Вещици в чужбина

Всъщност имаше само две стаи в дъното на дълго, усукано и скърцащо стълбище. И Маграт зае едната. Изглежда дори ханджията искаше така. Той бе много внимателен.

Въпреки това й се щеше да не беше чак толкова настоятелен да се залостят кепенците. Маграт обичаше да спи на отворен прозорец. Иначе беше прекалено тъмно и задушно.

Както и да е, помисли си тя, аз съм фея-кръстница. Другите само ме придружават.

Погледна тъжно изражението си в малкото, напукано стенно огледало, след което легна и се заслуша в разговора от другата страна на тънката като хартия стена.

— Есме, защо обръщаме огледалото с лице към стената?

— Не харесвам огледала, само ме зяпат.

— Зяпат те само ако ти ги зяпаш, Есме.

Тишина и после:

— Ей, за какво е това кръглото нещо пък сега?

— Мисля, че е възглавницата, Есме.

— Ха! На това ли му казват възглавница! И дори няма нормални одеяла. Как му се викало на това нещо?

— Май че се нарича юргам, Есме.

— У дома си ги наричаме пухенки. Ама-ха!

Настъпи затишие. После:

— Изми ли си зъбите?

И отново пауза. После:

— О, изобщо не са ти студени краката, Есме.

— Не са, ами. Даже им е много приятно и уютно.

И пак тишина. После:

— Ботуши! Ботушите ти! Ти си с ботушите си!

— А твоите дрехи! Дори не ги съблече!

— В чужбина човек трябва да е страшно внимателен. Всякакви навлеци има.

Маграт се сгуши под — как беше — юргама и се обърна на другата страна. На Баба Вихронрав изглежда й стигаше един час сън на денонощие, а пък нищо не можеше да смути хъркането на Леля Ог.

— Гита? Гита? ГИТА!

— Кфо?

— Будна ли си?

— М-м н-н…

— Чувам шум!

— … и аз…

Маграт задряма замалко.

— Гита? ГИТА!

— … Сега к’во?…

— Сигурна съм, че някой тропа по кепенците!

— … не и на наште години… сега з’спивай…

С всяка минута в стаята ставаше все по-топло и по-задушно. Маграт стана, свали резето на кепенците и ги отвори със замах.

Последва грухтене и далечен трясък от нещо, което се удря в земята.

Пълната луна обля стаята. Маграт се почувства доста по-добре и се върна в леглото.

Като че не мина и миг преди отново да я събуди глас от съседната стая:

— Гита Ог, какво правиш?

— Хапвам.

— Не може ли да спиш?

— Просто сякаш не мога да се унеса. Нямам представа защо.

— Виж какво, ядеш чеснова наденичка! Ама наистина деля легло с човек, който яде чеснова наденичка…

— Ей, това е мое! Дай ми го…

В бездната на нощта Маграт долови стъпки от ботуши и затръшването на кепенци в съседната стая.

Стори й се, че чу „ООУф“ и още един притъпен трясък.

— Мислех, че обичаш чесън, Есме — каза Леля Ог с обида в гласа.

— Нищо против наденичките нямам, но мястото им не е в леглото. И да не си гъкнала! Още повече сега. Непрекъснато взимаш целия юргам.

След известно време кадифената тишина бе раздрана от гръмкото хъркане на Баба. Малко след това се присъедини и по-изтънченото хъркане на Леля, която в сравнение с Баба бе прекарала доста повече нощи в чужда компания и вследствие на това имаше по-приспособим носов акомпанимент. Хъркането на Баба наподобяваше дъскорезница.

Маграт притисна ужасната, кръгла и твърда възглавница върху ушите си и се зарови по-навътре в завивките.

Някъде върху вледенената земя един много голям прилеп се опитваше отново да размаха крила. Вече на два пъти бе загубил контрол. Веднъж от небрежно отворен прозорец и веднъж от балистичната траектория на чеснова наденичка. И хич не се чувстваше добре. Още един неуспех, мислеше си той, и обратно към замъка. Освен това скоро ще се съмне.

