Ветеран

12. Хъл

Олюлях се на краката си, но успях да се изправя. Трябваше да намеря Мораг и да се измъкнем оттук. Мамините синчета със сигурност вече бяха докладвали за случилото се. Подкрепленията вероятно бяха на път. Аз бях в доста окаян вид, но нямах никакво време да отида отново при доктора, ако изобщо беше жив и апаратурата му беше оцеляла.

Опитах се да не мисля за хората, които бях убил. Беше ми лесно да изтребвам Тях. Изглеждаха различно, а и самите Те ни избиваха с огромен ентусиазъм. Разбира се, бях убивал хора и преди: в полка преследвахме „терористи“ или такива, които изразяваха прекалено открито несъгласие с властта. Терористи като хората, които живееха в предградията, както предполагах. Но не воювахме помежду си. Предполагаше се, че поне това бяхме научили от Последния човешки конфликт и опустошенията, които бяхме нанесли на Земята. Не че иначе не се изяждахме един друг по улиците.

Чувах още изстрели в други части на предградието. Мамините синчета вероятно опитваха да прочистят целия район, а не само „Уестборн Авеню“. Иконката за свръзка на дисплея ми започна да премигва. Кодирано съобщение. Беше стар код на специалните части, чийто шифър, за късмет, бях запазил. Щеше да забави онези, които изпращаха сигнали на Мамините синчета, но все пак бързо щяха да го разбият. Но и това, помислих си, като се сетих как преди малко Рану ме беше спукал от бой без никакво усилие, също както всичко друго, свързано с мен, беше без значение.

— Да? — отвърнах сухо на появилото се съобщение.

— Къде си? — попита аватарът на Езичника.

— Все още съм на „Уестборн Авеню“, недалече от мястото, откъдето започнах. Имайте предвид, че не са си отишли напълно. Какво е положението при вас? — попитах и се заизкачвах по скърцащите изпотрошени стъпала на къщата, като се надявах по покривите да се измъкна далече оттук.

Оставих труповете да се носят по повърхността там, където бяха падали във водата. Онези, които все още имаха лица, се бяха облещили към тавана с широко отворени очи.

— Почти не остана жив войник… — започна Езичника.

— Трябва да се махнем на всяка цена; всеки момент ще заприиждат нови и нови пълчища. Успяхте ли да вземете заложници? — попитах така, сякаш отново говореше командирът в мен.

Езичника замълча за момент. Стори ми се, че обмисля дали иска да се подчини на военния авторитет. Но колебанието му бе мимолетно.

— Да, хванахме няколко, но няма да изкарат много дълго. Хората тук са доста разгневени.

В далечината чух писъци, придружени от викове на ненавист. Но така и не можех да намеря сили в себе си да проявя съчувствие към Мамините синчета. Те бяха изгорили домовете на тези хора и всичко, което бяха съградили, а голяма част от тукашните жители бяха ветерани, които и бездруго не ги долюбваха особено.

— Къде се намираш? — попитах.

— Там, където пристигнахте — рече Езичника.

Бях стигнал вече до градините на покривите. Навсякъде около мен бушуваха пламъци. Запромъквах се внимателно напред. Останалата част от сградите бяха по-тежко пострадали от огъня. Вляво от мен нещо избухна и някакъв дестилатор яростно се понесе във въздуха. Стигнах до „Марлборо Авеню“. Чувствах, че краката ми вече не ме държат — нямах сили и ми се гадеше от раните, които бях получил. С лявата си ръка сграбчих здраво парапета, но в същия миг рязко я отдръпнах. Нагорещеното желязо ме опари.

На „Марлборо Авеню“ видях останките от друг патрулен катер. От време на време от водата се подаваше бронираният гръб на някое огромно влечуго.

— Може ли да държите питомците си динозаври по-далече от мен? — прошушнах на Езичника.

— Не се притеснявай, няма да ти направят нищо, освен ако изрично не им кажем — успокои ме той.

— Благодаря — измърморих и не знам дали паднах, или скочих от четвъртия етаж във водата.

Цопнах доста грубо, но ако се бях задържал още малко под повърхността на гадната река, можех и да продължа там да си живея, като земноводните. Бях останал без въздух, а на дисплея ми се появиха още червени предупредителни светлинки, които ми казваха, че сериозно съм увредил металните и пластмасовите си компоненти и органите, с които бях роден.

