.

— Докато всички останали си живеят щастливо во веки веков?

— За това не знам — рече Баба. — Това си зависи от тях. Онова, за което аз говоря, е, че нямаш право на повече опити. Ти загуби.

— Знаеш, че Вихронравови никога не губят — вирна глава Лили.

— Една от тях ще се научи тази нощ — натърти Баба.

— Но ние сме извън историите. Аз, защото съм… медиумът, чрез който се връщат към живот, а ти, защото искаш да ги погубиш. Ние сме неутралните. Ние сме свободните…

Зад тях се разнесе шум. Физиономиите на Маграт и Леля се появиха над ръба на стълбището.

— Трябва ли ти някаква помощ, Есме? — внимателно попита Леля.

Лили се разсмя.

— Ето ги твоите змийчета, Есме. Знаеш ли — добави тя, — ти наистина си също като мен. Не го ли знаеше? Няма мисъл, минала през главата ми, която да не ти е хрумвала. Няма нещо, което да съм направила и което ти не си възнамерявала да направиш. Но никога не ти е стискало. Това е разликата между такива като мен и такива като теб. Ние имаме смелостта да направим онова, за което вие само си мечтаете.

— Така ли мислиш? Че си мечтая?

Лили мръдна пръста си. Маграт полетя откъм стълбището, мятайки безпомощно крака. Неистово размахваше вълшебната пръчка.

— Ето това обичам да гледам — сподели Лили. — Как хората си пожелават нещо. Аз никога не съм си пожелавала нищо. Винаги съм изпълнявала желания. Толкова по-благородно е.

Маграт скръцна със зъби.

— Убедена съм, че не би ми отивало да приличам на тиква, скъпа моя — рече Лили и самодоволно махна с ръка. Маграт се издигна още по-нагоре.

— Ще се учудиш какви неща мога да правя — замечтано каза Лили, докато по-младата вещица плавно се носеше над каменните плочи. — И ти трябваше да опиташ огледалата, Есме. Правят чудеса с душата. Позволих на блатната жена да оцелее само защото нейната омраза беше стимулираща. Знаеш ли, обичам да ме мразят. Всъщност ти знаеш. Това е вид уважение. Показва, че постигаш нещо. То е като студен душ в горещ ден. Когато глупците се окажат лишени от власт, когато се озлобят от безсилие, когато са победени и не им остава нищо, освен воя на зейналата в стомасите им язва — е, честно казано, това е като молитва. А историите… да управляваш историите… да се възползваш от тяхната сила… от техния уют… сврян в самия им център… Можеш ли да разбереш? Самото удоволствие да видиш как събитията се повтарят. Винаги съм обичала шаблоните. Между другото ако тая Ог не престане с опитите си да се промъкне зад гърба ми, наистина ще оставя малката ви приятелка да се наслади на изгледа към двора, а после, Есме, бих могла просто да загубя интерес.

— Само си обикалях — каза Леля. — Няма закон срещу това.

— Ти промени историята по твоя начин, а сега аз ще го направя по моя — продължи Лили. — И пак повтарям… всичко, което се иска от вас, е да си тръгнете. Просто се махнете. Това, което се случва тук, няма значение. Това е един град на едно много далечно място, за който вие не знаете почти нищо. Не съм съвсем сигурна, че мога да те надиграя — добави тя, — но тези двете… не им стигат силите. Мога да ги смажа. Надявам се, че ти е известно. Тъй че тази вечер, предполагам, една от Вихронравови се научава да губи, нали?

Известно време Баба остана смълчана, опряна на безполезната си метла.

— Добре. Смъкни я долу. И тогава ще призная, че си спечелила.

— Ще ми се да ти вярвах — рече Лили. — О… но ти си добрата, нали? Трябва да си удържиш на думата.

— Само гледай — отвърна Баба. Отиде до парапета и надникна надолу. Двуликата луна бе все още достатъчно ярка, за да освети кълбящата се мъгла, която обвиваше двореца като море.