Като се обърна към отворения прозорец на Маграт, червените му очи светнаха. Напрегна се…

Една лапа се стовари върху него.

Прилепът се озърна.

Грибо не бе имал много добра нощ. Разследва целия район във връзка с наличието на женски котки и не откри нито една. Потърси плячка в бунището и удари на камък. В този град хората не изхвърляха боклука. Те го изяждаха.

Отскочи до гората, където откри няколко вълка и седна ухилен срещу тях, докато те не избягаха от неудобство.

Да, нощта беше много скучна. Досега.

Прилепът се гърчеше под лапата му. В малкия котешки мозък на Грибо се мерна мисълта, че крилатата мишка се опитва да промени формата си, но определено нямаше да й мине номерът.

Особено сега, когато имаше с какво да се забавлява.

Генуа беше приказен град. Хората се усмихваха и бяха радостни през целия ден. Особено ако искаха да посрещнат следващия.

Лилит се бе погрижила за това. Разбира се, хората вероятно смятаха, че са били щастливи по времето на стария Барон, преди тя да уреди смяната му с Дука, но онова беше хаос, нечисто щастие, което впрочем обясняваше защо я приеха толкова лесно.

Те нямаха никакъв начин на живот. Липсваше им ред.

Някой ден щяха да й благодарят. Разбира се, винаги се намират по няколко проблемни личности. Понякога хората просто не знаят как да се държат. Ти им даваш най-доброто от себе си, управляваш града им подобаващо, правиш така, че всяка минутка от живота им да е изпълнена със смисъл и щастие, и внезапно, без никаква причина, те се обръщат срещу теб.

В залата за аудиенции имаше кордон от стражи.

Формално погледнато, аудиенцията протичаше насаме с владетеля, но Лилит държеше да има свидетели. Понякога един малък пример вършеше работа колкото голямо наказание.

Напоследък престъпленията в Генуа бяха рядкост. Поне онези, които по принцип се смятаха за престъпления. Кражбите и други подобни провинения се разрешаваха лесно и почти не изискваха някакъв съдебен процес. Доста по-сериозни, според наръчника на Лилит, бяха престъпленията срещу хода на историята. Изглежда хората не знаеха какво е правилно държание.

Лилит постави огледало пред лицето на Живота и отстрани от него всички парченца, които не си пасваха…

Дукът се бе разплул в трона си с крак, провесен през облегалката. Така и не свикна със столовете.

— А този какво е направил? — попита той и се прозя. Поне го биваше да отваря широко уста.

Дребничък старец трепереше между двама стражи.

Винаги има желаещи за стража, дори в място като Генуа. Освен всичко останало получаваш хубава униформа със сини панталони и червено палто и висока черна шапка с кокарда.

— Но аз… аз не умея да свиря — треперливо произнесе старецът. — Аз… аз не знаех, че е задължително…

— Ти си майстор на играчки — натърти Дукът. — Майсторите на играчки свирукат и пеят по цял ден — той хвърли поглед към Лилит. Тя кимна.

— Аз не знам никакви… п-песни — заекна майсторът. — Никога не съм учил песни. Само да правя играчки. Чиракувах за това. Седем години първом с малкия чук…

— Тука пише — прекъсна го Дукът, изкусно правейки се, че чете от списъка с постъпките на обвиняемите, — че не разказваш приказки на децата.

— Никой никога не ми е казвал да чета… п-приказки — пак заекна майсторът. — Вижте, аз просто правя играчки. Играчки. Това е единственото нещо, което правя добре. Играчки. Правя хубави иг-грачки. Аз съм просто майстор на иг-грачки.

— Не можеш да си добър майстор на играчки, ако не разказваш на децата приказки — рече Лилит, навеждайки се напред.