Изправих се на краката си, плюейки мръсотията, която не бях успял да глътна, и започнах да газя надолу по „Марлборо Авеню“ във вода до кръста. В мен непрекъснато се удряха трупове. От време на време някой ме обстрелваше, а веднъж даже ме уцелиха. Наложи се да изкрещя на стрелците, че съм от техните хора. Но най-гадното беше да виждам как тук-там някой от охраняващите алигатори се подава над водата, съзнавайки, че са заедно с мен във водата, почти напълно невидими.

Двама местни жители с разгневени физиономии ми помогнаха да се покатеря на малкия пристан в края на „Марлборо Авеню“. Езичника ме чакаше в сградата, която първия път ми беше заприличала на хотел. И Мораг беше там, но ми се стори, че не може да стои на краката си, макар да не изглеждаше толкова уплашена, колкото очаквах да я видя. За съжаление, явно започваше да свиква с всичко това. Забелязах, че в ръцете си беше гушнала като бебе петдесетинагодишен картечен пистолет „Стърлинг“.

Двама ветерани, както ми се стори по вида им, широкоплещест мъж и жена, облечени в опърпани и мокри работнически дрехи, охраняваха един от Мамините синчета, който стоеше пред тях на колене с ръце на главата. Беше млад и въпреки цялата мръсотия по лицето му, притежаваше онази безлична привлекателност, така характерна за отрочетата на средната класа. Изпитваше страх, но успяваше добре да го прикрие.

Съумях, макар и тромаво, да пристъпя към действие. Мораг тъкмо понечи да каже нещо, но Езичника я стисна за ръката и тя млъкна. Хитро, помислих си. Не й позволявай да каже каквото и да било пред Маминото синче. Пристъпих към младия офицер, като си придадох възможно най-разгневен вид. Един господ знае как съм изглеждал, вероятно ужасно. Едва не се свлякох на колене пред него.

— Виж, момче, знаеш, че рано или късно, всички проговарят. Затова, спести си мъките, като ми кажеш защо сте тук.

Младежът вдигна глава и се опита да се усмихне предизвикателно, за да прикрие ужаса си.

— Не разполагате с толкова време да ме пречупите — отвърна.

Замислих се над думите му. Главата ми бучеше и нямах усещането, че мога да разсъждавам трезво.

— Вероятно имаш право — продължих, като се наведох назад, както седях на колене пред него, и опрях дулото на мастодонта в средата на челото на младия лейтенант.

Той направи единственото логично нещо предвид обстоятелствата — напика се. Наистина тъжно, защото вероятно си беше представял мислено този момент безброй пъти и сигурно мислеше, че може да издържи на всичко. Опитах се да се отместя от потеклата урина, без много-много да размахвам пистолета.

— Повярвай, синко, не си струва човек да умира заради това.

И издърпах предпазителя, по-скоро за да го сплаша, отколкото за да стрелям.

— Добре! — изкрещя младежът и се разплака.

Наведох се към него, като все още се опитвах да не стъпя в пикнята му.

— Не се притеснявай — казах му аз. — Никой освен нас няма да разбере, а ние не се броим. И така, защо дойдохте тук?

— Изпълнявахме заповед.

— Каква заповед?

— Дадоха ни подробни сведения за теб и ни казаха, че с теб има и някакво момиче — рече той.

По дяволите, значи, сега преследваха и Мораг.

— А как разбрахте, че сме тук? — попитах.

Стори ми се учуден и изплашен. Не мисля, че знаеше как да отговори на въпроса ми.

— Момче, трябва да ни помогнеш — казах аз, като размахах пиянски огромния пистолет.

— Не знам, не мисля, че и те знаеха — каза той с паника в гласа си.

— Как така не знаеха? — изломотих неразбрано.

— Из цялата страна са мобилизирали гвардейските части, за да претърсват такива места. Търсят ви навсякъде.

— И всичко това само заради нас? — попитах невярващо.

Очаквах, че Ролистън вероятно щеше да изпрати някого, може би дори някое специално подразделение като това, което беше нападнало предградието, когато разбере къде сме. Но явно доста бяхме притеснили и него, пък и началниците му, за да предприемат такава мащабна операция и да хвърлят преторианците срещу мирното население.

— Искаш да кажеш, че в този миг войници нападат и други градове? — попита Езичника.