— Маграт? Гита? — повика ги тя. — Съжалявам за това. Ти спечели, Лили. Няма нищо, което мога да направя.

И скочи.

Леля Ог се спусна напред и погледна през ръба точно в момента, в който смътната точица изчезна сред мъглите.

И трите фигури, останали на кулата, дълбоко си поеха въздух.

— Това е номер — усъмни се Лили. — За да ме свари неподготвена.

— Не е! — изкрещя Маграт, свличайки се върху камъните.

— Тя имаше метла — напомни Лили.

— Но не работи! Няма да тръгне! — извика Леля и после, крачейки към слабата фигура на Лили, застрашително добави: — Така. Скоро ще изтрием тоя самодоволен израз от лицето ти…

Тя се закова, когато метална болка проряза тялото й.

Лили се разсмя.

— Истина е, така ли? — рече тя. — Да. На лицата ви е изписано. Есме бе достатъчно умна, за да знае, че не може да спечели. А вие не се дръжте глупашки. И не насочвай тази тъпа пръчка към мен, госпожице Чеснова. Старата Дезидерата щеше отдавна да ме е победила, ако можеше. Хората изобщо не вникват в нещата.

— Трябва да слезем долу — настоя Маграт. — Може би лежи там…

— Така, така. Бъдете добрички. Само за това ви бива — присмя се Лили, докато те тичаха към стъпалата.

— Но ще се върнем — изръмжа Леля Ог. — Дори ако се наложи да живеем в блатото с госпожа Гогол и да ядем змийски езици!

— Разбира се — Лили повдигна вежди. — Това и казах. Човек има нужда от такива като вас около себе си. Иначе никога не е съвсем сигурен дали още го бива за нещо. Това е начин да поддържаш нивото.

Тя проследи с поглед как те изчезват надолу по стъпалата.

Над кулата се изви вятър. Лили събра полите си и отиде до ръба, откъдето можеше да види как потоците мъгла се стичат по покривите далече долу. Слабо се чуваше музика от далечния карнавал, който с танцова стъпка се виеше по улиците.

Скоро щеше да настъпи полунощ. Истинската полунощ, не някаква преоценена версия, причинена от старици, лазещи из часовниците.

Лили се опита да погледне през мрака до основата на кулата.

— Наистина, Есме — промърмори тя, — много тежко приемаш провалите.

Леля се пресегна и задърпа Маграт, която препускаше надолу по извитите стълби.

— Забави малко темпото, ако обичаш — изхриптя тя.

— Но тя може би страда!…

— Ти също ще страдаш, ако се препънеш. Освен това — додаде Леля — не мисля, че Есме лежи някъде като безформена купчина. Това не е начинът, по който тя би си отишла. Мисля, че го направи просто за да е сигурна, че Лили ще забрави за нас и ще ни остави на мира. Предполагам си е мислила, че сме — как се наричаше оня тип от Тсорт, дето можеше да бъде ранен само ако го уцелят в точно определено място? Никой не успял да го победи, докато не разбрали номера. Май че беше коляното му. Ние сме нейното Тсортово коляно, разбираш ли?

— Но нали знаем, че за да подкара метлата си, трябва да се движи ужасно бързо! — изкрещя Маграт.

— Да, знам — отвърна Леля. — И аз това си помислих. А сега си мисля… колко бързо се движиш, докато падаш? Имам предвид, право надолу?

— Ами… не знам.

— Май Есме е решила, че си струва да разбере — рече Леля. — Ето това мисля.

Иззад завоя се появи фигура, тежко изкачваща стъпалата. Те вежливо се отдръпнаха да й направят път.

— Ще ми се да се сетя къде точно трябваше да бъде улучен — измърмори Леля. — Сега ще ме гризе цяла нощ.

— В ПЕТАТА.

— Вярно ли? О, благодаря.

— НА ВАШИТЕ УСЛУГИ.

Фигурата продължи нагоре по пътя си.

— Имаше хубава маска, нали? — за всеки случай отбеляза Маграт.