Майсторът вдигна очи към забуленото лице:

— Не знам нито една.

— Не знаеш нито една?

— Мога да им разкажа как да правят играчки — немощно изрече старецът.

Лилит се облегна назад. Невъзможно бе да се види изражението й под воала.

— Май няма да е зле, ако уважаемите Народни стражи те отведат — заключи тя. — На едно място, където със сигурност ще се научиш да пееш. И вероятно след време дори да подсвиркваш. Няма ли да е чудесно?

Тъмницата в подземията на стария Барон беше отвратителна. Лилит пребоядиса помещенията и ги преобзаведе. С много огледала.

Когато аудиенцията приключи, една фигура се отдели от тълпата и се измъкна през кухненските помещения на двореца. Стражите на страничния вход не се опитаха да я спрат. В тяхното мъничко битие тя бе много важна фигура.

— Здравейте, госпожо Приятна.

Тя поспря, бръкна в кошницата си и извади няколко препечени пилешки бутчета.

— Просто пробвах нова фъстъчена плънка — обясни тя. — Бих оценила мнението ви, момчета.

Те поеха храната с благодарност. Всеки се радваше да види госпожа Приятна. Чудесата, които тя можеше да стори с едно пиле, го правеха едва ли не щастливо, че е било убито.

— А сега излизам да взема малко подправки.

Те я гледаха как се насочва като голяма устремена стрела към пазара, който беше точно на брега на реката. После изядоха пилешките бутчета.

Госпожа Приятна се засуети сред сергиите. Вложи много старание в суетенето. Дори в Генуа се намираха хора, готови да разкажат по някоя приказка. Особено в Генуа. Тя беше готвачка, така че се суетеше. И се стараеше да е дебела и с весел нрав, какъвто по природа имаше за щастие. Специално гледаше ръцете й винаги да са набрашнени. Ако усетеше подозрителност, казваше неща като „Божичко!“. Като че ли дотук се справяше добре.

Огледа се за знака. Ето го — черно петле. Стърчи от навеса на една сергия, която бе претъпкана с клетки на кокошки, пуйки и всякакви пернати. Вуду-заклинателката беше Вътре.

Когато погледът й се спря на него, главата на петлето се обърна да я изгледа.

По-настрана от останалите сергии стоеше малка палатка, подобна на много други сред пазара. Пред нея гореше огън, поддържан от дървени въглища. Над него вреше котел. Наблизо бяха наредени купи, черпак и сред тях — паничка с монети. Имаше доста монети — хората плащаха за гозбите на госпожа Гогол, колкото сметнеха за добре, и паничката едва ги побираше.

Гъстата течност в котела беше безапетитно кафява. Госпожа Приятна се подкрепи с пълна догоре купа и зачака. Госпожа Гогол определено беше даровита.

След време от палатката се разнесе глас:

— Какво ново, госпожо Приятна?

— Тя затвори майстора на играчки — съобщи госпожа Приятна на пространството около себе си. — А вчера дойде ред на стария Дивиро Ханджията за това, че не е дебел и няма голямо червендалесто лице. Вече четири случая за този месец.

В палатката беше тъмно и горещо. В нея гореше още един огън с още едно гърне. Госпожа Гогол се бе превила над гърнето и разбъркваше съдържанието му. Тя посочи на готвачката един мях.

— Раздухай за последно въглищата и ще видим.

Госпожа Приятна изпълни подканата. Самата тя не използваше магии освен онези, нужни за запръжката или при втасването на хляба, но уважаваше чуждите. Особено онези на госпожа Гогол.

Въглищата заискриха в бяло. Гъстата течност в гърнето закипя. Госпожа Гогол се вторачи в парата.

— Какво правиш, госпожо Гогол? — не издържа готвачката.

— Опитвам се да видя бъдещето — отговори заклинателката. Гласът й имаше гърленото звучене на парапсихично надарените натури.