И той беше не по-малко учуден от мен. Лейтенантът кимна.

— Да, други градове като този — рече.

Искаше да каже места, които не се славят с особено подчинение — там, където хората можеха да се скрият под земята. Така че си беше чист късмет, че случайно ни бяха открили.

— А той за какво ви е? — продължи Езичника.

Лейтенантът проточи шия и завъртя главата си да погледне мърлявия хакер. И тогава за първи път видях, че Езичника беше ранен в главата и кървеше.

— Не ни казаха — каза лейтенантът и отново се обърна към мен. — Но най-вероятно сте извършили нещо много лошо. Аз мисля, че вие работите с Тях.

И се изплю, възвърнал предишната си смелост.

Наведох се към него и изсъсках в ухото му:

— Слушай, имаш право да ми говориш за Тях само ако си имал топки да се изправиш срещу Тях, вместо да нападаш своите хора, които са излизали в Космоса и са водили битки, разбра ли? — Той преглътна и кимна. — Защо мислиш, че има общо с Тях?

Той се поколеба да отговори. Виждах, че крие нещо от мен.

— Току-що много ме ядоса, а не мисля, че е добре да побеснявам точно сега — рекох.

— Заради онзи непалец — най-после изплю камъчето.

— Онзи гуркха? — попитах. Той кимна. — Защо?

— Той е това, което наричаме ИК, което ще рече…

— Знам какво ще рече — прекъснах го и се изсмях горчиво.

И Рану беше като мен — поредната жертва на Ролистън. Изправих се.

— Свърши ли? — попита жената, която охраняваше лейтенанта.

В този момент се сетих още нещо и го попитах:

— А тогава защо, по дяволите, се нахвърлихте върху нас с такова ожесточение?

— Не сме ви нападали — отвърна ми той. — Дойдохме със заповед да претърсим — добави горчиво.

Потърсих с поглед Езичника и го попитах, макар че ми беше трудно да повярвам.

— Обявили сте война на британското правителство?

— Нападнаха домовете ни и си получиха заслуженото — каза жената. — Щом ни нападат, ще се бием. Не искаме нищо друго, освен да ни оставят на мира. — Звучеше логично, но мен ме бяха учили, ако мога, да подбирам внимателно битките си. — Свърши ли вече? — попита тя отново.

Кимнах, без да се замисля. Изстрелът отекна и лейтенантът се свлече напред и се прекатури от пристана във водата.

— Какво правиш! — извиках и се спуснах срещу жената.

Тя ме погледна с дива омраза в очите.

— Майната му! — рече и се изплю. — Знаеш какъв беше тоя — каза тя и посочи към трупа, който се понесе по водата, а после двамата с мъжа се обърнаха и си тръгнаха.

— Трябва да се махаме — рече Езичника.

— И какво ще правим след това? — настоях.

— Всичко това не трябва да остава напразно — отвърна той и посочи с ръка към разрушенията наоколо.

— Ти по-добре знаеш — казах и забих пръст в него. — Но аз ти казвам, че всеки път ще е напразно, защото вечно е едно и също.

— Моля те, Джейкъб — тихичко се обади Мораг.

Аз омекнах. Вече исках само да легна някъде и да си почина.

— Джес успя ли да се измъкне? — попитах.

— Не можахме да й помогнем — тихо отвърна Езичника.

Вдигнах очи към него. Видя ми се състарен и съсухрен, сякаш се беше смалил.

— Много съжалявам — добавих. — А Посланик?

Мораг затършува из чантата си и извади твърдия паметов чип.

— Добре ли си? — успях най-сетне да я попитам.

Бяхме се качили на лодка, която Езичника управляваше по измамно спокойните кафяви води на река Хъмбър. Беше извадил сгънатата надве тояга от раницата си и я беше сглобил. Изглежда, че с нея в ръка се чувстваше по-защитен.

— Не — отвърна Мораг. — Тези хора не заслужаваха подобна участ.

— Никой не я заслужава. Е, почти.

— А сега какво ще правят? — попита Мораг и се обърна към Езичника.

Той вдигна рамене.

— Не знам. Може би ще напуснат града или ще се скрият в някоя друга част. Някои дори ще започнат живота си от нулата. — Той поклати глава. — Толкова неща направихме. Наистина успяхме много да постигнем — добави и потъна в мълчание.