Те се спогледаха, за да намерят потвърждение в очите си.

Маграт пребледня. Погледна нагоре към стълбите.

— Май трябва да изтичаме обратно горе и… — започна тя.

Леля Ог беше доста по-възрастна.

— Мисля, че трябва да вървим — поправи я тя.

Лейди Воленция д’Уреждач седна в розовата градина под високата кула и си издуха носа.

Чакаше повече от половин час и й беше писнало.

Надяваше се на романтична среща: той изглеждаше толкова приятен, сякаш нетърпелив и същевременно срамежлив. Вместо това главата й замалко не пострада, когато от мъглата с вик излетя една старица, възседнала метла и облечена, доколкото можа да види размазаната от скоростта й фигура, със собствената рокля на лейди Воленция. Ботушите й заораха в розите, преди траекторията на полета й да се отклони нагоре.

И някакъв отвратителен миризлив котарак не спираше да се отърква в краката й…

А вечерта бе почнала толкова обещаващо…

— ’драсти, ваше благородие.

Тя се озърна към храстите.

— Казвам се Казанунда — изрече изпълнен с надежда глас.

Лили Вихронрав се извърна при лекия звън на стъкло откъм вътрешността на огледалния й лабиринт.

Сбърчи вежди. Изтича по каменните плочи и отвори вратата към огледалния свят.

Не се чуваше друг звук, освен шумоленето на роклята й и лекото свистене на собственото й дишане. Тя се плъзна в пространството между огледалата. Безчислените й азове се вгледаха с одобрение в нея. Тя се поотпусна.

Тогава кракът й стъпи върху нещо. Тя сведе очи и видя падналата сред парченца счупено стъкло метла, която изглеждаше черна на лунната светлина.

Ужасеният й поглед се вдигна, за да срещне едно отражение.

То се втренчи в нея.

— Какво удоволствие има да си победител, ако победеният не е жив, за да знае, че е загубил?

Лилит отстъпи назад, отваряйки и затваряйки беззвучно уста.

Баба Вихронрав прекрачи празната рамка. Лили се вторачи покрай възкръсналата си сестра.

— Ти ми счупи огледалото!

— За това ли беше всичко, а? — рече Баба. — Игричка на царе и царици в някакъв прогизнал град? В служба на историите? Каква власт е това?

— Ти не разбираш… счупила си огледалото…

— Казват, че не било на хубаво — съгласи се Баба. — Но аз си помислих: какво са още седем години лош късмет?

Отраженията се пръскат едно след друго по цялата дължина на голямата спирала на огледалния свят, пропукването напредва по-бързо от скоростта на светлината…

— Трябва да счупиш и двете, за да си в безопасност… нарушила си равновесието…

— Ха! Аз ли? — Баба пристъпи напред, очите й — два сапфира от горчивина. — Мама така и не те напердаши, Лили Вихронрав, но аз ще го направя вместо нея. И не с магия, нито с главознание, нито с пръчка, каквато тате имаше, тъй де, и използваше доста често, доколкото си спомням, а с ръка. И не защото си била лоша. Не защото си си играла с историите. Всеки си има път, който да следва. А защото — и искам добре да разбереш това — след като ти си отиде, аз трябваше да бъда добрата. Ти ми отне цялото удоволствие. И няма как да те накарам да си платиш за това, Лили, но със сигурност ще се опитам…

— Но… аз… аз… аз съм добрата — промълви Лили с пребледняло от шока лице. — Аз съм добрата. Не мога да загубя. Аз съм кръстницата. Ти си злата вещица… и счупи огледалото…

… движейки се като комета, пукнатината в огледалата стига крайната си точка и тръгва обратно, ускорявайки скоростта си през безбройните светове…

— Трябва да ми помогнеш да сложа… отраженията трябва да се уравновесят… — слабо продума Лили, опирайки гръб в здравото огледало.