Госпожа Приятна надзърна в мътилката.

— Някой ще яде скариди? — подметна услужливо тя.

— Виждаш ли онова парченце бамя? — попита госпожа Гогол. — Виждаш ли как рачешките щипци все изплуват точно там?

— Не си от тия, дето пестят продуктите.

— Виждаш ли колко са гъсти мехурчетата около дафиновите листенца? Виждаш ли как всичко се върти около червения лук?

— Виждам! Виждам! — задъха се госпожа Приятна.

— И знаеш ли какво означава това?

— Означава, че вкусът ще е наистина прекрасен!

— Естествено — любезно отвърна госпожа Гогол. — И още значи, че идват някакви хора.

— Иха! Колко?

Госпожа Гогол натопи лъжица в кипящата смес и я опита.

— Трима. — Замислено облиза устни. — Жени. — Отново потопи лъжицата. — Опитай — предложи тя. — Също и котка. Познава се по лавровото дърво. — Облиза устни. — Сива. Само с едно око… — опипа с език един развален зъб в устата си — … лявото.

Ченето на госпожа Приятна увисна.

— Ще те намерят, преди да открият мен — каза госпожа Гогол. — Ти ще ги доведеш тука.

Госпожа Приятна се втренчи в ледената усмивка на госпожа Гогол и после отново в съдържанието на гърнето.

— Ще бият толкова път само за да опитат нещо? — попита тя.

— Естествено. — Госпожа Гогол седна. — Отиде ли да видиш момичето в бялата къща?

Госпожа Приятна кимна.

— Младата Въгляшка ли? Да. Виждам я, когато мога. Когато Сестрите не са в двореца. Те наистина са й взели страха.

Тя отново сведе очи към гърнето, а после ги вдигна към госпожа Гогол.

— Наистина ли можеш да виждаш?…

— Предполагам, че имаш куп неща за мариноване? — прекъсна я госпожа Гогол.

— Да. Да. — Госпожа Приятна се отдръпна, но с нежелание. После се спря. Трудно бе да отпратиш госпожа Приятна, освен ако тя не искаше. — Оная Лилит казва, че може да види целия свят в огледалата — каза тя с обвинителна нотка в гласа.

Госпожа Гогол поклати глава.

— Всичко, което ти предлагат огледалата, си самият ти — изрече тя. — Но това, което ти предлага един хубав бъркоч, е всичко.

Госпожа Приятна кимна. Няма спор. Това беше добре известен факт.

Когато готвачката си отиде, госпожа Гогол тъжно поклати глава. Заклинателките могат да прибягват до всякакви хитрини с цел да се покажат знаещи, но се чувстваше леко засрамена, защото накара една честна жена да вярва, че бъдещето може да се види в гърне със супа, била тя и от бамя. Защото всичко, което показваше чорбата на госпожа Гогол, беше, че в близко бъдеще определено ще има много вкусно ядене.

Всъщност тя бе видяла бъдещето в купа с джамбалая, която бе приготвила по-рано този ден.

Маграт лежеше с вълшебната пръчка под възглавницата си и беше на границата между съня и пробуждането.

Със сигурност тя беше най-подходящият човек за вълшебната пръчка. Нямаше съмнение. Понякога — а тя едва се осмеляваше да направи място за тази мисъл в ума си, докато беше под един покрив с Баба Вихронрав — наистина се чудеше доколко другите вещици са отдадени на професията си. Повечето време изглежда не даваха пукната пара.

Да вземем например медицината. Маграт знаеше, че е доста по-наясно от тях с билките. Тя бе наследила дебели книги по въпроса от Гуди Уемпър, своята предшественичка в селото. Бе описала и няколко свои теории. Можеше да каже на хората такива неща за употребата на синьоглавчето, които ще ги заинтригуват до такава степен, че вероятно ще се втурнат да търсят с кого друг да ги споделят. Можеше да разделя фракции, да прави двойна дестилация и други неща, които се състояха в целонощни дежурства пред колба и наблюдения върху цвета на пламъка. Тя работеше над това.