— Имах предвид как си с главата.

Тя вдигна рамене.

— Все още имам ужасно главоболие, а мислите ми са толкова объркани, че не знам кои са мои и кои — нови. Езичника обаче ме учи да съставям подпрограми, за да ги подредя.

— А то къде отиде? — попитах я.

Тя отново вдигна рамене, но Езичника отговори вместо нея:

— На много места — някои безобидни, други — не толкова. Изглежда, че взема оттук-оттам напосоки огромни късове информация.

— Откъде например? — попитах.

— От библиотеките с книги до огромните корпорации на Екватора — отвърна той.

— Това ли било? — учудих се.

Езичника поклати глава.

— Не бих казал. Мисля, че най-лошото е, че се разходи из НСС и СПИС.

Изтръпнах. Дори и аз знаех, че Националната служба за сигурност и Седалището на правителствената информационна служба на практика се смятаха за почти непробиваеми.

— Ама че гадост — възмутих се аз.

Езичника запази мълчание.

— И сега част от тази информация е в главата ти? — запитах Мораг.

Тя повдигна рамене.

— Май да.

— Доколко успя да прикриеш следите си? — обърнах се към Езичника.

— Доста добре, но както можеш да предположиш, тези две организации вече са по петите ни в мрежата, но понеже здравата се осраха, със сигурност ще хвърлят огромни сили срещу нас. — Стори ми се, че умишлено омаловажаваше проблема. Може би Ролистън отдавна беше пратил хора да ни търсят в мрежата, но сега най-вероятно вече всички бяха по петите ни.

— Ще има и ловци на глави — казах.

Езичника кимна. Аз млъкнах. Положението изглеждаше безнадеждно.

— А нещото нанесло ли е някакви поразии? — попитах.

Все още не бях напълно убеден, че не става дума за саботаж на съобщителната инфраструктура на Земята от Тяхна страна.

— Според мен, не. Просто си открадна малко информация.

— А мислиш ли, че е търсело нещо конкретно? — продължих.

Езичника ме погледна, сякаш бях твърде тъп, за да ми обяснява.

Погрижих се за раните си, като се опитах да не мисля за чудовищността на събитията, в които бях въвлечен. Успях криво-ляво, почистих ги и ги позакърпих или поне ги залепих с най-основните неща, които намерих в набора за първа помощ, докато още бяхме в къщата. Машинарията ми беше здраво повредена и ако не се намереше механик, който да я ремонтира, нямаше да мога да действам на висотата на възможностите си от последните години.

— А това откъде го взе? — попитах Мораг, като й посочих картечния пистолет.

— Джес ми даде малко бойни програмки — леко въоръжение, тактическа подготовка, ръкопашен бой — каза тя.

Когато произнесе името й, очите й се напълниха със сълзи. Зачудих се колко ли време щеше да мине, преди изобщо да спре да плаче. Колко време щеше да мине, преди да срещне повече мъртъвци, отколкото можеше да оплаче.

— Хей — извиках. — Добре е, че си получила тези знания, но те не могат да заместят истинските умения и опита. — Тя кимна и се опита да премигне, за да спре сълзите. — Освен това ще ти трябва време, за да свикнеш с тях, да станат твоя природа. Когато имаме време и подходящо пространство, ще ти покажа едно-две неща.

Тя отново кимна.

Старите предразсъдъци спрямо бойните програми отново бяха проговорили в мен. И аз ги бях използвал — човек не може да научи абсолютно всичко — но въпреки това смятах, че най-добре беше да се научиш да се биеш както си трябва.

Пристигнахме във Фостъртън. Имаше най-вече редица от огромни, ръждясали шлепове по река Хъмбър, привързани един към друг в участък, който някога, преди да се вдигне нивото на водата, е бил част от Североизточен Линкълншир. Беше частно пристанище, в което кранове и товарни мекове разтоварваха всевъзможни плавателни съдове — от кораби с подводни криле до малки катери и реактивни шейни. Изглежда, че беше рай за трафиканти.

Езичника разговаряше със собствениците, потомци на три поколения, които по всяка вероятност живееха тук от столетия. Доколкото видях, притежаваха само киберприспособления, необходими за работата им тук, но нямаха монтирани по себе си оръжия. Не вярвам и някой от тях да беше служил в армията. Изпитах силна завист — едно задружно семейство на място, което наричаха свой дом. Но независимо от това, че нямаха оръжия, беше излишно да създаваме проблеми, понеже те явно успяваха добре да се справят както с мястото, така и с хората, които ползваха услугите им.