— Добра? Добра? Да хвърляш хората на историите? Да изкривяваш живота им? Това е добро, така ли? — извика Баба. — Искаш да кажеш, че дори не ти е доставяло удоволствие? Ако аз бях толкова лоша, колкото теб, щях да бъда доста по-ужасна. Щеше да ме бива повече, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Тя замахна назад с ръка.

… пукнатината се върна към изходната си точка, носейки със себе си трепкащите отражения на всички огледала…

Очите й се разшириха.

Огледалото зад Лили Вихронрав се разби на парченца.

А на мястото му образът й се завъртя, усмихна се блажено и се пресегна през рамката, за да поеме Лили Вихронрав в ръцете си.

— Лили!

Всички огледала се пръснаха и върхът на кулата експлодира в хиляди малки парченца. Само за миг тя изглеждаше обвита в блестящ, вълшебен прашец.

Леля Ог и Маграт влетяха на покрива като ангели-отмъстители след известен период на божествена немарливост по отношение на качествения контрол.

И спряха.

На мястото на огледалния лабиринт имаше само зеещи рамки. Подът бе покрит с парченца стъкло, а върху тях лежеше фигура, облечена в бяло.

Леля избута Маграт зад себе си и внимателно тръгна по скриптящата настилка. Смушка фигурата с върха на ботуша си.

— Хайде да я хвърлим от кулата — предложи Маграт.

— Добре — рече Леля. — Давай тогава.

Маграт се поколеба.

— Ами — започна тя — като казах да я хвърлим от кулата, нямах предвид аз лично да я хвърля, а исках да кажа, че ако съществува някаква справедливост, тя трябва да бъде хвърлена…

— Тогава на твое място нямаше да дрънкам повече по този въпрос — тросна се Леля, коленичейки внимателно върху скърцащите отломки. — Освен това бях права. Това е Есме. Винаги бих познала това лице. Свали си фустата.

— Защо?

— Виж й ръцете, момиче!

Маграт се втренчи. После вдигна ръце към устата си.

— Какво е правила?

— Опитвала се е да бръкне през стъклото, както личи — отвърна Леля. — Давай фустата и ми помогни да я направим на ленти, а после иди да намериш госпожа Гогол. Виж дали има някакви мехлеми и дали може да ни помогне. Кажи й, че ако не може, до сутринта по-добре да се е изнесла доста надалеч оттук. — Леля опипа китката на Баба Вихронрав. — Лили Вихронрав можеше вероятно да ни смаже, но за себе си съм дяволски сигурна, че мога да избода очите на госпожа Гогол с ръжена, ако се стигне до това.

Леля свали доказано неразрушимата си шапка и затършува в острия й връх. Извади кадифено парцалче и го разви, разкривайки малък арсенал от игли и макара.

Наплюнчи конеца и вдигна иглата срещу луната, присвивайки очи.

— О, Есме, Есме — въздъхна тя и се приведе над ръкоделието си, — наистина много тежко приемаш победите.

Лили Вихронрав огледа многопластовия сребрист свят.

— Къде съм?

— В ОГЛЕДАЛОТО.

— Умряла ли съм?

— ОТГОВОРЪТ НА ТОЗИ ВЪПРОС — отвърна Смърт — Е НЕЩО МЕЖДУ НЕ И ДА.

Лили се завъртя и едновременно с нея се завъртяха един милиард фигури.

— Кога мога да се махна оттук?

— КОГАТО НАМЕРИШ ПЪРВООБРАЗА.

Лили Вихронрав се затича сред безбройните отражения.

Добрата готвачка всяка сутрин е първа в кухнята, а вечер си отива последна.

Госпожа Приятна изгаси огнищата. Набързо направи инвентаризация на сребърната посуда и преброи супниците. Тя…

Тя почувства, че я наблюдават.

На вратата стоеше котарак. Беше голям и сив. Едното му око беше сатанинско жълто-зелено, а другото — перленобяло. Остатъкът от ушите изглеждаше като ръб на пощенска марка. Въпреки всичко видът му бе определено наперен и имаше излъчването „мога да те натупам с една лапа“, което й беше странно познато.