Докато единственото лечение, което Леля прилагаше, беше топъл компрес върху всичко плюс препоръка за голяма чаша от най-любимото питие на пациента от гледна точка на това, че щом така или иначе му е зле, що да не си го направи по-приятно. (Маграт забраняваше на пациентите си алкохол, защото вреди на черния дроб. Ако те не знаеха как вреди на черния дроб, тя им го разясняваше.)

А Баба… просто даваше на хората бутилка оцветена вода и им казваше, че вече са по-добре.

Най-дразнещото беше, че те наистина се пооправяха.

Къде във всичко това се вписваха вещерските им умения?

А с вълшебна пръчка нещата биха могли да се променят. С нея можеш доста да помогнеш на хората. Магията съществува, за да направи живота по-добър. Маграт таеше тази мисъл дълбоко в розовия, пърхащ будоар на сърцето си.

Тя отново се потопи в дълбините на съня.

И сънува странен сън. След това не го сподели с никого, защото… ами подобни неща не се споделят. Не и такива.

Но си мислеше, че е станала посред нощ, разбудена от тишината, и е отишла да подиша малко въздух. И минавайки покрай огледалото, е уловила движение в него.

Не беше нейното лице. Много приличаше на Баба Вихронрав. Усмихна й се — доста по-приветлива и по-дружелюбна усмивка от тази на Баба, отбеляза Маграт — и после изчезна, а ефирната сребърна повърхност се затвори след него.

Тя бързо се върна в леглото и се събуди от звука на камерен оркестър, отдаден на безмилостно „уумпа“. Хората крещяха и се смееха.

Маграт набързо се облече, излезе в коридора и почука на вратата на спътничките си. Никакъв отговор. Тя пробва бравата, след което неколкократно я разтърси. Последва трясък, когато столът, подпиращ бравата от другата страна с цел възпиране на насилници, обирджии и други нощни натрапници, падна.

Изпод завивките от едната страна на леглото стърчаха ботушите на Баба Вихронрав. До тях бяха голите крака на Леля Ог, която се въртеше насън като вихрушка. Чашата на мивката леко подрънкваше от ритмичното ръмжене на някого, който възнамерява тази нощ да поразпусне.

Маграт почука по подметката на Бабиния ботуш.

— Хей, събуди се! Нещо става навън.

Събуждането на Баба Вихронрав бе удивителна гледка, на която единици са били свидетели.

При събуждане повечето хора набързо минават през кратка, паническа подсъзнателна проверка: кой съм, къде съм, кой е тоя/тая, боже мили, защо съм гушнал полицейски шлем, какво стана снощи?

Така е, защото хората се разкъсват от Съмнение. Това е двигателят, управляващ живота им. Това е гъвкавият колан в малкия самолетен макет на тяхната душа и те загубват цялото си време да го затягат, докато се скъса. Рано сутрин е най-лошото време — тогава идва онзи миг паника, в който се чудиш дали през нощта Ти си си отишъл и нещо друго се е настанило вместо теб. Това никога не се случваше на Баба Вихронрав. Тя превключваше от дълбок сън към незабавно действие направо на шеста предавка. Никога не й се налагаше да намира себе си, защото винаги знаеше кой я търси.

Тя подуши въздуха.

— Нещо гори.

— Имат си и празничен огън — съобщи Маграт.

Баба отново пое дъх.

— Чесън ли пекат? — не повярва тя.

— Ами да. Нямам идея защо. Свалят всички кепенци от прозорците, горят ги на площада и танцуват около огъня.

Баба Вихронрав яростно сръга Леля Ог с лакът:

— Ставай, ти там.

— Кфхт?

— Цяла нощ не мигнах — обвинително рече Баба — от нейното хъркане.