Очевидно Езичника и преди беше имал вземане-даване с тях, но сега не се радваха да го видят. Той се опитваше да намери някого, който да ни откара все едно къде, но собствениците на Фостъртън не сваляха погледите си от мястото, където си почивахме двамата с Мораг, облегнати на някакъв контейнер. Чудех се дали вече бяха разбрали. Дали бяха чули за наградите, обещани за залавянето ни?

— Кой е Хауърд Маджи? — изведнъж попита Мораг, изричайки името, което най-малко очаквах да чуя от нея.

— Откъде научи името? — попитах.

— Чувал ли си за НСС?

— Да — отвърнах.

Малко трудно би било да не зная, предвид онова, с което се бях занимавал цял живот.

— Част от информацията, която Посланик ми даде, свързва името ти с това на този Маджи.

— Как точно?

— Въведен си като негов познат. Мисля, че информацията е добавена от някого, който е извън Службата, но не знам кой точно — обясни тя.

Явно беше някой доста влиятелен, помислих аз.

— Хауърд беше един от отряда на Жребците…

— Жребците ли? — подсмихна се Мораг.

Понякога забравях, че имена, които за нас отекват с особена сила, може да прозвучат глуповато на непросветените.

— Отрядът на Специалните военновъздушни сили, в който служих — обясних, като се опитах да намекна, че не желаех да слушам злобни подмятания за прякора на подразделението. — Хауърд не беше военен, а журналист. Но след толкова години на бойното поле, се справяше не по-зле от нас и беше развил страст към тия неща.

— Харесвало му е да бъде войник? — попита тя с недоверие.

Позамислих се, преди да й отговоря.

— Не е толкова просто. Нито той, нито повечето от нас можеха да се отърсят от това усещане. Като мине доста време, човек така свиква, че то се превръща в нещо естествено…

— И започва да му харесва? — каза тя.

Обърнах се и я погледнах. Тя ме гледаше разтревожено.

— Притесняваш се да не съм някой психар ли? — рекох. — Наистина ли мислиш, че ми е доставяло удоволствие?

— Може и да не съм герой от войната, но разбирам достатъчно от психари — отвърна ми хладно Мораг.

— Сигурен съм, че е така — кимнах. За пореден път не можех да се отърся от усещането, че й дължа извинение за нещата, в които я забърках. — Виж, Мораг, колкото и да е гадно и тук, и в Дънди, нищо не може да се сравнява с бойното поле. Знам, че ще ти прозвучи снизходително, но докато не ти дойде до главата, не можеш да разбереш какво изпитваме ние. Не знам дали съм откачен — просто се опитвам да се справям с нещата едно по едно — но не трябва да се страхуваш от мен.

Тя ми се усмихна и ме прегърна.

— Знам — прошепна в ухото ми.

Не знаех какво да направя. Не отвърнах на прегръдката й. Тя почувства, че се стегнах, и ме пусна.

— Обаче този Маджи, той е имал избор дали да бъде там, нали? — продължи тя, сякаш нищо не се беше случило.

— Да, предполагам. Но той беше от добрите.

— Кой? — обади се Езичника, който се беше върнал при нас.

— Някакъв напредък? — попитах.

Той вдигна рамене.

— Зависи как го разбираш. Можем да се качим на реактивна шейна и да отидем в Русия.

И двамата с Мораг зяпнахме от почуда. Русия беше необятно и много опасно царство на престъпността, което контролираше по-голямата част от черния пазар в Северна Европа. Така че не беше странно, че Русия е една от възможните дестинации, защото именно руснаците, също както помощник-капитана, който Маклайн ни беше уредил, контролираха нелегалния превоз на всичко — от хора до тежко селскостопанско оборудване и дрога, произведена в холандските фабрики.

— Какво предлагаш? — попитах.

— Парите са всичко в Русия. Можем да си платим да не ни закачат и да довършим започнатото по отношение на програмата „Бог“. А междувременно ти ще гарантираш сигурността ни в реалния свят — каза той и се отпусна тежко върху тоягата си.