Известно време госпожа Приятна постоя втренчена. Тя беше от личните приближени познати на госпожа Гогол и знаеше, че формата е просто въпрос на дълбоко вкоренен личен навик. А ако си от Генуа, през Мъртвешката събота се научаваш да вярваш на разума си доста повече, отколкото на сетивата си.

— Е, добре — рече тя с леко потрепващ глас, — предполагам, че ще искаш още малко рибешки бутчета, имам предвид главички, какво ще кажеш?

Грибо се протегна и изви гръб.

— А в избата има малко мляко — добави госпожа Приятна.

Грибо се прозя щастливо.

После почеса ухото си със задния крак. Човечеството е приятно местенце за кратки визити, но не е идеалното място за живеене.

Беше изминал един ден.

— Мазилото на госпожа Гогол изглежда наистина действа — отбеляза Маграт.

Вдигна едно шишенце, наполовина пълно с нещо бледозелено, странно ронливо и с остра миризма, която, човек бе почти сигурен, изпълваше целия свят.

— В него има змийски езичета — подхвърли Леля Ог.

— Не се опитвай да ме разстроиш — възрази Маграт. — Знам, че змийският език е някакво растение. Сладка папрат, струва ми се. Знаеш ли, удивително е какво можеш да приготвиш от растенията.

На Леля Ог, която всъщност бе прекарала половин час в поучителни, да не кажем ужасителни наблюдения над приготвянето на отварата от госпожа Гогол, не й даде сърце да си го признае.

— Точно така — потвърди. — Растения. Виждам, че нищо не може да ти убегне.

Маграт се прозя.

Бяха ги оставили да се разпореждат в двореца. Май никой друг не искаше да се заеме с това. Баба бе настанена в съседната стая.

— Иди да подремнеш малко — рече Леля. — След малко ще отида да сменя госпожа Гогол.

— Но Лельо… Гита… — каза Маграт.

— Мм?

— Всичкото… онова… дето тя го говореше, докато пътувахме. Беше толкова… толкова безмилостно. Нали? Да не си пожелаваме разни неща, да не използваме магията, за да помогнем на хората, и че не може да се направи онова нещо с огъня… а после направи всичките тези неща! Как да го разбирам това?

— Ъ, ами — проточи Леля, — всичко зависи от общото и частното, нали така?

— Това пък какво значи? — Маграт се просна на леглото.

— Значи, че когато Есме използва думи като „всички“ и „никой“, тя не включва себе си.

— Знаеш ли… като се замисли човек… това е ужасно.

— Това е вещерлъкът. Не е меко и не е леко. А сега… заспивай.

Маграт бе прекалено уморена, за да се противи. Протегна се и скоро захърка, някак си учтиво.

Известно време Леля поседя, пушейки лулата си, забила поглед в стената.

После стана и бутна вратата.

Седнала до леглото, госпожа Гогол вдигна очи.

— Иди и ти дремни малко — рече Леля. — Аз ще я поема оттук нататък.

— Има нещо нередно. Ръцете й са добре. Просто не ще да се събуди.

— Всичко зависи от главата при Есме.

— Бих могла да направя няколко нови богове и да накарам всички да вярват в тях наистина силно. Какво ще кажеш? — запита госпожа Гогол.

Леля поклати глава.

— Не мисля, че Есме ще одобри това. Тя не си пада много по богове. Смята, че са загуба на пространство.

— Бих могла да сготвя малко бъркоч. Хората идват откъде ли не, за да го опитат.

— Сигурно си струва да пробваме — съгласи се Леля. — Всяко нещо е от помощ, винаги съм твърдяла. Виж там какво можеш да направиш. Остави рома тук.

След като заклинателката излезе, Леля допуши лулата си и замислено отпи малко ром, загледана във фигурата на леглото.

После се наведе съвсем близо до ухото на Баба Вихронрав и прошепна:

— Няма да се оставиш да те победят, нали?

Баба Вихронрав огледа многопластовия сребрист свят.

— Къде съм?

— В ОГЛЕДАЛОТО.