Леля Ог внимателно повдигна завивките.

— Прекалено рано сутринта е, за да бъде рано сутринта — отбеляза тя.

— Хайде — не се трогна Баба. — Ще ни трябват преводаческите ти умения.

Съдържателят на странноприемницата размахваше нагоре-надолу ръце и подтичваше в кръг. После сочеше замъка, извисяващ се над гората. После яростно смучеше китката си. После се тръшна по гръб. След което загледа в очакване Леля Ог, докато зад него празничната клада от чесън, дървени пръти и тежки летви от кепенци гореше жизнерадостно.

— Не — след малко каза Леля. — Все още не компрендо, майна хер.

Мъжът стана и изтупа праха от кожените си панталони.

— Струва ми се, казва, че някой е умрял — намеси се Маграт. — Някой в замъка.

— Е, трябва да отбележа, личи си, че всички са много радостни от това — жлъчно вметна Баба.

В светлината на новия ден селцето изглеждаше доста по-приветливо. Хората се спираха да кимат щастливо към вещиците.

— Защото май става дума за господаря — предположи Леля Ог. — Човекът обяснява, че бил нещо кръвопиец.

— А, това ще да е. — Баба потри ръце и изгледа с одобрение закуската върху масата, която бе изнесена на слънце. — Във всеки случай храната определено има подобрение. Подай ми хляба, Маграт.

— Всички се усмихват и ни ръкомахат — възкликна Маграт. — И виж само цялата тази храна!

— Това и трябва да се очаква — каза Баба с пълна уста. — Само една нощ, откакто сме тук, и вече почнаха да схващат, че любезното отношение към вещиците носи късмет. Я ми помогни да извадя лъжицата от меда.

Под масата Грибо седна и почна да се ближе. От време на време се оригваше.

Вампирите можеха да се възправят от смъртта, от гроба, от криптата, но никога от лапите на котка.

— Какво правиш, Гита? Тръгваме!

Леля Ог вдигна поглед от съчинението си с лице, сбърчено от усилието.

— Помислих си, че няма да е зле да изпратя нещо на Джейсънчо. Нали знаеш, да спре да се тревожи. Нарисувах това място на един лист и Майна Хер тука ще я даде на някой, дето има път натам. Не се знае, може и да стигне.

Леля Ог наплюнчи молива. Не за пръв път в историята на Вселената на някого, за когото общуването по принцип бе толкова естествено, колкото и сънят, му секваше вдъхновението при необходимостта да напише няколко реда на гърба на картичка.

— Гита, идваш ли? Маграт вече ми стартира метлата.

Леля Ог се облегна, доволна от мисълта за добре свършена работа15.

Маграт достигна края на градския площад и спря да почине.

Бая публика се беше събрала да види жена с крака. Държаха се много деликатно. Някак си това влошаваше нещата.

— Няма да литне, освен ако не тичаш страшно бързо — обясни тя, съзнавайки колко глупаво звучи това, което казва, особено ако те слушат на чужд език. — Май се нарича авариен старт.

Пое дълбоко дъх, сбърчи чело от концентрация и отново се впусна напред.

Този път стана. Метлата се затресе в ръцете й. Метличината застърга.

Успя да изключи от скорост миг преди да забърше земята. Метлата на Баба Вихронрав имаше една особеност — бе една от най-старомодните, от времето, когато метлите се правеха за цял живот, а не за да се разпаднат след десетина години от дървеници, и макар че трудно включваше, веднъж тръгнала — няма туй-онуй.

Веднъж Маграт понечи да обясни на Баба Вихронрав символиката на вещерската метла, но се отказа. Щеше да е по-зле от кавгата за значението на майското дърво.

Заминаването отне известно време. Селяните настояваха да им дадат малко храна. Леля Ог произнесе реч, която никой не разбра, но бе единодушно аплодирана. Грибо, периодично хълцайки, се промуши на обичайното си място между метличината на Лелината метла.