Едва сега забелязах, че на гърба си носеше лазерна пушка в калъф, а на кръста — по-малко оръжие. Вероятно ги беше грабнал набързо, докато Мамините синчета нападаха къщата му.

— Защо ме питаш за Мадж? — обърнах се пак към Мораг.

— Кой, онзи журналист ли? — попита Езичника.

— И ти ли си чувал за него? — обърнах се отново към застаряващия хакер.

— Ами да. Той разду оная история, дето искаха да изхвърлят в Космоса кораб с ветерани. А ти познаваш ли го?

Аз кимнах. Мораг отново ме гледаше.

— Те са служили заедно — обясни тя на Езичника.

— Наистина ли? Свестен тип — отбеляза той. Историята на Мадж вероятно беше помогнала на много ветерани от специалните сили да не умрат като кучета. — Чакай малко. — Досетих се какво щеше да каже. — А ти си Войникът X — добави той. — Водачът на бунта, нали?

Аз въздъхнах.

— Какви ги приказва? — недоумяваше Мораг.

— Малко след като се уволних — поде Езичника, — правителството си даде сметка, че не може да поеме риска да остави на улицата толкова много бивши войници от специалните части, понеже дори и с отнети киберприспособления, те пак представляват опасност.

— А освен това — добавих — онези, на които им бяха махнали приспособленията, бяха наемани и отново екипирани от корпорациите, престъпните групировки или от разни наемници, че дори и от по-добре платените улични банди.

Езичника кимна и продължи вместо мен.

— Така че ветераните представляваха огромен риск за сигурността. И в този момент някакъв бляскав гений откри вратичка в законодателството, която твърдеше, че правителството не носи отговорност, ако на тези ветерани им се случи нещо в открития Космос.

Мораг погледна ужасено.

— Искаш да кажеш, че са се канели просто така да запратят хората в Космоса?

Аз кимнах.

— Е, той е бил един от тях — каза Езичника и ме посочи.

Тогава започнах тихичко да им разказвам, понеже никога не съм обичал тази история.

— Повечето от корабите, с които превозват войниците, са бивши търговски кораби. Трюмовете им са пригодени като модули, които могат много лесно да се отделят от основния корпус. Просто трябваше да отворят шлюзовете и с нас беше свършено.

— След като сте се сражавали заради нас? — възмути се Мораг.

— Да — казах и се учудих, че вече не изпитвах ярост от предателството, което бяха извършили спрямо нас, а само тъга.

— Обаче те не успяха да ви изстрелят в Космоса? — подсказа ми Мораг.

— О, опитаха се — отвърнах.

Езичника се усмихваше.

— Проблемът е, че се опитали да убият някои доста способни хора. Обаче нашият Войник X и още няколко души оказали съпротива и успели да превземат управлението на транспортния кораб.

— И да убият някои други — добавих аз.

— Но защо Войникът X? — не разбираше Мораг.

— Така се обръщат във Военния съд към войниците от специалните сили, за да запазят самоличността им от съображения за сигурност — обясних й аз.

— Искаш да кажеш, че са осъдили виновните за случилото се? — попита тя, вече малко поуспокоена.

— Не.

— Значи, Военният съд е осъдил теб? — каза тя и не можеше да повярва. Аз кимнах. — Но защо?

— Защото юридически погледнато, ние бяхме нарушили закона. Аз бях водач на бунт и бях извършил убийство. Признаха ме за виновен и щяха да ме разстрелят, ако Мадж не беше участвал заедно с мен в бунта. Той използва връзките си, за да стане историята публично достояние.

— Голям скандал се вдигна — обади се Езичника. — Обществеността нададе страхотен вой.

Повдигнах рамене.

— И затова днес има толкова ветерани. А можеха да бъдат на онзи кораб. Така или иначе, Мадж за пореден път ми спаси живота. И вместо да ме разстрелят, ме уволниха дисциплинарно от армията.

— Наистина ли?

Езичника се разсмя.

В наше време беше много трудно да те уволнят дисциплинарно от армията, понеже навсякъде имаше недостиг на войници. Поради тази причина разстрелваха онези, чиито провинения заслужаваха дисциплинарно уволнение. Затова днес всеки искаше да бъде уволнен дисциплинарно.

— Обаче преди около осем месеца Мадж изчезна — казах аз. — Той беше тръгнал да издирва наш общ приятел.

И тогава Мораг каза простичко:

— Знам къде е Мадж.