— Умряла ли съм?

— ОТГОВОРЪТ НА ТОЗИ ВЪПРОС — отвърна Смърт — Е НЕЩО МЕЖДУ НЕ И ДА.

Есме се завъртя и едновременно с нея се завъртяха един милиард фигури.

— Кога мога да се махна оттук?

— КОГАТО НАМЕРИШ ПЪРВООБРАЗА.

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— НЕ.

Баба огледа себе си.

— Ето го — каза тя.

А историите просто искат щастлив край. Изобщо не им пука за кого.

В блатото вуду-вещицата госпожа Гогол метна фрака върху недодяланата му поставка, нахлупи шапката на върха на пръта и затегна пръчката към единия край на напречника с къса връвчица.

Отдръпна се.

Чу се плясък на крила. Легба се спусна от небето и кацна върху шапката. После изкукурига. Обикновено той кукуригаше само привечер, понеже беше птица с характер, но за пръв път бе склонен да отдаде дължимото на новия ден.

След това разправяха, че всяка година в Мъртвешката събота, когато карнавалът е в разгара си и тъпаните бият най-силно, а ромът е почти привършил, един мъж с фрак и цилиндър и с енергията на демон се появява от нищото и повежда танца.

В края на краищата дори историите трябва да започнат отнякъде.

Последва плясък и речните води отново се затвориха.

Маграт се отдалечи.

Вълшебната пръчка затъна в дълбоката кал, където бе докосвана само от крайниците на случайно минаващи раци, които си нямат феи-кръстници и нямат право на никакви желания. В течение на годините тя потъваше все по-надолу и изчезна, както често става, от историята. А това беше всичко, което някой можеше да си пожелае.

Трите метли се издигнаха над Генуа с мъглите, кълбящи се в посока на изгрева.

Вещиците се загледаха надолу към зелените блата, опасващи града. Генуа дремеше. Дните след Тлъстия Следобед винаги бяха кротки, тъй като хората ги проспиваха. Понастоящем към тях се включваше и Грибо, свит в уютното си местенце сред метличината. Раздялата с госпожа Приятна бе истинска мъка за него.

— Е, дотук беше ла душче вита — философски рече Леля.

— Така и не се сбогувахме с госпожа Гогол — обади се Маграт.

— Според мен добре й е известно, че си тръгваме — отвърна Леля. — Много осведомена жена е тя.

— Но можем ли да сме сигурни, че ще си спази думата? — попита Маграт.

— Да — каза Баба Вихронрав.

— Тя е много честна, по свой начин — рече Леля Ог.

— Да, така е — съгласи се Баба. — Освен това й казах, че може и да се върна.

Маграт косо изгледа метлата на Баба. Сред багажа, привързан към метличината, се подаваше голяма кръгла кутия.

— Ти хич не пробва шапката, която тя ти подари — обвини я Маграт.

— Видях я — студено отвърна Баба. — Не ми става.

— Мисля, че госпожа Гогол няма да подари шапка, дето да не става — възрази Леля. — Дай да я видим, а?

Баба изсумтя и отвори капака на кутията. Докато вадеше шапката, към мъглите под тях се запремятаха книжни топки.

Маграт и Леля Ог се опулиха.

Те, разбира се, бяха свикнали с идеята за плодове върху шапките — самата Леля Ог имаше черна сламена шапка с восъчни черешки, която носеше на специални семейни вражески сбирки. Но тази имаше нещо доста повече от черешки. Горе-долу единственият плод, който липсваше по нея, беше пъпеш.

— Определено е много… чуждоземна — отбеляза Маграт.

— Хайде — рече Леля. — Пробвай я.

Баба го стори малко глуповато, увеличавайки ръста си с около две стъпки, по-голямата част от които беше ананас.

— Много е колоритна. Много… модерна — рече Леля. — Не всеки може да носи такава шапка.

— Наровете ти отиват — заяви Маграт.

— И лимоните — додаде Леля.