Докато се издигаха над гората, от замъка също се издигна тънка струя дим. А после изригнаха пламъци.

— Май танцуват отпред — обади се Маграт.

— Рисковано си е да се нанасяш под наем — рече Баба Вихронрав. — Хазяинът е малко немарлив, като опре до поправка на покрива и прочее. Хората негодуват за такива неща. Моят не си е мръднал пръста да оправи нещо по къщата, откак съм там — добави тя. — Срамота. Пък съм и стара жена.

— Мислех, че мястото си е твое — подкачи я Маграт, докато метлите се понесоха над гората.

— Просто не е плащала наем около шейсет години — вметна Леля Ог.

— Моя ли е вината? — попита Баба Вихронрав. — Не съм аз виновна. Нямам нищо против да платя — тя пусна бавна, самоуверена усмивка. — Само трябва да ме помоли.

Това е Светът на Диска, гледан отгоре. Облачните му купове се въртяха в дълги, усукани плетеници.

От облаците изплуваха три точици.

— Разбирам защо пътуването не е на мода. На това му викам скука. Часове наред няма нищо друго освен гори.

— Да, но стигаш бързо, Бабо.

— Както и да е, от колко време летим?

— Около десет минути, откак попита за последен път, Есме.

— Виждаш ли? Скука.

— На мен не ми харесва да седя на тая пръчка. Сигурно има специални метли за дълги разстояния, нали така? На които можеш да се излегнеш и да дремнеш малко.

Всички се замислиха над това.

— И да похапнеш — добави Леля. — Истинско ядене имам предвид. Със сос. Не само сандвичи и такива неща. — Експериментът с въздушно готварство върху малка маслена горелка бе прекратен по спешност, след като метлата на Леля замалко не се подпали.

— Предполагам, че може да стане, ако имаш наистина голяма метла — размечта се Маграт. — Може би с размерите на дърво. Тогава някоя от нас може да държи управлението, а другата да готви.

— Никога няма да стане — възрази Леля Ог. — Защото джуджетата ще ти искат цяло състояние за толкова голяма метла.

— Да, но можеш да направиш друго. — Маграт се разпали. — Да караш хората да ти плащат и да ги возиш. Сигурно има доста хора, на които им е дошло до гуша от разбойници по пътищата и от… морска болест.

— Какво ще кажеш, Есме? — попита Леля Ог.

— Аз ще управлявам метлата, а Маграт ще готви.

— Тогава аз какво ще правя? — подозрително отвърна Баба Вихронрав.

— О… ами… трябва да има някой, нали се сещаш, да посреща хората и да им сервира храната — обясни Маграт. — И да им казва какво да правят, ако магията се изтощи.

— Ако магията се скапе, всички ще се разбият на земята и ще умрат — изтъкна Баба.

— Да, но някой трябва да им каже как да го направят — възрази Леля Ог, смигвайки на Маграт. — Те няма да знаят как да се разбият, като нямат опит в летенето. И бихме могли да се наречем…

Тя направи пауза. Както винаги в Света на Диска, който беше точно на самия ръб на нереалното, малки парченца реалност се промъкваха винаги, щом нечие съзнание бе на правилната честота. Това се случи и сега.

— … Трите авиовещици — довърши тя. — Как ви се струва?

— Авиометли — пробва Маграт. — Или Пан…

— Няма нужда да намесваш религията — изсумтя Баба.

Леля Ог лукаво ги изгледа.

— Бихме могли да се наречем Девст… — почна тя.

Порив на вятъра подхвана трите метли и ги завъртя. Настъпи кратка паника, докато вещиците овладяха положението.

— Пълни глупости — измърмори Баба.

— Е, убива времето — каза Леля Ог.

Баба навъсено изгледа зеленината под тях.

— Хората никога няма да се навият. Пълни глупости.