— Ей! Вие двете да не ми се присмивате, а? — подозрително каза Баба Вихронрав.

— Искаш ли да се огледаш? — попита Маграт. — Тук някъде имах огледалце…

Тишината се спусна като гилотина. Маграт почервеня. Леля Ог й хвърли свиреп поглед. Те внимателно погледнаха Баба.

— Да-а-а — след, както им се стори, цяла вечност проточи тя. — Мисля, че бих се огледала.

Маграт излезе от вцепенението си, затършува из джобовете и извади малко дамско огледалце с дървена рамка. Подаде го.

Баба Вихронрав се вгледа в отражението си. Леля Ог тайно придвижи метлата си малко по-наблизо.

— Хъм — след известно време произнесе Баба.

— Всичко е от начина, по който гроздето пада над ухото ти — окуражително рече Леля. — Ако изобщо има авторитетна шапка, тази е, да знаеш.

— Хъм.

— Не мислиш ли? — попита Маграт.

— Е — призна си Баба примирено, — може би става за чужбината. Където няма да ме гледа никой, който ме познава. Поне никой по-важен.

— А като се върнем у дома, винаги можеш да я изядеш — отбеляза Леля Ог.

Те се поотпуснаха. Усещането беше като след изкачен връх или след преодоляна опасна долина.

Маграт сведе поглед към кафявата река и подозрителните дънери по песъчливите й брегове.

— Всъщност искам да знам дали госпожа Гогол е лоша или е добра? С всичките мъртъвци и алигатори, и прочее…

Баба погледна изгряващото слънце, чиито лъчи пробождаха мъглите.

— Доброто и лошото са измамни неща — отвърна тя. — Аз не съм много сигурна къде точно се вписват хората. Май че значение има само гледната точка. Знаете ли — добави тя, — наистина ми се струва, че оттук виждам ръба.

— Странна работа — отзова се Леля, — казват, че в някои чужди краища има слонове. Право да си кажа, винаги съм искала да видя слон. А в Клач или нейде си имало някакво място, където хората се катерят по разни въжета и изчезват.

— Защо?

— Отде да знам. Сигур има някаква хитра чуждестранна причина.

— В една от книгите си Дезидерата пише, че имало нещо много любопитно, свързано с гледането на слонове — обади се Маграт. — Тя казва, че в равнините Сто когато някой каже, че отива да види слона, това значи, че просто тръгва на път, защото му е писнало да стои на едно място.

— Проблемът не е в стоенето на едно място — изфилософства Леля. — Важното е съзнанието да не се залута.

— Бих искала да се кача до Главината — рече Маграт. — Да видя с очите си древните храмове, описани в Първа глава от „Пътят на Скорпиона“.

— И от тях ще научиш неща, които преди не си знаела, така ли? — с необичайна острота запита Леля.

Маграт хвърли поглед към Баба.

— Вероятно не.

— Е — попита Леля — какво да бъде, Есме? Връщаме ли се у дома? Или отиваме да видим слона?

Метлата на Баба леко се завъртя от полъха на вятъра.

— Ти си отвратителна стара чанта, Гита Ог — отвърна Баба.

— Такава съм си — потвърди лъчезарно Леля.

— А ти, Маграт Чеснова…

— Знам — рече Маграт, размекната от облекчение. — Аз съм мокра кокошка.

Баба извърна поглед към Главината и високите планини. Някъде там имаше една стара къщурка, чийто ключ висеше в тоалетната. Сигурно всякакви неща се случваха. Сигурно цялото царство рухваше, като я няма там да вкара хората в правия път. Това беше нейно задължение. Не ще и дума в какви простотии ще се забъркат хората, ако тя не бе там…

Леля небрежно клатеше краката си.

— Е — заключи тя, — няма друго място като у дома.

— Напротив — рече Баба Вихронрав с все така замислен поглед. — Напротив. Има милиарди места като у дома. Но само едно е това, в което живееш.

— Тъй че се връщаме? — попита Маграт.

— Да.

Но тръгнаха по дългия път и видяха слона.